Илия Гозев - Скопие

в. "Дело", 18 март 1998 г.

При споменаването на събития и личности, за които съм свидетел, бих искал да дам още един случай. Като началник на Щаба на Тринадесета бригада в планината Голак при получаването на пощата, която беше пристигнала, без никакъв умисъл отворих един плик, адресиран за ОЗНА (Служба за сигурност - б.р.). В нея имаше информация, че студентът по медицина в Софийския университет Борис Ципушев, родом от Радовиш, е българофил и от ВМРО-вско семейство и че той трябва да се ликвидира. Разбира се, унищожих писмото. Два дни след това при мен дойде Ципушев, който ме молеше да му помогна да получи оръжие, защото той дошъл при партизаните да се бори, а не само да носи мединска чантичка, в която има само една спринцовка и аспирин. Споменавам този случай, защото още тогава ми стана ясно защо много честни македонски борци в бригадата бяха без зачислено оръжие, въпреки че когато от София дойде бригадата "Гоце Делчев", тя донесе със себе си голямо количество леко въоръжение за нашите борци. Също така и една българска дивизия, която беше разположена в Прилеп и неговата околия, при изтеглянето си доброволно остави оръжието. Но вместо оръжието, което ни донесе "окупаторът" и го остави на "окупираните", да бъде поделено между борците, то беше поделено между "освободителите" сърби. Това беше също една подробност от македонската трагедия.

...

Тези два случая не са само единични моменти. Те бяха част от системата, която възприеха сърбокомунистите и македонските еничари, особено след края на 1944 г., та до днес. Подобни и още по-драстични примери от това време има с хиляди, но македонецът, изглежда, все още не е освободен от страха.

[Back]