Зденка Тодорова

в-к "Македония", брой 25, 23 юни 1999 г.
 

Напоследък, все по-често си задавам хипотетичния въпрос за това - как щеше да изглежда Сърбия в момента, ако на власт вместо управляващите социалисти бяха, да речем, дошли националистите на Вук Драшкович или демократите на Зоран Джинджич. Воислав Шешел като ултрнационалист, създаден като издънка на социалистите, ако имаше възможност сам да управлява, сигурно щеше много по-рано да предизвика въздушните удари на НАТО. След капитулацията на управляващите сръбската опозиция сякаш започва да се събужда от дълбок сън.

Има ли кой да й вярва вече, е друг въпрос. Защо това е така, е въпросът, на който с този анализ ще се опитам да отговоря преди всичко като човек, който е роден и живее в Сърбия, но и като правозащитничка, нито веднъж досега не получила подкрепата за нарушените права на българското малцинство от някоя сръбска опозиционна партия.

В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ПОСЛЕДНИТЕ ДЕВЕТ ГОДИНИ

национализмът беше общият признак на почти всички сръбски опозиционни партии. Ако националшовинизмът на сръбските управници и техните коалиционни партньори от юголевицата и Радикалната партия на Шешел не бяха намерили плодородна почва и в сръбските опозиционни среди, едва ли днес щеше да има депортиране на югославски граждани по посока на Албания и Македония, въздушни удари на НАТО, загинали войници и мъже запасняци и пълна разруха на сръбската инфраструктура.

Девет години същата тази сръбска опозиция се мъчи да намери своето място на политическата сцена на Сърбия. Девет години тя не успя да наложи ново политическо мислене в Сърбия, с което на практика да покаже, че действията й се коренно различават от тези на управляващите. В продължение на последните 70-дни бомбардировки на НАТО същата тази опозиция беше толкова тиха и кротка, че отделни солови изказвания на Зоран Джинджич звучаха на моменти като под сурдинка.

Някъде по средата на възушните удари белградският професор Воин Димитриевич, който е и един от шефовете в Гражданския съюз, на 2 април т.г. казва з "Нюзик" "За една нощ въздушните удари на НАТО унищожиха 10-годишния тежък труд на демократичната сръбска опозиция." Какво и е демократичното на сръбската опозиция, пита се и самото издание в своя коментар. Разцепления, вражди, националистически прояви, злитания ту в обятията на Мюошевич, ту срещу него, непоследователност в дейността си са "тежкият труд" на сръбската опозиция. Задънената улица сякаш беше крайната цел на т.нар. сръбски демократи, от която, както може да се види, изход няма.

ОТ НАЧАЛОТО НА 1991 г.

насам на политическата сцена в Сърбия се появиха множество т.нар. опозиционни партии. Една голяма част от тях вече и не съществуват. Останаха да фигурират няколко по-големи парламентарни партии, както и партиите на етническите малцинства във Войводина и Санджак.

През 1996 г. все пак се стигна до някакви изборни промени в Сърбия. Два месеца в резултат на изборните кражби на сръбските социалисти гражданите на Белград протестираха срещу тези посегателства на режима.

Когато Милошевич беше най-уязвим, тримата опозиционни водачи - Вук Драшкович, Зоран Джинджич и Весна Пешич, се скараха. Вук Драшкович се съюви с довчерашните си опоненти и врагове, наскоро след което стана и вицепремиер в югоправителството на Слободан Милошевич.

В резултат на техните разправии кой да води бащина дружина с гласовете на партията на Вук Драшкович и на Воислав Шешел бе сменен от кметския си пост и Зоран Джинджич. Белград бе овладян изцяло от хора, близки на семейство Драшкович, което още повече възмути опозиционните симпатизанти. И така Милошевич с един удар уцели две мухи - разби опозицията и купи довчера най-големия си противник.

Някогашният "цар на площадите", както популистки бе наричан от последователите си Драшкович, стана цар на манипулациите. По едно време се държеше като говорител на режима, срещу който той и жена му едно време се вихреха по площадите на Белград. В резултат на всичко това партията му са разцепи на партии и фракции, симпатизантите му пооредяха, хората все по-малко му вярваха. По същото това време Зоран Джинджич и Весна Пешич се чудеха какво да правят със своите партии. Чуваха се от дъжд на вятър. Правеха мероприятия, колкото да се каже, че съществуват. Малцинствените политически организации пък от своя страна действаха в своите райони и се бореха за уреждането на своите проблеми посредством своите политически и правозащитни организации.

