НАДПИСИ И КОМЕНТАР
III. МИРНИ ДОГОВОРИ
Надписи:
— _41__
— _42__
— _43__
— _44__
— _45__
— _46__
41.
Половина от огромна разцепена на две мраморна колона, вис. 1,45, шир. 0,81, деб. 0,48, намерена при чешмата Сатма Чушмеси до селото Сюлейманкьой (сега Сечище), Новопазарско, донесена според местното предание от развалините на двореца (Сарайери) в Плиска, сега в Археологическия музей в София (инв. № 638). Образи 102—108.
Издания. H и К. Škorpil. AEM XIX, 1896, 254 и сл., факсимиле (= Отчет 15 XX); Успенский. ИРАИ X 219 и сл., препис с маюскули и факсимиле табл. 44, 1; 373; J. Bury. The Bulgarian Treaty of A.D. 814 and the Great Fence of Thrace, The English Historical Review XXV, 276—287; В. H. Златарски. Сюлейманкьойският надпис, ИБ АД III, 1912/1913 131—179, фото на абклач (= Златарски I 1, 299—304); Бешевлиев. ГНМ, № 13 (= ПН I, № 21 и с. 121—128, абклач и фото).
165
Превод
... съобщение... и изпратиха... сключиха мир за 30 години. Първата от уговорените 11 глави се отнася до територията. Тя трябва да бъде от Девелт (1) до Перамокастел (2) и между двата Авролева, и до многото
Граничната линия според надпис № 41. Цифрите означават местата, споменати в скоби в надписа.
166
мостчета, и между Валзина (З) и Агатоники (4), и до Хеброс, и до Константия (5), и до Макри ливада (6), и до Хеброс, и до планината Хемус. Дотам стана определянето на границата. Втора глава за славяните, които са под императора: те трябва да останат така, както бяха заварени, когато стана войната. Трета глава за останалите славяни, които не са подчинени на императора в крайбрежната област: той ще ги върне в селищата им. Четвърта глава за пленените християни и за заловените..., а за турмарсите, спатариите и комитите: ще даде..., а за бедните войници душа срещу душа. За заловените извън крепостите ще даде два (или две хиляди) бивола, ако ... селата. Ако е избягал стратег - - - - -
Букви. Буквите са високи 0,05—0,07 и не са навсякъде еднакви. В първите редове те са издълбани грижливо, а в последните доста небрежно. Буквата А се явява в три форми, а буквите А и Υ — в две (вж. образите). Два пъти се среща I с две точки.
Особени знаци.
Буквите ΗΝ са свързани в името Βαλζηνας, а ΤΗΓ в думата στρατηγός. Сричката κε
се предава винаги със сиглата
, както в № 42, а дифтонгът ου с
ȣ.
Думата ἐτῶν е издълбана ЕТ с една хоризонтална чертица над Т. Числената стойност
на буквите е означена с две точки над съответната буква. Ударенията са дадени
само на три думи: Δεβελ]τοῦ (p. 5), ὀροθεσία (p. 8) и τῶν (p. 9). Те са означени
c една малка полегата чертичка след гласната, която носи ударението, напр. TON᾽.
Думите са отделени една от друга с пет вида знаци: полукръг, точка в средата на
реда, две точки една под друга, три точки една под друга и три точки,
разположени в триъгълник.
Ортография. i = ι (четири пъти η), ο, ω = ο, αι = ε, ει = ι, οι = υ.
1—2. Началото на надписа е унищожено. Обаче полузапазените думи ἀ]νγελία и ἀπέσ[τιλεν показват, че надписът е започвал с уводна част, в която се е съобщавало накратко кои са сключили мирен договор и че една от двете договарящи страни е изпратила пратеници до другата. Такива уводни части имат руско-византийските мирни договори от IX в., приведени в руската летопис „Повесть Временных Лет" (= Зимин, Памятники 8 и сл.; 30 и сл.; 58 и сл.): „Въ лѣто 6420 (= 911). Посла мужи свои Олег построити мира и положити ряд межю Русью и Грекы, и посла (глаголя):... ; В лѣто 6453 (= 945). Присла Романъ и Костянтинъ и Степанъ слы к Игореви построити мира первого. Игор же глагола с ними ο мирѣ. Посла Игор мужѣ своя къ Роману..." За съдържанието на уводната част може да се направи заключение и от следните места у византийските писатели: Menander 171, 17—32: „И тъй, понеже мирният договор беше като наполовина направен, владетелите на ромеите и персите решиха да живеят в най-пълен мир, заради това Юстиниан изпраща (στέλλει) Петър..., който води разговори с Хосрой за цялостен договор..., там се изпраща и пратеник на персите (Περσῶν πρεσβευτής)... и като се събраха така пратениците..., пристъпиха към съвещание и Петър, пратеникът на ромеите (ὁ τῶν Ῥωμαίων πρεσβευτής)..., каза следното: ние сме тук... изпратени от императора на ромеите..."; също 198—199 fr. 10; fr. 11; fr. 12; 200, fr. 13; Theoph. 355, 12—19: „и изпраща пратеници (ἀποστέλλει πρέσβεις) при самодържеца Константин,
167
искайки мир, като обеща да плаща и годишен данък на императора. А императорът, като прие тези пратеници и тяхната молба, изпрати (ἀπέστειλε) с тях в Сирия патриция Йоан..., за да уговорят подходящото с арабите и да сключат мирен договор (τὰ τῆς εἰρήνης συμφωνῆσα (срв. Niceph. 32, 23 и сл.); 447, 2—5 = Извори VI 274: „Българите..., като се уплашили, изпратили боила чигат с молба да сключат мир. Императорът, като ги видял, много се зарадвал и направил мир." За начина, по който са били сключвани мирните договори, вж. Увод, § 6.
3. Унищожената част в средата на реда се допълва със сигурност с обичайната формула εἰρήνην ποιεῖσθαι (срв. № 13, 4: ἰρίνην λ᾽ ἐτο̃ν πυίσας, която се среща още в клас. гръцки език, напр. Xenoph. Hell. VI 2, 1 : καὶ πέμψαντες πρέσβεις εἰς Λακεδαίμονα εἰρήνην ἐποιήσαντο („И като изпратиха пратеници в Спарта, направиха мир"), също VI 3, 2; 5 и др., срв. Theoph. 447, 5: ὁ βασιλεὺς... ἐποίησεν εἰρήνην. По смисъл този израз съответствува на уводни формули в старогръцките договори като Thukyd. V 18, 1: Σπονδὰς ἐποιήσαντο Ἀθηναῖοι καὶ Λακεδαιμόνιοι καὶ οἱ ξύμμαχοι κατὰ τάδε; III 114, 3.. σπονδὰς καὶ ξυμμαχίαν ἐποιήσαντο ἑκατὸν ἔτη Ἀκαρνᾶνες καὶ Ἀμφίλοχοι πρὸς Ἀμπρακιώτας ἐπὶ τοῖσδε; също VIII 18, 1; IG Ia 46b (2); Dittenberger, Syll.3 71; Lucian. Verae hist. I 20; Const. Porph. De adm. 28, 37—39. Срв. Heuss. Abschluss 16, заб. 3. Следователно горният израз представя старинна формула. Очевидно ἰ[ρίνιν ἐπυίσ]αντο λ᾽ ἐτ(ο̃ν) е краят на едно изречение, на което подлогът се състои от няколко лица и се е намирал в загубената част на надписа. Буквите NIPOTOC в началото на реда са част от края на този подлог. Може би те принадлежат към някакво лично име. — На камъка е издълбано ЕТ, което може да се чете ἐτῶν или ἔτη, вж. Schwyzer II 69 и 122 и при № 13, 4. Броят на годините 30 показва, че се касае за същия тридесетгодишен мирен договор между българи и ромеи, за който споменава Theoph. Cont. 31, 10—12 = Извори IX 113: „когато сключвал с клетва тридесетгодишния договор с тези хуни, наречени българи, и постигал мирна спогодба...", подробно за това вж. Златарски I 1, 299—304; Ostrogorsky 169. Тридесетгодишният срок за траенето на мирния договор се среща и в други византийски мирни договори, напр. Theoph. 53, 29: εἰρήνη ὡς ἀπὸ θεοῦ συμφώνως ἀνεβοήθη ὑπό τε Ῥωμαίων καὶ Περσῶν καὶ ὡρίσθη ἔτη λ᾽; 355, 26: ταῦτα στοιχηθέντα μεταξὺ τῶν δύο μερῶν ἐπὶ χρόνους λ᾽ φυλάττεσθαι πλατεῖαν εἰρήνην ἀναμέσον Ῥωμαίων καὶ Ἀράβων. Числото 30 не е случайно избрано. То съдържа два пъти по 15 години, т. е. два индиктионни цикъла. Срв. X. Лопаревъ. Византийские жития святых VIII-IX веков, Византийский временник 19, 1912 (1915), 145. За тридесетгодишния срок вж. W. Liebenam. Städteverwaltung im römischen Kaiserreich, Leipzig 1900, 327 и сл. и заб. 2; подробно за това И. Дуйчев. Одна из особенностей ранневизантийских мирных договоров, Византийский временник 15, 1959, 64—70. — Запазените букви TON в края на реда представят родителният падеж на члена τῶν и трябва да се свърже с κεφαλέον в следния ред, което е също генитивна форма за мн. число κεφαλαίων. Между двете думи е стояла някаква цифра, която е показвала броя на уговорените глави. В началото на р. 4 се чете ясно буквата А с точка в десния горен край, която посочва, че буквата има числена стойност. Тази буква е без съмнение втората
168
цифра на двуцифрено число. Бъри предположи с право числото ια᾽ = 11. Почти същия брой (10) глави без прибавките към десетата глава има и мирният договор, сключен между Византия и Персия в 562 г., вж. Menander 180, 5—181, 18. От дължината на следващите редове се вижда, че между края на ред трети и началото на ред четвърти е имало повече от една буква. Затова трябва да се приеме, че между το̃ν и ια᾽ κεφαλέον се е намирало някакво определение на κεφαλέον. По всяка вероятност тук е стояло едно от двете причастия συμφονηθέντων или στοιχηθέντων, срв. Theoph. 181, 20: εἰρήνης πάκτα στοιχήσας 22: τὰ στοιχηθέντα πάκτα 366, 9—10: τὰ μεθ᾽ ὅρκων ἀναμεταξὺ αὐτῶν συμφονηθέντα.
