Училища, скриптории, библиотеки и знания в България, XIII-XIV век

Васил Гюзелев

 

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА. СОЦИАЛНА ФУНКЦИЯ И РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА КНИГАТА

 

1. Книгописци и поръчители  118

2. Библиотеки  134

 

 

Развитието на образованието, книжовните центрове и скрипториите не е имало самоцелен характер. То е било обусловено от потребностите на българското общество. До края на XIII в. по всичко изглежда, че книгата е била главно обществена собственост; тя е била необходима главно за черкуване и богослужение. Във всяка църква, и манастир е трябвало да има нужните за това книги (Евангелие, псалтир, миней, октоих, триод, Часослов, служебник и др.). Именно книгите, които имали библейски и богослужебен характер, в главна степен са били преписвани в края на XII и XIII в. Това е било необходимо, за да бъдат възстановени загубите, които българската църковна книжнина претърпяла в годините на византийското владичество. Когато през XIV в. тези нужди били задоволени, а същевременно чувствително нараснал броят на образованото духовенство и на грамотните въобще, тогава започнал процес на бързо и повсеместно размножаване на книгите, изменял се е и чувствително се обогатил техният репертоар, умножили се и се обогатили не само манастирските, но и частните библиотеки. Разширението на географията на разпространение и социалната дифузия на книгата сред различни обществени слоеве е може би един от най-сигурните белези за реално осъществен значителен културен напредък.

 

 

1. КНИГОПИСЦИ И ПОРЪЧИТЕЛИ

 

Разглеждането на отделните български книжовни средища и скриптории както в пределите на страната,така и извън, нея показва в известна степен географията на първоначалното разпространение и миграция на българската книжнина. За да се разкрие социалният и професионалният

 

118

 

 

състав на създателите и поръчителите на книжовните произведения, се налага въз основа на достигналите до нас приписки и някои други странични данни да се изработят две сводни таблици — едната за края на XII и XIII в., а другата за XIV в., които в значителна степен ще облекчат наблюденията. Систематизацията и конкретизацията на сведенията е направена въз основа на опита и методиката на работа на някои известни съветски изследвачи на средновековната руска и славянска книга, между които на първо място трябва да бъде поставен Н. Н. Розов. [1]

 

Поради липса на корпус на приписките към българските ръкописи и поради това че някои от тях са неиздадени, изработените таблици имат в известна степен селективен характер. Констатациите се правят обаче не само въз основа на тях, но и на приведения в предната глава обилен изворен материал. Безспорно е, че бъдещите изследвания ще доведат до разширяване на информацията, но те едва ли съществено ще изменят очерталата се картина.

 

Както всички наблюдения, така и тези имат относителна точност и дават една по-обща представа за развитието на явленията и процесите. И все пак тя е по-пълна и по-вярна от пристрастните и едностранчивите сведения които се добиват от наративните чужди извори, свързани със събития от българското средновековие.

 

А. КНИГОПИСЦИ И ПОРЪЧИТЕЛИ НА НЯКОИ БЪЛГАРСКИ РЪКОПИСИ ОТ XII—XIII В.

 

119

 

 

 

120

 

 

 

[[ Книжовен паметник:

Добромирово евангелие, Битолски триод, Орбелски триод, Стаматово евангелие, Добрейшово евангелие, Болонски псалтир, Слова и послания на Василий Велики, Драголев сборник, Евангелие, Постен триод, Добриянов миней, Празничен миней, Драганов миней, Изборно евангелие, Радомиров псалтир, Евангелие, Драгиино евангелие, Зонара (Кърмчая книга), Търновско евангелие, Свърлижко евангелие, Апостол, Банишко евангелие, Хлудов паремейник, Хроника на Георги Амартола, Изборен апостол, Четвероевангелие ]]

 

 

Безспорно е, че наблюденията и констатациите не трябва да се извършат единствено въз основа на данните от съставения свод „А", но и въз основа на сведенията от други ръкописи от края на XII и XIII в. Общото заключение е,

 

121

 

 

че през този период преобладава преписването на богослужебни книги (евангелия, апостоли, триоди, псалтири и др.), а само частично е застъпена четиминейната книжнина и сравнително по-рядко са били преписвани сборници, законници и някои хроники. По-голямата част от книгописците принадлежат към „бялото духовенство" (попове, дяци и четци) или са светски лица, някои от които носят почетното звание „Граматик". Това може да се дължи на обстоятелството, че някои от монасите не са посочили своето звание. Освен това известно е, че през средните векове преписването на книги в манастирите е било смятано за едно от обикновените задължения на монасите и те рядко са отбелязвали своите имена в приписки или бележки. Сред книгописците преобладават специфичните славянобългарски, имена (Добромир, Добрейшо, Тихота, Белослав, Добриян, Радомир, Драгия, Войсил, Брата). Сравнително по-рядко са застъпени имената от универсалната християнска и монашеска антропонимия. Причината за това явление трябва вероятно да се търси в обстоятелството, че по-голямата част от духовенството и книжовниците са произхождали от народните низини и твърде много са държали да се запази мирското им име. Този своеобразен консерватизъм е един от белезите и на българската култура през първото столетие след възобновяването на българската държава.

 

През XIII в. югозападните български краища (Македония) запазват характера си на област, в която най-силно е била развита българската книжовна традиция и преписването на книгите: около половината от книгите са били преписани тук; една четвърт се пада на Търново и Света гора и приблизително толкова на останалите български области. Разбира се, ако се имат предвид редица нелокализирани книги (особено сборници, законници и др.), съставени и преписани в българската столица и нейните манастирски скриптории, то относителният дял на създадената в Търново книжовна продукция значително би натежал. Тогава съотношението би се изменило. Все пак не може да не се отбележи едно интересно явление. Географията на създаването и разпространението на българската книга е доста широка и в общи линии е съвпадала с областите, в които е живеела единната българска етническа общност. Липсва централизация на книжовното и книгописно творчество поради състоянието, в което се е

 

122

 

 

намирала българската книжовност в годините след освобождението от византийска власт. Липсата на централизираност е плод и на нетвърде голямата взискателност, проявявана от страна на патриаршията, отделните митрополии, епископии и манастирски средища. В сравнение с ранното средновековие чувствително се е увеличил броят на центровете, в които са съществували скриптории или са се преписвали книги.

 

Интересно е социалното разпределение на лицата, които поръчват или купуват книги. Те принадлежат към: различни социални групи: светска феодална аристокрация, висш църковен клир, монашество, „бяло духовенство" и светски лица. Систематизираните сведения водят до един. относително верен извод: основен поръчител на книгата през XIII в. в България е било преди всичко духовенството; тя е била преписвана главно за нуждите на църквата, докато сред другите социални слоеве е прониквала епизодично и твърде бавно. Прави впечатление, че сред меценатите на българската книга не се срещат имената на царе или патриарси. Това влиза в пълен разрез със сведенията на актовите материали и на редица наративни: извори, в които са отбелязани техните заслуги и проявена щедрост при покровителството и обдаряването на църквите и манастирите не само с поземлени владения и зависима население, но и с книги, икони, църковна утвар и други. В действителност царете, болярите, патриарсите и висшето духовенство са били най-големите покровители на книжовниците и ценители на техния труд. [2] (Вж. табл. стр. 124—128.)

 

В географското разпространение, репертоара и в преписването на българските книги през XIV в. настъпват значителни количествени и качествени изменения, които отразяват един напредък и задълбочаване на постиженията. Детайлирането и новото осмисляне на някои предварителни наблюдения се налагат от само себе си. Нови тенденции се забелязват и в процеса на социална дифузия на книжовността. [3]

 

Преди всичко прави впечатление процесът на постепенна централизация на преписването и разпространението на книгите, свързани с богослужението и църковния живот. Близо две трети от създаваната книжовна продукция е принадлежала на скрипториите в Търново и светогорските манастири. Ако към приведените и използувани данни се прибавят и сведенията за дейността на редица

 

123

 

 

Б. КНИГОПИСЦИ И ПОРЪЧИТЕЛИ НА НЯКОИ БЪЛГАРСКИ РЪКОПИСИ ОТ XIV В.

 

124

 

 

 

125

 

 

 

126

 

 

 

127

 

 

 

[[ Книжовен паметник:

Евангелие с апостол, Хилендарско евангелие, Миханичов сборник, Средецко евангелие, Станиславов пролог, Ловчански сборник, Кукленски песнивец, Тълковно евангелие, Апостол с тълкувания, Митрофанов пролог, Оливеров миней, Манасиева летопис, Висарионов патерик, Хлудов сборник, „Главы зѣло полѣзные" на Григорий Синаит, Лаврентиев сборник, Тълковно евангелие, Пандекти на Никон Черногорец, Мюнхенски требник, Римски патерик, Скитски патерик, 15 книги (евангелие, апостол, богородичник и др.), 7 псалтира, 5 часослова, 4 литургии, 3 лествици и др., Поучения на Ефрем Сирин, Октоих, Цветен и постен триод, Евангелие, цветослов и сборник, Лесновски паренесис, Охридски паренесис, Лондонско евангелие, Зографски апостол, Германов сборник,  Видинско евангелие, Бдински сборник, Първославов сборник, „Маргарит", Томичов псалтир, Рилско евангелие, Рилска лествица, Охридски пролог, Празничен миней, Видински апостол, Съчинения на Дионисий Ареопагит, Сборник с аскетично съдържание, Празничен миней, Дамянов пролог, Положки ръкопис, Пергаментово евангелие, Евтимиев служебник, Слова на Исак Сирин, Зографски чети-миней, Колекция „Студион" 10 тома ]]

 

 

известни български книжовници в тези два книжовни центъра, техният относителен дял би се увеличил още. Този процес на своеобразна централизация е бил свързан с изправянето и обновяването на църковните книги и с контрола, който е бил упражняван при преписването и въвеждането на тези книги в богослужението. Контролът е бил осъществяван от патриарха, митрополитите, епископите, игумените и други вещи в книжовното дело лица. [4] През този век процесът на централизация на книжовната дейност е бил обратно пропорционален на процеса на политическата и феодалната разпокъсаност, твърде характерен за българската история. В такъв именно смисъл, макар Търново да е бил столица на териториално осакатено царство, той е бил духовна столица с много по-големи владения, влияние и силна притегателна сила. Това е една от много интересните и характерни особености в историята на България, особено за втората половина на XIV в. Наблюдава се относително намаляване на преписването и разпространението на български книги в югозападните български земи (Македония). Основни книжовни средища станали Лесновският и Рилският манастир, Охрид и отчасти Скопие. Не може да се отмине и едно ново явление — израстването на Видин като значителен книжовен център. Това било естествен резултат от обособяването на града и прилежащата му област в самостоятелно царство-деспотство и от нарастването на значението на Видинската митрополия като църковен център в северозападните български земи

 

128

 

 

и територията на север от Дунав. Не може да несе отбележи и голямата роля на светогорските манастирски скриптории за преписването и разпространението на църковни книги из българските земи и извън тях (Цариград, Сяр, Ерусалим, Синай и др.). Изключително е мястото на. българския скрипторий във Великата лавра „Св. Атанасий", където през първата половина на XIV в. само старец Йоан е превел и преписал около 15 книги, а неговият ученик йеромонах Методий — 21. [5] В сравнение с XIII в. Зографският манастирски скрипторий през XIV в. останал на заден план. Общата тенденция, която се наблюдава, е, че през втората половина на XIV в. книжовността, създадена в Света гора, започва да съперничи в количествено отношение на създадената в скрипториите на столицата Търново.

 

Значителни промени се забелязват в репертоара на превежданата и преписваната книжнина. Според данните на описите на българските и другите славянски ръкописи, почти няколко пъти се увеличило преписването на евангелията и псалтирите. Този твърде голям количествен прираст очевидно трябва да се обясни преди всичко с увеличаването на броя на действуващите църкви в страната — едно явление, което напълно се доказва и от данните Hai археологията. [6] Значително се увеличава и броят на патеричните сборници, сборниците със смесено съдържание и четиминейната книжнина. Като се има предвид, че по правило преписването на по-голямата част от тях е свързано с книжовната дейност и духовните занимания на монашеството, трябва да потвърдим една констатация, която личи от агиографските и наративните паметници — в цялата страна се увеличава основаването и строителството на манастири, числено нараства монашеското съсловие и неговото значение като фактор в българското общество. В полза на същата констатация свидетелствува разпространението на богословската и аскетичната книжнина и усиленото превеждане и разпространение от втората четвърт на XIV в. на редица основни исихастки произведения. Може да се смята, че и оттогава започва процесът на доближаване на българската монашеска книжнина до византийската върху идейните основи и предпочитания на исихастите.

 

В различните категории и съсловия на преписвачите настъпили съществени промени. Основната част от книгите

 

129

 

 

били преписвани от лица, принадлежащи към монашеското съсловие. Силно спаднал броят на преписвачите от „бялото духовенство" и от светските лица. По всичко изглежда, че това било естествен резултат от съсредоточаването на книжовната дейност изключително в манастирските скриптории, от повишените изисквания при преписването и украсата на книгите и от строгата политика при въвеждането на новопреписаните книги и богослужението. Повечето от монасите-книжовници са били йеромонаси с дългогодишен манастирски стаж и богат книжовен опит. При общата тенденция на нарастването на броя на образованите светски лица сред занаятчиите, търговците, войниците и др. прави впечатление относително малкият брой на книжовниците—светски лица, които са преписвали богослужебни и богословски книги. За разлика от XIII в. през XIV в. сравнително по-рядко се среща почетното звание "Граматик". То започва да се измества от „Книгописец" и „Доброписец". Забелязва се явната тенденция преписването на книги да се превръща в занаят. Това явление се наблюдава в големите и най-добре организираните скриптории.

 

Може би най-интересните и най-значителните изменения през това столетие се забелязват в разпределението на книгата между отделните социални групи. Поръчването и закупуването на книги се превръщат в своеобразна социална привилегия. Процесът за укрепване на позициите на светската и църковната аристокрация и нарастването на тяхното икономическо благосъстояние намира отражение в отношението към книгата. Потребността от нея вече се е чувствувала много силно. Изключително активна роля за стимулиране на превеждането и преписването на книги в столиците Търново и Видин е играела царската власт в лицето на Георги II Тертер, Иван Александър, Иван Срацимир и съпругата му царица Анна. Значително по-слаба е била ролята на болярството. Поръчители на книги са били логотетът Мита и боляринът Младен. За разлика от XIII в. сега като най-активни поръчители и потребители на книгите изпъкват преди всичко представителите на висшето духовенство (патриарси, митрополити и игумени на манастири). Ако се съди по данните на приписките, през XIV в. значително е намаляло меценатството на обикновеното духовенство и непривилегированите светски лица. Тенденцията е била книгите да се съсредоточават в манастирските, царската и патриаршеската библиотека и в

 

130

 

 

библиотеките на някои боляри и митрополити. Естествен резултат от грижите на царската власт, болярството и висшето духовенство към книгите били чувствителното подобряване на оформлението и украсата им. Нарасналият интерес към книгите довел до увеличаване на броя на висококвалифицираните книгописци (преписвачи и художници). С изящно оформление на книгите се отличавали майсторите от търновските скриптории.

