Стоян Г. Бояджиев
в-к "Македония", брой 20, 20 май 1998 г.
Анастасия К. Каракасиду е гъркиня, която е преживяла трагедията на гърците след разгрома им в турско-гръцката война през 1922 г. След изгонването на гърците от Турция тя заедно с баща си бива заселена в Егейска Македония, където остро изпитва неприязнеността на местните гърци спрямо новодошлите гръцки бежанци. Тази ненавист изцяло разрушава детските й представи относно солидарността на елините в Гърция с тези на гръцката диаспора в чужбина. Името на тази жена стана известно на европейската общественост миналата година, когато тя представи за печат книгата си "Житни ниви, кървави хълмове" *. Тази книга трябваще да бъде отпечатана в поредицата "Социална и културна антропология" на престижното книгоиздателство "Кеймбридж Юниверсити прес" в Англия, което беше вече обявило предстоящото й излизане от печат.
За голяма изненада издателството обяви в началото на миналата година, че се отказва да печата тази книга, тъй като е било остро заплащено от гръцки среди с неприятни последици за самото издателство, сътрудниците му и персонала на книжарницата му в Атина. Заплахите и финансовата угроза са причината за отказа на издателството. Вероятно и "съветите" на английския Форин офис.
Книгата на Каракасиду е сериозен научен труд, основан на дисертацията на авторката в Колумбийския университет (САЩ). Тя представлява научно етно-археологично проучване на населението, живеещо в близкото до Солун плодородно поле в триъгълника около селото Гювезна (на гръцки Асирос, Маврорахи и Екзамили), и изследва националния проблем в Гърция от 1870-1990 г. Този триъгълник в кръстен от гърците Лангадхас и според авторката е типичен и за останалите селища. Заклкючението на Каракасиду е, че целият този триъгълник е бил населен от хора, които до ХХ век са говорили славянски език, а не гръцки. Това нейно твърдение е подкрепено от безспорни лингвистични и археологически доказателства.
Тази теза на авторката е в пълно противоречие с официалната гръцка историческа наука, която неотклонно поддържа че Македония е била гръцка още от времето на Александър Велики (IV век пр. Хр.) и винаги е била в тясна връака с високата елинска култура. Вярно е, казва същата тази наука, че е имало славянско нахлуване в тази област чак до Пелопонес преа VI и VII век сл. Хр., но нахлулите и поразени славяни са били напълно елинизирани. "Това не е вярно" - твърди Каракасиду. Славянски се е говорело до неотдавна не само по нивите и хълмовете на Гювезна, но често са сключвали бракове между мъжете на селото и славянските жени. Увеличаващият се натиск, особено след Балканската война от 1913 г., застави говорещите славяни да съблюдават забраната да се говори на местния език "македоника" или, както още го наричали, "вулгарика". Славянските жени, живеещи в Гювезна (агхора), казали на Каракасиду, че техните мъже ги предупреждавали навън да говорят на турски, но не на славянски.
За нас е ясно това, което авторката не може да разбере, че гърците преследват българския език не само от желание да изкоренят славянската култура. Те добре съзнават, че в тази славянска област, заграбена от Гърция чрез акцията на религиозна пропаганда, икономически натиск и насилствени действия на изпратените от Атина гръцки военизирани терористични банди (андарти), се е проляла много българска кръв.
Авторката проучва поподробно един период от 150 години и особено след 1870 г., когато се създава Българската екзархия. Тя проучва старите общински регистри, наборните списъци на мъжете, регистрите за сватби и рождения, официалните книжа от Генералната дирекция за Македония в Солун, както и местни документи за правни сделки между населението. Също така земеделските субсидии и преразпределението на земята, черковните и училищните архиви биват също проучвани най-внимателно от авторката. Особено ценни са разговорите, които тя води с местните жени, на които е спечелила доверието. "Най-потресаващ е този с Пашкалина, която е изстрадала твърде много заради нейния славянски произход. Тя дори е дала под съд "за обида" един човек, който я е нарекъл публично "българка". В съда тя казала, че е чиста гъркиня, че селото й било запалено от българските войници през 1913 г. и че брат й и сестра й са били отвлечени в България. Едва на четвъртия разговор с авторката Пашкалина, която била много болна и умираща, трогната от пъхнатата под възглавницата й кутия с обичани от нея сладкарски изделия, казала на Каракасиду, че истината е съвсем друга: Селото й не е било изгорено от български, а от гръцки войници и че тя даже познавала гръцкия офицер и знае името му. Освен това брат й и сестра й не са били отвлечени, а сами са избягали в България, където живеят и понастоящем.
Всички тези истории, казва Каракасиду, дълбоко ме покъртиха и аз изгубих последните си илюзии.
Въпреки отказа на английското издателство да отпечата научния труд, макар че вече е бил набран, книгата все пак вижда бял свят. Тя бива издадена напоследък в Чикаго (САЩ), заедно с книгата на американския професор Лоринг М. Данфорт "Македонският конфликт", за която дадох отзив във в. "Македония". Научния ттруд на Анастасия Каракасиду разкъсва плътната завеса, закриваща жестоката денационализаторска деятелност на Гърция над македонските славяни. Същевременно за първи път един гръцки учен се осмелява да каже историческата истина, без да се страхува за бъдещето и кариерата си. Поклон пред нея!
* "Fields of Wheat, Hills of Blodd: Passages to Natiohood in Greek Macedonia 1870-1990", Anastasia K. Karakasidou. Chicago, 320 стр. 19,95$. ISBN: 0-226-424-94-4
[Back]