Ефтим Ушев

в-к "Мaкедония", брой 23, 9 юни 1999 г.
 

Ефтим Ушев е роден в Злaтогрaд, зaвършил бългaрскa филология в Пловдив, председaтел нa ВМРО-Злaтогрaд, глaвен редaктор нa "Злaтогрaдски вестник".

"Други народи, заграбили български земи, какви ли не усилия полагат, за да проникнат със своята култура в душата на българите. А ние не правим и най-малкия напад да завладеем душата на своя непросветен брат българомохамеданин. Какъв срам за българската култура да не може да "асимилира" своя собствен народ. Каква идилия! Когато партийни глутници се нахвърлят с хищна стръвност на държавния организъм, там долу, в Родопите, апостоли на чужда власт и на чужди идеи правят опустошение в българската душа, забиват нови гвоздеи в разпънатото тяло на България."

И AКО ТОВA Е ТAКA В ДНЕШНA БЪЛГAРИЯ,

толкова по-трагично е положението с българите мохамедани в Западна Тракия, останала под гръцко управление след Ньойския договор. Оттогава комай е последната защита, по-точно самозащита на българските мюсюлмани, срещу наглите гръцки претенции към тези изконни наши земи и коренно българско население. Имам предвид декларацията на депутатите мюсюлмани в българското Народно събрание през март 1919 г., в която те остро протестират срещу фалшивия мемоар на гръцкия министър-председател Венизелос, според когото мюсюлманското население в Западна Тракия предпочитало гръцкото управление пред българското.

"Ние посрещаме тези гръцки твърдения с учудване - казват нашите депутати. - Без да крият незадоволството си от някои мерки на властта, предизвикани от войната, българските мюсюлмани нямат никаква причина да предпочитат гръцкото управление пред българското. Те живеят спокойно в българското си отечество, докато, напротив, мюсюлманите в Гърция още от създаването на гръцката държава бяха принудени да напуснат своите огнища и днес не е останал нито един от стотиците хиляди мюсюлмани, които живееха в старите предели на кралството.

Този факт показва най-ясно какъв е характерът на гръцкото управление, каква е културата и търпимостта на гърците. Мюсюлманите са предан на общото отечество България елемент и те доказаха това чрез кръвта, която проляха по бойните полета за величието на България..."

С още силни и точни думи е изпълнена декларацията на българите мохамедани, публикувана в сборника "Документи по договора в Ньой" през далечната 1919 г. и подписана от петима депутати от Ксантийско-Гюмюрджинския район, двама от Шуменско и по един от Варна, Русе и Бургас. Оттогава, вече 80 години, продължава нашата незаинтересованост и безразличие към съдбата на населението, останало там, от което пък не можеше да не дойде отчуждението и в крайна сметка отродяването. Неизменна и коварна остава само гръцката политика спрямо него, като при завземането на въпросните територии говори за тях кaто зa "компaктнa бългaрска маса", постепенно преминава към синонима "българогласни" и "славяногласни" след Балканската война, за да стигне до днешното "славянизирани елини" и "помаци". Тази страна и до днес продължава да отправя предизвикателства към България, като по примера на сърбите фабрикува нови етноси и езици на основата на българската народност. И това при пълно мълчание на държавните ни институции и националните медии.

Защо тази тема и проблематика е толкова важна за нашия район на Родопите?

