а) Легенди на оловни печати
б) Златен медальон
в) Златен пръстен
г) Сребърна чаша
Към прабългарските надписи върху камък трябва да се прибавят и няколко
надписа върху леко подвижни предмети от метал: шест оловни печата, златен
медальон, сребърна чаша и златен пръстен.
Оловните печати, за които ще стане по-нататък дума не са самите оригинали, а оловни отпечатъци в позитив на гравирани в негатив надписи и изображения върху двата срещуположни зъба на особени железни клещи, пригодени за целта. Между тези два зъба е било поставено оловно парче, върху двете страни на което чрез силен натиск или удар се е получавал позитивният образ на съответния печат. Оловните печати, на които през особена дупка е била прокарвана повезка, са придружавали документи, писма, и др., за да удостоверят тяхната истинност или непокътнатост. В редки случаи вм. олово се е употребявало злато. От средновековието до нас са достигнали хиляди такива оловни печати, от които шест принадлежат на българи.
Най-старият български оловен печат, с който започваме тази глава, има гръцки надпис от двете страни, ограден със зрънчест кръг. Неговият произход е неизвестен. Днес частно притежание. Надписът гласи:
153
лице: (Печат на) Мавр, патриция
опако: и архонта на сермесианите и българите.
Печатът принадлежи на Мавър, сподвижник на Аспаруховия брат Кубер.
За Мавър съобщава т. нар. „Чудеса на св. Димитър Солунски”, които приведохме
вече на стр. 60. Според „Чудесата” Мавър бил провъзгласен от императора
за консул, т. е. exconsul, което е било само титла. От надписа на печата
се вижда, че той е бил провъзгласен всъщност за патриций. Тази титла е
била най-високата, която се давала на чужденец по онова време. От печата
се вижда още, че Мавър бил архонт. Тази титла не означава тук държавен
глава, владетел, както в надписите, а вожд. Той бил предводител на сермесианите
и българите. Сермесиани, на гръцки Sermesianos, е произведено от името
на града Срем, на гръцки Sermion покрай Sirmion (дн. Сремска Митровица)
в Югославия. „Чудесата” съобщават още, че пленените от аварите населения
от Балканския полуостров на византийската империя „те завлекоха цялото
това население в отвъдната земя към Панония .до р. Дунав. Главен град на
тази провинция беше някога така нареченият Сирмиум. И тъй, там, споменатият
хаган настани целия пленен народ, вече като подвластен нему. Именно оттогава
те се смесиха с българи, авари и с останалите племена, родиха им се деца
от това смешение и станаха извънредно голям народ.”
Забележително е, че в печата на първо място стоят сермесианите, а на второ българите, ако и Мавър да е бил българин. Причината за това е може би, че първите са били ромеи. В Сремската област се споменават българи още в края на V в. преди създаването на българската държава в 681 г. Това са т. нар. панонски българи, които са имали там нещо като държава. Те се споменават често в изворите. По-късно, когато аварите завладяват Панония, те стават техни поданици. Българите на Кубер, както изглежда, са се присъединили към тях.
Особено важен за българската история е вторият оловен печат, на лицевата страна на който се намира допоясно изображение на владетел с островърха брада и спусната надолу дълга коса, облечен в ризница и с шлем на главата. В дясната ръка държи зад гърба си напреко копие, а в лявата щит, който я закрива. Щитът е полукръгъл украсен с изображение на конник с насочено копие срещу
154
паднал неприятел. От ляво и дясно на владетелския образ се намират по една шестолъча звезда. Всичко е оградено със зрънчест венец. На задната страна се намира кръст, на който в средата и на краищата са поместени букви, които дават на гръцки надписа: „Богородице, помози”. В четирите полета, образувани от рамената на кръста, се чете пак на гръцки: „Тервел цезар”. Или целият надпис на печата гласи:
„Богородице, помагай на Тервела цезар.”
Произход неизвестен, сега частно притежание.
Образът на лицевата страна е подражание на образите на императорите Константин IV (668—685) и на Тиберий II (698—705) върху техните монети — солиди, а също в печата на Тиберий II. Следователно образът на Тервел представя само едно условно изображение на владетел, може би с някои индивидуални черти като коса и брада.
