Първобългарски надписи

Веселин Бешевлиев

НАДПИСИ И КОМЕНТАР

 

I. RES GESTAE

 

Надписи:

  — _1__

  — _2__

  — _3__

  — _4__

  — _5__

  — _6__

  — _7__

  — _8__

  — _9__

— _10__

— _11__

— _12__

— _13__

— _14__

— _14 bis__

— _15__

 

        (1).

 

При с. Мадара (Шуменско) на около 23 м от основата на отвесна скална стена от пясъчник е изсечен огромен релеф (вис. 2,60, шир. 3,10 м), представящ конник, обърнат надясно, следван от куче. Под предните крака на коня се намира приклекнал лъв, прободен с копие. От двете страни на релефа, а също и под него се намират седем остатъка от надписи, обозначени тук за по-голяма прегледност c Ia, b, c, d; IIа, b; III.

 

Остатък Iа, вис. 0,60, шир. 0,90, се намира зад ездача непосредствено над гърба на коня, остатък Ib, вис. 1,50, шир. 0,50—0,75, наляво от релефа до опашката на коня и над кучето. Тези два остатъка са поместени в почти триъгълни грубо изгладени плоскости и представят очевидно части от един и същ надпис. Остатък Ie се намира пред релефа и отчасти между двата предни крака на коня и вдигнатата нагоре опашка на лъва. Той започва почти от лявото ухо на коня и завършва под опашката на лъва. Височината му е около 2,54 м, а широчината 1,50 до 2 м. Остатък Id се състои от два реда и се намира под десния заден крак на коня. Образи 1—22.

 

Остатък IIа, вис. 2 м, шир. 2,78, се намира под релефа в лявата половина на надписното поле, а остатък IIb, вис. 1,05, шир. 1,80 — в дясната половина. Двата остатъка са отделени един от друг от една силно ерозирана пукнатина на скалата. Образи 23—36.

 

Остатък III, вис. 1,22, шир 1,30, е разположен надясно от остатък II. Образи 37—40.

 

Надписите заедно с релефа са заемали първоначално една плоскост от около 40 кв. м. Обаче ветровете, стичащата се отгоре вода от топящи се снегове и буйни дъждове, а също и множеството лишеи са нанесли големи повреди на първоначално цялостните надписи. Те са заличили не само отделни букви, думи и редове, но са унищожили напълно по-голямата част от надписите. Поради ерозията буквите се явяват днес в следното състояние: 1. Букви с добре запазен първоначален вид, с ясно оформени жлебове, замазани с червеникаво вещество. 2. Букви с отчасти запазен жлеб и мазилка. 3. Букви с неправилни и неясни очертания поради силно ерозиран жлеб и с изпаднала мазилка. 4. Букви с изчезнал жлеб, но със запазена изцяло или само отчасти мазилка. 5. Букви, запълнени с лишеи и поради това сливащи се почти със самата скална плоскост.

 

При сегашното състояние на надписите началото и краят на редовете не могат да се установят навсякъде със сигурност. Началото на редовете

 

 

98

 

в Iа и b се намира навярно там, гдето започват сега сравнително добре изгладените триъгълни плоскости зад ездача и коня. Краят на редовете съвпада с очертанията на релефа. Началото на горните редове на остатък Iс съвпада с очертанията на коня, а на долните редове на същия остатък — с очертанията на десния преден крак на коня. Редовете завършват ясно при отвесната права линия надясно от релефа, която на това място образува един вид рамка на релефа. Началото на редовете на остатък На личи също ясно. и тук, доколкото е запазено тяхното начало, те образуват права линия. Обаче краят на редовете в остатък IIа и тяхното начало във IIb не може да се установи с положителност. Редовете на остатък IIа биха могли да завършват евентуално при голямата пукнатина, която преминава през средата на релефа. Там биха могли да започват евентуално и редовете на остатък IIb. Краят на редовете на същия остатък IIb съвпада по всяка вероятност с пукнатината, която минава надясно от релефа и продължава под същия. От това място са започвали и редовете на остатък III, на който краят ясно личи вдясно, гдето последните букви на редовете, доколкото са запазени, образуват права линия.

 

Под остатък IIb е издълбан кръст, на който рамената завършват с отвесни и водоравни линии, а горният край с малко ъгълче. Този кръст, който представя може би съчетание от първобългарски знакове, означава навярно края на надписите IIа и b. Образи 1—40.

 

 

Издания: Kanitz III 112 и сл. (CIL III, № 7468); Κ. Jireček. АЕМ 10 (1886), 196 и Пътувания 869 и с К. Škorpil. АЕМ 19 (1896) 247 и сл.= Отчет 11 и сл. (срв. В. Н. Златарски. Български преглед 5 (1898) 3, 126—128); К. Шкорпил. ИРАИ X (1905) 400—402 с табл. 83 и 84; Г. Фехер. Мадарският конник, София 1925 и Надписът на Мадарския конник, София 1928 (за критиките вж. приведената по-нататьк статия на В. Велков); V. Beševliev. Zu den Inschriften des Reiterreliefs von Madara, Byzantinisch-Neugriechischen Jahrbücher IX, 1934, 1—35. Надписите около Мадарския конник, ИИД XI—XII, 1931—1932, 1—32; К. Шкорпил. Мадаро-Могилско плато, Byzantinoslavica 4, 1932, 124—128 и обр. 44₁; 44₂, 44₃; Бешевлиев. ПН II, 6—26; V. Beševliev. Zur Deutung und Datierung der protobulgarischen Inschrift vor dem Reiterrelief von Madara, Bulgarien, BZ XLVII, 1954, 117—122; Les inscriptions du relief de Madara (Nouvelle lecture, compléments et interprétation), Byzantinoslavica XVI, 1955, 212—254 и Надписите около Мадарския конник, в сб. Мадарският конник, София 1956, 51—113; Г. Михайлов. Препис на надписите около Мадарския конник, п. т. 37—49 и табл. VI; В. Велков. История на изучванията на Мадарските надписи, п. т. 5—36; V. Beševliev. Inschriften 95—124.

 

 

99

 

Ia и b

 

Ic

 

 

 

100

 

Id

 

 

III

 

Φ. Каниц (1872) вярвал, че е прочел с бинокъл пред конника буквите SEVER и IIS, а зад него IXII, и затова обявил надписа за латински. К. Иречек прочел няколко години по-късно (1884) пак с бинокъл зад конника ΧΑΙΡΕ, а пред него ΤȢΕΝΑΜ, ΕΙΛΕ и ΕΜΕΤΕ и установил, че надписът е гръцки. К. Шкорпил (1896) прочел вече от скеле:

 

 

101

 

II

 

Дясната част на надписа Фехер сметна за отделен надпис. Тук и двете половини са дадени заедно и са приведени само допълванията и четенията на Фехер.

 

 

102

 

Превод

 

Ic

 

(5) ... на българите... и дошел при Тервел. На носоотрязания император не повярваха моите чичовци в Солун(ско) и си отидоха в Кисинските (селища) ...... негов един... чрез договор вождът Тервел даде на императора... 5 хиляди .... императорът заедно с мене победи добре.

 

IIа и b

 

(4) ... жълтици... той даде... жълтици вождът... войници... вождът ... гърците... каквото ти давах всяка година, ще ти давам, понеже ми помогна... всяка година ще ти даваме и при вожда императорът изпрати (?)... и помоли вожда Крумесис... вождът... като разпределяше жълтиците... започнаха... даде от... вождът Крумесис подари... това езеро... ти направи... вождът... развалиха договорите... война... тогава... име...

 

III

 

(4)... беше отхранен... развалиха и от бога Омуртаг вождът... изпрати... помогни ми...

 

 

Букви

 

Буквите в остатъците Iа и b са високи 0,08—0,09, а в остатък Iс — 0,07—0,13 и широки 0,05—0,10. Разстоянието между буквите е 0,01—0,03. В останалите остатъци височината на буквите се движи между 0,06 и 0,10. Първоначално буквите са били замазани с червеникаво, а на места виолетово вещество, навярно за да изпъкнат по-добре и да се запазят от разрушение. В Iа и с те са грижливо издълбани, стилно по- издържани и имат почти квадратна форма. В остатъците IIа и b те са по-издължени и не са така грижливо издълбани. В остатък III те са изработени небрежно и с различни големини. За различни форми на буквите вж. Увод, § 12.

 

Особени знаци

 

С изключение на три несигурни места лигатури не се срещат. Забележителна е сиглата k = κε в Iс, IIа и III. В остатък III, p. 7 думата θεοῦ е предадена съкратено . В остатък Iс в р. 16 след буквата Ε се намират две водоравни чертици една под друга, за да означат цифрената стойност на буквата.

 

Ортография

 

В остатъците Ia, b и с звукът i се предава винаги c ι, а в остатъците IIa, b и III чрез ι и η. Във всички остатъци звукът ü се изразява с υ, а ω c ο и αι с ε.

 

 

103

 

Ia

 

2. ἔχιν = ἔχειν представя навярно 3 л. ед. число сегашно време с краесловно -ν от глагола ἔχω.

 

I

 

9—12. Допълнението Ἰουστινια]νὸς ὁ βασιλ[ε]ύς може да се смята за сигурно, ако се вземе предвид р. 8—9 на Iс.

 

12. Четенето на този ред след -ευς е несигурно. Изхождайки от буквата Σ в началото на р. 13, която е очевидно завършекът на дума в именителен падеж, принадлежаща към ὁ Ἰουστινιανὸς ὁ βασιλεύς и думата πάκτα в същия ред, може да се приеме, че в р. 12 е стояло аористно причастие със значение „направи", „сключи", „развали" или „даде", „плати", „увеличи" и т. п. според това, какво значение е имала тази дума, дали „договор" или „данък" (вж. J. Duičev. Medioevo I 70—73; 546—547; V. Beševliev. Polychordia II 56—57).

 

14. Аористната форма ἐπιχίρισεν = ἐπεχείρησεν принадлежи навярно към глагола ἐπιχειρῶ „предприемам", „опитвам се" (Preisigke I s.v.; Πρωία s. v.), а не към ἐπιχειρίζω „връчвам", „предавам" (Preisigke I 587). За липсата на аугмента в тази форма вж. Увод, § 27.

 

При днешното състояние на надписите не може да се каже къде е продължавал остатък b, дали зад конника над гърба на коня, т. е. остатък а е бил продължение на b, или пред конника, т.е. остатък c е бил продължение на b.

 

Iс

 

1—4. От първия ред са запазени около девет букви, които не могат да се прочетат с абсолютна сигурност. В следващите 3 реда се забелязват при изкуствено осветление леглата на много силно ерозирани букви, на които четенето не може да се установи.

 

5. Буквите в началото и края на реда не могат да се прочетат със сигурност. Предлогът ἰς = εἰς има значение „при", „до", а не „срещу", понеже в следващите редове се говори за мирни отношения. Акузативната форма τοὺς Βουλγάρους, която е най-ранното епиграфско споменаване на народностното име „българи", е образувана по II склонение, както във византийските хроники, срв. обаче № 14, 40, № 57, 20 и № 58, 12. За различните форми на името „българи" вж. Moravcsik. Byz. II 100—106.

 

6. Полузапазените букви в този ред не се поддават на сигурно четене.

 

 

104

 

7—8. Четенето на първите пет букви в началото на р. 7 не е сигурно. — κὲ ἰς τὸν Τερβελιν ἀπῖλθεν = καὶ εἰς τὸν Τερβελιν ἀπῆλθεν. За формата τὸν Τερβελιν срв. Theoph. 374, 29: τῷ Τέρβελι; Suidas 459, 21: ὁ Τερβελις. За Тервел вж. Златарски I, 1, 162—192; Γ. Баласчев. Българският господар Тервел, Пер. сп. 57, 1898, 49—61. За етимологията на името Тервел вж. Moravcsik, Byz. II 306; Wambery. Ursprung 67. Подлогът на ἀπῖλθεν е, както се вижда от следните редове, византийският император Юстиниан II Ринотмет. За него вж. Constance Head. Justinian II of Byzantium, Madison 1972; Ostrogorsky 108—122.

 

8—9. C τὸν ρινοκοπιμένον τὸν βασιλέαν = τὸν ῥινοκοπημένον τὸν βασιλέα ce означава императорът Юстиниан II. Прякорът ῥινοκοπημένος, вм. ῥινότμητος принадлежи на народния език и се среща у византийските писатели, напр. Theoph. 361, 29—30; 341, 26; 369, 25; 371, 7 и др. Niceph. Pair. 119, 8; Tougard 22 VI 8. За липсата на редупликация в това причастие вж. Psaltes 206 и там посочената литература. Словоредът τὸν ρινοκοπιμένον τὸν βασιλέαν е новогръцки, срв. ὁ καημένος ὁ βασιλίας (вж. Thumb, § 57; Ljungvik 1 и сл.; Schwyzer II 27 k; Philitsou 66).

 

10. Остатъците от букви след οὐκ ἐπιστε могат да се допълнят само като . Следователно глаголната форма е гласяла ἐπίστεσαν = ἐπίστευσαν. Тази форма може да се обясни по два начина. Тук се касае или за обикновена каменоделска грешка, т. е. за изпускане на буквата Υ при издълбаването на надписа, което е най-вероятно, или за известния фонетичен преход на ευ в ε, напр. χέσομαι = χεύσομαι, ἐλεθερίαν = ἐλευθερίαν и др., вж. Dieterich 79 и сл.; Mayser I 114; Schwyzer I 198. Една форма ἐπίστεβον = ἐπίστευον не е вероятна, понеже нито в този, нито в останалите първобългарски надписи се срещат думи с εβ вм. ευ. Глаголът πιστεύω е свързан с винителен вм. дателен падеж поради изчезването на последния в късногръцки, срв. напр. Theoph. 209, 3: ... πῶς νῦν ὑμῶν πιστεύσομεν τοὺς ὅρκους, срв. също надпис № 14, 5, вж. Увод, § 29. — За οι > υ в ὑ θῖυ μου = οἱ θεῖοι μου вж. Увод, § 25. Употребата на първото лице μου вм. очакваното трето αὐτοῦ, ако и целият надпис да е съставен в трето лице, се среща и в други първобългарски надписи, напр.: 13, 2 и 3; № 47, 22; № 56, 18; 59, 3 и др. То се дължи на желанието да се избегне двусмислицата, понеже при третото лице не би било ясно за чии чичовци става дума, дали за тези на Тервел, или на византийския император, срв. Увод, § 33. Следователно с израза „моите чичовци" се означават чичовците на автора на надписа Тервел, т.е. Кубер, брата на Аспарух, вж. за това по-долу. Множественото число „моите чичовци" включва в себе си не само чичото, но и цялата фамилия заедно с роднините на жената, вж. Schwyzer II 45, заб. 1.

 

11. С ἰς Θεσαλονίκιν = εἰς Θεσσαλονίκην се означава цялата област на Солун, т.е. Солунско, а не самият град, срв. Kedren.2, 29, 1; τὴν ἐν Θεσσαλονίκῃ Βέρροιαν, вж. Κ. Ἄμαντος, Ἐπετηρὶς ἑταιρείας Βυζαντινῶν σπουδῶν I 46 и сл., гдето са приведени и други примери от по-старо време за тази употреба на градското име Солун. Целият израз „моите чичовци в Солун(ско)" значи живеещите в Солунско чичовци или солунските чичовци,

 

 

105

 

а не че те се намирали по онова време в Солун и че там се водели преговори между тях и Юстиниан II, както погрешно мисли P. Charanis. Kouver, the Chronology of his Activities и пр., Balkan Studies 11, 1970, 2, 241—242. За опростяване на двойната съгласна в името на Солун и за липсата на член пред градските имена вж. Увод, § 26 и § 28. За εἰς вм. ἐν зж. при № 56, 3—4.

 

12. Κισινας е винителен падеж от Κισιναι, при което се подразбира χῶμαι „селища". Това местно название е образувано от прилагателното κίσσινος, η, ον, което принадлежи по всяка вероятност към Κισσός, античното име на планината Хортач, 14 км източно от Солун, вж. Oberhummer. RE XI 522. За опростяването на двойната съгласна в Κισινας вж. по-горе. В Кисинските села или селища са били заселени навярно част или всички българи на Кубер, вж. за това по-нататък. За съществуването на български селища в Халкидика вж. Йор. Иванов. Български старини 21; Дуйчев. Проучвания 21 и сл.; Fr. Dölger. Eine slavische Einsiedlung im Hinterland von Thessalonike im 10. Jahrhundert, Sitzungsber. d. Bayer. Akad. d. Wiss., phil.-hist. Klasse 1952; Georg C. Soulis. On the Slavic settlement in Hierissos in the tenth Century, Byzantion XXIII, 1953, 67—72; V. Beševliev. Zur Frage der slavischen Einsiedlungen im Hinterland von Thessalonike im 10. Jahrhundert, Sertaslavica in memoriam Aloisii Schmaus — Gedenkschrift für Alois Schmaus, München 1971, 37—41. — За аористната форма ἀπῖλ]θαν = ἀπῆλθον със завършек -αν вм. -ον вж. Увод, § 27. — Буквата λ в края на реда би могла да се допълни като λ[αός.

 

13 Местоимението αὐτοῦ се отнася вероятно за Юстиниан II.

 

14. Допълването δ[ιὰ πά]κτα може да се смята за напълно сигурно. Не е ясно обаче дали този израз принадлежи към предходното или следващото изречение. — Словоредът ὁ Τερβελις ὁ ἄρχον ( = ἄρχων) отговаря точно на ὁ Ἰουστινιανὸς ὁ βασιλεύς в I 9—10, срв. Const. Porph. De adm. 51, 112: ὁ Συμεὼν ὁ ἄρχων. Β първобългарските надписи гръцката титла на българския владетел гласи ἄρχον, както в официалните византийски документи, вж. Увод, § 49. Нашият случай е най-старият епиграфски пример за това.

 

15. Винителният падеж τὸν βασιλέαν застъпва по всяка вероятност тук класическия дателен падеж (вж. Увод, § 29), понеже той едва ли представя пряко допълнение на предходен глагол. След тази дума има следи от буква, до която ясно личи долният ляв ъгъл на буквата Δ. Затова тук може да се допълни с голяма вероятност глаголната форма ἔδ[οκεν].

 

16. Запазените букви ТО представят навярно края на медиална глаголна форма за минало време. След буквата Е има две водоравни чертици почти на една височина с горния край на буквата, за да означат цифрената стойност на буквата. Тук става навярно дума за помощта, юято Тервел е дал на Юстиниан.

 

17. Този ред с изключение на несигурни очертания на три букви е напълно заличен.

 

 

106

 

18. Вм. μετ’ἐμ[έ би могло да се допусне и класическото μετ’ἀμ[οῦ. За елизията в говоримия гръцки език вж. Blass—Debrunner 15, § 17. За винителния падеж при горния предлог вж. Увод, § 31. — Наречието καλά, което се среща и в други надписи, напр. № 56, 24—25 и др., стои правилно пред глагола, вж. Увод, § 32. — В този ред, който представя навярно краят на надписа, буквата А има водоравна напречна хаста вм. ъгълче, а звукът i е предаден с η вм. ι. Може би той е издълбан допълнително.

 

*

 

Запазените откъслечни думи в 1b не дават възможност за сигурно тълкуване. От тях може само да се долови, че тази част от надписа е разказвала за отношения, навярно мирни, между България и Византия преди 705, в които императорът е играл някаква роля.

 

Сигурно може да се тълкува само остатък Iс, който е навярно продължение на остатъците a и b. От изречението „при Тервел дойде" и от израза „носоотрязания император" в р. 7—9 се вижда ясно, че в остатък c се е разказвало за идването на византийския император Юстиниан II Ринотмет при българския владетел Тервел и за помощта, която последният оказал на първия през 705, за да завземе отново бащиния си престол. Ето какво съобщават за това двамата византийски хронисти Теофан и Никифор патриарх.

