Димитър Aспaрухов

в-к "Мaкедония", брой 16, 21 aприл 1999 г.

Панагюрище е било "войнушко село". Според традицията защитниците на средновековния Каменград с храбростта и самопожертвувателността си спечелили уважението на турския военачалник, който го превзел; селището било пощадено, а мъжкото му население за вечни времена било зачислено в спомагателните отреди на турската войска, наричани от нашия народ "войнуци". В селото не можел да замръква и нощува турчин, гордо стърчала камбанарията, жени и моми хубавици живеели без страх от турско похищение, а имало и известни данъчни облекчения. Така през вековете панагюрци запазили ненакърнени гордия си дух, народното си чувство, непокорството и предприемчивостта си.

Войнуците рядко достигали офицерски чинове в турската войска. Имало обаче един панагюрец, левент и юначен мъж, винаги пръв в битките - зa съжаление традицията не е запазила името му. Върнал се той от турска служба с високия офицерски чин хилядник - бинбаши. От него, знаят панагюрци, се почнал юнашкият род на бимбашовите.

Не е много това, което днес - след повече от 120 години - родовата памет в семейството ми е запазила за прапрадядо ми Никола. Знам - главно от баба ми Райна, негова внучка, кръстена на юначната съседка Райна Попгеоргиева - Княгиня, с която баба й Тодорка другарувала, - че баща му се казвал Илия и от младини бил нещо сакат с ногата. Никола бил негов първенец, роден някъде около 1841 г. Учил колкото учил - не ще да е било много учението му, размирник и вироглав бил от малък, - след което го дали "на занаят". Тук младият Никола намерил признaнието си - изучил се за железар, бързо се прочул с майсторлъка си, чак в Самоков - Меката на българските ковачи - бил канен поръчки да работи. До днес са запазени (и са в употреба) декоративните ковани решетки на църквата "Св. Богородица" в Панагюрище, за които се знае, че са негова направа. Прочут бил с това, че много "носи" - веднъж, кaзват, след цяла вечер веселба на облог се качил на градската кула и обиколил градския часовник (тесничката площадка нямала перила) на куц крак с чаша вино в ръка, без да рaзлее нито капка!

И тогава в Панагюрище дошъл Бенковски...
Това бил вождът, когото Никола Бимбашов чакал да срещне. Цялата му енергия, харчена и зяносвана дотогавa по тлаки, седенки и гюрултии, била отдадена на делото на "востанието". По онова време се върнал от Цариград друг панагюрец, Стоян Финджиков, който донесъл незнайно откъде планове на дървени топове. Решението идва само - ще направим черешови топове и ние! За да даде пример, Никола Бимбашов събаря собствената си череша. Цяла пролет ковачницата на Никола Бимбашов е същински арсенал - провъртат се и обковават с обръчи черешови трупи, коват се саби и ками, леят сегюллета и куршуми. А когато въстанието избухва, Никола Бимбашов съвсем естествено става войвода на панагюрската артилерия.

Само че не успяват той и юначните му топчии да се преборят с круповата артилерия на аскера...
Когато трапезунтските редифи пробиват отбраната на панагюрци, стотицата, към която се числели и топчиите, започва организирано отстъпление по посока на връх Лисец. Отстъпва със свито сърце и Никола Бимбашов, нямайки вести за младата си булка Тодорка и трите й деца, останали в града. Най-малката, дъщеричката Нона, била едва на два месеца...

Тодорка Бимбашова чака мъжа си до последно. Едва когато турските гюллета започват да падат насред града, а гъжвите на трапезунтците надвисват над Драгулин махала, сестра й Рада я придумва да бяга и тя с децата, с пеленачето Нона на ръце. Тълпата бегълци ги увлича по посока на гората Върлищница. Турците са научили кой е бил баш топчията на гяурите. Нaхлулите в града дават огън на Бимбашовата къща, а сакатият му баща, който не е могъл да бяга, е посечен на прага. След завръщането на населението в града всеки ден заптиета подпитват не се ли е прибрал вече Никола, че каймакаминът имал нещо да го пита. Нощно време чукат по прозорците и със зле престорени гласове викат: "Aз съм, Никола! Булка, отвори!" А от Никола ни вест, ни кост...

Идва най-сетне султанската амнистия. Никола, много болен вече, се прибира у дома през октомври, но пак тайно от властите. Не е той вече опора на домашното огнище, не успяват да му се порадват скритом и домашните: почти през цялото време лежи в огница, умира, преди да е изтекъл месец. Опяват го потайно и набързо, гроба изкопават в двора, за да не рaзберат турците и да се погаврят с тялото на бореца...

[Back]