 

Ограничената социална дифузия на книгата се обяснява не само с равнището на грамотност и с липсата на съзната потребност, но и с нейната недостъпност по цена за обикновения човек.

 

В средновековието са били типични две неща: книгата с била смятана за свято нещо, особено когато била църковна; поръчването да се преписват книги за помен и душеспасение е било преди всичко социална привилегия на аристокрацията и духовенството.

 

През XIII в. българските книги в преобладаващата си част са били преписвани върху скъпо струващ пергамент, изготвян от заешка, агнешка, овча или телешка кожа. Подвързвани са били с обработени кожи. Скъпо е струвала навлязлата в българското книгописане хартия, която била внасяна от Западна Европа и Византия главно от дубровнишките, венецианските и генуезките търговци. В канцеларията на българските царе и на самостоятелните владетели хартията намерила сравнително по-рано широка употреба и приложение. На особен вид хартия — бомбицин, са написани сигилият на деспот Алексий Слав от 1220 г., Дубровнишката и Ватопедската грамота на цар Иван Асен II от 1230 г., Виргинската грамота на цар Константин Тих-Асен (1257—1277). [7] Първата българска книга, в която частично е била използувана хартия, е Търновското евангелие от 1273 г. Изследванията показват засилен процес на навлизане на хартията в българското книгописане през XIV в. В преобладаващата си част тази хартия е от италиански произход. [8] Въпреки всичко тя не е успяла да измести изцяло пергамента, поради което броят на кодекси от български произход, написани на пергамент, е значителен. Понякога дори и книги, предназначени за царската библиотека, са били писани на хартия, какъвто е случаят с Лаврентиевият сборник от 1348 г., който е писан върху генуезка хартия. [9] Замяната на пергамента с хартията не

 

131

 

 

е довело до чувствително поевтиняване на книгите. Това може да се установи, ако се проследи тяхната цена.

 

Оскъдните данни за продажбата и цените на книги с пергаментова хартия показват, че те са били доста скъпи. И по всичко изглежда, че през XIII в. книгите са били по-скъпи, отколкото през XIV в. Йеромонах Данаил купил Болонския псалтир (250 листа от пергамент) в Битоля вероятно през 40-те години на XIII в. от Тодор Граматик от с. Равне, Охридско, като дал „попадийните позлатени обеци и два перпера". [10] Същият този Тодор Граматик през 1242 г. купил гръцки кодекс от пергамент със словата и поученията на Василий Велики за неуказан в приписката брой перпери. [11] Може да се предположи на основата на една съпоставка с цените на книгите във Византия, [12] че и двете посочени книги са стрували около 5 перпера, т. е. толкова пари, с колкото тогава е можело да се купи една нива от 10 дка или едно лозе от 1 дка, или една голяма градска къща. С други думи, една книга през XIII в. у нас е струвала цяло състояние.

 

Някои интересни данни за цената на хартията и на книгите се съдържат в сметководната книга за 1366—1368 г. на ковчежника на граф Амедей VI Савойски Антонио Барбери и в наскоро публикувана приписка на гръцки език. От сметководната книга става ясно, че в по-големите български градове свободно се продавали хартия и мастило. На 11 ноември 1366 г. преводачът на графа венецианецът Паоло закупил хартия и мастило във Варна:

 

„Заплати пак там, на същия ден на Паоло, преводача на Господаря, за три тетрадки и за едно шише мастило, купени във Варна за писмата на Господаря — 1 флорин с добро тегло." [13].

 

На 17 декември 1366 г. ковчежникът заплатил в Несебър на същия Паоло за закупуването на две тетрадки хартия пак от Варна, където той бил специално изпратен от графа, 10 сребърни дуката по курса на Несебър. [14] От второто сведение става ясно, че една тетрадка хартия е струвала 5 сребърни дуката или гроша, а едно шише мастило — само 1 грош. Като се има предвид, че тогава 16 сребърни гроша са се равнявали на два златни перпера и на един флорин, [15], то биха могли да се направят няколко приблизителни изчисления за цената на хартията, изразходвана за преписването на отделни кодекси: за Евтимиевия служебник (83 листа) [16] са били необходими около 6 тетрадки, които са стрували 30 сребърни гроша или 3 перпера и 6 гроша;

 

132

 

 

за книгата Пролог от втората половина на XIV в. (413 листа) [17] са били необходими около 26 тетрадки, които са стрували 130 сребърни гроша или 16 перпера и 6 карата и т. н. Всичко показва, че това не са били малко пари.

 

Към 1397 г. един грък от Пелопонес закупил от някакви българи от едно село, разположено край Вардара, един ръкопис, написан на хартия, със слова на Йоан Златоуст на гръцки език, състоящ се от 299 листа, за 15 аспри (сребърни гроша). [18] Приблизително това се равнявало на 2 перпера. Може да се предполага, че цената е ниска, но трябва да се има предвид, че ръкописът е бил продаден от хора, които не са знаели гръцки език, и в техните очи той не е имал висока стойност.

 

За да се установи цената на един ръкопис, трябва да се добави и стойността на вложения от преписвачите и художниците в него труд. Този труд трудно се подава на точно измерване. В сметководната книга на Антонио Барбери се среща изключително ценна податка за заплащането на един грък, който два пъти написал на гръцки език (т. е. превел и преписал) писма, които граф Амедей VI Савойски изпратил на 11 ноември 1366 г. от Варна в Калиакра до българския деспот Добротица. Гъркът получил за извършената от него дейност половин флорин или един перпер. [19] Случаят, разбира се, има извънреден и специален характер, но той показва, че книжовната работа се е ценяла високо.

 

Заместването на пергамента с хартия в книгописането, особено през XIV в., е явление, характерно не само за България, но и за цяла Европа. Този процес с почти един век закъснение се наблюдава в Русия, Влахия и Молдова.

 

От редица наши изследвачи — историци на старобългарската литература, са правени опити за характеристика на старобългарския книжовник-книгописец от XIII—XIV в. [20] Основен материал за наблюденията са главно приписките към отделни ръкописи. Констатациите са, че средновековният книгописец се е отличавал с изключителна скромност, съзнато чувство за греховност и несъвършенство и с голяма любов към книжовното слово. Той не е ценял много своя труд, не е обичал подробно да разказва за себе си, за своя живот и за мислите, които са го вълнували, Често пъти е предпочитал да остане неизвестен. Една от основните подбуди за неговия книжовен труд била душеспасението и възможността да спечели чрез него

 

133

 

 

„царството небесно". В житието на Теодосий Търновски образът на Дионисий Дивний е представен като на един от многото примери за изрядни монаси-книгописци. В духа на исихастката книжнина житиеписецът е направил едно описание-икона на книгописеца:

 

„Чрез глад и жажда; измъчваше тялото си. И от всенощните бдения и честите поклони толкова изтъни тялото, че неговият вид едва се отличаваше от изображение на икона. Съвсем изтънял поради сухотата на тялото, работещ със своите ръце и даром: никога не ядящ хляб, той бе облечен само с една кожена дреха, и то лоша. Премъдър бе в писмения труд (въ писани), знаеше наизуст божественото писание на двата езика — гръцки и славянски. Бидейки с дълбок разум, той имаше дар от бога да превежда изкусно и дивно от елински на славянски език. И като преведе много книги, украси църковния ред. Въпреки че живя до 40 и повече години, той не отстъпи ни най-малко от иночеството, като отиде при господа, предавайки дух след тежка болест." [21]

 

 

2. БИБЛИОТЕКИ

 

Проучването на състоянието, репертоара и начина на формирането на тогавашните библиотеки е важно не само за историята на библиотечното дело в България, но то спомага и за разкриване, изясняване и осмисляне на условията, при които се развиват отделни явления и процеси в духовно-интелектуалния живот на българското общество. А това често пъти води и до установяване на съдбата и значението на отделни ръкописи и на техните създатели. Библиотеките са били не само хранилище на книги, но и предпоставка за трайното съхраняване на образоваността и знанията — те са осъществявали необходимата и трайна връзка помежду им.

 

Въпросът за формирането на българските библиотеки е бил разглеждан само отчасти и епизодично във връзка с някои досегашни изследвания. У нас липсват конкретни аналитични изследвания, каквито има по отношение на историята на средновековното библиотечно дело във Византия, Русия и Сърбия. [22] Това в голяма степен затруднява каквото и да е самостоятелно изследване. Друго сериозно препятствие е обстоятелството, че нито у нас, нито

 

134

 

 

в Света гора е запазена цялостно или по-малко накърнена манастирска библиотека, която да може да даде що-годе реална представа за първоначалното си състояние, за основния си фонд и за неговото по-сетнешно развитие.

 

Достигналите до нас известия, съчетани с други странични данни и със съпоставителен материал, дават възможност да се смята, че в България през XIII—XIV в. е имало два основни типа библиотеки — общи и частни. Към общите библиотеки са спадали: дворцовата (царската), патриаршеската, митрополитските, манастирските и принадлежащите на отделните (главно енорийски) църкви. Към частните — тези, които са били лично притежание на представители на светската аристокрация, висшето духовенство, свещеници, монаси и граматици. Със сравнително по-голямо разнообразие ла притежаваните и съхраняваните книги са се отличавали патриаршеската и манастирските библиотеки, а донякъде може би и дворцовата библиотека. В нееднократно вече цитираното съчинение „Разяснено изложение за буквите" Константин Костенечки, след като отбелязва, че в земите на сръбския деспот Стефан Лазаревич имало много и някои хубави книги, добавя, че те се намирали главно в „градове, манастири и домове". Костенечки го съветва със заповед да изнесе оттам всички по-добри книги и да ги съсредоточи на едно място (т. е. в една библиотека), за да могат те да бъдат ползувани и ценени по достойнство. [23] Може с основание да се предполага, че по същия начин са стоели нещата и в България в навечерието на османското завоевание. С други думи, идеята за създаването на представителна и основна столична библиотека е зреела у нас още през втората половина на XIV в. Може Да се предполага, че Патриарх Евтимий е направил първите опити за нейното реализиране.

 

Не било рядко явление, когато притежателите на отделни книги или частни библиотеки ги предавали в дарение на някои манастири за свое „душевно спасение" или за „душевно упокоение" на техни родственици и близки. Редица манастири са били не само книжовни средища със скриптории, но и главни хранилища и пазители на създаденото през вековете книжовно богатство. С пълно основание може да се смята, че през цялото средновековие и специално през разглеждания период основно значение у нас са имали манастирските библиотеки. Именно въз основа

 

135

 

 

на наблюденията върху тях могат да се добият ясни и що-годе по-конкретни представи за състоянието, състава и развитието на библиотеките в България. Манастирските типици са забранявали на монасите да имат лично имущество и имоти, но не са им забранявали да притежават книги. Затова редом с общите манастирски библиотеки отделни монаси (игумени, граматици, книгописци и др.) са имали свои малки лични библиотеки, които са се състояли от няколко книги и по своеобразен начин са отразявали техните духовни интереси. Вливането на личните библиотеки към монашеските библиотеки след смъртта на техните притежатели е било съвсем естествено явление. Сред монашеското съсловие през този период най-голям е бил броят на книголюбците и книгопритежателите.

 

Монасите са държали собствените си книги в килиите си и нерядко са ги разменяли помежду си за прочит. Житиеписецът на Ромил Видински и негов ученик Григорий Доброписец описва картинно един случай, станал в светогорски манастир през 50-те години на XIV в. Известието заслужава изцяло да бъде цитирано, защото е едно от редките в нашата житийна литература, а освен това спомага за разкриване на някои детайли от манастирския живот и размяната на книги между монасите:

 

„Веднъж моят отец ме изпрати при един старец да поискам една книга и да му я донеса. И така, като отидох и взех книгата, вървях към нашата килия. И понеже се уморих да ходя, поседнах малко, разгърнах книгата и тутакси намерих главата, която искаше да прочете отецът. Прочетох я, затворих книгата и му я занесох. Като я взе, той я разгърна, гледайки тук и там, желаейки да намери онази глава, но не я намираше. Аз му рекох:

„Коя глава търсиш, отче, от тази книга?"

Разбрал от него, че е тази, която намерих и прочетох по пътя, казах му:

„Ако позволиш, ще ти покажа това, което търсиш."

И като отговори, той ми рече:

„Покажи!"

Като взех книгата, намерих онази глава, която той искаше да прочете, и му я показах. Той ме погледна сърдито и рече така:

„Ти откъде знаеш, че тази глава е в книгата?"

От това и от самото изражение на светеца разбрах моето падение. И що [сторих]? Паднах в нозете му, молейки прошка. Изповядах му случая, какъвто и бе. А той ме обсипа с много укори, казвайки:

„Окаяний ! Как си посмял да влезеш в моята къща и в моето ковчеже да видиш онова, което е вътре в него поставено?

 

136

 

 

Махни се от мен, не желая вече да имам такъв ученик, който да се движи от свой помисъл, а не следва моето желание!"

И тъй, аз се валях в нозете му, както казах вече, молейки прошка със сълзи. Едва се сподобих с опрощение, и то не без наказание, а с много запрещения и извънредна служба." [24]

 

Формирането и обогатяването на книжовния фонд на манастирските библиотеки е ставало по няколко твърде типични за средновековната епоха начина: чрез преписване на книги в манастирските скриптории; чрез дарения на светски лица и представители на духовенството; чрез пренасяне на книги от един манастир в друг и чрез закупуване.

 

Основният път за обогатяването и попълването на манастирските библиотеки е бил чрез преписването на книги от самите монаси. Това е представлявало не само едно от главните задължения на опитните монаси-книгописци и доброписци, но и своеобразно средство за опрощение на греховете и път към богопознание и нравствено съвършенство. Това ясно проличава от множество приписки. Илюстрацията с няколко характерни и типични примери едва ли ще бъде излишна. В евангелие, писано от монаха Симеон в Рилския манастир, има приписка, която по съдържание е типична за смирените и скромни монаси-книжовници:

 

„Тази божествена книга, която е четвероевангелие, се написа с помощта на бога и на пречистата му майка в дома божий и на светия отец Иван Рилски от ръката и с труда на многогрешния и смирен мних Симеон в годината 6869 [= 1360—1361]." [25]

 

В требник от втората половина на XIV в. е показана колективната работа на двама монаси при изготвянето му:

 

„Написана беше тази книга по повеля на раба божий свещеноинок Йоаким от ръката на многогрешния лъжечерноризец Йов. А направи тази книга Касиан с Йов. Братя и отци, ползуващи тази книга, изправяйте, а мене не кълнете, а ме поменувайте сред светите в своите молитви. А вас бог да помене в своето царство." [26]

 

Имало е редица случаи, когато самите монаси с желание и радост са преписвали книги със свои средства и са ги дарявали на манастирската библиотека:

 

„Тази медоточна книга, която е от светия наш отец Исак, се написа в Светата гора Атонска, в светата и Велика лавра на преподобния и богоносен наш отец Атанасий с желанието, труда и иждивението на грешния Гаврил в годината 6897 [= 1388—1389]." [27]

 

137

 

 

За редица монаси преписването на книги било не само тежко задължение, но и своеобразна тегоба. Това било така дори когато те били опитни книжовници и доброписци. Преписвачът на известния Драганов миней от XIII в. е оставил забележителна не само с краткостта си, но и със съдържанието си приписка:

 

„Пиши, окаяниче Драгане, защото за греховете твои твоят бог те мъчи. Пиши, странниче. . ." [28]

 

Обогатяването на манастирските библиотеки чрез книжовната дейност на самите монаси имало това преимущество, че било съобразено с нуждите на богослужението и на монашеския живот. По този начин новите книжовни попълнения по своеобразен път са били регулирани и определяни от игумените и граматиците на манастирските скриптории.

