Иван Сунгарски
в-к "Македония", бр. 4, 28 януари 1998 г.

Иван Сунгарски е роден на 2 март 1946 г. в София. Корените и на двата му рода са от Котел. По майчина линия е потомък на Софриний Врачански. Признава, че му е трудно да се доближи до това, което е бил неговият бележит прапрадядо, защото "хората тогава са били далеч по-неонформирани, по-малко образовани, но същевременно са били невероятно качествени". Баща му - Иван Сунгарски, е бил изповедник на Симеон II след смъртта на цар Борис и възпитател по източно православие.

Г-н Сунгарски бе депутат в 37. Народно събрание. Председател е на Комисията по правата на човека и вероизповеданията в 38.НС.

- Г-н Сунгарски, Паисиевата история бе с нас през последните години. Иска ни се да е било някакъв "Божи знак", но май се оказа игра на тайните служби...
- Не приемам "Божи знак" в ръцете на службите. "История славяноболгарская" е реликва, написана от монах и това не е случайно. Монасите, свещеничеството и архиереите в България са носители на най-българското, на родолюбимата ни памет. Но намесата на хора, които - въпреки ахората, която е записана в първия препис на Софроний Врачански, т.е. "проклятие ще тегне на всеки, който посегне на тази свята книжица", дръзнаха да го направят. Дори напоследък забелязвам, че я превръщат в някакъв политически аргумент. Въпреки шумните кампании, които граничат с национализъм, с патриотарство, а не с патриотизъм. Истината за тази книга, която бе изложена в НИМ, отново остана на заден план. Тя е наречена "оригиналът", което е неточно и некоректно. Доказа се, че една част от този документ е откъс от черновата на Паисий Хилендарски, а останалата част от нея е написана от монаси от братството в Зограф, композирана е на много по-късен етап от първия ръкопис. Т.е. книгата не може да бъде наречена "оригиналът". Самият факт, че авторът на "История славяноболгарская" е оставил този свой ръкопис-чернова именно там, говори за волята на създателя да остави нещо от себе си там, където е довършил творбата си. Това, което се случи с "История славяноболгарская", за малко да ни лиши и от присъствието ни в Зограф.

- През май в Гърция ще започнат тържествата по случай чествуването на 1100-годишнината на Зографския манастир с участието на вселенския и на българския патриарх. Не е ли редно дотогава ние да решим въпроса с нашите патриарси? Смехотворно е на форума от наша страна да се появат двама.
- Надявам се, че дотогава ще решим този въпрос. Аз засвидетелствам и изпивам уважение към тези хора, които са дали много години на църквата. За това, дали са достатъчно или не - съдник е Бог. Аз от позицията на мирянин не мога да си спомня нищо значимо от тяхното служение на патриарси. И това не е най-трагичното. Най-трагичното е, че преобладаваща част от българския народ не го вижда. Може да се каже, че през мандата на патриарх Максим църквата все по-дълбоко затъваше в летаргия и губеше позиции. Първите удари върху религията ни бяха нанесени непосредствено след Девети, т.е. след 9.9.1944 г., но има достатъчно документален материал, че тогава БПЦ яростно се е съпротивлявала.

- Всъщност и след десети ноември имаше удари върху религията ни, църквата ни.
- Ако има някаква вина, тя трябва да бъде носена от Христофор Събев, който се намеси с явно користни интереси. Пимен, който бе изтласкан на преден план като един от най-старите митрополити на България, няма лична заслуга за разкола. Всичко, което казвам, е моя лична позиция, някои няма да я приемат. Израснал съм срещу църквата - вратата на нашия дом бе срещу нея. В църквата баща ми остави 47 години от своя живот - като свещенослужител.

- Подготвя се нов закон за вероизповеданията. Би ли могъл този бъдещ закон да препятства с нормите си разкол, разединение в нашата църква?
- Не бих коментирал невнесен закон в НС. Но едва ли в него ще има елементи, които да способствуват за единението на църквата. Недопускането на разцепление може да бъде направено с промени в съответния устав, въпреки че и сега има нужните уставни положения. Фигурират и в канона. Държавата, част от която е и църквата, не може да остави църковния проблем встрани от вниманието си. Но през изминалите 50 атеистични години църквата съзнателно бе лишена от своите корени сред обществото, най-вече в аспект благотворителност, която е естествената връзка между вярващите и хората. Днес тази дейност наричаме социална. Благотворителността бе забранена, защото се считаше пропаганда в полза на църквата в атеистична държава. Църквата бе лишена от собствеността си принудително, както и от самостоятелност при вземане на решения. Формално в конституцията бе записано, че църквата е отделена от държавата. Но държавата командваше църквата, примери много. Истината е една - през този период църквата послушно изпълняваше атеистичната програма на управляващите. Един малко познат елемент - във висшите и средните духовни православни училища негласно е бил въведен долен праг на образователен ценз - успех не повече от добър (4) на тези, които кандидатстват там. Това е бил един от методите, с които интелектуалният потенциал на църквата да бъде сразен. Какво не измисля болната комунистическа фантазия! Безкрайни са примерите, които доказват, че в областта на деструкцията комунизмът има "гениални" попадения.

