Васил Хаджикимов

в-к "Македония", брой 29, 22 юли 1998 г.

Документът, представен на в. "Македония" от г-жа Ива Бурилкова и г-н Цочо Билярски, е откритие, което хвърля светлина върху един болезнен въпрос: политиката на България към Македония.

Същността на "Едно мнение" от Васил Хаджикимов се заключава във факта, че изложените възгледи са провокирани от терзанията на един човек, роден в Македония, но преминал през много превратности, за да изрази накрая категорично волята си към политиката на българските правителства към Македония, валидна и днес.

Интересното в настоящата публикация е, че тя е съвместна с в. "Фокус" - Скопие.

Една неизвестна национална доктрина от 1939 г.

Ива Бурилкова, Цочо Билярски

Българската национална доктрина е една от актуалните теми за нашата общественост през последно време. Тя продължава да се обсъжда, допълва и доразвива. Любопитно и полезно за нашите читатели би било виждането по този въпрос на един виден македонски българин, който до неотдавна беше сред нас, но неговото дело и творчество остават и сега почти неизвестни.

Васил Хаджикимов присъства в историята на политическите и национално-освободителните борби на българите от Македония в продължение на десетилетия. Роден е през 1903 г. в героичната Щипска махала Ново село, родно място на водачите на ВМРО Тодор Александров и Иван Михайлов. Той е един от революционерите, преминали в политическоте си разбирания от наи-ляво, като член на комунистическата партия до непоколебим антикомунист и противник на македонизма. През ученическите си години става член на ЮКП и скоро попада в ръцете на сръбската полиция. Разочарован от марксистката идеология и практика, преминава в редовете на Македонската младежка тайна революционна организация. След 1925 г., когато идва да живее в София, е подмамен от псевдореволюционната и демагогска фразеология на санданистите от ВМРО (обединена). Сблъскал се с догматизма на тази комунистическа организация в национално-освободителното движение, той скоро я напуска. През 30-те години Хаджикимов влиза в директна полемика с комунистите по националния въпрос. В излязлата през 1939 г. негова книга "Съществува ли македонска нация", познавайки добре догматичните им постановки, успява да разбие антинаучната и антибългарска теория на македонизма.

По същото време, използвайки псевдонима "Македонец", той изпраща до правителството на Георги Кьосеиванов поверително изложение, което и днес бихме определили като една стойностна национална доктрина. След нанесения удар на революционното и легално македонско движение с преврата на 19 май 1934 г. и на фона на бързо развиващите се събития в навечерието на Втората световна война в Европа и на Балканите той поставя на вниманието на българските държавници вижданията си за разрешенитето на българския национален въпрос, що е български национален идеал и как трябва да се постигне. В това забележително изложение пред нас се изправя един голям български родолюбец, милеещ не само за родната си Македония, но и эа останалите извън теритррията на България Добруджа, Тракия и Западните покрайнини. Днес не знаем доколко са се поучили тогавашнбите държавници, но е сигурно, че това "мнение", както скромно го нарича авторът му, е стигнало до предназначението си. (Документът се съхранява в Централния държавен архив във фонд 396 к, състоящ се главно от конфискувани от полицията документи на ВМРО, предадени след създаването на държавните архиви от МВР.) С цялата си следваща дейност в началото на войната Васил Хаджикимов последователно отстоява на дело своите патриотични идеи, основавайки заедно със Стефан Стефанов от Кратово Българските акционни комитети в Македония. Дни преди освобождението на Македония и навлизането на българските войски те успяват да обединят около себе си всички местни патриоти. За тази му дейност през 1946 г. Васил Хаджикимов отново е преследван от югославските власти, съден и лежал години по затворите, но този път неговите палачи са комунистите.

Българската национална доктрина се роди и разви до голяма степен като дело и на македонските българи. Като се започне от Паисий Хилендарски и се стигне до инж. Христо Станишев, председател на Върховния Македоно-Одрински комитет, Кирил Христов, председател на Илинденската организация (баща на големия български бас Борис Христов), и Васил Хаджикимов са все македонци, милеещи за общото българско отечество.

Поверително: Едно мнение

1. НАЦИЯ И НАЦИОНАЛИ ИДЕАЛИ

Нация без национални идеали е тяло без душа. Националните идеали са звеното, което обединява духовно; па ако щете и идейно отделните индивиди в нацията, насочва волите им към една и съща цел и по този начин осигурява не само тяхното сцепление и единение, но и правилното, целесъобразно ползотворно изразходване на националната енергия.

