Николай Малев

в-к "Македония", брой 41, 11 ноември 1998 г.

В България живеят представители на различни етнически общности, езикови групи, които обаче поради своята малобройност не могат да променят нито етническия облик на страната, нито на отделни региони от нея. Вероятно това великолепно се съзнава от определени среди в съседните държави, но въпреки това се правят опити да се формират нови малцинства в нашата родина.

Защо продължава този процес?

До 90-те години на ХХ в. Румъния е единствената съседна държава, която в една или друга степен е въвличала малка етническа група в сферата на своята политика.

От 80-те години на ХХ век Гърция, използвайки румънския опит, се опита да въвлече в своята политика друга етническа общност. Това се прояви в опитите за гърцизирането на такава малобройна племенна общност, каквато са каракачаните.

В политиката на Румъния и на Гърция има редица общи черти. И двете въвличат в орбитата на своята политика племенни общности, които не са част от румънската и съответно от гръцката нация, защото нямат нито културни, нито политически връзки с тях, но техният език в една или друга степен е близък съответно с румънския и гръцкия. Дейността на политиката на съответните държави се свежда до усвояване на официалния език на тези държави от представителите на нарочените племенни общности, като същевременно с това се прави опит да се създаде съответно румънско и гръцко етническо самосъзнание.

Поради крайната ограниченост на романоезичното население в България, както и на каракачаните, всяко от които не наброява повече от 6000-7000 души, от особена важност са легалните прояви, които трябва да симулират процес на "национално възраждане". За романоезичното население това намира израз в няколко искания пред президентството и Народното събрание за възстановяване на Румънския лицей в София, а за каракачаните това са ежегодните събори през септември в местността Карандила край Сливен. Също и поради малобройността на племенните групи, както и да се създаде впечатление за лоялност спрямо българската държава Асоциацията на власите в България и Федерацията на каракачаните съществуват като културни организации.

За малката етническа група е характерна нейната капсулираност спрямо външни културни влияния, затвореност по отношение на браковете, но и аморфно етническо самосъзнание, когато е налице подходяща социално-икономическа и политическа конюнктура. Ето няколко примера.

Известно е, че в Северна Македония, където не са живеели гърци, аромъните са били апостолите на елинизма далеч по-фанатизирани от истинските гърци.

Преди известно време в Асеновград се създаде секция на Асоциацията на власите в България. Тъй като в този град никога не са живели власи, ми стана интересно и изпратих писмо до един от членовете на секцията да ми напише нещо за миналото на рода си. Оказа се, че дядо му, който бил от Македония, пеел, докато вършел нещо, песни на някакъв непознат език. От това става ясно, че на самия член на секцията не му е ясно какъв език е исползвал дядо му - гръцки, албански или аромънски, но въпреки това е станал член на секцията.

Броят на членовете на федерацията на каракачаните в България расте. Ами ще расте, разбира се, защото всеки негов член може безпрепятствено да ходи в Гърция и да работи, защото работата му е осигурена.

Когато ходих на екскурзия в Солун, българите нямаха право да продават на пазара, но каракачаните от България имаха това право.

В Сливен открито се говори, че лидерите на Федерацията на каракачаните в България не са от най-бедните.

Това е истината, неподправената истина, колкото и да е неприятна за тези, които не искат да я чуят.

Ако все пак румънската политика спрямо аромъните в България и романоезичното население се опира на опита на една близо 1З0-годишна румънска пропаганда зад граница в територията на Османската империя, то за успехите на Гърция сред каракачаните обяснението е следното: Докато има чувствителна разлика в стандарта в България и в Гърция и докато съответните служби от българска страна бездействат, каракачаните в България ще се увеличават, но не поради високата си биологична репродуктивност, което е характерно за ислямизираното население, а поради двата горепосочени фактора.

Не така е положението с аромъните и с романоезичното население в България, защото икономиката и в България, и в Румъния като бивши страни от соцлагера е една и съща. Поради тази причина нито в Пещера ще се появят ярки румънофили, нито в Родопите ще се появят аромъни, въпреки че преди няколко години в Румъния излезе една брошура за диалекта на аромъните в Родопите, които в началото на века са били не повече от 100 души.

В момента се правят опити на Асоциацията на власите в България да разшири влиянието си сред ромите копанари, живеещи в Северна България, изповядващи православието и дошли в България от Румъния преди около сто години, поради което още говорят език, близък до румънския. Тази политика едва ли ще се увечае със сериозен успех поради пречки от културен, религиозен характер, както и предразсъдъците, напластени спрямо това население.

Същите прийоми се използват и от ръководствата на Македония и на Белград, за да се създаде илюзията, че в съответните държави не живее българско население. Нещо повече. Дори се създават условия да се заяви при благоприятен повод, че в райони, близки до съответните граници, живее небългарско население, говорещо на друг език от славянската група.

Това, че за разлика от Гърция и Румъния те не можаха да намерят племенни общности, говорещи език, различен от българския, но това не се оказа никаква пречка. Общоизвестно е, че така наречените "македонски" или "шопски" са книжовни форми на българския език в една или друга степен сърбизирани.

Въпреки това за Белград и Скопие това е достатъчно основание за съществуването на "македонска" и съответно "шопска" нация.

Ако "македонизмът" е дело на сръбския шовинизъм, то "шопизмът", ако може да се употреби този ефемизъм, е неговото най-ново творение, негов защитен рефлекс спрямо справедливите искания от българска страна за правата на българите от Западните покрайнини. Този дилетантски ход е опит и същевременно връх на цинизма в политиката, който се появи през 90-те години.

В настоящия момент се правят опити за приобщаване на татарите към турската нация благодарение на тяхната принадлежност към исляма.

Засега сред гагаузите в България подобни опити не са правени, като основната пречка е тяхната принадлежност към православието, но сред техните съплеменници в Приднестровието тази пропаганда в силно активизирана. Изпращат се студенти, за да следват в турски университети, като в края на следването те се изправят пред дилемата или да приемат исляма, или да прекъснат следването си.

Посочените факти илюстрират, че българското малцинство в съседните държави няма да получи леко правата си. Посочената политика на съседните държави, въпреки че създава фантомни общности, е опасна именно с тези свои прояви, независимо че те са стимулирани и ръководени отвън, защото веднъж започнал, особено когато в него са въвлечени и икономически интереси, процесът трудно ще се спре.

Нека прословутата българска толерантност да не се превръща в национална безотговорност. В политиката, особено в сферата на националните интереси, наивността, недалновидността и безотговорността се заплащат твърде скъпо и което в най-лошо, тази цена я плащат идните поколения.

Това е един от многото уроци, които трябваше да научим от българската история, докато не е още късно.

[Back]