Кърджалийско време

Вера Мутафчиева

 

Глава 4. ГОЛЕМИЯТ ПОХОД СРЕЩУ ВИДИН (1797—1799)

 

1. Противокърджалийската офанзива и кърджалийската контраофанзива от 1796—1797 г.

2. Военни, вътрешнополитически и външнополитически ходове на Пазвантоглу през 1797 г.

3. Идеологическа и военна подготовка за похода срещу Видин (ноември—декември 1797)

4. Навечерието на обсадата на Видин (януари—април 1798)

5. Обсадата на Видин (май—октомври 1798)

6. Европейските сили и Пазвантоглу през 1798—1799 г.

7. Пазвантоглу — Видински паша (1799)

 

След 1796 г. кърджалийството, а и феодалната анархия изобщо достигнали най-високия си връх, за да се задържат с години там. Румелийските земи заживели под своя самосъзрял ред. Румелия и Цариград се оказали в същинска война; правителствените походи из Румелия били наказателни експедиции на вража земя. Местното население, убедено, че тия войски са върли негови врагове не по-малко от размирниците, отхвърлило всякакви поданически задължения към Портата — то изработило собствени методи за самоорганизация и самоотбрана срещу напастта от две посоки.

 

Що се касае до самозванците из Румелия, след 1796 г. те вече разполагали със свободна територия, те се групирали, установили съподчинение или договорни отношения помежду си. Би било неточно да говорим за техни сериозни действия против централизма през посочените години. Централизмът бил фактически слабо представен из Румелия, та къде по-значими за главатарите или отцепените аяни се очертали сега конфликтите помежду им — борбата за преразпределяне на овладените територии, сфери на влияние или за сюзеренитет.

 

Опитала дотук и позорни амнистии, и безплодни наказателни експедиции, Портата занапред пак ще се мята от една към друга гибелна крайност, ще извършва сякаш нарочно онова, което стимулира анархията в Румелия. Нека не отдаваме тези мерки —

 

159

 

 

коя от коя по-нелепи — на държавническо късогледство у Селим III. Той бил оставен без избор. Наследството на Османовци било прекалено тежко, та имало преголяма инерция из наклона на разрухата.

 

Новото, което периодът от 1796 г. внася в изследването на анархията, е обогатената разполагаема документация. Събитията в Румелия сега добили такъв размах, че привлекли интереса на европейските сили. Беглите и неточни, неиздържащи проверка при засичането им с османски източници донесения на дипломатическите агенти в Цариград, датирани от годините до 1796, отстъпили място на понякога всекидневна информация не само върху събитията, но и за състоянието на духовете в столицата, за пренията в Дивана. Европейските агенти от своя страна започнали да поддържат агентура освен в Цариград и в някои провинциални градове; изпращали свои тайни съгледвачи, за да си осигурят точна картина на анархията; стремели се да вникнат в същината на нещата там.

 

 

1. Противокърджалийската офанзива и кърджалийската контраофанзива от 1796—1797 г.

 

Хакъ̀ паша, новият пълномощник срещу кърджалийството, проявил известна активност през 1796 г. Той нападнал с. Алъкьой, където бил си построил „конаци и кули”, за да съхранява ограбено богатство прословутият родопски главатар Мехмед Синап, разсипал ги с артилерия и убил Синап. Многобройните легенди из Родопите, посветени на тъмните подвизи, на грамадното богатство и на садистичната жестокост на помашкия главатар, несъмнено съдържат историческа правда, макар че датират почти единодушно смъртта на Синап след 1800 г. [1] При все това други, пак родопски предания силно героизират този главатар [2].

 

По данни от дипломатическите донесения Синап се съпротивляваггсрещу Хакъ̀ паша с 600 души свои хора, но не устоял на артилерийския обстрел. Едва след смъртта му станало известно, че бил провождал по 200 кесии (акчета или грошове?) на кехаята на султанката-майка, Юсуф ага [3]. Другояче казано, Синап ще да дължал успехите си не толкоз на своята дружина и на многобройните

 

160

 

 

си сподвижници по места, колкото на интереса, който бил вложил в тия успехи всемогъщият Юсуф ага. Тази пряка връзка между един от най-свирепите главатари и фаворита на султанката майка свидетелствува докъде била проникнала корупцията всред висшите кръгове. Нека припомним, че наред с Юсуф ага в Малкия диван заседавали „прогресивните съветници” на Селим III, мислители и автори, като Махмуд Раиф ефенди, Татарджик Абдулла, Сеид Мустафа Ремиз ефенди и пр. [4] И все пак подкупничеството, което прояждало целия имперски апарат, засегнало дори създателите на „низам-и джедид”.

 

Разгромът на Синап навярно бил един от не многото успехи на Хакъ̀ паша. Както ще видим, пашата ограничавал наказателните си набези из Тракия и Беломорието, отбягвайки да се отдалечава от Одрин. Съвременниците признават на Хакъ̀ паша неговите усилия да се справи с кърджалийството, нападенията му над райони, известни като кърджалийски убежища. Но анархията намирала прекялено много пътища, за да ги пресече той с наказателни експедиции. Чрез жестоки до кръвожадност репресии Хакъ̀ не само наострил против себе си аяните, мирното население, но и се оказал изолиран от всякаква подкрепа в Румелия — изоставили го дори личните му сеймени. За да си гарантира какъв-годе боен ефектив, Хакъ̀ паша прибягнал до съдбоносна за каузата на властта мярка: през 1797 г. той наел на своя служба даалии и арнаути — 5000—6000 човека. Таха двуостра войска държел той на стан под Одрин, с нея предприемал акции из близките райони [5].

 

Такова развитие в офанзивата на Хакъ̀ паша следва да означим без уговорки като провал. Но едва ли само поведението на командуващия отблъснало местните аяни: аянската институция била по органиката си противоцентралистична. Цялата структура на властта над Румелия изключвала успеха на правителствените експедиции тук.

 

Зимата на 1796—1797 г. била добър повод за Хакъ̀ паша да оправдае безпътицата си. Кърджалиите се изтеглили из мъчно достъпните планински места, а пашата все пак извършил до 10 февруари няколко обиколки из Тракия. После се обявил за болен и заседнал в Пловдив. През туй време Кара Фейзи шетал из равнината [6]. Големият пожар в Пловдив през същия този месец бил дело на правителствените войски, които се държели като кърджалии. Хакъ̀ паша ги отвел към Казанлък, за да попречи на някои едри главатари от Тракия да преминат в Северна България [7].

 

161

 

 

Надеждите, възложени върху Хакъ̀ паша преди една година, не се оправдали. Безразборните екзекуции, конто извършил над сподвижници на размирието, оказали се под ръка; разривът му с аяните из Тракия; неприятелството на Юсуф ага, когото убийството на Синап лишило от голям и редовен приход — всичко това изиграло ролята си. През май 1797 г. пълномощникът срещу анархията бил снет. Решаваща за уволнението уж била голямата кърджалийска контраофанзива, която почнала през пролетта и предизвикала паника в столицата [8].

 

Тъй като Хакъ̀ трябвало да замине за новото си местоназначение, Белград (по-скоро заточение, при тамошните чести бунтове), той разпуснал войската си, съставена предимно от кърджалии. Под претекста, че не бил им заплатил, те разграбили и опожарили Калофер. Твърде бледо упование възлагала властта върху Мустафа паша, новия румелийски бейлербей. Портата му изпратила 600 топчии, но и той държел на плата 1000 кърджалии, „тъй като бил родом от Гюмюрджина, голямо кърджалийско гнездо”. Очаквал се конфликт между него и аяна на София, с когото имал стара вражда [9]. Ще рече, новият бейлербей нямал достъп дори до центъра на бейлербейството си.

 

Никакви оптимистични събития не последвали смяната на главнокомандуващия. Големи размирни съединения опустошавали двата бряга на Марица, укрепявайки се в някои тракийски села. Тази контраофанзива се центрирала в многочислен кърджалийски „поход”. Той разорил селищата непосредствено под Одрин, след като бил свършил същото в Пловдивско и Чирменско. Местните аяни получавали ултиматум от знаменития вече Кара Фейзи, с който той им изисквал крупни суми (по 10 хиляди гроша в пари и толкова в натура), за да опразнел околността. От Одрин — като град многолюден и богат — било изискано още повече. Над 20 000 бежанци от изстрадалата Източна Тракия потърсили приют зад стените на Цариград, като изнесли из огъня единия гол живот. Но анархията имала вече яки пипала в самата столица — тук бил разкрит голям заговор в полза на румелийските размирници. По някои слухове, ликвидирани били 1500 заговорници, докато арестите продължавали [10].

 

Дори не всички сведения в това дипломатическо донесение да бъдат верни, явно е, че през лятото на 1797 г. кърджалийството приело незнаен дотогава размах. Той бил не само териториален (въпреки че и териториално бил внушителен); нападенията на Кара Фейзи и други тежки главатари непосредствено заплашвали

 

162

 

 

Одрин, събирали от големи селища тежък трибут, парализирали одринската войска. Освен туй обаче кърджалийството надраснало собствените си бойни методи, образувало походи. Те му осигурявали победи и едра печалба. Така офанзивата на Хакъ̀ паша всъщност заставила кърджалийството да се уедри, а това му позволило да се впусне в походи. Този качествен момент в развитието на изследваното явление трябва да бъде силно подчертан в противовес на всеобщото схващане за стихийния характер на явлението. Явно е обаче, че през 1797 г. кърджалийството вече било не съвсем стихийно, щом образувало съединения и дори походи към столицата. Този прелом бил предшествуван от „съвещания” на размирниците, споменати във фермана по отменяване на амнистията. Тоест кърджалийството се стремяло да координира своите хаотични дотогава действия, съсредоточавайки ги срещу централизма.

 

Що се отнася до големия противодържавен заговор в Цариград, дял в него вероятно имал Пазвантоглу, който именно през 1797 г. взел да се занимава и с агитация. Не е изключено някой от главатарите също да бил се сдобил с привърженици в Цариград; походът на кърджалиите из Източна Тракия би изглеждал неоправдано дързък, ако не подозрем тайно съдействие за сполуките му и отгоре. Все в този ред нека отбележим, че през юни избухнали еничарски бунтове в Смирна, Кандия и другаде — покровителството, което Пазвантоглу обявил, че поема над оскърбените от Селимовите реформи оджаклии, донесло резултат [11].

 

В такава обстановка Мустафа паша получил, а сетне и отправил заповед до длъжностните лица в Софийско и Пазарджишко за преследване на кърджалиите, разбити от Хакъ̀ паша и укрили се в планините, в местността Лъджа между Гюмюрджина и Фереджик [12]. Но след като цяла Източна Тракия била заляна от размирници, какво би допринесло изтребването на една дружина, установила се в дадена местност? Не е изключено властта да се опитвала да довърши всъщност единствената си засега победа над кърджалиите: разгрома на Синап. И наистина акцията протекла успешно за Мустафа паша [13].

 

Кърджалийските победи из Източна Тракия ставали тъй застрашителни, че срещу „похода” трябвало да бъде призован от Анадола бейлербеят ѝ Ало паша. Той идел на помощ на Одрин с 10 000 еничарски бойци, понеже градът не само бил обсаден от кърджалиите, ами те заели вече и някои негови предградия, за да

 

163

 

 

упражнят натиск и да получат изискания голям откуп [14]. Намесата на Ало паша била ефикасна. Неговите многочислени бойци още не били заразени от въздуха на Румелия. Кърджалиите, водени от Кара Фейзи, се озовали между войските на Ало паша и Мустафа паша. Затуй отстъпили към планините, но правителствените части не ги преследвали по разбираеми съображения [15].

