Димитър Х. Попов

в-к "Македония", брой 6, 10 февруари 1999 г.
 

На 28 август 1943 г., събота, денят на Успение Богородично, в 16 чaса и 22 минути при неизяснени обстоятелства умира цaр Борис III. Две седмици по-рaно той е посетил Aдолф Хитлер в глaвнaтa му квaртирa край Растенбург в източна Прусия. Това е била третата им и последнa среща през 1943 г. Рaзговорът с Фюрера по думите нa самия цар Борис е бил бурен и драматичен. Хитлер явно е изтървал нервите си или пък умело е преиграл, като по този начин е принудил царят да свали картите си на масата. и наистина, като че ли обстоятествата, резултат от развиващите се събития в Европа, повече не давaт шансове на дипломацията и предопределят фaтaлния сблъсък нa бългaрския държaвен глaвa с нaцисткия диктaтор.

Когато става дума за

загадъчната смърт на българския държавен глава,

то неизбежно трябва да поставим това трагично за България събитие в рамките на разиграващата се в Европа драма на Втората световна война.

В Югоизточна Европа след излизането на Италия от хитлеристката коалиция и след разгрома на елитните немски армии край Курската дъга възниква съвършено нова обстановка на засилваща се нестабилност на т. нар. "малки съюзниици" Унгария, Румъния и България. Всяка от тези страни търси контакти с представители на западните демокрации за евентуално излизане от войната. Повечето от тези опити са известни на германското военно разузнаване - Абвер, и на Гестапо. Като най-критично, по оценка на германския Генерален щаб, се приема българското направление, т.е. Балканският театър. В случай на излизана на България от войната една 300-хилядна германска армия, представляваща Африканския корпус на маршал Ромел, и многобройни гарнизони, разположени в Гърция и по островите на Източиото Средиземноморие, както и близо 100 хиляди италиански войници, биха били откъснати от своите комуникации и от възможността да се изтеглят на север и съединят с воюващите в Европа германски войски. Загубата на такава военна мощ за германците би била равносилна на един втори Сталинрад, при това, отново в катастрофалната за хитлеристите 1943 г.

Сондажите и контактите на цар Борис III със западните съюзници започват още през 1942 г., а се засилват през 1943 г. Чрез българските посланици в Турция (Балабанов), в Швейцария (Кьосеиванов) и в Мадрид (Драганов) царят "опипва" почвата за едно достойно излизане на България от Тристранния пакт. Отличен дипломат, царят разчита при сложната обстановка, в която се намира България, все пак

да не бъде загубен изцяло обединителният процес на страната ни

Освен Южна Добруджа той се е надявал, че Западните покрайнини, коридор към Бяло море и известни корекции на западната ни граница ще бъдат признати от съюзниците.

Особена активност в полза на излизането на България от хитлеристката орбита проявява бившият български посланик във Великобритания Никола Момчилов. В знак на протест срещу присъединяването на страната ни към Тристранния пакт той е подал оставка още през 1941 г., но работи активно в полза на националната ни кауза.

В писмо до Първан Драганов от месец юли 1943 г. Момчилов му предлага да се търси споразумение с англичаните за изгонването на германците от Балканите. Едва ли тази "инициатива" на Момчилов има самостоятелен почерк. Може да се предполага, че зад нея стои английското военно разузнаване. И Момчилов, и англичаните отлично разбират, че единственият, които може действително да извърши завоя в българската политика и който може да разчита на пълната лоялност на българската войска, е цар Борис III.

Тук трябва да отбележим, че независимо от всички отрицателни оценки на официалната политическа власт във Великобритания за царя английските секретни служби запазват положителното си отношение към него, дори година след неговата смърт, когато Стойчо Мошанов преговаря в Кайро за примирие.

Не трябва да забравяме, че цар Борис III беше близък роднина на английския кралски двор, а "добрите му услуги" през 1938 г., в навечерието на Мюнхенско споразумение, дадоха на Европа, а в частност и на Великобритания отсрочка от почти година до избухването на Втората световна война.

На 25 юли 1943 г. водачът на италианските черноризци Бенито Мусолини е свален от власт с военен преврат. Най-важният идеологически съюзник на Хитлер в Европа е отстранен, а самата ос Рим-Берлин-Токио, известна в международното право като Тристранния пакт, фактически престава да съществува.

Камбаната на истината започва да бие за България

и за другите хитлеристки съюзници.

По време на Втората световна война Швейцария, която е с официален статут  на неутрална страна, се превръща в център на международния шпионаж. В нея като че ли се събират интересите и капиталите на двете воюващи страни. Активна работа там за излизане на България от войната върши Георги Кьосеиванов. Дългогодишен министър-председател и дипломат от кариерата, сега Кьосеиванов е изпратен на ключов пост, за да подготвя условията за очертаващия се завой в нашата външна политика.

