Калина Тасева

в-к "Македония", брой 39, 28 октомври 1998 г.

Калина Тасева е родена през 1927 г. в София. Расте в един от най-бедните, но колоритни квартали на столицата - Драз махла, между бул. "Сливница" и гарата. Завършва Първа девическа гимназия през 1946 г. В Художествената академия е студентка на Дечко Узунов и за една година на Илия Петров. Участва редовно в общи изложби, организирани ежегодно от Съюза на българските художници (СБХ) от 1953 г. насам. Първата й самостоятелна изложба е през 1973 г. Наскоро в същата галерия, днес носеща името на Райко Алексиев, бяха показани картините на Калина Тасева, рисувани през последните години. Носител на на наградите "Владимир Димитров - Майстора" и "Захари Зограф", награда от Второто международно трианале на реалистичната живопис и други отличия.

- Госпожо Тасева, в едно ваше интервю по повод наскоро откритата ви изложба казвате, че имате желание отново да рисувате комити. Откъде тръгва това желание?
- Роднина съм на Яне Сандански. Макар че той днес е почти низвергнат, аз го считам за една от най-големите фигури на македонското революционно движение. Той е човек, виждащ далече напред, той е революционер и просветител. Открива български училища, строи църквата под роженския манастир - дейността му е всеобхватна. Баща ми е от Битоля, майка ми по произход е от с. Влаки, до Кресна. Семейството на баща ми напуска Македония. Дядо ми се установвва в София. Негов братовчед е Атанас Лозанчев. Дядо ми укрива Гоце Делчев, Яне Сандански. Вече неведнъж съм казвала, че комитите, възрожденците са ме поразявали със своето себеотричане. Тези хора от селцата на Македония са оставяли всичко зад себе си - деца, жени, къщи - и отиват да се бият за свободата - било е въпрос на чест! Това започва още от 1878 г. - от Кресненско-Разложкото въстание.

- Какво се ви разказвали за тези времена?
- Баща ми беше журналист, прекрасен разказвач. За съжаление почти нищо написано не остана от него, а аз даже не успях да запиша на лента неговите спомени. Той имаше особено усещане за македонските борби, за революционното движение. Внимателно следеше събитията, познаваше много хора, имаше великолепна памет и много ярки и интересни преживявания. Той бе истински журналист. Чичото на майка ми - Иван Харизанов, адвокат, от политическия кръг "Звено", беше събрал огромен архивен материал за своя първи братовчед Яне Сандански и македонското революционно движение, за аферата "Мис Стоун". През 1945-1946 г. баща ми и Славчо Васев правеха в. "Ден" (Васев и Тасев, та им викаха ВТАСЕВ), където се публикуваше в серия броеве историята на мис Стоун и Цилка. И добре, че поне това се напечата. След смъртта на Иван Харизанов изчезна цялата документация - архивна документация, снимки, писма, спомени.

- Как са чувствали националната идея вашите родители? А Вие?
- Националната идея не е само събиране на всички български земи - което, разбира се, е било много важно. Националната идея е морал, начин на мислене, свързване на всички българи в едно разбиране за българските национални борби, за пътя на себеотричането. Това изисква един по-друг начин на мислене, конструиран характер.

- Продължавате да търсите духа на комитите?
- Комитството е начин на мислене, поведение. Имам доста картини с комити, не мога да ги покажа всичките. В изложбата ми участваше "Илинден - мъжете". Само на Яне Сандански съм правила портрет. Най-важното за мен е човекът. Изразът на лицата, състоянието на духа на тези хора. А то е съвсвм различно от този на съвременниците ни. Лицата на комитите излъчват суровата сила на себеотрицанието, на готовността за саможертва заради пътя към свободата. Привързана съм и обичам възрожденската тема: хората, които са се посветили на един идеал, на една идея, хора, насочени не към себе си и собствената си изгода, а със стремеж към големите, чистите идеи. Днешното общество е егоистично. не обвинявам никого -просто светът се променя - но като че ли не в добра посока.

- В изложбата изобилстваха и "Пейзажи от Македония". Не е трудно да се познае в тях специфичният релеф на Мелник и Кресна.
- Мъжът ми все ме пита: "Защо наричаш картините си "Пейзажи от Македония", нали това е България?" Да, има Тракия, има Добруджа, Македония носи друг характер, излъчва нещо типично свое. Аз не съм посещавала Р Македония. Но когато отида в Кресна, около гр. Сандански, изобщо в Пиринска Македония, като че ли получавам оттам някаква сила, усещам я физически. "Македонски" наричам пейзажите от този край, но на тях е изобразена България. Това са странни планини, от които не мога да се отделя, въздухът, изпълнен още с виковете на Самуиловите войници, тази тайнствена магическа земя - към нея ще се връщам и връщам.

- Вашето отношенве към т. нар. македонска нация и македонски език?
- Имам чувството, че всичко това се раздухва изкуствено. Прекаленото наблягане на тази тема от наша или от тяхна страна вече го прави реалност. А този проблем е несъществуващ. Иска ми се всички да бъдем по-спокойни и толерантни, въздържани, да ценим това, което е общо, което ни свързва и днес. А по отношение на въпроса ви прекалено много говорим на тази тема.

- Отвън ни налагат признаване на македонско малцинство...
- Не зная. Но фактът, че този проблем възникна изведнъж - не е случайно. Какво е това с помаците - кога помаците не са се чувствали българи? Те говорят най-чист български език. В книгите на Михаил Арнаудов повечето български народни песни са македонски - чист български език. Ами братя Миладинови пишат "булгарски народни песни", не "македонски". Долу като отида към паметника на цар Самуил, нямам чувство, че там има две земи. Византийските хроники пишат "Василий Българоубиец". Тито според мен успя да започне разделянето, да отдели хората в Македония от нас, да ги противопостави на България. Езикът им е много посръбчен. Баба ми и прабаба ми говореха на хубав български език. Може би трябва да намерим сили да преодолеем враждата - от хилядолетия живеем заедно, хилядолетия ще живеем едни до други историята ни е обща. Стига сме правили грешки. Заедно ще сме по-силни.

- Ако зависеше от вас, какво решение бихте взели да изгладате отношенията между Р Македония и България?
- Колкото може повече връзки и свободно движение на хора в двете страни. Не на последно място - повече контакти в областта на изкуството. За да се усети, че сме едно и също. Не може да стане насила.

- Какво е отношението ви към това, което се случва на българската култура през последните години?
- Неприемливо - не може държавата да се откаже да подхранва, да се грижи за културата. Не може да се очаква фондации, които изобщо не са заинтересовани от развитието на българската култура, да й помагат - правят го по някакви други съображения. В художествените ни галерии не се купуват картини през последнитв десет години - нямат пари. Цял период от време остава извън галериите. Имаме много силни художници, на световно ниво. Ами книгите, които се издават - с колко българските писатели излязоха през тези години? Ивайло Петров, Любомир Левчев, Йордан Радичков.

- Казва се - във валутен борд сме, културата може да почака.
- Не може, защото времето не се връща назад. В историята на нашата култура остава бяло петно. А и не може да се оправдаваме все с валутния борд.

Разговора води Светлана Войнова

[Back]