Първобългарски надписи

Веселин Бешевлиев

 

НАДПИСИ И КОМЕНТАР

 

VIII. НАДПИСИ ВЪРХУ ПРЕДМЕТИ

 

а) Легенди на оловни печати

  _80__

  _81__

  _82__

  _83__

  _84__

  _85__

б) Златен медальон

  _86__

  _87__

в) Сребърна чаша

  _88__

г) Златен пръстен

  _89__

  _90__

 

а) ЛЕГЕНДИ НА ОЛОВНИ ПЕЧАТИ

 

 

80.

 

Оловен печат с надпис от двете страни, ограден със зрънчест венец, неизвестен произход. Диам. 28 мм. Образ 176.

 

Издание. Zacos—Veglery I 1, 635—636, № 934, Plate 82

 

 

Т. е. Μαύρω πατρικίω κ(αὶ) [ἄρ]χοντι τῶν Σερμησ[ι]ανῶν κ(αὶ) Βουλγάρ(ων)

„(Принадлежи на) Мавра, патриция и вожда на сермисианите и българите."

 

Надпис в дателен падеж се среща и в други византийски печати, напр. Zacos—Veglery, № 240: Ἰωάννη ὑπάτω καὶ ἄρχοντι βλαττίου, също № 234, 241, 600 и др. Печатът принадлежи на Мавър, сподвижника на Кубер, който се споменава на няколко места в „Чудесата на св. Димитър Солунски" (Lemerle Recueils I 227—234 § 283—§306 = Извори VI 161—166). Според този извор Мавър бил провъзгласен от императора за консул (Извори VI 161), т. е. ἀπὸ ὑπάτων — exconsul, което е било само титла. От надписа на печата обаче се вижда, че той е бил провъзгласен за патриций: вж. Lemerle, Recueils II 151—153. За значението на тази най-висша титла, която се давала на чужденци по онова време, W. Ohnsorge. Der Patricius-Titel Karls des Grossen, BZ 53 (1960) 300—321; R. Guilland. Contribution à la prosopographie de l'empire byzantin — Las Patrices, Byzantion 40 (1970) 2, 317—360; Guido Bonolis, I titoli di nobiltà nell’ Italia bizantina, Firenze 1905, 24—29. Освен това Мавър е бил според печата вожд на сермисианите и българите. Σερμησιανοί е субстантивирано прилагателно, образувано от градското име Σερμεῖον (дн. Сремска Митровица, Югославия) и означава „жители на Срем" или „сремци". То се среща и в „Чудесата на св. Димитър Солунски" (Lemerle, Recueils I 230, 7 и 233, 8, 11; II 138, 142, бел. 213 бис, 143). По-рано, като се изхождаше от погрешното четене Κερμησιάνοι в старото издание на Чудесата от Tougard, се приемаше, че избягалите от Панония византийци под предводителството на Кубер се наричали Κερμησιάνοι, понеже се настанили в Κεραμήσιος κάμπος (Tougard 188—290 = Извори VI 160). Керамисийското поле се отъждествява със станцията Ceramie на пътя от Сердика за Хераклея (Битоля) в Табула Пеутингериана (Извори II 24) и Равенския Аноним (Извори II 397), което е навярно едно и също c Ceramie. Според едни изследвачи Керамия се е намирала в Битолско (Th. Tafel. De Thessalonica

 

 

246

 

eiusque agro dissertatio geographica, Berolini 1839, XCVIII, № 76; Ст. Станојевић. Византија и Срби II, Нови Сад 1906, 46, 217; Йор. Иванов. ИБАД I (1910) 235—237; Н. Милев. Кубрат от историята и Кубер в „Чудесата на св. Димитрия Солунски", Пер. сп. LXXI, 1910, 574—576; Златарски I 1, 121 и 149 и особено Lemerle. Recueils II 147 и бел. 227 и 228), а според други в Прилепско, и то Марков Варош (W. Tomaschek. Zur Kunde I 43; II 74; Marquart. Ausdrücke 23—24; B. Saria. Ceramiae—Deuropos, Mitteil, des Vereins Klass. Phil, in Wien II, 1925, 34—38 = Старинар 3, 1924—1925, 110; P. Lemerle. Invasions et migrations dans les Balkans depuis la fin de l'époque romaine jusqu'au VIIIe siècle, Revue Historique 211, 1954, 297; Ф. Папазоглу. Македонски градове y Римско доба, Скопие 1957, 218с, заб. 26 и 223). За Мавър и печата вж. Lemerle, Recueils II 151—153.

