А. Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница
 

I. Солун — Сяр

Лъгадинският дервент. — Лъгадинско поле. — Карадаг планина. — Серското поле.

По здравословни причини съветваха ме някои доктори да направя една по-дълга разходка. Избрах за тази цел долините на р. р. Струма и Места, едно, защото имам татък познати човеци, и друго, за да възстановя търговски сношения с някои градове от Източна Македония.

Тръгнах на 28-и март [1] с двама приятели, които отиваха да прекарат великденските празници по домовете си. Носех със себе си само един компас. От Солун до Сяр е направено шосе, което сравнително с другите пътища из Македония е много добро; при това още наехме добри и удобни коли, та пътуването ни беше приятно. Пътят изначало има почти северна посока. Около 7 км пространство той върви по подножието на една ниска гола рътлина, която съединява Хортач планина с Карадагските южни височини от изворите на р. Галик. Тая рътлина носи разни названия на разни места, повечето пъти — от околните села. Ние ще я наричаме Солунска рътлина, защото гр. Солун е заселен по южните й поли тъкмо там, дето тя се скача със склоновете на високия Хортач.

Като доближим до рътлината, от лява страна на шосето има чешма, наречена Бяла чешма, която постоянно тече. От дясна страна на чешмата лежат хубави долинки с няколко сенчести платани и пред нея тече Ломбецката река, която има вода само във време на дъждове и се влива в Солунския залив
 

1. Има данни по-нататък (стр. 278 и др. от настоящия том, а също и в «Македония. Етнография и статистика», София, 1900, стр. 183 и 186), от които се вижда, че това пътуване Кънчов предприема през 1891 г. — Ред. на издателството.

30

близо до Солун. На височина се вижда малък чифличец, който се нарича Ломбет [1] и е населен с българи.

По пътя срещахме множество селяни от околните села. Те отиваха заранта рано в Солун да продават разни произведения. Едни караха жито, други — агънца, трети — мляко, кокошки, яйца и др. т. Всичко почти се носеше на магарета, рядко някъде се виждаше кон.

Скоро пътят оставя полето и почва да завива към изток, като се качва постепенно по лекото наклонение на рида. Малко по-подире се начева една теснина, през която е прокарано шосето от Солунското поле за Лъгадинското. От местното население проходът се нарича Дервент; Ние ще го наречем Лъгадински дервент за разлика от други теснини, които също се именуват дервенти:

Лъгадинският дервент е удобен за минуване. Той захваща пространство 2 1/2 км. Стръмнината на шосето е слаба и постепенна. От двете страни на теснината се издигат голи скалисти брегове, доста стръмни. Надясно между тях се види долината на една суходолица, която отива към Ломбецката река. На средата на дервента има караулница и хан. На караулницата има сякога по 2—3 заптии, които вардят теснината и преглеждат пътните тескерета на минувачите. Тук извира вкусна студена вода, която тече към Лъгадинското поле. Най-високото място на теснината е на запад от хана и много близо до него. От хана към изток шосето слиза бързо към Лъгадинското поле. Хълмовете от двете страни стават много по-високи. Отдясно се появява дълбока падина, по която се събира дъждовита вода от наоколо и отива за Лъгадинското езеро.

Устието на теснината откъм Лъгадинското поле е живописно. Склоновете на скалите са обрасли със зелени храсталаци, а в подножието им са пръснати хубави градини, пълни с грамадни смоковници и други овсщни дърЕета. Напред се вижда цялото Лъгадинско поле, потънало в зеленина, а зад него полегатите клонове от Карадагската верига.

От двете страни на устието по върховете има остатъци от стари укрепления, които някога са пазили прохода; тук е бил
 

1. На картата на Австрийския генерален щаб е забележено Лебед.

31

старият градец Lette. Населението нарича местността «Не-бой-се-куло!» и разказва следното късо предание за нея: Един войвода бранил дервента от много силен неприятел и бил принуден да отстъпи в калето и оттам да бие неприятеля. Когато стъпил в крепостта, извикал: «Не бой се, куло, юнаци те пазят!»

Този дервент често се безпокои от разбойници, но особено е бил опасен по-преди, когато е имало гори по височините. И сега тук стават обири. През настоящата година бе нападната даже серската поща от разбойници, които убиха един стражар, но кираджията с конете успял да избяга.

