проф. д-р Спас Разбойников

в-к "Македония", брой 41, 11 ноември 1998 г.

Спомняме си, че в края на световната война Чърчил призова "народите, говорещи английски" да се обединят срещу проникването на комунизма, олицетворението на чиито цели е болшевизмът. Говорители на СССР го нарекоха "подпалвач на нова световна война". Такава, разбира се, не последва. Народите и техните помъдрели управници, Обединените народи и Съветът за сигурност направиха и правят необходимото за избягване на подобна катастрофа за човечеството. Локални войни имаше и има, не всички държавници, особено диктаторите, са поумнели да не хвърлят народите си против тяхната воля и интереси в страдания. Но кои всъщност са причинителите на империалистически, не освободителни войни? Съвременниците биха посочили вероятно Хитлер, Сталин, Саддам Хюсеин или още други.

В историята остана фактът, че Първата световна война беше предизвикана от Сърбия. Тази неголяма, но твърде агресивна страна се изяви неведнъж като предизвикател на конфликти. Само четири месеца след освобождението на България от турското робство, на Берлинския конгрес Сърбия настоя да й дадат Поморавието, окръзите Нишки и Враненски, в които населението беше българско, нямаше никакви сърби. Самият Ниш е бил град с предимно българско население (вижте сръбския историк Милан Савич). Намериха се "благодетели" сред великите сили, които задоволиха сърбите и те се заловиха да асимилират бързо българското население. Това не задоволи апетита им и след няколко години, в 1885, сръбската армия вероломно нахлу в България с намерение да завоюва западната й част и дори столицата София. Но Сърбия получи заслужен урок, народът ни се вдигна в отбрана, едва формираната ни млада войска и доброволци, водени от старите хайдушки войводи от времето на робството, прогониха агресора. През 1913 г., когато България победи Турция във войната за освобождаване на държаните още в робство земи на полуострова, Сърбия коварно наруши договора, зад гърба на армията ни окупира Вардарска Македония, където нямаше никакво сръбско население, предизвика Междузъюзническата война. Започна един трагичен за нашите народи период на конфронтация.

След Първата световна война Сърбия откъсна нови наши земи - Западните покрайнини, а в училищата учеше младото си поколение да осъществи идеалите за "Велика Сърбия", господар на полуострова, да се разширят завоеванията чак до Черно море - докъдето стигала "сръбската" река Дунав. За съжаление големи държави в Европа заради свои интереси създадоха Югославия под сръбска хегемония. Така сърбите, които според техни собствени статистики наброяваха в средата на миналия век едва 1 850 000 жители заедно с мюсюлманите, а българите според международни източници бяха 5 500 000, застанаха начело на многомилионна формация от чужди народности. Но историята следваше своя ход.

Настъпи периодът на разпадане на изкуствената Югославска федерация, в която народите бяха потискани безапелационно от сръбската управа и нейната комунистическа (всъщност империалистическа) партия. Вярна на навиците и плановете си, Сърбия нападна Словения, но скоро трябваше да се откаже. Нахлу в Хърватско, окупира източната част, причини масови разрушения и жертви, но успехът беше временен. Започна войната в Босна и Херцеговина с намерение да присъедини поне 2/3 към Сърбия. В лагерите и масовите гробове останаха десетки хиляди жертви на сръбския терор. Свидетели сме сега на геноцида, извършван от сръбската армия и полиция в Косово с всякакви съвременни най-тежки оръжия, където сърбите са само 1/10 от населението, протестиращо дни наред в мирни манифестации за своите права на малцинство. Наред е и конфликтът с Черна гора, чийто народ наскоро изрази недвусмислено волята си да се освободи най-после от диктата на Белград, експлоатирал страната десетилетия.

Сръбската власт продължава неотклонно и геноцида над българското население в нашите Западни покрайнини, което под терора се е стопило неколкократно. Грубо се потъпкват елементарните му права на език, собствени училища с родна учебна програма, богослужение на български, като признато българско малцинство. Води се предизвикателна политика за създаване на конфликти с българската страна и за всяване страх и несигурност сред местното население при подчертано въздържано поведение от наша страна.

Един пореден пример: на 24 май т.г., денят на светите братя Кирил и Методий, голям български и славянски празник на просветата, посетихме от София Цариброд, на гости на сънародниците българи. Но българският културен дом, училището и църквата бяха умишлено затворени от местната власт. Студентите от нашия студентски ансамбъл "Зорница" в национални носии извиха кръшно хоро на площада пред Дома, с музика и посветени на празника песни. Наловиха се и граждани. Но сръбска полиция прекрати хорото и празника, имало нареждане отгоре, въпреки че бяхме предупредили за посещението и от наша страна нямаше нито дума, нито жест, обиждащи сръбската страна. Полицията посегна и на фотоапарати, и на касетофони, застави гостите да заминат веднага. Имаше обиди, а след това имало и арест на наши местни ръководители на Демократическия съюз на българите, които се опитаха коректно да протестират срещу бруталната разправа. Неведнъж ръководители на Сърбия са заявавали, че ще зачитат правата на нашето малцинство, но сме се убеждавали, че "зад гърба" дават други заповеди на полицията си. А дори в турското робство не са забранявали българските хора - вижте новоизлязлата книга "Населението на Тракия през 1830, 1878, 1912 г." Необходимо е нашите министерства на външните работи, културата и просветата да се застъпят категорично пред Сърбия за защита правата на нашите малцинства в тази страна. Трябва да се прекрати предизвикването на конфликти от сръбската страна, застрашаващи добросъседството и мира. Време е и да се обуздае най-после великосръбският шовинизъм и империализъм. Желателно по мирен път, но енергично и безкомпромисно, със съдействието на обединяваща се за мирен живот и взаимно зачитане Европа.

[Back]