По това две мнения няма. Спор има само по въпроса за идеалите.

2. КОИ СА БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛНИ ИДЕАЛИ

Историята сма ги посочва: освобождението на поробените българи - обединението на цялата българска нация. Поне в това отношение, изхождайки от условията, всред които се създаде, закрепва и разви българската държава, няма защо да се лутаме из облаците, за да ги търсим и създаваме. Те сами ни се налагат и не можем ги избягна, защото са живи части, откъснато от тялото на общото отечество - майка България, заковани на кръстта, из долините на Македония, Тракия и Добруджа, накъдето ни зоват не само силите на истината и правдата, но и на историческото право, осветено от вековете и кръвта на три войни.

Фактът, че не успяхме да  ги осъществим до днес, не означава още, че трябва да ги отречем и ги заменим с нови, в повечето случаи неизвестни и мъгляви хиксове, почиващи на настроенията на масите или тясно ограничените и преходни замисли на някоя политическа групировка, които нямат нищо общо с въжделенията на нацията, нито с националните идеали, нито с нейната насъщна нужда за по-добър и благоденствуващ живот. Пътят към националните идеали е стръмен и всяка нация е достойна за тях дотолкова, доколкото в дни на поражение докаже, че е жилава и в състояние да преживее временните удари, за да ги отстои и осъществи в едно по-близко или по-далечно бъдеще. Малката Унгария не по-малко пострада от нас през войните, но това не й попречи да бъде първа в редицата на ревизионистическите държави и все пак да запази реномето си като елемент на мира. Само ние загубихме кормилото на историческия си път и се замятахме между крайностите, изгубили опората в националните идеали, смятайки ги вече за отживели или несъвместими с условията на международния живот, настъпили след европейската война. Всъщност новите условия никога не са изисквали от нас да пожертвуваме националните идеали, а съобразно тях само коригираме нашата тактика и се нагаждаме политически към конкретната действителност. Подчертавам дебело последната фраза, защото ние още не умеем да съчетаваме хармонично държавната политика на България с интересите на българските национални идеали, а още по-малко да ги разграничаваме, когато това ни се налага. Вместо да установим отношенията на взаимно и разумно подчинение между тях, ние в повечето случаи ги жертвуваме и опропастяваме един за друг и с това внасяме хаос, съпътствуван от много пагубни сътресения както в живота на българската държава, така и в живота на нацията.

Да вземем за пример политиката на "сближение със съседите", които някои издигат едва ли не в национален култ и са готови да принесат в жертва не само националните идеали, но и независимостта на българската държава. Според нас това би означавало крах на нацията, много по-ужасен за неа от катастрофата през осемнадесета година.

Политиката е за държавата. Тя води и дава форма на националните идеали - затуй е преходна и се мени според условията. Националните пък идеали са вечни. Те обуславят безсмъртието на нацията. Ето защо нацията както в частта, населяваща територията на държавата, така и в частта извън тази територия се води, вдъхновява, живее и върви напред към победи само със и в името на националните идеали. Без тях тя лесно изпада в безпътица и става жертва на моментни увлечения и злощастни експерименти, правени от случайни и често пъти безсъвестни и продажни политически групировки и кръжоци.

Нация без национални идеали няма. Смъртта на националните идеали влече след себе си и смъртта на нацията.

Идеалът на държавата е да създаде хармония между държавната политика и интересите на националните идеали, което не е невъзможно.

3. ДЪРЖАВАТА И НАЦИОНАЛ-РЕВОЛЮЦИОННИТЕ ДВИЖЕНИЯ И ОРГАНИЗАЦИИ

За постигането на националните идеали и под въздействието на тиранията в поробените български краища, както и с съдействието на българската държава, се създадоха три клона на общото българско националноосво бодително движение: македонско, тракийско и добруджанско. Те придобиха в хода на историята по тактически съображения самостоятелни форми, но над тях и като звено между тях застана българската държава. Бидейки свободна и организирана част от нацията, тя си постави за задача като върховен водач на последната да съгласува интересите на национал-революционните движения и организации с тия на царството и извърши историческата си мисия: освобождението и обединението на всички българи.