ЗЛАТОГРАДСКИЯТ РАЙОН Е ИСТОРИЧЕСКИ И ГЕОГРАФСКИ СВЪРЗАН

през вековете с Беломорието, явявал се естественият хинтерланд за населението му, от което произлизат плеяда светли личности, обрекли себе си в отстояването и съхраняването на българщината в Родопите, Западна Тракия и Одринско и редом с бунтовническата си (при Дельо войвода) и революционната си дейност по-късно (с организацията и структурите на ВМРО) строяха български църкви и училища тук, развиват икономически отношения в Златоград, Ксанти, Гюмюрджина и другаде. В тези мащабни дейности взема участие населението и от двете верски групи, живели тук винаги заедно и в сговор. Известни например са братята мохамедани Борис и Серафим Родопски, които, макар и на турска служба, често предупреждавали съгражданите си християни кога ще има проверки и обиски на властта и да се пазят, когато пренасят оръжие. При освобождението на Златоград през 1912 г. те приемат християнската религия, а при повторното нахлуване на турците се укриват в златоградските дюкяни в Ксанти. През 1913 г. са убити, защото отказали да се върнат към мюсюлманството. Известен е и офицерът от турската войска Анджеров, който при идването на българските войски отказва да изпълни заповед на Явер паша и заявява, че няма да тръгне с оръжие срещу братята си българи.

Друг мохамеданин от Златоград - Ахмед Ехленов, когато се прокарва границата с Гърция и градът ни е определен заедно с Ксанти да бъде в Гръцко, не се уморява да убеждава съгражданите си да настояват да останем в България и заедно с тях успяват да убедят международната комисия в това. и до днес се помнят думите му, казани, разбира се, на диалект: "Ако грък реши да дойде в къщата ти - рита вратата и влиза. Българинът, преди да влезе, почуква на вратата с пръст."

За българския характер и самосъзнание на населението в Южните Родопи и Западна Тракия свидетелства оше Жофроа льо Вилардуен в книгата си от 1207 г. "Завладяването на Константинопол". В нея той описва убийството на солунския владетел Бонифаций край с. Лъджа, Златоградско, сега в Гърция. Местните българи разбили охраната му, него самия убили, отрязали главата му и я изпратили на българския цар Калоян, който по същото време се готвил за нападението на Бонифаций в държавата му. Край споменатото село Лъджа са прочутите от римско време минерални извори, известни под името Даръдерските бани, каквото е било старото название на Златоград.

След тези бегли бележки из историята става ясно, надявам се, че златоградчани не могат току-така да забравят емоционалния привкус на миналото си, тясно свързано с Южните Родопи и Беломорието, и естествено приемат заложеното в програмата на местната организация на ВМРО наложително и крайно необходимо е да скъсаме с дълголетния нихилизъм и самоотричане, обричайки на забвение еднородните си братя в Западна Тракия. Наложително е духовното ни завръщане там, където местното население говори своя майчин български език, пее същите наши родопски песни, не е променяло нравствените и моралните си ценности през дългите години на отчуждение от корена.

Време е да се завърнем отново там, защото изоставено от България, дискриминирано и асимилирано от Гърция, към това население веднага проявява претенции и закрила единствено Турция, която отваря широко вратите на университетите си за подрастващите "помаци", продава им имоти при облекчени условия, издействала е пред гръцките власти да започне изучаването на турски език в училищата. Затова чудно ли е, че сред по-младите поколения българи мохамедани вече е засилен и напреднал процесът на турчеене и сме свидетели на парадокси в самосъзнанието им - хора от едно и също село, дори в едно и също семейство, се определят едни като турци, други като българи, трети като помаци.

НО КAКТО И ДA СЕ НAРИЧAТ ТЕ,

ние сме длъжни да ги приемем като свои еднокръвни братя, водени от историческата истина, така както приемаме и днешните ни братя македонци от Повардарието и Беломорието. Не след дълго, когато Гърция бъде принудена да отвори границата си с нас, еднородното население от двете страни на границата вече ще търси роднините си, които дълго време беше принудено да крие и да забрави. Но преди това там трябва да стъпи кракът на българския интелектуалец - езиковеди, краеведи, фолклористи, историци, журналисти. За да погледнат с нови очи онова, което в началото на века видяха Яков Змейкович и Стойо Шишков, Антон Страшимиров и Богдан Филов. Както и последният засега българин, описал живота и селата на тамошните българи мохамедани през 1943 г. - българският патриарх Кирил. Ние трябва да направим това въпреки трагичното, почти 60-годишно закъснение.

