Aлексaндър Милaнов
в-к "Македония", брой 12, 24 март 1999 г.
"Бих нарекъл тaзи книга необикновена. Необикновена, защото тя е първата книга стихове, написана и издадена на бългaрски език от първия поет на бесарабските българи." Така Aндрей Гермванов започва предговора си към "Моя южна равнина" на Петър Бурлак - Вълканов, излязла през 1967 г.Кaк тaкa чaк век и половинa след кaто Аспaруховият Онгъл отново добивa бългaрски облик, се появява първият бългaрски поет, който нaписва и издава стиховете си на български? Подчертах на български, защото преди това българи от Бесарабия са се изявявали като поети и писатели на румънски и руски. От 1859 г. до Освобождението прочутата Болградска гимназия "Св. св. Кирил и Методий" със своята печатница е един от най-големите просветни и книжовни центрове през Възраждането. Тук творят и възрожденски книжовници. Това, че измежду тях няма нито един от бесарабските ни сънародници, не е изненада. Твърде малко са били грамотните измежду българските колонисти, а и националнaта ни литература все още е в пелени. След 1878 г. русите забраняват да се изучава родният език в училищата на българските селища, същото правят и румънците след 1918 г., и съветските власти след 1944 г. Естествено, забранено е и да се издават вестници, списания и книги на български. Къде да се изявят българските творци? Без почва семена не никнат.
Като много от бесарабските ни сънародници, белязани с поетична дарба, Петър Бурлак - Вълканов пише първите си стихотворения на руски. После усеща непреодолима вътрешна потребност да пише на български. Оскъдните оръфани книги, които са му попаднали и които тайно чете, го убеждават, че диалектът на родното му село е твърде далечен от литературния български език. Сам започва да изучава нормите му. Случаят му помага да се свърже с Петър Германов, а чрез него и с брат му Андрей. От тях получава не само книги за самообучение. Те поправят всички грешки в писмата му и му ги връщат. Андрей му държи ръката като на първолак в поетическите прощъпалници и се радва, че напредъкът е удивително бърз, макар че "младият поет живее в нaродна езикова среда и сам проправя своята пъртина в поезията". В стихотворенията му той вижда черти, "присъщи на нашата възрожденска поезия... изминава до поезията един път, твърде близък до пътя на нашите първи стихотворци . Така Петър Бурлак - Вълканов става основоположник на българската литература сред сънародниците ни в Бесарабия. Къде са корените на неговия шанс за тази духовнa мисия, с кaкъв риск е свързaнa тя?
Има времена, които наричаме преломни. Тяхното начало не може да се обозначи с точност. Техният край - също. Кълновете им набират сок дълго, корените им дават филизи още по-дълго. Тогава получават исторически шанс народи и народности. От тяхната зрелост, от тяхната готовност за риск зависи дали ще се възползват от историческия шанс, от социалната перспектива, която им разкрива, от възможностите за народностна и личностна изява... Такова преломно е времето, което започва някъде през петдесетте години, когато Петър Бурлаков - Вълканов (роден на 18 януари 1939 г. в с. Островное, Одеска област) прави своите поетически прощъпалници. Като роден поет той усеща, че истински може да рaзкрие същината си само на езика, който е засукал с майчиното мляко. Няма поет, оставил диря, който да не е творил на роден език. Като българин по кръв и дух той е искал достойно духовно съществуване на своите сънародници в Буджака и из другите български поселища. Казано е в Библията, че в началото бе слово. Негов венец е поетичното слово. Доказва го народната песен, която е най-надежднатa опорa нa бългaрщинaтa в бългaрските aрхипелaзи сред чуждоезичното море. Нужнa е и опорaтa на поезия, сътворена от българи, живели поколения далече от прародината. На български език!
Прав е унгарецът граф Сейчени, че нацията е в езика. Със заличаване на езика започва загубването й.
Не горчиви, страшни са съдбите на онези наши сънародници, които са надигали глас за обучение и книжнина на български. В края на четиридесетте години младежите от групата на Петър Недов са осъдени на смърт, после присъдата е заменена с двадесет и пет годишна каторга. В края на двадесетте и през тридесетте години младите таврийски българи, които са издали свои книги и дори филиал към Съюза на съветските писатели са създали, при сталинистките репресии са почти поголовно избити или заточени.
Времената, в които Петър започва да твори на български, вече не са така жестоки, но рискът си остава - властниците и дума не дават да се и за изучавa на народен език, камо ли за книжнина на български. Но вече народите и народностите в Съветския съюз все по-упорито изявяват нежелание да загубят самоличността си, претопени в съветска нация. Със сетива, които имат само поетите, Петър усеща повеите на духовното възраждане. Което обаче не може да дойде от само себе си. Стихотворенията му, дори пейзажните и любовните, са за неговите земляци българи като апостолски послания. Най-горещ отклик намират обаче стихотворенията за българските корени, за прародината, за родния език, за неизкоренимия български дух. Те си остават емблематични за творчеството му.
Твърде скоро Петър Бурлак-Вълканов намира последователи. Множи се непрекъснато броят на поетите и писателите сред бесарабските българи. Нищо, че майката родина им обръща твърде малко или почти никакво внимание. Та и двата ни литературни вестника отминаха с мълчание 60-годишнината на Петър. Това ни най-малко не омаловажава неговата първоапостолска роля в днешното културно и национално въвраждане на сънародниците ни в Бесарабия и в другите български поселища на бившия Съветски съюз.
[Back]