 

Доста книги в манастирските библиотеки постъпвали чрез дарението и иждивението на светски лица. За опрощение на своите грехове или за помен на техни починали родственици някои царе и боляри поръчвали преписването на книги, които подарявали на отделни църкви и най-вече на манастири. През 1220 г. деспот Алексий Слав подарил на мелнишкия манастир „Св. Богородица Спилеотиса (Пещерница)" освен поземлени владения и зависимо население, икони и църковна утвар, а също така и „свещени книги". [29] От надписа на гръцки език към сребърната обковка на иконата от 1342 г. на манастира „Св. Богородица Елеуса (Умиление)" в Несебър става ясно, че Самуил, чичо на българския цар Иван Александър, подарил на този манастир също така „евангелие с украса" и други книги. [30] „В памет и вечен покой на своите родители и за славословие божие" боляринът Младен през 1358—1359 г. повелил на книгописеца Лалое да препише един апостол. [31] По всяка вероятност тази книга е била подарена от него на Зографския манастир, където се съхранява понастоящем. Между 1350 и 1360 г. „всепочитаният между велможите на българското царство логотетът Мита" повелил на търновския книжовник Първослав да препише словата на Григорий Богослов за негова памет и упоминание. [32] Изглежда, че преписаната книга е била подарена на някой от многобройните столични манастири.

 

Значително повече и по-ценни книги са били подарявани на манастирските библиотеки от представители на висшето духовенство (патриарси, митрополити, епископи и игумени), а понякога и от отделни свещеници и монаси.

 

138

 

 

През 1348 г. търновският поп Теотокий Псилица превел по повеля на патриарх Симеон от гръцки на български език Тълковно евангелие по Йоан от охридския архиепископ Теофилакт (XI—XII в.):

 

„Слава тебе, боже наш, слава тебе. И пак ще река: Слава тебе! Защото без теб не се изпълнява нито слово, нито дело. Преведе се това благовестие на Йоан Богослов от гръцки на български език с повелението и трудолюбивия подвиг на всеосвещения патриарх на богоспасяемия Царевград—Търново и на цяла България господин Симеон заедно с неговите отговори от ръката на поп Теотокий, наричан Псилица, в годината 6856 [= 1348] индикт I." [33]

 

Тази книга след смъртта на патриарх Симеон е била оставена в наследство на патриаршеската библиотека. Малко по-късно (вероятно скоро след 1348 г.), когато става глава на българската църква, патриарх Теодосий II подарява Тълковното евангелие и Пандектите на Никон Черногорец (XI в.), съдържащи тълкуване на божиите заповеди, на Зографския манастир в Света гора. Към евангелието той прибавил собственоръчно послание към монасите на манастира:

 

„Теодосий, по божия милост патриарх на Царевград-Търнов и на всички българи. До добрите братя, които живеят в Светата гора Атонска в манастира на светия великомъченик и победоносец Христов Георги, наречен Зограф, където се аз възпитах с молитвите на светия великомъченик Георги и на преподобните и богоносните наши отци, а още през моя живот също така и телесно, но нека с вашите свети молитви да даде бог и душевно. Изпратих на ваша светиня тези две боговдъхновени книги — благовестие на господа бога спасителя наш Исус Христос, което е от Йоан, и тълковните книги на заповедите господни от свети Никон, за да имате да ги четете за ваше утешение и полза и да поменувате наше смирение." [34]

 

Към Пандектите има също така бележка с подпис на патриарх Теодосий II. Този подпис едва ли може да бъде смятан за негов автограф:

 

„Теодосий по божия милост архиепископ на славния Царевград—Търново и патриарх на всички българи, подари тази книга от свети Никон на Зографския манастир на [името] на светия великомъченик и победоносец Христов Георги. Вечна му памет!" [35]

 

В редица случаи дарители на книги за манастирски и други библиотеки били и други представители на висшето духовенство. Германовият сборник (1359 г.) бил преписан

 

139

 

 

от неизвестен книжовник „по почин" и „с труда на богобоязливия служител на светата Троица" всеосвещеният митрополит на Ловеч Герман. [36] В Лесновския манастир „Св. -Михаил" през 1353 г. неизвестен монах, скрил се под псевдонима Тахате чернец, по повеля на „всеосвещения архиерей на тази земя Арсений", епископ на Злетово, преписал Паренесис от Ефрем Сирин. [37] Книгата била предназначена за дар на манастирската библиотека. През 1338 г. за игумена на търновската Велика лавра „Св. Богородица Пътеводителка" Митрофан бил преписан Пролога за цялата година от книжовник, назовал се „най-нищожен сред писачите". [38] Ръкописът едва ли е останал лично притежание на поръчителя, наречен „притежател на тази книга". След смъртта му той е преминал във фонда на манастирската библиотека. „С труда и любовта на еклесиарха Еромон" през XIV в. бил преписан патеричен сборник. Той го подарил на манастирската библиотека и в приписката накарал да се напише следната заплаха от духовно проклятие:

 

„А който се опита да изнесе тази книга от манастира — или еклесиар, или архимандрит, или друг някой такъв — да е проклет от бога, майка му и от светите апостоли, и от свети Йоан Кръстител, и от 318-те богоносни отци, и от светите 40 великомъченици. . ." [39]

 

Вече бяха посочени множество примери, когато обикновени монаси със свой труд и средства са преписвали книга и са я оставяли дар на манастира, в който са пребивавали. Може с основание да се смята, че сред представителите на българското духовенство най-голяма роля за обогатяване на манастирските библиотеки са играели монасите, а не представителите на висшия църковен клир.

 

Репертоарът и съдържанието на ръкописите, които постъпвали в манастирските библиотеки като дарение от светски лица и от представители на духовенството, не всякога се определяли от потребностите на монашеския живот, нито пък изцяло отразявали вкусовете и предпочитанията на манастирските обитатели. Този начин на попълване на манастирските библиотеки съдържал в себе си елементи на случайността. И все пак не са били редки случаите, когато подарените книги били твърде необходими и попълвали съществуващи празноти. Типичен пример в това отношение представляват Тълковно евангелие и Пандекти на Никон Черногорец, подарени на Зографския манастир от патриарх Теодосий II. Обстоятелството, че преди възкачването си

 

140

 

 

на патриаршеския престол той е бил монах в този манастир, му е дало възможност да знае от какви книги са имали нужда неговите събратя.

 

Пренасянето на книги от един манастир в друг (особено през XIV и началото на XV в.) е било също така една от формите на библиотечно постъпление и обогатяване. По-горе бе отбелязано, че „монашеското сподвижничество" представлявало типично явление за времето. Например в монашеския сборник с аскетическо съдържание от края на XIV в. българският монах Дионисий е отбелязал една от местата на пребиваването си в Света гора заедно със своите събратя:

 

„Писа грешният Дионисий на Какиплака под Атон. Тук пребивавах с моя отец господин Теоктист и с моите братя Симон и Тома по повеля на нашия отец. и господар господин старец Ромил." [40]

 

Монасите пренасяли нерядко книги от един манастир в друг. Типично през XIII—XIV в. (преди османското завоевание на Балканския полуостров) било пренасянето на книги от светогорските манастири в манастирите и църквите на България. Особена роля в това отношение играела през първата половина на XIV в. Великата лавра „Св. Атанасий". Оттук превежданите и преписваните книги на старец Йоан, йеросхимонах Методий и др. били изпращани в България, където репертоарно обогатявали манастирските библиотеки. От Цариград и Никея понякога били доставяни гръцки ръкописи, които били превеждани в манастирските скриптории на Света гора, Търново и другаде. Тези ръкописи заедно с направените преводи попълвали различни библиотеки (патриаршеска, манастирски и др.). През 1233 г. бившият червенски монах Йоаким бил изпратен през Цариград в Никея, за да бъде одобрен и благословен от никейския патриарх за български църковен глава. Когато отишъл в Каликратия, той се сдобил със служба, помен, похвала и приложно житие (всички на гръцки език) на св. Петка Епиватска, чиито мощи малко преди това били пренесени в Търново. След завръщането му в българската столица тези произведения били преведени. [41]

 

Закхей Философ Загорянин през първата половина на XIV в. превел в Цариград част от триода, а след това този превод се намирал в библиотеката на светогорската Велика лавра „Св. Атанасий". По-късно целият ръкопис бил пренесен в Синайския манастир „Св. Екатерина", където понастоящем се съхраняват книгите с превода на Постния

 

141

 

 

и Цветния триод — плод на усилията на трима български книжовници — старец Йосиф, Закхей Философ Загорянин и монах Гаврил. [42]

 

Мобилността на книгата е добре известна. Това е обуславяло през различни времена движението от едно място на друго. Има много примери, които могат добре да илюстрират мисълта. Съдбата на редица старобългарски книжовни паметници от XII—XIV в. (Добромирово евангелие, Охридски апостол, Болонски псалтир, Добрейшово евангелие, Манасиева летопис, Лондонско евангелие на дар Иван Александър, Томичов псалтир, Бдински сборник и други) показва „странствуванията" им през вековете от една библиотека в друга до установяването им в една от съвременните ръкописни сбирки.

 

Сравнително по-рядко манастирските библиотеки са били обогатявани и попълвани по пътя на закупуване на книги от различни места. Този начин е бил характерен по-скоро за частните библиотеки, книгите от които в крайна сметка са преминавали в манастирските книжовни сбирки. По-горе бяха посочени някои случаи на покупко-продажба на книги през XIII—XIV в. Тази практика, изглежда, е станала по-често срещано явление през втората половина на XIV в във Византия. Цариградският йеромонах Данаил през май 1389 г. лично се явил пред патриарха и се задължил под заплаха да бъде изгонен от манастира да не упражнява бъчварския занаят извън стените на манастира и да не продава на тържището манастирски книги. [43] Вероятно подобно явление се е срещало и в България.

 

Може да се предположи (въз основа на аналогия с Византия и Русия и на някои преки свидетелства), че в манастирските библиотеки, а вероятно и в другите общи библиотеки е имало известна система на завеждане, описване и съхраняване на постъпилите книги. Според разпорежданията на деспот Алексий Слав в споменатия сигилий от 1220 г. подарените от него икони, „свещени книги", църковна утвар и др. трябвало „да се изявят подробно в списък" от монасите. [44] Един от надписите на сребърната обковка на несебърска икона от 1342 г. представлява истински опис на ризницата на манастира „Св. Богородица Елеуса". В него се сочат, макар и без подробно описание, и книгите:

 

„Принадлежи на манастира на светата [Богородица]: евангелие с украса, сребърна кадилница с покривало,

 

142

 

 

3 златообшити талира и покривало, други талири и епатрахил [везан] с бисер, дискос, потира, поставка [за потирата], сребърни щипци, 2 златообшити подвижни ръкава, покривало [везано] с бисер, 7 [дяконски] орария. Ако ли някой посегне било на златото, било на среброто или книгите, ако ли някой от тях — било патриарх или митрополит, или началник, или властник, или някой от идващите [в манастира] — открадне, нека го постигнат проклятията на триста и осемнадестте богоносни отци и участта му да бъде като на предателя Юда." [45]

 

Във Византия периодично се правел проверочен списък на ризницата и библиотеката на Цариградската патриаршия. Подобна проверка е била извършена през октомври 1396 г. В съставения тогава доста подробен списък са изброени иконите, златните и сребърните предмети от църковната утвар, евангелията и другите книги със златни и сребърни обковки и други. Липсва обаче пълен и подробен списък на всички книги на патриаршеската библиотека. [46]

 

Оскъдността и липсата на пълни и точни сведения за първоначалното състояние и развитието на българските манастирски библиотеки налага като изходен и съпоставителен материал да бъдат използувани данните за библиотеките на три манастира, които през един или друг период са се намирали в българските предели, макар че в тях монашеството не е било изцяло българско. Става дума за Бачковския манастир „Св. Богородица Петричка", манастира „Св. Богородица Умиление" край с. Велюса, Струмишко, и созополския манастир „Св. Йоан Предтеча". Местонахождението им в различни български области (Северна Тракия, Македония и Черноморието) в много отношения спомага да се добие една по-обща и обобщена представа. Данните за тези три манастирски библиотеки са главно въз основа на съхранени описи от това време, а не въз основа на съхранени ръкописи.

 

Голям интерес буди на първо място описът на книгите в типика на Бачковския манастир от 1083 г. Той дава представа за първоначалното състояние на една манастирска библиотека в българските земи, в която преобладаващата част от книгите са били грузински поради грузинския етнически състав на обитаващото го монашество. Тъй като на данните на този опис досега не е обръщано нужното внимание от страна на специалистите, налага се цялостното

 

143

 

 

му цитиране (въз основа на гръцката и грузинската версия на типика):

 

„1. Гръцко евангелие, едно — със скъпоценни камъни, украсено със злато и златна сплав.

2. Друго евангелие, едно — четвероевангелие (на грузински език), сребърно, позлатено.

3. Друго малко четвероевангелие, едно — с малки сребърни скоби.

4. Друго евангелие, едно — със сребърни скоби.

5. Друго евангелие-апракос, едно — сребърно с позлата.

6. Друго евангелие-апракос, едно — в проста подвързия.

7. Книга, една — Тълковно евангелие от Йоан [Богослов].

8. Книга, една — Богослов.

9. Книга, една — „Етика" от св. Василий [Велики].

10. Книга, една, голяма — Многоглав.

11. Друга книга, една — житие на св. Симеон.

12-13. Други две книги — от Максим Изповедник.

14-15. Други две книги — лествици.

16-17. Други две книги — житие на св. Богородица.

18. Друга книга, една — Студит.

19-21. Други книги, три — минеи.

22. Друга книга, една — октоих.

23. Друга книга, една — синаксар.

24. Друга книга, една — требник.

25-26. Други две книги — апостоли-апракос.

27. Друга книга, една — псалтир.

28. Друга книга, една — молитвеник, посребрена.

29. Друга книга, една — праклитик-четверогласник.

30. Друга книга, една — от св. Исак [Сирин].