4. C περὶ τῖς ἐνορίας = περὶ τῆς κτλ., което има почти значението на заглавие, се определя накратко предметът на първата глава. За изразите с περί вж. W. Hävers. Der sog. „Nominativus pendens", IF43, 1925, 247; May ser II 2, 449, 4. Думата ἐνορία означава обикновено „околност", „область", вж. Sophokles, s. v.; Preisigke, s. v.; Du Cange, s. v. и Götz. Corp. Glos. lat. VII 343, s.v. territorium, срв. Malalas 31, 18 и 264, 14. Тук тя има по-широко значение „държавна територия". — ἥνα = ἵνα е свързано с индикатив вм. конюнктив, което е характерно за късногръцки (вж. Увод, § 31), и има императивно значение. С това изречение се определя границата между България и Византия. — За края на реда Бъри предложи допълването ἀπὸ Δεβελτοῦ, което е напълно приемливо, понеже няма друго познато местно название освен Девелт, което да завършва в родителен падеж на -του и да подхожда тъй добре като начална точка на българо-византийската граница. За Девелт вж. при № 2, 14—15. Забележително е свързването на предлога ἀπό с родителен падеж. В първобългарските надписи този предлог управлява обикновено винителен падеж. В случая се касае за тогавашния литературен гръцки език, на който е бил съставен текстът на договора в Цариград.
5. За съчетанието ἀπὸ... κὲ ἐπί... срв. Theoph. 396, 2—3: οἱ δὲ εἰς τὰ τῆς Θράκης μέρη ἀπὸ τοῦ καστελλίου τῶν Γαλάτου καὶ ἕως τοῦ Κλειδίω προσώρμισαν покрай 403, 11—12; καὶ προπολεμήσαντα τοὺς περαιωθέντας Ἄραβας ἀπὸ τῆς Ἀφρικῆς ἐπὶ τὴν Σπανίαν. — Едно сигурно допълване за средата на този ред не може да се предложи. Като най-вероятни и възможни изглеждат допълванията Πε̣[ραμοκάστ]ελιν и Πο̣[ταμουκάστ]ελιν = ... κάστελλιον. Между възстановените и новопостроените крепости в Тракия Прокопий (ed. Haury 146, 21) споменава и един Ποταμουκάστελλιον, на който местонахождението е неизвестно. Ако едно от предложените две допълвания е правилно, то този кастел трябва да се е намирал до някоя река, напр. Средечката (= Карабунарската), която в случая най-добре подхожда, или големия ляв приток на същата река. — Още по-трудно е допълването на края на реда. Запазената част от местното название το̃ν β᾽ = τῶν β᾽ показва, че ce касае за две едноименни или еднородни географски понятия реки или височини. Тук едва ли би могло да става дума за две едноименни реки, каквито в тази област няма. Малкият остатък от буква след В може да бъде от А или X. Следователно тук е стояло някакво местно название, започващо с една от трите букви. Такова име може да бъде височината Ἀβρολέβας. Известно е, че е имало две височини с такова име: Theoph.
169
470, 16—20 = Извори VI 277: „Кардам дошъл при Гористия Авролева... Императорът пък ... отишъл при Голия Авролева..Затова най- вероятно се явява допълването Ἀβρολέβον. Иречек (Пътувания 696; също Златарски I 1, 244, заб. 1 и II 218, заб. 2, срв. Дуйчев. Проучвания 166—168) прие, че първата височина е Сакар планина, а втората Дервишката могила. Тези отъждествявания обаче противоречат на посоката на пътя, по който са се движели както византийските, така и българските войски по време на походите им едни срещу други, поради което те трябва да се отхвърлят. Двете височини Авролеви отговарят най-добре по местоположение само на т. нар. Бакаджици, Големия и Малкия, вж. Beševliev. Heerstrasse 127—128. Това отъждествявате се подкрепя и от данните на надписа, според които двете височини се намирали близо до голяма река с много бродове, която не може да бъде друга освен Тунджа. Между двата Бакаджика минава и граничният окоп Еркесия, който поне в началото е следвал в общи черти границата, определена в надписа, Иречек. Пътувания 683. — В края на реда е стояло още κὲ и ἰς или κὲ ἐπὶ. За Еркесията вж. и Рашев 61—65.
6. Началото на реда се допълва: τ]ὰ πολὰ γεφύ[ρια — τὰ πολλὰ κτλ., т. е. „многото мостове", които се намирали очевидно на река Тунджа. С това се означават навярно дървени мостове или понтони, вж. Lydus. De mens. III 21: πόντην γὰρ οἱ Ῥωμαῖοι τὴν γέφυραν καλοῦσι, καὶ ποντίλια τὰ γεφύρια, ξύλα; Leon, Tact. 15, 40: πόντιλια ἤτοι ξύλα κρεμάμενα, вж. също Mauricii Strategikon ed. Mihăescu 352, 3—5; 354, 9—11. — Местното название Βαλζηνα ce среща само тук. — Ἀγα[θονίκης е според Иречек (AEM XIX 246) известното средновековно епископско седалище Ἀγαθονικεία (вж. Извори VIII 160; 164), което той поставя на север от Одрин (Heerstrasse 73; АЕМХ 145; Пътувания 695), а братя Шкорпил (Паметници 35—36; ИРАИ X 568, заб. 1) в южните склонове на Сакар планина, в местността Кючюк Стамбул до с. Саранли, дн. Оряхово, Свиленградско. Вж. също П. Мутафчиев в Сборник в чест на Пловдивския митрополит Максима, София 1931, 98—100. — В края на реда е стояло пак κὰ ἰς, след което е идвало друго местно име във винителен падеж, както показва буквата N в началото на следния ред. То не ще да е имало повече от 4—5 букви. Тук би подхождало най-добре да се допълни Ἓβρον или по-малко вероятно епископското седалище Λεύκη, което се споменава в епархийските списъци след Агатоникия (вж. Извори VIII 160; 164), дн. с. Левка, вж. Иречек. Пътувания 695.
7.