 

Theoph. 374, 1—8 = Извори VI 266—267:

„Юстиниан... влязъл в река Дунав. След като изпратил Стефан при Тервел, господаря на България (с молба), да му даде помощ, за да завладее царството на прадедите си, обещал да му даде премного дарове и собствената си дъщеря за жена. А този обещал с клетва да му се подчинява във всичко и да му помага, приел го с големи почести и вдигнал цялата нему подчинена войска от българи и славяни. И през следващата година, като се въоръжили, дошли при столицата."

 

Niceph. 41. 24-42, 5 = Извори VI 298:

„Юстиниан... пристигнал при река Истър. Оттук изпратил един от спътниците си, на име Стефан, при Тервел, който бил тогава господар на тамошните българи, с молба да му помогне да си възвърне императорския престол. Той му обещавал много други дарове и му съобщавал, че ще му даде собствената си дъщеря за жена. Тервел се съгласил на всичко с готовност и приел с големи почести Юстиниан. Сетне въоръжил цялата си войска и се отправил заедно с него срещу Константинопол."

 

Срв. също Извори IX 294. За това вж. Ю. Кулаковский. История Византии III, Киев 1915, 285 и сл.: Златарски I 1, 164 и сл.; Дуйчев. Проучвания 5 и сл.; J. Bury. А. History of the later Roman Empire II, London 1889, 358 и сл.; Runciman 30 и сл. Ostrogorsky 129; C. Head. Justinian II 108—111; M. Canard. Les aventures d'un prisonnier arabe, Dumbarton Oaks Papers 9/10, 1956, 65, заб. 20: Бешевлиев. Първобългари 71—76.

 

Според надпис Ic императорът Юстиниан предложил и на чичовците на Тервел да вземат участие в похода за възвръщането на престола. От споменаването на Солунската област се вижда, че тези чичовци са живеели заедно с хората си в тази област. В т. нар. Чудеса на св. Димитър

 

 

107

 

Солунски (Lemerle, Recueils I 227—234, § 283—306 = Извори VI 158—166) се разказва, че българите Кубер и Мавр се опитали с хитрост да превземат град Солун. В началото на разказа се съобщава, че Кубер бил избягал с народа си от Панония, гдето той бил подвластен на аварския хаган, преминал Дунава и се установил в Керамисийското поле близо до Битоля. Според патриарх Никифор и Теофан четвъртият син на Кубрат, братът на Аспарух, чието име не е съобщено в Изворите, се заселил в Панония и се подчинил на аварския хаган (Теофан 357, 24 = Извори VI 262: „Четвъртият. . . останал там в аварска Панония, подвластен на хагана на аварите, заедно с войската си." Никифор 34,1 = Извори VI 295: „Четвъртият преминал реката Истър и се настанил в Панония, която се намира сега под аварите, като се подчинил с договор на тамошния народ."). За Кубер вж. Н. Милев. Кубрат от историята и Кубер в „Чудесата на св. Димитрия Солунски", Пер. сп. 71, 1910, 7—8, 557—586; Фр. Баришик. Чула Димитрiја Солунског као историски извори, Београд 1953, Српска акад. наука, кн. 219, Виз. инст. 2, 126—136; P. Charanis. Kouver, the Chronology of his Activities and their Ethnic Effects on the Regions around Thessalonica, Balkan Studies 11, 1970, 2, 229—248; V. Beševliev. Randbemerkungen über die „Miracula Sancti Demetrii", Byzantina, 2, 1970, 287—300 и особено P. Lemerle, Les plus anciens recueils des Miracles de Saint Démétrius. I—II Paris, 1979, 1981, Бешевлиев. Първобългари 47—54. Пръв Сречкович (Историја српскога народа I, Београд 1884, 311; Lemerle, Recueils II, 143—150, вж. Йор. Иванов. ИАД I, 1910, 237), а след него Н. Милев (пр. съч.) и Златарски (История I 1, 121 и сл.) изказаха предположението, че Кубер от „Чудесата на св. Димитър Солунски" и заселилият се в Панония четвърти син на Кубрат са едно и също лице. Това отъждествяване се потвърждава сега от израза „чичовците ми в Солунско" в горния десен надпис на Мадарския конник. Изглежда, че българите на Кубер се заселили по-късно в околностите на Солун. Към това заключение водят и достигналите до нас сведения за съществуването на българи в Солунската област в края на VII и началото на VIII в., на които пръв В. Н. Златарски обърна внимание. Византийските хронисти Теофан и Никифор съобщават, че Юстиниан II развалил наскоро след възкачването си на престола сключения от баща му Константин IV мир с българите и струпал войски в Тракия, за да пороби българи и славяни (Теофан 364, 5—9 = Извори VI 265 : „Юстиниан нарушил сключения с българите мир... и заповядал конните отряди да преминат в Тракия, понеже искал да пороби българите и Славиниите"). През 688 той потеглил на поход срещу тях. Походът бил насочен към Солун. Византийският император отблъснал по пътя си най-напред българите и достигнал до Солунската област, гдето покорил славянските племена отчасти с война, отчасти с доброволно предаване. Голям брой от тези славяни той преселил в Мала Азия в областта Опсикион (вж. Теофан 364, 11—16 = Извори VI 265 и Никифор 36, 16—22 = п. т. 296—297). На връщане от похода Юстиниан бил причакан в теснините на някакъв проход по стария път Виа Егнация от българите, които подложили на страшна сеч византийската войска. Сам императорът едва се спасил (Теофан 364, 16—18 = Извори VI 265). Докато по отношение на славянските племена, споменати у Теофан и Никифор, всички изследвани са

 

 

108

 

единни, че това са славяните около Солун, то по отношение на българите, споменати в посочените места, има разногласие. С изключение на В. Н. Златарски всички изследвачи приемаха, че става дума за българите в Мизия. Златарски обаче посочи обстоятелството, че военните „действия са ставали недалеч от Солун", поради което „не може да се допусне, че Испериховите българи са достигнали по това време вече тъй надалеч на югозапад", и заключи съвършено правилно, че въпросните българи са „македонските българи на Кубер" от „Чудесата на св. Димитър Солунски". За този поход на Юстиниан II вж. Г. Баласчев. Пер. сп. 57, 1898, 51—52; Б. А. Панченко. Памятникъ славянъ въ Виѳиніи VII вѣка, ИРАИ VIII, 1902, 16 и сл. ( = Zacos—Veglery, № 186, към това BZ 12, 1903, 277); Златарски I 1, 159—160; Ив. Дуйчев. ИИБИ 1—2, 1951, 197; A. Vasiliev. An Edict of the Emperor Justinian II, September 688, Speculum XVIII, 1, 1943, 1 и сл.; H. Grégoire. Un édit de l'Empereur Justinien II, daté de septembre 688, Byzantion XVII, 1945, 119 и сл. (към това BZ XLIII, 1950, 76); Α. Vasiliev. L'entrée triomphale de l'empereur Justinian II à Thessalonique en 688, Orientalia Christiana XIII, 1947, 1—2, 355 и сл.; Head. Justinian II 36—44.

 

Обстоятелството, че в преговорите, водени между Юстиниан II и Тервел, са взели участие и солунските българи, показва достатъчно ясно, че между дунавските и солунските българи са съществували тесни връзки. Тези връзки проличават и в един друг случай. Хронистът Никифор съобщава, че в 718 по време на похода за връщането на престола на сваления император Анастасий II или Артемий българите водели със себе си от Солун и ладии, които те наричали еднодръвки (Никифор 56, 12—15 = Извори VI 301), и тук се касае по всяка вероятност пак за солунските българи, които този път се съгласили да вземат участие в похода заедно с дунавските българи.

 

Мъчно е да се отговори на въпроса, защо солунските българи се показали недоверчиви към Юстиниан II и какво той им е предлагал за тяхното участие. По подобие на случая с Артемий би могло да се приеме, че той е искал от тях да му доставят кораби, понеже без флота превземането на Цариград би било немислимо, или да нападнат Солун, за да отвлекат част от византийската войска. Българите са отказали да съдействуват на Юстиниан, понеже не ще да са вярвали, че той ще изпълни обещанията си поради похода му в 688 срещу тях, когато нарушил мирните отношения с тях, или е подлъгал с лъжливи обещания част от славяните, за да му се подчинят, а след това ги е изселил в Мала Азия.

 

Забележителен е начинът, по който се излагат събитията в надписа. Той само ги припомня, без да дава каквито и да е подробности, дори и най-необходимите. Така в надписа не се съобщава нищо за предложенията на Юстиниан, направени на Тервел, за да предприеме поход, за които доста подробно говорят хронистите Никифор и Теофан. Пропуснати са и предложенията, направени на солунските българи. Нищо не се казва и за наградата след успешното завършване на похода. Обаче въпреки това надписът представя ценно допълнение към византийските извори, които от своя страна не съобщават нищо за предложението за участие, отправено към солунските българи.

 

 

109

 

Въз основа на редове 7—11 надписът може да се датира между 705 и 707, V. Beševliev. Zur Datierung und Deutung der protobulgarischen Inschrift vor dem Reiterrelief von Madara, Bulgarien, BZ 47, 1954, 117—122, срв. Samuel Szàdeczky-Kardoss. Zum historischen Hintergrund der ersten Inschrift des Reiterreliefs von Madara, Acta of the Fifth Epigraphic Congress 1967, 473—477; C. Head. Justinian II, 108—111; R. Browning. Byzantium and Bulgaria, London 1975, 46 и 128. Следователно горният десен Мадарски надпис е най-старият български епиграфски паметник и същевременно и най-старият домашен извор за историята на първите 25 години от основаването на българската държава.

 

 

Id

 

Пο местонахождение към горните надписи спадат и четирите запазени букви под десния заден крак на коня. При сегашното състояние на надписите не може да се каже с положителност, дали тези букви са остатък от някакъв самостоятелен надпис или принадлежат към остатъците а и b или към с. Като най-вероятно изглежда буквите да са остатък от един отделен малък надпис, състоящ се от едно или две лични имена, напр. Λαν[ιήλ] или Δαμ[ιανός] или -ασος. В такъв случай би могло да се допусне, че тук е било издълбано името на художника, който е изработил релефа.

 

 

IIа и b

 

При сегашното състояние на долните надписи остатъците а и b представят като че ли две отделни колони на един и същ надпис. Обаче, ако се вземе предвид съдържанието на редове 9—10, трябва да се приеме, че остатък а е продължавал отвъд пукнатината под конника, разядена и разширена твърде много днес, и че двата откъслека са образували някога един голям непрекъснат цялостен надпис, разделен сега на две нееднакви половини от ерозията. При това трябва да се отбележи, че горната част на дясната половина е напълно покрита от лишеи.

 

1. Началото не може да се установи с положителност. То отговаря може би на днешния първи ред, от който личат само несигурни следи, които изглеждат като ὁ ἄρχον, ако не се касае за оптическа измама.

 

2. В този ред се четат само буквите CАТО, които допускат различни допълвания.

 

3. Четенето ΧΗΡΙCΕΝ или ΧΗΡΑCΕΝ не е напълно сигурно. Тук може би се крие глаголната форма ἐ]χάρισεν (срв. р. 12) или ἐνε]χήρισεν = ἐνεχείρισεν, а също и ἐκι]χήρισεν.

 

4. По-голямата част от реда е заличена. След χρυσᾶ тряба да се допълни навярно някаква буква с цифрена стойност, означаваща стотици, напр. Т. При χρυσᾶ се подразбира думата νομίσματα, срв. Grégoire, № 322, 47: χρυσᾶ νομίσματα ὀκτώ, Theoph. 361, 11—12: αὐτάς τζεʹ χιλιάδας τοῦ χρυσοῦ νομισμάτων συνθέμενος τελεῖν. За употребата на χρυσά самостоятелно срв. Grégoire, № 227: + Χρυσῶν χιλιάδας τρῖς ὤπασε τῶιδε λοετρῶι Ἑρμίας, Theoph.

 

 

110

 

262, 17—18; ὡς καὶ φόρους μʹ χιλιάδας χρυσοῦ παρὰ τῶν Τούρκων λαβεῖν. За формата χρυσός вж. Jannaris 321; Dieterich 180; Psaltes 187 и сл. Една златна „номисма" е била равна на 4,48 грама злато, вж. Ostrogorsky 35 и 158, заб. 3, срв. Fr. v. Schrötter. Wörterbuch der Münzkunde, Berlin 1930, 461 s. v. При сегашното състояние на надписа не може да се установи подлогът на глаголната форма. — Последните три букви не се поддават на едно сигурно допълване.

 

5. Началото на реда е напълно заличено. След ἄρχον трябва да се допълни навярно глаголна форма в минало време, от която се е запазил само аугментът. Името на архонта не е споменато, понеже това е било направено вече по-горе. Навярно той е същият, чието име се чете отчасти в р.10.

 

6. Голяма част от началото на реда е загубена. Първите запазени букви не могат да се допълнят със сигурност. — Формата σρατηο̃τες = στρατιῶτες или στρατιῶτας, която е дадена вече в AEM XIX 248, може да се обясни двояко. Тук се касае или за обикновена каменоделска грешка, или за изпускане на звука τ в съчетание στρ, срв. Grégoire, № 344: εἰσρατειώτου. За това фонетично явление вж. Nachmanson 15; Schwyzer 1209 и 260. За акузативното окончание -ες вм. -ας вж. Dieterich 157.

 

7. В началото на реда са заличени около три букви. Първите три четливи букви -νος представят очевидно краят на пасивно или медиално причастие, което принадлежи към ἄρχον.

 

8. Първите запазени букви в началото на ред РА са навярно краят на един израз като ἕος τὰ σήμερα, вж. Mayser 112, 523; Thumb 101 166. Генитивната форма σου застъпва тук някогашния дателен падеж, срв. Theoph. 478, 23 и сл.: καὶ πληρῶ σου τὴν αἴτησιν καὶ πᾶσάν σου θερπείαν καὶ ἀνάπαυσιν ποιῶ. Const. Porph. De cer. 377, 15—17: Κύριε, χαῖρε, καλή σου ἡμερα· ὅλη ἡμερα καλή σου ἡμερα γίνεται· ὁ δεῖνα πρωτοσπαθάριε καὶ δήμαρχε, πολλοί σου χρόνοι. За употребата на формата за родителен падеж вм. дателен вж. Dieterich 151; Psaltes, § 226, заб. 2 и c. 194, заб. 2. — ἤ τι = εἴ τι = клас. ὅτι, срв. Theoph. 227, 9: καὶ εἰς ἐργαστήρια εἰσῆλθον καὶ ἥρπαζον, εἴ τι εὕρισκον. 394, 28—29: ἐξῆλθον αἱ φαμιλίαι ἁρπάζουσαι εἴ τι ἠδύναντο βαστάσαι ἐκ τῶν ὑπαρχόντων αὐτῶν. 470. 15 = Извори VI 277: καὶ ἔξελθε, καὶ εἴ τι κρίνει ὁ θεός „излез и ти, и каквото бог отсъди". За това относително местоимение, което се среща и в № 14, 37 и 38, вж. Увод, § 27. — ἐδίδ[ουν е 1 лице ед. число.— За допълването κατ᾽ ἔ]τος срв. Const. Porph. De adm. 27, 12: καὶ ἐτέλουν κατʹἔτος τῷ βασιλεῖ τὰ νενομισμένα τῷ δημοσίῳ; Theoph. 482, 13—15; καὶ πολλὰ διαλεχθέντων αὐτῶν ἐστοίχησαν τὴν εἰρήνην, ἵνα τὸ κατʹ ἔτος τελῆται αὐτοῖς ἀνὰ λʹχιλιάδων νομίσματα (вж. Mayser II 2, 44 и 347). — Презентната форма διδο̃ = διδῶ (вж. Увод, § 27) има тук значение на бъдеще време „ще продължавам да давам" (вж. Увод, § 30). Подлогът на ἐδίδουν и διδο̃ е по всяка вероятност византийският император, понеже е малко вероятно българският владетел да е увековечил с надпис задълженията си към гърците, а подлогът на ἐβοήθισες — българският владетел. За винителния падеж при βοηθέω вж. Увод, § 29. ἐβοήθισες μέ представя причинно изречение без уводен съюз и служи да посочи причината за предходното изречение.

 

 

111

 

В случая се касае за т. нар. безсъюзно свързване на изречения, което е характерно за говоримия гръцки език, срв. Pap. Oxyr. XIV 1679, 15 и сл.: ὥστε, κυρία, μὴ μετεωρίζου· καλῶς διάγομεν. Също Β класическия гръцки език, напр. Thukyd. 7, 77, 1: Ἐλπίδα χρὴ ἔχειν· ἤδη τινὲς καὶ ἐκ δεινότερων ἢ τοιῶνδε ἐσώθησαν, вж. Увод, § 33.

 

9. Формата διδοῦμεν принадлежи към презентната форма διδῶ и има също значение на бъдеще време. И тук подлогът ще да е пак византийският император, който говори в pluralis societatis или в pluralis maiestatis (Mayser II, 1, 41: Schwyzer II 243). Първо и второ лице в 8-и и 9-и ред показва, че се касае за цитат.

 

10. За словореда τὸν Κρουμ]εσιν τὸν ἄρχονταν cpb. Iс 14 и Увод, § 28. — Запазените букви не са достатъчни за едно сигурно допълване. — Подлогът на ἤρχισαν или ἄριχσαν не може да се установи.

 

12. Допълването на запазените букви не е сигурно. — За активната форма ἐχάρισεν вм. ἐχαρίσατο вж. Увод, § 27. — Името Κρουμεσις може не само да се сближи, но и напълно да се отъждестви с известния от други извори български владетел Κορμέσιος (Theoph. 433, 6, и 497, 19—20 = Извори VI 271 и 285), Cormesius (Sigebertus. MHG VIII 330 = Извори XII; Albericus. MHG XXIII 708) и КОРМИСОШЬ (Именник). Завършекът -ις вм. -ιος е обикновено явление в късния гръцки език, вж. Увод, § 25. Метатезата при звука r в чужди думи се среща често в гръцки, напр.: Σατρονῖλος < Σατορνῖλος (Dieterich 110), πρετακτάτωρ < pertractor (W. Ensslin. Phil. Woch. 62, 1942, 96) в първобългарските надписи, № 41, 14 τρομάρχον < τουρμάρχων, № 46, 4 τρακανου < ταρκανου, Const. Porph. De cer. 671, 21 κρικέλλους < circelli, новогр. σκορπίζω > σκροπίζω, κουρσέω > κρουσέω (Thumb 20, § 31, 1), κρόταφος = κόρταφος (Mayser I 189). Примери за това фонетично явление се срещат и у византийските хронисти, и то тъкмо при първобългарските имена, напр. Κοβράτος (Niceph. 33, 18) покрай gen. Κροβάτου (Theoph. 357, 12), Crobatus (Anastasius Bibl. 225, 30). Дори самото име Кормесий се предава по отношение на ликвидата различно, така у Анастасий Библиотекар стои Cormesius (335, 14 = Извори VII 259) и Comersius (255, 6 = Извори VII 272), както в някои ръкописи на Теофан (вж. 497, 19). Тук може да се касае и за славянска форма на името Кормесий, понеже преходът на or в ro е обикновено явление в старобългарски, вж. Leskien. Grammatik 60—62; Vasmer. Die Slaven 287—289.

 

В чуждите имена и особено тези от тюркски произход, които имат в основата си звуковете ο и и, се явяват често колебания при предаването им у византийските писатели, напр.: Κούβρατος (Niceph. 24) покрай Κοβρᾶτος (п. т. 38, 18), Οὐνουγοῦροι (Theophyl. Sim.) покрай Ὀνόγουροι (Priscus и Agathias) или Ομουρταγ Β № 59 и др. покрай Ωμορταγ в № 56, 29—30, κουλουβρος в № 69, 7 покрай κολοβρος в № 14, 7—8 в първобългарските надписи. Това се дължи навярно на обстоятелството, че тюркският звук ο гласял между ο и и, вж. Увод, § 35. За етимологията на името вж. Moravcsik. Byz. II 164. В края на реда се забелязват несигурни остатъци от букви.

