Македония или изкушенията на Мефистофел

Иван Николов

в-к “Македония”, брой 27, 8 юли 1998 г.

Като град Скопие е едно малко бижу. Катастрофалното земетресение през 196З г. срина старите сгради, остави трагични следи в битието на много хора, но днес Търговският център, православният храм "Св. Климент Охридски", католическата църква, сградата на телевизията, както и някои нови квартали са пример на съжителство между традиционното и модерното, между функционално опростеното и естетически издържаното.

Но ако има нещо, което събужда истински размисъл, това е категоричното разминаване между съвременната градска среда, която възприемаш естествено, и нейния многопластов духовен темел. Тази духовна основа, която благодарение на стремежа да се изопачи историята, традицията и културата се е превърнала в нещо като буренясал римски зид, върху който умишлено са разпънали шатри циркови артисти и цигани катунари. А сергиите на търговците на евтини бижута и псевдопроизведения на изкуството зашеметяват като евтин алкохол.

Вглеждаш се в лицата на минувачите, в лицата на купувачите, в лицата на продавачите, в лицата на сеирджиите. Има нещо разтърсващо в безгрижието, в нехайството, в липсата на съзнание за променената ти същност, за подменената ти култура, за измисленатати представа за самия теб...

Скопие наистина е малко архитектурно чудо, но това чудо е населено със същества всяко от които, носи в сърцето си неподозирана трагедия, написана не от Шекспир, не от Шилер, а от една геополитическа прокоба, която и днес реди пасианс и се опитва да предрича нови берлински конгреси, нов Букурещ или нов Ньой.

* * *

- Ела, да те заведа да видиш новата ми къща - каза Йове.

Йове е човек на около 56-59 г., пенсионер. Има две деца. А къщата му е палат. Не скрих одобрението си, но долових, че това не е достатъчно за домакина. Той сякаш очакваше да видя нещо, което все не забелязвах. Когато търпението му се изчерпа, той ме побутна, вдигна ръката си към покрива и рече: "Я виж!" Погледнах горе. Погледнах го и него. Зад овладяната сдържаност, която издаваше лицето му, напираше някаква тържественост. Сега вече разбрах всичко. На фасадата на последния етаж беше монтиран барелеф на лъв - изправен, разярен, с вирната опашка. Думите бяха излишни. Погледнах го. И той ме погледна със същите тържествуващи очи.

Лъв посред Скопие, макар и като стенопис, но този лъв е символ, той говори за някаква промяна. Промяна бавна, мъчителна, драматична. Промяна дълбоко психологическа, дълбоко съкровена. Изглежда, тук, покрай Вардара, всеки сам трябва да извърви пътечката на разкрепостяването си. Насилието на отчуждението е било колективно, едновременно върху всички. Възкресяването, осъзнаването на собственото "аз", връщането към корена, към кръвта е просветление лично.

Йове беше изкачил стъпалата на собствената си голгота и почувствал крилата на възкресението. Кога и как, това е негова тайна. Аз само видях просветленото му лице, видях дома му и лъва върху фасадата.
Какъв дух у един обикновен и скромен човек!

* * *

В южната част на Скопие се издига планината Водно. Почти както Витоша и София. Сега най-ниските склонове са осеяни с вили и с правителствени резиденции. Някога, в края на четиридесетте или в началото на петдесетте Лазар Колишевски като пръв партиен шеф за една нощ изселил старите собственици на тези места и така планинският рид станал убежище на новите титовистки управници на Скопие. И до днес те са владетелите на планината, но в подножието й има много нови сгради, частни къщи и жилищни блокове. Те имат също прекрасен изглед. От тях се вижда като на длан целият град. Гледката, особено вечер, е удивителна.

- Ето снимките - каза Климе и извади плик, който сложи на масата.

Бяхме седнали в малко квартално заведение. Под чадърите се процеждаше светлината на залязващото  слънце, а Скопие в далечината пулсираше с отраженията на отиващия си летен ден. На масата бяхме трима: аз, Климе и Трайче. Трайче мълчеше. Той беше уморен. Но Климе не спираше. Той извади снимките, подаде ми една от тях и заобяснява:

- Това е панихидата по случай годишнината от убийството на Тодор Александров. Възкресихме Тодора, да знаеш. Голяма радост беше този ден: Имаше сълзи, сълзи на гордостта. Знаеш ли какво значи да възкресиш Тодор Александров тук?

Климе се наведе към мен. Наоколо имаше вече хора. Масите се бяха поизпълнили.

- Слушай - каза ми той. Не вярвай на тези, дето говорят против Тодора, против Ванчо. - Той имаше предвид Тодор Александров и Ванчо Михайлов. - Не им вярвай. Те са също наши. Те знаят всичко, но пусти страх. Петдесет години властта, училището, "Нова Македония", радиото, телевизията втълпяват на людете, че Тодор и Ванчо са върховисти, великобългари. Трайче, който почти дремеше, се ококори и махна с ръка:

- Остави ги. - Жестът му беше по-красноречив. Той изразяваше отвращение. Остави ги, гюбриня. - И отново направи същия жест...

След това Климе извади друга снимка, от тържеството по случай годишнината от гибелта на Мара Бунева.

- Я виж! Виж каква зима е и пак колко хора се събраха. И от църквата през града до лобното място край Вардара. Там речи. И цветя. И никой дни наред не бутна цветята, докато изсъхнаха съвсем. Това какво е, а! Вървим напред. Какво знаете вие, какво! Трудно, страшно и опасно е тук, но вървим. Страшно и весело едновременно.