- Дългите години наложен атеизъм и днешното обедняване на хората пуснаха у нас представителите на сектите, които демонстрират благотворителност. Нашето православие като че ли започна да отстъпва.
- Държави с 200-300 години история могат да завиждат на почти 12-вековното православие у нас. Мисионерите в България имат много по-различни проблеми от тези в Африка.

- За 50 години атеизъм до голяма степен вярата е вече като празно пространство.
- В това празно пространство има генетични кълнове, които търсят подходяща среда. Това не може да бъде казано нито за Америка, нито за Африка. Родовата ни памет е заредена с православие. А това, че православието губи ниши и отваря ниши - е трагедията и на църквата, и на рода. Нямаме нужда да бъдем християнизирани тепърва.

- Но като че ли има нужда да бъдем християнизирани отново.
- По-точно - ние сме православни, но не чак дотам. Остава църквата и православният български народ да положат усилия и нещата ще си дойдат на мястото. Въпреки че доста от имотите на църквата не са върнати, тя може да развива благотворителност. Но не го прави, защото свещенослужителите й не се чувстват пристрастни към това, не са обучавани. Висшият клир се интересува от собственото си битие, не се интересува много-много от битието на народа. И някога сме били бедни, но сме имали силна църква, която в бедността е била заедно с народа си. Сега на фона на всеобщата бедност имаме едни благоденстващи митрополити. Но вината не е само тяхна - тя е и в канона.

- Вашата комисия ще трябва да вземе отношение към законопроекта за българите в чужбина, който ВМРО ще внесе в парламента. Какво е значението на един такъв закон?
- Закон за българите в чужбина е полезен и необходим, въпреки че аз продължавам да твърдя, че един закон не решава проблемите. Защото е важно кой и как ще го изпълнява. Един перфектен закон невинаги има същото отражение в живия живот. Субективни фактори влияят - администрацията, бюрокрацията. Новите закони за държавната администрация, за държавния служител предвиждат и определени критерии за това, кой може и кой не може да бъде държавен служител. Да изготвим правила, в които да се впишат тези, които са склонни да работят по правила. Едва тогава може да разчитаме добрите закони да бъдат изпълнявани.

- Българинът знае ли как да се ползва от онези права, които му даде конституцията, а и всеки един от законите?
- Това е една от Ахилесовите пети на промяната. Голяма част от нашите сънародници не си знаят правата, позволяват да бъдат газени и тъпкани от хора с низък морал, дори с ниска квалификация. Освен структурна реформа в обществения и държавния живот ние имаме нужда и от превъзпитание на българския народ. Всеки от нас малко или много е увреден от 50-те години комунизъм. Нека неувредените, най-стойностните да водят "бащина дружина", да чертаят правилата и да ги реализират. Няма нищо по-силно от личния пример на един държавен мъж. Президентът ни е едно невероятно попадение за България. Той пръска доброта, която се предава на хората.

- Има опасност религиозните права на българите да не бъдат защитени - съдът в Страсбург не приема нашата защита, печелят сектите.
- Понякога претенциите към нас са да възприемем правилата на конгломератните общества - с много вероизповедания, с много етноси. При нас е коренно различно. И сега в много от международните договорености за човешки права са предвидени ограничения за вероизповедни дейности, които поставят под угроза здравето, живота, националната сигурност на гражданите. България не е ксенофобска, нито веронетърпима държава, нито народът ни. Претенциите, които имат към нас различни общности и държави са прекалени. В една Англия се избиват на верска основа. В България такива неща няма. Аз искам моята държава да бъде възприемана в европейски и световен мащаб такава, каквато е. Искрено се надявам народът да проумее, че ние сме длъжни да защитим националната си идентичност. И България има какво да внесе като натюрел в богатата палитра на Европа и света. България е дала и ще дава на света култура - една традиция с 13-вековна история, култура с невероятна виталност. Международната общност трябва да погледне България откъм добрите й страни. Претенциите на което и да било общество, че е по-добро от нашето, лесно може да бъде оборено с примери от собствената му история и днешната политическа обстановка. Тези, които идват да пропагандират своите религии у нас, са избрали погрешен път - борба за купуване на души. Аз виждам съвместното съществуване на различните религии в аспект на търсене на взаимопомощ за благото на хората. Доктрините на различните вероизповедания - нямам предвид сектите, не се различават в отношението си към добро и зло. Около това може да се обедини веротърпимостта във всяко едно общество. Ние имаме блестящия пример - след Освобождението мюсюлмани и християни са живеели заедно, и то след 500 години робство. Ние сме пример за подражание, който светът трябва да уважи - в колко държави е имало робство, което не е завършвало с етническа вражда? България може да се гордее с мъдростта на своя народ. И за го уважавам за това.

Разговора води Светлана Войнова

[Back]