 

Печатът се споменава по съобщение на V. Laurent у Н. Ahrweiler. Byzance et la Mer. La marine de guerre, la politique et les Institutions aux VIIe—IXe siècles, Paris 1966, 27 и 29c, заб. 7 в превод: „Mauros patrice et archonte des Bulgares Sermisianoi".

 


 

 

81.

 

Оловен печат, на лицевата страна допоясно изображение на владетел с островърха брада и спусната надолу дълга коса, облечен в ризница, с шлем на главата, в дясната ръка напреко копие зад гърба, а в лявата, която не се вижда, полукръгъл щит, украсен с изображение на конник с насочено копие срещу паднал неприятел; отляво и дясно на образа по една шестолъчна звезда; всичко оградено със зрънчест венец. Диам. 37 мм. Образ 177.

 

На задната страна кръстовиден инвокативен монограм (тип XLVI, Plate 258, Zacos—Veglery) ΘΕΟΤΟΚΕ ΒΟΗΘΕΙ. Β четирите ъгъла:

 

 

Издание. Zacos — Veglery I 3, 1441, № 2672.

 

Θεοτόκε, βοήθει Τερβελλίου κ(αί)σαρο[ς],

т. е. „Богородице, помагай на цезара Тервел".

 

Формулата Θεοτόκε βοήθει се явява за пръв път в императорските печати на Никифор I и Ставраки (Zacos—Veglery, № 43; № 46), а в печатите на други лица вече в VII в. (Zacos—Veglery, № 334). Родителният падеж вм. дателния при βοηθῶ, който се среща и в други печати, напр. № 908. Θεοτόκε, βοήθει Λέοντος πατρικίου, също № 334, 984, 1082, 1083 и др., е заместник на стария дателен. Срв. № 735: Κύριε, βοήθει τῶ σῶ δουλω Ἀναστασίου μακελλαρίου, гдето стои дателен падеж покрай родителен. За това вж. Hatzidakis 223—224; Jannaris 1247, 1350; Thumb 35—36. Генитивната форма Τερβελλίου може да бъде от Τερβελλιος, но също така от Τερβελλις с изчезване на -ο- в окончанието -ιος, вж. за това Увод, § 25. Патриарх Никифор съобщава, че Юстиниан II, след като заел престола повторно с помощта на българския владетел Тервел, наметнал му царска хламида и го провъзгласил за цезар (Niceph. 42, 22—23 = Извори VI 298).

 

 

247

 

За тази най-висока титла след императорската, която е била дадена за пръв и последен път на чужд владетел в този случай, вж. R. Guilland. Recherches sur les institutions byzantines I, Amsterdam 1969, 25—43.

 

Според Zacos—Veglery образът на Тервел представя подражание на образите на Константин IV (668—685) и Тиберий III (698—705) в техните солиди (Wroth табл. XXXVI 1—4 и табл. XL 8), а също и в печата на Тиберий III (Zacos—Veglery, № 28).

 

Изобразеният конник с копие, насочено срещу паднал неприятел пред краката на коня, представя символичен израз на победа или триумф и се среща вече в монетите на пеонския цар Патрай (340—315) и особено често в римските императорски монети от Домициан насам, а също и върху други предмети, вж. В. Бешевлиев. Триумф 27—32. Същата тази идея е вложена и в Мадарския конник, при който падналият неприятел е заменен с лъв. Следователно Тервел не само е изобразил победата символично върху щита си, но е заповядал да се извае този символ и върху Мадарската скала. Формулата „Богородице, помагай" е само външно подражание без вътрешно религиозно съдържание.

 


 

 

82.