Климе върна снимките в плика и като вдигна глава, се оживи:

- Ама тези ученици от София, дето "превзеха" Охрид! Знаеш ли какво е това? - Той разтвори ръце, след това ги събра и отново разтвори. - Сега ние сме само сърце. От радост. От радост, че деца от София идват тук, при нас в Македония...

Какво можех да прибавя! Погледнах към града. Скопие беше притихнал в скутите на вечерта.

Станахме. Време беше да се прибираме.

* * *

На вратата, през която влязохме, имаше малка табелка: "Сала за состаноци". Вътре се беше събрала цялата журналистическа група от София, дошла в Скопие. Бяхме в централата на Либерално-демократическата партия. Срещата с нейните лидери Петър Гошев и Стоян Андов, както и по-късният разговор с лидера на най-младата партийна формация в Р Македония - Демократическата алтернатива, Васил Топурковски оставят едно и също впечатление. Това са хора опитни, школувани, спокойни, уравновесени, уверени в себе си. Темата за предстоящите избори е в центъра на вниманието. Въпросите се въртят около това. А отговорите, които слушаме, записваме и после тълкувахме, оставят лично у мен усет за допир с изящно красива кукла в суперлуксозен магазин. Техните думи - прецизни, точни, поднесени елегантно, спокойно, не издават драматизма на ситуацията в Р Македония. Някаква маска на уравновесеността, някакво напомпено самочувствие, някаква поза на небрежна изисканост (у Васил Топурковски) трябваше да внушат на българските журналисти, че, видите ли, ние тук сме господари на положението... Това е все още живият титовизъм, вкоренен в съзнанието на политическия елит. Разликата между тези тук и властващите е само в столовете: едните са партийни, а другите държавни.

В една книжарничка, близо до офиса на Демократическата алтернатива, в ъгъла под тавана бе закрепен портрет на Тито в цял ръст, с балтон, с бомбе. Това е тема вече за някой философ, той да размишлява. Титовизмът в Македония е нещо като фанариотството, като еничарството: жертвата възприема фанатизма на палача си. Възприема неговия дух, психика, морал. Какви подмоли има животът в Скопие, какви! Спрях едно такси.

- Към центъра - почти извиках. Едва след това погледнах шофъора. Беше на около 45-50 г. И като нямаше какво да кажа, изведнъж попитах: - Избори а, наесен ще имате избори?
- Ке има, тогава ке видим кой кум, кой сват.
- А ти за кого ке гласаш? - предизвикателно го стрелнах аз.
- Па прашането е излишно. Ке гласам за ВМРО, за кого друг? Сите са пребоядисани комунисти,сите, и владеячката партия, опозицията на Гошев, Андов и Топурковски.
- Стой! - бяхме стигнали до улица "Дамян Груев". Защо реших, че трябва да сляза тук, не знам.

* * *

Бигорският манастир
Bigorskijat manastriНа последния завой на стръмнината по пътя към Бигорския манастир спирачките изскърцаха. Току до колата минаваха двама мъже. Владо, моят гид, веднага ги разпозна: проф. Димитър Димитров и Павле Сарджов. И двамата високопоставени люде от централата на ВМРО-ДПМНЕ. С Павле се знаехме още от 1994 г., но професорът, чиито две публицистични книги съм чел, както и от многобройните му статии ми беше станал близък по дух и исках да се запозная. Ето сега случаят ни срещна.

Както и предполагах, те бяха дошли тук по народни дела. В манастира беше и академик Никола Клюсев, министър-председател на първото самостоятелно правителство на Р Македония.

Безспорно, такива срещи и такива запознанства се поливат на крак. Някой донесе бутилка червено вино. Отпихме. А Павле ми подаде и едно листче. На него беше изписано: "Покана". В нея прочетох, че в 19 часа на 5 юни 1998 г. председателят на Съвета на интелектуалците при ВМРО-ДПМНЕ академик д-р Никола Клюсев ще изнесе беседа на тема "Дебър перспективен град или апендикс на Македония".

Пътьом разменихме няколко думи за състоянието на нещата в Дебър. Председателят на тамошната организация на ВМРО-ДПМНЕ Георги Илиевски, набит, с прошарена коса, човек на средна възраст, каза: "Нищо не е загубено. Дебър е наш град. Ние знаем какво да правим, ако и владата знае, тогава всичко е наред."

Пожелахме им добър път и успех и се разделихме.



Днес Македония не е това, което знаем от нашите дядовци, баби, майки и бащи. Тя не е това, което ни се представя от "Нова Македония", от цялата преса, от електронните медии в Скопие. Днес Македония е кълбо от едва събуждащи се истини. Днес Македония е любвеобилна майка, която с трепет следи как децата й мъчително късат въжетата на хипнотичните изкушения, използвани от бездарни, но хитри мефистофеловци. Днес Македония е едно прозрение, че безизходицата не е вечна, че злите сили могат да бъдат победени. Нали именно тук е роден митът за Крали Марко, нали тук са родени Гоце и Даме, Тодор Александров и Ванчо Михайлов! Нали тук чух думи, видях и хора, които след чудовищни страдания, след чудовищни заблуди, след скъпи жертвоприношения поемат път, който не е по-лесен, но който във всеки случай е по-верен!

[Back]