 

За отбелязване е, че през лятото иа 1797 г. правителствените войски неочаквано печелят някои схватки с кърджалийството. Това може да се обясни с две причини. Първо: наглостта на кърджалиите стигнала дотам, че те вече напъплили Източна Тракия, позволили си обсада на втория имперски град на Балканите, Одрин. А из тия равнинни, близки до столицата места бойците на Портата се усещали що-годе сигурни, т. е. смеели да се появят. Второ: Портата хвърлила значителни анадолски части в Румелия — дислокация, която била замислена от 1796 г. Както бе подчертано, румелийските еялетлии, сеймени и пр. наемници се оказали досущ негодни, когато било въпрос до сражения против кърджалиите. Между едните и другите фактически не съществувала разлика в произход и социална принадлежност, а оттам — ив умонастроенията им. Затуй пък анадолските части тук се чувствували завоеватели — външна сила, враждебна на Румелия. Само така си обясняваме иначе изненадващите сполуки на Ало паша.

 

Той по-право бил назначен за един от тримата командуващи срещу размирието (успоредно с Мустафа паша в София и Осман паша в Силистра) през юни [16], но влязъл в бой през юли. Султанът възлагал големи очаквания именно на анадолците. Понеже било ясно, че настъплението срещу кърджалийските сили не може да успее само при един фронт, тъй като размирниците се укривали из планините и опазвали от унищожение, необходимо било да бъдат те притиснати едновременно от три страни — откъм Северна България, Софийско и Одринско. Селим III (все в стила на „противокърджалийската епистолика”) излагал оптимистични планове. По повод размирните сполуки на бившия севлиевски войвода Али и на Гяур Имам (сполуки, които позволили на двамата главатари да овладеят Плевенско, Ловешко, Търновско и Никополско) султанът начертал стратегема за тристранно настъпление срещу Средна Северна България, което следвало да я прочисти основно [17].

 

Много скоро се разбрало обаче, че командуващите не смеели да придвижат войските си, за да не ги срещнат. Така Мустафа

 

164

 

 

паша не помръднал на изток от Пазарджик, а Ало си седял в Одрин. Първият твърдял, че държи бойците си в Пазарджик, за да попречи на кърджалиите от двата бряга на Марица да се обединят. Ало паша пък бил практически обсаден от 2000 кърджалии, които разорили Одринско и застрашавали самия стан на пашата [18]. Поведението на войските му било по-зло и от кърджалийско. Полудивите анадолци стрували на населението от Одринско 7000 гроша дневно освен контрибуцията от 100 кесии, освен пладнешкия грабеж, поради който местните жители затворили и взели да охраняват одринските безистени и пазари. Тъй пребиваването на анадолските войски в Източна Тракия ѝ се отразило по-тежко от кърджалийската напаст. А едрите главатари най-сетне се изтеглили, но не по-далеч от Казанлък, където се установили да наблюдават движенията на пашите [19].

 

Тъй или иначе тройното командуване припечелило известни успехи. В Цариград те били представени като край на кърджалийската опасност. Говорело се упорито, че част от главатарите отново щели да се съберат на съвещание с представители на властта, а то щяло да бъде последвано от нова амнистия. Извън това решено било да се включат повече размирници във войската, като арнаутите бъдели прибавени към силите на Мустафа паша, а кърджалиите — към анадолските части на Ало паша [20].

 

Тази игра монотонно се повтаряла. Портата бързала да обяви ефимерните си сполуки за съдбоносна победа и мигновено да дари амнистия на държавните престъпници, които продължавали да узурпират властта ѝ по места. Защото — също еднообразно — тя замисляла следващия си стратегически ход: нова офанзива против Пазвантоглу.

 

Тези свои две основни задачи — кърджалийството и Пазвантоглу — Портата възнамерявала да ликвидира поотделно. Опитвайки поход против Видин, властта амнистирала главатарите; опитвайки поход против главатарите, тя амнистирала Пазвантоглу.

 

Впрочем докато сменяла главнокомандуващи срещу кърджалийството отсам Балкана, докато печелела тук сражения или си внушавала, че ги печели, властта изтървала положението отвъд Балкана. Там същата 1797 г. окончателно поляризирала местните сили, предизвестявайки, че откъсването на Северна България от властта на Дивана предстои непосредствено.

 

165

 

 

 

2. Военни, вътрешнополитически и външнополитически ходове на Пазвантоглу през 1797 г.

 

Самият Пазвантоглу през въпросната година променил на няколко пъти диспозицията си спрямо Портата, показвайки на какво е способен като честолюбец, демагог, политик и стратег. Неговата агитация проникнала и намерила добра почва дори в някои столични среди, с което интересът на външните сили към видинския отцепник (по чин все още само еничарски ага на крепостта) пораснал.

 

След февруари 1796 г. започнала офанзивата на Хакъ̀ паша, през май 1797 г. тя била продължена от Мустафа паша, а през юни към нея присъединил анадолците си Ало паша. Това принудило част от кърджалийските съединения, действуващи дотогаз из Южна България, да се прехвърлят в Северна. Из пътя си те спрели в Казанлъшко, подлагайки го на грабеж и палеж. Въпреки ферманите никой командуващ не бил овладял старопланинските проходи, през които размирниците спокойно преминали. Проходната защита била възложена на местното население [21]. Но, общо взето, до лятото на 1797 г. кърджалийската концентрация северно от Балкана се увеличила.

 

Още на 13 февруари севлиевският войвода Хасекизаде Хасан ага докладвал за големи кърджалийски нападения над Търново, Севлиево и Никопол — този доклад трябвало да бъде тайно препратен до Портата чрез един никополец без определено звание. В допълнение към него доклад войводата приложил втори, от същата дата, с който уведомявал властта, че нападащите главатари били „хора на Пазвантоглу” [22]. Така верният на властта войвода я уведомил за събитията, намирайки се под вража обсада в Севлиево.

 

Той, уви, не знаел всичко по въпроса: през февруари Търново било не само нападнато, но и превзето от голямо кърджалийско съединение начело с все още неизвестния Кьопрюлюоглу, беглец из Белград. Подозирали го, че бил направляван от Пазвантоглу, който през същия месец се държал в привидно покорство. Като контрамярка Хакъ̀ паша разположил войска в Казанлък, за да не позволи на кърджалиите да заемат Разградско и Русенско или да се върнат в Тракия, тъй като имали много съчувственици дори в Одрин и Цариград [23].

 

166

 

 

В тия най-големи центрове ужасът пред Пазвантоглу нараствал — говорело се, че освен Търново били овладени и Сливен, Свищов, Ниш. Австрийският интернунций смятал, че слуховете приписват на отцепника всъщност неорганизираните действия на даалии или белградски еничари, които „боготворели своя вожд заради справедливостта, дързостта и щедростта му” [24].

 

Паниката обхващала и малцината оцелели представители на Портата в Северна България; те настояли силистренският валия да придвижел войската си до Никопол, за да парира понататъшните подстрекателства на Пазвантоглу [25]. А мухафъзът на Видин Абди паша бил дотам парализиран от съчувствениците на отцепника, че не успявал да отправи дори един куриер до Портата, ами си служел с тайни връзки. Чрез тях той я уведомил как вече не смогва да следи низките козни на Пазвантоглу, които изниквали с голяма честота. Напоследък Осман бил се срещнал с бившия войвода на Севлиево — Али ага. Понеже заповедите изисквали и от Видин да бъдат изпратени войски в помощ на Хакъ̀ паша, видинският мухафъз събрал 3000 души, но подозирал началниците им в сговор с Пазвантоглу.

 

Пристигнала в Търновско, въпросната войска останала без снабдяване, та заплашвала с бунтове и грабеж. В замяна на туй наоколо държали по 1000 души Тръстениклиоглу и Гяур Имам. А агитатори за „видинските работи” вече проникнали надалеко, дори в Битоля. По същото време в Добруджа (в тила на Тръстениклиоглу, който вече се очертавал като евентуален, макар твърде несигурен съюзник на Портата в Северна България) размириците се усилили. Там като „човек на Пазвантоглу” се проявил Йълъкоглу, който вилнеел из Добричко от началото на годината. Той нападнал с 300 души дружина Добрич, но бил отблъснат от гражданите, дал жертви и се оттеглил, продължавайки да съсипва околността [26].

 

Следователно хората на властта в Северна България били недееспособни — щом се оставили Пазвантоглу да ги притисне от две страни. Връх в дързостта на видинския еничарски ага било нападението над Никополската крепост — една от най-важните за Портата опори отвъд Балкана. Никопол бил обезкръвен поради върлуващата чума, но едва ли там трябва да търсим причините за капитулацията му. Падането на Никопол, неговото опожаряване и разорение накарало Портата да призове към тази своя последна вярна крепост в Подунавието войски чак от Шкодра, Крушево и Вълчитрън [27], понеже не смеела да разчита на бойци, събрани от близки до огнището на бунта райони.

 

167

 

 

През март до столицата си пробила път прокламацията, обявена от Пазвантоглу, след като превзел Никопол. И тъй още привидно покорен през февруари, той скоро открито изстъпил срещу Портата. А прокламацията му заслужава внимание като част от многопосочната демагогия на отцепника.

 

„ ... Пазвантоглу, който току-що развя знамето на бунта, заявява в тази прокламация, че той стоял начело не на скитници, нито обирници, както би могло да се повярва или пък хитро да се разпространява, а на истински чисти мюсюлмани, движени от същите принципи като него и грабнали като него оръжие, за да опазят мюсюлманската вяра и да удържат целостта и чистотата на османските нрави и обичаи срещу корумпираната власт, стараеща се да ги подмени с всичко най-долно и развратно от европейските и ненавиждащо военната дисциплина — нещо, което нито той, нито хората му някога ще възприемат. Пазвангоглу завършва със заплахата да се появи в самия Цариград начело на сто хиляди души, за да взриви тези нововъведения, съдбоносни за Османската империя, чиито устои те подкопават и предизвестяват близката ѝ гибел, ако правителството не побърза да ги отмени.”

 

По-нататък, съобщавайки на емигрантския френски крал Луи XVIII някои собствени наблюдения, неговият представител при Портата Шалгрен писал: „Ако би било възможно да изпълни заплахата си, Пазвантоглу ще се опре тук на 2/3 от истинските мюсюлмани, възмутени, както него, от опасните новости. Те говорят за тях с толкова презрение, с колкото и ненавист. А еничарите несъмнено ще увеличат неговите сили... Той карал да го наричат султан Осман, на името на прочутия халиф, наследил Омар...” [28]

 

Аналогични сведения отправил до своето правителство и австрийският интернунций Рат-Кил. С тази разлика, че се спрял предимно върху политиката на отцепника по отношение на християнското население в Северна България, изтъквайки популярността на Пазвантоглу [29]. В такъв смисъл се изразили и руските консули в Букурещ или Яш — те пък били склонни силно да преувеличат човешките ресурси, с които Позвантоглу разполагал. Руските представители ги определяли на 120 000 човека [30].

 

Интересът на европейските сили към отцепника не бил случаен — той щял да изиграе съдбоносна роля за Пазвантоглу и видинското отцепничество. Последното десетилетие на XVIII в.