Изобразеният конник с копие, насочено срещу паднал неприятел пред краката на коня, е символичен израз на победа или триумф и се среща вече в монетите на пеонския цар Патрай (340—315 пр. н. е.) и особено често в римските монети от императора Домициан (81—96) насам, а също и върху други предмети. Върху една монета на императора Комод (180—192) е изобразен лъв със забито в него копие вм. човек. Същата тази идея е вложена, както вече се изтъкна, и в Мадарския конник. Следователно Тервел не само носи символично победата на щита си, но е заповядал да се извая този символ и на Мадарските скали.
Формулата „Богородице, помози или помагай” е само външно подражание на надписите върху византийски печати без вътрешно религиозно съдържание, както пожеланието за дългоденствие в надписите. Отсъствието на формулата „на твоя раб”, която се среща в печатите на християните, показва, че Тервел не е бил християнин.
Патриарх Никифор съобщава, както вече се каза при Мадарските надписи, че Юстиниан II, след като заел престола, наметнал на Тервел царска хламида и го провъзгласил за цезар, т. е. за втори по ранг след императора, вж. за това при Мадарските надписи.
Оловният печат на друг български владдетел е дошел до нас в два екземпляра. На лицевата страна е предаден кръстовидно следният гръцки надпис:
155
„Христе, помагай на твоя раб”а на обратната страна в пет реда пак на гръцки:
„Телерюг, богохранимия патриций.”
И двата надписа са оградени със зрънчест кръг. Произход неизвестен,
сега в частно притежание.
Този печат принадлежи на българския владетел Телерюг, който поради неизвестни причини се отказал от престола в 777 г., избягал при византийския император Лъв IV (775—780) и приел християнството. Императорът му дал титлата патриций и го оженил за Ирина, братовчедката на неговата съпруга. Забележителна е формата на името Телерюг срещу Телериг у византийския хронист Теофан, който съобщава за този български владетел. В печата Телерюг се нарича „твой раб”, което заедно с „богохранимия патриций” показва, че той е бил вече християнин.
Печатът, който следва, ако и да не е на владетел, е също много забележителен и важен. На лицевата му страна е изобразен орел с издигнати крила и с глава, обърната надясно, над която в кръстовидна форма се чете на гръцка
„Богородице, помагай”А на обратната страна гръцкият надпис гласи:
„на Баян, патриция и стратега.”
Не е известно къде е намерен печатът, сега частно притежание. Името
Баян е от монголски произход и се среща често у старите българи. Така напр.
най-малкият син на цар Симеон се наричал Баян, за когото се вярвало, че
бил голям магьосник. Същото име под славинизираната форма Боян се употребява
и до днес в България.
Притежателят на печата е очевидно от тюркски произход и езичник, както може да се заключи от отсъствието на израза „твоят раб”. По всяка вероятност той е бил българин на византийска военна служба. Високата титла патриций издава неговия знатен произход. Хронистът Никифор съобщава, че българите след поражението при Маркели в 756 г. били принудени да изпратят собствените
156
си деца във Византия, за да сключат мир с победителя император Константин V. Очевидно това са били деца на знатни българи. Едно от тях е бил вероятно и споменатият в печата Баян. В 766 г. българите свалили от власт, както съобщава пак същият извор, владетеля Умар, поставен от Савин, който избягал в Цариград, и провъзгласили на негово място „Токт, мъж българин, брат на Баян”. Тогава византийският император Константин V сметнал мира с българите за нарушен и нахлул в България. Българите избягали в горите при р. Дунав, гдето мнозина били убити, между които били „и Токт заедно с брата си Баян”. Баян е бил, както се вижда от титлата му патриций в печата, видно и добре известно лице в Цариград, което обстоятелство е използвал Никифор, за да представи чрез него на тогавашните си читатели неизвестния иначе Токт. Ето защо може да се приеме, че Баян от печата, който се датира в средата на 8 в., е било едно и също лице с Баян у хрониста Никифор.
Последният оловен печат, който се намира също в частната сбирка на Г. Закос в Базел и на който произходът е също неизвестен, има на лицевата страна гръцки кръстовиден надпис, ограден с венец:
„Богородице, помагай”а на обратната страна в три реда пак на гръцки и оградено също с венец:
„на твоя раб Хумир.”
Издателят на печата Г. Закос [96] го датира в
първата половина на 8 век. Името Хумир, което по окончание напомня
на Пумир в надписа-графит от Плиска (вж. по-горе), е навярно също
прабългарско. А изразът „твоя раб” показва, че той е бил християнин, може
би покръстен.