 

Два екземпляра на оловен печат. На лицевата страна кръстовиден инвокативен монограм (тип LXXXIX, Plate 259 у Zacos—Veglery): XPICTE ΒΟΗΘΕΙ. Β четирите ъгъла: ΤΩ-CΩ-ΔȢ-ΛΩ оградено със зрънчест венец. На обратната страна в пет реда: +ΤΕΛ-ΕΡΤΓΘΕ-ΟΦΥΛΑΚ-ΤΩΠΑΤΡΙΚΙΩ, оградено със зрънчест венец. Диам. 28 и 29 мм. Произход неизвестен. Образи 178 и 179.

 

Издание: Zacos—Veglery I 3, 1777, № 3188 a, b, Plate 213.

 

Χριστέ, βοήθει τῶ σῶ δούλω

Τελερυγ θεοφυλάκτω πατρικίω

 

„Христе, помагай на твоя роб Телерюг, богохранимия патриций."

 

Формулата Χριστέ, βοήθει се явява в печати от VIII в., напр. у Zacos—Veglery, № 684а, 1070, 1073 и др.

 

Печатът принадлежи на бившия български владетел Телерюг, който поради неизвестни причини се отказал от престола в 777, избягал при византийския император Лъв IV (775—780) и приел християнството. Императорът му дал титлата патриций и го оженил за Ирина, братовчедката на неговата съпруга (Theoph. 451, 5—9 = Извори VI 275—276), вж. Златарски I 1, 226—238.

 

Забележителна е формата Τελερυγ срещу Τελέριγος у Теофан. Zacos—Veglery приемат, че θεοφύλακτος е почетен епитет и посочват θεοφύλακτος πατρικία; Dölger. Regesten I, № 222; Guilland. Recherches II 167. Би могло да се предположи, че това е било християнското име на Телериг, което обаче не изглежда вероятно, понеже при печатите не са известни случаи с двойни имена.

 


 

 

83.

 

Оловен печат. На лицевата страна кацнал орел с издигнати крила и глава, обърната надясно; над главата инвокативен монограм във вид на

 

 

248

 

кръст (тип XLVI Plate 258 у Zacos—Veglery) : ΘΕΟΤΟΚΕ ΒΟΗΘΕΙ, ограден с венец. На обратната страна в пет реда: + ΒΑΙΑ-ΝΩΠΑΤΡ-ΚΙΩSC[I]—ΤΡΑΤΗ-ΓΩ. Диам. 26 мм. Произход неизвестен. Образ 180.

 

Издание. Zacos—Veglery I 1, 494, № 594, Plate 65.

 

Θεοτόκε, βοήθει + Βαϊανῶ πατρ<ι)>κίω κ(αὶ) στρατηγῶ.

 

Год. 650-750.

 

„Богородице, помагай на Баян, патриция и стратега."

 

За името Баян вж. при № 7. Притежателят на надписа, който е очевидно от тюркски произход, е вероятно българин на византийска служба. Той е може би братът на новоизбрания в 766 български владетел Токт, когото патриарх Никифор (70, 28 — 71, 1 = Извори VI 304) представя на читателите чрез брат му Боян, което показва, че този е бил добре известно лице в Цариград. Високата титла „патриций", за която вж. при № 80, издава знатен произход.

 


 

 

84.

 

Оловен печат. На лицевата страна инвокативен монограм (тип XLVT Plate 258, Zacos—Veglery) : ΘΕΟΤΟΚΕ ΒΟΗΘΕΙ, ограден с венец. На обратната страна в три реда ΤΩΔΟ-ΥΛΩCΟΥ-ΧΟΥΜΗΡ, ограден с венец. Диам. 29 мм. Произход неизвестен. Образ 181.

 

Издание. Zacos—Veglery I 3, 1701, № 3010, Plate 204.

 

Θεοτόκε, βοήθει τῶ δούλω σου Χουμήρ

 

„Богородице, помагай на твоя роб Хумир."

 

Първата половина на VIII в.

 

Името Χουμηρ, което напомня много Πουμιρ в № 89 и на Маламир, е навярно също първобългарско. Затова може да се приеме, че притежателят на печата е бил покръстен българин.

 


 

 

85.