 

 

112

 

13. Запазените букви са недостатъчни за сигурно допълване. Вместо ΕΔΙΜΕΝ може би трябва да се чете ΕΛΙΠΕΝ = ἔλιπεν.

 

14. За новогръцката форма на показателното местоимение τουτι = τούτη = αὐτή вж. Dieterich 197; Jannaris 566; 567; Thumb, § 145 и заб. 2 към § 146 и Увод, § 27. — λίμνι = λίμνη. — Глаголната форма ἐπύισες не може да се тълкува сигурно. — Последните запазени букви на реда не се поддават на допълване.

 

16. Изречението τὰς συνθή]κας ἔλυσαν показва, че мирните отношения между българи и византийци са били развалени и че последните четливи букви в откъслека ПОЛЕ са част от израз, съобщаващ за военни действия между двете страни.

 

17. Думата ὄ]νομα, която единствено се чете в остатък b, представя може би част от израз, подобен на заключителната формула в надпис № 56, 28—31, вж. Увод, § 54.

 

18. Запазените букви в този ред не могат да се допълнят със сигурност. Под този ред има кръстовиден знак, в жлебовете на който имг следи от същата червеникава мазилка, с която са покрити буквите. Следователно той е едновременен с тях и означава навярно края на надписа

 

*

 

Днешното фрагментирано състояние на долния надпис и откъслечните сведения за историята на българската държава през първата половина на VIII в. у византийските хронисти затрудняват извънредно много правилното тълкуване на надписа. Поради това могат да се правят само предположения с различна степен на вероятност.

 

В р. 9—10 и 12 се споменава името на архон Крумесис, който е идентичен с Кормесий от други извори, както се посочи вече по-горе. Следователно трябва да се подирят събития, станали през управлението на този владетел, които могат да се свържат с голяма вероятност : онези места от надписа, където четенията и допълванията са сигурни. Налага се най-напред обаче да се установи кога е управлявал Кормесий.

 

Теофан съобщава във връзка с мирните предложения на Крум от 812, че във времето на византийския император Теодосий (края на 715 до 25 март 717) и патриарх Герман (11 август 715 до 17 януарий 730) бил сключен мирен договор между Кормесий и Византия с големи териториални отстъпки на българите (497, 18—22 = Извори VI 285). Г. Баласчев (Пер. сп. 57, 58) и В. Н. Златарски (История I 1, 177—178, 196 и 262) приемат, че Теофан е поставил погрешно Кормесий вм. Тервел, понеже този хронист споменава името на Тервел във връзка с бунта на Артемий през 718—719, а освен това според Именника на българските князе Kopмисош, т. е. Кормесий, станал български владетел много по-късно от 716, когато е бил сключен споменатият мирен договор. Златарски, като се опира на Теофановия разказ за бунта на Артемий и на данните на Именника, обяснява горната грешка двояко: „или хронистът не бил добре запознат с реда на българските господари..., или пък при покачването на Кормисоша... договорът от 716 год. е бил възобновен и отново потвърден както от Лъв III Исавра, тъй и от Константин Копронима". По-нататък

 

 

113

 

(c. 196 и 262) той приема втората възможност. Бъри (338, заб. 5) е на мнение, че договорът е бил сключен между Кормесий и Константин V, но че в текста на договора е бил посочен един по-стар договор, сключен между Теодосий и Тервел.

 

Византийските хронисти Теофан и Никифор, чиито съчинения са главните извори за началния период на българската държава, са почерпили по-голямата част от сведенията за българите, както е известно, от един общ непознат извор, в който българският владетел се нарича редовно κύριος (вж. Увод, § 49). В Теофановия текст за мирните предложения на Крум от 812 Кормесий е наречен κύριος, а Крум на същото място ἄρχηγός. Различните титли и особено титлата на Кормесий показват съвършено ясно, че Теофан е заел сведението за мирния договор от същия стар извор, от който е почерпил сведенията за по-старата история на българите. Следователно вече в този стар извор Кормесий е бил даден заедно с императора Теодосий и патриарх Герман и затова не може да се говори за грешка на Теофан. Обстоятелството, че неизвестният автор на въпросното съобщение определя с най-голяма точност чрез имената на византийския император и патриарх времето, когато е бил сключен договорът, изключва възможността за грешка при споменаването на българския владетел, чието име играе също така ролята на датиращ елемент (Η. Fichtenau. Die Datierung nach dem Herrscher in der Zeit der Völkerwanderung, Studi storici in onore di Gabriele Pere, Bari 1970, 127—148). Ето защо трябва да се приеме най-малко, че Кормесий е играл дейна роля при сключването на мирния договор от 716.

 

Според данните на Именника на българските князе преките наследници на Тервел са били двама или трима, от които само името на последния е известно. Той се е наричал Севар. След него идва Кормисош, за който се отбелязва, че бил сменил или променил стария управляващ род Дуло. Същото събитие споменават и хронистите Теофан и Никифор (Извори VI 270 и 303). Според тях българите били въстанали и избили господарите си, които произлизали от владетелския род. Причината за това въстание е било очевидно някакво нещастие, за виновници на което те смятали членовете на царския род. Кормесий ще е станал кан след това събитие. Според Теофан и Никифор Сабин наследникът на Кормесий е бил избран за владетел през 763, което се съвпада отчасти с данните на Именника, според които той е станал княз в годината шегор алем, т. е. 762. Пак според Именника Кормисош станал владетел също в година шегор. Съгласно дванадесетгодишния животински цикъл на българското летоброене тази година може да бъде приблизително 750, 738, 726 или 714, понеже в № 57 годината „шегор елем" отговаря на индиктион 15 или на 822 г. Следователно Кормесий е станал владетел в една от горните години. От сигурното сведение за мирния договор от 716 се вижда, че той е бил по това време вече владетел. Следователно той ще да е заел властта в 714. Това противоречие в данните за управлението на Кормесий може да се премахне само ако се приеме, че той е заемал високо служебно положение при Тервел, поради което византийските хронисти са го смятали за владетел. А това е могло да бъде само положението на съвладетел или капхан (вж. Увод, § 42), което той

 

 

114

 

е запазил и при наследниците на Тервел. Като капхан Кормесий е разполагал с цялата войска, което обстоятелство му е позволило да премахне стария кански род и да обяви себе си за владетел. И така трябва да се приеме, че от 714 до 762 той е стоял начело на българската държава първоначално само като съвладетел, а по-късно като пръв владетел. Според това долният Мадарски надпис ще да е разказвал за събития, станали между 716 и 762.

 

В началните редове на остатъка се срещат на няколко пъти думите „даде" и „злато" или „жълтици". Тези думи означават може би многократните данъчни вноски, уговорени в мирния договор в 716. В р. 8 византийският император съобщава, че той ще продължи да плаща данък, понеже Кормесий му бил помогнал. Тук става дума не за помощта, която Тервел оказал на Юстиниан II, а за помощта, която българите дали на византийския император Лъв III (717—741) през 718 по време на арабската обсада на столицата Цариград. Патриарх Никифор съобщава, че патрицият Сисиний Рендакий бил изпратен от императора Лъв III в България, за да иска помощ срещу арабите, които обсадили византийската столица (Никифор 55, 21—24 = Извори VI 300). Исканата помощ била действително дадена и, както пише Теофан, българите били избили 22 хиляди араби (Извори VI 269, също IX 293—294). За арабската обсада вж. Г. Баласчев. Пер. сп. 57 (1898), 59 и сл.; Златарски I, 1, 184 и сл.: Ostrogorsky 130—131; особено M. Canard. Les expéditions des Arabes contre Constantinople dans l'histoire et dans la légende, Journal Asiatique 208, 1926 (janvier—mars), 80—91; R. Guilland. L'expédition de Maslama contre Constantinople (717—718), Etudes Byzantines, Paris 1959, 109—133. V. Gjuzelev, La participation des Bulgares à l'échec du siège arabe de Constantinople en 717—718, Etudes historiques X, 91—113, Бешевлиев. Първобългари 77—78, редове 6 и 7, в които се четат думите „войници" и „гърци", са разказвали може би за българската помощ срещу арабите. От хрониката на патриарх Никифор се вижда, че императорът е водел преговори с българите за оказване на помощ с нарочен пратеник. Естествено е да се приеме, че българите са оказали помощ при известни условия, между които е било навярно и условието да се продължи плащането на дотогавашния ежегоден данък.

 

В р. 9 до 12 би могло да се приеме, че се е разказвало за опита на сваления византийски император Анастасий II (713—715) = Артемий да си възвърне престола с българска помощ, поради което императорът Лъв подканил българите да спазват мирните условия. Те предали възбунтувалия се Артемий на императора Лъв и този се отнесъл приятелски с тях (вж. Извори VI 269 и 300—301). Тогава или по-сетне Кормесий раздал пари и подаръци.

 

Редовете 14 до 16, в които се споменава някакво езеро и се съобщава за разваляне на договори и евентуално за военни действия, трябва да се свържат може би с известията на Теофан и Никифор за строежа на крепости в Тракия и заселване на сирийци и арменци от Константин V, за което българите поискали да им се плати данък и когато това им било отказано, те започнали военни действия срещу Византия (Извори VI 269—270 и 301—302). Споменатото в р. 14 езеро е навярно Ваякьойското или Мандренското при Бургас, съотв. Дебелт, откъдето започве

 

 

115

 

известният крайграничен окоп Еркесия (вж. за него Д. Овчаров. Наблюдения и археологически разкопки на пограничния вал „Еркесия" в Южна България, ГСУ ФИ 63, 1970, 445—462 с подробна библиография) и което се е намирало следователно близо до тогавашната граница на България с Византия или по-точно до византийската област Тракия.

 

За последните два реда на надписа, от които почти нищо не е запазено, не могат да се направят никакви предположения освен това, че те наистина представят краят на долния надпис.

 

Ако дадените тълкувания са верни, то долният надпис ще да е бил издълбан, след като Кормесий е заел трона, т. е. след 750, към което сочи и обстоятелството, че той е наречен архонт, т. е. владетел, в надписа. Ето защо може да се приеме, че надписът е бил издълбан не само за да увековечи делата на Кормесий, но по-скоро чрез тях съответно да подчертае големите си успехи, като сключването на изгоден мирен договор, получаването на данъци, победата над арабите и пр., да изтъкне себе си като най-достоен за държавен глава и да оправдае узурпацията на трона.

 

 

III

 

Този остатък представлява самостоятелен надпис. В първите три реда, от които първият е бил може би началото на надписа, се забелязват несигурни легла на букви и части от букви. Само във втория ред се четат със сигурност буквите ȣ и Т.

 

4. Поради липса на околен запазен текст не може да се даде тълкуване на глаголната форма ἐτράφιν = ἐτράφην, която е навярно 3 лице ед. число с подвижно -ν·, вж. Увод, § 27.

 

5. Допълването на запазените букви не е сигурно. Тук може би трябва да се чете и допълни: ὁ β]ασ(ι)λε(ὺ)ς ἐτελ[εύτησεν.

 

6. Едно сигурно допълване и тълкуване на запазените букви не може да се даде.

 

7. Поради липса на запазен околен текст едно задоволително тълкуване на глаголната форма ἔλυσαν не може да се предложи. Може би става дума за разваляне на някакви договори.

 

7—8. Забележителен е словоредът ὁ ἐκ θεοῦ ὁ Ομουρταγ ἄρχον вм. ὁ ἐκ θεοῦ ἄρχον Ομουρταγ и употребата на члена пред името на кана. Във всички други надписи името Омуртаг е без член.

 

9. Подлогът на ἀπέσ[τ]ηλεν е навярно Омуртаг. Членът τόν принадлежи към думите в следващия ред.

 

10. В началото на реда би трябвало да стои някаква дума във винителен падеж. Запазените букви, доколкото те са правилно прочетени, не представляват гръцка дума, нито една от познатите първобългарски титли и имена. Би могло да се приеме, че се касае за неизвестно първобългарско име или титла. Сигурно тълкуване не може да се предложи и за последните седем букви на реда, в които може би се крие изразът βοή(θη)σο[ν] μέ.

 

11. В този ред се разпознава само буквата ν.

 

 

116

 

*

 

Полузапазеното име Омуртаг в р. 8 показва, че този надпис е от времето на споменатия владетел. Обаче лошото състояние на надписа и може би немарливото му издълбаване не дават възможност за сигурно тълкуване. Ако в р. 7 се е съобщавало за разваляне на мирни отношения, то може да се приеме, че между България и някоя неизвестна страна мирът е бил развален и Омуртаг изпратил войска или някакво лице за възстановяване на мира. След сключването на тридесетгодишния мирен договор Омуртаг е бил, доколкото е известно, винаги в добри отношени с Византия. Затова би могло да се допусне, че в надписа се е разказвало за франките, с които Омуртаг, както е известно, е воювал и водил преговори (Златарски I 1, 311—316). Все пак това е само едно възможно тълкуване. Краят на надписа би могъл евентуално да се свърже с помощта, която Омуртаг оказал на императора Михаил II срещу въстаналия Тома Славянина (вж. п. т. 308—309). И така тълкуването нх надпис III е проблематично.

 

 

(2).

 

Антична четиристранна ара от твърд синкавосив мрамор (breccia) с прост профил горе и долу, горната част на лявата страна отчупена, вис. 1,72, шир. и деб. 0,43, на лицевата страна почти заличен античен надгробен надпис (Mihailov, IGBulg. III 1799). На двете странични грубо обработени плоскости са издълбани много небрежно два непринадлежащи един на друг първобългарски надписа (№ 2 и 47). Първоначално арата се е намирала върху една могила при Хамбарлий (сега Маламирово, Елховско, по-сетне (след 1865—1870) на т.нар. Попова чешма в същото село, а сега в Археологическия музей във Варна (инв.№ III 934). Надпи: № 2 се намира на дясната страна на арата. Образи 41—44.

 

Издания. K. и H. Škorpil. AEM XV, 1892, 98—99, № 26, предварителен препис с майюскули; P. Nikov. Два старобългарски надписи за византийско-български отношения, Byzantinoslavika III 2, 1931, 344—382, препис майюскули, факсимиле и фото; В. Бешевлиев. Първобългарските надписи от с. Хамбарлий, ИИД XIII, 1933, 24-48 с факсимиле (ΠΗΙ, № 14, с. 104-110; ΠΗΙΙ 26-33); H. Grégoire. Les sources épigraphiques de l'histoire bulgare, Byzantion IX, 1934, 745—756.

 

 

 

117

 

 

Тук не се дават погрешните четения и допълвания на П. Ников, въз основа на които той прие, че надписът е от времето на кан Маламир и уреждал гранични вьпроси между българи и византийци.

 

Превод

 

...(5) и брат му не го забрави и излезе и бог му даде (10) и той опустоши следните места и крепости: Сердика, Дебелт (15), Константин, Версиникия, Адрианопол. Тези силни (20) крепости той превзе. А на останалите крепости бог даде ( = внуши) страх и те ( = гърците) ги напуснаха и избягаха и долната страна, той (не?) забрави тази страна, откъдето излязъл беше с цялата си войска и беше изгорил нашите земи сам старикът император, плешивият, и завзел беше всичко и беше забравил клетвите, и излезе срещу него владетелят Крум, за да воюва... и отиде, за да... опустоших...

 

 

Букви. Буквите са с различна височина (0,018 до 0,04) и са много небрежно издълбани. Забележителни са буквите: А с триъгълник, В с раздалечени полукръгове, Е правоъгълно, покрай кръгло, Ο ромбично, покрай кръгло, с точка в средата и Σ правоъгълно, покрай кръгло.

 

 

118

 

Особени знаци. В р. 14 под Е е прикачено Λ, а в р. 22 под Е една Σ. В р. 30 горе между Ρ и N е издълбано едно дребно о.

 

Ортография. i = η; αι = ε; οι = υ; ω = ο.

 

Надписът е издълбан без предварително оглаждане на грубата повърхност на камък, което затруднява извънредно много четенето и го прави на места несигурно. Върху издадените части на арата горе и долу буквите са почти изличени. Затова началото и краят на надписа не могат да се прочетат със сигурност. Освен това на места се срещат доста грешки, които се дължат или на нечетлив концепт, или по-вероятно на неопитен местен каменоделец. При многократни преглеждания на надписа не е изключено да се прочете нещо ново в слабо четливите места на камъка.

 

1—4. В тези четири реда може да се прочете със сигурност само титлата ἄρχων. Останалите четливи букви не позволяват сигурно разчитане и тълкуване, а само повече или по-малко вероятни предположения за тяхното съдържание. С оглед на следващия текст трябва да се приеме, че в самото начало е стояло името на Крум, след което е идвала неговата гръцка и евентуално първобългарска титла. Би могло да се приеме, че издълбаните в началото на надписа букви представят несполучлив опит да се предаде следният текст:

 

Ὁ Κρουμος ὁ ἄ-

ρχον σ(υ)βηγη Ο ἐ-

ξῆλ(θε)ν ἠς Ἀ(δρ)η(α)νο(ύ)πο-

(λη)ν (μὲ τὸν) λ(αὸν) αὐτοῦ,

 

τ. е. „Владетелят сюбиги Крум излезе срещу Адрианопол с войската си".

 

5—7. От петия ред надписът се чете ясно. ὁ ἀδελφὸς αὐτοῦ е братът на Крум. — οὐκ ἐληθάργησεν „не го забравил", т. е. „не го изоставил", както правилно прие Грегоар. С αὐτόν се означава самият Крум. Според Теофан в похода на Крум срещу Цариград в 813 взел участие и брат му (вж. Извори VI 289). Той, който се наричал навярно Дукум (вж. V. Beševliev. Eine nicht genügend anerkannte hagiographische Quelle, Polychronion. Festschrift Fr. Dölger zum 75. Geburtstag, Heidelberg 1966, 96—97, Бешевлиев. Първобългари 135), е бил негов пръв помощник във войската, се явява и в надписите № 3с и № 49, 9.

 

7—8. Подлогът на глаголната форма ἐξῆλθεν, която у византийските писатели означава „отивам на война", е братът на Крум.

 

8—12. Тук ἔδοκεν = ἔδωκεν има значение „позволявам, разрешавам" (вж. Schmid. Attic. I 193 и сл., III 191 и сл., IV 286). αὐτόν = клас. αὐτῷ „на Крума". За употребата на винителния вм. дателния вж. Увод, § 29. Споменатият тук бог е християнският, който се съвпада по функция с първобългарския. За победата като дар божи срв. Dittenberger. IOG I 201, 3: ὁ θεὸς ἔδωκέν μοι τὸ νίκημα; Theoph. 350, 27: οὕτως ὁ θεὸς τὴν νίκην ἐδωρήσατο τῷ βασιλεῖ. R. M. Dawkins. Byzantion VII, 1932, 239: Grabar 32; Bréhier 56. — Двойното σ в κάσστρα = κάστρα не е литография но показва, че сричковата граница е минавала през съгласната σ, срв № 47, 14 ἐσστήν, вж. Увод, § 24. За отсъствието на аугмент в ἐρήμοσεν =

 

 

119

 

ἠρήμωσεν срв. Theoph. II 748 s.v. и Const. Dukas 50, 5 ἐρήμωσε; вж. Увод, § 27. — Глаголът ἐρημῶ има тук обичайното си значение „опустошавам",  „обезлюдявам", срв. Res Gestae divi Saporis 11:. ..πάντα ἐκαύσαμεν καὶ ἠρημώσαμεν καὶ ἐκρατήσαμεν. Theoph. 348, 10 и сл.: ... ἐπεστράτευσαν οἱ Ἄραβες χατὰ Ῥωμανίας καὶ πολλούς ᾐχμαλώτευσαν καὶ τόπους πλείους ἠρήμωσαν. За паратактичния начин на изказване ἔδοκεν ... κὲ... ἐρήμοσεν = ἔδωκεν ἐρημῶσαι cpb. ΤΝ Apok. 11,3: καὶ δώσω τοῖς μάρτυσίν μου καὶ προφητεύσουσιν, също новогр. τοὺς βάνει κάθε νύχτα καὶ ὀργώνουν τὰ χωράφια του; вж. Увод, § 38.