Въпреки усилията обаче и сторените жертви това не можа да се постигне и то по много причини, които тука няма да изброяваме. Извършиха са грешки и от двете страни, пък й враговете ни не бяха малко, за да се справим с всички и победим. Съдбата на народите е промена и тя не трябва да ни плаши. Този, който постоянствува и не пада духом, винаги успява, ако не днес - утре. Тук според нас трябва да се подчертае най-страшното и най-важното: че българската държава не успя да канализира национал-революционните движения и организации и да ги превърне в опора на държавата и съгласувана с националните идеали външна политика на България, включваща в себе си и националния въпрос. В лицето на своите правителства и властвуващи партии тя направи всичи да обезсили национионалния фронт, смятайки погрешно, че по този начин по-лесно ще може да го дирижира. Внасяйки бацила на партизанството и разединението, достигнало кулминационната си точка през 1928-1934 г., тя ограничи неговата роля само за вътрешния живот на царството, премахна силата и значението му за външния свят и го подхвърли готова плячка на партийно-комунистическите домогвания. Заедно с това се уби вярата в националните идеали на България, унищожи благотворното влияние, което те упражняваха върху душата на народа, изкопа пропаст между свободните и поробени българи и отне един от най-важните елементи за съхранението на националния дух - борбата.

Външната политика на България и особено политиката й по националния въпрос с това нищо не спечели. Защото не с разединение, не с разложение, не с премахване (затова и дума да не става!), а единствено със силата и сплотеността на национал-революционните движения и организации и съгласуване техните интереси и разбирания с тия на българската държава тази политика ще може да намери своя реален, разумен и успешен израз. И в това отношение няма да се срещнат абсолютно никакви пречки от страна на тия движения и организации. Те са доказали не един път, че имат здрав смисъл за нещата, и не биха се опълчили срещу която и да е крачка на държавата, наложена от конкретните условия на момента и направена за благото на България и всички българи. Разбира се тук става дума за едно разумно и съзнателно подчинение на държавата, постигнато по легален път, със средствата на убедителността, а не насилието, както обикновено се практикува, и то винаги когато държавата в лицето на своите некадърни правителства и властвуващи партии е нарушавала хармонията между държавната политика и борбата за националните идеали - или, с други думи, когато в полза на първата са се отричали последните. Тази крайност, до която никой не ни принуждава да отидем, е съвсем ненужна и пакостна както за самата дръжава, така и за нацията. Тя, естествено, е в състояние да предизвика реакция от страна на национал-революционните движения и организации, които ще откажат подчинението си на държавата, и то с право, защото в такива случаи, тя винаги е попадала в ръцете на престъпници, против които се е борил и самият български народ. Пример - режимът на Ал. Стамболийски. Но още по-добър е примерът с преврата от 19 май.

Решават звенарите да се сближат със сърбите, за да възвърнат Тракия. Как? Това не е важно. Имат си хората план. Чудесно! Пристъпват към неговото изпълнение и ето бедата: със своите действия предварително го осъждат на смърт. Вместо да накарат по мирен начин ВМРО да престане със воята дейност в Югославия, инспирирана от България, временно да се прибере в черупката или да измени методите си на борбата, даже привидно да се самоликвидира, за да даде възможност на държавата да осъществи един от етапите на общата национална политика на България - освобождението и присъединението на Тракия, за да дойде после ред и на Македония и Добруджа, те не само че я разтуриха (и с това опровергаха дългогодишно прокарваната от държавата теза, че ВМРО е организация на поробеното население и нейното седалище е в Македония), хайде да речем с известни основания лично за нея, като съюзница на партиите, но отсякоха категорично: от днес нататък за нас няма Македония, няма Македонски въпрос, няма македонско освободително движение. За нас съществува само Тракийският въпрос! И естествено, че предизвиккаха омразата на всички българи срещу така тесногръдо и нетактично водена политика на сближение с Югославия, от която и до днес, макар и в опозиция, още не са се измъкнали.

В резултат на тази политика се започна една хайка срещу македонците, която имаше за цел не само унищожението на ВМРО в България, но и унищожението на македонското освободително движение, Македонския въпрос и самата Македония, в която, пак според техните схващания, вече няма българи, пък и да има, "страната е пуста и скалиста" и значи негодна за монополите на П. Тодоров и сие. Така 19 май, вместо да изпише вежди, извади очи по националната политика на България.

Следва

[Back]