ПРЕДГОВОР
Всяка книга си има своята история. С това перифразиране на известния афоризъм на древноримския писател Теренциан Мавър — Habent sua fata libelli, не желая да разкрия изцяло и подробно на читателите историята на написването на настоящата монография. Идеята за нейното написване възникна у мене през учебната 1972—1973 г. в хода на подготовката и четенето на спецкурса по проблемите на средновековната българска култура (VII—XIV в.) пред студенти историци от Софийския университет "Климент Охридски". Впоследствие (1974 г.) ми бе възложено да напиша главата за развитието на духовната култура в България през XIII— XIV в. в т. III на 14-томната „История на България". Това не само ускори, но и стимулира моите занимания с тази проблематика. Първите ми публикации по нея вече отдавна са достояние на специалистите (Духовната култура на средновековна България през XIII—XIV в. — В: Теория и практика на обучението по история. Т. I, С., 1977, с. 9—43 и Т. II, с. 201—274; The Old Bulgarian Culture (13th and 14th Centuries). — Bulletin of the Ancient Orient Museum, I, Tokyo, 1979, p. 1—12; Културно развитие на България през XIII—XIV в. Глава втора, Духовна култура. — В: История на България. Т. III, С., 1982, с. 399—464, 467—476). Настоящият труд е не само тяхно естествено продължение; той е написан в значително по-аналитичен план чрез чувствително обогатяване на информацията и задълбочаване на наблюденията с опит за формулиране на основни констатации и концепции.
Книгата е посветена на някои от основните проблеми от духовната култура на средновековна България в периода на зрелия феодализъм (края на XII—XIVв.). Тя разглежда само отделни сфери от тази култура: образование и грамотност, книжовни средища и скриптории,
5
географско разпространение на българската книжовност и библиотеки, научно-рационалистичните, космографските и историческите знания. Като обект на изследване и наблюдение са избрани онези сфери от тогавашното духовно развитие, които по мое мнение са съставлявали не само сърцевината, но и действителната му основа. Ако без образованието и духовното възпроизвеждане е немислимо развитието и съхраняването на която и да е култура, то книжовните средища, скрипториите и библиотеките (в преобладаващата си част тогава те са се намирали в манастирите) са били истинското средоточие на духовната дейност. В тях именно се е осъществявало сътрудничеството между книжовниците и преписвачите, художниците и псалмописците; тук се е формирала, развивала и духовно се е извисявала тогавашната българска интелигенция. Научно-рационалистичните познания, знанията за всемира, човека, историята (не само на света, но и на собствения народ) пък са били онази сила, която е създавала духовно упование и вяра във възможностите на човешкия ум и в духовното пребъдване.
Целта на този труд е да покаже състоянието и развитието на българската образованост през зрялото средновековие, върху основата именно на която се формират постиженията в литературата, изкуството, музиката и други духовни сфери. Няма да крия, че чрез нея съм се стремял да наложа един чисто исторически подход е изследването и изучаването на културните процеси и явления. Друг е въпросът доколко това съм успял да постигна.
В книгата доминира аналитичният подход и стремежът за систематизиране и осмисляне на разнородния изворен материал. Не само за илюстрация на констатации и схващания, но и за разкриване духа и същността на разглежданата епоха, на различни места често изцяло или отчасти се цитират отделни сведения и паметници. Някои от тях за пръв път в превод стават достояние на читателите и специалистите, а други за пръв път се въвеждат в научно обръщение. Преимуществото на този начин на изследване е очевидно и едва ли се нуждае от доказване.
От автора