 

168

 

 

било запълнено с преломния конфликт, започнал от Франция и разразил се в брожения из някои други европейски страни. Легитимизмът бил нащрек, в отбрана пред ранната военна експанзия на Френската република от 1797 г., а събитията из Румелия започвали да му наномнят неговия крах на Запад. При цялата мюсюлманска реакционносг на част от програмата му в друга нейна част Пазвантоглу прокламирал опасни новости по отношение на експлоатираните. Това било достатъчно, за да бъде алармиран застрашеният от Френската революция феодален легитимизъм. В отцепничеството на Пазвантоглу европейските наблюдатели долавяли призрака на една нова гражданска война — в Румелия. Твърде показателно издава ужаса пред нея В. П. Кочубей: „Разбойниците са превърнали Румелия във втора Вандея.” [31]

 

Осман Пазвантоглу отлично съзнавал, че неговото отцепничество привлича погледите на външни сили към Видин. За отцепника било ясно, че интересът на Русия или Австрия към него е недоброжелателен — двата вековни врагове на Турция именно в този исторически момент били особено заинтересовани в мира из балканските провинции на Османската империя. Затуй пък възвестеното още през 1792 г. от Конвента решение да бъде оказвана военна помощ на всяко революционно движение из Европа обнадеждило и Пазвантоглу. Всъщност сведенията за пегови връзки с Франция датират от 1797 г.

 

През март Обер дю Байе, представител иа Директорията в Цариград, уведомил правителството си, че чрез посредничеството на „един грък” получил от Пазвантоглу послание, в което отценникът възхвалявал новата държавна уредба на революционна Франция, показвайки колко е информиран в международната политика. „Нали усещате, гражданино министър — писал Дю Байе на Талейран, — че този така образован човек един ден или ще управлява империята, или ще бъде убит.” [32]

 

По-нататъшните бойни операции на отцепника из Северна България били следени от представителя на Директорията в Букурещ — Кара Сен Сир, — който от есента на 1797 г. бил акредитиран в Цариград. Сен Сир именно разкрил осведоменост по случая Пазвантоглу, давайки висока оценка на личните качества и на умната и перспективна вътрешна политика на отцепника: „Той е укрепил добре Видин на Дунава и непрестанно поддържа гарнизон от 12 000 души, всички дълбоко предани на каузата му. Оттам разпраща заповеди, издава присъди по

 

169

 

 

вероизповедни и административни въпроси. Правосъдието му е твърдо и бързо върху подвластната му земя, която обхваща почти цяла България. От него се боят. Населението там е товарено с по-малко данъци, отколкото в останала Турция — това е една от основните черти на неговата политика.” [33]

 

Като я описва от ясни буржоазни позищш, Сен Сир дефинира и целите на външната политика на Пазвантоглу: „Той не обича русите и не може да понася немците. Но този бунтовник знае, че не би устоял срещу Портата, ако една външна сила се обяви против него, освен ако друга пък не би го подкрепила — ето истинския възел на политиката му.” [34]

 

По това време Пазвантоглу вече бил опитал да се свърже с Директорията чрез цариградския ѝ представител. Той бил отправил и до Сен Сир „един от своите приближени секретари, грък”, след което многократно сондирал представителя на Директорията за нейното разположение към каузата му. Резервите на Сен Сир, неупълномощен да преговаря с едип бунтовник, постепенно били преодолени — той все по-горещо препоръчвал на Талейран отцепника, когото гледал тук едва ли не като идеен съмишленик [35]. Но до края на 1797 г. Директорията не се ангажирала с никакви връзки с Пазвантоглу. Очевидно до мира в Кампо Формио тя поддържала начертаната от Конвента източна политика: да не си създава допълнителен враг в лицето на Портата чрез революционна агитация из Турция [36].

 

Впрочем, докато активно работел за разширяване на своите владения, Пазвантоглу гледал далеч — той правел опит да се заяви в голямото раздвижване из Европа, предизвикано от ранните походи на Френската република; правел опити да създаде външна подкрепа за своето растящо честолюбие. Мирът в Кампо Формио, който между другото сложил край на венецианската власт над някои йонийски острови, ги обособил в република под френско управление. Френските власти веднага потърсили връзки с пашите-отцепници, албанци; така започнали взаимоотношенията между Али Тепеделенли и Директорията например [37]. Добре въведен в международната политика (Сен Сир допринасял немалко в тази насока, осведомявайки редовно видинския си агент по тамошните събития) [38], Пазвантоглу с право смятал, че Директорията ще направи завой в източната си политика, понеже вече имала свои интереси на Балканите. Тъкмо той настойчиво взел да търси нейното приятелство, през ранната зима на 1797 г. постоянният му агент бил арестуван в Цариград и

 

170

 

 

убит след жестоки изтезания [39]. Това за кратко прекъснало връзките между Видин и Директорията, възобновени едва при големия поход против Видин.

 

Но нека се върнем към пролетта на 1797 г., за да проследим военните прояви на Пазвантоглу, които принудили Портата към въпросния поход.

 

Докато султанът се колебаел между нов опит за офанзива или за компромис с едрите главатари, тайната среща между Пазвантоглу и бившия севлиевски войвода дала резултати: през март последният с 400—500 конни кърджалии превзел Плевен. Валията на Силистра Осман паша междувременно заседнал в Никопол, но чакал още подкрепления, за да потегли срещу Плевен. А в Плевен вече били пристигнали и главатарите Маджар Али и Гяур Имам с големи съединения. Валийските шпиони донасяли непрестанно за успехи на кърджалиите: разорени били 7—8 никополски села, понеже валията се намирал именно в Никопол. В замяна на туй обаче редица селища във Врачанско, Видинско, Нишко, Оряховско, Плевенско и Ловчанско били се присъединили изцяло към кърджалийския съюз. Всички техни жители, годни да носят оръжие, си подали ръка с кърджалиите, та валията не набрал от изброените области никакво опълчение. Заявявайки, че ще упорствува в борбата си срещу размирниците, Осман паша все пак съветвал да бъдат изслушани представители на онова население, което се съюзило с кърджалиите [40].

 

Така през февруари—април Пазвантоглу разширил територията от Видин до Габрово, Търново и Свищов. От това време датира и едно застрашително за централната власт явление: редица селища из Северна България се обявили на страната на Пазвантоглу, взели да поддържат с оръжие или чрез снабдяване неговото отцепничество. Тоест още преди големия поход против Видин населението на част от Северна България вече било привлечено от Пазвантоглу, който му обещал смекчена експлоатация и равноправно отношение към християните.

 

Авторитетът на Пазвантоглу растял — из Румелия агентите на Австрия не били чули лоша дума за отцепника. Напротив: населението му желаело успехи. От тази позиция на реално надмощие той започнал открити преговори с Портата, използувайки посредничеството на влашкия княз. Пазвантоглу обещавал да отдели своята войска от кърджалийските части и отричал участието си във всякакви противодържавни действия, като

 

171

 

 

хвърлял вината за безредиците в Румелия върху снетия Хакъ̀ паша [41]. През май 1797 г. отцепникът действително преустановил явни връзки с главатарите на Средна Северна България. Това обнадеждило централната власт. В началото на юли на румелийския бейлербей Мустафа паша било наредено да съедини силите си с тези на анадолския — Ало паша, та двама да потеглят срещу кърджалийските дружини, разположени из Ловешко, Търновско и Никополско. В тази акция трябвало да участвува и валията на Силистра Осман паша [42]. (Разпореждането не споменава Пазвантоглу, неминуемо обвиняван през предходните месеци за всички безобразия на кърджалиите отвъд Балкана.) Изводът, че през лятото на 1797 г. Портата разчитала на видинския отцепник за борбата си против размирниците, е подкрепен и от друг документ — до Пазвантоглу, датиращ от 10 юли. Нему се заповядвало да осигури храни и боеприпаси за войската, на която предстояло да действува срещу кърджалиите в Северна България [43].

 

Към края на юли в столииата се разчуло, че големи кърджалийски обединения били разбити тук и там, без тия новини да са конкретни [44]. А Портата набързо обявила новата амнистия на кърджалиите и включването им във войската на Мустафа паша [45].

 

Види се, че през септември 1797 г. Портата пак решила, че е необходим такъв тактически маньовър. Може би Мустафа и Ало действително постигнали успехи против кърджалиите; може би те мамели и Цариград за размера на успехите си; може би сам султанът държал да вярва на такива заблуди; може би султанът лично лъжел, че вярва. Във всеки случай едногодишната война, обявена на анархията като цяло през 1796 г., отново завършила с примирие, въпреки че междувременно не било се случило нищо съществено, различно. Изглежда, по същия начин през май тихомълком бил помилван за пети път Осман Пазвантоглу, който до есента се държал неопределено или дори определено враждебно. Но ясно е, че към септември Портата взела ново (засега негласно) решение за генерален удар против видинския отцепник, та се стараела да си осигури мир и ред южно от Балкана.

 

Откровено погледнато, централната власт нямала причини за оптимизъм — нещата в Румелия се развивали все по-зле за нея. Към досегашните ѝ грижи тук се прибавила чумата, която опустошавала освен Сърбия и Дунавския бряг [46]. Извън това

 

172

 

 

случило се неизбежното: двамата уж победоносни командуващи паши, Мустафа и Ало (през протеклите месеци те правили всичко възможно, за да не срещнат войските си, които таели дълбока взаимна ненавист), най-сетне стигнали до отявлен конфликт. Тъй като Ало настоявал да получи румелийското бейлербейство, вече възложено на Мустафа паша, тъй като отказвал да се прибере с войските си в Мала Азия, той фактически установил своя власт над Одринско и близките области, където събирал тежък трибут, вършел безчинства и не допускал намесата на Цариград. А Мустафа сдържано изчаквал, тъй като се боял, че едно генерално сражение със съперника му ше го лиши от бойни — те щели да прибягат при Ало паша. Арбитър в този нов вид размирие на румелийска земя не можела да бъде Портата естествено. Двамата паши се надявали на Пазвантоглу — ако се обявял на страната на единия или на другия военачалник, той би наложил безусловно неговото надмощие [47].

 

А кърджалийската амнистия и сблъсъкът между пашите датирал от началото на октомври. Отделни известия говорят, че по същото време Портата вече замисляла голяма акция против Видин, като изтъквала непригодността на Ало паша за главнокомандуващ в нея [48]. Не е изключено повод за откриване на новите неприятелства да са дали някои едри кърджалийски главатари, известни като сподвижници на отцепника, а именно: Кара Хасан, Манаф Ибрахим и Исаоглу с 300 души. Кара Фейзи, Дженекчиоглу Кара Мустафа и Еминджик с 800 души. Изброените главатари вилнеели из Берковско, Пиротско, Знеполско и Брезнишко през м. септември [49]. С една дума, Пазвантоглу само на книга съдействувал на Портата против кърджалиите в течение на половин година, а подвластните му главатари фактически си вършели работата и през този срок.

 

Разтревожена от възраждащите се заплахи, Портата взела отчаяни мерки да се отърве поне от анадолците на Ало паша, които успяла да отпрати дома им в края на ноември [50]. Тяхното изтегляне от бойния театър било сигнал за нов взрив на анархията, сега оглавена от Пазвантоглу:

 

„Дръзкият блясък, който Пазвантоглу току-що придаде на своя бунт, като нападна и опожари Никопол (който изглеждаше, че държи да устои срещу ударите му), доказва, че този водач е успял да се засили благодарение на дезертьорите от османските армии, на остатъците от кърджалийски съединения и на всички недоволници, конто е създал режимът на румелийския бейлербей.