31. Друга книга, една — месецослов, апракос." [47]

 

Безспорно е, че този първоначален книжовен фонд е включвал онези книги, без които е бил невъзможен нормалният монашески живот и свързаното с него богослужение. Може въз основа на данните на описа да се констатира, че вероятно първоначалният книжовен фонд на обикновените манастирски библиотеки е бил между 20 и 50 книги, сред които са преобладавали евангелията и книгите за редовно богослужение и черкуване. Поразително впечатление прави, че описът представя книгите преди

 

144

 

 

всичко по техния външен вид, а след това по тяхното заглавие, а изобщо не ги разкрива откъм съдържанието им. Това е било така, защото се е използувал за практически нужди: при проверка на наличността на книгите. В това отношение той не прави изключение от останалите описи на книги във Византия и другите балкански страни в периода XIII—XV в.

 

Един опит за систематизация на описаните книги от библиотеката ла Бачковския манастир въз основа на техния характер и основно предназначение може да доведе до интересни наблюдения. В тази систематизация книгите се групират по следния начин: 1) книги на светото писание или библейски книги, чието присъствие е било насъщна необходимост за всяка църква или манастир; 2) книги, свързани с богослужението в църковния ритуал; 3) книги, предназначени за общо трапезно четене в манастира; 4) книги с дълбоко богословско съдържание и с нравоучителен характер, предназначени за килийно четене от високообразованите монаси и 5) канонични книги и законници, ползувани главно от игумените и идващите в манастира епископи и митрополити при раздаване на правосъдие и наказания.

 

 

[[ I. БИБЛЕЙСКИ КНИГИ, II. БОГОСЛУЖЕБНИ КНИГИ ]]

 

145

 

 

 

[[ III. КНИГИ ЗА ОБЩО ЧЕТЕНЕ, IV. КНИГИ ЗА КИЛИЙНО ЧЕТЕНЕ, V. КАНОНИЧНИ КНИГИ И ЗАКОННИЦИ ]]

 

Систематизираните данни показват, че създаването на манастирската библиотека е ставало чрез набавяне на библейски и богослужебни книги. Книгите за общо трапезно четене са слабо представени и отразяват особеностите на действуващия тогава Синайски устав в манастирския живот. Първоначалният фонд на богословските и нравоучителните книги за килийно четене е регламентиран от традиционен подбор, който се наблюдава и в състава на другите манастирски библиотеки.

 

От този първоначален фонд на библиотеката на Бачковския манастир досега не се е съхранила нито една книга. Сред многото причини една от основните е изменението главно през XIII—XIV в. на етническия състав на обитаващото го монашество. Грузинският елемент бил постепенно изместен от гръцкия и българския. Твърде малко са книгите от XIII—XV в., които са се запазили досега. Сред тях особено внимание заслужават 7 гръцки ръкописа: 1) стихирар от 1281 г., преписан от монаха Йоан; 2—5) служебник, синаксар, часослов и псалтикия от XV в.; 6) смесен сборник с разнообразно съдържание, преписан

 

146

 

 

през 1460 г. от Павел Фостаният, който съдържа писма на Ливаний, произведения на древногръцките писатели Хезиод, Еврипид и Софокъл и др.; 7) евангелие с ерминии на Тавромений Сицилийски, преписано през 1465 г. [47а] Особено интересна е псалтикията. Всичките ѝ заглавия са написани на български език. Това показва, че част от монашеството в Бачковския манастир е било българско. Частично съхраненият фонд на втората по същество библиотека на Бачковския манастир разкрива очевидното преобладаване на богослужебните и библейските книги, но показва и засилването на интереса към светската (предимно древногръцката) книжнина. Идването през 1394 г. в Бачковския манастир на заточения Патриарх Евтимий, изглежда, е било съпроводено с увеличение на фонда на българските книги в манастирската библиотека. Впоследствие тези книги са били унищожени или разпилени по различни места. Вероятно част от тях е бил и Кукленският песнивец от 1337 г., който първоначално бил в състава на царската библиотека.

 

Важен съпоставителен материал за изследване на средновековните български манастирски библиотеки е библиотечният каталог от 1449 г. на манастира „Св. Богородица Умиление" край с. Велюса, Струмишко, съставен на гръцки език. Този манастирски каталог дава представа за една средна по броя на книгите си манастирска библиотека, а такива са били повечето във Византия, България и Сърбия в периода от XIII до средата на XV в. Изброените и описаните книги в манастирския библиотечен каталог са общо 68, от тях 65 са гръцки и само три са български (2 житийни сборника и съчинения на Климент Охридски). [48] Съобразно с вече приетата по-горе класификационна система гръцките ръкописи се разпределят по следния начин:

 

[[ I. БИБЛЕЙСКИ КНИГИ ]]

 

147

 

 

[[ II. БОГОСЛУЖЕБНИ КНИГИ, III. КНИГИ ЗА ОБЩО ЧЕТЕНЕ, IV. КНИГИ ЗА КИЛИЙНО ЧЕТЕНЕ, V. КАНОНИЧНИ КНИГИ И ЗАКОННИЦИ ]]

 

Изясняването на съдържанието на богословската книжнина дава следната характеристика: Василий Велики е представен с „Аскетични писания", Йоан Златоуст — с „Адрианти" и „Деяния на патриарсите Аврам, Исак и Яков", Григорий Богослов — с „Панегирик", Авва Доротей — с аскетични поучения и Ефрем Сирин — с монашески поучения.

 

148

 

 

В манастирския библиотечен каталог книгите са отбелязани по заглавия или по автор с характеризиране на някои допълнителни белези (външност, подвързия, съдържание, състояние и др.). Очевидно е, че този каталог е имал помощно предназначение — за инвентаризиране на книгите и за по-лесното им намиране. Той показва, че библиотеката е имала смесен характер, т. е. съставена е била от гръцки и български ръкописи. Това дава основание да се предполага, че тук съвместно са живеели монаси от български и гръцки произход, но в богослужението е господствувал гръцкият език. Подобно явление може да се наблюдава в редица други манастири в Тракия, Македония и Черноморието.

 

Манастирът „Св. Йоан Предтеча" се е намирал на острова, разположен точно срещу Созопол. От неговата сравнително богата библиотека са запазени общо 45 книги, писани в периода X до първата четвърт на XVI в. От тях 16 са от периода X—XV в. и те именно дават възможност за известни наблюдения върху първоначалния състав и начин на попълване и обогатяване на библиотеката. [49] От предварителното запознаване с интересуващия ни книжовен фонд въз основа на каталога, изготвен от А. Пападопуло-Керамевс и Е. Цакопулос, може да се установи, че това е една сравнително стара манастирска библиотека, която през вековете е претърпяла чувствителни загуби, а понякога е била попълвана с нови, но твърде случайни попадения. Представянето на книгите чрез една таблица с някои основни характеристики ще даде възможност за известна яснота и прегледност. (Вж. табл. с. 150.)

 

Липсата на ранни приписки към ръкописите от периода X—XIII в. не позволява да се установи мястото на тяхното преписване. По всяка вероятност те трябва да се свържат с ранната дейност на скриптория в созополския манастир „Св. Йоан Предтеча". По-късните ръкописи от XIV в. са били донесени от манастирите на западночерноморските градове Ираклея и Мидия непосредствено след превземането им от турците. През XV в. се наблюдава съживяване на дейността на манастирския скрипторий, който става основният източник за обогатяването на манастирската библиотека.

 

Библейските книги (общо 5, от които 4 евангелия + 1 псалтир) съставят 1/3 от книжовния фонд и това е отражение на състоянието на библиотеките във Византия, България

 

149

 

 

 

150

 

 

и другите страни на православния Изток. Сравнително малко (3) са богослужебните книги. В замяна на това значителен е броят на книгите за килийно монашеско четене (6). Констатираното явление, изглежда, е типично за онези манастири, където е преобладавало гръцкото монашество. Общо взето, многото липси в книжовния фонд на библиотеката на созополския манастир не дават възможност за сигурни и твърди констатации, а само за известни, и то частични предположения.

 

Много показателен и интересен е фактът, който може да се констатира въз основа на фонда на библиотеките на манастирите „Св. Богородица Умиление" и „Св. Йоан Предтеча" на острова срещу Созопол: през XIV—XV в. се наблюдава едно увеличаване на книгите за килийно монашеско четене и отчасти за общо трапезно четене. Това говори за общото издигане на равнището в манастирските библиотеки и на монашество, което е било значително по-образовано от предишното.

 

От манастирските библиотеки, свързани най-тясно с развитието на българската книжовност през XIII—XIV в., на известно проучване се поддават преди всичко библиотеките на Зографския манастир на Атон и Рилския манастир. Тяхното проучване може да бъде извършено както върху основата на сегашния им наличен книжовен фонд от този период, така и въз основа на ръкописите от тези две библиотеки, които в периода XV—XIX в. са били пренесени на други места, а така също и чрез използуване на данните от някои приписки. Тези данни се допълват и от някои странични писмени свидетелства за състоянието на манастирските библиотеки през различни периоди. Може да се констатира, че източниците на информация не са твърде пълни, поради което представите и констатациите за първоначалното формиране, развитие и репертоар на тези библиотеки не могат да имат твърде категоричен характер.

 

Основаният в началото на X в. Зографски манастир постепенно създал една относително богата библиотека. Интересно сведение за приблизителния брой на книгите в нея към 1275 г. се съдържа в известния „Разказ за зографските мъченици", в който се описват издевателствата и жестокостите на латинците над непожелалите да признаят Лионската уния (1274 г.) монаси от Зограф и другите светогорски манастири:

 

151

 

 

„Латините водеха война, както се рече, и против други и сетне дойдоха и в манастира на светия и славен великомъченик и добропобедник Георги, наричан Зографски. И понеже латините не бяха пуснати в манастира от неговите монаси, те влязоха насила, завладяха го и запалиха кулата на цар Асен на 10 октомври в годината 6784 [= 1275] от създаването на света. Кулата и църквата изгоряха съвсем заедно със 193 книги, с църковните съдове и златни епатрахили, с многоцветните завеси и с всички други църковни утвари, които бяха останали от благочестивите и приснопаметни царе, именно от свети цар Петър, от великия Йоан Асен и от Симеон. Едни от предметите задигнаха нечестивците, други погинаха в пламъците и заедно с това изгоряха двадесет и един инока и четири мирски лица." [50]

 

Очевидно е, че тези 193 книги в преобладаващата си част са били книжовен фонд, формиран през XII—XIII в. (до 1275 г.). Интересното е това, че в Зографския манастир, както и в някои други манастири в България и на Балканския полуостров, книгохранилището и ризницата са се намирали в пирга (кулата) на манастира. Това е било свързано с мерките за осигуряване на тяхната безопасност при грабителски нападения.

 

Днес в библиотеката на Зографския манастир, формирана от 1275 г. насетне, се съдържат общо 59 ръкописни книги от периода XIII—XV в., от които 53 са български и 6 гръцки. [51]

 

Сред българските книги най-известни са Радомировият псалтир и Драгановият миней (втората половина на XIII в.), Лалоевият апостол (1359 г.) и други. Към тях трябва да се добавят още три ръкописа, съхранявани понастоящем в ръкописната сбирка на Австрийската национална библиотека — Виена („Диалози" на Григорий Велики, „Писание и схолии" на Дионисий Ареопагит и един патеричен сборник — всички от XIV в.) [52], а също така и други 4 ръкописа — миней за октомври от XIII—XIV в., „Тълковно евангелие на Йоан" от Теофилакт Охридски, „Пандекти" на Никон Черногорец от средата на XIV в. и Постен триод от XV в., съхранявани в ръкописни сбирки на Съветския съюз. [53] По този начин общият брой на българските книги на манастирската библиотека е 60. Тази цифра представя само част от тогавашния действителен фонд. Въз основа на нея трябва да се съди за целия фонд. Трябва да се има предвид, че в периода XVI—XIX в. ръкописи

 

152

 

 

от този манастир многократно са били изгаряни, унищожавани, грабени, продавани, разкъсвани, заравяни и разпръсвани по различни краища на света. За голям манастир като Зограф е било съвсем нормално за повече от две столетия по различни пътища и начини да натрупа библиотека с книжовен фонд между 300 и 500 ръкописа.

 

Систематизирането на наличните и известни ръкописи по основни раздели и натрупването им по векове дават възможност за някои интересни наблюдения, свързани с изменението на библиотечния фонд и с търсенето на причините за това.

 

[[ I. БИБЛЕЙСКИ КНИГИ, II. БОГОСЛУЖЕБНИ КНИГИ ]]

 

153

 

 

[[ III. КНИГИ ЗА ОБЩО ЧЕТЕНЕ, IV. КНИГИ ЗА КИЛИЙНО ЧЕТЕНЕ, V. КАНОНИЧНИ КНИГИ И ЗАКОННИЦИ ]]

 

154

 

 

Статистическите наблюдения показват, че възобновеният фонд на манастирската библиотека е бил формиран главно от книги на светото писание и от богослужебни книги. Именно тези книги съставляват и основният фонд на библиотеката, формиран през XIII—XV в. (общо 42 книги). Прави впечатление, че значителна част от тези книги са от XIII в. Едва ли може да се допусне, че те са резултат от дейността на манастирския скрипторий след 1275 г., т. е. след изгарянето на библиотеката от латинците. Може да се предположи, че значителна част от тях са придобити от даренията, дошли от вътрешността на страната.

 

През XIV в. се забелязва значително изменение в репертоара на манастирската библиотека, което отговаря на една обща тенденция в развитието на монашеската книжнина през това столетие. Нараснал броят на книгите за общо трапезно монашеско четене, увеличили се патеричните сборници и се появили богословски и поучителни книги със силно изразено аскетично съдържание, предназначени главно за килийно четене от страна на монасите. Тези явления могат да бъдат обяснени с няколко причини: 1) увеличеният в сравнение с XIII в. брой на монасите, които са обитавали манастира; 2) появата и разпространението на килийната исихастка книжнина и, на исихазма сред зографското монашество; 3) нарасналата, роля на манастирския скрипторий, в който са се подвизавали известни книжовници.

 

Въз основа на запазени приписки и бележки към отделни книги се добива общото впечатление, че значителна част от библиотечния книжовен фонд се е натрупал по пътя на дарението. Между дарителите на книги се срещат имената на търновския патриарх Теодосий II, търновския болярин Младен, велможата Костадин, внук на великия воевода Десимир, молдовските воеводи Стефан а Петър Могила и други. Какъв е бил процентът на придобитите чрез дарение книги спрямо общия им брой, е много трудно да се установи. Преобладаващата част от подарените книги е идвала от столицата Търново, а другите са били от различни краища на страната. Напълно логично е да се предположи, че известна част от намиращите се в Зографския манастир книги са попаднали тук по време или след османското завладяване на българските земи.

 

Съставянето на една таблица на онези ръкописи, на които са били известни преписвачите, поръчителите или

 

155

 

 

дарителите и мястото на преписването им в известна степен ще онагледи някои от предположенията и ще даде възможност за нови наблюдения и констатации.

