Митре Стаменов
в-к "Македония", брой 5, 3 февруари 1999 г.
Никола Михов е роден на 29 ноември 1891 г. във Велико Търново. Като командир на батарея взема участие в Балканските и Първата световна война. Награден е с два ордена "За храброст", орден "Св. Александър" и германския "Железен кръст". На 6 май 1933 г. е произведен в чин полковник. Последователно е командир на 6-и артилерийски полк, на 3-та пехотна Балканска дивизия и на 5-а армия, начело на която влиза на 20 април 1941 г. в новоосвободена Македония, посрещнат навсякъде с неописуемо въодушевление от населението. На 11 април 1942 г. вече генерал-лейтенант, става военен министър, а след смъртта на цар Борис III е избран за регент.
Късно следобед на 1 февруари 1945 г. кървавият конвент, т. нар. "Народен съд", произнася присъдите. Между осъдените на смърт са тримата регенти на царство България - проф. Богдан Филов, ген. Никола Михов и принц Кирил. В тяхната килия, разположена в приземния етаж на Съдебната палата, цари гробно безмълвие, характерно за хора в последните часове на своя земен живот.Генералът видимо е спокоен. Неведнъж по бойните полета е срещал смъртта. Мислите му се реят в някакво безтегловно пространство на спомените. Ето току-що е произведен подпоручик от 31-ви випуск на Военното училище и отива да се сбогува с техния любим ротен командир подполковник Борис Дрангов, който го изпровожда с думите: "Бъди възторжен идеалист, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм, честен до самопожертвувание!" Този съвет на прославения военачалник ще следва до края на своя живот.
Като командир на 2-ра батарея от 5-и артилерийски полк спомените го отвеждат по време на епичните боеве и победи през Балканската война. Зареждат се имена, нечути, отхвръкнали изведнъж в аналите на историята: Лозенград, Ескиполос, Петра, Караагач, Чонгора, Люлебургаз. Спомня си как населението на Лозенград възторжено ги посреща с цветя, чемширови клонки, вино и хляб. Но едно име не можа да пропусне - Айвазбаба. Име, осеяно с ореола на нечут героизъм и неувяхваща слава.
От три месеца Одринската крепост, считана за една от най-силните и непревзимаеми в света, е стегната в стоманен обръч. На 11 март 1913 г. командващият Източния сектор на обсадата ген. Георги Вазов събира офицерите и се обръща към тях с думите: "Подгответе се вътрешно за великото дело, което ни предстои да извършим. Вдъхновете сърцата си с ония на своите подчинени със свещения огън на любовта към отечеството, който не знае никакви спънки, никакви прегради!"
Малко преди полунощ на 12 срещу 13 март земята около Одринската крепост затреперва. Дъжд от гранати се изсипва върху нейните фортове. Скоро артилерийската канонада затихва - знак за атака. Шурмоваците от 23-ти Шипченски полк се насочват към Айвазбаба, най-мощната опора на крепостта. Но техните редици започват да редеят под унищожителния огън на бранителите, който не им позволява да се придвижат напред. Командирите на 1-во артилерийско отделение и на 2-ра батарея майор Друмев и подпоручик Михов напрегнато следят развитието на щурма. В този момент пристига заповед техните батареи да се придвижат в непосредствена близост до форта и да окажат помощ на пехотата. С викове "Ура" и "Напред!" първа заема позиция батареята на подпоручик Михов и от 300 м разстояние, почти от упор, започва да обстрелва вражеската твърдина. Шипченци се надигат и, сякаш добили свръхсили, сливат своя боен вик с тоя на артилеристите. Ужасени, останалите живи турски защитници с викове "Аллах" се спускат да бягат към града, за да се спасят от помитащата ги вълна.
На 13 март 1913 г. в 6 часа и 25 минути сутринта над Айвазбаба се развява
българският трибагреник, възвещаващ падането на Одрин...
Унесен в спомените си, ген. Михов се сепва от нечий заповеднически глас:
- Хайде, господа регенти, дойде вашият ред!
Извеждат ги с вързани отзад ръце и ги качват на чакащата отвън камионетка, която го закарва до изровени от самолетни бомби ями в Софийските гробища, къдете палачите ги застрелват.
[Back]