Лъгадинското поле [1] е проточено надлъж от с.с.з. към ю.ю.и. и има около 3 часа дължина и 1 1/2 час широчина. От с.з. е заградено с Карадагските планини, а от ю.и. със Солунските рътлини. Последните на с. се скачат с първите и отделят коритото на р. Галик от Лъгадинското поле. Тук се издига една усамотена височина, наречена Средец, или Деве-Каран. На южната част на полето се белеят водите на Лъгадинското езеро, което се нарича още «Св. Васил».

По подножието на височините са наредени села, а в полето, недалеч от езерото, лежи градецът Лъгадино, който сега е център на особена каза. Населението на Лъгадинското поле е от българско потекло, но половината е погърчено. Имало е по няколко къщи преселени гърци в селата: Лъгиново, Дремиглави, Балджа, Гювезна и Берово. Тия колонисти са успели да погърчат своите съселяни българи. Другите места са останали чисто български. Градецът сега се мъчи да вземе гръцки образ. Гръцките училища работят с енергия към тая посока. Няма ни едно българско училище в цялото поле.

Лъгадинското езеро чрез един къс канал се изтича в Бешикското езеро, а последното чрез рекичката Дърндина-Богазъ се излива в Рединския залив (Бяло море).

До самото устие на дервента, от лява страна, лежи селото Айватово, а отдясно — селото Лъгиново. Първото е българско, второто е погърчено. Множество ветрени воденици украсяват върховете около тия села. Наляво от шосето стои «Суха чешма» с хубава вода.
 

1. Вж. и «Книжици», IV—VII (Солун, 1891).

32

Пътят пресича северозападната част на Лъгадинското поле почти по равна линия. Той държи посока към си. и е равен до селото Гювезна или Гвоздово, отдето се почват Карадагските височини.

От Солун до Гювезна има около 17 км път. Полето е много плодородно. Тук се раждат главно жита, памук и сусам. Земята е рохка и ралата са съвсем проста направа. Палешникът е заглавен в едно криво дърво — ралица, на което на другия край е прикрепен яремът. Един човек може свободно да носи на гърба си цялото рало. Оре се с един чифт волове.

От Гвоздово пътят почва да се качва по полите на планината. Той върви дълго време по гърба на една рътлина, от двете страни на която се събират две рекички: от лява страна е суходолица, която само при топенето на снеговете и при силни дъждове достига до Лъгадинското поле, а от дясна страна е коритото на р. Богданица, която повечето време през годината тече. Всичките хълмове от наоколо са голи и грозни. Само по някои места се срещат малки храсталаци. Шосето кривуличи много, за да избяга силните стръмнини. Близо 1 1/2 час постоянно се качвахме нагоре, докато да излезем на върха на височините. На някои места пътят е много стръмен. Колкото се качвахме по-нагоре, все по-голям простор се откриваше пред очите ни. Най-сетне от върха на планината (544 м) пред нас се откри една прекрасна гледка. На юг се виждаше цялото Лъгадинско поле с всичките му селца. То като че ли беше постлано със зелено кадифе. На южния край на полето блести част от езерото и над него се възвишава островърхият Хортач. Целият Солунски рид се гледа като малка брежлинка, която дели двете полета. Далеч зад рида се вижда част от Солунското поле и над него — грамадният Олимп със снежните му върхове. На з. се гледат рътлините около р. Галик и силно блещи малкото «Солено езерце» или «Аажи-гьол». Надалеч едвам се мяркат върховете на Беласица и Паяк планина. На си. и ю.и. цялото пространство е напълнено с хълмове, по които тук-таме има гора. Оттук пътят държи се източна посока и около 36 км върви през Карадагската верига. Средината, през която е

33

прокарано шосето, е по-ниска и по-сложна от околните височини. На и. се издига Сухо-планина, най-висока в цялата верига, а на з., близо до пътя, е височината Равна, която постепенно се снишава към долината на р. Богданида. От Равна извират 4 рекички и отиват към Богданица. Пътят ги пресича и четирите. Първа по ред е Дълбока река, която малко по-долу от шосето мие българското село Богородица, после идат Бигленската река, Болубрадската река и най-сетне Стара река. Между рекичките се спущат землисти хълмове, покрити понякъде с ниска гора. Навсякъде има каменни мостове, но някои от тях са вече много развалени.