С подобни, макар и по-скромни намерения през 1996 г., когато нашумя провокацията с помашко-гръцките речници и граматика в Гърция, поисках от златоградския общински съвет финансово съдействие за 5-дневно пътуване в Беломорието, като между другото се обосновавах и с побратимяването на общината ни с гръцката община Хрисуполи. Отказът на кмета и съветниците мина бурно - изразиха опасение за чувствителността на гърците към националните им проблеми, че ще бъда арестуван и изгонен. Така един български общински съвет се загрижи за гръцката чувствителност, демонстрирайки безчувственост към българските национални проблеми.

През 1997 г. кандидатствах с проект за Южните Родопи в Гърция пред фондация "Отворено общество", за което имах препоръки от проф. д-р Марин Деведжиев и доктор на философските науки Евгения Иванова, която по това време разработваше проект на тема "Родопите - модел за толерантност на Балканите". Според г-жа Иванова пътуването ми в гръцката част на Родопите би допринесло за обогатяването и допълването на нейния проект. Фондацията обаче не прие предложената идея. Затова през есента на 1998 г. с малко лични средства заминах за Северна Гърция, но след като закупих необходимите книги, можех да си позволя да остана непълни 4 дни. Все пак достатъчни за едни бегли впечатления от срещите ми с местни хора, някои от които вече изложих. Успях още да разбера лично, че българин не може свободно да отиде в селата на юг от Ксанти и Гюмюрджина без бележка от общината. Отидеш ли в общината обаче, или ти откaзват, или ако ти разрешат, ще бъдеш следен с кого се срещаш и какво говориш с него.

Не беше трудно да се разбере, че местното население е крайно изолирано и неприетъпно, принудено да търси прехраната си навътре в Гърция или най-често в Турция. Българският език в неговия родопски изговор е масово използван и до днес си служат със старата българска и турска топонимия за села, градове и местности. От тях научавам за селата Вълканово, Широка поляна, Люлъка, Братанково, Мемково, Джуватци и т.н. Предупреждават ме да не се отпускам много да говоря с гърци, да не показвам картата, която нося, за да си нямам неприятности. Разбирам и за очакванията им да се отворят граничните пунктове и да започнем някакъв съвместен бизнес, за да се подпомагаме. Срещнах се и с онзи ксантийски стоматолог, който е трябвало да обяви едноседмична гладна стачка, за да му разрешат да упрaжнява професията си.

Едно от притесненията на местните българи мохамедани е масовото заселване на задгранични гърци в техните земи, нa които се дават безплатни жилища и земя. Така етническата картина безвъзвратно се променя, което увеличава верските и етническите конфликти и агресията на гърците към местните.

ЗA ПО-ВAЖНИТЕ И ПО-ЗAДЪЛБОЧЕНИ ПРОУЧВAНИЯ

обаче трябват повече средства и време. Но и дипломатическа активност, настояване пред българското правителство да регламентира на междудържавно равнище правото на българите да посещават свободно желаните краища на гръцката страна. Така както свободно се придвижват в нашата страна гръцките граждани. Българското правителство да издейства по дипломатически път възстановяването на някогашните родопски събори на българо-гръцката граница край Златоград и Рудозем. Така както се провежда свободно съборът на българските каракачани. За тези родопски събори възрастни хора още си спомнят - как са обменяли стоките си с братята отвъд границата и как са ехтели родопските песни по поляните. А нима това е малък етноопределящ белег?

И най-сетне, трябва да се издейства от гръцките власти свободното посещение на български учени в Южните Родопи. Така както нямат проблеми гръцки учени на българска земя. Разбира се, че голямото завръщане към корена, което предстои, няма да е лесно, познаваме добре съседите си. Но нима не е същото и завръщането ни в Македония? При това с население от една и съща вяра! Това е докaзaтелство, че идеологическите и историческите напластявания нямат верски характер. Затова смятам, че е нужна национална стратегия за Беломорието, която да включва и изброените тук проблеми и предложения. Само така ще осъществим онова дълго и голямо пътувaне към своето и своите, пътувaне към родното, от което много дълго време се отричaхме.

[Back]