 

Оловен печат със светлозелена патина. На лицевата страна двураменен кръст върху олтар, ограден с надпис и зрънчест венец. На обратната страна надпис в пет реда с подчертани букви и ограден със зрънчест венец. Диам. 25 мм. Намерен във Варна, сега в Археологическия музей в Русе (инв. № IV 584). Образи 182183.

 

Издание. Т. Герасимов. Български оловен печат от IX в., ИВАД VIII. 1951, 73—75, фото и факсимиле.

 

Лице: + Κ(ύρι)ε βοήθη τῶ σῶ δούλω.

Опако: + Ἰωάν — νη βαγατ — ουρ κανα—Ηρτχιθυ — ηνω.

 

„Господи, помагай на твоя роб Йоан багатур кана Иртхитюенски"

 

βοήθη = βοήθει. За βαγατουρ вж. при № 48, а за κανα при № 56 и Увод, § 45. Изразът βαγατουρ κανα е схванат като едно цяло, поради което само последният член стои в дателен падеж според склонението на гръцките а-основи от мъжки род. Почетната титла βαγατουρ заема първо място, както в № 48 и 69. Ηρτχιθυηνω е прилагателно на -ηνος, образувано навярно от местно или родово име. Словоредът на целия надпис е характерен за оловните печати or Χ—XII в., срв. V. L aurent. La collection C. Orghidan, Paris 1952,

 

 

249

 

№ 120: + Κύριε, βοήθει Θεοδώρῳ προέδρῳ τῷ Ἀλικαρέα, също № 107, 111, 115, 116, 121 и др.

 

Притежателят на печата Йоан багатур кан Иртхитюенски е иначе неизвестен. Употребата на вече изчезналия дателен падеж показва, че той е живеел може би в Цариград или най-малко печатът е бил изработен там. Според Герасимов печатът трябва да се датира след 865, понеже притежателят му носи християнското име Йоан. Това тълкуване обаче не е задължително.

 

Този оловен печат беше издаден от Б. Панченко в ИРАИК X, 1905, 555—557 по друг екземпляр, произхождащ навярно от Цариград и съхраняван на времето в Руския археологически институт в Цариград. Първият издател беше прочел погрешно опакото на печата: Ἰωάννῆ βαγατουρ και βαην τ(ῷ) Χωτινῷ. По начертанието на буквите той датира печата в X в.

 

 

б) ЗЛАТЕН МЕДАЛЬОН

 

 

86.

 

а) Златен медальон. Допоясно изображение на владетел, голобрад, облечен с дивитисион и хламида, закопчан с кръгла фибула на дясното рамо, на главата ниска корона с кръст и пропендули; в дясната ръка кръст, а в лявата, свита пред гърдите, навярно акакия; в горната половина околовръстен надпис; всичко оградено с венец. Обратната страна гладка и празна. Диам. 20 мм, деб. 0,5 мм, тегло 2,7423 г. Намерен в жилище на Царевец, Търново. Образи 184185.

 

Издания. П. Славчев. Медалион на Омуртаг, Вестник Плиска, Мадара, Преслав от 16 май 1977, с. 10; Йор. Йорданов. Едностранни златни монети-медальони с името на хан Омуртаг, Нумизматика 4, 1976, 18—34.

 

б) Същият медальон, диам. 22 мм, намерен в гроб до с. Тюрк Арнаутлар, сега Белоградец, Варненско, днес загубен. Образ 186.

 

Издание: К. Шкорпил. ИРАИК X, 1905, 387, обр. 51 (неразчетен).

 

CANE SΥBHΓI ΩΜΟΡΤΑΓ

 

„(Медальон) на кан сюбиги Омортаг"

 

Букви. Смесени латински с гръцки.

 

CANE е може би тюркска притежателна форма със суфикс -е вм. -i, по подражание на надписите с родителен падеж на византийските оловни печати, напр. Zacos—Veglery, № 283; Χριστοφόρου ὑπατου καὶ κομμερκιαρίου Ἀδριανουπόλεως (от 822—823), също № 131, 205, 843, 983 и др. Образът подражава образите на византийските императори върху оловни печати и златни монети, напр. Zacos—Veglery, № 39 (табл. 15), оловен печат на Константин VI (790—792) ; Wroth XLIII 22, монета на Константин V; XLVI 12, 14, 15; XLVII 1, монети на Никифор I; XLVII 3, монета на Михаил I; XLVII 10, монета на Лъв V; XLVIII 1, монета на Михаил II.

