Четиво за държавници:
Правата на човека, Обществото на народите, интересите на великите сили и политиката на България

ст.н.с. д-р Огняна П. Хрисимова

в-к "Македония", бр. 13, 1 април 1998 г.

Поколения историци, политолози, юристи и представители на останалите дялове на хуманитаристиката са насочвали и насочват вниманието си към проблемите на правата на личността. За периода между Първата и Втората световна война тази проблематика особено тревожно откликва в областта на правата на малцинствата и тяхната закрила.

Краят на Първата световна война слага началото на Версайската система от мирни договори, които болезнено разместват държавните и етнически граници на Европа и в нейния размирен Югоизток - Балканите. Парижкият форум от 1919 г. паралелно с договорната система слага началото на изработването на инструментариума за регулиране на малцинствения въпрос, най-яркия символ на правата на човека непосредствено след приключването на военните действия, та и до днес.

Към края на Първата световна война е изработен инструментариум за регулирането на малцинствения проблем.

От особено значение за българската страна е отделният Договор за спазване на правата на малцинствата, сключен между Съюзните сили и Кралство Румъния на 9.12.1919 г., поради факта, че в следвоенна "Велика Румъния" остава областта Южна Добруджа с 283 хил. души население, предимно българско. Румънската страна проявява неимоверна съпротива при подписването на този договор. На Парижката мирна конференция тя се обявява както срещу подписването на Договора за малцинствата въобще, така и срещу поемането на ангажимента за зачитане на правата специално на българското малцинство в кралството.

Румънската страна традиционно не признава наличието на българи на нейна територия. Общият отказ се основава на аргумента, че с подписването на договора се нарушава румънският суверенитет и се открива възможност за намеса във вътрешните работи на страната. Подобен аргумент и досега не слиза от арсенала от средства на румънската дипломация.

В междувоенния период прави впечатление, че румънската страна много дълго преговаря по всеки един международен казус, който дори и по косвен начин би диктувал нейното вътрешно законодателство. Неизменно при преговорите румънските държавници поставят над международните норми интересите на румънската нация.

Въпреки че Румъния подписва Договора за малцинствата, румънските държавници провеждат последователна антималцинствена политика в няколко направления: а) чрез непризнаване на някои малцинствени групи, б) чрез нарушаване на конституцията на страната и въвеждане на извънредни мерки срещу малцинствата и в) чрез неспазване, до пълно пренебрежение на поетите международни ангажименти. За периода 1919-1939 г. в Секретариата на ОН (главно в Секцията за малцинствата) срещу румънската държавна политика има изпратени най-много петиции-оплаквания по малцинствените проблеми. Общият брой на документите е 81 и 68 от тях засягат българската национална съдба.

По Ньйоския мирен договор България отдава на съседна Югославия територията по западната си граница с население от 64 хил. души с предимно бъгларски етнически произход. В историческата и битовата терминология областта е позната като "Западни покрайнини". Към това се прибавя и загубата на Струмишка околия, населена с 27 714 българи.

В периода 1919-1939 в Секретарията на ОН постъпват 47 петиции относно неспазването на правата на малцинствата в Югославия и 39 от тях са по проблемите на българското малцинство.

Решенията от Ньой предават на разположение на Съюзните сили областта Западна Тракия, преотстъпена по-късно, през август 1920 г., на Гърция. Малцинствено-бежанският проблем в българо0гръцките отношения е широко разработена тема, но тук ще напомня само някои основни моменти:

1. Българо-гръцката конвенция за доброволна размяна на населението, подписана от българската делегация в деня на подписването на Ньойския мирен договор и ратифицирана от българския парламент на 4.X.1920 г. Тук трябва да се яърнем към един акт, който със своя аналог би могъл да бъде добър урок за днешната българска дипломация про отговорните й занимания с проблемите на малцинствата. И той засяга чл. 16 от българо-гръцката конвенция. Този член дава възможност и на други балкански държави, които имат обща граница с България и Гърция, в срок от една година от влизането на конвенцията в сила да се присъединят към него. Нито една балканска държава не го стори. Нито една влиятелна сила, например Франция - като гарант и пазител на единствения оригинален екземпляр на конвенцията, или Обществото на анродите не се опита да убеди тези балкански държави да се присъединят към документа. Такова присъединяване би придонесло до сближаване на позициите на страните и техните ръководители по тревожния малцинствен въпрос, би осигурило дипълнителни международни гаранции, но и ангажименти, би повишило доверието на народите на Балканите един към друг.