 

173

 

 

Докато Ало паша беше в Европа, той (Пазвантоглу, б. а.) играеше между двамата командуващи, ласкан от тях, хранейки лъжливите им надежди и заздравявайки мълчаливо всички крепости и укрепления, които владее. Между другото той е заобиколил Видинската крепост с твърде широк воден ров, който се съединява от два моста с Дуиава. Той заплашва, че ще срине Русе, ако жителите му не се подчинели на неговите заповеди. Той би станал господар на Влахия, чиито преки връзки със столицата биха били напълно отрязани.” [51]

 

С една дума, Осман Пазвантоглу запазил приличие до оня миг, когато останал с един враг в Румелия: Мустафа паша. Отцепникът просто изчакал да бъде разрешен конфликтът Ало — Мустафа, за да не предизвика чрез своите действия единодействие помежду им. А неговото изчакване всъщност било подстрекателство в този конфликт. Щом нещата се изяснили, Пазвантоглу не отложил дори със седмица своята атака — превзел отново Никопол. Отпор очевидно той не срещнал.

 

Твърде възможно е Пазвантоглу да е предприел на нова сметка враждебни действия, бидейки осведомен за предстоящия поход срещу Видин, който вече бил в подготовка — както ще видим, отцепникът имал своя „партия” в Цариград. Твърде възможно е неговото нетрайно покорство през част от 1797 г. да било също изчакване: Пазвантоглу се надявал да получи чрез тайни преговори пашовски сан, но не го получил. Санът паша пък му бил необходим, за да встъпи в официално качество (а не като прост самозванец) във връзки с външните сили и по-точно с Франция, която вече например преговаряла с Али паша Тепеделенли. Много възможно е тази нова експанзия на видинския отцепник да се дължала на зараждащото се негово съперничество с русенския аян.

 

Подунавието явно било тясно за двамата еднакво честолюбиви самозванци; явно било, че тяхната вражда тепърва ще набъбва. Впрочем сега Пазвантоглу заповядал настъпление на своите части покрай Дунава към Русе, при което действията им имали дълбочина и в равнината. Според думите на пратеника му до Сен Сир цел на отцепника било господството над Влахия, заради което той трябвало да овладее Русе — ключа към отвъддунавските земи [52]. Тази експедиция на кърджалиите, направлявани от Видин, Мериаж отнася към зимата на 1796 и пролетта на 1797 г. [53], но тя всъщност се състояла през есента на 1797 г.

 

174

 

 

Експедицията срещу Русе и Влахия се осъществила под началството на Кара Мустафа — един от „генералите” на отцепника. Само със 100—200 конници той прехвърлил Дунава при Оршова, стигнал Букурещ, проникнал в княжеския дворец и с оръжие в ръка поискал от княза Ал. Ипсиланти да му предаде оставените на съхранение тук богатства на никополския аян, премахнат от Пазвантоглу. Обискирайки манастира Въкърещ, Кара Мустафа поставил под терор влашката столица и се изтеглил обратно на 8 ноември подир двудневни непрекъснати преговори с болярството. Паниката пред дружините на Пазвантоглу, която обхващала Букурещ и изобщо Влахия подир този първи, но убедителен набег на Кара Мустафа, си имала основания — с него се сложило начало на системпите вбъдеще нападения на кърджалийски съединения над отвъддунавските земи [54].

 

 

3. Идеологическа и военна подготовка за похода срещу Видин (ноември — декември 1797)

 

Сега войната против Видин, замислена още преди описаните събития в Северна България и Влахия, вече се налагала въпиющо.

 

Портата разпратила инструкции, съгласно които местните аяни трябвало да бъдат ласкани и привличани чрез подаръци, понеже разчитала на техните еялетлии в предстоящата голяма кампания [55]. Князът на Влахия — вече пряко заплашен — заявил, че ще окаже помощ в провизии на войната против Видин [56].

 

На 29 ноември, веднага подир набега при Кара Мустафа до Букурещ, румелийският бейлербей получил нареждане да локализира бунта в Северозападна България, като не допусне нито един размирник, намиращ се южно от Балкана, да се прехвърли отвъд [57]. Аналогична заповед била получена в София на 31 декември. Тя констатирала, че напоследък към Видин се съсредоточавали маса сеймени — арнаути и кърджалии. Аяните на Валона, Солун, Сяр, Охрид, Крушево и пр. и най-вече румелийският бейлербей щели да отговарят, ако пропуснели дори един човек да премине „оттатък” [58].

 

175

 

 

Тъй Портата не хранела илюзии по популярността и перспективите на своя противник: към Видин се стичали всякакъв род недоволници и професионални вече размирници. Към Видин било устремено всичко, годно да носи оръжие, а не намерило — в течение на повече от десетилетие — кой да заплаща неговия боен занаят. Характерен е един термин в цитирания документ, който иде да обобщи отделните разновидности размирници: „караджаовалъ̀”. Освен него в същия документ е употребен само още един: „арнаути-сеймени”. Ще рече, след като изключела от контингента на анархията наемниците албанци, останалата част от този контингент била означена като „караджаовалъ”. То ще рече човек, по произход от Караджаова (черничко поле) [59]. Очевидно този нов термин се появил по фонетично сходство с „Кърджа Али”. Съществено в случая е, че властта го смятала за обединяващ, що се отнася до отделните видове участници в анархията.

 

През последните дни на ноември и през първите на декември Портата проявила трескава активност в конфликта си с Пазвантоглу, очебийно подплашена от пъювите прнтезания на отцепника над Влахия. Както съобшава барон Рат-Кил (негопите донесения от този период са понякога по две на ден). Диванът непрестанно заседавал, за да обсъжда мерки против бунтовника, за чиито успехи и привърженици из Цариград вървели легенди. Знаело се, че Пазвантоглу имал „невероятно влияние върху народа от ония краища и нищо не ласкаело повече последния от това да го вижда свой покровител срещу ненавистните нови облагания, наложени от Портата”. Наистина докато изискал от Влахия 3000 кесии контрибуция чрез Кара Мустафа, отцепникът не товарел населението иа Северна България с никакви тегоби [60].

 

През същите дни в столичните среди се затвърдило убеждението, че Пазвантоглу възнамерявал да обедини всичките сили на анархията, за да се домогне до Османовия престол [61]. Такова убеждение (достатъчно подкрепено от размера на събитията) предизвикало паническа реакция у властта: Портата официално се обърнала към Австрия да ѝ съдействува в борбата против Видин. Това съдействие трябвало да се изрази в блокада на Средния Дунав и в подсилена охрана на Банат. По мнение на интернупция Австрия следвало да запази поне неутралитет в предстоящия конфликт като компенсация за лоялността, която ѝ засвидетелствувала Портата през последната Френско-австрийска война. Извън туй Рат-Кил смятал, че ако Пазвантоглу смогне

 

176

 

 

да наложи своя власт дори само по Долния Дунав, то интересите на Австрия все пак биха били накърнени [62]. Това становище за отношението на Австрия към Видин трябва да се запомни — то се отразило тежко върху шансовете на самозванеца.

 

На 3 декември Рат-Кил съобщил, че Пазвантоглу бил обявен вън от закона, прокълнат и уличен [63]. Трябва да се възползуваме от неговото сведение, за да датираме иначе недатираните 4 фетви, известни на историографията [64].

 

Знайно е, че към фетва (отговор на въпрос по религиозноправната част, отправен към шейх-юл исляма) султаните прибягвали в случай на върховна нужда. Многозначително е обстоятелството, че Портата се намирала вече от години в граждапска война, но не била изискала фетва срещу кого да е от своите могъщи противници из Румелия, а такива фетви тя смятала за необходими именно през декември 1797 г. и именно срещу Пазвантоглу. Туй доказва, че в негово лице властта виждала не просто опасен отцепник, а рушител на нейните устои. Плодотворната демагогия на Пазвантоглу навявала на Портата страх, при който тя не подбирала средства. Така Осман Пазвантоглу, видински еничарски ага, чифликчия и откупчик на данъци, се оказал онази изключително важна личност, срещу която бил ангажиран със задължителното за всички правоверни свое върховно мнение сам шейх-юл ислямът.

 

Неговите фетви били донякъде едносложни. Първата указвала, че вярата допуска да бъдела започната истинска война с всички родове оръжие против Пазвантоглу, тъй като той бил доказан бунтовник и узурпатор. Втората позволявала да бъдат избивани привържениците на бунтовника. Третата провъзгласявала всеки боец, комуто предстояло да загине във войната против Пазвантоглу, за „шехит” (паднал за вяра), а всеки оживял участник — за „гази” (победител). Четвъртата разрешавала да бъдат съдени по шериата Пазвантоглу и сподвижниците му, ако обсадената им крепост би била превзета, а те — пленени [65].

 

Идеологическата обосновка, която Селим III подложил под големия поход против Видин, била: война за вярата. С това султанът не само подклаждал традиционната жертвоготовност на мюсюлманина в подобна война; той се постарал да измъкне из ръцете на Пазвантоглу поне едно от идеологическите му оръжия — защита на вярата, на „стария закон”.

 

Впрочем когато пристъпим към оценка на настроенията в Румелия през предстоящия период, когато определяме социалната

 

177

 

 

същност на запълнилите го събития, нека не забравяме един много съществен факт: изострената към края на XVIII в. идеологическа борба. Редки били прецедентите, при които османските султани прибягвали до идеологическата обосновка „война за вярата” против вътрешен враг — мюсюлманин.

 

Произнесени в края на ноември, фетвите против Пазвантоглу били последвани от други идеологически по същество мерки. Тъй като отцепникът бил популярен между еничарството — изстъпвайки като негов закрилник срещу низама, — Селим III настоял имение оджакът да се ангажира със становище срещу Пазвантоглу. Еничарският ага в столицата бил заставен да свика събрание на офицерите и ветераните на Цариградския оджак, пред което били прочетени всички доклади и молби за помощ от органите на властта в Никопол, Кула, Силистра и Русе по бунта на Пазвантоглу. Въз основа на тях присъствуващите се изказали против „споменатия отстъпник, безверен предател, който спада към разбойниците”, обещали да бъдат верни „приятели на своя приятел” — султан Селим III — и да предприемат срещу Пазвантоглу всичко, което той им заповяда [66]. На същия ден великият везир уведомил султана, че еничарското събрание решило да бъдат отнети на бунтовника неговите послужебни владения и да бъде лишен от еничарски привилегии [67].

 

Столичното еничарство впрочем гласувало в подкрепа на Селим III, срещу чийто „низам-и джедид” след 1791 г. било роптало глухо или гласно. Портата обаче не се задоволила със становището на столичните еничари (които и не можели да постъпят другояче), та отправили окръжно до провинциалните оджаци: еничарският ага уведомил провинциалните оджаклии за взетик в центъра решения. Той подробно изброил престъпленията на Осман Пазвантоглу спрямо държавата и оджака, обосновал идеологически предстоящия поход против Видин. Окръжното обявявало вън от закона ония еничари, които вече стояли на страната на Пазвантоглу или тепърва биха застанали — те също щели да бъдат лишени от владения и привилегии. Затуй пък ония от тях, които биха се разкаяли за извършеното, щели да бъдат напълно опростени, стига да вземат участие във войната срещу Видин.

 

Все с това окръжно еничарският ага се обръщал и към населението на Видин. Понеже то било подкрепяло отцепника, султанските войски щели да са безпощадни към него — да обстрелват с артилерия Видин и да го унищожат. Разсипията му

 

178

 

 

можела да се избегне, ако видинци сами предадели своя господар [68].

