Митре Стаменов

в-к "Македония", брой 32, 10 септември 1997 г.

В следосвобожденската ни история има немалко примери, когато български държавници, за да спечелят благоволението на едни или други чуждестранни ръководители, са правили компромиси с националните интереси и историческите достояния на България.

През есента на 1920 г. Александър Стамболийски предприема известната "стодневна обиколка" на някои европейски столици, за да разсее атмосферата на подозрение и омраза, надвиснала над териториално ограбена, разоръжена и обременена с непосилни репарации България. На връщане от обиколката му отказват да посети и Белград, където студената омраза на великоскръбския шовинизъм към българския народ държи сковани ледовете между двете страни. Въпреки че е добре осведомен за усилията на земеделското правителство за сближаване, министър-председателят на Югославия Никола Пашич на 26 януари 1922 г. заявява в Скупщината, че "докато България готви нападения в гърба на Югославия, не може да започнат никакви преговори с нея", и изпраща до Съвета на Обществото на народите в Женева обвинение срещу българското правителство, че поддържа ВМРО и спомага да се изпращат чети в Македония. За по-голям натиск на границата се струпват сръбски войски и не се скрива намерението "за назидание" да се окупира Перник.

Най-сетне през ноември 1922 г. Белград благоволява да приеме Стамболийски. В дълъг разговор с крал Александър се обсъждат двустранните отношения. В интервю за сръбския печат Стамболийски казва дословно следното: "Що се отнася до македонствуващите, те са в по-голяма тежест за нас, отколкото за вас. Ние се борим енергично против тях, но нищо особено не можвм да им направим, защото техният щаб е във вашата страна. Само вземете македонците, които са ни дошли до гуша, и направете, ако можете, от тях почтени и мирни граждани."

След завръщането си Стамболийски информира цар Борис III за водените разговори. На зададения му въпрос дали е станала дума за "Югославска република" той категорично отговаря: "Не!"

- Вижте, господин министър-председателю - обръща се към него царят, - аз искам да ви направя една декларация. Не бива династическият въпрос да бъде пречка за образуването на истинска югославска федерация. Аз трябва да ви заявя, че съм готов да служа в бъдещата федерация и като бригаден генерал само. Този разговор с цар Борис Стамболийски споделя с племенника си и министър на войната в неговия кабинет Константин Муравиев и заключава: "Аз бях много изненадан от думите му. Някакво примирение ли бе това или хитрост да ме изпита?" Действително цар Борис III разбира какво се е уговаряло в Белград, но иска да провери искреността на земеделския ръководител.

На 23 март 1923 г. Стамболийски и Пашич подписват Нишкото споразумение.

Тайната спогодба предвижда четири етапа в развитието на отношенията на двете страни. На първо време се сключва митническа уния между България и Югославия. Вторият етап предвижда създаването на конфедерация при запазване на съществуващите режими. През третия етап се създава Балканска федерация, в която освен България и Югославия влизат Гърция и Албания. Четвъртият етап предвижда разпускане на ВМРО от българска страна и Коло сръбских четника от страна на сръбското правителство, за които се смята, че ще бъдат постоянна пречка за осъществяването на изброените три етапа.

9 юни 1923 г. осуетява осъществяването на Нишкото споразумение и неговите тайни клаузи. В Сърбия намират убежище стотици земеделски дейци и водачи. Между тях е и Христо Стоянов, министър на вътрешните работи в последното правителство на Стамболийски. Тук той се среща с Никола Пашич, също паднал от власт, с когото провежда продължителен разговор за Нишкото споразумение. Пашич го замолва да пази в тайна спогодбата за да не си влоши отношенията с крал Александър Карагеоргиевич.

Минават 22 години и Георги Димитров ще уговори с Тито Бледското споразумение, което по родоотстъпничество надминава Нишкото.

[Back]