Предлогът ἰς = εἰς има тук значението на ἐπί или πρός, вж. Blass—Debrunner 134,
§ 207, 1. — За Константин вж. при № 2, 14. — Μακρὶν λιβάδαν = Μακρὴν λιβάδα се
среща у Георги Акрополит (ed. Heisenberg 120, 11: τόπον, ὅν Μακρολιβάδα
κατονομάζουσιν) и у Константин Костенечки (Гласник 42, 307
). Иречек (AEM XIX
246, Пътувания 480, заб. 85) отъждестви това място с Хасковското поле, наречено
на турски Узунджова, което представя превод на гръцкото название. За формата
μακρή срв. Malalas 101, 17; Theoph. 168, 24 ἄσπρη, Psaltes 187; Dieterich 180;
Hatzidakis 80, заб. 84, 381. — Краят на реда би могъл да бъде
170
допълнен с Ἓβρον, което отговаря най-добре на географската посока, понеже от Макрн ливада границата е завивала, както изглежда, право на север.
8.
Началото на реда Успенский допълни сполучливо като
ὄρος = Αἷμον ὄρος.
Словоредът τὸ Αἷμον ὄρος се среща вече у античните писатели, напр. Pherekyd.
(Jacoby, Fr. Gr. Hist. I (97) fr. 145: τῷ Αἵμῳ ὄρει, също Strab. VII6, срв. лат.
Haemimontus. — ἕος ἐκῖ γέγονεν ἱ ὁροθεσία = ἕως ἐκεῖ γέγονεν ( = ἐγένετο) ἡ...
подразбира се „между ромеите и българите". За ἕος ἐκῖ срв. Const. Porph. De
them. 57, 4 Ἕως ὧδε ὁ μερισμὸς τῆς βασιλείας ἐγένετο. За перфектната форма вм.
аористната срв. Theoph. 470, 8—9 ... ὥρᾳ νυκτερινῇ γέγονε σεισμὸς ἐν τῇ νήσῳ
Κρήτῃ φοβερώτατος. ἐγένετο δὲ καὶ ἐν Κωνσταντινουπόλει μηνὶ Μαϊῳ δ᾽ πάνυ
φοβερός, вж. за това Увод, § 30. — ἡ ὁροθεσία означава тук „поставяне",
„установяване на граници", вж. Preisigke II 202, 11 Grenzensetzung. Ha други
места същата дума има значението „граница", напр. TN, Acta 17, 26: τὰς ὁροθεσίας
τῆς κατοικάς αὐτῶν. Думите „до там", т. е. до Хемус = Стара планина, означават,
че границата не е била по-нататък определена, понеже вече е важела старата
граница. За други тълкувания вж. Златарски. ИБАД III 151—168 и История I 1, 301.
— Краят на реда трябва да се допълни по всяка вероятност: β᾽ κεφάλεον περὶ το̃ν
= β᾽ κεφάλαιον περὶ τῶν, понеже с думите „До там стана определянето на
границата" е завършвала очевидно първата глава на договора и е започвала
втората, срв. № 42, 5.
9. το̃ν Σκλάβον = τῶν Σκλάβων. За формата Σκλαβοί вж. P. Kretschmer. Archiv f. slav. Philologie 27, 1905, 231; M. Vasmer. Zeitschrift f. deutsche Wortforschung 9, 1907, 21 и сл. (срв. Glotta I, 1909, 370); Κ. Ἄμαντος. Σκλάβοι, Σκλαβησιάνοι καὶ βάρβαροι, Πρακτικὰ τῆς Ἀκαδημίας Ἀθηνῶν, 7, 1923, 331 и сл., гдето е дадена и по-старата литература. За словореда το̃ν Σκλάβον το]ν ὄντον срв. Const. Porph. De adm. 29, 224 παρὰ τῶν Σκλάβων τῶν ὄντων ἐν βασιλέαν τῷ θέματι. Предложеното ОТ Иречек (АЕМ XIX 245) допълване е напълно сигурно, срв. № 42, 6. Целият израз от ред 8 βʹ κεφάλεον до τὸν βασιλέαν представя заглавието на втората глава. За значението на ὑπό вж. Werner 299. — В края на реда е започвала самата спогодба относно славяните, която е продължавала и в следния ред. По подобие на откъслек № 42, 7 най-вероятно е да се приеме, че е стояло ἥνα διαμίνουσιν със или без οὕτος или ἥνα ἠσίν, или дори ἐστὶν οὕτος.
10. ὁς ἐφθάστισαν = ὡς ἐφθάσθησαν. Аористната форма ἐφθάστην е късна, вж. Hatzidakis 199; Jannaris 996, 296; Psaltes 228. За прехода σθ в στ вж. Hatzidakis 162; Jannaris 177; Dieterich 100; Psaltes 97; Thumb 18; Schwyzer I 205; 233; 258. За формата ἐγένετον c краесловно -ν, която ce среща по надписи и от други места, вж. Увод, § 27. — Подвластните на византийския император славяни са се намирали очевидно на византийска територия, която се е простирала на юг и запад от установената в първа глава гранична линия, т. е. в Странджанско, Родопската и Пловдивската област. Те са запазвали първоначалното си положение, т. е. status quo ante bellum. За края на реда не може да се предложи напълно сигурно допълване. Очевидно след πόλεμος е започвала нова клауза, която е представяла отделна глава или втора част от втората глава. В първия случай
171
би могло да се допълни γ᾽ κεφάλεον περὶ το̃ν λ-, а във втория случай περὶ δὲ το̃ν λ-.
11. το̃ν λ]υπο̃ν Σκλάβον το̃ν μὶ ὑποκιμένον = τῶν λοιπῶν Σκλάβων τῶν μὴ ὑποκειμένων. След ὑποκιμένον е имало съществително име или местоимение, което е посочвало на кого не са били подчинени „останалите славяни", срв. Const. Porph. De adm. 29, 62—66:... μήτε τῷ βασιλεῖ Ῥωμαίων, μήτε ἑτέρῳ τινὶ ὑποκείμενοι... τινὶ μὴ ὑποκείμενοι. Theoph. 374, 6—7: τὸν ὑποκείμενον λαόν... Вж. също Preisigke II 662, 38 и сл. Тези неподвластни славяни се отделят очевидно от подвластните на императора. Затова най-правдоподобно се явява да се допълнят след ὑποκιμένον думите ἰς τὸν βασιλέαν или ἰς αὐτόν. За новогръцката конструкция с ἰς вм. дателен падеж срв. Const. Porph. De adm. 32, 37: ὑποταγὴν εἰς τοὺς βασιλεῖς τῶν Ῥωμαίων. Забележителна е употребата на отрицанието μή вм. οὐ, което е характерно за късния гръцки език, вж. Увод, § 31.
12. Краят на предходния и началото на този ред се допълват правилно с ἰς τὶ παρ]άλιον μέρος, срв. Malalas 32, 3: ἐπὶ τὸ παράλιον μέρος τῆς Τύρου πόλεως. C този израз е завършвало заглавието на тази клауза от договора. Със „славяните, които не са подчинени" и са обитавали „крайморската област", се означават без съмнение независими или полузависими славяни в Черноморската област съответно Югоизточна България, както прие правилно В. Н. Златарски (ИБАД III 176 и История I 1, 302), по отношение на която област е станало определянето на граничната линия и в която са се развивали години на ред военни действия. Още при основаването на българската държава е било преселено славянското племе севери в нейните източни части (Theoph. 359, 14—15 = Извори VI 264), т. е. в източните разклонения на Стара планина, на което е било възложена задачата да пази новата държава откъм Византия (Niceph. 35, 19—22 = Извори VI 296). В сражението при Анхиало Телец имал за съюзници множество (според Теофан 20000) славяни (Niceph. 69, 14—15 = Извори VI 303), които живеели наблизо (Theoph. 433, 1—4 = Извори VI 271). По-късно от България бил отвлечен Склавун, вождът на северите, от византийците под предлог, че правел много злини в Тракия (Theoph. 436, 14—21 = Извори VI 272). За прочутото сражение в 811, в което загинал византийският император Никифор, Крум наел срещу заплащане и бойци от околните славянски племена (Извори VIII 13). На тържествените угощения, давани от Крум, присъствували и славянските вождове, навярно тези, които са взели участие в борбата срещу Никифор (Theoph. 491, 22 = Извори VI 283). Най-сетне за похода срещу византийския император Лъв V в 814 Крум наел и всички Славинии (Script, incert. 347, 13 = Извори VIII 23). Всички тези сведения показват, че в югоизточната част на тогавашна България са живеели славянски племена, на първо място северите, които са били почти независими и за чието участие в българските походи срещу Византия е трябвало да бъдат наемани срещу заплащане. Ето защо може да се приеме със сигурност, че в мирния договор става дума тъкмо за тези независими славяни в Черноморското крайбрежие, от които някои са били отвличани насила във Византия, както показва случаят с вожда на северите Склавун, а други са преминавали доброволно във Византия. — ἐπίστρεύσι = ἐπιστρέψῃ или ἐπιστρέψει, понеже и двете форми са възможни.