 

 

156

 

 

Съставената таблица ясно показва, че по-голямата, част от подарените или „мигриралите" книги от библиотеката на Зографския манастир са от търновските скриптории. Тази връзка безспорно е оказвала съществено влияние върху книжовната и преписваческата дейност в манастира, върху неговия духовен живот. Странно е, че от ръкописите, разкрити в горната таблица, само два според данните на приписките могат пряко да бъдат свързани с дейността на зографското монашество. Възможно е към него да са принадлежали още дяк Радомир, Добриян и Драган, но въз основа на наличните сведения това трудно може да се докаже. Не трябва да се забравя, че през. средните векове преписването на книги е било смятано за традиционно задължение на образованите монаси и средство за опрощение на греховете. Следователно повечето зографски монаси са предпочитали да запазят анонимността на извършения от тях книжовен труд и по този начин пък показали изключителната си скромност. Преписването на пълния текст на триода от монаха Гаврил преди 1360 г. въз основа на извод, който е бил набавен от Великата лавра „Св. Атанасий", ясно показва връзката между скрипториите на двата манастира. Обстоятелството, че редица представители на зографското монашество за кратко или за продължително време са пребивавали там, подсеща, че в библиотеката на Зографския манастир трябва да се търсят книги, донесени или подарени от монаси на Великата лавра.

 

Съпоставката между библиотеките на Зографския манастир и манастира „Св. Богородица Умиление" се налага от само себе си и може да доведе до нови интересни данни. В първата от двете библиотеки, както вече по-горе бе посочено, от общо 60 книги 42 са били богослужебни (това съставлява 70%); във втората библиотека от общо 68 — 38 са богослужебни (това съставлява 55,5%). Ив двата случая повече от половината книги са принадлежали на хората, които са били най-тясно свързани с богослужението и с укрепването на вярата и религиозния култ. Тенденцията към преобладаване на тази книжнина в манастирските библиотеки е очевидна. Тя може да бъде наблюдавана така също и в другите общи, пък дори и в частните библиотеки. Репертоарът на богословската килийна книжнина с очевидна исихастка насоченост в библиотеката на

 

157

 

 

Зографския манастир изглежда сравнително по-беден, но това едва ли е отразявало действителното състояние на лещата (не трябва да се забравя, че ръкописната сбирка на Зографския манастир през XV—XIX в. е претърпяла големи загуби). Житийните сборници в Струмишкия манастир правят силно впечатление с големия си брой. Успоредно с очевидните и натрапващи се още на пръв поглед сходства в книжовния репертоар на двете библиотеки има и някои несъмнени различия. Това ясно показва, че всяка манастирска библиотека е имала специфични черти в развитието си, които са се определяли от различни фактори и причини. От тях изглежда най-съществени са били: насоките, спецификата и характерът на дейността на манастирския скрипторий; интересите, вкусът и предпочитанията на най-образованите представители на монашеското братство; характерът и съдържанието на книгите, придобивани по пътя на даренията от различни лица; връзките на съответния манастир с най-големите книжовни скриптории в Търново, Света гора и вътрешността на България.

 

Зографската манастирска библиотека със своя книжовен фонд не може да бъде разглеждана единствено като библиотека, предназначена да обслужва манастирското братство; тя е имала значително по-широки функции. Обстоятелството, че към местните монаси са се обръщали за книги и известни книголюбци от други манастири, показва, че тя и свързаният с нея скрипторий са имали широка и заслужена известност не само в България, но и в другите славянски страни.

 

Гръцките ръкописи на библиотеката са следните: 1) Четвероевангелие от XII в.; 2) сборник със смесено съдържание от XIII в.; 3) проложен сборник от XIV в.; 4) Слова на Исак Сирин от XIV в.; 5) омилии на серския митрополит Никита от XIV в.; 6) миней от XV в.

 

Значително по-интересни възможности за наблюдение предлага библиотеката на Рилския манастир, която съдържа общо 34 ръкописа от XIII—XV в. [54] Очевидно е, че този брой също така отчасти отразява миналото и действителното книжовно богатство. Известно е, че още в края на XIV в. (малко преди 1385 г.) книгите на манастирската библиотека заедно с други скъпоценни „манастирски вещи" са били заровени от игумен Дометиан поради

 

158

 

 

настъпилата турска опасност. [55] По-нататъшната съдба на тези книги не е известна. Впоследствие грабежите, палежите и пожарите нерядко са засягали и манастирската библиотека, чиито книги са били съхранявани и укривани вероятно в Хрельовата кула. Независимо от това достигналият до нас книжовен фонд разкрива един своеобразен вариант на вече установените общи процеси в развитието на манастирските библиотеки през разглеждания период. Една сводна таблица може в известна степен да облекчи излишната и подробна информация.

 

 

[[ I. БИБЛЕЙСКИ КНИГИ, II. БОГОСЛУЖЕБНИ КНИГИ ]]

 

159

 

 

[[ III. КНИГИ ЗА ОБЩО ЧЕТЕНЕ, IV. КНИГИ ЗА КИЛИЙНО ЧЕТЕНЕ, V. КАНОНИЧНИ КНИГИ И ЗАКОННИЦИ ]]

 

160

 

 

Две неща правят силно впечатление: липсата на богослужебни книги от XIII—XIV в. и рязкото увеличаване на книгите за килийно монашеско четене от XIV в. Първият факт е невероятен поради необходимостта от богослужебни книги за редовно богослужение. Изглежда, че тези книги са били унищожени в края на XIV и началото на XV в., поради което се е наложило да се възстановят. Вторият факт показва силното проникване на исихазма, увеличаване броя на монасите и на тяхното интелектуално равнище. От гледна точка на общите тенденции в развитието на манастирските библиотеки Рилският манастир не може да се характеризира като някакво отклонение. За отбелязване е наличието в манастирската библиотека на често ползувани законници и ранното присъствие на „Синтагма" от известния византийски юрист Матей Властар, съставена през 1335 г. Тя е в препис от края на XV в.

 

Добра илюстрация за връзката между скриптория и в библиотеката на Рилския манастир е разкриването на местопроизхода на отделните ръкописи и на техните създатели въз основа на приписки или на някои особености от палеографски характер.

 

 

161

 

 

 

Само една книга от XIV в. от посочените е свързана със скриптория на Рилския манастир. Главната част от книгите са преписани през последните три десетилетия на XV в., когато в скриптория работят изтъкнати книжовници,

 

162

 

 

като рилските монаси Мардарий и Давид и забележителният книжовник Владислав Граматик (от общо 13 книги 11 са преписани тук, което съставлява около 85%). Особено продуктивна е преписваческата и книжовната дейност на монах Давид и на Владислав Граматик — с по три книги, и на монах Мардарий — 2 книги. С други думи, през това столетие основните постъпления в библиотеката на манастира, изглежда, са били главно за сметка на дейността на неговия собствен скрипторий.

 

Известна загадка остава сравнително големият брой книги (общо 11) на манастирската библиотека, отнасящи се към XIV в. Тя бе разрешена благодарение на вещите палеографски наблюдения на Б. Райков. [56] Той установи, че значителен брой ценни търновски ръкописи от XIV в. са се съхранявали в библиотеката на Рилския манастир. Основната част от тях, изглежда, е била пренесена през 1469 г. заедно с пренасянето на мощите на Иван Рилски от Търново в Рилския манастир, а други при различни случаи. Резултатите от проучването могат да бъдат представени по следния начин:

 

 

163

 

 

 

Към тези търновски ръкописи трябва да се добавят още два: Теодосиевата Лествица от 1364 г. и Евтимиев служебник (сега се съхранява в Народната библиотека „Кирил и Методий", но до края на XIX в. се е намирал в библиотеката на Рилския манастир). [57] Вторият ръкопис е преписан от поп Герасим приживе на Патриарх Евтимий Търновски, както това личи от една кратка приписка: „Помени, господи, патриарха кир Евтимий, който написа това." Трябва да се отбележи, че сборникът със Златоустови слова е постъпил в библиотеката на манастира като дарение, направено през 1478 г., както това личи от интересната приписка на дарителя:

 

„Тази книга, наречена Златоуст втори комат, приложи [подари] на светия и преподобен и богоносен отец Йоан, рилски пустиножител, поп Гаврил за свой помен в годината 6987 [= 1478], 9 индикт, 6 слънчев кръг, 15 лунен, на 30 [ден] от месец октомври при игумена йеромонах кир Теофан, в дните на злоименития цар амир Мухамет." [58]

 

От общо 12 ръкописа от XIV в. в библиотеката на Рилския манастир 10 са от Търново или принадлежат на Търновската книжовна школа от времето на Патриарх Евтимий (общо 83,3%). Това са ръкописи, които са попълнили съществени празноти в крайно обеднялата по време на завоеванието манастирска библиотека.

 

Докато през XIII—XIV в. търновските манастирски скриптории и библиотеки са били водещи за вътрешността на страната, през втората половина на XV в. тази роля

 

164

 

 

се поема от Рилския манастир, който се превърнал в истинска духовна столица на българския народ. Оттогава скрипторият и библиотеката на манастира придобили първостепенно и основно значение за развитието на българската книжовност. Причината за тази съществена и важна промяна е преди всичко османското завоевание. Както по време на византийското владичество, така и сега българската книжнина и изкуство потърсили спасително убежище в уединените и отдалечени от градските центрове манастири.

 

Големите манастирски библиотеки обикновено са се намирали в манастирските пиргове (кули), както това е било в Зограф и Рилския манастир. А при по-малките манастири книгите обикновено били поставяни за съхраняване в една от олтарните ниши на манастирските църкви. В редки случаи те били съхранявани в дървени сандъци. Монахът, който е бил натоварен да се грижи за съхраняването на книгите в манастирската библиотека, е носел званието „еклесиарх" (във Византия той е бил титулуван още като „вивлиофилакс" и „скевофилакс"). Той е бил натоварен също да се грижи и за църковната утвар, иконите и други скъпоценни манастирски вещи. По време на нападението на латинците върху Зографския манастир през 1275 г. тук еклесиарх е бил монахът Партений. Като гледал насилническата и жалостна смърт на своите събратя-монаси от кулата, той не можал да издържи и се хвърлил от нея, но не умрял веднага, а проживял още цели 30 дни и се поминал на 8 ноември. През първата половина на XIV в. в един от светогорските манастири (вероятно пак в Зограф) „еклисиар Еромон" преписал Скитския патерик. В края на същото столетие в Рилския манастир еклесиарх е бил свещеноинок Саватий, ученик на тогавашния игумен Дометиан. [58а] Задълженията на еклесиарха са били формулирани в манастирския устав.

 

Един напълно изчерпателен отговор за съдържанието и развитието на манастирските библиотеки при сегашното състояние на проучванията не е възможен. Поради това се налага ограничаването с някои общи изводи въз основа на направените по-горе наблюдения. Най-многочислени в манастирските библиотеки били библейските и богослужебните книги. През XIV в. се наблюдава тенденцията към увеличаване и на броя на книгите за общо църковно и трапезно четене, а така също и на богословската

 

165

 

 

и аскетическата книжнина. Първото явление е обусловеност налагането на Ерусалимския устав в българските манастири, а второто разкрива нарастване на интелектуалното равнище и на интересите на значителна част от монашеството и силното влияние на исихазма. Проповедите на Йоан Златоуст, Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Дамаскин и Дионисий Ареопагит, аскетическите беседи на Ефрем Сирин и Максим Изповедник, „Лествицата" на Йоан Синайски, поученията на Григорий Синаит идр. не са могли да бъдат достъпни за монаси, които не са притежавали солидни богословски познания; те предполагат наличието на значително по-възвисено в духовно и интелектуално отношение монашество. Силно впечатление прави почти пълното отсъствие на светска литература (единствено изключение прави повестта „Варлаам и Йоасаф" в библиотеката на Рилския манастир). Това е било продиктувано от препоръките в Дидаскалията, които с особена сила важели за монасите:

 

„Какво липсва в словото божие, та ти се насочваш към тези истории на езичниците? Ако ти искаш да четеш сведения за историята, чети „Книга за царете". А ако искаш мъдреци и философи, то тогава чети „Пророците", при които ще намериш повече мъдрост и поучение, отколкото при мъдреците и философите. Прочее, единствено мъдри са неговите слова, словата на мъдрия господ. А ако искаш химни, то ти имаш „Псалмите Давидови". А ако искаш да узнаеш за началото на света, то ти имаш „Началото" на великия Мойсей. А ако щеш закони и напътствия, тогава имаш „Закона" — чудната книга на господа-бога [58б]."

 

Поначало тези напътствия са означавали пълното ограничаване и отричане на каквато и да е светска книжнина в манастирите. Строгото придържане на образованото българско монашество към тези изисквания е една от основните причини за оскъдността на светска литература в нашето средновековие.

 

В писмените извори почти липсват точни и конкретни сведения за патриаршеската библиотека. Очевидно е, че тя се е намирала в патриаршеския дворец на Царевец. [59] Идентифицирането ѝ с някоя от разкритите в резултат на археологическите разкопки сгради е дълг на археолозите. Тази библиотека се е различавала с голямо богатство и разнообразие на книгите. Те нерядко са служели като „правилни изводи" за преписване и размножаване на

 

166

 

 

отделни ръкописи. По състав, изглежда, библиотеката е била твърде близка и сходна с големите манастирски библиотеки. Намиращите се в нея книги са се отличавали с по-голямо изящество и красота на украсата и подвързията, с по-твърдо придържане към изградените правописни правила и други. Известна е голямата роля, която са играели патриархът и Синодът при регламентирането на книжовната дейност и при въвеждането на книгата за църковното богослужение и практика. Съществувала е своеобразна цензура, при която меродавна роля са играели книгите, които са се намирали в патриаршеската библиотека. Това явление се наблюдава от средата на XIV в. и най-вече по време на патриаршествуването на Евтимий Търновски. Оттогава свободно на книжовно творчество можели да се отдават преди всичко високообразованите духовници, а книжовните трудове на обикновените монаси и попове трябвало да бъдат подлагани на проверка. Във връзка с това Константин Костенечки пише следното:

 

„Заради това има възбрана за невежите, които пишат божествени писания у гърците, Търново и даже и в Света гора (въ Гръцѣх же и Трьновѣ, и даже и въ Свѣтѣи горѣ). За тях е било повелено, че ако някой не възвести съборно своето писание, пишейки или на патриарха, или на митрополита, или на архимандрита, или на епископа, или на някой подобен чин, за да обсъдят вещо не красотата му, а плодосеенето му и дали е достойно да приеме благословение от тях; ако ли пък не, за да не се разтлеят писмената от неговата дързост, то се забранявало." [60]

 

Ролята на цар Иван Шишман и особено на Патриарх Евтимий Търновски при „изправянето на книгите" е била много голяма. В тази им дейност немалко значение е имало съдържанието на книгите в патриаршеската библиотека:

 

„И в търновските земи (въ тръновскых бо странахь) писмената също така биха загинали, но царят и патриархът (царь и патриархь) прогледнаха. И виж колко голямо благо с това сътвориха, понеже не само тогава или в своята земя тяхното мнение и правило всякога, даже и до днес, просвещава околните царства"