 

12. За употребата на вече вкаменената прономинална форма τάδε в късногръцки вж. Mayser I 308: Blass—Debrunner 43, § 64; 180, § 289; Nachmanson 145; Dieterich 197, Schwyzer I 612; II 216.

 

13—14. Буквите в началото на реда са навярно литография на следващото градско име τὴν Σερδηκήν. За историята на града вж. Oberhummer. RE 2 R. II 1669 и сл. Сердика е била превзета за пръв път от българите в 809, вж. Theoph. 485, 4—7 ( = Извори VI 279), срв. Златарски I 1, 252; Ostrogorsky 164.

 

14—18. τὴν Δεβελτόν = colonia Flavia Pacis Deultensium, colonia Deultus, Deultum, oppidum Dibaltum, ἡ Δεβελτός у византийците е римска колония от ветерани, основана от император Веспасиан, днес развалини при с. Якезлий (сега Дебелт), Бургаско, вж. Jreček, AEM Χ, 1886, 166 и сл.; Иречек. Пътувания 772—774; Вл. и Kap. Шкорпил. Бележки 26—28 и 94—95; Шкорпилови. МСб. IV; 1891, 133 и сл.; Tomaschek. Zur Kunde II 24; Oberhumer. RE V 260. Градът е бил превзет от Крум в 812, вж. Theoph. 495, 22—23 (= Извори VI 284), срв. Златарски I 1, 261. — За града Κονσταντήαν = Κωνσταντίαν вж. Parthey. Not 122, 542; Θράκης... Κωνστάντεια, също 218, 634: Gelzer Texte 558, 573: Κωνστάντεια = Извори VIII 161 и 164; Theoph. 102, 20 и сл. = Извори VI 231: срещу Атила, който бил вече разрушил Рациария, Ниш, Филипопол, Аркадиопол, Констанция..."; Идриси (Недков) 47: „Град Фаруи... в югозападна посока до град Константина в открито поле има 40 мили... Град Константина е голям и добре населен. Той има земеделски култури и многобройни обработени полета." Hist. peregrin. ed. A Chroust (MHG SS. nove series V) 145, 7—8: urbs Constantia. Този град ce локализирваше от Томашек (AEM XIX 246) близо до Харманли, от Златарски (III 42, заб. 4) южно от Оваджик, а от Ив. Велков (ИИД XIX—XX, 1944, 121—124, срв. също Делирадев. Принос I 56; 76; II 77—78; 81) в местността Асара между Симеоновград и Златен дол. Срв. още Златарски. МСб. XXIV, 1908, 67, заб. 2; Успенский. ИРАИ X, 1905, 222 и сл.; К. Иречек (Heerstrasse 73; 93 и AEM XIX 246, срв. също Шкорпил. ИРАИ X 567, заб. 3) отъждестви погрешно същия град с днешния Костенец. — Допълването (Βερσ)ηνικίαν може да се смята за сигурно, срв. Theoph. 470, 17 и сл. = Извори VI 277: „Императорът... дошел до Версиникия", 500, 31 = п. т. 288: „Крум... се разположил на стан във Версиникия на около 30 мили от императорския стан." Този град се е намирал навярно при Хамбарлий (= Маламирово), откъдето произхожда и надписът, вж. V. Beševliev. Heerstrasse 128—129. При Версиникия през 813 Крум нанесъл

 

 

120

 

тежко поражение на византийците, вж. Златарски I 1, 268—269; Ostrogorsky 168 и сл. — Ἀδρηαν[ού]πολην = Ἀδριανούπολιν е без член навярно поради каменоделска грешка, срв. имената на другите градове, вж. Увод, § 28. Градът е бил завладян от Крум в 813, вж. Златарски I 1, 276; Ostrogorsky 168. За историята на града вж. Oberhummer. RE VII 2174. За τοῦτα = ταῦτα вж. Увод, § 27.

 

19. На камък е издълбано ETVMANTA. Без съмнение тук се крие някакво прилагателно към κάστρα в p. 20 с вероятно значение „силно укрепен" или „добре подготвени". Следователно тук трябва да се чете ἕτυμα<ν>τὰ = ἕτοιμα τὰ или евентуално ἐρυμνὰ τᾶ. За значението на ἕτοιμος срв. Theoph. 465, 19: καὶ παραταξάμενοι ἡτοιμάσθησαν τοῦ πολεμεῖν, а за ἐρυμνός срв. Niceph. 68, 7 и сл.: Δαφνουσίαν φρούριον τι τῆς Ποντικῆς μοίρας ἐρυμνότατον τυγχάνον. Пред прилагателното би трябвало да стои членът τά, който каменоделецът е издълбал погрешно след прилагателното или е пропуснат поради хаплография.

 

21. λυπά = λοιπά. За винителния падеж вм. дателния вж. при р. 9. Кои са били тези крепости, съобщава Теофан (вж. приведения по-нататък текст, а също и надписите под № 20—32).

 

22—23. ἔδοκεν ὁ Θεὸς φόβον, срв. Theoph. 250, 28: δέος γὰρ εἰσὴλθεν εἰς τὸν λαὸν τῶν Ῥωμαίων.

 

Надписът представя събитията като станали по божия повеля, за да се въздействува на читателя християнин, срв. Theoph. 359, 25: ἀλλ᾽ οὗτος μὲν ἐκ προνοίας θεοῦ τοῦτο συμβεβηκέναι χριστιανοῖς πιστεύσας.

 

23—24. За ἀφῆκαν κὲ ἔφυγαν срв. Theoph. 496, 2 и сл. = Извори VI 284: „Тогава християните напуснали, без никой да ги преследва, Анхиало и Бероя, и Никея, и крепостта Проват, и други някои крепости, а също и Филипопол и Филипи." Подлогът на двата глагола са гърците: войниците или самите граждани на споменатите по-горе крепости. — За окончанието -αν вм. -ον в ἔφυγαν = ἔφυγον вж. Увод, § 27.

 

25—27. κάτου вм. κάτω в ὁ κάτου τόπος е според αὐτοῦ (Hatzidakis 106 срв. новогр. ἡ κάτου γῆ). С този израз се означава днешна турска Тракия в противоположност на земи, лежащи на север от нея, срв. за същата област τὴν ἄνω y Scriptor incertus 345, 14, изхождайки от географско становище, намиращо се на юг, т. е. под нея, т. е. Цариград. За относителното географско значение на понятията „горе" и „долу" вж. Н. Stürenburg. Relative Ortsbezeichnung, Leipzig 1932, 22—31, към това Jo. Jac. Reiske в Const. Porph. De cer. II 379—381; Κ. Ἄμαντος. Κατωτικά = Ἑλλάς, Ἑλληνικά I, 1928, 244 и VIII, 1935, 28. За значението на τόπος „земя", „страна" в късногръцки вж. К. Dieterich. Rheinisches Museum 59, 1904, 266 и сл. Синтактично ὁ κάτου τόπος е nominativus pendens, който се подема в p. 26—27 от τὸν τόπον τοῦτον, срв. новогр. ἡ πόλις ἡ ἀγάπη σου, ἐπῆραν τὴν οἱ Τοῦρκοι (Thumb, Hell. 131), вж. W. Havers. Der sog. „Nominativus pendens", IF 43, 1926, 207 и сл. Blass—Debrunner 295, § 466; Radermacher 21 и сл.; 219; 228; Thumb, § 42; Schwyzer II 66; 705. — Ако не се касае за каменоделска грешка, аугментът в ληθάργησεν = ἐληθάργησεν липсва, както в новогръцки, понеже не е под ударение, вж. Увод, § 27.

 

 

121

 

27. Пред ληθάργησεν, на което подлогът е пак Крум, каменоделецът е пропуснал да издълбае отрицателната частица οὐκ. Тъй, както гласи сега издълбаният текст, трябва да се приеме, че Крум е завзел изброените по-горе градове с изключение на Сердика преди нахлуването на Никифор в България, което обаче противоречи на днешните знания за събитията през тази епоха. Това именно налага прибавката на отрицателната частица.

 

27—28. На камъка се чете ΠΟΝΤΟVTONTOΠOVEHΛΘETONOΛΟΝΛΑΟΝΚ, което е изопачено, както се вижда, от τὸν τόπον τοῦτον<τ>, ὅπου ἐ(ξ)ῆλθε(ν μὲ) τὸν ὅλον λαὸν κέ... Β такъв случай за ὅπου трябва да ce приеме аблативно значение (ὅποθεν, както в новогръцки, Roussel 255, § 786) (σὲ κεῖνο τὸ χωριὺ ποῦ εἶχε φύγει), ако каменоделецът не е пропуснал да издълбае предлога ἀπό. — Аористната форма ἐξῆλθεν (също ἔκαψεν, p. 29 и ἐπῆρεν, p. 31) има тук значение на plusquamperfectum, вж. Kühner—Gerth II 1, 169; Jannaris 1857; Radermacher 149; 156; Schwyzer II 298—301; Thumb 119, § 192; 182, § 272; Roussel 189, § 589. — От ὅπου нататък ce разказват събития, които предхождат споменатите в р. 6—28, т.е. нахлуването на Никифор в България в 811, вж. Златарски I 1, 255; Ostrogorsky 164. Подлогът на ἐξῆλθεν е споменатият в р. 30—31 византийски император. — За значението на λαός „войска" срв. Theoph. ἐξοπλίσασα δὲ στόλον πολὺν καὶ λαὸν ἐπίλεκτον.

 

29. На камъка е издълбано EKΨVXOPHAHMONNA, което стои погрешно за ἔκ(α)ψ(ε)ν (τὰ) χορήα ἡμο̃ν<ν> α[ὐ- = ἔκαυσεν τὰ χωρία ἡμῶν αὐ-. Четенето ἔκαψεν е предложено от Α. Грегоар (Byzantion IX, 1934, 751). За αυσ > αψ вж. Mayser I, 115; Schwyzer I, 198; Thumb 16, § 19. 3a опожаряването на българските земи от императора Никифор в 811 вж. Theoph. 490, 26 = Извори VI 282: „... опожарил така наречения аул на Крум". Също Извори VIII 12: „...опожарил всички жилища заедно с оградата от поставените едно до друго дървета... опожарявали нежънатите още ниви". За значението на χωρία вж. P. Kretschmer. BZX, 1901, 584; KZ 39, 1906, 554 и сл.; К. Dieterich. Rheinisches Museum 59 1904, 226 и сл.; Const. Porph. De adm. ed. Moravcsik, Glossary 332 s.v. 3a мн. число ἡμῶν Dölger. Diplomatik 24, заб. 88.

 

30. В началото на реда се забелязва ION, следователно αὐτόν. Едно ἡμο̃ν αὐτο̃ν = ἡμῶν οὐτῶν е малко вероятно за езика на надписа. Тук трябва да се чете навярно αὐτός.

 

30—31. ὁ γέρον ὁ βασηλεὺ[ς] ὁ φαρακλός = ὁ γέρων ὁ βασιλεὺς ὁ φαλακρός. Буквата Ο в γέρον е издълбана допълнително над реда. За словореда срв. Const. Porph. De adm. 43, 146: ὁ γέρων ὁ Ταρωνίτης и Malalas 393, 21: Λογγῖνον τὸν ἀπὸ μαγίστρον τὸν φαλακρόν. За формата φαρακλός < φαλακρός вж. Grégoire. Byzantion IX, 752 и сл. и 786; Du Cange s.v.; Κ. Dieterich. Sporaden 70, заб. 3 (IF II 395), G. Meyer. Neugr. Studien II 95; Χατζιδάκις. MNE II 432; Πρωία s.v. φαράκλα. — Ha византийските императори са били прикачени нерядко подигравателни епитети: ῥινοκοπημένος (Юстиниан II, вж. № 1 Iс 8—9), κοπρώνυμος (Константин V), χαμαιλέων (Лъв V) и др.

 

 

122

 

Същото подигравателно значение имат γέρων и φαρακλός. Че γέρων се употребявало подигравателно, се вижда от думите на императора Константин VI, отправени към българския кан Кардам: „Стар си и аз не желая да се мориш чак дотук" (Извори VI 277 — Theoph. 470, 11). За обидното значение на φαρακλός вж. Ив. Дуйчев. ГПлБМ 1937—1939, 196 и заб. 9. — Кой е този „стар плешив император"? Съдържанието на надписа показва ясно, че това е императорът Никифор I (802—811). Означението „стар" или „старик" отговаря напълно за този император, който наистина е бил стар. Що се отнася до прозвището „плешив", то представя известна пречка за отъждествяването му. Според анонимния разказ, открит от Дуйчев във Ватикана, за похода на Никифор в България през 811 той бил „с гъста коса" (вж. Извори VIII 15). На пръв поглед това съобщение като че ли изключва отъждествяването. Това противоречие би могло обаче да се обясни по няколко начина. Авторът на надписа не е познавал лично императора и затова е предположил, че той като стар е бил непременно и плешив. Рядкото прилагателно δασύκομος, с което е наречен Никифор във Ватиканския разказ, не означава може би само „гъстокос", но изобщо „космат". Най-сетне Никифор е могъл да бъде наистина „плешив" и все пак „гъстокос", понеже гръцката дума φαλακρότης „плешивост" означава ἡ κατὰ κορυφὴν λειότης, т. е. плешивост на темето, а άναφαλαντίασις — плешивост на предната част на главата. Вж. и обяснението за φαλακρός „плешив" в Πρωία 2518: ὁ ἔχων τὸ κρανίον γυμνὸν τριχῶν ἐν ὅλῳ ἢ ἐν μέρει, т. е. „който има череп, оголял от косми изцяло или отчасти". Затова Никифор може да е бил плешив в средата на главата като тонзурата на католишките монаси, а иначе да е имал гъста коса. — Двата глагола ἐπῆрεν = ἔλαβεν (p. 20) се срещат един до друг в един и същ текст и у Теофан 319, 5: ἐπῆραν δὲ οἱ Ῥωμαῖοι τῶν Περσῶν βάνδα κὴ χωρὶς τῶν κλασθέντων, καὶ σκυλεύσαντες τοὺς νεκροὺς ἔλαβον τὰ λωρίκια αὐτῶν καὶ τὰς κασίδας καὶ πάντα τὰ ἄρματα.

 

31—32. ἐπῆρεν ὅλα, срв. във Ватиканския разказ (Извори VIII 12): „мислейки, че е завзел цяла България". Имат се предвид земите отсам Дунав.

 

32—33. Подлогът на τοὺς ὅρκους ἐλησμόνησεν е византийският император Никифор. За какви клетви става дума, се вижда от Теофан 447, 5 и сл. = Извори VI 274: „И те се заклели взаимно: нито българите да излизат срещу Романия, нито императорът да се стреми да нахлуе в България." Вж. Златарски I 1, 228 и сл. Главният извор за тази епоха Теофан не знае нищо за мирен договор между българи и византийци. Все пак трябва да се предполага, че във времето на Крум е съществувал някакъв мирен договор между двата народа. Забележително е, че т. нар. Vita Basilii imperatoris (Theophanis Contin. ed. Bonn. 216, 12) представя Крум като нарушител на мирен договор; а надписът обвинява императора Никифор в нарушение на договорните клетви и агресия. Това изтъкване на виновника за войната, което в случая има пропагандна цел, става добре разбираемо, ако се вземе предвид, че надписът се е намирал близо до византийската граница в област, която до неотдавна е била византийска и е била населена с гърци.

 

 

123

 

34. Буквите ΕΠΗ между ἐξῆλθεν и ὁ ἄρχων са навярно предлогът ἐπί. Буквите в края на реда ОА са по-скоро литография на ὁ ἄρχων, отколкото ὁ αʹ — ὁ πρῶτος, както предлага Грегоар.

 

35. Четенето и допълването πρὸς [τὸ] πολ(εμῆσε), което отговаря на смисъла, не е сигурно. Все пак срв. Const. Porph. De adm. 32, 72 ἐλθώὼ ὁ Βράνος πρὸς τὸ πολεμῆσαι τὸν Πέτρον.

 

За конструкцията вж. Mayser II 1, 331—333; Jonnaris. App VI 21; Wolf II 70—73; Blass—Debrunner 250 § 402, 4; Radermacher 186; Schwyzer II 602.

 

36—38. От последните четири реда, които представят краят на надписа, могат да се прочетат с мъка отделни букви и срички, които не са достатъчни за сигурно допълване.

 

*

 

---

 

3.

 

Надписът, който е стоял във военна и крайгранична област, представя по-скоро победен знак и средство за пропаганда, отколкото летописен надпис. Първата част изброява по-важните градове, превзети от Крум между 811 и 813, а втората съобщава накратко за похода на Никифор в България в 811 и в нечетливия край може би за неговата гибел. Втората част е умело свързана с първата чрез относителното наречие „отгдето". По този начин походът на Крум срещу Византия е даден като отговор и отмъщение за нахлуването на Никифор в България. Същевременно византийският император се посочва като нарушител на мирния договор и агресор. Надписът е издълбан навярно между 813 и 814.

 

a) Четвъртият откъслек от лявата страна на дебела мраморна плоча с отчасти изгладени горна и задна страна, вис. 0,475, шир. 0,605, деб. 0,22-0,29, произхождащ според AEM XVII, 1894, 192 „von der alten Strasse nach Silistra", а според ИРАИ Χ 1905, 228 от развалините „Градище" при Кадъкьой на Дунав (сега Малък Преславец, Тутраканско, между Тутракан и Силистра, към това ИАИ XVIII, 1952, 247), сега в Археологическия музей в София (инв. № 362). Образ 45.

 

b) Продълговат откъслек от дебела мраморна плоча, очупена от всички страни, вис. 0,19, дъл. 0,59, деб. 0,29, намерена в Силистра, сега в музея в Кюстенджа, Румъния (инв. № 1133006). Образи 46—47.

 

c) Откъслек от мраморна плоча, вис. 0,16, деб. 0,252, деб. 0,17, намерен в Силистра в настилката на ул. „Раковски" пред № 12, сега в музея в Силистра (инв. № 840). Образ 48.

 

Издания, а) К. Škorpil. AEM XVII, 1893, 192 № 53 = Отчет 4 VI; Успенский. ИРАИХ 1905, 228, 1 (табл.47, 1); Бешевлиев. ГНМ 12 (ПН I, № 13 и с. 101 и сл.). — b) N. Jorga. Revue Historique du Sud-Est Européen, VIII, 1931, 226, фото в същото списание Χ, 1932, 24 и сл.; Бешевлиев. ПН I 15 (с. 110) и II с. 34.

 

 

 

124

 

 

 

 

Превод

 

a) ...... и онзи побеждавайки отиде (?)... гърците в Маркели... (като) грифон. Излезе Никифор... от неговия яд да не се съберат... гърците и отново се събраха... гърците. Бог направи ... -ят бог направи и... и го срещнаха гърците... град и се спря в... отиде в (срещу?) Адрианопол и... и военачалниците ....

 

b) ... неговите войски... победи Крум и отиде... направи жертвоприношение на морето (?)...

 

c) ... брата... и умря... императорът...

 

 

Букви. Буквите и на трите откъслека са напълно еднакви и сравнително грижливо издълбани предимно със закръглени форми. Те са високи: а) 0,021-0,034; b) 0,03 и с) 0,025—0,03. Буквата А има ъгълче в средата. Буквата I е издълбана навсякъде с две точки от двете страни

 

 

125

 

 на горния край. Буквата V в съчетанието AV има отгоре две точки, както в ръкописите.