172
Конюнктивната форма може да има и значение на бъдеще време (вж. Wolf II 61 и сл.; Hatzidakis 218 и сл.; N. Bănescu. Die Entwicklung des griech. Futurums, Bukarest 1915, 72 и сл.). Съчетанието ευσ е минало в койне през efs в eps и затова понякога първичното εψ е било предавано погрешно с ευσ, т.е. т.нар. „обратно писане", вж. Mayer 193, заб. 1; Schwyzer I 198; Thumb, § 19. Изхождайки от значението на глагола ἐπιστρέφω „връщам", буквата Η в края на реда трябва да се допълни като предлога ἠς = εἰς, а след него някакво селищно понятие, напр. τὰς κομὰς или τὰ χορία, срв. TN Matth. 12, 44: εἰς οἶκόν μου ἐπιστρέψω ὅθεν ἐξῆλθον. Подлогът на глаголната форма е византийският император. Той се задължавал да върне по местата им отвлечените или изселените славяни по време на войните. Подобни изселвания от споменатата област са станали във времето на византийския император Константин V (вж. Извори VI 271). Срв. P. Charanis. The Slavic Element in Byzantine Asia Minor in the thirteenth century, Byzantion XVIII, 1948, 69 и сл. — В края на реда трябва да се допълни δ᾽ (или γ᾽) κεφάλεον περὶ, понеже от това, което е запазено в следващите редове, се вижда ясно, че е започвала нова глава, в която се е разглеждал въпросът за откупването на различните видове пленници византийци.
13. το̃ν ἐγμαλόταν Χριστιανο̃ν = τῶν αἰχμαλώτων Χριστιανῶν, срв. Theoph. 414, 3—4: Τῷ δ᾽αὐτῷ ἔτει ἀνεῖλεν Ἰσάμ... τοὺς κατὰ πᾶσαν πόλιν τῆς ὑπ᾽ αὐτὸν ἀρχῆς αἰχμαλώτους Χριστιανούς. Const. Porph. De adm. 13, 3: τοσοῦτον πλῆθος αἰχμαλώτων Χριστιανῶν. Формата ἐγμάλοτος, която се среща в един надпис от Сирия (L. Jalabert — R. Mouterde. Inscriptions grecques et latines de la Syriell, Paris, 1939, № 501: ἐγμαλωσία) и в понтийския новогръцки диалект (Andriotis. Lexikon 76), е създадена навярно под влияние на случаи като ἐγ μυστηρίων, ἐγμετρητής, ἐγμαρτυρία (вж. Meisterhans 108; Mayser I 221 и Glotta I, 1909, 45 и сл.), като сричката ἐχ- = αἰχ- е била схваната погрешно като предлога ἐκ. За „християни", т.е. византийци, вж. при № 14, 40. — Запазените в края на реда букви KP са началото на думата κρατιθέντον (срв. Mlgne. PG 117, 276: τοὺς κρατηθέντας Χριστιανοὺς), след която е следвало навярно ἔσοθεν το̃ν κάστρον, както в p. 15—16. В мирния договор се различават, както се вижда, два вида пленници. Първият вид са пленени военни лица в сражения или крепости, а вторият — цивилни лица, заловени в крепости. В края на реда трябва да се допълни предлогът περί, от който зависят родителните падежи в следния ред.
14. τρομάρχον, σπαθαρίον κὲ κομίτον = τουρμάρχων, σπαθαρίων καὶ κομητών. Формата τρομάρχης е известна и от други надписи, вж. Dieterich 110 и ΚΖ 33, 1895, 226, срв. също и местното название Τρομάρχια на остров Андрос (BZ XLV, 1952, 148). За метатезата ορ > ρο вж. Увод, § 26. За прехода ου > ο вж. Увод, § 25. За длъжността турмарх вж. Leon Tact. 4, 43: Φ. И. Успенский. Военное устройство Византийской империи, ИРАИ 6. 1901, 159; 162 и сл.; Zilliacus 238; Ensslin. The Emperor 298 и сл.; за спатарий А. Vogt. Basile I et la civilisation byzantine, Paris 1908, 70 и сл.; Grosse 137 и сл.; Zilliacus 161; 236; Ensslin. The Emperor 286; Ostrogorsky 207. 3a κόμης вж. Успенский 6, 1901, 159; Seeck RE 4, 1900, 622
173
и сл.; Grosse 146, заб. 4; 152 и сл.; Zilliacus 220; Ensslin. The Emperor 284; 298; 299. Как е продължавал по-нататък редът, не може да се каже със сигурност. Навярно след κομίτον е стояла глаголна форма, която е определяла какъв откуп ще се даде за пленниците, напр. δόσι, т.е. императорът е трябвало да заплати известна сума в натура или пари, за да ги освободи. В края на реда е стояло навярно περὶ δὲ τοῦ πτο-.
15. C πτωχὸς λαός се означават обикновените или бедните войници. За значението на λαός „войска" вж. при № 2, 28. Думата ψυχή е употребена тук в значение „човек", срв. Theoph. 280, 3—4: ἐγὼ δὲ τοὺς αἰχμαλώτους ἀποδίδωμι αὐτῷ κατὰ ψυχὴν νόμισμα ἓν κομιζόμενος παρ᾽ αὐτοῦ. Joannes Cameniata de excid. Thessal. 578, 22—579, 9: καὶ γὰρ κατὰ μόνην τὴν ναῦν ἔνθα ἧμεν ἡμεῖς ὀκτοκοσίων αἰχμαλώτων ψυχῶν ἀριθμὸς... Изразът ψυχὶν ἀντὶ ψυχῖς е зает от Библията, срв. LXX Lev. 24, 18; καὶ ὅς ἄν πατάξῃ κτῆνος, καὶ ἀποθάνῃ, ἀποτισάτω ψυχὴν ἀντὶ ψυχῆς, също 20: σύντριμμα ἀντὶ συντρίμματος, ὀφθαλμὸν ἀντὶ ὀφθαλμοῦ, ὀδόντα ἀντὶ ὀδόντος. Следователно простите войници са били разменени византиец за българин. — В думата βουπλια = βουπάλια = βουβάλια (умалително от βούβαλος, срв. новогр. τὸ βουβάλι) каменоделецът е пропуснал да издълбае буквата А поради следващата подобна буква Λ. За дисимилацията на звука β в сричката -βα- вж. Glottall, 1910, 34 и сл. и Н. Herwerden. Lexicon Graecum suppletorium et dialecticum ed. altéra, Leyden, 1910 s.v. βουπαλίων (βουβαλίων) ζεῦγος; BCH VI, 1882, 47, 127. Как е продължавал редът след цифрения знак β᾽, не може да се каже с положителност. Буквата Δ- е може би началото на глаголната форма δόσι = δώσει. Краят на реда трябва да се допълни περὶ τὸν κρατ-. Броят „два бивола" за всички пленени в крепостите е много малък. Затова може би цифрата β᾽ стои вм. ͵β = 2,000 или тя се отнася за всяко отделно лице.
16. ἔσοθεν το̃ν κάστρον = ἔσωθεν τῶν κάστρων. За Предлога ἔσωθεν вж. Увод, § 31. Β този ред се е уточнявал, както изглежда, вторият вид пленници. Какво е съдържало обаче условното изречение, не може да се установи с положителност. Запазените последни букви ΕΞΑ са без съмнение началото на глаголна форма, а ΜΑΣ в следния ред — навярно краят на думата κώμη във винителен падеж мн. число. В условното изречение се е определяло може би, че само доведените от селата на работа в крепостите или избягалите там ще се откупват с биволи. С оглед на това запазените букви ΕΞΑ могат да се допълнят като ἐζαχθῶσιν, както Предложи Успенский, или ἐξαναστάθωσιν съответно ἐζανάστωσιν, а в края на реда ἰς τὰς κόμας.