Вече от България произхожда следният оловен печат, намерен във Варна, сега в Археологическия музей в Русе. Той има светлозелена патина. На лицевата страна е представен двураменен кръст върху олтар с гръцки надпис, а на обратната страна има гръцки надпис в пет реда, ограден със зрънчест венец. Надписът гласи на лицевата страна:
157
„Господи, помагай на твоя раб”а на обратната страна:
„Йоан багатур кан Иртхитюенски”
Титлата багатур кан показва ясно, че се касае за българин, който,
както показва изразът „твоя раб”, е бил християнин. Прилагателното Иртхитюенски
може да е образувано от местно или родово име. Словоредът в надписа е характерен
за печатите от XI—XII век.
Притежателят на печата е иначе неизвестен. Употребата на вече изчезналия в гръцки език дателен падеж показва, че печатът е бил приготвен в Цариград, гдето в по-изискания гръцки се срещат старинни форми.
Преди години (1905) друг екземпляр от същия оловен печат, намерен навярно
в Цариград, беше издаден от руския учен Б. Панченко, който не бе разчел
правилно надписа. Той го датира в X век.
На Царевец в Търново при разкопки на една разрушена жилищна сграда е бил намерен златен медальон, на който е гравирано допоясно изображение на владетел, голобрад и със спусната коса, облечен в дивитисион и наметнат с хламида, закопчана с кръгла фибула на дясното рамо, а на главата корона с кръст и висулки. В дясната ръка държи кръст, а в лявата, свита пред гърдите, т. нар. торбичка акакия. Над изображението има следи от халкичка за окачване, сега отчупена. В горната половина се намира полукръгъл негръцки надпис със смесени гръцки и латински букви:
CANE SYBHГI wМОРТАГ
т. е. „Кан сюбиги Омортаг”. Обратната страна е гладка и празна.
Втори екземпляр от същия медальон е бил намерен преди много години в гроб до с. Тюрк Арнаутлар (дн. Белоградец), Варненско, сега загубен. Той е бил издаден на времето от К. Шкорпил [97], който обаче не разчел и не разбрал надписа.
Формата CANE, c която започва надписът, представя
158
по всяка вероятност титлата кан = qan = can с тюркския суфикс за притежание -Е (или -I ) по подражание на гръцкия родителен падеж, който се среща в надписите на някои византийски оловни печати, за да посочи техния притежател. Тази употреба на притежателния суфикс, несвойствена на тюркския начин на изказване, е не само сляпо подражание на гръцките надписи по печатите, но е била улеснена от обстоятелството, че в надписа на медальона яма дума, която да изразява понятието медальон и при която всъщност трябваше да стои притежателният суфикс. Ако изказаното предположение е вярно, то надписът на медальона е на прабългарски език.
Самото изображение представя също подражание на образите на византийските императори върху златните им монети солиди от средата на VIII до около средата на IX в. При тези слепи подражания на надписи и образи върху оловни печати и златни монети на византийските императори особено впечатление прави отсъствието на титулатурната формула „от бога архонт” в надписа на медальона. В това отношение той може да се сравни с началото на Търновския строителен надпис на Омуртаг, където въпросната формула също отсъствува и в който името на кана гласи също Омортаг, т. е. с О във втората сричка. Това дава право да се предположи, че медальонът трябва да се датира по същото време, както Търновският строителен надпис, т. е. преди 822 г., когато формулата „от бога архонт” се явява за пръв път във втория строителен надпис на Омуртаг от цар Крум.
Според Маламировия строителен надпис, приведен в V глава, българският
владетел имал обичай, както византийският император, да раздава при тържествени
угощения подаръци на багаините и боилите. Медальонът е бил вероятно един
от тези дарове.
В т. нар. външен град на Плиска е бил намерен златен пръстен. Върху лицевата страна на правоъгълната плоча, която се намира по средата на пръстена, е гравиран следният гръцки надпис:
„Тези пръстени дава архонтът.”
159
Начертанието на някои букви сочи към времето на Омуртаг. Пръстенът,
както се вижда от неговия надпис, е бил също подаряван от кана при тържествени
случаи.
Последният прабългарски епиграфски паметник е една сребърна чаша с богата украса, която има на външното дъно допълнително прибавена пластинка с гръцки надпис от шест реда. Първият ред на надписа е гравиран допълнително, както личи от по-дребните букви и мястото на кръста във втория ред вм. в първия. В превод надписът гласи:
„Господи, помози”
„ + Сивин велик жупан в България.”