 

Особени знаци. Следните букви са свързани: AV, NH (откъслек а) и HN (откъслек а). Завършекът -λιν в откъслек а, р. 10 е предаден с лигатура (вж. обр. 45). Съюзът κέ = καί представя буквата К, на която долната наклонена хаста има напречна чертица (вж. обр. 45). Думата θεός в откъслек а е предадена съкратено ОС (= ΘС) с хоризонтална чертица над двете букви, която представя знак за съкращение. Пред съюза κέ са издълбани три точки една над друга, които означават навярно края на изречението.

 

Ортография. i = ι (рядко η), αι = ε, οι = υ, ω = ο покрай ω (откъслек b).

 

 

a

 

1. κακῖνος νικο̃ν = κἀκεῖνος νικῶν. Кой се крие под κἀκεῖνος, не може да се установи със сигурност. Буквите АП в края на реда могат да се допълнят и ἀπέστιλεν. За словореда срв. Theoph. 448, 9—10: κἀκεῖνος μαθὼν ἐκούρασε πάντας; Const. Porph. De adm. 46, 151: κἀκεῖνος ἐξελθὼν ἀπῄει.

 

2. τοὺς Γρικούς = τοὺς Γραικούς. Β първобългарските надписи с изключение на p. 5 и № 1 II 7 името на гърците гласи винаги Γρικοί. Тази форма се среща веднъж и в ръкописите на Теофан Γρηκῶν, вж. app. crit. към 445, 24 (ed. de Boor) и в един надгробен надпис от Испания Εὐτύχης Γρικός (I. Vives. Inscripciones cristianas de la Espâna, Barcelona 1942, 173, № 523). Тя би могла да произлезе на гръцка почва под влиянието на многобройните прилагателни на -ικός (Χατζιδάκις ГЕ I, 71). Ο. Parlangeli (Aevum 23, 1949, 170 и сл.; Glotta 40, 1962, 202—210) извежда наименованието „Grico" на гърците в областта Отранто в Италия от къснолатинското grécus, griécus, gricus с изместване на ударението (към това F. Dölger, 43, 1950, 411 и сл.; G. Rohlfs. Glotta 39, 1960, 268—273; 41, 1963, 300—304). Според Gy. Czebe (Magyar nyelvör 49, 1920, 59—65 и 106—108) Γρικός е произлязло от Γραικός по същия начин, както Ῥωμεός, Ῥωμιός от Ῥωμαῖος (срв. BZ 15, 1906, 614 и 24, 1923, 438, също Byzantinisch-Neugriechische Jahrbücher 2; 1921, 237 и сл.). Стб. грькъ произлиза от формата Γρικός (Κ. Jireček. Archiv für slav. Philologie 31, 1910, 451; J. Malich. A honfoglaláskori magyarország, Budapest 1925, 12; Schwyzer I 80; V. Beševliev. Glotta 18, 1930, 69; Фасмер. ЗСР, I, 455; БЕР 288). Названието Γραικοί за ранното Средновековие е засвидетелствувано у Приск 135, 26, също у Константин Багренородни (De adm. 49, 5). Γραικός като ругателна дума за войници се среща у Прокопий (Bell. Goth. VIII 23, 25 и Hist. arcane 24, 7, към това Zilliacus 131; Grosse 279). За Γραικοί вм. Ἑλληνες вж. P. Kretschmer. Einleitung in die Geschichte der griechischen Sprache, Göttingen 896, 280, Glotta 3, 1912, 351; Solmsen. KZ 42, 1908, 207 и сл.; особено J. Jüthner. Hellenen und Barbaren, Leipzig 1923, 155, заб. 309—311.

 

Вм. Μαρκ[έλαν] тук би могло да се допълни мн. число Μαρκ[έλας.] В говоримия език обаче се е предпочитала първата форма. За името и локализирането вж. V. Beševliev. Ein verkannter thrakischer

 

 

126

 

Ortsname, ИИБЕ XVI, 1968, 75—77, и Zwei Bemerkungen zur historischen Geographie Nordostbulgariens, Studia Balcanica I, 1970, 70-71. Маркеле е била гранична крепост, построена или възстановена в VIII в. на тогавашната българо-византийска граница. Тя се локализирва най-приемливо в развалините на т. нар. Карнобатски хисар от Ив. Пандалеев (ИАИ 1, 1924, 237—238) и В. Аврамова (Плиска I 191—217, Рашев 109). Името Маркеле е тракийско. За погрешната латинска етимология на Ив. Дуйчев (Markellai — Marcellae. Un toponyme latin méconnu, RESEE 4, 1966, 3—4, 371—375) вж. Gérard Taverdet. Au sujet du toponymie „Markellai — Marcellai", п. т. 7, 1969, 2, 397—399, който смята името за келтско със значение „marécage".

 

3. Споменаването на митичното животно „грифон" служи тук за сравнение, вж. Theoph. 376, 21 и сл.: καὶ σωρευθέντες, ὡς θῆρες ἐξάπινα ἐπιρρίψαντες μεγάλως διέφθειραν τὸ Ῥωμαικὸν ποίμνιον. Грифонът е бил добре познат в Средновековието както в преданията (В. Клингеръ. Сказочные мотивы въ Исторіи Геродота, Кіевъ 1903, 161—168), така и в изкуството напр. вж. Η. П. Кондаков. Очерки и заметки по истории средновековното искусства и культуры, Прага 1929 в показалеца под „грифон" и „гриф". Споменатият Никифор в ἰσῖλθεν ὁ Νηκιφ[όρος] = εἰσῆλθεν ὁ Νικηφόρος ce отъждестви правилно с византийския император Никифор I (802—811) вече от К. Jreček. AEM XVII, 1894, 192. Срв. Bury 343; Златарски I 1, 259; ИРАИХ 229. За члена при личните имена вж. Увод, § 28.

 

4. Местоимението αὐτοῦ се отнася по всяка вероятност за императора Никифор. След μί = μή е следвало навярно финално изречение с конюнктив σορευ[θο̃σι = σωρευθῶσι, зависещо от ἐκ πικρίας αὐτοῦ. Подлогът на σορευ... е навярно „гърците".

 

5. Формата ἡ Γρεκύ = οἱ Γραικοί вм. Γρικύ е по-стара и се среща и в № 1 II 7. Формата на члена ἡ (срв. ред 8 ἱ) вм. очакваната ὑ (срв. № 13, 5 и № 47, 19) е образувана под влияние на формата за ж. ρ. ἡ. — Тук трябва да се допълни навярно ἐσορεύ[θισαν = ἐσωρεύθησαν. Подлогът е пах „гърците". За словореда срв. Const. Porph. De adm. 43, 72: Μετὰ δὲ ταῦτα πάλιν εἰσῆλθεν καὶ ὁ Ἀπογάνεμ.

 

6. ἐπύισεν = ἐποίησεν c известния преход на οι в υ, вж. Увод, § 24 и 25.

 

7. Буквите НКОС, които представят прилагателното окончанн: -ικός = -ηκός, не могат да се допълнят със сигурност. Словоредът ό... -ηκο: 6 θεός е новогръцки, вж. при № 11 с 8 — 9 и Увод, § 32. — В р. 6 и 7 став-г. дума за две различни лица, които не могат да се определят.

 

8. В ἱπίντισαν = ὑπήντησαν неудареното ὑ- е било уподобено на следващото i, срв. βιβλίον > βυβλίον. Вж. Увод, § 26. Глаголът ὑπαντάω е конструиран тук с винителен падеж вм. дателен, срв. Miracula S. Georgii rec. J. В. Aufhauser, 129, 2: ὑπήντησεν αὐτὸν ἐν τῷ ὁδῷ δαίμων. У Теофан същият глагол се свързва с родителен, напр. 211, 18. Вж. Увод, § 29. За характерния при този глагол словоред срв. Theoph. 431, 8; ὑπήντησαν αὐτῷ οἱ Βούλγαροι, също 218, 9; 228, 12; 239, 10; Malalas 35, 18; Const.

 

 

127

 

Porph. De adm. 53, 169 и др. — Кой се крие под αὐτόν, не може да се каже с положителност.

 

9. Буквите ΠΟΛΙΝ могат да се допълнят най-вероятно като Ἀρκαδιούπολιν или Ἀδριανούπολιν, понеже събитията, за които е разказвал този откъслек от надпис, са ставали по пътя Констанинопол - Аркадиупол - Андрианупол. — За ἐστάθην = ἔστη Blass—Debrunner 60, § 97, 1; Reinhold 90; Merz 38. За подвижното -ν вж. Увод, § 27. Подлогът на глаголната форма не може да се установи. За значението на ἐστάθην срв. Theoph. 467, 29 и сл.: ἐξῆλθε Κάρδαμος, ὁ κῦρις Βουλγαρίας μετὰ πάσης τῆς δυνάμεως αὐτοῦ καὶ ἔστη ἐν τοῖς ὀχυρώμασιν.

 

9—10. Тук може да се допълни ἀπ-, ἐξ- или ἰσῖ]λθεν. За липсата на член пред името на града Одрин вж. Увод, § 28. — Запазената буква Е е навярно аугментът на някакъв глагол. Подлогът на първата глаголна форма е навярно Никифор.

 

11. Буквите АС в началото на реда биха могли да се допълнят като τούς στρατιώτ]ας, която дума най-добре отговаря на следащото πολεμάρχας. Членът пред тази дума представя обаче пречка, понеже при изброяването на няколко съществителни членът стои само при първото, вж. Увод, § 28. Затова тези букви могат да бъдат завършекът на някакво причастие в аорист, напр. δόσας. — πολεμάρχας е винителен мн. ч. от πολεμάρχης. Окончанието -άρχης вм. -άρχος се среща вече в императорската епоха и е много обикновено у византийските писатели, вж. Meisterhans 123; Schweizer 144; Mayser I 256; Blass—Debrunner 35, § 50; Reinhold 54; Psaltes, § 486.

 

 

b

 

1. В края на този ред се виждат долните части на 8 букви, които могат да бъдат Ȣ METONE.

 

2. За τῶν φοσάτων вж. при № 14, 5—6. Местоимението αὐτοῦ се отнася навярно до Крум в следния ред.

 

3. ἐν]ίκισ[ε]ν = ἐνίκησεν. За Крум вж. Златарски I 1, 247 и сл.; Ostrogorsky 164 и сл.; Бешевлиев. Първобългари 106—134. За формите и етимологията на името — Moravcsik. Byz. II 174.

 

4. Допълването ἐπύι]σεν [θ]υσίαν е напълно сигурно, срв. № 7, 4—5. На камъка след Θ се вижда ясно лявата полегата хаста на А, следователно ΘΑ. Ако тези букви не са началото на някакво местно име, то единствената дума, която може да се допълни тук, е θάλασσα. Това допълване може да се подкрепи с известието на Теофан (503, 10) за жертвоприношение, извършено от Крум при Цариград до морето, вж. Извори VI 289.

 

5. В този ред се забелязват само горните части на буквите Ρ и В.

 

 

128

 

c

 

1. Споменатият тук τὸν ἀδελφόν е по всяка вероятност братът на Крум, срв. № 2, 5—7 и № 47, 9.

 

2. Подлогът на ἀπέθανεν не може да се определи със сигурност.

 

3. След последната запазена буква Ο се забелязва една отвесна хаста, която може да бъде Ν, M или Г. Ако това е началото на императорското име, а не някаква друга дума, то може да бъде Νικηφόρος или Μιχαήλ (I 811—813). Последното е по-вероятно. За словореда ὁ βασιλεύς ὁ ... срв. № 47, 10: ὁ στρατηγὸς ὁ Λέον.

 

*

 

И трите откъслека се свързват един с друг не само по отношение на материала (мрамор), палеография и местонахождение (Силистра и пътя за Силистра), но и по действуващи лица. Това позволява да се приеме, че и трите откъслека са излезли не само от една и съща каменоделска работилница, но представят части от един голям летописен надпис, издълбан навярно върху няколко плочи. В откъслек а се споменава името на византийския император Никифор, във втория — това на неговия съвременник, българския владетел Крум, а в третия се говори за някакъв брат, навярно брата на последния. Тези три лица са играли, както е известно, главната роля в българо-византийските войни между 807 и 813. Следователно разказът в трите откъслека се отнася до събития в този промеждутък от време. Обаче фрагментарното състояние на съдържанието на откъслеците не позволява нито сигурното им хронологическо подреждане, нито сигурното свързване на запазения текст с известни исторически събития.

 

За първия откъслек Бъри (343, заб. 1 = ИИД IV, 1915, 117) прие, че се отнася до неуспешния поход на Никифор в 807 и до тогавашния бунт във Византия (Theoph. 482, 28—29 = Извори VI 278, към това Златарски I 1, 251 и 259, заб. 1), а Успенский (ИРАИ Х 229) — до похода в 811 или до участието на византийския пълководец Никифор Фока във войните с българите в 896. Последното предположение е напълно изключено. От останалите две предположения най-вероятно е второто, а именно, че първият откъслек стои във връзка с Никифоровия поход от 811 поради споменаването на крепостта Маркели, до която Никифор не е достигнал в похода от 807. Разбира се, не е изключено, че в похода от 807 част от византийските войски са били изпратени напред в Маркели, а също така, че и в похода от 811 е имало негодуване всред византийските войски, за което свитеделствуват бягството на Византий, любимия прислужник на Никифор, и злословието на въоръжените на свои средства бедняци ведно с войските (Извори VI 281).

 

Сравнително по-ясно е съдържанието на втория откъслек. Ако споменатото в р. 4 жертвоприношение трябва наистина да се отъждестви с това, за което разказва Теофан, то откъслекът е разказвал за победата на Крум при Версиникия и за похода му срещу Цариград в 813 (вж. Златарски I 1, 268 и сл., и Ostrogorsky 167 и сл.).

 

 

129

 

Запазените в третия откъслек три думи в три реда са съвършено недостатъчни, за да може да се свържат със събития, известни от други извори. Ако в р. 3 е стояло наистина името на императора Михаил, то глаголната форма „умря" се отнася може би за смъртта на Ставракий, сина на Никифор. Но всичко това е несигурно.

 

Военните успехи на българския владетел Крум срещу Византия и особено поражението и гибелта на византийския император Никифор на 26 юли 811 са намерили голям отзвук във Византия, за което свидетелствуват не само византийските хроники и житийни текстове, но и Ватиканският разказ. Тези успехи са направили естествено силно впечатление не само на византийците, но преди всичко на самите българи, които са подирили начин да ги отбележат чрез издълбаване на надписи.

 

За датата на издълбаването на горните откъслеци може да се заключи отчасти от тяхната палеография, на която някои особености се срещат и в Омуртаговия надпис под № 56. Затова може да се приеме с голяма вероятност, че откъслеците, или надписът, са били издълбани във времето на Омуртаг. В полза на това предположение говори и мястото, гдето са намерени откъслеците — Силистра, в който град според надпис № 56 Омуртаг построил великолепен дворец. Тук е стоял навярно надписът с подвизите на Крум. Мундрага е било може би първобългарското име на Силистра.

 

---

 

4.

 

Откъслек от мраморна плоча, вис. 0,35, шир. 0,457, деб. 0,085, намерен в развалините на малкия дворец в Плиска, сега в Археологическия музей във Варна (инв. № III 198). Образ 49.

 

Издания. Успенский. ИРАИ X, 1905, 238, № 1, (табл. 36, 1); Бешевлиев ПН I, № 45 (и с. 144 и сл.).

 

 

Букви. Буквите, които са високи 0,04, са издълбани грижливо и хубаво върху предварително огладена повърхност. Те приличат отчасти на буквите в № 3 и № 7. Забележителни са буквата Υ в р. 5, която прилича на лат. V, и буквата А в р. 3, на която триъгълникът в средата завършва с почти отвесна чертица надолу. В р. 5 буквата Η е свързана с буквата М.

 

Особени знаци. В р. 2 κέ е предадено със S, а ου с ȣ. В р. 5 пред и след ἵνα е издълбана по една точка в средата на реда, чмето значение е неизвестно.

 

Ортография. Запазеният текст не показва отклонение от традиционната ортография.

 

 

130

 

1. Първите две букви, запазени в началото на реда, не могат да се допълнят със сигурност. — За кого се отнася името Лъв, което се среща и в р. 4, може би в р. 3, не може да се каже със сигурност. Може би това е византийският император Лъв V (813—820).

 

2. Подлогът на глаголната форма ἐζοῦμεν = ἐζώμεν „живеехме", която е образувана по подобие на глаголите на -έω, вж. Увод, § 27, е може би „българите". Буквата Τ в края на реда се допълва най-приемливо като наречието за време τότε.

 

3. В началото на реда трябва да се допълни името Λέων, а в края може би ἔχει или ἐστίν. За именителния падеж при ὄνομα вж. Kühner—Gerth I 45; Schwyzer II 66; Blass—Debrunner 95, § 143; Wolf II 24.

 

5. За личното местоимение μου в началото на реда, което се отнася до автора на надписа, вж. Увод, § 33. — Буквите АΦНМ в края на реда Успенский чете и допълни като ἀφ᾽ ἡμ[ῶν]. Обаче след ἵνα обикновено следва глаголна форма, вж. Увод, § 32. Затова тези букви трябва да се четат по-скоро ἀφῆ М... = ἀφεῖ μ[ou?, Срв. NT I J. 1, 9; ἵνα ἀφῆ ἡμῖν. За ἀφῶ вж. Hatzidakis 309; 334; Jannaris 243 § 960; Psaltes 237; Dieterich 220; Blass—Debrunner 58 § 94; Radermacher 96; Schwyzer I 688.

 

6. Буквите ΙCAC представят може би завършекът на някакво аористно причастие.

 

*

 

---

 

5.

 

Коректната ортография и отчасти език отделят този откъслек от другите първобългарски надписи. Обаче мястото, гдето е намерен, и палеографията го свързват с тях. Надписът е разказвал за българо-византийските отношения може би във времето на византийския император Лъв, ако споменатото в p. 1, 3 и 4 име се отнася наистина за този император.

 

Половина от разцепена на две мраморна колона с жлеб за улей през цялата лицева страна, горе отчупена, по-рано вис. 1,10, сега 0,98, шир. 0,375, намерена в турските гробища при Плиска, до 1956 е служила за улей на чешма в местността Дели Асан сърт при гара Църквица, Новопазарско, сега в Археологическия музей в София (инв. № 3960). Образи 50—53.

 

Издания. К. и H. Škorpil. AEM XIX, 1896, 242, № 7 ( = Отчет 12, № XVII; Успенский. ИРАИ X 236, № 7; Бешевлиев. ΠΗΙ, № 16 и с. 111)

 

 

 

131

 

 

Превод

 

... отиде хората ... назад ... тези крепости същият ... превзе.

 

 

Букви. Буквите са високи 0,03—0,045. Буквата А е с триъгълник в средата. В р. 4 дясната хаста на същата буква излиза над буквата.

 

Ортография. ο = ο и ω.

 

Надписът е бил преписан от К. Шкорпил в 1895. Тогава той е имал пет реда. Сега първите два реда са отчупени, които тук са дадени според преписа на Шкорпил.

 

1. Буквите NOC могат да бъдат краят на някакво лично име или на първобългарската титла καυχα]νος.

 

3. Запазените букви ACIC в началото на реда не дават възможност за едно сигурно допълване. Последните две букви могат да бъдат предлогът ἰς = εἰς. Двойната σ в ὀπίσσω има вторичен произход, вж. Увод, § 24.

 

4. Изпускане на члена след показателното местоимение ταῦτα не е рядко явление, срв. № 2, 19. В повечето случаи се касае за един вид хаплология, вж. Radermacher 113. — Кой се означава с ὁ αὐτός, не може да се каже. Може би се касае за същото лице, споменато в p. 1.

 

*

 

Надписът е разказвал очевидно за някакъв поход. Запазеният текст обаче не позволява да се определи нито времето, нито срещу кого е бил насочен. Може би се касае пак за поход на Крум.

 

---

 

6.

