Николa Къркулев
Охрид
в-к "Мaкедония", брой 4, 27 януaри 1999 г.
До неотдавна "случаят Панков" в продължение на много време беше надълго и нашироко раздухван от някои списания, вестници, радио- и телевизионни станции. Той дори нямаше да прерасне в някакъв кой знае колко особен случай, ако някой не държеше толкова да го направи такъв.Списанието "Македонско време" през ноември и декември 1997 г. помести материал в два броя под заглавието "Двата паспорта на Владимир Панков – македонски българин от Охрид". Темата не беше подмината и от в. "Вечер". В броя си от 7.II.1988 г. той помести материал със смешното заглавие и с още по-смешното съдържание: "Кой е чистият извор и от кого изтича чистата вода?" Всеки непредубедеден читател остава удивен с каква злоба и яд в това време гледа човек на човека, ако има по-различни убеждения и възгледи.
Владимир за всичките тези писания казваше: "Не ме интересува какво пишат за мен духовно осакатените, които са заслепени от името "македонци", и не очаквам да кажат нещо добро. Републиката, която беше под сърбо-комунистическо робство, направи от тези хора духовни инвалиди. Да ги оставим да си живуркат в собствената си слепота."
Надявам се тези думи да не важат за този текст. Ще се опитам да дам съвсем друго тълкуване, преди всичко искрено, с което да отговоря на истината.
Какво всъщност искаше този "несретник", както се казваше в едно от писанията, и каква е неговата гледна точка? Панков казваше: "ще възобновя ВМРО като организация, а не като партия, с център Охрид - българският Ерусалим, където живеят 15 хиляди осъзнати българи."
Определението "Български Ерусалим" не се основаваше на неговото мислене, а на историческата истина за значението на най-голям духовен просветен център, което градът има през втората половина на IХ век, когато Македония като територия е в рамките на българската държава. Опирайки се на историческите документи, той казваше: "Само българската държава има място в историята на славянството, защото е дала своя принос в цивилизоването им, изпращайки мисии с хора, които да просвещават и да затвърждават християнството в Македония, в областите със славянско население, което по това време живеело в "погански мрак". С инициативата за създаване на славянска писменост българската държава започна война против триезичието. Дотогава единствено латинската, еврейската и гръцката писменост са били признати.
Климент е само изпълнител на желанието на княз Борис, бидейки на служба като български мисионер, и за да оправдае доверието, неуморно работи в просветителската акция чрез Охридската книжовна школа. Затова тя може само да се гордее пред света за това, което е дала. Пренасян през вековете, духът на изминалите времена живее и до днес в Охрид."
В своите изказвания понататък Владимир Панков казваше: "Този град ме вдъхновява. С културно-историческите си паметници говори, че българската духовност е още жива. Изпълвам се с вдъхновение за големи дела - чрез Организацията да работя за справедливото решаване на Македонския въпрос и да кажа истината за Македония..." В Македония властва психологията на страхливите хора, хора без дух, които нямат вяра в живота и оптимизъм за промени в бъдеще. Истината не трябва да се крие, а явно да се изкаже." Като се направи равносметка, резултатът е дело, достойно за почит. Но неговото дело не беше по вкуса на някои, които имаха интерес да се говори нещо друго. Трябва само да се отворят очите и истината сама ще излезе наяве. Тя е тук. Само способността да я виждаш е различна при всеки човек и тя не зависи от степента на ученост. Тя е привилегия на хората с особен дух.
Може да има различни мнения, но истината е една - нашата духовна култура е българска. Панков каза истината и се видя това, което той през цялото време твърдеше: "Доказа се, че тази република се гради на антибългарска основа и не смее да покаже истината за нашата българска история, прикривана с години." Като някогашни джелати се нахвърлиха върху него. Последва психическо и физическо малтретиране, плячкосване на дома му. и това в едно ново време с променена политическа система, но със стари умове.
Сещам се за един момент от "Книга за Климент Охридски", в който се говори за жестоките мъчения на Кирило-Методиевите ученици от страна на германските свещеници, неприятели на славянската писменост и богослужение. В ония мрачни времена те плячкосвали техните къщи, затваряли ги и ги гонели. За съжаление това ми напомня за края на ХХ век. При всичките тези нечовешки случаи Панков не се оплакваше, а само казваше: "Те живеят без чест, срам и достойнство. Те не притежават тези достойнства, защото никога не са ги имали. Затова правят така."
Трябва да си зададем въпроса: "Дали Панков говореше истината и кому пречеше това?" Нищо не остава скрито завинаги, но ние трябва да се запитаме още защо беше нужна такава жестока защита на македонизма? Колкото и хората с духовна ограниченост да омаловажават личността и делото на Панков, все пак истината е тая, на която Панков посвети живота си. В нея той вложи много енергия, при това избягвайки безброй сблъсъци с "бетонираните мозъци". Като една свободомислеща личност с неограничени духовни интереси Панков понасяше изграждането на републиката, която, както казваше той, "се построи върху костите на 23 хиляди македонски българи и 120 хиляди измъчвани по затворите заради своето българско самосъзнание".
Панков обстойно проучи историята на Македония и нейните духовни исторически връзки с България.