 

Апелът на столичното еничарство преследвал агитационни, а не оперативни цели: централизмът се стремял да обвърже оджака, напълно премълчавайки въпроса за прокламираните принципи на „низам-и джедид”. Не без значепие е обаче, че същият призив еничарският ага отправял и към населението на Видин — т. е. властта съзнавала, че раята играе и ще играе важна роля в предстоящия конфликт. Така не само отцепникът се домогвал до съчувствието и съдействието на видинци — към същото се домогвала и Портата.

 

Решенията на оджака били разгласени из цяла Румелия с нарочен ферман. Той призовавал всички аяни от Северна България да подпомогнат бейлербея Мустафа паша — главнокомандуващ на румелийските правителствени войски, понеже Пазвантоглу бил събрал войска „от всички народности” [69]. Вече съвсем плачливо властта се обръщала към мирното население, приканвайки онези родители, които имали синове в редиците на Пазвантоглу, да били извикали децата си у дома — такива разкаяни бунтовпици нямало да бъдат преследвани, ами помилвани [70].

 

Впрочем Портата не пренебрегвала никое средство в агитацията си срещу Видин. Много характерно за етапа 1797 г. е вече осъзнатото от централизма място на населението в огромния конфликт, честите и настойчиви обръщения към него. Дори в случаи, които били абсурдни: как например един селянин от Пловдивско изобщо би знаял къде се намира увлеченият от водовъртежа негов син, за да му извести молбата си да се приберял в къщи. Но властта се залавяла и за такива крехки сламки, удавена в ужаса пред анархията. Нека подчертаем твърдо: от 1797 г. нататък не само Пазвантоглу разчитал на „войска от всички народности” — и цен гралната власт открито се стремяла да мобилизира населението именно от всички народности на Балканите в защита на централизма.

 

Уви, централизмът не можел да се надява да бъдел популярен походът му срещу Видин, тъй като по същество това било война срещу Румелия. Откъдето и да погледнем обществените сили, налични тук през 1797 г. — аяни и техните наемници, кърджалии, застрашени от реформите еничари, обременено от традиционния гнет и от новите облагания мирно население, — всички те били единни в настроянията си срещу централизма. Извън това, за да

 

179

 

 

осигури стохилядиа и трайна обсада на Видин, властта трябвало да наложи на Румелия (извън „старите” и „новите” данъци) грамадни реквизиции. Те не можели да не доизтощят и доозлобят производителя в Румелия. Размерът им — както изобщо се случвало през войните на империята, — бил несъобразен с податните възможности на раята. Конкретна представа за него ни дават кадийските книги на София. От 7 декември 1797 до 23 ноември 1798 г. от Софийска каза на 66 пъти било изискано да достави храни, квартири, коли с колари, добитък, копачи за укрепителни работи, бойци, пари за заплащане на боеприпаси или хранителни припаси, или за издръжка на платени сеймени, които трябвало да пазят казата от кърджалийски налети [71]. Средно по пет пъти в месец — по-често от веднъж на седмица — податното население на Румелия трябвало да къса от залъка или работната сила на стопанството си, за да подсилва суперпохода против Видин. Съвсем естествено такива нареждания не били изпълнявани (доказва го многократното повтаряне на едно и също), но изпълнявани дори в своя малка част, те били достатъчни, за да доведат до глад производителя.

 

При такова състояние на нещата никакви идеологически маневри не можели да повлияят на румелийския селянин или гражданин — нему походът си оставал докрай ненавистен. Още повече, че всички начинания на Портата от същия вид не били довели до мир и дори до примирие—т. е. евентуалното икономическо напрежение на производителите и сега би било неоправдано от тяхна гледна точка, понеже нямало да умиротвори Румелия.

 

Успоредно с агитационните мерки от разнообразен оттенък, успоредно с грижите по снабдяването на похода в началото на декември 1797 г. Портата започнала трескава и незапомнена по размери (що се отнася за „вътрешна” война) подготовка. Тя вече била в пълна сила, когато чрез своя таен агент в столицата Пазвантоглу предложил да се смири срещу чина „паша с три конски опашки”, най-високият военноадминистративен чин. В това си качество отцепникът — по аналогия с Бушатлиите — държал да управлява Видинския пашалък при условие, че границите на пашалъка му бъдели разширени. Преговорите траели няколко дни, след което агентът изчезнал. Седмица покъсно Портата обявила, че той бил мъчително екзекутиран — с това подчертавала, че не ще преговаря с един обявен извън закона бунтовник [72]. Тя вече имала разработен боен план.

 

180

 

 

Според „народното предание” — твърди Мериаж — контингентът на похода бил 200 000 души, но всъщност броял не повече от 80 000. Под знамената трябвало да се явят 14 паши и множество други „вождове” (аяни), между които Гюрджи Осман паша, валия на Силистра; прогоненият из Видин от Пазвантоглу Али паша; босненският паша, белградският Сенике Мустафа паша; силяхдар Хюсеин паша, разбит през 1795 г. от Пазвантоглу; Али Тепеделенли, Кюрд Осман паша и Исмаил Сирозли [73].

 

Именно по състава и числеността на похода против Видин можем да съдим за бойния ефектив пък на анархията в Румелия, чийто център през 1797 г. станала Видинската крепост. А — по думите на съвременници — военните приготовления на Портата сега били равни на ония, които тя извършила преди войната си срещу Русия и Австрия през 1787 г. Наложило се дипломатическите агенти да успокояват европейските дворове, че мобилизираните армии били предназначени действително и само за борба против Видин, а не за нов външен конфликт [74], толкова неправдоподобно изглеждало предназначението им. Ето и плана, по койго те щели да се концентрират и започнат действия:

 

Чапаноглу и Караосманоглу щели да преведат войските си от Мала Азия. Ало паша, току-що завърнал се в Кютахия, трябвало да съсредоточи своите сили в Трапезунд и да ги прехвърли чак през Бесарабия. От Ерзерум потеглил Юсуф паша. Исмаил Сирозли щял да набере войска от Солунско и да се озове в Одрин, сборно място на еялетлиите от цяла Румелия. Нейният бейлербей — все още Мустафа паша — бил назначен за главнокомандуващ на тези сили, докато по Дунава щял да пристигне под Видин вицеадмиралът Индже бей.

 

Настрана агитацията, Портата сега прибягнала и към попредметно средство: оценила на 60 000 гроша главата на отцепника. Въпреки това Пазвантоглу не се стреснал, ами напротив: като държали все още Подунавието до Свищов, негови дружини непосредствено заплашили Русе, а авангардните му съюзни сили се озовали след успешни боеве чак под Варна [75]. Все през декември други кърджалийски дружини, направлявани от Видин, нападнали София и Пирот [76]. От това можем да заключим, че Исмаил Сирозли, наскоро назначен за „началник на всички проходи” и натоварен да не пропуска през тях ни един размирник [77], не бил извършил нищо: не поставил под охрана дори теснините на Западния Балкан.

 

На 16 декември Диванът, който заседавал всекидневно, определил и главнокомандуващия на целия поход: капудан-паша

 

181

 

 

Хюсеин, зет и фаворит на Селим III, но ненавиждан от реакционните дворцови кръгове заради съпричастието си към „низам-и джедид” [78].

 

Приготовленията за големия поход били наистина невиждани. Предстояло генерално сражение между централизма и анархията в Румелия. Това напрежение оставило и домашни писмени следи: „Във лято 1797, декември 29, заповядал царят да се събере аскер в царството, за да се отвори война (к. а.) против Пазвантоглу.” [79]

 

 

4. Навечерието на обсадата на Видин (януари — април 1798)

 

Трудно е да установим хронология в събитията из Северна България преди голямата обсада на Видин и дори да установим с точност тия събития. След изявеното отцепничество на Пазвантоглу били обърнати много погледи към Видин, та чуждите свидетелства от 1797—1799 г. са изобилни, но често противоречиви: те преувеличавали както правителствените, така и Пазвантоглувите успехи или неуспехи. Само по себе си, такова хиперболизиране доказва острия интерес на Европа към една „афера”, която можела да измени картата на Югоизтока. Все по-често дипломатическите документи назовавали събитията в Румелия „гражданска война”.

 

Не бива да обясняваме това определение само с ужаса на феодалния легитимизъм пред демократическите раздвижвания тук и там из Европа — аналогията им с румелийското размирие била формална. Друг въпрос е, че през 1798—1799 г. Северна България преживявала действително гражданска война; анархията тук все повече губела характера на анархия. Поляризацията на обществените сили, облечена вече и в идеологически одежди, превърнала аморфните, хаотични и нецеленасочени действия на разнородните социални елементи в борба, която следвала и правилата на една гражданска война. В нея Портата заложила не само огромни средства, но и международния си авторитет — шумната тържественост, която тя придала на похода против Пазвантоглу изцяло ангажирала този авторитет. Очевидно Селим III не допускал друг освен победен изход, та открил войната срещу Видин тъй предизвикателно.

 

182

 

 

Перспективи за такъв изход били налице. Изключено изглеждало един провинциален отцепник да надвие империята, когато укрепеният му център бъдел поставен в плътна обсада; когато тя го лишила от подвоз на храни, боеприпаси и от човешки подкрепления. Вярата на властта, че ѝ предстои сигурен триумф, се издала в грижите ѝ, щото Пазвантоглу да не смогне да спаси гол живот в чужбина. На 25 януари 1798 г. реис-ефенди Рашид паша се обърнал към австрийския представител с молба Австрия да задържи Осман Пазвантоглу при евентуалната му емиграция и да го предаде на Портата. Рат-Кил отговорил, че австрийското правителство би поело такова задължение само ако то бъде строго взаимно: Портата занапред да предоставя на Австрия всички политически емигранти от Хабсбургската империя, дори тогава, когато са приели исляма. Понеже — аргументирал се Рат-Кил — и Пазвантоглу можел да приеме християнството [80].

 

Ведрите предвиждания на османската власт обаче не отговаряли на действителността в Румелия към началото на 1798 г. — тази действителност изобщо не е съвсем ясна: дали Пазвантоглу владеел територия? Според някои известия през януари 1798 г. „този бунтовник застрашава едновременно Русе и Белград, облегнат, от една страна, върху Оршовския остров, а, от друга — простирайки се до София” [81]. Сигурно е, че в началото на годината войски на Пазвантоглу обсаждали Русе, държели Никопол, Свищов, Търново, Габрово, Плевен, Оряхово, може би и София, нападали Добрич [82]. Било ли това овладяна земя или пък просто очертано пространство, където печелели отделни победи над отделни градове отделни главатари с дружини, които стояли в съюзни или подчинени връзки с Пазвантоглу? Въпросът е открит. Тъй или иначе османските документи от 1798 г. говорят за „войската на Пазвантоглу” (когато е дума за едра кърджалийска дружина) и за „човек на Пазвантоглу” (когато е дума за главатаря ѝ) [83]. А при напредването на правителствените армии към Видин техните командуващи обявявали, че са „превзели” някой град от удържалите го дотогава „бунтовници” [84]. Нам се полага да гадаем доколко туй означавало, че от тия градове наистина били изтласкани с бой силите на Пазвантоглу и доколко „превземане” не ще рече просто прочистване на Габрово, Търново или Никопол от местните елементи, обвързани с отцепника. Но при всички случан правителствените войски напредвали сякаш през вража територия — те трябвало наново да отвоюват Северна България за Османовци.