17. ἐὰν ἀποφύγι στρατηγός = ἐὰν ἀποφύγῃ... За ἐάν и късногръцките условни изречения вж. Hatzidakis 216 и сл.; Wolf II 63 и сл.; Mayser II 1, 275 и сл.; Blass—Debrunner 227, § 371 и сл.; Radermacher 174 и сл. 198 и сл.; Thumb 184 и сл. За длъжността стратег вж. Успенский. ИРАИ VI 161 и сл.; Grosse 154—183; Ostrogorsky 80; 208—210; Ensslin. The Emperor 290; 298; 302; 304; Bréhier, passim. C „ако е избягал" е започвала нова точка в главата за пленниците, към които са били, както изглежда, причислени и дезертьорите. Как е гласяла тази точка, не може да се каже. За нейното вероятно съдържание дават представа следните
174
места от византийските писатели. Menander 180, 30—181, 5: „Точка 6. Ако някои през времето, докато траеше войната, са преминали било при персите от ромеите, било от персите при ромеите, ако пожелаят по тяхна воля да се завърнат в страната си, да не им се пречи, нито да се поставят някакви задръжки. Обаче онези, които са преминали по време на мир, т. е. са избягали от едните при другите, да не се приемат, но по всякакъв начин и против желанието им да се предават на тези, от които са избягали." Theoph. 497, 22—23 = Извори VI 285: „освен това бегълците от едната и другата страна да бъдат връщани взаимно, дори ако се случи да заговорничат срещу властите", срв. Theoph cont. = Извори IX 109.
Тази глава не е била последната. От р. 4 се вижда, че клаузите на договора са били повече от десет. Следователно сегашният последен ред на откъслека не представя краят на договора. От предложените условия за мир, които Крум направил в 812 на Византия, се вижда, че надписът трябва да е съдържал и търговски клаузи, вж. Theoph. 497, 20—26 = Извори VI 285.
От това, което е запазено и допълнено със сигурност в надписа, може да се установи следната схема на договора. Той е започвал с уводна част, в която се е съобщавало между кои и за колко години е бил сключен договорът, а също и колко глави е съдържал. След това са били изложени отделните глави, от които са запазени само следните 5: 1. Определяне на границата на юг. 2. Установяване на положението на славяните, които са подвластни на императора. 3. Връщане на неподвластните славяни от Черноморското крайбрежие в селищата им. 4. Откупване на пленените военни лица и на заловените селяни (?) в крепостите и 5. Въпросът за дезертиралите стратези.
Надписът е съдържал само условията, които се отнасят до Византия, но не и до българите. Това обстоятелство е особено важно за правилното разбиране на запазения текст. Следователно надписът представлява византийският екземпляр на мирния договор със задълженията, поети само от византийския император. Освен това надписът ще да е бил вероятно извлечение от пълния текст на договора, вж. Giry 500. За начина, по който са били сключвани мирните договори с Византия, вж Увод, § 6.
Надписът е бил издълбан вероятно немного след сключването на тридесетгодишния мирен договор. Този договор е бил сключен спорел Бъри (The Bulgarian treaty of 814, c. 276 и сл.) в 814. Тази дата приемат Златарски (ИБАД 3, 1912—1913, 134—143 и История I 1, 299), Дьолгер (Regesten der Kaiserurkunden des Oströmischen Reiches I, München 1924,48. № 393) и Дуйчев (Византийский временник 15, 1959, 64 и заб. 2). А. Бурмов (История на България, София 1954, 88) предложи годината 819—820. Тези дати са неприемливи поради следните причини. Според т. нар. Цариградски синаксар (414—416 = Извори IX 287—288) след внезапната смърт на Крум на престола се възкачил Дукум, който наскоро починал. На негово място дошел Дицевг, който започнал жестоки гонения на всички пленени християни византийци. Но и той не управлявал дълго. Негов наследник бил Омуртаг, който продължил гоненията на християните пленници
175
поради отказа им да отхвърлят християнството. Тези преследвания на християните са станали очевидно между 814, т. е. след смъртта на Крум, и сключването на тридесетгодишния мирен договор, понеже е невероятно да се приеме, че такива видни лица като епископите на Одрин, Дебелт, Никея и стратезите Лъв и Йоан, които са били погубени според житийния текст заедно с много други християни, са били оставени като пленници у българите, за да загинат мъченически въпреки възможността да бъдат откупени съгласно гл. 4 на мирния договор (вж. р. 13 и сл.). Според Цариградския синаксар митрополитът на Одрин Мануил загинал заедно с другите християни на 22 януари. Тази дата не принадлежи на 814, понеже тогава Крум е бил още жив, а гоненията са станали при управлението на Дицевг. Тя не принадлежи и на 816, понеже масовото преследване на християните е започнало във времето на Омуртаг по всяка вероятност през март 815. Това може да се заключи от проповедта на Теодор Студийски, в която се разказва, че пленените от българите християни били принуждавани по време на големите великденски пости да ядат месо (вж. Извори VIII 29). Тази проповед е била държана малко преди или след третото заточение на Теодор Студийски, което е станало през пролетта на 815. Двете кратки управления на Дукум и Дицевг са траели от 13 април 814 до февруари или март 815, когато Омуртаг ще да е заел престола. Във всеки случай според житийния извор Дицевг е бил на 22 януари 815 още владетел. Следователно трябва да се приеме, че тридесетгодишният мирен договор е бил сключен не по-рано от пролетта на 815, навярно до края на годината. Вж. V. Beševliev. Eine nicht genügend anerkannte hagiographische Quelle, Polychronion, Festschrift F. Dölger, München 1967, 90—104. Горната датировка не противоречи и на известието на Генесий 41 ( = Извори VIII 331), според което в 823 година се изпълвало почти първото десетилетие от тридесетгодишния мир. Надписът е бил издълбан навярно по същото време.
За 30-годишния мир съобщава и съчинението Al-Faradj ba'd ash-shidda от Muhassin at Tanûkhî (Kairo 1903, вж. M. Canard. Les aventures d'un prisonnier arabe et d'un patrice Byzantin à l'époque des guerres bulgaro-byzantines, Dumbarton Oaks Papers 9/10, 1956, 61): „Une trêve fut conclue entre les Grecs et les Burdjân, scellée par des serments et stipulant que pendant trente ans les deux peuples ne feraient pas d'incursions l'un contre l'autre." Според това съобщение може да се приеме, че мирният договор е съдържал и една клауза, според която двете договарящи страни се задължавали да не предприемат никакви враждебни действия една срещу друга в продължение на 30 години. Срв. Theoph. 447, 5—8 = Извори VI 274 : „... сключил мир. И те взаимно се заклели: нито българите да излизат срещу Романия, нито императорът да се стреми да нахлува в България."
42.
Откъслек от мраморна колона, вис. 1,06, шир. 0,70, задната страна изгладена. Първоначалното местонахождение неизвестно. През 1876 той се е намирал около гара Каспичан, откъдето е бил пренесен в Ески
176
Джумая (дн. Търговище), а оттам в Археологическия музей в София (инв. № 633). Образи 109—111.
Издания. Успенский. ИРАИ X 226, № 2, факсимиле табл. 44, 2; Бешевлиев. ГНМ, № 14 (ИИД XI—XII, 1931—1932, 342 и ПН I, № 22 и с. 128 и сл., факсимиле и фото).
Букви. Буквите са високи 0,06—0,07 и грижливо издълбани. Буквата А се явява в две форми.
Особени знаци.
Лигатури няма. Сричката κε се изразява със сиглата
, както в № 41. Дифтонгът
ου се предава с изключение на един случай ι p. 7 винаги с
ȣ.
Цифрената стойност на буквите се означава с две точки над буквата. В р. 8 след
думата βασιλέαν са издълбани три точки една пол друга, които може би имат
значението на съвременните две точки (:) или означават края на заглавието на
главата.
Ортография. i — ι, ο и ω = ο, αι = ε, ει = ι.
Откъслекът представя част от началото на мирен договор, сключен между българи и ромеи, който съдържа края на първата и началото на втората глава. Запазените части от думи не позволяват навсякъл: сигурни допълвания.
1. το̃] ν Ρ[ομέον?
2. Буквите ΒΡΟΛ могат да се допълнят като Α]βρολ[εβ-, ако последната запазена буква е сигурно А, а не евентуално и лявата половина на Ν или М, срв. № 41, 5.
3. След буквата Κ в началото на реда, която има може би цифрена стойност, на камъка не личат никакви следи от букви. Навярно още при издълбаването тук е било оставено място за три букви.