— поучава Константин Костенечки сръбския княз Стефан Лазаревич. [61]

 

Всеобщо е било мнението, че контролът и реформирането на църковната дейност, за да имат ефектен резултат, трябвало да бъдат провеждани от столицата и от патриарха. Поради това споменатият автор продължава своите наставления:

 

167

 

 

„Как да се отстрани това, но точно по аподобие Христово? Първо господ заповяда на апостолите да проповядват в Ерусалим, защото той бе център на вселената. Как щеше да покори вселената, когато в Ерусалим не се мълви името на Исус Христос? Поради това навсякъде всяко зло нещо се изправя най-напред в главния град. Заради това и търновци това нещо най-напред в Търново изправиха (того ради и Търновстїи сїю вещь въ Тръновѣ пръвее исправише) И така без всякакви усилия това се разпространи по всички онези области." [62]

 

Може с основание да се предположи, че по репертоар на книгите библиотеката на Търновската патриаршия е наподобявала цариградската патриаршеска библиотека. Изследванията показват, че в последната са се съхранявали главно църковни книги (включително апокрифни и еретически, които били поставяни в специални сандъци настрани от книгите на правата вяра). [63]

 

През XIX в. силно разпространение добило преданието за изгарянето на българската патриаршеска библиотека от търновския митрополит гърка Иларион Критски (1821—1827). Според това предание през 1825 г. той заповядал да пробият в митрополитската църква „Св. Петър и Павел" в южната част на олтаря врата, която да води към двора. На това място се разкрила малка зазидана стаичка, цялата пълна с книги — библиотеката на търновските патриарси. Светогорският монах Неофит, протосингел на митрополита, искал или книгите отново да бъдат върнати на тяхното място, или да бъдат заровени под пода на строящата се в двора на църквата конюшня. Но митрополит Иларион сам прегледал средновековните книги, от които отделил само някои гръцки ръкописи, а останалите старобългарски книги по негова заповед били изгорени на клада в митрополитския двор. [64] Възприето и разпространявано от всички възрожденски дейци, това предание е намерило място и в съчиненията на такива критични и прецизни историци, като М. Дринов и К. Иречек. [65] Подложено на критична преоценка, преданието за изгарянето на библиотеката на Търновската патриаршия бе аргументирано отречено от Ю. Трифонов. [66] Това обаче не означава, че фанариотското духовенство по време на османското владичество не е унищожавало системно и съзнателно редица старобългарски ръкописи в Търново и на други места, сред които някои вероятно са били от фонда на патриаршеската библиотека.

 

168

 

 

Очевидно е, че търновската патриаршеска библиотека по подобие на цариградската е била свързана със собствен скрипторий, но същевременно нейното обогатяване е станало и за сметка на скрипториите на столичните манастири (Великата лавра „Св. 40 мъченици", „Св. Богородица Пътеводителка" и др.), манастирите в близката околност (Килифаревския и „Св. Троица") и чрез донасянето на книги от Света гора, Цариград и от другаде. Тя е съдържала както български, така и гръцки църковни книги, въз основа на които са били извършвани някои преводи и са се сверявали отделни текстове с оглед на тяхната каноничност. Основното предназначение на патриаршеската библиотека е било да служи като средство за идеен контрол над правата вяра и за основа на размножаването и разпространението на библейските, богослужебните и каноничните книги. След 1375 г. по време на патриаршествуването на Евтимий Търновски библиотеката е станала основният център за „изправяне на книгите". Книгите от патриаршеската библиотека са били използувани при богословски спорове и за идейно разобличаване на неправилните еретически възгледи. Те са имали характера на своего рода скрижали по въпросите на вярата и богослужението.

 

Ако в някои византийски ръкописни книги (напр. cod. Vat. gr. 1333) се срещат бележки, които показват някогашната им принадлежност към цариградската патриаршеска библиотека („От патриаршеските книги"), то досега не е намерен старобългарски ръкопис, който да съдържа посочване от подобен род. Независимо от това въз основа на преки или косвени данни редица книги от XIII—XIV в. могат да се определят като принадлежали на търновската патриаршеска библиотека. В нея са се намирали оригиналът и преводът на житийния цикъл (житие, похвално слово и помен) за св. Петка Търновска. [67] През 1262 г. българският деспот Яков Светослав измолил от патриарха (испросивъ ѿ патриаръха) съхранявания в библиотеката на Търновската патриаршия законодателен сборник Кърмчая книга (Зонара) и я дал на книжовника Йоан Драгослов да я препише с двамина други. Направеният препис бил изпратен на киевския митрополит Кирил III (1242—1281). От страна на българския патриарх било поставено условие, което събужда основателен интерес:

 

169

 

 

„А текстът на тази Зонара никъде да не се преписва, защото както са установили и са ни предали светите отци, тази Зонара подобава да бъде единствена на събора." [68]

 

Очевидно е при това положение, че и в българското царство Зонарата е била единствена.

 

С известна уговорка към книгите от патриаршеската библиотека могат да бъдат отнесени и други два ръкописа от XIII в. — Драгановият миней (основната му част се съхранява в библиотеката на Зографския манастир, а отделни листове от него — в различни ръкописни сбирки на СССР) [69] и Търновско евангелие от 1272—1273 г. (намира се в ръкописната сбирка на библиотеката на Югославянската академия на науките — Загреб). [70]

 

Значително по-голям е броят на съхранилите се книги от патриаршеската библиотека от XIV в. На първо място сред тях трябва да бъдат поставени двата ръкописа (Тълковно евангелие от Теофилакт Охридски и „Пандекти" от Никон Черногорец), подарени скоро след 1348 г. от търновския патриарх Теодосий II на Зографския манастир. В библиотеката на Търновската патриаршия са се намирали също така Палаузовият препис от Синодика на цар Борил от XIII—XIV в. и Евтимиевият служебник от последната четвърт на XIV в., преписан от поп Герасим (и двата ръкописа сега се съхраняват в ръкописната сбирка на Народната библиотека „Кирил и Методий" — София) [71].

 

Вероятно в нейния фонд са били и по-голямата част от осемте търновски ръкописа, пренесени през 1469 г. или пък през друго време в Рилския манастир. Част от патриаршеската библиотека е съставлявала и десеттомната колекция „Студион", създадена под ръководството на Патриарх Евтимий. Въз основа на някои от съчиненията на когото можем да съдим за състава и съдържанието на част от търновските патриаршески ръкописи.

 

Не може да има каквото и да е съмнение, че именно по времето на последния търновски патриарх тази библиотека не само чувствително се е обогатила, но и основно обновила своя книжовен фонд. За този бързо извършил се процес в периода 1375—1394 г. може да се съди по сведенията от „Разяснено изложение за буквите" от Константин Костенечки, които бяха приведени по-горе.

 

Известна представа може да се създаде и за царската библиотека, която се е намирала в двореца на Царевец. Археолозите все още не са я идентифицирали с някое от

 

170

 

 

дворцовите помещения. [73] Може да се изрази основателно» предположение, че тя се е намирала в близост до дворцовата църква „Св. Петка Търновска" или пък в самата нея. Библиотеката на византийските императори в Цариград се е намирала в мраморна лоджа, разположена недалеч от входа на Влахернския дворец. Покрай стените на лоджата е имало каменни седалки, а за маси са служели мраморни, плочи, положени върху невисоки поставки. Покрай една от стените имало дъски за игра на шах и табла. По този начин за византийския император и неговото семейство библиотеката била не само място за четене, но и за отдих и за тихи скромни игри и развлечения. [74]

 

Не може да има съмнение, че търновската царска библиотека е била много по-бедна от патриаршеската. При това не трябва да се забравя, че патриаршеското седалище се е намирало също на Царевец и намиращата се в него библиотека спокойно и свободно е можела да бъде използувана от царя и от членовете на неговото семейство.

 

Предназначението на царската библиотека е било да задоволява духовните интереси на царското семейство и да служи за обучението на четмо и писмо на царската челяд.

 

Сведенията за книги от тази библиотека до царуването на Иван Александър са крайно оскъдни. В две от своите писма до папа Инокентий III (едното от 1202, а другото от 1203 г.) цар Калоян пише за „нашите книги" (in libris nostris) и за „писанията и книгите на нашите предци" (antiquorum nostrum scripturas et libros). [75] Очевидно е, че той е имал предвид стари книги с летописен характер и някои документи, част от които са се съхранявали в царската библиотека.

 

В библиотеката на Хилендарския манастир понастоящем се съхранява евангелие, което е принадлежало на цар Георги II Тертер (1322 г.) и след неговата смърт вероятно е било включено във фонда на царската библиотека. Това интересно и малко проучено четвероевангелие съдържа цветни миниатюри на четиримата евангелисти, а така също и две приписки. Първата е на среднобългарски език и в превод гласи следното:

 

„С бога и цар царува, и владетел владее, като творят, вършат и изпълняват добри желания и дела с усърдието на боящите се и изпълняващите неговата воля. Блогоизволи с усърдието на своето сърце великият цар Георги, син на великия цар Теодор Светослав,

 

171

 

 

който обладаваше българския пък и гръцкия скиптър, и аз преписах това четвероблаговестие по повеля на негово царство за слава, хвала и чест на отца и сина и светия дух и на тяхното царство за премахване и опрощаване на греховете в годината 6830 [= 1322], индикт 5."

 

На бялото поле на същия лист на гръцки език е написано: „Тази книга принадлежи на." По-долу с тайнопис и пак на гръцки език е допълнено: „+На благочестивейшия в Христа Георги+" С други думи, отново е посочено, че книгата е била лично притежание на цар Георги II Тертер. [76]

 

Интересни наблюдения могат да бъдат направени върху книгите от царската библиотека, които са били преписани и са влезли в нейния фонд през царуването на Иван Александър. [77] По всичко изглежда, че съхранените досега в различни ръкописни сбирки книги са били само част от ръкописите, преписани по желанието и волята на този български цар-книголюбец. От 1331 г. насетне благодарение на неговите старания търновската царска библиотека значително обогатила и разнообразила книжовния си фонд. Най-ранната книга това е известният Ловчански сборник, писан по времето, когато Иван Александър е бил още деспот, т. е. преди 1331 г. (съхранява се в ръкописната сбирка на библиотеката на Академията на науките на СССР — Ленинград). Книгописецът Пахомий в кратката си приписка е разкрил първоначалната история на сборника:

 

„Тази книга бе написана от ръката на многогрешния монах Пахомий в богоспасаемия град Ловеч при архиепископ господин Симеон, при благочестивия деспот Александър и при неговия син Михаил Асен. . ."

 

По състав сборникът има смесено съдържание и цели да задоволи широки духовни потребности. Поместените в него статии са с религиозно-богословски, исторически и познавателен характер. Това са жития, поучителни слова, извадки от Кърмчая книга и „Шестоднев" на Севериан Гавалски, исторически сведения за седемте вселенски събора, апокрифи, символ на вярата и др. [78] Сборникът е бил предназначен за четене, обучение и добиване на известни знания в различни сфери, т. е. имал е образователно и познавателно предназначение. След възкачването на Иван Александър на търновския престол този сборник е влязъл в състава на царската библиотека. Неговото присъствие в нея се доказва

 

172

 

 

и от други книги, които по състав и композиция са тясно свързани с него.

 

Втората книга, продукт на книжовното покровителство на цар Иван Александър, това е псалтир с тълкувания от 1337 г., известен в науката с различни наименования (Кукленски песнивец, Софийски псалтир и Иван Александров песнивец — съхранява се в ръкописната сбирка на Библиотеката на Българската академия на науките — София). [79] Непосредствено след текста на псалмите и тълкуванията на два листа книгописецът (вероятно поп Симон) е написал кратка послесловна приписка, а също така е преписал възторжена възхвала в чест на цар Иван Александър от неизвестен автор. Приписката много пестеливо разкрива историята на книгата:

 

„На преначалното начало и на безначалното божество — ще река на пресветата троица, слава на отца и сина и на светия дух, който помага в началото и завършва бързо полезните неща и без него ни дело, ни слово се извършва. Понеже с неговата благодат и помощ се почна и се завърши това малко дело, наречено Песнивец, с пълен текст и с отговори, в годината 6845 [= 1336—1337], ендикт 5, по повеля на нашия превисок цар, от бога избрания и от бога венчания Иван Александър."

 

Интересна е възхвалата в чест на царя, която е поетична и на места е издържана в стила на богородичен химнакатист. Първоначално с обилие на епитети и кратко описание е портретуван образът на владетеля. По воински добродетели той е сравнен с древномакедонския цар Александър Велики. Посочена е победата, удържана от Иван Александър над византийците на 17 юли 1331 г. в битката при Русокастро, а също така и потушаването на бунта на деспот Белаур във Видинската област малко преди това, но в обратна последователност и без конкретни хронологически и личностни упоменавания:

 

„Той се прояви в големи и усилни битки. И гръцкия цар низложи мощно. И като на шега го хвана в ръцете си. И със сила превзе градове: Несебър и цялото Поморие с Романия, с тях заедно Бдин и цялото Подунавие, даже и до Морава. Другите градове и селища, области и села, тичайки, се валяха в нозете на този цар. И като хвана всички свои врагове в ръцете си, положи ги под нозете си. И установи твърда тишина във вселената."

 

По-нататък „по вяра и благочестие" Иван Александър е сравнен с император Константин Велики. Окачествен е като най-великия от всички български царе. Любопитно

 

173

 

 

от всяка една гледна точка е обръщението на автора към целия български народ. В него ясно се разграничават отделните социални слоеве:

 

„Погледнете сега, малки ѝ големи, и вдигнете знамена и хоругви за победоносния български цар. Пристъпете сега, патриарси и светители, монаси и иноци, съдии и боляри и целия църковен притч, прости роби и свободни, велможи и цяло войнство, и сърадвайте се с неизказана радост и въздайте слава на великия цар Христа бога, венцедателя, и към него възвисете победни песни ! Троице, света, съхрани българския цар, закриляй го и укрепи го ! Боже всемогъщи, закриляй и утвърди го ! Дай му победи над противниците и враговете му, низложи напълно всички ! И му дарувай дълги години [живот]!"

 

Завършекът на възхвалата е тържествен химн с добре очертани ритмеми, всяка от които започва с анафората „Радвай се". В самия край е изразено пожелание за укрепване на царското семейство и за сподобяването му от бога с царството небесно. [80] Може с основание да се предположи, че псалтирът и възхвалата в чест на цар Иван Александър са написани по едно и също време, малко преди едно събитие — сключването на окончателен договор с Византия през 1337 г., скрепен с брака на дъщерята на император Андроник III Палеолог (1328—1341) Ирина с българския престолонаследник Михаил Асен. [81] Поводът за възхвалата и преписването на песнивеца, изглежда, е бил провъзгласяването на първородния царев син за цар и съвладетел на Иван Александър.