Местността е землиста. Нийде не се виждат скали или озъбени каменаци. По-голямата част от земята е покрита с нивя, обикновено — пшеница и ръж. Има и много царевица. По долините стават и лозя, но гроздето е слабо. Забележително е, че твърде рядко се срещат по тия места извори. Обикновено по доловете има изкопани плитки кладенци, от които зиме и пролет водата се изтича, а лете не се оттича. Тия кладенци са заградени със сухи зидове до 1 1/2 м високи. Лете водата често е вмирисана и недобра за пиене. Селата са далеч от пътя и скрити в долините. Изобщо местността няма привлекателен изглед.

Къде пладне стигнахме в с. Негован, което е на половин път между Солун и Сяр. Брои се обикновено от Солун до Негован да има 8 1/2 часа път — около 40—43 км. От тях повечко от 3 часа — до Гювезна, и около 5 часа — оттам до Негован.

С. Негован [1] е разположено по левия бряг на Стара река; брои около 450 къщи с българско население, което се занимава главно с кираджилък. Негованчане са развити човеци. Те прекарват с коне стоки от Сер до Солун и обратно. По-голямата част от селяните признават ведомството на Българската екзархия. Негованчане са водили отчаяна борба с гръцкото духовенство и много селяни са пострадали от тая борба. [2]
 

1. Вж. в. «Новини», год. II, брой 20.

2. Вж.  Д.  М а т о в, Кратка расправия по етнографията на Македония, Пер. спис, кн. XXXV.

34

Подир една къса почивка оставихме Негован и тръгнахме напред. Пред нас стоеше последният хълм, който се отделя от Равна и отива към ю.и., та се скача със Сухо-планина. Той е и най-високият. От билото на хълма ние видяхме на с.и. и с.з. долини, които отиват към р. Струма. Там бяхме на водораздела между Лъгадинското поле и коритото на Струма. На ю.и. се издига Сухо-планина, от която се спущат кленове към езерата Лъгадинско и Бешик. Между тях извира р. Богданица, която прибира много малки поточки, слиза в Лъгадинското поле при селото Гювезна и отива в Лъгадинското езеро. Името на тая река ни напомня знаменития юнак Богдан Войвода, който е владял околните места във време на покорението. [1] Селото Сухо е било средоточие на владенията му. Доскоро цялата околност е съставлявала отделна нахия, която се е наричала Богданска, и седалището на мюдюра е било селото Сухо.

Има и други по-малки клонове, които се отделят от главната верига и вървят към Струма. Между тях се събират малки поточки.

Надясно от пътя долината е дълбока и стръмна. По нея върви пътека за кон, която много пресича пътя и прави прехода през планината по-къс.

Преди да превалим водораздела, слезнахме в село Лахана, което е на 8 км от Негован и е населено с турци; то брои до 150 къщи. Тук е направена телеграфна станция и селото е главно спиралище на каруцарите.

От Лахана пътят почва полека-лека да се спуща към долината на Струма. След като изминахме една невисока баирчина, видяхме голяма част от Серското поле с езерото Тахинос, а по-сетне излезе наяве цялото поле с всичките планини, които го окръжават. Най-хубаво се гледаха върховете: Али Ботуш над град Демир Хисар и Меникион над гр. Сяр. Така също красиво стоеше право на и. Кушиница планина, която лиже езерото с краищата си.

На пътя срещнахме около 20 души весели турци, обръжени с пушки и пищови; те се връщаха от сватба и често гърмяха.

Колата сега вървяха бързо по надолнището и ние лесно
 

1. Вж.  К.  И р е ч е к, История болгар, Одеса, 1878, стр. 417, 436, 467.

35

стигнахме долината на една малка рекичка, която отива към Струма. Едно късо поленце, около 3—4 км широко, лежи между подножието на планината и р. Струма. То е посеяно с памук главно. Има много лозя и ниви със сусам и пшеница.

Слънцето беше се навалило близо до западния хоризонт, когато стигнахме до моста на р. Струма.

Нека направим един обзор на Карадагската верига и тогава да заминем за Серското поле.

Между Дойранското и Бутковското езера се начева една планинска верига, която върви от с.з. към ю.и. и опира до Бяло море при Рединския залив. Тази верига няма едно общо име, но по-голямата й част — от средата към с. — е известна под името Карадаг и ние тъй ще я наричаме. Карадаг се свързва с Беласица планина на с. чрез една ниска седловина, наречена Дова-тепе. Тук се проектира да мине желязната линия Сяр — Солун.