 

183

 

 

Към всички отрицателни предпоставки за тази задача се прибавяла още една: неизвестността. Портата изобщо не знаела как стоят нещата отвъд Балкана, затуй лесно можели да я заблудят нейните командуващи там. По такъв път хаосът се изнесъл от Румелия и в Топкапу — настъпил хаос и в действията иа властта. Зашеметена, тя често по време на похода прибягвала до терористични мерки в столицата против „съчувственици” на Пазвантоглу. Тяхна жертва се оказвали предимно еничарски чинове или висши сановници, като не бил изключван и столичният плебс [85]. В случай че тия преследвания или екзекуции са били реално оправдани, то излиза, че Пазвантоглу имал значително влияние и всред управляващите, и всред цариградското население. А жестоките репресии срещу всеки заподозрян в съчувствие или в съдействие на Пазвантоглу още веднъж доказват, че Портата е обявила на Румелия война на смърт.

 

Докато подготовката на похода продължавала напрегнато, през декември и януари Пазвантоглу все още извършвал някои смели движения: неговите войски обсаждали Русе. Надеждите на властта почивали върху Тръстениклиоглу, а не върху силистренския валия Гюрджи Осман паша, който уж трябвало да отърве Русе и отхвърли бунтовните сили назад към Видин [86].

 

Наличната документация не изяснява един основен въпрос: кога всъщност Видин се е озовал обсаден? Преди всичко грамандният поход твърде дълго се събирал, много продължително оставал в Одрин, докато някои известия вече говорели за обсадители под Видин.

 

През зимата и ранната пролет на 1798 г. новините от пристигналите във Видинско командуващи били бодри, макар целият поход още да не бил под Видин. Първоначалният обсаден план бил многократно прекрояван; набелязали се първите разногласия между тъй многочислените и тъй честолюбиви командуващи. От Азия продължавали да прииждат по-скоро тълпи въоръжени мъже, отколкото армия; от Румелия трябвало да бъде изведено всичко, което тя била способна да даде като бойци [87]. Раздвижването било грандиозно наглед, а в столицата смятали, че „победата” под Русе (така нарекли осуетеното превземане на града от съюзни на Пазвантоглу кърджалии) била коренно променила съотношенията в Румелия: Кюрд Осман паша принудил Пазвантоглу да опразни София, както и да изтегли войските си от Никопол, Казанлък, Габрово и Белградско, за да има тия бойци под ръка [88].

 

184

 

 

В началото на февруари в столицата узнали, че отцепникът се е затворил в своята крепост, самопоставяйки се предварително под обсада, тъй като правителствените военачалници все още били разположени много далеч от Видин: Гюрджи Осман — в Русе, Кюрд Осман — в София, Мустафа паша — в Пловдив, а Ало паша — в Одрин. Радостите от разгласеното отстъпление на Пазвантоглу били големи. Говорело се, че войската му, затворена във Видин, взела да страда от глад, та масово прибягвала при пашите [89].

 

Отделни османски документи от същото време обаче опровергават този официален възторг. От тях научаваме, че подчинените на Пазвантоглу главатари Еминджик и Гяур Имам размирявали именно уж отвоюваните за Портата Търновско, Дряновско, Добричко. Там им се противопоставяли Тръстениклиоглу и търновският войвода Кьопрюлюоглу, но още не били ги обезвредили [90]. Тоест нищо не било се променило в Северна България при всички обявени преломни успехи за Портата; нищо успокояващо за нея нямало и в положението по Дунава. Чрез таен агент на влашкия княз тя била уведомена, че на 5 януари 300 Пазвантоглуви войници заели на нова сметка Свищов. Те трябвало да подпомогнат изтеглянето на Маджар Али изпод Русе и да извозят неговите ранени. Самият Маджар Али с оцелелите си бойци по заповед на Пазвантоглу се отправил с ускорен марш към Търновско. Гюрджи Осман паша се срещнал с Тръстениклиоглу и неговите военачалници, като ги убедил да преследват Маджар Али. В това време поставеният от Пазвантоглу мютеселим на Никопол продължавал да тероризира града си, прочиствайки го от правителствени агенти.

 

Друг таен съгледвач на влашкия княз донесъл, че 1700 Пазвантоглуви бойци отново нападнали Белград. Те успели да влязат във Вароша, но местният гарнизон ги отблъснал, преследвайки ги до Смедерево. Оттам те известили Пазвантоглу, че им са необходими подкрепления и получили отговор, че ще им бъдели придадени още 2000 бойци, за да напреднат пак към Белград. Обезпокоена, Австрия усилила охраната на границата си и изпратила два полка войска в самия Земун. Бойните австрийски кораби, спуснати по Дунава, предупредили, че ще открият огън, щом забележат „видинци” по брега [91]. Във връзка с новите събития в Белградския пашалък Портата отправила двукратни заповеди до босненския паша да се придвижел с всички свои сили към Белград, застрашен от дружините на Пазвантоглу [92].

 

185

 

 

Тоест през първите месеци на 1798 г. Пазвантоглу не само не бил се свил във Видинската крепост, ами неговите бойни части действували активно във всички посоки. Истинското положение на нещата оставало неизвестно за наблюдателите; самата власт се лутала между тържество и страхове, туй доказва следният пасаж в едно австрийско дипломатическо донесение: „Колкото и реални да са победите, отнесени над бунтовниците, тук продължава да се работи с неотслабваща сила, за да бъде османската армия огромна по количество и по подбора на частите си, по своята артилерия, по обема муниции, по състоянието на флота, който трябва да доминира или да подчини Дунавския бряг. Найосведомени лица, които са следили подготовката на предходните войни, уверяват, че те (подготовките, б. а.) не са били никога изнесени дотам. И ако нещата наистина стоят така, както ме карат да вярвам, би трябвало да припиша на правителството тайни намерения, далеч по-широки от обявените. А именно: реформиране на еничарския корпус чрез придаване към него дисциплинирани и обучени по нов образец части, а също и огромен брой азиатци.” [93]

 

За историографията ще остане скрито дали чрез похода от 1798 г. Селим III наистина възнамерявал не само да се отърве от анархията в Румелия, но и да постави на колене опозицията срещу реформите в Цариград; може би един евентуален успех на този поход действително би дал път на „низам-и джедид”. Но всичко това са предположения. Установена истина е, че походът бил грандиозен. Някак между другото отминала вестта, че били побуяли анадолските войски, предвождани от Ало паша, който най-сетне през март потеглил от Одрин към Пловдив. В непосредственият му тил въдворявал ред (неясно — дали този ред бил взривен от кърджалийски или от анадолски безчинства) Чапаноглу също с азиатски части. А главнокомандуващият Хюсеин капудан-паша продължавал невижданите си приготовления, чиято стойност надхвърляла вече 15 хиляди кесии грошове [94]. Превземането на Никопол от Гюрджи Осман паша през март не последвали други сполуки, затуй пък в столицата дошли слухове за първи успехи на обсадените — Пазвантоглу дал сражение на Али Тепеделенли и пръснал войската му, а други видински дружини опустошили Мала Влахия [95].

 

Поражението на Али Тепеделенли под Видин било далеч помногозначително, отколкото забелязали наблюдателите. Янинският паша не само не бил заинтересован в победата на

 

186

 

 

централизма над Видин, тъй като личната му полза диктувала по-скоро съгласувани действия с Пазвантоглу; както твърди един от многобройните съвременни му биографи, Тепеделенли се явил под Видин със скрита цел да провали обсадата [96]. През цялото ѝ времетраене той поддържал тайни връзки с обсадения, а саботирал заповедите на главнокомандуващия. По-късно Хюсеин капудан-паша ще заяви, че „никога не смогнал да го принуди — него и двайсетте хиляди негови албанци — да доближат крепостта на топовен изстрел [97]. Личи си, че своята фатална роля като подчинен на Портата, а всъщност таен съучастник на Пазвантоглу, Али Тепеделенли заиграл още през март.

 

За да си съставим представа, как изглежда обсадата на Видин през пролетта на 1798 г., нека допълним, че Пазвантоглу извършил и нападение над Олтения. За предлог му послужили арестът и убийството през декември на неговия таен агент в Цариград. Сега Пазвантоглу най-сетне назовал името му: това бил Д. Турнавит, който едновременно бил преговарял с Кара Сен Сир и с Портата. Пазвантоглу обвинил княза на Влахия, К. Ханджерли, че е предал агента му, изискал като компенсация „пари и голямо количество храни”. Поради мерките, които князът взел срещу евентуално нападение откъм Видин, Пазвантоглу обявил примирието си с Влахия от миналата есен за анулирано и отправил свои войски отвъд Дунава. Това принудило част от населението на Олтения да я евакуира [98].

 

Тоест въпреки присъствието на големи правителствени военни съединения в Северна България отцепникът нй най-малко не се чувствувал притеснен в своите операции. От март нататък ще забележим, че той преминал в настъпление, използувайки многообразна и гъвкава тактика.

 

Тук следва да направим елементарна сметка: кога и в какво са се изразили успехите на грандиозния поход против Видин? Както видяхме, от декември до март верните на Портата сили в Северна България (Гюрджи Осман паша, Тръстениклиоглу, Кьопрюлюоглу) наистина постигнали нещо: установили в застрашените или държани от Пазвантоглува войска центрове (Русе, София, Габрово, Търново, Свищов, Никопол) властта на Портата. Но тия сполуки не се дължели на командуването му — гравитиращите по онова време към Портата местни управници сами осъществили казаната задача. Извън всичко не личи Пазвантоглу да бил надвит в описаните сблъсквания — той просто прегрупирал и насочил в друга посока силите си: към

 

187

 

 

Белград или отвъд Дунава. Затуй, когато през март в столицата заговорили за обрат в успешния ход на събитията, той фактически бил предхождал действията на главнокомандуващия и подчинените му бейлербейове, ако изобщо имало обрат.

 

 

5. Обсадата на Видин (май — октомври 1798)

 

До април Хюсеин капудап-паша все стягал флотилията си, която се състояла от 17 канонерки, докато азиатските войски продължили да дефилират през столицата, упътени към Румелия. На 8 април било оповестено, че Хюсеин паша отпътува. По този случай се състояли четиридневни тържества. Така на 12 април главнокомандуващият най-после потеглил по суша срещу бунтовната крепост.

 

Пешите войски на Хюсеин паша започнали да буйствуват още преди Одрин; започнало и масово дезертьорство на анадолците — те се отливали от похода, като тероризирали населението на Тракия [99].

 

Нека подчертаем този елемент, тъй като той лежи в корена на низ последвали събития: анадолците. През 1798 г. Портата все пак възлагала надежди върху тях. За нея било ясно, че анархията се дължела не на привнесени, а на местни елементи, затуй разчитала да я смаже чрез анадолски сили. И наистина частични успехи против анархията били постигнати само с помощта на такива сили. Но още преди 1798 г., когато с триста мъки Портата отпратила обратно в Азия бойците на Ало паша, тя била претърпяла крах в надеждите си: на румелийска земя анадолците бързо се заразявали с размирие.

 

Всъщност населението на Анадола живеело при условия, аналогични на румелийските. Но не еднакви, а аналогични. Жаждата за плячка при война в Румелия успявала да събере азиатските войски под знамената на уж лоялните тамошни паши — те воювали из Румелия не за каузата на централизма, а за своя сметка. Техните победи над една или друга кърджалийска дружина Селим III късогледо смятал за свои сполуки. Но те били успехи също на анархията, само че на анадолската. Противоречието между централизма и анадолците в Румелия тепърва щяло да даде кървави резултати.