Нито една Велика сила, член на ОН, та дори и самата международна организация не порица Румъния и Югославия за това, че обявяват българското население в Южна Добруджа и Западните покрайнини за румънско и сръбско.

Тези страни не се присъединиха към междувоенната конвенция, т.е. не поеха международен ангажимент и не натовариха вътрешното си законодателство с клаузи, позволяващи диктат отвън, от някоя "велика сила". Нещо повече - от 1920 г. те започнаха принудително изселване на българите от Южна Добруджа и Западните покрайнини, но вече без конвенция. Това обрече въпросното малцинство на липса на международноправна защита на правата им.

Тези многонационални държави, които имаха вътрешни проблеми с малцинствата си, целенасочено бягаха от ангажименти и отговорности по въпроса, а България, която нямаше в онзи момент проблеми с инородно население на своята територия, бе принудена и както винаги първа да поеме обременяващи я ангажименти.

2. В историческата съдба на България последва Севърският договор от 10.VII.1920 г и по-специално Допълнителният договор за защита на малцинствата в Гърция. Чл. 3 и 4 от Допълнителния договор осигуряват правата на българите, родени в Македония и Западна Тракия. Стратегическата цел на Гърция обаче е обезбългаряването на тези области и превръщането им в трайно притежание на гръцката държава. На 19.IX.1924 г. е подписан протоколът "Калфов-Политис". Бъгларското народно събрание пак бързо и първо го ратифицира - на 24.XII.1924 г. На 3.II.1925 г. обаче гръцкият парламент отхвърля единодушно клаузите на протокола с аргумента, че "той нарушава суверенитета на страната, акто предвижда възможността представители на ОН да правят анкети и проучвания, да приемат оплаквания от българското малцинство, живеещо в независима и суверена гръцка държава."

Към Обществото на народите тече поток от оплаквания от малцинствената политика на Гърция. За периода 1919-1939 г. в Секцията за малцинствата на ОН са получени 44 петиции срещу гръцкото управление в малцинствената област и 22 от тях се отнасят до съдбата на българското население.



"Добруджа ще стане един нов български въпрос. Предстои създаване на княжество България: то веднага ше поиска Добруджа, където принципът на естествените граници, както и принципът на националностите ше бъде в полза на нейните искания."
В. "Telegraful"
30.III.1878 г.
"И въпрос не може да става да приеме Добруджа."
БРАТИЯНУ
министър-председател на Румъния
2 април 1879 г.
"Както от географско-икономическо, така и от етническо и икономическо Добруджа не съставлява част от нашата територия. Разположена отвъд Дунава, тя е естествено продължение на България; населена е най-вече с българи, турци, татари. В нея румънци няма. Ако ние я завладеем, ще стане постоянен източник на конфликти между нас и българите: една отворена рана..."
В. "Steana Romania"
5 юли 1878 г.
На 14 ноември крал Карол I отправя до добруджанското население следното послание на български език:
"С Берлинския договор европейските велики сили присъединиха вашата родина към Румъния. Ние няма да влезем като завоеватели във вашите граници, така определени от Европа..."

България, която подписва и ратифицира всички международни актове атносно малцинствата, е атакувана само в два дикумента за целия 20-годишен период (1919-1939 г.). Това са два отговора - "становища" на румънското правителство, в които се повдига въпросът за положението на "власите" в района на Кулата, Лом, Видинско. Пледира се за признаването на правата на т.нар. "влашко население" в България, което по данни на румънското правителство от 1933-1934 г. били цели "330 хил.". При преброяването на населението в България през 1926 г. за румънци (по признак матерен език) обаче са се обявили 73 746 души.