4. Запазените букви ΣΤΑΘΕΡ принадлежат към някаква форма на прилагателното σταθερός. Това прилагателно е определяло може бе съществителното ὁροθεσία, което е стояло в края или началото на реда я представяло част от изречение със следното съдържание: „определил постоянни граници от селата... между ромеи и българи".
5. Забележително е поставянето на първо място името на ромеите, α на второ — на българите в израза το̃ν Ρομ]έον κὲ Βουλγάρον = τῶν Ῥωμαίων καὶ
177
Βουλγάρων, срв. № 46,2. Това показва, че се касае за официален документ, съставен в Цариград, в който ромеите стоят на първо място. Срв. Зимин. Памятники 6: „любовь, бмвшую межи Хестьяны и Русью"; 31: „утвердити любовь межю Греки и Русью". Срв. обаче № 57, 24—25 и Увод, § 6.
5—6. Едно сигурно допълване на тези два реда не може да се предложи. По подобие на № 41, 8—9 би могло да се приеме, че и тук втората глава от договора се е отнасяла до двата вида славяни и да се допълнят съответно. Обаче това не е напълно сигурно. В края на 5-ия ред и началото на 6-ия може да се допълни с голяма вероятност ἀλ]ὰ κὲ = ἀλλὰ καὶ.
7. Презентната форма διαμίνουσιν застъпва con. aoristi διαμείνωσι и е създадена по подобие на аориста διέμεινα, Увод, § 27. В края на реда се забелязва горният ляв ъгъл на буквата П. Тук би могло да се допълни Според № 41, 11: π[ερὶ δὲ το̃ν Σκλάβον το̃ν μὶ ὑποκιμένον ἰς] τὸν βασιλέαν. Обаче това не може да се смята за сигурно.
8. За окончанието -αν вм. -а във формата βασιλέαν срв. № 57, 17 и 18 и Увод, § 27. — Последните запазени букви в реда MIT могат да се тълкуват и допълнят или като μίτ[ι = μήτι, или като μὶ = μὴ и форма от глагол, започващ с Т, напр. μὴ τάξῃ или μή ταχθώσι.
9. В началото на този ред се виждат несигурно само горните части на около 5 букви. Може би тук трябва да се чете ὅτι.
*
Откъслечно запазените букви и думи от лявата половина на надписа не дават възможност за сигурно тълкуване на откъслека. Очевидно той е част от мирен договор, който, както изглежда, е уреждал допълнително мирните отношения между България и Византия след сключването на тридесетгодишния мир. Кога е станало това, не може да се определи. Златарски (История I 1, 310, заб. 4) е наклонен да свърже договора с намесата на българите в гражданската война във Византия в 823. По-вероятно изглежда да се предположи, че този договор е бил сключен немного след договора за тридесетгодишния мир, за да се уточнят и допълнят някои негови глави.
43.
Откъслек от мраморна колона, вис. 1,25, шир. около 0,40, намерен в гробищата между селата Сенебир (дн. Сини вир), Новопазарско, и Карабашли (дн. Войсил), Толбухинско. Първоначалното местонахождение неизвестно, сега в Археологическия музей в София (инв. № 366). Образи 112—113.
Издания. Н. и K. Škorpil. AEM XIX, 1896, 244, факсимиле (= Отчет 14, № XIX); Успенский. ИРАИ X 226, № 3, препис с маюскули и факсимиле, табл. 44, 3; Kalinka 77, № 86 дава само колацията на Борман и Калинка; Бешевлиев. ИИД XI—XII, 1931—1932, 344—347 (ПН I, № 23 и с. 129 и сл., факсимиле).
178
Букви. Буквите са високи 0,043—0,078 и приличат на тези в № 41 и 42. В началото буквите са по-големи, а в края по-дребни. Забележителна с формата на буквата В в р. 2. Горният полукръг е по-малък от долния s отделен от него.
Особени знаци. Думата Θεός е издълбана съкратено ΘΣ с черта над буквите. Буквите, които имат цифрена стойност, са означени с чертици подобни на апостроф, наведени от дясно на ляво над буквите. Между двете букви С в р. 12 и от двете страни на буквата Τ точки, които, изглежда, са без значение.
Ортография. i = ι, οι = υ.
Откъслекът е краят на договор, навярно мирен. Дадените допълвания не са сигурни, а само вероятни. Те служат да направят запазения текст само разбираем и да посочат вероятното съдържание на откъслека
2. Запазените букви могат да се допълнят като τὸν β[ασιλέαν или като το̃ν Β[ουλγάρον = τῶν Βουλγάρων.
4. Първите две запазени букви в началото на реда могат да се допълнят ἐὰν ὁ βασιλεὺς ἐξέλ]θι = ἐξέλθῃ. -λισμον- принадлежи към глагола λησμονῶ, който се среща в № 2, 32—33 и № 14, 42—43. След този глагол е идвало навярно τοὺς ὅρκους, Срв. № 2, 32—33.
5. Допълването ἀποδ[όσι = ἀποδώσῃ или ἀποδώσει, което предложи Калинка, е напълно сигурно, срв. Theoph. 311, 2: καὶ ὁ θεὸς τοὺς μισθοὺς ἀποδώσῃ. За отделената от глагола частица ἵνα срв. № 41, 4.
6. Първата запазена буква С в реда, пред която Калинка е дал А, представя навярно завършекът на титлата ιτζιργου βοιλας. За словореда срв. 47, 10: ὁ στρατηγὸς ὁ Λέον. Първобългарското лично име Τζυκος е едно и също с Τζόκος от Менологията на императора Василий (PG117, 276 = Извори XI 55). То може да се отъждестви и с Τουκος от надпис № 47, 15, ако е погрешно издълбано вм. Τζουκος, и да се сближи с Τζειουκ в един надпис от Кюстенджа, вж. V. Beševliev. Zwei altchristlichen
179
Inschriften, ГНМ VII, 1942, 232 и сл. Формата Τζυκος стои спрямо Τζόκος и евентуално Τ(ζ)ουκος в същото отношение, както Ομυρταγ в № 61, 1 спрямо Ωμορταγ в № 56, 29 и Ομουρταγ в № 57, 2, вж. Увод, § 35. За името вж. Moravcsik. Byz. II 341, също АЕМ XIX 244; ИРАИ X 227; ИВАД III 138 и сл.; H. Grégoire. Byzantion 9, 1934, 726; В. Бешевлиев, Виден първобългарски сановик, ИНМ —Варна 22(37), 1986, 24—27.
7. Буквите САС са навярно краят на някакво първобългарско име.
8. Тук може да е стояло някакво лично име вм. местоимението.
8—9. Двата реда могат да се допълнят като τοῦ ἄρχοντος] τὸ ὄνομα ἐ[στὶν Ομουρταγ κανα συβιγι по подобие на № 56, 28—30 или τοῦ βασιλέος] τὸ ὄνομα ἐ[στὶν. . .
9—10. За допълването на края на ред 9 и началото на ред 10 срв. № 57, 23. Думата χρόνος означава тук „година", както у византийски автори и новогръцки, напр. Theoph. 202, 13: Χρόνος δὲ ἦν δέκατος τῆς βασιλείας Ἰουστινιανοῦ. ἐν τούτῳ τῷ χρόνῳ οὔτε πόλεμος... За промяната в значението на тази дума вж. Dieterich. Rhein. Mus. LIX, 1904, 233: Witkowski Ber 258.
10. За допълването ἀπὸ τὶν παρουσίαν ἀλιθινοῦ θεοῦ срв. изразите: ἀπὸ δὲ τῆς παρουσίας Χριστοῦ τοῦ ἀληθινοῦ θεοῦ ἕως Κωνσταντίνοῦ τοῦ πρώτου ἔτη τιηʹ (Codex Paris. Reg. 1711, приведен в критичния апарат Niceph. Patr. ed. de Boor 102, 20), τὴν τότε τοῦ Χριστού ἀενάου θεοῦ παρουσίαν (J. Μaspero. Papyrus Grecs d'époque bizantine I 6700, 2 от 567 г.). За думата παρουσία вж. А. Deissmann. Licht vom Osten, 4. Aufl., Tübingen, 1923, 314 и сл. и 319, заб. 7. За ἀπὸ с винителен падеж срв. № 56, 16. Изразът ἀληθινὸς θεός ce среща често у византийските писатели, напр. Malalas 414, 13; Theoph. 42, 14; 459, 2; Const. Porph. De cer. 686, 7. Die griechisch-christlichen Inschriften des Peloponnes, herausgegeben von N. A. Bees I, Athen 1941 № 1, 1—2: Θεὸς ἀληθινὸς ἐκ Θεοῦ ἀληθινοῦ. За липсата на члена пред ἀληθινὸς θεός вж. Mayser II 24; Blass—Debrunner 158, § 254 и 167, § 268, 2. За прилагателното ἀληθινός вм. ἀληθης Jannaris 1058; Thumb, § 115.
