Ст.н.с. Мире Спиров

в-к "Мaкедония", брой 20, 19 мaй 1999 г.

Отец Паисий със своята скромна историйца, написана преди 237 години, с много огън и страст постигна своята цел на пръв будител на българския народ. След него далече по-подготвени наши и чужди историци писаха истории на българското племе. Без изключение обаче, повече или по-малко, те се опират на византийските хроники, които, освен че не се простират към античността, но са и тенденциозни, защото българското племе стои като дамоклев меч над главата на Византия.

А когато българските богомили поставят началото на Европейския ренесанс, там цари инквизицията и религиозната заблуда, така че оттам едва ли може нещо да се научи за българската народност. От друга страна и Ватиканската, и лондонските, и парижките библиотеки имат доста исторически извори и литература за нашата народност, които по едни или други пътища са пренесени от бившите колонии на западните държави. Те обаче остават непроучени и непокътнати. За това говори и историкът Петър Прешленков (българин в САЩ) в своята "История на хунаробългарските Империи и Царства в Централна Азия, Индия и Европа 3000 години преди Христа до днешно време" (1998 г.), издадена от "Македония прес".

Да не говорим за руските историци, които със своите изследвания винаги са обслужвали имперските домогвания на Русия към Черноморските проливи. А нашите големи и признати от науката историци, като Марин Дринов, Васил Златарски, Петър Мутафчиев, Петър Ников, Йордан Иванов, Георги Баласчев и др., или са възпитаници на руските университети, или пък са учили в България и Западна Европа, където са и специализирали, но пак до голяма степен си остават поддръжници нa руската историческа школа. Изключение прави единствено Симеон Радев. Но да не се чудим нa учените, защото същото се отнася и за редица български държавници, политици и висши военни през ХIХ и ХХ век, на които в една или друга степен "пъпната връв" е свързана с Русия и това докарва немалко беди на държавата ни.

Всички тези обстоятелства пречат на нашите историци да отидат по-далече от тракийската и римската епоха по нашите земи. Изследванията за древността и античността са свързани със значителни средства за експедиции в Азия, където е изворът на всички племена и народи. Това важи също и за западноевропейските библиотеки. За съжаление България не разполага с такива средства.

И за един народ, така както и за човечеството като цяло, важат четирите основни философски въпроси: Кои сме?, Где сме? Откъде идваме? и Накъде отиваме? Безспорно е, че патриотизмът на всеки българин трябва да бъде подплатен с отговора на тези въпроси. Да не говорим за съвременните ни държавници и политици, които трябва да знаят тези отговори като азбучна молитва.

Но всичко това е един дълъг и сложен процес, за който подготовката започва още от училищната скамейка и учебниците по история, за да се стигне до познаването на една национална доктрина, каквато вече имаме (1998 г.). Само тогава няма да въдим "историчари" и "зелени политици конюнктурчици", а зрели водачи на народа ни, които няма да твърдят, че "в Гърция няма българско малцинство" и "Западните покрайнини са източна Сърбия". Няма да хaризват водите на р. Места на Гърция, и то за дълъг период.

България вече има млади и надеждни историци. Един Петър Добрев хвърли светлина върху произхода, държавността и културата на българите, проследявайки тяхното движение (не скитничество) от далечен Имеон (Памир) до Балканския п-ов и Европа от векове пр. Хр. Друг българин - Петър Прешленков, за когото споменахме по-горе, докaзва, че българското племе е водеща съставка на някогашната Хунаробългарска империя, която владее територии от Великия окван до р. Волга, и че Атила е от българския род Дуло, роден е в Добруджа. Неговите изследвания се опират на автентични карти и документи от древността. Тук вече трябва да се търси и някаква съпоставка с изследванията на унгарските професори Геза Фехнер и Петер Юкас за произхода на българите и унгарците.

Във всички случаи далече остават скудоумните, изучавани в нашите учебници по история, теорийки за малочислеността на "скитническото" българско племе, което няма паметници на културата и е асимилиран езикът му. Нищо не се споменава за най-съвършения български астрономически календар, писменост, богат фолклор и словесно богатство, следи от които има още в Иран и Индия.

По този начин не може да се даде достоен отговор на онези "историчари", които българската народност тук, на Балканите, и нейните корени в далечна Централна Азия. Препоръките, които дава П. Прешленков за подготовката на младо поколение български историци, които владеят основните чужди езици, е повече от навременна. Те ще могат да оползотворят запазените извори за нашата народност в големите чуждестранни библиотеки.

Първата светлина в това отношение е дадена от Петър Добрев и Петър Прешленков. Според мен един ден те ще бъдат тачени като нови паисиевци. В помощ може да ни дойдат и чужди учени и институции, стига проблемът да бъде поставен на висота.

В рамките на такива задълбочени изследвания за произхода на българите ще може да се обясни важното твърдение на нашата царица Йоанна за българите. "Това е славянски народ, у който се намират, бих казала, всички добродетели на сърцето и почти нито един от недостатъците, присъщи на славянските народи" (Спомени, стр. 64). Това разграничаване същевременно ни и обединява.

Отърсим ли се от заблудите, ще се трасират и нови пътища за съвременната политика на България и за нейния културен и икономически напредък. Националната ни доктрина ще бъде подплатена с факти и ще се премахнат безпочвените препирни на политиците - наши и чужди,подквасени и с идеологически подправки. Съвременните електронни медии и личните контакти на нашите учени историци с чуждестранните учени са една гаранция за значителни постижения в тази област.

С изясняване на проблемите на далечната и близка история на българите, станали достояние на световната наука, ще се спрат и попълзновенията към нашата народност в наше време от съседи и несъседи, които са с опасни последици.

25.02.1999 г.
 

[Back]