 

Медальонът е бил подаряван навярно на почетни гости при тържества. За такива подаръци споменава изрично надпис № 58.

 

 

250

 

в) СРЕБЪРНА ЧАША

 

 

          87.

 

Сребърна чаша с богата украса, на външното дъно допълнително прибавена пластинка с гравиран надпис от пет реда. вис. 0,052, диам. горе 0,092, долу 0,052, намерена в гроб в Преслав, сега в музея на Преслав (инв. № 3309). Образ 187.

 

Издания. Т. Тошев. Сребърна чаша с надпис от Преслав, ИАИ XXVII, 1964, 5—15; V. Beševliev, Eine protobulgarische Inschrift auf einer Silberschale, Byzantion 35, 1965, 1—9.

 

   Κ(ύρι)ε, βο(ή)θη

   + Σηβην

   ζουπανος

   μέγας ς

5 Βουργα-

   ρήαν

 

„Господи помози. Сивин велик жупан в България."

 

Букви. Буквите са високи в 1-ви ред 0,04, а в 2—6-и редове 0,05.

 

Ортография. i = η (само в ред 6 ι).

 

Първият ред е допълнително прибавен. Това личи не само от това, че буквите са по-дребни, но и от кръста във втория ред, който принадлежи в същност към началото на надписа.

 

1. Буквата Η в средата на думата βοήθη = βοήθει не е гравирана, а само загатната със знак като запетая след О. Поради допълнителната прибавка на формулата Κῦριε βοήθει следващите редове не са свързани граматично с нея. Затова се явява привидно граматично несъгласуване.

 

2. Този ред започва с кръст, както повечето византийски печати и първобългарски надписи. — Първобългарското лично име Σηβην вече първият издател Т. Тотев свърза правилно с името на българския владетел Σαβῖνος (Theoph. 433, 19—20 и 436, 12—13; Niceph. Breviarium 70, 1—27 = Извори VI 271—272 и 304; Niceph. Antirh. Migne PG 100, 508c). За него вж. Златарски I 1, 215—219 и Moravcsik. Byz. II 262. W. Tomaschek (Zeitschrift für die österr. Gymnasien 1877, 684) изведе името Σαβῖνος от осм.-турск. sävän „обичащ", което по-късните изследователи одобриха под формата sevin към säv „обичам" (Moravcsik. Byz. II 262). Предполагаемата праформа sevin или sävin на Σαβίνος се различава от Σηβην (чети: Снвин) само по отношение на гласната в първата сричка. Тук се касае или за преход на -е в -i, както в συβηγι = sü beg-i, или за слабо произношение на е. За редукция или пълно изчезване на гласната е има може би в името на Омортаговия син Ζβηνίτζης (Migne. PG 126, 193с), което изглежда да принадлежи към същия корен (за тези фонетични промени вж. Gabain 43—44, § 15) или да представя неточна транскрипция на едно тюркско Svinč от Sävinč „радост" (към sävin „радвам се", вж. Малов. Памятники 421; Gabain 333 s. v.; срв. J. Németh. Inschriften 28: „Eine andere Ableitung von sävin-, nämlich sävindž „Freude" ist ein oft vorkommender Frauen- und Männername") c изчезване на гласната в първата

 

 

251

 

сричка. Според Златарски обаче името е славянско (История I 1, 334, заб. 1; Moravcsik. Byz. 180). Σηβην трябва да се свърже и с от Именника на българските князе, който по време отговаря на Σαβῖνος. е произлязло от , като преписвачьт на Именника е схванал погрешно сричка за старобългарското показателно местоимение „този", поради което го е изпуснал като излишно. Под влияние на известното лично име от латински произход Sabinus, Σαβῖνος първобългарското лично име Σηβην е било осмислено от византийските хронисти на Σαβῖνος. Името Σηβην напомня Sibi, име на владетел на Согдия (J. Harmatta. The great Bactrian inscription, Acta Antiqua Hungarica XII, 1964, 3—4, 421) и личното иранско име Σωβηνης (M. Mayrhofer, Zu den Parther-Namen der griechischen Awroman-Dokumente, Mémorial Jean de Menasce, Louvain 1974, 208; 212). Σηβην е без гръцко номинативно окончание, понеже съставителят на надписа е схванал първобългарския израз Sivin zupan като цяло, както първобългарските сложни титли, напр. ὁ βοιλα καυχανος, ὁ ζουπαν ταρκανος и др., на които само втората част има гръцко окончание съгласно тюркския начин на изразяване, при който „падежните" окончания се явяват обикновено при последната дума на съчетанието (вж. Gabain 86, § 177; 160, § 363).