10—11. Двойното датирване се среща и в един византийски надпис от 834 г., т. е. от приблизително същото време: CIG IV, № 8680: ἀπὸ κτίσεως κόσμου ςμτβʹ, ἀπὸ δὲ Χριστοῦ ἔτους ωλδʹ. За подобни двойни датирвания в ръкописи от по-късно време вж. Gardthausen II 450 и сл. Вм. обичайната формула ἀπὸ κτίσεως κόσμου би могло да се допълни и ἀπὸ (τίν) κτίσιν κόσμου. Датата на договора е според християнското леточисление 819—820.
11—12. Подлогът на ἐπυίσαντο и ὄμοσσαν е българи и ромеи. За двойно σ в ὄμοσσαν = ὤμοσαν срв. № 5, 3 ὀπίσσω, № 2, 11 κάσστρα и № 47,14 ἐσστην, вж. Увод, § 24.
13. Вм. τὰ ἀναγραφέντα би могло да се допълни и τὰ γεγραμένα = γεγραμμένα. Забележителна е тук употребата на предлога ἐν, който иначе не се среща в езика на първобългарските надписи. Съставителят на надписа не е бил, както изглежда, сигурен какъв падеж трябва да стои след
180
предлога ἐν или пък не е познавал завършеците на дателния падеж, който по това време не е бил вече жив в народния гръцки език. Поради това между буквите Τ и X не са издълбани никакви букви. — Думата ὁ χάρτης се среща у византийските писатели, напр. Malalas 281, 11 и сл: ἔκαυσε τοὺς χάρτας τοῦ ταμιείου. Theoph. 441, 12: ὑπανεγινώσκετο ὁ χάρτης. Срв. също в мирните договори на руските князе от Х в., напр. Повестъ 38 = Зимин. Памятники 34: „и харатьею сею, хранити все, еже есть написано на ней" „... да кленутся ο всем, яже сут написана на харатьи сей"; 35: „преступить се, еже есть писано на харатьи сей". Приведените места от руските мирни договори могат да се сравнят със съдържанието на редове 11 и 12.
14. Запазените в този ред букви ΑΡΑΛΙ са недостатъчни, за да се допълнят сигурно поради липса на околен текст. Предложеното допълване π]αραλί[λους = παραλλήλους ê само една възможност, срв. Theoph. 355, 28 и сл.: τῶν τοιούτων καθολικῶν δύο ἐγγραφων λόγων πρὸς ἀλλήλους μεθʹ ὅρκων γεγονότων καὶ ἀλλήλοις ἐπιδοθέντων; 447, 7: καὶ ἐποίησαν ἔγγραφα ἐπὶ τούτῳ πρὸς ἀλλήλους. Повестъ 28 и 38 = Зимин, Памятники 9: „На утверженье же и неподвиженне быть межи вами, Хрестъаньх, и Русью бывший мир сотворихом Ивановым написанием на двою харатью," 34: „Мы же свещание се написахом на двою харатью, и едина харатья есть у цесарьства нашею, на ней же есть крест и имена наша написана, а на друзеи ели ваша и гости ваша."
Днес надписът завършва с ред 14. Дали е имало други редове, не може да се установи. Във всеки случай, ако са следвали още редове, то те не ще да са били много, понеже откъслекът представя очевидно краят на договор, сключен между България и Византия през лято 632S от сътворението на света или 819/820 година от пришествието на истинския бог.
Златарски (История I 1, 310, заб. 4), който прие, че годината 6328 от C. М. отговаря на 823, отнесе надписа към времето на българската намеса във въстанието на Тома Славянина срещу императора Михаил II. Вече датировката, възприета от Златарски, изключва това предположение. Датата 819/820, когато е бил сключен договорът, съвпада с датата (25 декември) 820, когато Михаил II след убийството на Лъв V заел императорския престол. Ето защо много по-правдоподобно е да се приеме, че договорът е бил сключен с новия император, за да потвърди сключения 30-годишен мирен договор с убития император Лъв V, понеже положените от него клетви за спазването на мира не са задължавали и Михаил II.
Това тълкуване се подкрепя и от следните известия във византийските извори. Според хрониста Георги Монах византийският император Михаил повикал българите на помощ, когато бунтовникът Тома Славянина обсадил Цариград (ed. de Boor II, 796, 24—25 = Извори VIII 56). Според Продължителя на Теофан обаче българският владетел Омуртаг сам, по свой почин, предложил помощта си, понеже искал да затвърди и направи по-силен 30-годишния мирен договор, ако и императорът да я отклонявал (ed. Bonn. 64, 22—65, 10 = Извори IX 114). Същото съобщава и Генесий, който отбелязва, че когато Омуртаг предложил помощта си,
181
вече се изпълвало почти първото десетилетие от 30-годишния мирен договор (ed. Bonn. 41, 18—-21 = Извори VIII 331).
Независимо от това дали Михаил е извикал българите или сам Омуртаг е предложил помощта си срещу Тома Славянина, трябва да се приеме, че това е станало въз основа на някакъв договор, както допусна Р. Lemerle. Thomas le Slave, Travaux et Mémoire 1, Paris, 1965, 281. Както Продължителят на Теофан, така и Генесий, които са се ползували от сродни извори (F. Barišić. Les sources de Génésios et du Continuateur de Théophane pour l'histoire du règne de Michel II (820—829), Byzantion, XXXI, 1961, 257—271; P. Lemerle. Thomas de Slave 278), свързват предложената от Омуртаг помощ с 30-годишния мирен договор, без да казват причините за това. Навярно в този договор или по-вероятно в сключения в 820 е имало клауза за военна помощ срещу известно заплащане. Тези намеци у двамата византийски хронисти за 30-годишния мирен договор и свързването му с помощта на Омуртаг дават основание да се приеме, че в 820 г. е бил сключен договор между Византия и България, който не само потвърдявал 30-годишния мирен договор, но е включвал клауза за военна помощ. Може би в р. 4 на откъслека трябва да се допълни ἐὰν μὶ βοιθῖ = ἐὰν μὴ βοηθῇ, а не ἐὰν ἐξέλ]θι = ἐὰν ἐξέλθῃ.
Забележително е, че възмездието за неспазването на договорните условия, изразено дипломатично „ако забрави клетвите", се предоставя на бога, както в № 14, където възмездието за забравеното или пренебрегнатото добро, сторено от българите, се възлага на всевиждащия бог.
44.
Откъслек от варовиков блок, задната страна профилована, вис. 0,19, дъл. 0,275, деб. 0,10, намерен в развалините на Плиска, сега в музея в Плиска (инв. № 1840). Образ 114.
Издания. В. Бешевлиев. ИАИ XX, 1955, 279, № 5, фото.
Буквите са високи 0,03—0,042, а буквата Ν, която е издълбана над реда, 0,019. В жлебовете на буквите има следи от червена замазка.
2. Частицата ἐὰν показва, че се касае за договорен надпис, много по-стар от 30-годишния мирен договор.
45.
а) Откъслек от мраморна колона, вис. 0,17, шир. 0,145, деб. 0,06; вис. на буквите 0,045—0,05, намерен в Плиска, сега в музея в Потека (инв. № 88). Образ 115.
Издания. В. Бешевлиев. ПН II, № 53, фото.
182
2. Представя началото на глава 10 от договор.
b) Откъслек от мраморна колона, внс. 0,189, шир. 0,09, деб. 0,07; вис. на буквите 0,065, намерен в Плиска, сега в музея в Плиска (инв. № 1837). Образ 116.
Издания. В. Бешевлиев. ПН II, № 54, фото.
c) Откъслек от мраморна колона, вис. 0,16, шир. 0,22, деб. 0,04, намерен в Плиска, сега в Археологическия музей във Варна (инв. № III 588). Образ 117.