В Швайцария "работи" Рьоне Шарон, бивш представител на Обществото на народите в България и голям почитател на цар Борис. В началото на 1943 г. той става "пощенска кутия", като подава писмо от Алън Дълес на Георги Кьосеиванов за цар Борис. Както е известно, през това време Алън Дълес е резидент на американското разузнаване в Швейцария. Писмото е предадено на царя лично от Кьосеиванов на 5 август. Основното послание в това писмо е, че Германия е на път да изгуби войната и че България трябва да покаже, че има намерение да се оттегли постепенно от Оста.

Необходимо е да се отбележи, че забавянето на предаването на това писмо до царя с няколко месеца е просто непонятно и вероятно е послужило на американците като сигнал за българското упорство и опит да се протакат нещата.

Наистина обстановката в България в сложна, а

около царя има достатъчно "очи и уши" на германците

Немският пълномощен министър Бекерле е гестаповец от кариерата. Военния аташе Фон Шонебек пък е един от най-опитните разузнавачи на Абвера у нас. Германската активност в България наистина забавя действията на българския държавен глава. За жалост обаче, голямата вълна на събитията в Европа и света изпреварва мудния ход на българската съдба.

През лятото на 1943 г. до царя достига една негативна оценка на английския Форин офис (Външното министерство) под формата на паметна бележка до Държавния департамент на САЩ. В нея се изразява виждането, че с българското правителство не може да се преговаря. В дъното на това становище се крие един деликатен сондаж на  Кьосеиванов в Берн чрез неговия приятел в Министерството на външните работи на Швейцария влиятелния дипломат Марсел Пиле-Голаз.

Месец август на 1943 г. е един от най-драматичните периоди в новата българска история. В самото му начало, на 5 август, току-що пристигнал в България, Георги Кьосеиванов е приет от царя. Следващата им среща, вече официална, е на 6 август. Интересно е, че Богдан Филов не отбелязва в дневника си срещата на царя с Кьосеиванов на 5 август. Възможно е той да не е бил уведомен за нея. Последната среща на царя със своя посланик в Берн става около 12 август.

Твърде много данни има, за да твърдим, че с консултациите си с Георги Кьосеиванов, бивш министър-председател на България, цар Борис III ускорява първия етап от плана си за извеждането на страната ни от съюза й с нацистите. Месец преди това той е имал продължителен разговор с Никола Мушанов, също бивш министър-председател и лидер на Мамекратическата партия. Последвала е среща с Кръстю Пастухов, един от водачите на българските социалдемократи. Между 10 и 12 август цар Борис се среща и с Димитър Гичев. Тя е последна от консултациите му, но заради това е може би и най-важната. Гичев е бил държавник с европейски измерения и представлявал най-значителната политическа сила в страната - БЗНС "Врабча" 1. По твърдения на покойния му син Страхил Гичев и на дъщеря му Рая Гичева, срещата между царя и техния баща е била за едно скорошно

съставяне на национално правителство

с участието на най-видните представители на легалната опозиция в страната. Вторият етап от плана на царя е бил военно отразяване на евентуално германско противодействие срещу излизането на България от Тристранния пакт. За това обаче ще говорим по-късно.

С малки изключения българската политическа класа след Освобождението е закърмена с националния идеал за обединението на всички български земи. Трагичните за нас войни от второто десетилетие на ХХ в. и последвалият ги Ньойски диктат нанесоха жестоки психични травми върху националното съзнание и върху народностния дух. Милиони българи останаха извън сегашните предели на отечеството, подложени на жестоко национално прочистване. Повече от три десетилетия преди приемането на хартата за правата на човека от ООН през 1948 г. нашите сънародници в Поморавието, Западните покрайнини, Македония, Беломорска Тракия и Добруджа бяха системно унищожавани като българи. Тези кървящи неправди обаче винаги извеждаха на първа позиция във външнополитическата ни стратегия обединението. И по този въпрос и управляващи, и легалната опозиция до 1944 г. бяха единодушни.  Цар Борис III съзнаваше изцяло своите отговорности и своята мисия като държавен глава: да отстоява и да осъществява българския национален интерес, да бъде живият символ на единството и духът на българската нация. С достойнство и със смелост, без позьорство и суета, той лекуваше историческото недоверие на бългерите в институциите и разширяваше в душите и в съзнанието им понятието за национална общност.

(Следва)

Авторът е председател на
"Съюза за Търновска конституция"

[Back]