От Дова-тепе на юг се начева главната верига, която върви покрай Дойранското езеро и покрай Кукуш. От нея се отделя един доста висок клон, който се спуща към Бутковското езеро и е известен с името Круша планина. Колкото отива веригата на ю.и., толкова повече се разширява.

Под Кукуш от главната верига се отделят Солунските хълмове, които опират до Солунския залив. Между тях и главната верига е Лъгадинското поле. Главната верига опира до Бяло море при Рединския залив. Южният й край е по-висок от средата. Склоновете навсякъде са еднакво полегати. Веригата е от кристалическа порода. Растителността й е сиромашка. Горите са изтребени. Нигде не растат хвойнови дървета. Нито букова гора се забелязва някъде. Обикновено растат дъбови дървета. В Круша планина има повече гора и там се правят много въглища, които се продават в Сер. И животното царство е бедно. От дивяче се срещат само зайци, лисици и вълци.

Населението на Карадаг се състои главно от турци и българи, а второ място държат гърците. Турците са най-много. Те всички са коняри и населяват цялата централна част на веригата, размешани по някъде с български села. По западните поли по-често се срещат български села. Населението около

36

Солунските хълмове и онова на Лъгадинското поле е българско с изключение на четирите гръцки села до Лъгадина, за които споменах. По източните хълмове на планината от северната страна и средата населението е българско. В южната част от гр. Нигрита към Бяло море селата в подножието са гръцки. Така също има няколко гръцки села в южните поли на Карадаг над Рединския залив и около Бешикското езеро.

Мостът на Струма е дървен, но доста яко направен. Подпира се на много арки и е доста дълъг. Реката е широка и върви полека. Пролет и есен тя има много вода и не може да се гази, затова между селата има лодки за прекарване на пътници. Само в редки случаи, в сушави години, може на някои бродове да се гази. Това може да се каже и за по-северната част на реката до Рупелския проход.

Щом минахме моста, колата се спряха. На левия бряг на реката има караулница, дето стоят двама заптии и прекупникът на моста. Заптиите преглеждат пътните тескерета, а прекупникът взима пари за право на минуване. На възрастен пешак се взима 10 пари за минуване, на човек с кон — 20 пари, на човек с кола — по 1 гр., на пайтони — по 2 гроша.

До караулницата е построено напоследък село от преселени помаци из Ловчанско. То се казва Ени-кьой. Има около 50 къщи. Жителите му се поминуват със земеделие и с кираджилък. Те карат с биволски кола стоки между Сяр и Солун.

От моста пътят почва да свива към и. и върви през полето, а тук е издигнат около един метър над повърхността на земята, понеже местността често се наводнява от Струма и от рекичките, що слизат от Пиринските вериги. От моста до Сяр има около 15 км — 3 часа път.

Селското поле има вид на един продълговат паралелограм с направление от с.з. към ю.и. От с.з. е заградено с Беласица, от ю.и. с Кушиница планина. Между тия две вериги е дължината му, която ще има около 70—80 км. От ю.з. лежи Карадаг, а срещу него на с.и. — Пирин планина. Широчината му е от 15 до 20 км. Серското поле е прочуто по своето плодородие. Според мнението на мнозина учени то е било дъно на голямо езеро, което по-сетне си е пробило път между Кушиница и

37

Карадаг и се изляло в Бяло море. По дълбоките места са останали две плитки езера, именно в южната част — езерото Тахинос и в северната част — Бутковското езеро.

Земята е песъчлива глина, богата с чернозем. Подпочвена вода излиза плитко навсякъде, затова селата не страдат за вода.

Работи се най-много памук, пшеница, сусам и ръж, на второ място — ечмен; просо съвсем рядко се среща, а овес — никъде. Боб и леща стават навсякъде, но по-долно качество от планинските. На много места стават хубави бостани, а в южните краища се работи и тютюн.

Памучното производство в Серското поле стои на първо място. Тук става най-много памук от всякъде другаде в полуострова и есен град Сяр е препълнен с памук, от който по-голямата част се изнася вън. Тъй също голямо количество жито и ръж се продава навън.

В Сяр стигнахме по тъмно.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]