 

През 1345 г. в състава на царската библиотека влязъл един интересен сборник със смесено съдържание, известен в науката като Попфилипов сборник (съхранява се в Държавния исторически музей — Москва). В него основно място заема среднобългарският превод на Манасиевата летопис. Освен това са включени някои ортодоксални и полуапокрифни произведения с характер на историческо четиво, като Палея, отговори на Кирил Александрийски, слова на Йоан Философ, Севериан Гавалски и Методий Латарски, откъси от жития, слово за въздвижението на пресветата Богородица и др. Тези произведения имат ярко изразена антилатинска и антиримска насоченост. Върху един от листовете със скоропис е написана следната приписка:

 

„Пречиста и всенепорочна владичице, помилуй мене грешния и недостоен твой роб, заради милосърдието си и ме избави от беда и скръб, тъй като в тебе има надежда твоят роб."

 

174

 

 

В края на сборника има кратка послесловна приписка на самия книгописец:

 

„Слава пък на славения [в името на] Троица бог, който изпълнява чрез дребните велики неща. И тъй, преписаха се тези малки и многополезни словеса по повеля на моя господар благородния, христолюбивия, превисокия и [само]държавния цар, прекрасния Иван Александър през текущата 6853 [= 1344—1345] година, индикт 13. Преписа поп Филип по повеля. . ."

 

Макар краят на листа, гдето е завършвала приписката да липсва, очевидно е, че поп Филип е съставил и преписал този сборник по повеля на цар Иван Александър. [82]

 

Интересно явление в царската библиотека е сборникът от 1348 г., публикуван неотдавна от К.М. Куев. [83] Неговото съдържание е още по-богато и разнообразно в сравнение с Ловчанския и Попфилиповия сборник (съхранява се в библиотеката „Салтиков-Шчедрин" — Ленинград). Той включва житие на Йоан Милостиви, патерични разкази, съчинението на Нил Синайски „За осемте духовни порока", „Написание за правата вяра" от Константин-Кирил Философ, „Сказание за буквите" от Черноризец Храбър, въпроси и отговори на Атанасий Александрийски, Църковно учение за светата вяра, въпроси и отговори на Анастасий Синаит, „Църковно сказание" на Василий Велики, преведено от Константин Преславски, тълкувание на шестия псалом от Йоан Златоуст, Сказание за седемте вселенски събора и редица по-малки статии и апокрифи с различно съдържание. На последния лист е написана послесловна приписка от книгописеца йеромонах Лаврентий:

 

„В година 6856 [= 1317—1348], ендико 1, се написа тази душеполезна книга за благоверния и христолюбивия, превисокия и самодържавния цар на българите и гърците Иван Александър — за живот и здраве и за утвърждаване на негово царство и на децата му и за полза на всеки християнин, който ще чете с вяра и любов. Защото всички божествени книги са източник с чиста вода. И всеки, който пристъпва усърдно, насища се с животворна вода, която води към вечен живот. Поради това вие, които ще четете и ще се ползувате [от тази книга], въздавайте това, което е дължимо — сиреч молби и молитви за гореспоменатия благоверен цар. Та и вие да се сподобите с награда [от онзи], който изпълнява молитвите на молещите се и благославя годините на праведните, амин. + Труд, пък и мъка на Лаврентий, многогрешен смирен свещеноинок." [84]

 

175

 

 

Лаврентиевият сборник е предназначен за лично четене и има за цел да задоволи духовните нужди и интереси на царя и неговото семейство към богословско-догматически, исторически и етически въпроси, да им даде отговори на много питания, които са възниквали у тях в повседневния живот. Отговорите на въпросите в този изключително богат по съдържание сборник са като догмите, които трябвало да укрепят в четящия вярата и да предпазят ортодоксалното му мислене от еретически помисли и деяния. [85] Проникването на някои апокрифни произведения в него е имало за цел да запознае владетеля с онова, което е съставлявало част от духовната храна на обикновения народ.

 

Най-богато украсената и представителна книга в царската библиотека е било Четвероевангелието от 1356 г., преписано лично по повеля на царя (ръкописът се съхранява в Британския музей —Лондон). [86] Текстът на евангелието е преписан от монаха Симон (вероятно едно и също лице със споменатия поп Симон в Песнивеца от 1337 г.). Цялото евангелие е илюстрирано с 366 миниатюри (колкото дните на една високосна година). В две от тях е изобразено царското семейство, а в други пет — цар Иван Александър (заедно с четиримата евангелисти и пред божия съд). [87] Послесловната приписка на книгописеца може с право да бъде характеризирана като втора възторжена и поетическа възхвала в чест на българския цар; тя е отправена към него от един книжовник, свързан с него и семейството му от дълго време. Патосът на автора има дълбоко религиозен характер и отразява изцяло една осмислена мирогледна същност. Най-напред той прави описание на външния вид на евангелието и изтъква неговото значение, като го сравнява с „извор в безводна пустиня и жадна земя", „съкровище, скрито в сърдечно поселение". След това разкрива любовта на царя към „пресладкото учение на Христа и на неговите божествени самовидци, ученици и апостоли", към евангелското слово:

 

„Като го потърси благоверният, христолюбивият, превисокият и боговенчаният самодържец цар Иван Александър го намери подобно на светилник, положен на тъмно място и забравен, поставен в нерадение от старите царе. Този христолюбив цар Иван Александър го намери с божествено желание и като го изяви, преведено бе от гръцки слова на нашата славянска реч и бе положено на показ, биде обковано отвън с позлатени дъски, а вътре биде художествено

 

176

 

 

украсено от живописци с животворни образи на господа и на неговите славни ученици, изписани със светли шарки и със злато."

 

Деянието на владетеля е сравнено с изваждането из недрата на земята на християнския кръст от император Константин Велики и майка му Елена. Завършекът на приписката е целенасочено споменаване на определени исторически личности и обстоятелства:

 

„Тогава той владееше скиптъра на българското и гръцкото царство заедно със своята благоверна, боговенчана и новопросвещена царица госпожа Теодора, едноименна с божия дар и със своя роден и превъзлюбен син цар Иван Шишман. За слава, на твореца на всичко и на неговите благовестници Матейг Марко, Лука и Йоан, с чиито молитви да получи от бога победа над враговете, които воюват против него, и да съкруши главите им под своите нозе. Амин. В годината 6864 [= 1355—1366], индикт 9."

 

На отделен ред книгописецът е оставил името си:

„+Рабът на моя цар, който написа тази книга, се нарича Симон мних." [88]

 

Четвероевангелието от 1356 г. по всяка вероятност е преписано и украсено с миниатюри във връзка с определен повод. Той се разкрива от първата миниатюра, представяща цар Иван Александър, царица Теодора Новопросветена и двамата им родни сина — цар Иван Шишман и цар Иван Асен. Тази миниатюра е имала пропагандно значение и е отбелязвала провъзгласяването на двамата за царе и съуправители на цар Иван Александър. Този акт естествено се е налагал след. смъртта на престолонаследника Михаил Асен през 1355 г. [89] Поставянето на евангелието „на показ" очевидно говори в полза на едно подобно предположение.

 

Между 1345 и 1355 г. царската библиотека се обогатила с нов препис на намиращата се в Попфилиповия сборник, от 1345 г. Манасиева летопис (съхранява се във Ватиканската апостолическа библиотека). Нейният текст и среднобългарските допълнителни бележки били илюстрирани с 69 миниатюри, от които 19 представят събития от българската история. В текста бил включен и нов разказ за Троянската война. [90] От две миниатюри и обяснителните текстове към тях се вижда, че книгата е била поръчана от цар Иван Александър за помен на неговия починал син Иван Асен. [91]

 

Като лична поръчка на лице от търновския царски двор е възникнал и Томичовият псалтир през 60-те години на XIV в. (съхранява се в Държавния исторически музей — Москва). [92] Той е изящно илюстриран със 110 миниатюри и

 

177

 

 

вероятно е създаден в скриптория на Килифаревския манастир. Изразеното напоследък твърдение, че „ктиторът-поръчител е болярин от местните знатни феодални фамилии" едва ли може да бъде поддържано. [93] Досега все още не е открит богато илюстриран старобългарски ръкопис, който може да бъде свързан с ктиторството на който и да е болярин. Дори и видинският цар Иван Срацимир не е поръчал пищно украсен ръкопис. Има всички основания да се смята, че Томичовият псалтир е бил част от книжовното богатство на търновската царска библиотека.

 

Вероятно през 40-те години на XIV в. по повеля на цар Иван Александър била преписана от неизвестен книгописец книгата „Тълкувания на апостолските послания" от Йоан Златоуст и други църковни писатели (по-късен препис от нея се съхранява в Публичната библиотека „Салтиков-Шчедрин" — Ленинград). [94] Тя е била предназначена за четене от самия цар и членовете на неговото семейство. Интересното по съдържание предисловие на книгописеца-преводач заслужава изцяло да бъде цитирано, още повече че досега не е използувано широко в научното дирене:

 

„Понеже, прочее, по божие благоволение на благоверния и христолюбивия Иван Александър, който бе помазан за царството на българския престол и с божия помощ превзе и покори много области на други царе и беше украсен с много добродетели, му дойде наум сред всички негови добри дела с всякакво усърдие и духовна любов веднага да нареди като добър божий застъпник да се преведе от гръцки език на български тази книга, която се нарича Деяния на светите апостоли и съборни послания на великия Павел. В това време се случих [там] и аз бедният и най-вече негоден за такова дело и бях накаран [да извърша] това от благочестивия и благоверен цар. Не само изслушах неговата богоугодна заповед, но и с всичкото си усърдие и трудолюбие и най-вече с голяма мъка, доколкото бе по силите ми, направих и преведох тази боговдъхновена книга от гръцки език на български. Направих 3 книги Павлови послания. . . Тази третата пък са, както тук е написано. . .апостолски и съборни послания. И моля тези, които ще четат и ще преписват тази книга, да не са недоволни от моите недостатъци: ако е доволен, да ги попълни, ако ли не, то молете се за мене грешния и недостойния, за да получа отпущение на греховете от човеколюбеца-бог и да се сподобя чрез вашите молитви с вечен живот.

 

178

 

 

Нека пък царят, който поръча тази книга, да царува дълги дни с благоверната и новопросветена царица, а там в небесното и вечно царство да получат заедно със светите и праведни царе благодатта и човеколюбието на нашия господ Исус Христос, безначалния му отец и на пресветия и животворящ негов дух — сега и в бъдеше и през всички векове, амин." [95]

 

Вероятно за нуждите на царската библиотека или дворцовата църква през 50-те—60-те години на XIV в. е бил преписан един осмогласник (съхранява се в Народната библиотека „Кирил и Методий" — София). [96] За времето и обстоятелствата, при които е бил преписан ръкописът, ориентира пространната приписка на неизвестния книгописец:

 

„Неизследимата висота на божествените писания не идва просто до човешкия разум, но най-напред изисква чистота, много мъдрост и отдалечаване от всички скверни светски неща. А аз скверният и неразумният, като се валям в този суетен живот, не съм направил нито едно добро дело ла този свят и не зная кое място ще ме приеме. Извърших, това дело лениво и неразумно. Но прочее, моля ви заради казаното от господа да не ми отплащате на злото със зло, понеже не писа свети дух, но тленна и смрадна ръка. И ръцете на онзи, който пише, ще изгният и ще се стрият като прах. А писанието, макар и грубо, е слово божие и ще пребъде във вековете. Поради това, ако ли нещо е сгрешено или неизправно поради бедността на моя ум, понеже моят ум се рееше другаде в лукави мисли, вие, на които господ отваря ума, за да разберете писанието, като четете, благославяйте, а не кълнете при вашата поправка и изправяйте моя недостатък, та негли владиката да ме избави от геената в онзи ден, когато ще дойде и ще каже: „Принесете делата си, за да получите заслуженото." Писа се тази книга в дните на благоверния и христолюбивия господар Александър, който бе от двете страни от царско коляно, във времето, когато господ изпрати измаилтяните и те тръгнаха, поробиха и опустошиха. . ." [97]

 

В последните си изречения тази приписка твърде много наподобява скръбните слова на Исай Серски, писани през септември 1371 г., но по временаписване значително ги предхожда.

 

Ако систематизираме данните за съхранените книги от търновската царска библиотека по определени показатели, ще получим следната сумарна таблица, която може по-прегледно да ориентира в някои отношения:

 

179

 

 

[[ Наименование:

Четвероевангелие, Ловчански сборник, Псалтир с тълкувания, Тълкувания на апостолските послания, Попфилипов сборник, Лаврентиев сборник, Манасиева летопис, Лондонско евангелие, Томичов псалтир, Осмогласник ]]

 

180

 

 

Девет от десетте съхранени книги са били преписани през царуването на Иван Александър по негова поръчка и във връзка с определени нужди или някакво събитие в живота на царското семейство. Така че всъщност наблюденията върху търновската царска библиотека се отнасят главно върху книги от времето на този български цар.

 

Иван Александровата библиотека по основния състав на книгите малко се е различавала от една скромна манастирска библиотека. Има и някои съществени разлики: 1) в царската библиотека ръкописите са много по-изискано, грижливо и с вкус преписани, а някои от тях са богато украсени с рисувани заглавки, заставки и много миниатюри; 2) редица от книгите (най-вече сборниците и Манасиевата летопис) показват силно изразен интерес към историята и към знания със светски характер; 3) не са застъпени монашески сборници с аскетическо съдържание; 4) липсва и съвременната на царя исихастка книжнина. Самият цар е имал предпочитание към някои книгописци, свързани с двореца (поп Филип, поп-мних Симон).

 

Оцелелите книги от тази библиотека дават възможност да се добие известна представа както за образоваността, така и за духовните интереси не само на цар Иван Александър, но и на членовете на царското семейство. Тяхната църковна по своята първооснова и основно съдържание образованост е била допълвана от знания с исторически, богословски, нравоучителен и естествено-научен характер. В царското семейство е бил подчертан интересът към световната и българската история, а също така е бил проявяван определен стремеж за влизане в допир с книжовното наследство на ранносредновековна България (възможност за това са давали някои съчинения на Константин-Кирил Философ, Черноризец Храбър и Константин Преславски).

 

Не може да се прави каквото и да е сравнение между запазилите се книги от библиотеката на цар Иван Александър и библиотеката на неговия син, видинския цар Иван Срацимир. Видинската царска библиотека в съхраненото ѝ състояние изглежда не само бедна и едностранчива, но и разкрива значително по-ниско равнище на образованост и принизена взискателност към преписването и украсата на книгата; тя е твърде провинциална.