 

Горна част от мраморна колона с прост профил горе, средата на надписното поле е отчупена, също горе и долу, вис. 0,78, диам. 0,47, намерена при разкопки в развалините на една малка църква под скалите при Мадара, гдето е служила за олтарен камък, сега в Археологическия музей в София (инв. № 2461). Образи 54—57.

 

Издания. Fehér. Les monuments 43 (само препис с маюскули); Бешевлиев. ИИД XI—XII, 1932, 365 и сл.; Фехер. Сб. Мадара I, 1934, 380 и сл.; Бешевлиев, ΠΗ Ι, № 17 (с. 111 и сл.).

 

 

 

132

 

Превод

 

Кан сюбиги Омуртаг от бога владетел... беше... и направи жертвоприношения на бога Тангра... ичиргу (колобър?)...

 

 

Букви. Буквите са високи 0,03—0,04. Буквата А има формата на триъгълник с продължени хасти на дясната страна. Буквата Δ лежи върху хоризонтална линия, която ое подава от двете страни на буквата.

 

Особени знаци. Буквите HP са свързани в р. 7, Съюзът καί се изразява с буквата К, на която долното рамо има полегата чертица.

 

Ортография. i = η, ο = ο (веднъж ω).

 

1. За допълнената първобългарска тятла на кана вж. Увод, § 45. За ἧτο = ἧν вж. Увод, § 27.

 

5—6. Ταγγρα е гръцка транскрипция на висшия бог у тюркските народи tangra или tängri, чието първоначално значение е „небе", вж. Gabain. Glossar 3-40; Айдаров 364; Moravcsik, Byz II 296; Roux. Tängri. Вж. също Бешевлиев. Бит 74 и С. Г. Кляшторный, Праболгарский Тангра и древнетюркский пантеон; С. Ваклинов, София, 1984, 18—22. Според един турски ръкопис върховният бог на българите се наричал tangry, вж. R. Roesler. Romanische Studien, Leipzig 1871, 251, заб. 4; Куник. Известия 154; С. Г. Кляшторный, Праболгарский Тангра и древнетюркский пантеон. Сб. Ваклинов. 18—22. В края на р. 6 буквите НС са навярно завършекът на лично име.

 

7. Тук може да се допълни κολοβρος кли βοιλας.

 

*

 

Това, което е отчасти запазено и допълнено сигурно, показва, че е било извършено жертвоприношение на бог Тангра. Ако колоната не е била донесена от другаде, би могло да се приеме, че жертвоприношението е станало при Мадарските скали, където ще да се е намирало светилище на висшия бог Тангра.

 

 

7.

 

а) Откъслек от дясната страна на мраморна плоча с рамка, вис. 0,175, шир. 0,315, деб. 0,085, намерен до малкия дворец в Плиска в 1949, сега в Археологическия музей в София (инв. № 3959). b) Откъслек от лявата страна на мраморна плоча с рамка, вис. 0,30, шир. 0,25, деб. 0,09, намерен в Плиска, сега в музея в Плиска (инв. № 1843). Образи 58—59.

 

Издания: а) В. Бешевлиев. ИАИ XX, 1955, 281, № 8. b) Неиздаден.

 

 

 

133

 

 

Букви. Буквите са високи 0,03—0,05 и приличат на тези в № 3 и 4. Ъгълчето на буквата А завършва на места с опашчица, проточена долу, както в № 4, р. 3. Буквите А и Δ лежат върху хоризонтални линии. Буквата I в р. 2 на откъслек а и в р. 4 на откъслек b имат от двете страни за горния край по една точка.

 

Особени знаци. Буквата Τ в р. 2 на първия откъслек има в долния край една полегата черта, която върви от ляво на дясно, за да изрази съкращението -η или -ων. Срв. № 3а, р. 10, вж. Увод, § 20.

 

Ортография. γ =j в Βογιαν-.

 

 

1. ET = ἔτ(η) или ἐτ(ῶν), за последното вж. № 41, 1.

 

3. В името Βογιαν- = Βοιαν- буквата Γ представя т. нар. ирационална гама за премахване на зева между две гласни в гръцки, вж. Hatzidakis 119—120; Jannaris 155b; Dieterich 91—92; Psaltes 77; Schwyzer 1209; Jos. Boüüaert. Le Gamma irrationel, Βυζαντινὰ Μεταβυζαντίνα I, 1946, 55—63. Срв. Theoph. 357, 19 Βατβαϊᾶν срещу Βατβαιγάν в по-лошите ръкописи и Theoph. Cont. 307, 2 βαγιάνος. За монголското лично име Баян вж. Moravcsik. Byz. II 83—84, а за формата в надписа — Увод, § 36. За личността на споменатия тук Боян, както и за евентуалното съдържание на надписа не може да се каже нищо. Заслужава да се отбележи, че този надпис и яздълбан върху плоча с рамка вм. колона.

 

 

8.

 

Варовиков блок, вис. 0,275, шир. 0,20, деб. 0,22, намерен в наоса на базилика № 1 в местността Армутлук при Плиска, сега в музея в Плиска (инв. № 1827). Образ 60.

 

Издания. Ст. Михайлов. Разкопки и проучвания III, 1949, 180; В. Бешевлиев. ИАИ XX, 1955, 272, № 2 с фото.

 

 

Букви. Буквите са високи 0,055. Буквата А е с хоризонтална хаста в гредата. В началото на реда се забелязва несигурно лигатурата ΗΣ.

 

2. За титлата капхан вж. Увод, § 42.

 

3. Значението на думата ταγμα не е сигурно. Тя може да бъде известната гръцка дума τάγμα „отред войници" или тюркска титла (Moravcsik. Byz. II 296).

 

 

134

 

 

9.

 

Откъслек от варовикова плоча, вис. 0,19, дъл. 0,16, деб. 0,55, намерен в Плиска, сега в музея в Плиска. Образ 61.

 

Издания. В. Бешевлиев. ИАИ XX, 1955, 279, № 3 с фото.

 

 

Букви. Буквите са високи 0,04. Буквата А е хоризонтална средна хаста, а горе завършва с малка опашка над ъгъла.

 

Ортография. ο = ω (?)

 

1. В началото на реда се забелязва долният край на буква, вероятно ȣ. — Значението ὠνίου е неясно. Тук може да се касае за τὸ ὤνιον „стока". В такъв случай буквите ΠΩΛ в р. 3 могат да принадлежат към глагола πωλέω „продавам".

 

2. Последната буква в реда може би трябва да се допълни κολοβρος. За βαγατουρ вж. при № 48, 1.

 

---

 

10.

 

Откъслек от варовикова плоча, вис. 0,15, шир. 0,14, деб. 0,04, намерен в Плиска, сега в музея в Плиска (инв. № 1833). Образ 62.

 

Издания. К. Миятев. ИАИ XIV, 1943, 84, обр. 152, 2, само факсимиле без транскрипция; Fr. Altheim. Literatur und Gesellschaft im ausgehenden Altertum I, Halle, 1948, 202 II; В. Бешевлиев. ИАИ XX, 1955, 279, № 4, фото.

 

 

Букви. Буквите са високи 0,05. Буквата А има хоризонтална хаста. Двата полукръга на буквата В са разделени един от друг.

 

1. Запазените букви могат да се допълнят като βαγαινος или βαγατουρ.

 

---

 

11.

 

Откъслек от десния край на варовиков блок, вис. 0,29, шир. 0,19, деб. 0,21, намерен в наоса на базилика № 1 в местността Армутлук при Плиска, сега в музея в Плиска (инв. № 1828). Образ 63.

 

Издания. Ст. Михайлов. Разкопки и проучвания III, 1949, 179 и сл.; В. Бешевлиев. ИАИ XX, 1955, 281, № 6 с фото.

 

 

 

135

 

Букви. Буквите са високи 0,06. Буквата Ο е с точка в средата. Пред и след буквата Λ има по една точка, на които значението не е ясно, срв. № 4 и 5 и Увод, § 20. Може би те служат да означат цифровата стойност на буквата. Забележителен е знакът , който тук може да означава цифрата ς = 6. За него вж. Увод, § 19.

 

1. Ако последните две букви не означават цифри, тук би могло да се чете ὅλον или да се допълни τ]ὸ λο[ρίκιον, срв, № 50, 1.

 

2. Буквите ΗΡΧΙ могат да се допълнят като ἤρχι[σα, -σεν, -σαν.

 

---

 

12.

 

Откъслек от мраморна колона, вис. 0,15, дъл. 0,145, деб. 0,023, намерен в Плиска, сега в музея в Плиска. Образ 64.

 

Издания. В. Бешевлиев. ИАИ XX, 1955, 277 и сл., № 1 с фото.

 

 

Букви. Буквите са високи 0,02. Буквата Δ лежи върху хоризонтална линия и напомня на кирилско Д. Буквата А има хоризонтална средна хаста. Буквите А и А завършват горе с опашчица. Характерна е буквата К, на която страничните две хасти са много дълги и образуват остър ъгъл.

 

Особени знаци. Съюзът κέ = καί е изразен с белега който се среща и в 4; 41 и 42, а също и в други късни гръцки надписи (напр. Grégoire, Recueil I, № 233, № 236, № 239 и др.). Забележителен е знакът , който в р. 3 означава звука е (срв. Gardthausen II 327 и 335), а в същия ред след Δ и в р. 2 звука о, срв. № 13 и № 51. Над Ω е издълбана хоризонтална чертица, която може би е без значение, срв. № 59, 2; 6.

 

1. Буквите Τ са може би краят на някаква дума в родителен падеж или членът τοῦ.

 

2. За формата ἧτο = ἧν вж. Увод, § 27. Последната буква може да бъде и N.

 

3. В края на реда може да се допълни също αὐτούς, -ὐτό, -ὐτήν.

 

4. Без околен текст сигурно четене на запазените букви не може да се предложи.

 

---

 

13.

 

Колона от сиенит, горе профилована, вис. 2,50, диам. горе 0,38, намерена в турските гробища при Тумбул джамия в Шумен, сега в Археологическия музей в София (инв. № 366). Образи 65—66.

 

 

136

 

Издания. Н. и К. Škorpil. AEM XIX, 1896, 242 и сл., № 8, факсимиле с четене и тълкуване на отделни думи (Шкорпил. Отчет 13, № XVIII); Успенский. ИРАИ X, 1905, 232 и сл., № 6 (фото табл.45); Златарски II, 451—459 (срв. МСб. 24, 1908, 51 и сл.); Bury 481 и сл.; П. Ников. Кавхан Исбул. Сб. Златарски 197—204 с препис с маюскули; Бешевлиев. ГНМ, № 17 и с. 419 и сл. (ПН I, № 18 и с. 112 и сл.) и ΠΗ ΙΙ, с. 35 и сл.; F. Dvornik. BCH 52, 1928, 131 и сл.; H. Grégoire. Byzantion 9, 1934, 773—783.

 

 

 

Превод

 

(Кан сюбиги Маламир) от бога архонт: дядо ми Крум намери с нас тези произведения (?). Баща ми Омуртаг архонтът, като сключи 30-годишен мир, добре живя с гърците и отначало и аз добре живеех, но гърците опустошиха нашите земи и архонтът Маламир, който управляваше заедно с капхан Исбул, отиде с войска срещу гърците и опустоши крепостта Проват и крепостта Бурдизон и земите на гърците и придоби

 

 

137

 

всякаква слава и дойде във Филипопол и гърците избягаха и тогава капхан Исбул заедно с преславния архон направи среща с филипополийците.

 

 

Букви. Буквите са високи 0,02—0,035. Те са издълбани много небрежно, което затруднява извънредно много четенето и го прави на места несигурно. Буквата А е с хоризонтална средна хаста. Буквите Е, С, Ο и Ȣ са закръглени.

 

Особени знаци. Особено внимание заслужават двата знака за съкращение и (вж. № 12). Знакът означава съюза κέ = καί. Обаче поради смесване на двата знака от каменоделеца те означават: 1) звука е; 2) глаголния завършек -εν; 3) сричката -ον(-); 4) окончанието -ος; 5) окончанието -ους; 6) В р. 9 окончанията -αν в ἅπασαν (9) и -ην във φύμην (9); 7) евентуално звука i в ῖλθεν. Изпуснатите краесловни букви и срички се означават_чрез хоризонтална чертица над последната издълбана буква, напр. = καλά (4), = μετά (2), = κάστρον (8), = ἐρήμοσαν (5) и др. Думата ἄρχων в р. 2 е издълбана АР с поставен отгоре Христовия монограм. Буквите HP и НМ са свързани.

 

Ортография. i = ι (покрай 4 пъти η), αι = ε, οι = υ, ω = ο.

 

Началото и особено краят на редовете не са навсякъде добре издълбани или са заличени от времето. Някои букви са повторени от неука ръка в ново време или са издълбани нови букви върху старите, поради което са станали почти нечетливи. Надписът прави впечатление на несполучлив опит да се издълбае надпис върху мъчно податлив за дълбане камък. С това биха се обяснили някои неясноти в началото на надписа и неговото крайно небрежно издълбаване.

 

1. Допълването κανα συβιγι Μαλαμιρ, което е направено въз основа на № 58, 1—3, се налага от личното местоимение μου след πάπος, а също и от съдържанието на целия надпис. На камъка обаче от този ред не се забелязват никакви сигурни следи, поради което може да се приеме, че тези думи не са били издълбани.

 

2. За опростяване на двойната съгласна в ὁ πάπος = πάππος вж. Увод, § 24.

 

3. Даденото четене в началото на реда буди известно съмнение и не може да се свърже задоволително със следващия текст. Тук бихме очаквали по-скоро изречение със следното съдържание: „Дядо ми Крум воюва с гърците." Тук се касае навярно за грешка на каменоделеца или за смесване с друг надпис. - ἷβρεν = ηὗρεν, ако така трябва да се чете, е единственият случай в първобългарските надписи, в който звукът в е предаден с β = υ. Думата ἔργα, на която първата сричка не е издълбана, означава тук „художествени творби", срв. Const. Porph. de cer. 661, 20: ἔργα ἀργυρᾶ διάχρυσα. За τοῦτα = ταῦτα вж. при № 2, 17. Словоредът τὰ ἔργα τοῦτα отговаря на τὰ γράματα ταᾶτα, № 57, 23—24; τὸ ἀνάβρυτον τοῦτο, № 58, 7—8, и τὸν τόπον τοῦτον, № 2, 25—26. Грегоар (774—776) свързва началото на реда със следното съобщение на Теофан (563, 21 и сл. = Извори VI 289): „Рагневен от това, злосторникът изпратил един отряд за грабеж в Св. Мамант, изгорил тамошния дворец и като натоварил на коли медния лъв от хиподрома заедно с мечката и змея на водохранилището и избрани мраморни статуи, завърнал се..."

 

 

138

 

4. За ἰρίνην λʹ ἐτο̃ν = εἰρήνην λʹ ἐτῶν срв. № 41, 3. За употребата на genitiv. qualitatis в късногръцки вж. Schwyzer II 112; Tabachovitz 6; Thumb, § 45; Roussel, § 278. — За тридесетгодишния мир вж. при № 41. — За свързването на причастието c verbum finitum чрез καί в πυίσας κὲ καλά ἔζισεν = ποιήσας καὶ καλὰ ἔζησεν срв. Malalas 389, 5 и сл.: καὶ ἀκουσας Λεόντως καὶ Ἰλλοῦς καὶ οἱ μετ᾽αὐτοῦ καὶ ἀνῆλθαν... Вж. за това Jannaris 1720; 2168 b; Krüger 59, 2, 9; Radermacher 218; Ljunguik 45 и особено Hj. Frisk. Partizipium und Verbum finitum im Spätgriechischen, Glotta 17, 1928, 57 и сл. — καλά койне καλῶς = εὖ. Β средно- и новогръцки формата за мн. число на прилагателните служи, както е известно, за наречие, вж. Hatzidakis 307; Dieterich 182; Thumb 72, § 122. За словореда при наречието вж. Увод, § 32. — ἔζισεν = ἔζησεν: в койне атическата форма ἐβίων е била заменена, както е известно, с йонийската ἐζησα, вж. Dieterich 238; Nachmanson 167; Blass—Debrunner 50, § 75. — За μετά с акузатив вм. генитив вж. Увод, § 31.

 

5. За наречието τὸ ἀρχέον = τὸ ἀρχαῖον срв. Const. Porph. de them. 60, 5 и сл.: τὸ δὲ ἀρχαῖον αὕτη ἡ νῆσος ἐτυραννεῖτο... За формата ἔζουν = ἔζων, която е първо лице ед. число (срв. μου в p. 2 и 3), вж. при № 4, 2. Подлогът е Маламир, вж. р. 6. – κὲ = καὶ има тук адверзативно значение „но" (вж. Kühner-Gerth II 248, 4; Jannaris 1713; Ljungvik 55 и сл.; Thumb 175, § 261), понеже τὸ ἀρχέον καλὰ ἔζουν се противопоставя очевидно на ὑ Γρικὺ ἐρήμοσαν. — За формата ὑ Γρικύ = οἱ Γραικοί вж. при № 3а 2. — За ἐρήμοσαν = ἠρήμωσαν вж. при № 2, 10—11. Краят на реда е допълнен според № 2, 29.

 

6. За Μαλαμιρ вж. Златарски I 1, 332—336 и 447—459; за формите на името вж. Moravcsik. Byz II 180 и Ст. Младенов. МСб. XXV, 1909, 88 и сл. Д. Дечев (VI Отчет на ЕАИ за 1926, София 1927, 20) сравни първата част на Мала- с готските лични имена Mala-ricus, Mala-theus, Mala-bald и прие, че името е готско. За славянския произход на името вж. Йор. Заимов. Старобългарските лични имена: Безмер, Гостун и Маломир, ИИБЕ XI, 1964, 452—453. — За титлата капхан вж. Увод, § 42. — Втората част на името Ισβουλος (Ησβουλος № 58, 5) се среща в името на бабалъка на цар Симеон Γεώργιος ὁ Σουρσούβουλος (Moravcsik. Byz. II 290), ако под това име не се крие титлата ιτζουργου βουληας, вж. Увод, § 43. За Исбул вж. П. Ников в сб. Златарски 195 и сл., за името вж. Moravcsik, Byz. II 141. — За словореда при ἐπάρχον = ἐπάρχων вж. Увод, § 32. За Исбул като съуправител вж. № 58, 16 и сл.

 

7. За допълването μετὰ λαόν срв. № 2, 27. — За смяната на първо с трето лице вж. Увод, § 33. — Словоредът τοῦ Προβάτου τὸ κάστρον е същият, както № 57 и сл.: τῖς Πλσκας τὸν κάνπον, срв. също Theoph. 496, 3: τὸ Προβάτου κάστρον, за това вж. Увод, § 32. Развалините на крепостта Проват се намират на около 20 км североиточно от Одрин на една скала над левия бряг на реката Св. Георги (Правади дереси) южно от селото Правади, отбелязани на австрийската генералщабна карта, лист Адрианопел, вж. също Jireček. AEM Χ, 1886, 145 и XIX, 1896, 243, Пътувания 695; Бр. Шкорпилови. Паметници из Българско I, София, 1888, 71.

 

 

139

 

Тази крепост е лежала на византийския военен път Одрин - Маркели, вж. V. Beševliev, Heerstrasse 126.

 

8. В началото на реда се разчита несигурно думата κάστρον, която представя навярно литография на същата дума в края на предходния ред. — За крепостта Бурдизон вж. при № 20. — Краят на реда е допълнен според р. 5. Тук би могло да стои и ἐπῖρεν, срв. 2, 30, което обаче е по-малко вероятно.

 

9. Формата Φιλιπόπολιν = Φιλιππούπολιν с -πο- вм. -που- се среща редовно в гръцките надписи и монети (срв. лат. Philippopolis), напр. Mihailov. IGBulg. III, № 878. Тази форма е създадена под влияние на градски амена като Σωζόπολις, Θερμόπολις и др., и произведените от градското име жителски имена, напр. Νεάπολις, но Νεοπολίτης, вж. Debrunner, § 146, обаче Ἀδριανούπολις. За липсата на члена пред градското име вж. Увод, § 28.