 

3—4. Титлата ζουπανος μέγας се среща тук за пръв път. Нейният обратен словоред: съществително — прилагателно, се различава значително от обичайния гръцки, срв. + Σφραγὶς Στεφάνου μεγάλου ζουπάνου τοῦ Νεμάνια (Ν. Lihačev. Sceau de Stefan Nemanja, Byzantion XI, 1936, 461—468). Това ce дължи може би на влиянието или предаването на някой първобългарски израз като ζουπαν ταρκανος, където особеното значение на последния член е изразено чрез μέγας, а не за изтъкване на прилагателното (вж. Philitsou 518, § 362). В Сърбия, Далмация и други западнославянски страни държавният глава е носел титлата μέγας ζουπάνος покрай ἀρχιζουπάνος (Κ. Jireček, Serben I, 115 и сл., 127—128 и заб. 2; II 10, също Staat und Gesellschaft im mittelalterlichen Serbien, Denkschriften der Wiener Akademie, LVI, Wien 1912, 3—4, срв. Morawcsik. Byz. II 131 и сл.). Затова първобългарската титла ζουπανος μέγας и славянската μέγας ζουπάνος не могат да бъдат равнозначни, понеже Сивин не е бил държавен глава на България. Двете титли са следователно еднакви само по форма, но не и по значение.

 

Заслужава да се отбележи, че както ζουπανος μέγας от сребърния съд, така и ζουπαν ταρκανος от № 61 имат неславянски лични имена Сивин и Шун, а освен това последният принадлежи към рода Κυριγηρ, който очевидно не е славянски. Изглежда, че най-висшите жупани са били първобългари.

 

5—6. За ἠς Βουργαρήαν = εἰς Βουλγαρίαν, което съответствува на ἰς τὶν γῖν.., ἐκ Θεοῦ ἄρχον ἐστί в № 57, вж. там. Формата Βουργαρήα отговаря на Βουργάρων в № 46 6, вж. за нея там. Формулата Κύριε βοήθει приближава надписа до легендите на оловните печати. Обаче, ако се вземе предвид, че тя е била прибавена допълнително, то надписът показва притежателя на чашата.

 

 

252

 

г) ЗЛАТЕН ПРЪСТЕН

 

 

88.

 

Златен пръстен с правоъгълна плочка, диам. 0,19 отвън, 0,14 отвътре, деб. 0,025; плочка шир. 0,08, дъл. 0,11, деб. 0,012; на лицевата страна гръцки надпис в три реда. Намерен във Външния град на Плиска. Неиздаден. Образ 188.

 

Τοῦτα τ(ὰ) — δακτύλ-ι(α) δ(ίδει) ὁ ἄρχ(ων).

 

„Тези пръстени дава владетелят."

 

Букви. А, както в № 60, 63 и 67; ϊ, както в № 7. За формата τοῦτα = ταύτα вж. Jannaris 160, § 566 и 567; Dieterich 197; Psaltes 196, § 310; Thumb 86, § 145. δακτύλια = δακτύλιοι, за промяната на рода срв. ὁ δάκτυλος = τὸ δάκτυλον, вж. Hatzidakis 354—373; Jannaris 103, § 249 и § 249b.

 

Буквата Δ, която има надредеи знак за съкращение, представя началото на някаква глаголна форма, на която субектът е именителният падеж ὁ ἄρχ(ων) в края на надписа. Най-вероятно изглежда да се касае за глагола δίδω (за тази късна форма вж. Hatzidakis 408; Jannaris 198, § 775, 234, § 937, 242, § 958; Dieterich 220—221 ; Psaltes, § 352; Thumb 128, § 199, 6) или δωρίζω „подарявам", т. е. δ(ωρίζει).

