в-к "Македония", брой 28, 15 юли 1998 г.

Народ малък, като българския, подлаган системно на национално обезличаване и претопяване, би трябвало зорко да пази спомена за своите духовни първенци. Ако днес по улицата на който и да е български град направим анкета с единствен въпрос: "Какво знаете за Райко Алексиев, Владимир Василев, Трифон Кунев?", отговорите ще бъдат печални. А тези творци и още много други, умишлено забранявани и забравяни днес трябва да бъдат върнати в новите читанки и учебници, защото те са дали изключително много на българската култура, литература, изкуство.

Днес ви представяме Райко Алексиев. За неговия забележителен вестник "Щурец" поетът, народоведът и историкът в изгнание Христо Огнянов писа: "На 30 юни 1944 г. спира хумористичният седмичник "Щурец" при редактор Райко Алексиев. Цели 12 години Райко Алексиев разсмива българските граждани през добри и лоши времена. Вестникът в по-голямата си част се списва, илюстрира с карикатури и рисунки лично от редактора-издател. Допада на вкуса не само на средния гражданин, за когото в основата е предназначен вестникът, но и на по-взискателни читатели..."

Сътрудници са Ил. Бешков, Ст. Венев, А. Каралийчев, Тома Измирлиев, Е. Пелин, Н. Ракитин, Ст. Костов, Д. Подвързачов, Д. Пантелеев. Няколко от героите стават нарицателни: Генчо Завалията - тип на преследван от злополучията нещастник, Гуньо Гьсков - глуповат, но практичен младеж, Нане-Гето - шоп одумник, Отец Тарапонтий - практичен духовник.

На читателите на "Македония" предлагаме една прозаична миниатюра от в. "Щурец" и една карикатура, взета от "Хумористичната история на българите". И на двете авторът е Райко Алексиев.

Не се гаси...

На път за Германия група пишещи и рисуващи братя трябваше да чакаме известно време на нишката гара. Беше привечер. Гарата беше задръстена от влакове, претъпкани с войска. Отгде идеха и где отиваха тия войски, не се знаеше. Най-много ние можехме да узнаем, защото по понятни причини си седяхме във вагона и не се "нагнувахме навън".

Опрян до прозореца, аз слушах грохота на движещите се влакове, чувах откъслечните военни команди и се мъчех да разгадая съдържанието на провлачените викове на малките продачачи.

Отведнъж наблизо, от войнишкия влак, който току-що пристигна от Скопие, се понесе дружна песен. Млади солдашки гърла заливаха станционната суетня със звуците на някаква позната мелодия.

Димитър Талев, който беше до мен на прозореца, също даде ухо и широка усмиВка заля винаги сериозното му лице.

- Чуеш ли?
- Чувам Димче...

И наистина чух: воиниците със сръбските шинели и сръбски шайкачи на главите от сръбския войнишки влак, пристигнал откъм Скопие, пееха... "Когато бях овчарче"...
И си пееха тъй, както всеки българин я пее:

"Когато бях овчарче  и овците пасях
Бях много благодарен, макар и сиромах...
Щом пукнеше зората, изкарвах ги навън
И свирех из гората, подпрян на някой пън"

На Талев, чедо на македонската земя, очите се овлажниха.

- Нашенци са...
- Нашенци са, Димче.

Суха сръбска команда откара пеещия влак нанякъде, но в тъмната нощ познатите звуци на българската песен се долавяха още дълго.

- Не се гаси... ей, необичайно избухнал във възторг извика Талев и може би за пръв път в живота си изпи наведнъж половин водна чаша коняк, която аз му тикнах под носа, светкавично.