 

10. Началото на реда е заличено. Предложеното от А. Грегоар допълване ὑ Γρικὺ ἔφυγαν е много подходящо, но не е сигурно. — Думата συντυχία има тук значението „разговор", срв. Migne. PGX 1553 А: ... καὶ συντυχίας τῆς διὰ Βαρνάβα πρὸς τοὺς ἀποστόλους. Theoph. 63, 25: ἐν τῇ πρὸς τὸν βασιλέα συντυχίᾳ.

 

11. За -φυμ- вм. -φημ- в τὸν ἄρχοντα τὸν ὑπέρφυμον = τὸν ἄρχοντα τὸν ὑπέρφημον вж. Увод, § 25. Епитетът ὑπέρφημος отговаря на inclytus и ἔνδοξος в титулатурата на византийските императори и е създаден под нейно влияние. Мнението на Г. Фехер (Recueil Th. Uspenskij I, Paris 1930, 3 и сл.), че той представя превод на *υβιγι, е погрешно. — Четенето πρὸς τ(οὺς) Φιλι(ποπολίτας) се налага от съдържанието на p. 9.

 

*

 

Сведенията за управлението на Омуртаговия наследник Маламир са извънредно оскъдни. Като се изключи съобщението на Теофилакт Охридски, че Омуртаг имал трима сина, от които по-старият се наричал Енравота, а също и Воин (може би Боян), вторият Звиница, а третият Маламир, който наследил баща си и умрял „безвременно" (т.е. млад?) три години след посичането на брат му Енравота (Migne. PG 126, 193с—197с, § 31—33 = Писмата на Теофилакта Охридски, превел от гръцки митрополит Симеон, СбБАН, кн. XXVII, София 1931, 258—250), горният надпис заедно с надписите № 58 и 69 са единствените извори за управлението и дейността на кан Маламир. Поради това някои учени (напр. Бъри) приеха съвършено неправилно, че Маламир и Пресиан са една и съща личност. Все поради липса на по-подробни сведения точната дата на заемането на властта от Маламир, както и защо са били пренебрегнати първите двама Омуртагови синове остават неизвестни. В. Н. Златарски (I 1, 332—337 и 447—459) прие, че Маламир е управлявал от 831 до 836, а отстраняването на първия син Енравота от престолонаследието е станало поради неговите симпатии към християнството. За втория син Звиница би могло да се предположи, че е бил болнав и наскоро починал, в полза на което говори обстоятелството, че след смъртта на Маламир

 

 

140

 

властта заел не той, а неговият син Персиан. Обаче не е изключена възможността Омуртаг да е пожелал сам приживе най-малкият син да заеме престола. Така или иначе Маламир станал български владетел доста млад и може би не без съпротива. Що се касае за точната дата на началото на неговото управление, тя трябва може би да се отмести с една-две години от тази, която дава Златарски.

 

Около същото време станали промени и в управлението на Византия. Императорът Михаил II, с когото Омуртаг поддържал мирни отношения и комуто оказал голяма помощ по време на въстанието на Тома Славянина, починал в 829 и бил наследен от сина си Теофил. От горния първобългарски надпис трябва да се заключи, че новият император наскоро след като заел престола и преди да се заплете във войни с арабите в Mала Азия, се опитал да възвърне част от отстъпените на българите земи съгласно 30-годишния мирен договор и нахлул в пределите на България, надявайки се на лесен успех поради младостта и неопитността на новия български владетел Маламир. Обаче бил принуден да се завърне обратно било понеже срещнал силен отпор от страна на българите, било че в Мала Азия арабският халиф Мамун бил започнал вече военни действия срещу Византия. Отглас от тези събития в изопачен вид изглежда да съдържа хрониката на Михаил Сирийски, според която българите били се подчинили на императора Теофил (вж. приведените от Златарски I 1, 317, заб. 2, пасажи: J.B. Chabot. La chronique de Michel le Syrien, 3, 1905, fasc. 1, 50: En l'an 1140 (829), mourut Michel, empereur des Romains, et Theophilus régna. Les Bulgares se soumirent à lui... ; 73 : Theophilus, empereur des Romains, en voyant que les Bulgares avaient fait leur soumission...). По-късно или веднага след това българите нахлули в почти оголялата от византийски войски Тракия, завзели крепостта Проват и достигнали навътре чак до крепостта Бурдизон (с. Баба Ески), която също завладели. След това те или срещнали съпротива, или се отказали да продължат похода към Цариград. Обаче походът не останал безрезултатен. Маламир заедно с Исбул се насочил към Филипопол, чийто гръцки гарнизон избягал при приближаването на българските войски. Тогава Исбул и Маламир влезли в преговори с населението на града, което навярно им предало града. Българите, използувайки затрудненото положение на Византия поради арабските войни, присъединили Пловдив към България, както това може да се заключи от надпис № 14, понеже едва ли би могло да се предприеме поход в Беломорието, без да бъде Пловдив в български ръце.

 

Забележително е, че както в надпис № 2, така и тук военните действия на българите се явяват като последица от византийска агресия.

 

Горните събития не са отбелязани от византийските хронисти. Това не е рядко явление във византийските хроники, срв. надпис № 14, а също и Увод, § 59. За тълкуването и възстановяването на надписа вж. още Runciman 292 и сл., Appendix VIII; Lemerle. Philippes 138—139.

 

 

14.

 

а. Четириъгълна плоча от едрозърнест мрамор, горният ляв ъгъл отчупен, вис. 1,23, шир. 1,19, деб. 0,37. — b₁. Откъслек от десния долен ъгъл на плоча от същия вид мрамор, вис. 0,33, шир. 0,218, деб. 0,19. — b₂. Откъслек от лявата страна (?) на плоча от същия вид мрамор, вис.

 

 

141

 

0,11, шир. 0,10. — c. Откъслек от левия долен ъгъл на плоча от същия вид мрамор, вис. 0,48, шир. 0,26 (по-рано 0,80), деб. 0,12. — d. Откъслек от горния ляв край на плоча от същия вид мрамор, вис. 0,17, шир. 0,38, деб. 0,18. — е. Четириъгълна плоча от същия вид мрамор с повреден десен горен край, в средата дупка с улей, вис. 1,24, шир. 1,22, деб. 0,37. — Двете плочи и четирите откъслека са били намерени при разкопки във Филипи (Гърция) през годините 1923, 1924, 1932 и 1933. Първата плоча (а) е била видяна от П. Браконие още в 1707. След това е била засипана и в 1923 отново открита, сега навярно в музея при Филипи. Образи 67—77.

 

Издания, a) CIG II 2010 и IV 8691A (Le Bas. Voyage archéologique II 334, № 1440; L. Heuzey et H. Daumet. Mission archéologique de Macédoine, Paris 1876, 89; H. Omont. Missions arhéologiques françaises en Orient aux XVIIe et XVIIIe siècles, II Paris 1902, 1028—1037, към това Lemerle. Philippes 134, заб. 4, гдето са дадени по-старите издания), — а и е) F. Dvornik. Deux inscriptions gréco-bulgares de Philippes, BCH LIJ, 1928, 125—143 (Б. Филов. Два гръцко-български надписа от Филипи, ИАИ V, 1929, 365 и сл.; В. Бешевлиев. ΕΛΛΗΝΙΚΑ III, 1930, 232—234; Иванов. Български старини 1—9; В. Бешевлиев. ИИД XI—XII, 1931—1932, 361—369 (= ПН I, № 19 и 20 и с. 116 и сл.; II 40); P. Lemerle. A propos des inscriptions protobulgares de la basilique de Philippes, BCH LIX, 1935, 165—168; G. Fehér, п.т. 169—174; Lemerle. Philippes 134—137 (срв. DACL XIV 734 и сл.). — b, c, d) В. Бешевлиев. Нови откъслеци от първобългарски надписи, ИАИ XI, 1937, 301 и сл.

 

 

 

142

 

 

Превод

 

Персиан, от бога архонт на многото българи, изпрати Исбул, капхана, като му даде войски и ичиргу боила и кана колобра. И капханът при смоляните... Който търси истината, бог вижда и който лъже, бог вижда. На християните българите направиха много добрини и християните ги забравиха, но бог вижда.

 

Букви. Буквите са високи: а) 0,049—0,12; b) 0,05—0,09; с) 0,06—0,08; d) 0,08—0,09 и е) 0,04—0,10. Формите на буквите А, Е, Θ, Μ, Ο, X и С са еднакви във всички плочи и откъслеци. Забележителни са буквите В и Δ, които стоят върху хоризонтална линия, ромбовидното Ο покрай кръглото и ромбовидното Ȣ покрай закръгленото в откъслек е.

 

Особени знаци. Срещат се следните лигатури:

a) ΝΠ, ΝΚ, ΓΑ, ΣΔ

b) ΜΗΝ

c) ΟΣ

d) ΤΗ

 

и съкращенията: κέ₂, ΘΣ = Θεός.

 

В p. 1 буквата А е издълбана под Г, а в р. 9 Δ под Σ.

 

Ортография. a) i = ι (един път η), ο = ο (един път ω), ει = ι; е) i = ι покрай η, ο = ο, αι = ε, ει = ι, οι = υ; οι само в члена и окончанието –οι.

 

 

143

 

Двете цели плочи (а и е) и четирите откъслека са части от голям (около 43 реда) надпис, който е бил издълбан върху пет плочи на южния стилобат на недовършената базилика във Филипи, вж. Lemerle. Philippes 135. Те са образували част от интерколумните на колонадата. Двете цели плочи са началото и краят на надписа. Към коя от останалите три плочи принадлежат четирите откъслека, както и дали не принадлежат към една и съща плоча, не може да се установи със сигурност. Може само да се каже към коя плоча не принадлежат. Откъслек b не принадлежи към последната плоча, понеже запазените букви EY в последния ред не могат да се свържат с началото на първия ред в тази плоча. Откъслеците b и с не принадлежат един на друг, понеже запазените букви в края на реда на откъслек b не могат да се свържат със запазените букви в надалото на реда в откъслек с. Откъслек с не може да бъде част от втората плоча, понеже ἀγαθά, ако така трябва да се допълнят буквите ΑΓΑΘ, не може да се свърже с последните думи на първата плоча. Следователно откъслек b може да принадлежи към плоча 2 и 3, а откъслек с към 2, 3 или 4, а откъслек d към плоча 3 или 4. Даденото тук подреждане е само приблизително. Откъслеците могат да се подредят, разбира се, и по друг начин. Мястото на откъслек b₁ е съвсем несигурно.

 

1—2. Изразът Το̃ν πολῶν Βου(λ)γάρον ὁ ἐκ Θεοῦ ἄρχον = Τῶν πολλῶν Βουλγάρων ὁ ἐκ Θεοῦ ἄρχων отговаря по смисъл на τοὺς πολοὺς Βουλγάρις ἐπέχοντα в № 57, 20. Значението на този израз не е напълно ясно. Той може да се схване буквално, а именно чрез изтъкването на многото българи се подчертава голямата мощ на българите. Той може би стои във връзка със следните изрази в Орхонските надписи (Айдаров) 293, 16: „немногочисленнмх сделал многочисленннми"; 297, 29: „Малочисленный народ я сделал многочисленным." Възможно е тук да се касае за някакъв тюркски титулатурен израз. — За опростяване на геминатата в πολῶν вж. Увод, § 24. — За името на българите вж. при р. 40. На плочата е издълбано ΒΟΥΓΑΡΟΝ очевидно по невнимание, понеже такава форма на името „българи" е непозната в гръцки език, вж. примерите у Moravcsik Byz. II 100—106. — За израза „от бога архонт" вж. Увод, § 49. — Словоредът το̃ν πολῶν Βου(λ)γάρον ὁ ἐκ Θεοῦ ἄρχον е обичаен за първобългарските надписи, вж. Увод, § 32. Той не е чужд и на класическите писатели, напр. Thuk. I 65: μετὰ δὲ τῆς Ποτιδαίας τὴν ἀποτείχισιν. Но по-често се среща в късно- и новогръцки (особено в Понтос и Кападокия), напр. TN Matth. 1, 18: τοῦ δὲ Ἰησοῦ Χριστοῦ ἡ γένεσις; Malalas 402, 18: τῆς αὐτῆς Ὀδησσοῦ πόλεως τὰς πόρτας (към това Wolf II 82); Digen. Akrit. 233: εἰς τοῦ Παστρᾶ τὸ κάστρον, новогр. στῆς Ἀλεξάντρας τὸ βουνό. — Забележително е, че тюркският израз κανα συβιγι не стои в титулатурата на кана. Може би той не е бил повече употребяван.

 

3. Името Περσιανος, което у Константин Багренородни (De adm, 32 39) гласи Πρεσιαμ, Κ. Иречек (Arch. 609) сравни с Προυσιανός (Kedren II 469 и 483), сина на цар Иван Владислав, а по отношение на окончанието — с Ἀλουσιανός (за тези имена вж. Йор. Иванов в сб. Златарски 59 и сл.). По-късно В. Н. Златарски (MCб. XXIV, 1908, 49 и сл.) посочи и формата Πρεασιανός (В. Prokič. Die Zusätze in der Handschrift des Johannes

 

 

144

 

Skyllitzes, München, 1906, 36 = Извори XI 292). Славянската етимология на името не е сигурна поради Пер- (срв. р. 9 Σμολεανους, следователно не ΠΡѢ-). Славянската метатеза на ликвидата, която в Πρεσιάμ, Πρεασιάνος или Προυσιανός, ако се касае за едно и също име, е вече прокарана, в Περσιανος още не е настъпила. За такива старинни форми вж. Vasmer. Die Slaven, 289. — За члена при личните имена вж. Увод, § 28. — ἀπέστιλεν = ἀπέστειλεν: в койне и у византийските писатели глаголът ἀποστέλλω се употребява по-често, отколкото πέμπω, вж. Witkowski. Вег. 260; Dieterich. Sporaden 191 под πέμπω.

 

4—5. Името Ισβουλον е без член, както в № 13, 6 и 10. — Причастието δόσας = клас. δούς принадлежи към аористната форма ἔδωσα, която обаче не е отбелязана в първобългарските надписи, срв. Malalas 26, 4: δόσας αὐτοῖς χώραν (към това Merz 38), за това вж. Hatzidakis. KZ 33. 1895, 110; Jannaris 996, 51; Dieterich 220—221; Reinhold 89; Psaltes 239. За по-голяма яснота тук думите, които зависят от причастието, следват след него, вместо да стоят пред него, както е обикновено, вж Увод, § 32. За акузативната форма вм. дативната вж. Увод, § 29. — φοσάτα (мн. число от φοσάτον = лат. fossatum към fossa) има тук значението „войска", срв. напр. Theoph. 393, 10: μετὰ δὲ χρόνον τινὰ φωσάτον Ῥωμαίων καὶ Ἀρμενίων εἰσελθόντων ἐν Λαζικῇ. Const. Porph. De adm. 45, 126: Περσικὸν φοσσᾶτον κατὰ Ῥωμανίας ἐξελθεῖν οὐ δύναται. Думата φοσ(σ)άτον значи още „лагер" (Suidas φοσσάτον· τὸ στρατόπεδον, Hesych. φόσσατον· ὄρυγμα, Φοσσᾶτον като местно име y Procop. De aed. IV 11) и „война" (Const. Porph, De cer. 503, 17: Ἡ ἀπὸ τοῦ φοσσάτου ἐπάνοδος Θεοφίλου βασιλέως = 21 и сл.; Ἐπανελθόντος τοίνυν Θεοφίλου τοῦ βασιλέως ἀπὸ τοῦ πολέμου κτλ. Theoph. 233. 23—24: καὶ ἐποίησε φωσάτον καὶ ἤρξατο πιάζειν ἐξ αὐτῶν τινὰς καὶ φονεύειν, вж. Du Cange s. v.; Sophokles s. v.; Const. Porph. de cer. II 458—459; F. Lammert. Suda, die Kriegsschriftsteller und Suidas, BZ 38, 1938, 29 и сл. Ziliacus 145 и сл., 164, 226, към това BZ 36, 1936, 108 и сл.; Zilliacus. Das lateinische Lehnwort der griechischen Hagiographie, BZ 37, 1937, 334). 3a различните начини на писане на тази дума вж. Psaltes 120; 130 и Theoph. ed. de Boor II 786.

 

6—8. За първобългарските титли и служби τὸν ητζιργου βοιλαν и τὸν κανα βοιλα κολοβρον вж. Увод, § 43 и 44. За мястото на ичиргу боила във войската вж. № 47, 14—16, където се вижда, че той е командувал дясното крило на войската.

 

9. Τοὺς Σμολεανους = Смолѣне или Смолне е славянско племе в Драмско, на което селищата не са установени с положителност, вж Д. Дечев. Где са живели смоляните?, сб. Златарски 45 и сл.; Йор. Иванов. Български старини 6 и сл.; F. Dvornik. Les Slaves, Byzance et Roma au IX^e siècle, Paris, 1926, 13 и 237 и сл.; Lemerle. Philippes 136. За предаването на ѣ чрез εα вж. Йор. Иванов. СпБАН I, 1911, 97 и сл.; Б. Цонев. История на български език I², София 1940, 330; St. Mladenov. Geschichte der bulg. Sprache, Berlin, 1929, 91 = История на българския език. София 1979, 98; Vasmer. Die Slaven 269—272. Името на смоляните се среща и по-късно във византийските извори като μέρη или θέμα τῶν Σμολένων, за

 

 

145

 

това вж. Дечев, пр. съч.; Йор. Иванов, пр. съч.; F. Dvornik. BCH LII, 1928, 138 и сл.; RE XIX 2236; Lemerle, Philippes 125.

 

Правилното тълкуване на думите ἐπὶ τοὺς Σμολεανους δ... зависи от значението на предлога ἐπί и от верното допълване на запазената в края на реда буква Δ, която е очевидно начало еа някое причастие, както показва словоредът, срв. ἰς τὸν παλεὸν ὗκον αὐτοῦ μένον № 56, 3—6 (вж. тук, c. 54, § 32). Обикновено се приема, че предлогът ἐπί има тук значението „против, срещу". Но той може да значи и „към", „до" или „при". За правилното разрешаване на въпроса допринася съществено наличието на широкото разпространение през първия период на българската държава на първобългарския апотропеичен знак IVI (В. Бешевлиев, Значението на първобългарския знак IVI. — ИНМВ, XV, 1979, 17—24) в Средните Родопи днес. Тук напр. в с. Борино, Смолянско, този знак се поставя днес върху оброчни хлябове и овци, за да предпазва от зло или уроки (обр. 198, 199, 200). Съществуването на този знак, макар и в ограничен обсег в Средните Родопи, свидетелствува за някогашното славянско население по тези места. А тези славяни са били безспорно смоляните, които се локализират в тази Родопска област (вж. приведените по-горе посочвания за смоляните). Смоляните или поне част от тях са възприели апотропеичния знак очевидно от първобългарите по време на по-продължителния им престой и мирно общуване с тях. Походът, споменат в надписа, е бил насочен срещу въстаналите славяни в Халкидика (Извори VIII 39: „планините в пределите на славяните"; Извори IX 156: „когато българинът Михаил излязъл срещу Солун" и надпис № 14 а), а не срещу смоляните. Всичко това дава право да се приеме за предлога ἐπί значението „при", следователно „При смоляните". В такъв случай буквата Δ може да се допълни като причастие от глагола διαμένω „пребивавам", а именно διαμένων. Вероятно областта на смоляните е била приютила за дълго време войските на капхан Исбул.

 

19. ΑΓΑΘ може да се допълни като ἀγαθ[ά, срв. р. 41.

 

27, ΑΥΤΟ може да се допълни като αὐτό[ς или [-ν.