 

С ἄρχων се означава тук българският владетел, както в първобългарските каменни надписи, Начертанията на буквите А, Δ и I сочат времето на Омуртаг.

 

 

д) НАДПИСИ НА ГРАФИТИ

 

 

89.

 

Варовиков блок с врязани рисунки на кoнник и човешки фигури, дъл. 0,48, шир. 0,28, деб. 0,215, намерен в Плиска, сега в Археологическия музей в София (инв. № 3963). Образи 189190.

 

Издание. Ст. Станчев. Разкопки и новооткрити материали в Плиска през 1948г., ИАИ XX, 1955, 211217, фото и факсимиле.

 

 

Буквите са високи 0,01—0,028 и небрежно надраскани — ΔΕ може би трябва да се допълни ἐνθά]δε ἶσαν = ἦσαν. За описателните суперлативни форми с πολλά (πολὰ δυνατός) вж. Jannaris 151, § 522; Thumb 69, § 116, 3. — Πουμιρ е първобългарско лично име, което първият издател (215) сполучливо сравни с имена на -μιρ, напр. Μαλαμιρ. Към това сега и Χουμηρ в № 84. За началото срв. Πουζάνος и др. у Moravcsik. Byz. II 256 Νεγυν е също ново първобългарско име, което Станчев (217) сравни по отношение на първата сричка с имена като Νέβουλος (Moravcsik. Byz. II 210), Νέστογγος (п. т.), Nesundicus (п. т. 355) и печенежкото Νεάντες (п. т. 210). Към тях може да се прибави още Νεγαβοναης в № 60. В превод надписът

 

 

253

 

гласи: „Тук бяха: много силният Пумир, Негюн, Петър." Д. Овчаров (За смисъла и съдържанието на един графит от Плиска, Сб. Преслав 3,1983, 207) чете ΚΑΝ вм. I CAN. В такъв случай надписът би гласял:

 

 

т. е. „Тук (са изобразени): кан велемощен, Пумир, Негюн и Петър."

 

Този надпис, както се вижда от придружаващите го рисунки, няма официален характер, а представя забавни драсканици на войници.

 


 

 

90.

 

Рисунка на две фигури на кон, от която първата е по-дребна, надраскани върху вътрешната страна на развалините на южната градска стена на Преслав. Образ 191.

 

Издание. D. Ovčarot. Le terme Romania sur une inscription nouvellement découverte à Preslav. Studia Balkanica 10. Recherches de géographie historique II, 1975, 105—111. C образ факсимиле.

 

 

Небрежно надрасканите букви са високи 0,01—0,025. Забележително е, че както в № 89, така и в този надпис няма определителен член, поради което не може да се каже дали δυνατός се отнася до определено лице и представя субстантивирано прилагателно, или е само прилагателно. Според това надписът ще гласи в превод: „Силното с Александър в Романия" или „Силен с Александър в Романия".

 

С Ῥωμανία се означава, както е известно, Източната Римска империя, или Византия. Това обозначение се явява вече в IV в., вж. напр.: Theoph. 447,5—7: ... καὶ ὤμοσαν ἀλλήλοις, μήτε Βουλγάρους ἐξελθεῖν κατὰ Ῥωμανίας, μήτε τὸν βασιλέα ἐπιτηδεῦσαι είσελθεῖν εἰς Βουλγαρίαν. = Извори VI 274: „ ... и те взаимно се заклели нито българи да излизат срещу Романия, нито императорът да иска да нахлуе в България." Вж. за това название заедно с други примери W. Ensslin. BZ 39, 1939, 205—207; Psaltes 262 381; F. Dölger. Rom in der Gedankenwelt der Byzantiner, Zeitschrift für Kirchengeschichte 56, 1937, 1 и сл.; Moravcsik. Byz. I 11; също Иречек. Пътувания 133.

 

Според първия издател надписът трябва да се датира в първата четвърт на Х в.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]