Поради допълнителното прибавяне на първия ред се явява едно привидно
граматично несъгласуване в гръцки език: след „Господи, помози” не идва
съответният пряк падеж, но надписът продължава в именителен. Допълнителното
гравиране на формулата „Господи, помози” може да се обясни двояко: или
се касае за пропуск на гравьора, или тя е била прибавена след като Сивин
е приел християнството. Последното предположение е най-вероятно.
Прабългарското лично име Сивин, което вече първият издател Т.
Тотев свърза правилно с името на българския кан Савин, дава възможност
да се реши задоволително спорният въпрос за личността на Винех,
който в „Именника на българските князе” заема мястото на Савин. Виенският
учен В. Томашек изведе на. времето името от осм. тур. s
vn
„обичащ”. По-късните изследователи одобриха тази етимология и приведоха
още sevin към sev „обичам”, срв. осм. тур. sevmek „обичам” и sevda „любов”,
което е минало в български език. Името може да се свърже и с тюркското
svin, sbin
„радвам се”, осм. тур. sevinmek. Разликата между svin,
sevin и Сивин е само гласната в първата сричка. Тук се касае за преход
на Е в I, както в сю-биг-и вм. сю-бег-и, или за слабо
произношение на неудареното е, както в български „зилен” вм. „зелен”. Пълно
изчезване на неудареното е има може би в името на Омуртаговия син
Звинич, гр. Zvinitzis, известно под погрешната форма Звиница. То
ще да отговаря на старотюркс-
160
кото svin
от sevin „радост”,
също осм. тур., употребявано често като лично име. В. Н. Златарски [98]
смята името Звиница за славянско.
Със Сивин трябва да се свърже Винех в „Именника”, който по време на управлението отговаря на Савин. Винех е произлязло от *Сивинех, като преписвачът на „Именника” е схванал погрешно първата сричка за старобългарското показателно местоимение СИ „този”, поради което го е изпуснал в преписа като излишно. Завършекът -ех е вероятно някакъв тюркски суфикс. Византийските хронисти Теофан и Никифор са приравнили името на българския кан с добре известните имена латинското Сабинус и Сава, които се употребяват и в гръцки. Преди много години един прочут румънски учен, приемайки името за латинското Сабин, обяви съвършено произволно и преднамерено, че той е бил румънин и че тогавашните български владетели са били от романски произход.
Словоредът на титлата жупан велик в гръцкия оригинал, т. е. съществително — прилагателно вм. обратното се дължи може би на влиянието на българската титла жупан таркан. В Сърбия, Далмация и други западнославянски страни държавният глава е имал титлата „велик жупан”. Така напр. в достигналия до нас оловен печат на Стефан Неман надписът гласи: „+ Печат на Стефан Неманя, велик жупан”. В ктиторската грамота на Хилендарския манастир, в който той станал монах, се чете: че бог е дал на гърците императора, на унгарците краля и продължава: „също така в своята голяма и неизмерима милост и човеколюбив дари на нашите прадеди и нашите деди да управляват тази сръбска земя и . . . постави за неин велик жупан мене, който при светото кръщение бях наречен Стефан Неманя”. От приведения пасаж се вижда, че великият жупан е бил държавен глава в Сърбия. Оттук би следвало да се приеме, че Сивин е бил също държавен глава на България. Обаче двете титли са еднакви само по форма, но не и по значение. Очевидно Сивин е бил само най-големият от другите жупани в България. Забележително е, че великият жупан от надписа на чашата и жупан тарканът във възпоменателния надпис не са били славяни. Най-висшите жупани са били, както изглежда, прабългари. Поставянето на българи за жупани на славянските общини в България е станало вероятно във времето на Омуртаг, който е искал чрез това да създаде централизъм
161
в държавното управление и да държи по-здраво славяните, намиращи се в пределите на българската държава.
В гръцкия оригинален текст на надписа се казва, че Сивин бил велик жупан във, а не на България. По същия начин е казано във втория строителен надпис на Омуртаг, че той е архонт в земята, гдето се е родил. В случая се касае за надделяване на местната представа „къде” над обичайната за притежание „на нещо”, срв. например: той е чиновник на общината и той е чиновник в общината, или дворецът на Плиска и дворецът в Плиска. Обаче не е изключено да се има предвид тук, че Сивин е един от великите жупани в България, а не единственият велик жупан на България.
В гръцкия текст на надписа стои Bourgaria вм. Boulgaria, което е гръцка народна форма с обичайния преход на гръцки на звука l в r.
Формулата „Господи, помози” приближава надписа до надписите в оловните печати. Първоначално надписът е служил да посочи притежателя на чашата, преди да се постави прибавката на горната формула.