Посочените документи са изпратени като контротговор на оплакванията на българи от Южна Добруджа спрямо румънската малцинствена политика. Видимо е, че румънската страна традиционно вади "влашката карта" тогава, когато трябва да отговаря с цифри и данни за свой денационализаторски акт. Много често дори Секретариатът на ОН напомня на румънскоте управляващи мъже, че тактиката "Атаката е най-добрата защита" преминава границите не само на договорите за малцинствата, но и нормите на приетия дипломатически протокол.

През месеците март-април 1930 г. на посещение в Албания, Гърция, Турция, Румъния и България е директорът на Секцията по пропагандата на Международния съюз на дружествата за мир и ОН. Той посещава малцинствени групи в Трансилвания (унгарци и немци), представители на еврейското население в Румъния. С известна сдържаност и дискретност той информира с писмо генералния секретар на международния съюз д-р теодор Рюйсен, че като цяло "малцинствата на Балканите се ползват с много по-малко права от местното население". В края на доклада си обаче той става необичайно словоохотлив, споделяйки впечатленията си от обиколката в българските села в Добруджа. Той казва дословно:

"Българите са изключително толерантни спрямо своето турско население. Кметът на с. Караач, който е турчин, ме увери, че турското малцинство в България е до такава степен доволно от совето положение, че онези от тях, които са напуснали България, за да се заселят в Турция, се връщат отново в България. Ето един показателен пример за българската толерантност: На стената на една учебна стая в споменатия район видях портретът на Мустафа Кемал Паша (Ататюрк) и до него портрета на цар Борис. Мисля, че едва когато настъпи ден, в който подобна толерантност би била възможна в някоя друга страна, където съществува малцинственият въпрос, едва отгава бихме могли незспорно да заявим, че малцинственият проблем на балканите е разрешен."

Като излседовател никога не съм била привърженик на автоматичното пренасяне на фактите от един исторически цикъл напред или назад във времето. Спиралата на малцинствения въпрос на Балканите понякога болезнено повтаря своето движение. И това, което ни припомнят уроците на историята и което сме длъжни да преценяваме при вземането на каквото и да е решение по миноритарната материя, е:

  1. Събитията на Балканите, в това число и ъдбата на големи групи хора, останали извън лоното на родината майка, често са били диктувани от глобалните интереси на европейската и световната дипломация, а тези интереси невинаги са били и не са синхронни с националните интереси на народите на полуострова.

  2. Закрилата на малцинствата в междувоенния период е неефикасна и като инструментариум, и като практика. Правните норми, изработени от ОН, остават неприложими, а практиката минира и най-обрите намерения.

  3. Балканските държави, добили статут на многонационални формирования по Версайската система (главно кралство Румъния, Кралство Гърция и Югославия), отказват да изпълняват поетите от тях международни онгажименти относно живеещите на тяхна територия малцинства. В своето поведение те следват традиционния си исторически път на несъобразяване с международните норми и морал, водени от националистическите си цели и интереси.

  4. В отношението на балканските народи към техните малцинства и на държавно, и на битово ниво дават отражение спедифичната народопсихология на преобладаващото население, традициите и нравите, които за добро или зло се пренасят тряйно през годините. Тук трябва да се има предвид, че поведението на държавната администрация често коренно се отличава от отношенията на битово ниво, които като цяло са търпими и толернатни между отделните малцинствени групи.

  5. Много често бързото и безпроблемно поемане на международни ангажименти първо получава аплодисменти зад граница от тези, които са заинтересовани от този акт, но с временто става ясно, че това не обслужва в нужната степен специфичните национални интереси. Поведението на съседската ни дипломация винаги показва, че там дълго се мери и крои, винаги се поставят условия и искания и те се отстояват непреклонно с една-единствена цел - националните интереси да не се накърняват.

[Back]