 

188

 

 

Хюсеин капудан-паша останал в Одрин до края на април. До това време обвързаните към Пазвантоглу кърджалийски главатари съвсем не били се затворили във Видин, а действували безпрепятствено из Северна България въпреки заповедта да бъдат издирени и екзекутирани най-видните от тях: Маджар Али, Гяур Имам, Саръклъоглу, Еминджик и пр. Властта допускала, че част от кърджалийските дружини, подчинени на Видин, може би щели да потърсят убежище в Тракия, та наредили те да бъдат причаквани и унищожавани по проходите [100]. Става ясно, че командуването изобщо не зпаело къде и каква сила представлявали кърджалиите, направлявани от Пазвантоглу — те били навсякъде.

 

Още преди Хюсеин паша да пристигне под Видин, където флотилията му вече го чакала, отрязвайки Видин от Влашко, Ало паша — бейлербеят на Анадола — вече претърпял първите си несполуки в обсадата уж по липса на артилерия [101]. Впрочем след началото на май чуждите наблюдатели обикновено ще говорят за успехи не на похода, а на Пазвантоглу. В тях не можем да отминем едно определение, прикачено към войските на отцепника. Те вече системно ще бъдат наричани: „демократите[102].

 

Това определение трябва да тълкуваме в неговия исторически контекст: за външните сили, наблюдаващи събитията в Румелия, „демокрацията” представлявала техният собствен основен вътрешен враг. Европейските дворове през последните години на века я съзирали панически навсякъде — в своите страни, във войската на съседите, във всяко обществено раздвижване из Европа. А в Румелия раздвижването било максимално, довело до пълна анархия. Оттам — острият интерес към събитията под Видин. Оттам — някои показателни констатации или прогнози, които изтъкват именно социалната същност на анархията в Румелия. Изследването безусловно трябва да ги вземе под внимание: най-адекватна формулировка за съдържанието на едно обществено движение често дава не то самото, а неговите противници.

 

И така „подценяването и презрението (на командуващите похода към врага им, б. а.) навсякъде облагоприятствуваха каузата на демократите (к. а.). Победими — ако отнапред биха били осъзнати като толкова опасни, колкото всъщност са.” Понататък барон Рат-Кил добавя: „освен всичко снизходителният тон, с който Портата говореше за тия движения, се промени твърде: сега на тях тук гледат като на трудни и опасни. Желаят края им и възстановяване на спокойствието, а може би тайно подготвят

 

189

 

 

пътищата за едно споразумение „тел-кел”, ако Хюсеин паша би неуспял в похода си. Но успехът увеличава с удивителна скорост силите на демократите (к. а.), вследствие на което те са по-разположени да поставят, нежели да приемат условия. В такъв случай Пазвантоглу в частност би могъл да разчита на съдействието на кърджалиите, на недоволниците из цяла Румелия, Македония, Албания, а бог знае и какви надежди му вдъхват френските емисари, твърде разпространени и твърде активни из всички провинции на империята.” [103]

 

Нека бъде запомнена тази постановка на един дълбоко осведомен в турските дела политик — тя разкрива взаимоотношенията, които ще предизвикат следващите събития. Оптимизмът, избухнал при притока на стохилядна войска под знамето на централната власт, подхранван от минималните или криво разбрани нейни успехи, помръкнал още преди обсадата. Още преди обсадата в Цариград заговорили за споразумение „тел-кел”, т. е. за възстановяване на статуквото.

 

Би било обосновано да приемем края на май и първите дни на юни за начало на тъй дълго готвената видинска обсада. На 25 юли барон Рат-Кил препратил до австрийския двор тайно придобитата карта, която Хюсеин паша съставил като дислокация на обсадителите. Тази карта е документът, че Видин все пак е бил под обсада. В пояснение към нея Хюсени паша съобщил, че е решен да подложи на траен обстрел видинските укрепления и града, за да принуди жителите, лишавайки ги от покрив, да предадат сами Пазвантоглу и сподвижниците му на властта [104]. Твърде елементарен, този план изтъква нещо съществено: решаващата роля на видинското население в баланса на силите.

 

Надежден източник за събитията под Видин са и донесенията на руските дипломатически представители в Цариград, Яш или Букурещ. Така, докато Рат-Кил бил обезсърчен от оскъдицата на достоверни вести за обсадата, те изобилствували в докладите на Л. Кирико или Томара. Според тях главнокомандуващият започнал да атакува крепостта в началото на май [105]. Големи боеве се разиграли за овладяване на Лом, отбраняван от дружините на Маджар Али и Еминджик. На 7 май от Видин излезли 3000 бойци, поразили корпуса на Мустафа паша и взели много пленници, които веднага освободили, обдарявайки ги. Главнокомандуващият свикал военен съвет, на който обявил плана за обсадата (същият план, получен от австрийския интернунций, вече бил придобит и от руския посланик Томара). Както личало, в обсадата вземали пряко участие 70 000 души [106].

 

190

 

 

И според Л. Кирико артилерийският обстрел на Видин започнал през май. Въпреки постъпките на видинския мюфтия да бъде прекратена канонадата тя продължила. Едничка реална придобивка след артилерийската подготовка на щурма обаче било превземането на два форта, отстоящи от крепостта. При това правителствените войски дали значителни загуби — 2400 човека [107].

 

На 20 май Хюсеин паша заповядал щурм на Видин. В него взели участие по-скоро бойците на Мустафа паша, отколкото на главнокомандуващия — те се впуснали в бягство. Възползувайки се от паниката им, видинци преминали в контраатака, която пръснала съвсем корпуса на Хюсеин паша и му причинила хилядни загуби. Не стига, но и гарнизонът на Калафат, предан на Пазвантоглу, през следващата нощ успешно атакувал корпуса на Ало паша — анадолците — и изгорил значителна част от флотилията по Дунава [108].

 

Това сражение се състояло на 1 юни според сведения от Яш. А в Цариград дълго останали дезинформирани по въпроса: Рат-Кил изобщо не споменава подобни сведения. На 25 юни той съобщил във Виена, че Видин щял да бъде принуден към мир чрез продължителен обстрел. Въпреки официалните опровержения столицата гъмжала от слухове за поражението на Хюсеин паша — на тях интернунцият обаче не вярвал, наричайки ги зловредни. В борба против мълвата „полицията удвои бдителността, за да открие най-дейните (разпространители на слухове, б. а.), като закри голям брой публични кафенета и установи — чрез нощни екзекуции — благотворен терор над еничарския корпус” [109]. А представителят на Френската република донесъл и че „забраните да се говори по този въпрос са подновени. Така строги мерки, вместо да унищожат слуховете, само ги правят по-правдоподобни.” Реис-ефенди, запитан от дипломатите за истинността на мълвата, категорично оповестил сполуката на главнокомандуващия [110]. Нека бъде приведен един конкретен извор, който сетивно ще ни обрисува методите на издъно застрашената централна власт: прилагане на дирижирана дезинформация. Самият факт, че тя се оказала нужна — струвайки грамадни средства и усилия, — доказва колко велик бил страхът на управляващите от техните подвластни дори от столичните низини. Впрочем източникът говори сам по себе си:

 

„Новините (изцяло лъжливите вести, б. а.) бяха разпространени в кафенето на Кара Хасан, намиращо се в „Бал капанъ̀”, тъй

 

191

 

 

като там често прекарват времето си търговци от Русе и Румелия; също в кафенето на одабашията Хасан в „Сюлеймание”; в Чаушкото кафене, съединено с Кору кафеджи в „Султан Мехмед”; в бръснарския дюкян на Хаджията, намиращ се на пазара (правен в сряда) в „Султан Селим”, в близост с участъка; в кафенето на тринайсета орта от еничарския корпус в „Мустафа паша”; в дюкяна на бръснаря Мустафа ага, долепен до споменатия дюкян; в кафенето с чардак, намиращо се в „Йеди куле”; в кафенето на търговеца на козина, в „Балят”; в кафенето на одабашията Моско (?) от одабашийството на 39-ия джемаат в „Кара кьой капус”; в кафенето на Генч Осман, намиращо се при „Икинджи капусу” в 40-а и 101-ва казарма. Навсякъде, където разпространих тези неща, ми казаха, че им е дотегнало да слушат, и като ме обиждаха, казваха ми, че си търся белята. След това обръщаха разговора за търговия или други неща.” [111]

 

Цитираният отчет датира от четвъртък (датата не е указана), а в пегък вече същият полицейски агент се отчитал на нова сметка:

 

„На този ден в едно кафене, намиращо се в „Йеди куле”, известно като кафене на Али Молла, аз казах, че по-рано действията на Пазвантоглу са били смели и достойни, но сега са се превърнали в обикновено насилничество. Тогава хората, които бяха в кафенето, поискаха да им обясня откъде и по какъв начин съм научил това. Аз им казах откъде и заедно с това им съобщих, че навсякъде, където хората на споменатия (Пазвантоглу, б. а.) са извършили нападения, били са победени с помощта на аллах. След това един от присъствуващите — Хаджи Мустафа, за когото казаха, че бил търговец на кърпи и който бе дошъл в кафенето по работа — каза: „Тези новини, както и да са получени, са добри, само че по-рано говореха за голямата справедливост на този човек. Даже имало такива случаи, когато се е отнасял внимателно към хората от завладените места, а от раята щял да събира по една жълтица харадж. Дали е било така обаче, аз не зная.” Тогава му казах: „Виж, Хаджи Баба, докъде си стигнал! Ти ум нямаш ли? Как може да има справедливост у сина на един негодник, за когото се знаят такива неща? Той доникъде няма да стигне из този път, а това, което върши, не е нищо освен разбойничество.” Сетне единодушно ми благодариха за добрите вести и произнесоха молитва те да се сбъднат.

 

Пак през същия ден влязох в едно кафене, намиращо се във външната крепост в Саматия, където разговаряха хора от

 

192

 

 

чаршията и еснафа. Без да попреча на разговора им, казах: „Мога да ви съобщя новини за Пазвантоглу и започнах да разказвам гореописаното. Тогава ми казаха: „Ние тук чухме много лъжи, а истината не можахме да научим. Слава на аллах, ако положението е наистина такова!” И ми благодариха. А един от присъсгвуващите с вид на въглищар каза: „На коя лъжа по-рано да вярваме!” И излезе навън. Аз веднага станах и излязох след него. Когато стигнахме до старата разрушена черква, намираща се в началото на трите пътя срещу стената на вътрешната крепост, аз го настигнах, поздравих го и му казах „Добър път! Към чаршията ли отиваш?” Когато ми каза, че отива на чаршията, аз му предложих да го съпроводя и да поговорим. Вървейки заедно, аз отново отворих дума за новините. Споменатият отговори: „Абе, братко, на ден чуваме по тричетири различни вести, на коя да вярваме? Днес аз чух, че (размирниците, б. а.) превзели Белград и влезли в него. Ти друго съобщаваш.” Тогава аз се обърках и започнах да подпитвам за болките му, казвайки: „Приятелю, аз какво да сторя, като ти за нещо си ядосан на победоносната държава?” Стигнахме заедно до Аксарай. Попитах го, в коя махала отива, и той отговори, че отивал в едно кафене в Кумбакъ̀. Разделихме се, тъй като се свечеряваше.” [112]

 

Този документ бе приведен дословно не само за колорит сред твърде сухите дипломатически донесения — той цветно рисува комичните усилия на централизма да „обработи общественото мнение” поне в столицата. Но очебийно е, че низините дръзвали дори в лицето на един полицейски агент да изразят своя скептицизъм спрямо „добрата вест”. Дори повече: те едва прикрито заявявали симпатиите си към Пазвантоглу. Впрочем Портата напусто се стараела да заглуши чрез терор и дезинформация истината за реалните си неупехи под Видип, където нещата се слагали все по-зле за централизма.