Знае се, че когато се роди гений между хората, мнозина от тях ще се нахвърлят да гърмят по него от всички страни, без да знаят откъде идва злобата и омразата им. Владо не е виновен за това, че природата е създала гении, които не робуват на лъжата и, както казва той: "Ако някой иска от македонизма да прави политика и успее да направи от този народ отрепка без съзнание и чувство, аз не принадлежа към този народ, защото така бих тръгнал против собствената си съвест, а това не можем да си позволим ние, наследниците на Пърличев, Шапкарев, Йордан Хаджиконстантинов - Джинот, основателите на ВМРО, Гоце, Войдан Чернодрински, Тодор Александров и Иван Михайлов, с които толкова много се гордееха българите и които толкова много мразим днес."
Съвестта му не позволяваше да прихване такъв македонизъм, отровен с омразата към българщината, когато документирано се знаеше, че всичките гореспоменати чеда на Македония се бореха и загинаха за българщината в Македония, против гръцкото духовенство и сръбската асимилация.
Панков не е виновен за своето българско съзнание, което имат още 15 хиляди днес в Охрид, които знаят своите български корени. Тяхното съзнание им е дадено от техните предшественици.
Можем да припомним, че и Руската академия твърди, че националната история на славянското население в Македония до 1944 г. не е никаква друга освен "българска национална история". Тогава дали не са принудени тези, които правят науката, да променят истината, която добре личи от книжнината, създавана в Македония повече от век и половина. На 62-ра страница от автобиографията си поетът Григор Пърличев ясно казва: "Ние, българите, толком сме били ругани и презирани от другите народности, че е време вече да се опомним. Слушайки всеобщите ругания над българщината, целият ми живот е минал с мисълта, че не струвам нищо."
Какви творци бяха братя Миладинови и представители на каква нанионална култура бяха? В издадената в Загреб през 1861 г. книга със заглавие "Български народни песни" е написано: "Да се запознаят и другите българи с нашето наречие." В събраните любовни песни от Охридско се пее за "милите български моми", описани с думите: "Мошне ми са мили българските моми..., бели са ми, бели, како бела книга, с цръвени образи, охридско яболко..."
Велешанецът Райко Жинзифов, автор на голямо книжно наследство, пее за своя роден край: "Кога ке стигнеш во моя земя, во Бугарска Македония - ке видиш бугари-юнаци, нестрашливи македонци... Речи, речи: "Македонци вие, бугари-юнаци - сите согласни станете, бугарски школи отворете - во църкви бугарски читайте, от никого не се плашете." (1680 г.)
Партений Зографски в "Мисли за болгарскиот язик" от 1868 г. отбелязва: "Нашиот язик, како што е познато, се делит на две главни наречия, от които едно се говорит во Болгария и Тракия, а пък другото во Македония."
В заглавието на всички работи на големия пресветител охридчанина Кузман Шапкарев има думата "български".
Велешанинът Йордан Хаджиконстантинов-Джинот е един от радетелите за създаване на общонароден български език. В творбата му от 1851 г., носеща заглавие "Бог", се казва: "И ако ме пита некой: "Школски человек ли си или болгарин?", аз полноответствувам: "Болгарин съм. Че не е честно ма моето славянско-болгарство да творам зло и лукавство; прави болгарин нелажи, незавидуе, неденгубуе, нелицемерствуе, неблудуе, за печена кокошка верата не разменуе... Поистене нема по-величество от болгарин."
Списъкът може да бъде продължен с цяло поколение на дейци на Възраждането от Македония, които открито показват българското си самосъзнание.
Тогава става безпредметно да се говори защо и Панков е "запливал во големоболгарските води". Само искам да подчертая неговите думи: "Това, че съм българин, не ми пречи да бъда македонец".
Документ на ВМРО: Гоце Делчев в писмо, изпратено до Никола Малешевски, пише на български книжовен език: "Отцепленията и разцепленията никак да не ни плашат. Действително жалко е, но какво можем да направим, когато сме си българи и всички страдаме от една обща болест. Ако тая болест не съществуваше в нашите прадеди, от които е наследство и в нас..."
Неизбежно трябва да се цитира и познатият учен Стйепан Веркович, който като специален мисионер на сръбското правителство дълги години е учител в Македония. Ето какво е записал в предговора на своя сборник "Народне песме македонски бугара": "Но йа сам ове песме назвао бугарскима, а не словенскима, због тога, йер данас кад би ко год македонског славенина запитао: "Што си ти?", с места би му отговорио: "Йа сам болгарин, а свой йезик зову болгарским..." (стр. 13, Белград, 1860)
По-добър отговор не може да се даде. При такива документи цялата вселена мълчи. и ако трябва да се отсъжда в някакъв евентуален спор за делото на Панков, безспорно е, че при тези факти всеки, който обича истината, би застанал на негова страна. Една препоръка: "Противи се, падай в заблуда, греши, но заради Бога размисляй!" Владо казва: "Те истината могат да я видят в цялата й сила, но аз нямам намерение повече да лекувам неизлечимите им психически проблеми. Нека учат, за да знаят, така, както уча аз."
[Back]