Издания. Ф. Успенский. ИРАИ X 227, № 4а, факсимиле табл. XLIV 4: В. Бешевлиев. ПН II, № 52, фото.
d) Откъслек от мраморна колона, вис. 0,21, шир. 0,14, деб. 0,15; вис. на буквите 0,06, намерен юли 1971 източно от източната порта на Плиска, сега в музея в Плиска (инв. № 1847). Образ 118.
e) Откъслек от мраморна колона, вис. 0,30, шир. 0,16, деб. 0,09; вис. на буквите 0,06, намерен юли 1971 източно от източната порта нг Плиска, сега в музея в Плиска (инв. № 1848). Образ 119.
Буквите на тези откъслеци приличат напълно на буквите на № 41, 41 и 43. Поради това не е изключена възможността те да са откъслеци от тези или подобни надписи. Основание за това дава не само материалът (мраморни колони), но и ред 2 на откъслек а.
46.
а) Мраморна колона, горе отчупена, вис. 1,20, диам. 0,55—0,57, намерена при с. Наръш (сега Νέα Φιλαδέλφεια), 22 км северно от Солун, сега в Археологическия музей в Цариград, зала XX, № 4691 (вж. Nezih
183
Firatli. A short guide to the Byzantine works of art in the Archaeological Museum of Istanbul, Istanbul 1955, 34 No. 4691. — b) Мраморна колона c полузаличен надпис, вис. 1,28, диам. 0,46—0,47, намерена пак при с. Наръш, сега загубена. Образи 120—121.
Издания: Г. Баласчев. Новонайденият надпис от времето на цар Симеона, Български преглед IV 12 (март 1898), 61—78; Ф. Успенский. ИРАИ III, 1898, 184—188, факсимиле (към това писмо на К. Лишин до Успенский от 11 ноември 1897 с факсимиле вж. Ж. Въжарова. Руските учени 191—194); В. Н. Златарски. История I 2, 340, заб. 1 (срв. МСб. XV, отд. критика 20—40); Йор. Иванов. Български старини 16—20, факсимиле В. Бешевлиев. ПН I, № 48 и с. 146 и сл., факсимиле); Б. Филов. ИАИ XI, 1937, 302—303; H. Grégoire. La légende d'Oleg et l'expédition d'Igor, Académie royale de Belgique, Bulletin de la Classe des Lettres, sér. 5, XXIII, 1937, 2—3, 80—94; Byzantion XI, 1936, 601 и сл. (срв. G. Ostrogorsky. L'expédition du prince Oleg contre Constantinople en 907, Annales de Institut Kondakov 11, 1939, 47 и сл.; 296 и сл. и Geschichte 215, заб. 2; Μ. В. Левченко. Очерки по истории русско-византийских отношений, Москва 1956, 108 и сл.); M. Lascar is. Les sources épigraphiques de la légende d'Oleg, Annuaire de l'Institut de Philologie et d'Histoire Orientales et Slaves XI, 1951 (= Mélanges H. Grégoire, III) 213—221.
Превод
Лето 6412 от създаването на света ( = 940), индиктион 7, граница на ромеи и българи при Симеон, архонт от бога на българите, при Теодор олгу таркана и при Дристър комита.
Букви. Буквите са високи 0,04—0,05, удължени и приличат на тези в № 15. Забележителни са формите на буквите А, В, Е, Ο, M, Р, С и Ω, които се различават значително от тези в останалите първобългарски надписи.
Особени знаци. Съкращенията са означени е полегата чертица под последната буква на издълбаната част на думата. Думата ἄρχοντος е издълбана съкратено АР с малко X над Р. По същия начин е съкратена тази дума и в № 13, 1. Думата Θεοῦ е издълбана съкратено ΘΥ с чертица над Υ. В думата τρακανου буквите Τ и Ρ са свързани, а окончанието -ου
184
е предадено с малко ȣ над буквата N. Дифтонгът ου се предава с ȣ с изключение на последната дума в последния ред.
Ортография. Правописът е коректен, традиционен.
1. Този ред е отчасти повреден. За липсата на члена при κόσμος вж. Blass—Debrunner 158, § 253, 4. Годината 6412 от С. М. отговаря на 904, вж. Grumel. Chronologie 252.
2. За словореда на двете народностни имена вж. при № 42, 5. В надпис а е забележителна формата Βουργάρων = Βουλγάρων, която е най-старият пример за прехода на λ в ρ в това име, срв. № 87, 5—6, вж. Увод, § 26 и Moravcsik. Byz. II 100—104.
3. За формулата ἐπὶ Συμεών вж. Mayser II, 2, 465, срв. CIGIV, № 8685 έπὴ Βασιλίου καὶ Κονσταντήνου καὶ Λέωντος τῶν θηωτατον βασιλέων το̃ν Ῥωμέων. Συμέων е несклоняемо, както напр. y Const. Porph. De adm. 32, 80; 87—88; 91—92, вж. Psaltes 170. ἐκ Θεοῦ ἄρχοντος Βουλγάρων отговаря на № 14, 1—2. За ἐκ θεοῦ ἄρχων вж. Увод, § 49. За отбелязване е липсата на члена при народностните имена, която се дължи на желанието за по-кратко изразяване, вж. Увод, § 33.
4. Според Баласчев 73, Успенский 187, Иванов 18 и сл. и Grégoire 84 и сл. и 604 споменатият тук Теодор е един и същ с Теодор, висш сановник при Симеон, който е бил изпртен в Цариград в 913, за да води мирни преговори с византийците (Theoph. Cont. 359, 15 и 385, 14 = Извори IX 123 и 126, към това Златарски I 2, 314—315). Това отъждествяване се отхвърля с право от Златарски (МСб XV, критика 33 и История I 2, 314, заб. 3). Вторият Теодор е бил навярно ичиргу боил. — Титлата олгу таркан се среща засега само тук. Според P. Wittek (вж. Grégoire 85 и 604 и Byzantion XXI, 1951, 275) ολγου е тюркското прилагателно uluγ „голям", „велик" (вж. Gabain, Glossar 347; Малов 105 и Памятники 438; Айдаров 119 и 365) с метатеза, а според Menges (99) може да бъде форма от oγul или oγlu „син" (Айдаров 11 и 361) пак с метатеза. За втората част на титлата τρακανου, която представя генитивна форма от ταρκανος, може би със славянска метатеза на -р- (Menges 99; за метатезата вж. Leskien. Grammatik 60 и сл.; Vaillant. Manuel 71 и сл.; Vasmer. Die Slaven 287 и сл.), вж. Увод, § 46.
5. Δριστρου κομίτου ( = κομήτου) е очевидно едно и също лице Δίστρος ὁ κόμης от житието на 15-те тивериуполски мъченици, както е право приеха Баласчев (74 и сл.), Златарски (МСб. XV, критика 34 и сл.), Иванов (19) и Грегоар (84), вж. Migne. PG 126, 213 = СбБАН, XXVII 266. „По негова заповед боляринът Дистър пренесъл от Тивериупол в Брегалница светиите Сократ и Теодор." Формата Δίστρος вм. Δριστρος се дължи на хаплология или на дисимилационно изчезване на първото -ρ-, вж. Dieterich 123. За името Дристър вж. Moravcsik. Byz. II 120. Генитивната форма κομίτου = κομήτου вм. κόμητος е създадена под влияние на съществителните от О-основи, за това вж. Hatzidakis 78 и сл.; 188 и сл.; 382; Jannaris 432; Dieterich 163; Mayser I 288; Psaltes 149. Думата κόμης има тук значението „управител на провинция". За употребата на този термин в
185
администрацията на Първата българска държава свидетелствуват и текстове като следните: Cedren. II 347 и сл.; 434, 22—23 = Извори XI 257: „... синове на един от най-силните комити в България"; 275: „... синове на комит, един от най-силните хора у българите и затова наречени комитопули". За отбелязване е възприемането на византийското административно устройство у българите.
Според едно несигурно сведение при с. Вардаровци (дн. Ἀξιοχώριον, 32 км северозападно от Солун) е имало друга колона със същия надпис, вж. Иванов 17; Филов. ИАИ XI, 1937, 302 и сл.
В един документ на Атонския манастир Ивирон от 1104 г. се съобщава, че на югоизток от с. Подгора (днес село Подхори в гръцка Тракия) стоял камък с надпис ὅρος τῶν Βουλγάρων. Може би става дума пак за граничен надпис от времето на цар Симеон (вж. Actes d'Iviron I. Dès origines au milieu du XIe siècle. Edition diplomatique par J. Lefort, N. Oikonomides, D. Papaschrysantas. Paris 1985, 268).