8 ноември - Денят на Западните покрайнини
Бежанци от Царибродско творят чудеса и в българския спорт

Полк. о.з. Емил Николов

в-к "Македония", брой 40, 4 ноември 1998 г.

В анкета, проведена по телевизията, младежи между 15-20 години отговарят, че "никога не са чували за Западните покрайнини". Сега, когато за това поколение едва ли има по-популярна тема от футбола, а то едва ли е само виновно, че футболът е един от феномените на съвременната цивилизация, да напомним, че от Западните покрайнини - Царибродско и Босилеградско, както и части от Трънско, Кулско, Видинско, които до края на Първата световна война са винаги в пределите на българската държава (а сеад това в "Сръбско"), са родени българи, които като бежанци, прокудени от родните си огнища, оставят трайна слада не само в духовната, а и във физическата култура на България.


Всеки си има своя София. За живеещите в "Царибродския квартал" и "Добруджанския" тя започваше от "Лагера", между Руския паметник и Павлово. "Лагерът"! Сега на това място между дървета и цветя се издига жилищен комплекс, а беше гола, сива площ, на която маршируваха или правеха прибежки войници, вдигаха облаци от прах износените коли на квартируващия наблизо камионен полк. Когато не се чуваха командите на фелдфебели и подофицери, младежи в цветни фланелки поставяха "врати", набиваха флагчета, очертаваха с бели ивици от вар "игрища". Така далеч от гъмжилото на големия град спортуваха клубовете на софийската беднота, на будни младежи, предимна деца на бежанци от Добруджа, Македония, Западните покрайнини...

Още в края на Първата световна воина, при първите слухове за тежки санкции срещу победена България, населението от застрашените с окупация райони от страна на победителя в паническо бягство се отправя към вътрешността на България. Диктатът, подписан в парижкото предградие Ньой, който раздели с гранична бразда българи от българи, е позор за дипломацията на ХХ век. В България бежанците не се примиряват с робската участ на своите братя и започват борба срещу несправедливите решвния в Ньой с мирни средства, като основават Върховен комитет на поробените българи от Западните покрайнини, младежки съюз, женско дружество, задруга на девойките бежанки и западнопокраински научен институт.

В 1923 г. е основан и спортен клуб "Бежанец". В решението за учредяването му е подчертано: "Този клуб... обединява спортистите от Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини. Той се явява въплъщение на спортния девиз "чрез спорта за Родината" и служи за стимул в българския родолюбив спортист към постигането на заветните идеали, оставени от апостола на свободата и големия спортист Васил Левски."

В края на 1934 г. започва да се говори за прегрупирване и окрупняване на спортните клубове в София. Бежанците веднага протестират чрез своя в. "Западни покрайнини (бр. 348): "...Сливането на спортен клуб "Бежанец, с които и да било клуб, ще бъде една грешка от чисто национална гледна точка... спортните сили в България трябва да правят една псикологическа разлика на прокуденика от своето родно огнище и спортиста в България. Не бива никой в България да се мъчи да изменя душата на бежанеца, той трябва да бъде оставен спокойно да живее със своята тъга по родината, без да се слива с големия брой спортисти в България, които биха го отклонили от неговата пряка цел, макар и несъзнателно, те ще повлияят върху него... Той трябва да остане със своята психология на бежанец и с горещото му желание да се върне в своето родно огнище."

В прахоляка на лагера, върху сгурията на очертаното в вар игрище на "Бежанец" тренира и играе Васил Спасов (Валяка). "За хората от моето поколение - пише Вл. Божиков - той си остава един от символите на българския футбол, за младите името ми е почти неизвестно. Не бива никому да се сърдим за това, така става винаги и не само в областта на спорта... Спори се само по горещите точки на настоящето, паметта постепенно изтласква назад заслужили имена. А Васил Спасов ярко беляза с присъствието си преходното време на годините непосредствено преди и след Втората световна война. Син на бежанци от Западните покрайнини, естествено бе той да започне футболния си път в малкия клуб "Бежанец". Също така естестввно бе неговият нестандартен талант бързо да бъде открит и Валяка да даде най-хубавите си години в знаменития тогава тим на "Левски".

"Ако в историята на българския футбол - коментарът е на С. Милчев - бъде направено подреждане на най-техническите играчи, едно от първите места ще заеме Васил Спасов (Валяка) - стъпи ли на игралното поле, за него просто не съществува преграда)... С "Левски" пет пъти е шампион на България,... има 17 мача с националния герб. На въпроса на Милчев: "Вие сте от семейство на бежанци?", Спасов отговаря "От Царибродско. След Първата световна война Западните покрайнини остават в Югославия и семейството ми се преселва в София... С голяма мъка баща ми построи скромна къща между кварталите "Петър Берон" и "Овча купел". Там с няколко момчета учредихме клуб "Стрела". Бяхме секция на "Бежанец", както и 13 други клуба. В тяк играеха все бежанци от Западните покрайнини, Добруджа, Македония, Беломорието... От реката до нас пресяхме пясък, продадохме го и от битпазар до Сточна гара си купихме на старо футболни обувки... Играх три-четири години в "Бежанец" (тогава в трета софийска футболна дивизия)." На въпроса: "Кой ви научи на изумителната футболна техника?", отговаря: "Сам. От дете се научих да контролирам топката. В сутерена на къщата ни имахме стая с циментов под. Занимавах се там с часове..."

На 2-3 трвмвайни спирки от "Лагера", по посока за Княжево, е спирка "Овча купел". А точно срещу нея, сега там се разполага изложбена палата, бе игрището на спортен клуб "Борислав". "Борислав" и "Бежанец" бяха в постоянно съревнование по привличане на младежите от тая част на София. В "Борислав" играеше едноименникът му Борислав Цветков. Той бе от съседна махала на Валяка и от род на бежанци като него. По-късно Валяка ще го привлече в "Левски" и двамата ще останат в историята на клуба като забележителна двойка от нападателната му петорка. Между годините 1941-1946 Цветков е национален първенец на 100, 200 м гладко бягане. Неговият шеметен бяг не само по атлетическите писти, но и на футболното поле неведнъж изправя на крака трибуните. За Б. Цветков има анекдот, че "не той гони топката, а тя се мъчи да догони него". Б. Цветков не страда от гигантоманията на някои спортни звевди и не мисли, че кръглата топка трябва да бъде единствена цел в живота на младия човек. "Много футболисти от моето поколение - каза той след последното реферско изсвирване и след последния душ в съблекалните - си намериха друго поприще. Намериха го, защото си го бяха подготвили, докато играеха... Никой от тях не се запъна пред футболната ясла и никой не каза: "Аа се раздавах по терените, сега си искам дивидентите..."

Колко актуално звучат тия думи сега, след еуфорията на световното първенство по футбол и мечтите за свръхоблаги от него.

П.С. Хонорарът предоставям на вестника, отворил страниците си и за проблемите на моя незабравим роден край - Западните покрайнини.
[Back]