КОГАТО ПРЕЗ ОКТОМВРИ

миналата година сръбската скупщина прие скандалния закон за
медиите, единствените които най-шумно реагираха срещу погазване свободата на словото, бяха няколко неправителствени организации и няколко сръбски журналисти и редакции. Вместо да протестира, опозицията се примири с новия закон за медиите, в резултата на което остана и без достъп до тях. По същото това време в Косово се водеше война. Загиваха хора. Репресираха се косовски албанци. Опозицията я нямаше да застане срещу репресиите на полицията и в защита на репресираното албанско население. Новоскалъпената коалиция "За промени", когато пожела да отиде в Косово, вече беше късно. Режимът беше подготвил сръбски косовари с камъни да прицелват новопристигналите белградски опозиционери. Така или иначе до диалог не се стигна. Вече беше късно за всичко.

Режимът на Милошевич прибегна до силови мерки, конфискувайки чуждестранния капитал във фармацевтичната фабрика на Милан Панич в Земун, след като Панич като бивш югопремиер беше решил да оглави коалицията "3а промени". Същият беше принуден да се измести от Белград в Подгорица. Нещо, което в момента го прави и Зоран Джинджич. Когато започнаха въздушните удари на НАТО, хората в Сърбия вече нямаха свободни и независими медии, местните радиостанции не смееха да преппедават чуждестранни радиоопредавания, в Цариброд бе спряно излъчването на БНТ, нямаше никакво опозиционно присъствие, а правозащитните организации все повече под натиска на режима заглъхваха. Вече бяха въведени военни закони, които ограничиха всички граждански и опозиционни прояви в Сърбия. Това досъсипа унилата сръбска опозиция.

ПЪРВИЯТ, КОЙТО ПРОЯВИ КУРАЖ

да критикува във военно положение режима, беше Вук Драшкович. Наскоро след това излетя от югоправителството. Хората обаче не му вярваха. От началото на май до днес Драшкович успя да направи такива изказвания, някои от които противоречаха на причините за неговото уволнение в югоправителството. "НАТО е агресор, а всеки, нападнал страната ми, атакува и мен" - беше едно от първите изказвания на Драшкович по адрес на НАТО. После смекчи тона и заяви: "Може би доста хора на Запад смятат, че аз съм човекът на утрешния ден, човекът, с когото НАТО ще си сътрудничи занапред."

Последваха и реакциите на Весна Пешич, Зоран Джинджич и Вук Обрадович. Първата предложи "с компромис в Сърбия да се извършат политически промени". Изпусна да каже как би изглеждало всичко това с такава опозиция и такива управляващи. Вторите двама от юголевицата по сръбската телевизия бяха обвинени в "предателство спрямо сръбския народ", защото "подкрепяли ударите на НАТО с цел да си осигурят политическа кариера", но и че "помагали на пакта по-лесно да открива ключови обекти". Наскоро след това Джинджич избяга в Подгорица, след което военните му закачиха входната врата на партията с призовка за мобилизация. Няколко дни след това сръбските радикали изпочупиха прозорците на Демократическата партия. Така бяха изпочупени прозорците на американското посолство в Белград. Вук Обрадович от своя страна се завайка, че "животът му е в опасност", след което омекоти тона на обвиненията си срещу режима. Тези дни същият социалдемократ пред един български вестник се изказа, че "Югославия се държала отлично в тази война. Храбро, достойно, организирано. На това й отдавали признание даже и натовскате генерали" !?!

От Подгорица Зоран Джинджич все по-често отправя критики по адрес на режима, като не отминава да нарече бомбардировките "ужасна грешка". Тези дни Джинджич изпрати писмо до специалните пратеници за Косово Черномирдин и Атхисаари с молба "специално да се защитят правата и на останалите сърби в Косово". В един от последните броеве на македонския седмичник "Форум" Джинджич заявява: "Сърбия е важен фактор на Балканите и не трябва да се допусне току-така да спъва развитието на останалите." За албанците пък твърди, че "първи се хванали за оръжието", сякаш не знае, че в продължение на 9 години те водеха т.нар. "гандиевска съпротива" в полицейско обкръжение на и в Косово. За Джинджич Драшкович е "архаична фи~ра, чиито идеи не съвпадали с неговите". Сякаш това е най-важното в момента, кой какъв е на политическата сцена в момент, когато Сърбия е в руини.

След приемането от сръбските власти на мирното споразумение за Косово все повече сръбски опоаиционни лидери се предлагат подобно на Драшкович "да бъдат хора на утрешния ден". Милан Панич от "Съюза за промени" обяви, че е готов да оглави временно правителство от 6 месеца на прехода в Белград. Ултранационалистът Воислав Шешел пък обяви решението на партията си да ое оттеглят от правителството, щом НАТО влезе в Сърбия. Въпреки облекченията след приемането на мирното споразумение за Косово хората в Сърбия не са спокойни. Нито един опозиционен лидер не предлага своя платформа за нова и демократична Сърбия.

[Back]