 

37. Буквата N в началото на реда представя краят на дума от загубения предходен ред. - За ἤ της = εἰ τις = клас. ὅστις вж. Увод, § 27, срв. ΤΝ Marc. 4, 23: εἴ τις ἔχει ὦτα ἀκούειν, ἀκουέτω. На камъка е издълбано погрешно N вм. Η под влияние на предходното Ν — ἀλήθηαν = ἀλήθειαν.

 

38. γυρεύη = γυρεύει има тук новогръцкото значение „диря", „търся", ὁ Θεός θεορῖ (θεωρεῖ). Тук става дума за християнския бог, който всичко вижда и отдава всекиму заслуженото, срв. Κύριε ὁ πάντα ἐφορῶν... (C. M. Kaufmann. Handbuch der altchristlichen Epigraphik, Freiburg.., 1917, 153) и Const. Porph. De adm. 29, 2—3: Παρὰ τοῦ δικαίου καὶ μίσθαποδότου ἀγαθοῦ θεοῦ.

 

39. ψεύδετε = ψεύδεται.

 

 

146

 

40. τοὺς Χριστηανοὺς = τοὺς Χριστιανούς в значението „византийци", „ромеи" се среща често и у византийските писатели, напр. Teoph. 501, 28—32 = Извори VI 288—289: „На 22 юни, когато християните и българите застанали един срещу други недалеч от Адрианопол, християните претърпели страшно поражение, а враговете толкова много надделели в боя, че повечето християни, без да видят дори първото сблъскване, побягнали с все сили." — За винителния вм. дателния падеж вж. Увод, § 29. — За формата Βούλγαρις = Βούλγαρεις (лат. Bulgares, Vulgäres) (вм. Βούλγαροι, която се среща и в ръкописите на Теофан, вж. критичния апарат към 143, 26; 275, 14; 433, 15; 501, 28) вж. Moravcsik. Byz. II, 100—106. За различните опити за тълкуване на това име вж. п. т. 104, към това още K. H. Menges. Etymological Notes on some Päčänäg-Names, Byzantion XVII, 1945, 261. По окончание формата Βούλγαρεις може да се сравни с народностни имена като Ἄβαρεις, Χάζαρεις, Σέβερεις, за това вж. Jireček. Arch. 612.

 

41. За опростяването на геминатата в πολά = πολλά вж. в p. 1. За οι = υ в ἐπύισαν = ἐποίησαν вж. Увод, § 25.

 

42—43. Забележителни са запазването на историческия правопис при дифтонга οι вм. υ в Χριστηανοί и членните форми οί в р. 40 и тук и на двойната съгласна в ἀλλά и повторението на израза ὁ Θεὸς θεορῖ.

 

*

 

След превземането на Одрин в 813 Крум преселил населението на града и околностите в т.нар. България отвъд Дунава, т.е. в днешна Южна Бесарабия. Преселниците нарекли новите селища по името на старата си родина Македония, а себе си македонци (Златарски I 1, 277). Обаче те не забравили родните си места и търсили само удобен случай да се завърнат отново там. Това им се удало едва в 837. Началникът на преселниците Кордил успял по някакъв хитър начин да отиде при тогавашния византийски император Теофил, който „го приел радостно и като разбрал какво иска, изпратил кораби да вземат македонците и да дойдат в столицата. Владетелят на България бил Владимир ( = Маламир. вж. Златарски I 1, 449—450), внук на Крум и баща на Симеон. Преселниците решили да се преселят заедно с жените и децата в Романия Когато Михаил българинът ( = Персиан, вж. Златарски I 1, п.т.) излязъл на поход срещу Солун, те започнали да преминават реката с имуществата си" (Извори IX 156 = Georg. Contin. ed. Moravcsik, Studia Byzantina. Budapest 1967, 30—35). По това време избухнало голямо славянско въстание. „След няколко дена бил вдигнат немалък бунт от управителя на онази Славиния. Потоци от кръв потекли като река и цялата област била опожарена и помрачена" (Извори VIII 39 — F. Dvornik. La vie de Saint Grégoire le Décapolite et les Slaves Macédoniens au IXe siècle, Paris, 1926, 61—62). Вече първият издател на надписа Φ. Дворник свързва правилно горните две известия със съдържанието на първата плоча. Но той погрешно прие, че българите поискали да се възползуват от въстанието в Славиния, за да разпрострат властта си и върху тези славяни (Dvornik.

 

 

147

 

BCH LII, 141), понеже това би значило не само нарушение на 30-годишния мирен договор, но и открито завладяване на византийска територия. Ето защо по-вероятно се явява следното тълкуване.

 

По същото време, когато управителят на Славения се разбунтувал, византийският император Теофил бил зает с ожесточени борби с арабите в Mала Азия, които изисквали голямо напрежение и участието на цялата византийска войска. За да потуши бунта, императорът Теофил подобно на баща си Михаил II при въстанието на Тома Славянина се обърнал за помощ към българския владетел. С повикването на български войски императорът целял може би още да ги отвлече далеч от Северна България, за да улесни завръщането на македонците в родните им места. Българският владетел Персиан, неподозирайки нищо, се отзовал с готовност на молбата на императора, който му обещавал може би и някакви облаги, изпратил поради големината на въстанието мощна войска под предводителството на двамата най-големи военачалници капхана и ичиргу боила, от които първият бил не само главнокомандуващият, но и началник на лявото крило на войската, а вторият на дясното (вж. № 47). По този начин Северна България била оголена хитро от войски. Това личи ясно от опита на преселниците византийци да преминат Дунава и да си пробият път по сухо през България и от обстоятелството, че комесът, местният български управител на Добруджа, който преминал отвъд реката с малобройната си войска, се обърнал за помощ към намиращите се наблизо маджари, а не поискал подкрепа от централната власт. Не след много дошли и изпратените от императора кораби, на които преселените се натоварили заедно с имота си и се завърнали по море в родните си места.

 

По същото време българските войски, изпратени на помощ на византийците, бидейки в неведение за това, което се гласяло в най-североизточния край на България, навлезли в Беломорието и достигнали до стария град Филипи, който град те завзели и до Василика в Халкидика, вж. надпис № 14. Дали при това движение на юг те са воювали с племето смоляни или останали при тях на стан, не е известно, понеже то е било разказано в загубените три плочи от надписа. За да не би българите да излязат извън рамките на уговорената помощ и да се опитат да завладеят територии, бил изпратен в Христополис (сега Кавала) цезарят Алекси Моселе, който следял както движението на българите, така и развоя на бунта. Междувременно българите узнали за възвръщането на преселените в България отвъд Дунава и разбрали, че са били жестоко измамени от византийците. Дали те прекратили след това похода и се завърнали без всякаква компенсация обратно, не е известно. Обаче българите останали достатъчно дълго време във Филипи, за да могат да издълбаят надписа върху петте плочи на стилобата на базиликата.

 

В този надпис, който се намирал на най-личното и често посещавано от християните място, в светата християнска църква, християните са били

 

 

148

 

обвинени в тежки прегрешения, измама и лъжа, които християнският бог вижда и ще им отдаде заслуженото възмездие. Едва ли е могло да се избере по-подходящо място от християнската базилика за издълбаването на надпис, в който са свързани умело делата на християните с техните религиозни представи.

 

Многото или може би големите добрини, които българите са направили на християните, са били очевидно решителна помощ, оказана от Омуртаг на императора Михаил II, бащата на Теофил, и косвено на самия него по време на въстанието на Тома Славянина, и тази, която Персиан дал на Теофил. Бунтът в Славиния е бил навярно потушен от българите или е стихнал при тяхната поява. Чисто пропагандният характер на надписа личи не само от съдържанието на последната плоча, но и от мястото, гдето той е бил издълбан. Разказаните събития са станали, както посочи Ф. Дворник, в 837. Следователно от същото време ще произхожда и надписът. Освен Златарски II, 338 и сл. вж. още П. Мутафчиев. Македонски преглед IV, 2, 1928, 154; Γ. I. Θεοχαρίδης. Μόρουνατς, τὸ δῆθεν σλαβικὸν ὄνομα τῆς Καβάλας, Μακεδονικὰ 6, 1964—1965, 86.

 

И. Караянопулос (J. Karayannopulos, L'inscription protobulgare de Direkler, Athènes 1986, 7—54 c 15 образа) ce опита да докаже, че надписите не произхождат поначало от Филипи, а са донесени отдругаде, че походът е бил насочен срещу смоляните и следователно българите не са били във Филипи. Този опит почива върху предубеждение и субективни, недоказуеми предположения и съображения и затова трябва да се отхвърли.

 

 

14. bis Гладка мраморна колона, вис. 1,10 и диам. 0,35, видяна във Василика, Халкидическия полуостров, недалеч от Солун и планината Хортач. Нееднакви букви и неравни редове. Non vidi (обр. 201, 202).

 

Издания. D. Feissel et M. Sève, La Chalcidique vue par Charles Avezou. Notes de voyge et inscriptions. BCH 103 (1979), 287—288, No 8, fig. 25: „Avezou n'a pas établi de copie. La pierre était gravée peu profondément, et les estampages ont été faits avec un mauvais papier, trop raide, ce qui rend le déchiffrement malaisé. Les lignes ont été gravées tout autour de la colonne et remontent vers la droite, si bien que l'extrémité droite d'une ligne rejoint l'extrémité gauche de la ligne immédiatement supérieure; on a rendu sensible ce phénomène dans le fac-similé en répétant à droite et à gauche, en pointillé, les lettres de chaque extrémité des trois premïeres lignes. On a par hypothèse considéré comme le début des lignes la série de grandes lettres κεω gravées l'une au-dessus de l'autre qui se lisent à peu près au milieu de la photographie de l'estampage; mais, dans l'état de notre compréhension du texte, ce partipris est relativement arbitraire. Les lettres figurant en tireté sur le fac-similé sont douteuses; les autres ont fait l'objet d'un double contrôle et M^me Hiro Athanassiadi s'est efforcée, en élaborant le fac-similé, de limiter autant que possible la part d'interprétation personnelle; pour certaines d'entre elles cependant, on ne peut exclure absolument une autre lecture, ou une confusion entre un trait gravé et une éraflure de la pierre."

 

От факсимилето и от фотографията на естампажа могат да се прочетат със сигурност и известна вероятност следните думи:

 

 

149

 

 

Нечетливите или неразбираеми букви на факсимилето не са дадени. В р. 2 в края може би ἀδελφύ или ἀδελφί. В p. 3 може да се чете и ... σεν με ἵνα. В p. 6 или Ησβουλος четенето не е сигурно. В р. 7 може би ὁ Δουκουμ(ος). В p. 8 може би βοιλας. Сигурни четения може да даде само преглеждането на оригинала, местонахождението на който е неизвестно. Сегашният първи ред на факсимилето не е може би началото на надписа.

 

Превод

 

... от бога владетеля...

... при Маламир от бога владетел

...боилът кулубър...

... в Солун

... моите братя българите (?)

... Исбул капханът (?)

 

Ортография. ι = η, ο = ω, οι = υ

 

3. Формата Κουλουβρος се среща и в надпис № 69, 7.

 

4. Формата Σαλονίκη е един от най-ранните примери за Θεσσαλονίκη. (Jannaris 79 § 126).

 

5. С формата ὑ ἀδελφύ μου = οἱ ἀδελφοί μου могат да се сравнят ὑ θῖυ μου № 1 Ic и στρατηγύ № 47, 30.

 

Обстоятелството, че в първия ред се споменава титлата „от бога владетел", а в петия ред „моите братя", показва, че авторът на надписа или владетелят, от името на когото е издълбан надписът, не е един и същ със споменатия в р. 2 „Маламир от бога владетел", във времето на когото е станало нещо. Затова неспоменатият по име „владетел от бога" в p. 1. може да бъде само Персиан. Но това, което може да се прочете със сигурност от факсимилето, не позволява да се установи дори приблизително

 

 

150

 

съдържанието на надписа. Споменаването на градското име Солун и мястото, където е видян надписът, дават основание той да се свърже със следните събития, за които загатва и надпис № 14.

 

За по-голяма яснота се налага да се приведе отново тъмното съобщение на продължителя на Георги Монах (Извори IX 156, Moravcsik, Studia 206, 34—35): „Когато Михаил българинът излезе на поход срещу Солун..." Личността на Михаил, който предприел поход срещу Солун във времето на византийския император Теофил, е спорна. Той не може да бъде княз Борис-Михаил, понеже, както отбелязва В. Н. Златарски (История I 1, 451): „Борис никога не е бил съвременник на императора Теофил". Fr. Dvornik (BCH LU, 140) прие, че Михаил стои погрешно вм. Персиан. H. Grégoire (Byzantion IX 761) изказва мнението, че „е много вероятно, че мястото в извора, което е развалено на „Михаил българинът", да е гласяло нещо като „кавхан Исбул". Срещу тези опити за отъждествяване на Михаил се изказа отрицателно Gy. Moravcsik (пр. съч., 161): „Предположението, че тук авторът... е отъждествил едно лице от по-раншно събитие с княз Борис-Михаил, е взето от въздуха, както и че „Михаил българинът" представя развалено предаване на някаква прабългарска личност или титла." Обаче ако се вземе предвид, че по времето на императора Теофил е била изпратена от кан Персиан българска войска под началството на капхан Исбул в Беломорието, както това ясно се вижда от надпис № 14, за да потуши въстанието на славяните, които обитавали планините на Халкидика (Извори VIII 39), и че иначе не е известен друг български поход в тази посока, то предположението на Анри Грегоар, че Михаил българинът може евентуално да се отъждестви с капхан Исбул, се явява не само правдоподобно, но и сигурно. Друг е въпросът, дали в случая се касае за развалено предадено място, или за авторска грешка. Споменаването на боила кулубър в р. 3, вероятното име на Исбул в р. 6, както и вероятното отъждествяване на „владетеля от бога" в p. 1 с Персиан свързват надписа от Василика с този от Филипи (№ 14). Надписът от Василика е един вид продължение на разказаните събития в № 14. Те са се развили вероятно по следния начин.

 

Намиращата се във Филипи българска войска под командата на капхан Исбул се отправила цялата или част от нея в Халкидика, за да потуши въстанието на тамошните славяни. Нейният път е бил известният стар път Via Egnatia до устието на р. Струма. После войската е свърнала на юг и през сегашното селище Ставрос покрай морето е проникнала в огнището на въстаналите планински места в Халкидика до Василика. След потушаването на въстанието за овековечаване на похода или по други причини българите се погрижили да издълбаят надпис, преди да се оттеглят. Издълбаването станало набързо, както показва небрежната изработка на надписа, сравнена с тази на надписа от Филипи. Той е издълбан грижливо и добре. Очевидно във Филипи българите са имали достатъчно време и добри каменоделци под ръка. Напротив, поради краткия престой във Василика и липсата на подходящ материал и на добър каменоделец е трябвало да се направи всичко набързо.

 

В надписа от Василика остават много места неясни. Споменаването на кан Маламир в р. 2 е неясно. Не са ясни и споменаванията на град

 

 

151

 

Солун в p. 4 и на „моите братя" в р. 5. Тези „мои братя" не могат да бъдат братя на командуващия похода, нито на българския владетел, понеже те щяха да бъдат споменати между военните лица, изброени в надписа от Филипи. Това са очевидно лица, които са били видени или срещнати по време на похода. Те не са били славяните, понеже походът е бил насочен срещу тях и затова не могат да бъдат означени като „мои братя". Не изглежда да би било погрешно, ако се приеме, че това са били българите на Кубер, на които прадедите Мадарският надпис (№ 1 I с) нарича „моите чичовци в Солунско" и които са живеели при планината Кисос, дн. Хортач. Тя не е далеч от Василика, местонахождението на надписа.

 

 

15.

 

Мраморен стълб, горе и долу отчупен, вис. 1,60, шир. и деб. 0,40, намерен в развалините на манастир в Балши, Албания. На лицевата страна се намират два надписа, разделени с кръст, който принадлежи към долния надгробен латински средновековен надпис. Сегашното местонахождение неизвестно. Non vidi. Образ 78.

 

Издания. С. Praschniker. Zwei mittelalterliche Inschriften aus Albanien, Anzeiger der phil.-hist. Klasse der Akademie der Wissenschaften in Wien, 56 Jahrg., 1919, Nr. XIII, Wien 1920, 73—76, и Jahreshefte des österr. Archäol. Instituts in Wien, Bd. XXI—XXII, Wien, 1922—1924, Beiblatt 196, Nr. 10; Г. Баласчев. Вестник „Независимост" от 20. VIII. 1921; В. H. Златарски. Намереният в Албания надпис с името на княз Бориса-Михаила, Slavia II, 1923—1924, 61 и сл. (= I Отчет на Българския археологически институт в София за 1921 година, София 1922, 49 и сл.); D. Anastasijevič. Arhiv za arbanasku starinu, jezik i etnologiju II 1, 1924, 137 и сл.; Йор. Иванов. Български старини 12 и сл. (Бешевлиев. ПН I, № 47 и с. 154 и сл.).

 

 

Превод

 

Покръсти се от бога архонтът на България Борис, преименуваният Михаил заедно с дадения му от бога народ в лето 6374.

 

Букви. Буквите са издължени и високи 0,04. По-забележителни са формите на буквите: А с ъгъл в средата и хоризонтална линия над буквата,

 

 

152

 

Δ като кирилско Д, Ρ с дълга опашка и малко колелце, Υ със завити навън краища и Ω със завити навътре краища и хоризонтална черта в средата.

 

Особени знаци. Думата θεός е написана съкратено . В първия запазен ред от двете страни на I има по една точка. Думата ἔτους е също заградена с по една точка.

 

Ортография. Ортографията е традиционна.

 

1. Как точно е гласяло началото на надписа, не може да се каже с положителност, понеже липсват всякакви опорни точки за това. По смисъл най-подходяща се явява глаголната форма ἐβαπτίσθη, която Златарски допълни. Би могло да се предложи и формулата + Ἐν ὀνόματι τοῦ πατρὸς καὶ τοῦ υἱοῦ καὶ τοῦ ἁγίου πνεύματος ἐβαπτίσθη, която обаче е много дълга. Предложеното от Златарски допълване + Ἐπὶ τοῦ τῶν Ῥωμαίων βασιλέως Μιχαὴλ ἐβαπτίσθη е малко вероятно.

 

2—3. Допълненият израз се обуславя от р. 7—8 и Const. Porph. De cer. 681, 6; 14; 16 и 682, 13—14. За този израз вж. Увод, § 49.

 

4. За формите и етимологията на името Βορης = , което се среща у византийските писатели под формата Βορίσης или Βωρίσης, вж. Moravcsik. Byz. II 96.

 

4—6. При покръстването си Борис получил името на византийския император Михаил III (842—867), който станал негов кръстник, вж Златарски I 2, 29. — За предлога σύν в късногръцки вж. Jannaris 1670.

 

6—9. срв. Theoph. 464, 14—15: τὴν βασιλείαν... ἐκ θεοῦ δεδομένην σοι. За това вж. Treitinger 38—39; Hunger 49—58.

 

10. Годината 6374 от сътворението на света отговаря на 865—866. Според Златарски това е годината на покръстването на българите. Против тази дата се обявиха A. Vaillant — M. Lascaris (La date de la conversion des Bulgares, Revue des études slaves 13, 1933, 1 и сл., срв. Byzantion VIII, 1933, 663—668) и Ostrogorsky 192. Според H. Grégoire (Byzantion VIII, 1933, 666) посочената година ce отнася за поставянето на надписа. За надписи, които съобщават за покръстването на българите, се споменава в краткото житие на св. Климент Охридски, написано от охридския архиепископ Димитрий Хоматиан (около 1216—1235), вж. Йор. Иванов. Български старини 319, § 9.

 

Надписът е важен и като свидетелство за тогавашната западна граница на българската държава. Селото Балши в Албания, гдето е намерен надписът, е принадлежало тогава към българската територия.

[Previous] [Next]

[Back to Index]