 

През 1359—1360 г. по повеля на съпругата на цар Иван Срацимир „благородната и светородна царица Анна" неизвестен книжовник съставил и преписал известния Бдински сборник

 

181

 

 

(намира се в Университетската библиотека на гр. Ганд — Белгия). [98] Това е единственият сборник в цялата старобългарска книжнина, който съдържа 13 жития сама на жени-светици (Мария, Теодора, Текла, Петка-мъченица, Варвара, Марина, Тайсия, Теофана, Ефросина, Катерина, Юлияна, Мария Египетска и Евпраксия). В края на сборника е поместено „Слово за светите места в Ерусалим" — първият точно датиран пътепис — проскинитарий в българската книжнина. От включените в сборника жития само в житието на св. Текла Иконийска са използувани откъси от апокрифни произведения. Бдинският сборник очевидно е бил предназначен за домашно четене от царицата с оглед на нейното морално и духовно усъвършенствуване. Той отразява сравнително ниското богословско, образователно и културно равнище. По състав и съдържание този сборник е отдалечен от изисканите традиции на сборниците, съставяни от Търновската книжовна школа, и от тези, които са представени в търновската царска библиотека. Послесловната приписка на сборника сочи следване на архаични търновски книжовни традиции:

 

„С изволението на отца и с изпълнението на сина и с помощта на светия дух в дните на благоверния, превисокия и самодържавек наш цар на българите и гърците Иван Срацимир, благородната и светородна царица Анна се погрижи и по повеля на царя се написа тази книга, наречена „Съборник за светите преподобни и страстотърпими жени". Нека тя да бъде за утвърждение на царуването на господин царя и царицата и техните чеда, за телесното им здраве и за душевното им спасение. И се написа в града Бдин в година 6868 (= 1359—1360). На нашия бог пък слава во веки. Амин." [99]

 

Подобно на повечето книги в търновската царска библиотека и тази има вотивен характер и е свързана с определено събитие в живота на царското семейство.

 

Вероятно към 1362, а не през 1348 г., както се смята досега, е било преписано „в големия и многолюден град Бдин по повеля и желание на великия всеосвещен митрополит Даниил" от неизвестен монах едно пергаментово евангелие (съхранява се в библиотеката на Британския музей — Лондон). [100] Евангелието е преписано с некрасиви унциални букви и е украсено с големи заставки в неовизантийски стил. Още външният му вид издава, че е дело на провинциален скрипторий, лишен от голям опит, умение и вкус при изработката на книгата като художествено творение.

 

182

 

 

То съществено се отличава от книгите, преписвани по същото това време в търновските и светогорските скриптории. По палеографски и кодикологически особености Бдинското евангелие от 1362 г. може да бъде отнесено към същия скрипторий, гдето е бил преписан и Бдинският сборник от 1360 г.

 

Обзорът на книгите в различните тогавашни библиотеки (въз основа на стари техни описи, съвременното им състояние и други сведения) показва, че в по-голямата част от тях са преобладавали библейските и богослужебните книги. В различните библиотеки това съотношение спрямо останалите е следното:

 

1. Библиотека на Бачковския манастир, XI в. = 18:13.

2. Библиотека на манастира „Св. Богородица Умиление" край. с. Велюса, Струмишко, 1449 г. = 38:27.

3. Библиотека на манастира „Св. Йоан Предтеча" край Созопол, X—XV в. = 6:1.0

4. Библиотека на Зографския манастир, XIII— XV в. = 45:18.

5. Библиотека на Рилския манастир, XIII— XV в. = 10:24.

6. Търновска царска библиотека, 1322 до 60-те години на XIV в. = 6:4.

 

Изключението, което се наблюдава в библиотеките на Рилския и Созополския манастир, трябва да бъде обяснено с унищожението и загубването на множество книги от техния фонд поради различни причини.

 

Поръчителството и социалната дифузия на книгата по своеобразен начин отразяват духовното господство на църквата в средновековното българско общество. Единствено духовенството и част от светската аристокрация са имали не само възможността, но и социалната привилегия да създават библиотеки, в които да се съхранява създаденото книжовно наследство. Това явление по най-добър начин отразява класовото и съсловното ограничение в ползуването на тогавашните библиотеки, затвореният и ограничен характер в дифузията на книжовни, богословски и научно-рационалистични знания.

 

Обогатяването и увеличаването на книжнината в известна степен е означавало натрупване и разширяване на знанията за света и за човека. В такъв именно смисъл тогавашните библиотеки не само са съхранявали и систематизирали част от духовната култура на българското общество, но са и били разсадници и разпространители на знания.

 

183

 

  

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

 

1. H. H. Розов, Книга древней Руси, M., 1977, с. 95 сл.

 

2. Гюзелев, Духовната култура, II, с. 235—239.

 

3. Пак там, с. 239—241.

 

4. Константин Костенечки, Сказание, с. 420.

 

5. БСМ, с. 275. За книгописната дейност на йеромонах Методий вж.

Chr. Haniсk, Zur Schreibtätigkeit des Ieromonach Mefodie. — Welt der Slawen, XVII, 1972—1974, S. 411 ff.

 

6. К. Mиятев, Архитектурата в средновековна България, C., 1965, с. 143—207;

Николова, По някои проблеми, с. 106—146.

 

7. ГБЦ, с. 32; М. Ласкарис, Ватопедската грамота, с. 13.

 

8. За употребата на хартията в българското книгописане вж.

Xр. Кодов, Архивистика и палеография. — ИДА, XV, 1968, с. 13—24;

М. Зафиров, Предварителни бележки към въпроса за появата и разпространението на хартията в България през XIII—XIV в. — ПИД, II, С., 1980, с. 180—201.

 

9. Иван Александровият сборник от 1348 г., с. 29—31.

 

10. Болонски псалтир, с. VIII.

 

11. СБК, II, с. 277.

 

12. Каждан, Книга и писатель, с. 18 сл.

 

13. Computus Anthonii Barberii, p. 89.

 

14. Ibidem, p. 98.

 

15. Ibidem, p. 25—27.

 

16. Цонев, Опис, I, с. 149—151.

 

17. Кодов, Опис, с. 137—147.

 

18. П. Шрайнер, Приписка за българи край Вардар (Бележки върху наименованието „българи" в средно и късновизантийските извори). — Първи международен конгрес по българистика — доклади. Българската държава през вековете, I, С., 1982, с. 217—218.

 

19. Computus Anthonii Barberii, p. 89.

 

20. Л. Гpaшевa, Към въпроса за творческия облик на старобългарския писател. — ЛМ, VI, 5, 1964, с. 45—66;

Д. Петканова-Тотева, Въпроси на старобългарската литература, С., 1968, с. 56—71.

 

21. Житие Теодосия, с. 18.

 

22. За библиотеките във Византия вж.

Г. П. Беглери, Библиотека византийских императоров в Константинополе. — Сообщения Православного Палестинского общества, 1899, № 9—10;

О. Volk, Die byzantinischen Klosterbibliotheken von Konstantinopel, Thessaloniki und Kleinasien. Inaugural Disertation, München, 1955;

N. G. Wilson, The Librairies of the Byzantine World. — Greek, Roman and Byzantine Studies, VIII, 1967, p. 53—80;

Byzantine Books and Bookmen, Washington, 1975;

Б. Л. Фонкич, Библиотека Лавры св. Афанасия на Афоне в X—XIII вв. — Палестинский сборник, XVII, 1967.

Вж. така също и някои новопубликувани византийски библиотечни каталога —

И. Э. Гpанстpем, Два неопубликованных средневековых каталога. — В: Элинистический Ближний Восток, Византия и Иран, М., 1967;

Ch. Astruс, L'inventaire dressé en septembre 1200 du trésor et de la bibliothèque de Patiros. Edition diplomatique. — TM, VIII, 1981, p. 15—30.

 

246

 

 

За някои руски средновековни манастирски библиотеки вж.

Р. П. Дмитриева, Светская литература в составе монастырских библиотек XV и XVI вв. (Кирилло-Белозерского, Волоколамского монастырей и Троице-Сергиевой лавры). — ТОДРЛ, XXIII, 1968, с. 143—170;

Г. М. Прохоров, Келейная исихасткая литература (Иоанн Лествичник, Авва Дорофей, Исаак Сирин, Симеон Новый Богослов, Григорий Синаит) в библиотеке Троице-Сергиевой лавры с XIV по XVII вв. — Пак там, XXVII, 1974, с. 317—324.

 

Относно сръбските средновековни библиотеки:

Ћ. Сп. Радојчић, Српске библиотеке у средњем веку и у турски доба. — Библиотекар, VI, 3, 1954, с. 137—144.

 

23. Константин Костенечки, Сказание, с. 421.

 

24. Житие Ромила, с. 27—28.

 

25. ХИБ, II, с. 422.

 

26. Пак там, с. 427.

 

27. А. И. Яцимирский, Григорий Цамблак. Очерк его жизни, административной и книжной деятельности, СПб., 1904, с. 33—34.

 

28. ХИБ, II, с. 412.

 

29. Пак там, с. 202—203.

 

30. Пак там, с. 335.

 

31. Пак там, с. 421.

 

32. Пак там, с. 309.

 

33. Куев, Съдбата, с. 188.

 

34. БСМ, с. 234—235.

 

35. Куев, Съдбата, с. 190.

 

36. ХИБ, II, с. 310.

 

37. Пак там, с. 420.

 

38. Пак там, с. 416—417.

 

39. Пак там, с. 428.

 

40. M. Martinоv, Les manuscripte slaves de la Bibliothèque impériale de Paris, 1858, p. 43.

 

41. ХИБ, II, c. 387.

 

42. Попов, Новооткрито сведение, с. 403 сл.

 

43. ММ, II, р. 134.

 

44. ХИБ, II, с. 203.

 

45. Пак там, с. 334—335.

 

46. ММ, II, р. 566—570.

 

47. ГИБИ, VII, с. 61—62;

Шанидзе, Грузинский монастырь в Болгарии, с. 321—322.

 

47a. Vоgеl u. Gardthausen, Die griechischen Schreiber, S. 211, 378;

История на България, III, с. 443—444.

 

48. Дуйчев, Проучвания, с. 272—276.

 

49.

 

50. ХИБ, II, c. 389.

 

247

 

 

51. А. П. Стоилов, Преглед на славянските ръкописи в Зографския манастир. — В: Библиотека — приложение на „Църковен вестник", VII—IX, 1903, с. 117—160;

Ильинский, Рукописи Зографского монастыря, с. 253—276;

Lambros, Catalogue, I, p. 31—35.

 

52. G. Вirkfellner, Glagolitische und kirilische Handschriften in Österreich, Wien, 1975, S. 119—120, 139—141, 258—261.

 

53. Куев, Съдбата, с. 62, 65, 66, 67, 188—191.

 

54. Спространов, Опис.

При датировката на отделните ръкописи са взети под внимание уточненията на Б. Христова, Д. Караджова и А. Икономова, Български ръкописи от XI до XVII в., запазени в България (Своден каталог), I, С., 1982.

 

55. Дуйчев, Рилският светец, с. 256—257.

 

56. Б. Райков, Книжовни връзки между Търново и Рилски манастир. — СЛ, XV (под печат).

 

57. Цонев, Опис, I, с. 149—151.

 

58. Спространов, Опис, с. 96—103;

Йорд. Иванов, Св. Иван Рилски и неговият манастир, С., 1917, с. 50—51, бел. 2.

 

58a. ХИБ, II, с. 389, 428; Дуйчев, Рилският светец, с. 256—257.

 

58б. A. Hamасk, Über den privaten Gebrauch der Heiligen Schrift in der alten Kirche, Leipzig, 1912, S. 41.

 

59. ЦТ, III, c. 62 сл.

 

60. Константин Костенечки, Сказание, с. 420.

 

61. Пак там, с. 391.

 

62. Пак там, с. 445.

 

63. Каждан, Книга и писатель, с. 138 сл.

 

64. Трифонов, Преданието, с. 1 сл.

 

65. М. Дринов, Избрани съчинения, I, под ред. на Ив. Дуйчев, С., 1971, с. 135;

К. Иречек, История на българите, под ред. на П. Хр. Петров, С., 1978, с. 551—552.

 

66. Трифонов, Преданието, с. 15 сл.

 

67. ХИБ, II, с. 387.

 

68. Ангелов, Из старата литература, II, с. 143, 146.

 

69. Ст. Петров и Хр. Кодов, Старобългарски музикални паметници, С., 1973, с. 149 сл.; Куев, Съдбата, с. 178 сл.

 

70. Б. Цонев, Кирилски ръкописи и старопечатни книги в Загреб. — СбБАН, I, 1913, с. 9—10.

 

71. Цонев, Опис, I, с. 149—151, 187—198.

 

72. Юфу, За десеттомната колекция Студион, с. 299 сл.

 

73. ЦТ, I, с. 39 сл., 120 сл.

 

74. Каждан, Книга и писатель, с. 141—142.

 

75. Преписката на папа Инокентия с българите, с. 23, 43.

 

76. БСМ, с. 264—266.

 

77. За някои книги в библиотеката на цар Иван Александър вж.

Сырку, К истории, с. 417 сл.;

К. Mечев, Покровител на книжнината (Очерк за цар Иван Александър), С., 1977, с. 84 сл.

 

78. Отчет магистранта К. Ф. Радченко, с. 20—27; Куев, Съдбата, с. 182—185.

 

79. Кодов, Опис, с. 11—16.

 

80. Пак там, с. 13—14. Анализ на възхвалата от литературна гледна точка у К. M. Куев, Образът на цар Иван Александър в среднобългарската поезия. — В: Българско средновековие, с. 256—259.

 

248

 

 

81. Gregoras, I, p. 546; Ioannes Cantac., I, p. 508;

Psеudo-Phrantzеs, p. 182; Dölgеr, Regesten, IV, Nr 2822, S. 158.

 

82. Отчет магистранта К. Ф. Радченко, с. 1—20; Летописта на Константин Манаси, с. V—VII.

 

83. Иван Александровият сборник от 1348 г., с. 55—107, 116—127, 133—141, 167—179, 205—210, 244—287, 288—294, 304—321, 345—360, 366—367, 372—373, 380—385, 397—400.

 

84. Пак там, с. 401.

 

85. Пак там, с. 24—29.

 

86. Das Tetraevangeliar des Zaren Ivan Alexandar, S. 53—68, където е възпроизведен целият ръкопис.

 

87. Ibidem, Taf. IV, V, VI, VII, XXVII, XLVIII.

 

88. Ibidem, p. 68.

 

 

90. Летописта на Константин Манаси, с. 1—411; Миниатюрите на Манасиевата летопис, с. 34—125.

 

91. Миниатюрите на Манасиевата летопис, № 2, 3.

 

92. М. В. Щепкина, Болгарская миниатюра XIV века. Исследование псалтыри Томича, М., 1963.

 

93. Джурова, Томичовият псалтир, с. 8.

 

94. Б. Ст. Ангелов, Извороведчески приноси. — СЛ, I, 1971, с. 333—341.

 

95. Пак там, с. 336.

 

96. Цонев, I, с. 120—123.

 

97. Пак там, с. 122. Правилно определяне на временаписването на този ръкопис у Божилов, Родословието, с. 166—167.

 

98. Bdinski Zbornik, 1973, p. 43—241.

 

99. Ibidem, p. 242.

 

100. СБК, II, 169—170; Джypовa, Славянски ръкописи от Британския музей, № 5.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]