 

Още първите операции по обсадата разкрили несъгласия в командуването. Отговорността за неуспеха от 1 юни била приписана на Мустафа паша. Според Кирико румелийският бейлербей бил снет и заточен още през юни, но Рат-Кил съобщил това чак през октомври [113]. Сигурен източник за смяната в командуването са кадийските книги — там тя датира от 28 юли. Характерен при определяне на движещите сили в назряващия конфликт между командуващите е фактът, че Портата не посмяла да замени Мустафа паша с кого да било от местните

 

193

 

 

паши. Така се получил парадокс: за бейлербей на Румелия и командуващ румелийските войски бил поставен кюрдът Ало паша, вече бейлербей на Анадола [114]. Това представлявало нечуван прецедент: военноадминистративната власт над Анадола и Румелия била обединена в едни ръце. (Османският централизъм винаги и немалко разчитал на съперничеството между двамата най-едри имперски губернатори.) Селим III обаче трезво пресметнал, че Ало паша — азиатец и командуващ азиатските части — се намирал всъщност на румелийска земя. Тоест сам двойният бейлербей и обсадител на Видин бил от своя страна обсаден от Румелия. Нейните размирни сили го парализирали, уви, не точно толкоз, колкото било изгодно на Портата, а много повече: Ало практически не успял да упражни нито за ден власт над Румелия. Така тя всъщност си оставала без бейлербей — положение, което реално съществувало от години.

 

Промените в командуването били първият признак за объркване у властта. Пазвантоглу не закъснял да се възползува от него; към края на юли той се превърнал от обсаден в нападател — из Видин почти ежедневно излизали негови дружини, преследвали (тъй като султановата армия веднага се впуснала да бяга) бойците на този и онзи паша с десетки километри, пръсвала ги и отвеждала обоза им в крепостта. Такива частични поражения претърпели и Мустафа паша, и Кюрд Осман паша, и Гюрджи Осман паша, и Тръстениклиоглу. Техните бойци се разбягали по селата, за да се препитават кой как намерил. Обсадата изтънявала.

 

Първи решил, че няма повече работа под Видин, Тепеделенли Али — той изтеглил войската си от арнаути и бошнаци назад към Албания под претекст, че владенията му били застрашени от Франция [115]. В столицата описаните несполуки изобщо не били обявени, а мълвата ги отдавала на предателство на комацдуващите, подкупени от Пазвантоглу [116].

 

Сега под Видин всъщност останали неразбити само войските на Хюсеин капудан-паша и на Ало паша. Това били най-значителните и най-лоялните съединения тук.

 

Самият обсаден град също търпял неблагополучия. Силно пострадали след артилерийския обстрел Видинската крепост и множество къщи. Сплашени, оставени без покрив, видинци глухо роптаели. Възникнал заговор против самозванеца, причина за бедите на мирните граждани. Оглавил го Хаджи Хапти паша (?), завареният тук от обсадата номинален комендант на крепостта.

 

194

 

 

Узнавайки за заговора, Пазвантоглу безшумно се разправил с участниците в него, а самият Хаджи Хапти бил убит от Идрис Молла — ковчежник на отцепника. (Тук за първи път е споменат н следникът на Пазвантоглу.) По този начин на недоволниците във Видин било за лишен път доказано всесилието на господаря им .Те останали без избор: Видин трябвало да устои на обсадата.

 

За разлика от единоначалието, което Пазвантоглу удържал над обсадената крепост, в стана на обсадителите бушували несъгласия. Те били подклаждани от Юсуф ага (кехая на султанката-майка, всемогъщия и дълбоко корумпиран съветник на Селим III), който си съперничел с другия фаворит на султана главнокомандуващия Хюсеин паша. Пазвантоглу се възползувал от тия съперничества, усилвайки — чрез ловки интриги — тяхната взаимна вражда.

 

Наближавала зимата. За обсадители и обсадени тя се очартавала еднакво тежка. Пазвантоглу решил с рязък удар да наруши едно мъчително за двете страни равновесие: през нощта срещу Димитровден Кара Мустафа само с 800 конници излязъл из крепостта и нападнал стана на капудан-паша. В полза на бсадените дошла и случайността — армиите на Хюсеин и Ало паша не се разпознали, та завързали помежду си стръвен бой, който ги обезкръвил взаимно. Още през същата нощ главноомандуващият се изтеглил изпод Видин [117].

 

По въпроса за високо разгласеното фатално недоразумение имаме известни резерви, а именно: то едва ли било недоразумение. Както си личи от целия ход на обсадата, между командуващите съществували толкова остри разногласия, че съвсем логично би било Ало и Хюсеин да са уредили на тъмно своите прекалено дълги и тежки сметки.

 

Това било фактическата победа на Видин над Портата. Апогея ѝ трябва да отнесем към Димитровден 1798, макар че тя била подготвена от частичните успехи на отцепника през юни, юли и август. В столицата новините за тях били тъй смътни или държани силом в тайна, че на 25 септември Рат-Кил все още твърдял пред правителството си: „Неподробни вести от Видин предвещават близкото падане на тази крепост.” [118] На 10 октомври той предал информация за една частична несполука на Хюсеин паша — първата официална новина за неблагополучие, последвано от уж сполуки [119].

 

Към началото на ноември в столицата се заговорило, че „нещастният главнокомандуващ” не сполучвал в задачата си,

 

195

 

 

понеже подчинените му паши не били единни; че той бил „най-нещастният военачалник”. За да бъде най-сетне признато, че „водейки армия, далеч надмощна над всичко, което Пазвантоглу би успял да му противопостави..., той (Хюсеин паша, б. а.) е принуден в края на кампанията да бяга назад без войска, да се откаже от Видин и да остави бунтовниците господари да предприемат всичко, което биха пожелали... Разните паши — завистливи, отвратени, раздразнени или предатели — винаги го поддържаха слабо. В резултат от това един гарнизон от десет хиляди души последователно пръсна и унищожи десет пъти посилна армия.” [120]

 

Нека тук напомним обобщаващата констатация на Мериаж за подготовката на големия поход: „Силите на цялата държава нападнаха един неин поданик.” [121]

 

Така в началото на ноември Хюсеин паша фактически снел обсадата — т. е. бил принуден от Пазвантоглу да я снеме. Той обаче взел мерки да обясни своето поражение пред покровителя си Селим III.

 

Когато на 26 ноември пред двореца била изложена главата на Кюрд Ало паша, а под нея — надпис, който уличава бившия ѝ притежател като враг на султан и вяра, противниците на Хюсеин паша били поразени: никой не очаквал така безотказен контраудар от страна на току-що проваления военачалник. Той всъщност отдавна бил уведомил Портата, че подозира Ало в съчувствие, а сетне и в съучастие с бунтовниците, че нему дължел своя крах по Димитровден. Като издействувал чрез подобни доноси таен ферман за екзекуцията на Ало паша, Хюсеин я извършил лично: поканил в своята квартира бейлербея на Румелия и Анадола, когото внезапно застрелял. Управляващите ликували във връзка с това убийство, а в Цариград се ширела надеждата, че при тъй жестоки мерки против съчувствениците на анархията, бъдещето непременно се усмихвало на Портата [122].

 

Ето как Хюсеин капудан-паша оправдал своя провал, ето как отчела властта печалния край на своята грандиозна офанзива против центъра на румелийския бунт — Видин. Хюсеин паша се изплъзнал от отговорност и запазил благоволението на Селим III, както и главнокомандуването, което вече едва ли било завидно. Следващият хитър ход на капудан-паша бил вече изнамерен: блокада. Портата заявила пред чуждите представители, че в никой случай не смята да амнистира вожда на размирието, ами оправяла своите напълно поправими пропуски,

 

196

 

 

за да открие отново напролет бойни действия срещу Видин. Докато преминала зимата, правителствените войски просто щели да разширят обръча около Видин, превръщайки го от обсада в блокада. Армията щяла да се разположи в Калафат, Ниш, Белоградчик, Берковица, Лом и Оряхово (главна квартира на капудан-паша) [123].

 

Както скоро ще разберем, „вариантът блокада” бил в същност модус на Портата да извърши генералното си отстъпление на етапи. Нескрито било, че Пазвантоглу е спечелил голяма, а може би и фатална за централизма в Румелия победа.

 

Тук възниква законен въпрос: защо отцепникът, който вече десет години последователно и без грешка водел война против централизма, който успял да привлече към каузата си десетки хиляди, дотогава увлечени в сляпа анархия хора, който съумял да издържи победоносно две обсади — защо този честолюбец не валоризирал успехите си? Та нали — близко е до ума, — ако през зимата на 1798—1799 г. той бил извел своята войска из Видин, за да потегли към столицата, към него биха се присъединили хиляди кърджалии и аянски дружини, чиито противоречиви иначе интереси били единни, що се отнася до борбата срещу Портата? Защо Пазвантоглу някак необяснимо пропуснал своя шанс?

 

 

6. Европейските сили и Пазвантоглу през 1798—1799 г.

 

За да вникнем в причините за главоломния успех на Осман Пазвантоглу, то трябва да уясним съотношението на вътрешните сили на Балканите към края на XVIII в. За да разберем причините, които ограничили и спънали по-нататъшното му отцепничество, следва да огледаме съотношението на външните сили от Европа и техните становища спрямо анархията в Румелия изобщо или спрямо Пазвантоглу в частност.

 

Докато Портата мобилизирала целите си бойни средства за гражданска война на Балканите, положението ѝ било доусложнено от едно международно събитие, което изискало пет месеца, за да му излезе насреща Селим III: египетската експедиция на Бонапарт. (През май 1798 г. френските експедиционни войски отплували за Африка, а султанът обявил война на Франция едва

 

197

 

 

през септември.) Това събитие се отразило двуостро върху съдбата на отцепника. От една страна, обсадата на Видин олекнала, защото раздвоила вниманието и силите на властта — някои едри, участвуващи в нея паши (Чапаноглу, Караосманоглу, Тепеделенли Али) спешно изтеглили войските си от Румелия, за да ги приберат в Мала Азия и Гърция пред страх от французите [124]. От друга страна обаче, египетската експедиция на Бонапарт била онзи боен взрив на младата френска буржоазия, който така стреснал европейските монархии, че ги въвлякъл в немислими доскоро комбинации. Колкото и неправдоподобно на пръв поглед, една от причините за още неоформения и негласен съюз на феодалния легитимизъм след 1798 г. станала и анархията в Румелия. А огнище на тази заплаха бил Видин. Той вече не само привлякъл зоркия поглед на европейските сили — тук сега се кръстосали предметно техните интереси.

 

Многочислени, макар някак недоизведени, са твърденията в източници и литература за тайно участие на чужди военни специалисти в конфликта под Видин. През лятото на 1798 г. Австрия изпратила в стана на капудан-паша полковник фон Валдау [125], подпомогнала обсадителите с боеприпаси, а австрийски части били съсредоточени в Земун, за да се притекат на помощ при евентуален разгром на султановите армии [126]. Според руския посланик все по-често в столицата успехите на бунтовника били отдавани на компетентната помощ на французки и полски военни специалисти, а изобщо — на подстрекателствата на революционна Франция. Свръзка между бившия френски представител в Цариград и Пазвантоглу бил отсетне разкритият и екзекутиран Турнавит [127].

 

Руските и австрийските дипломати не просто презумирали ролята на Директорията в конфликта под Видин — те имали и конкретни сведения за такава роля, макар Рюфен да я държал в дълбока тайна преди всичко затуй, че все още нямал инструкции. От лятото на 1798 г. датират неговите настойчиви предложения до Талейран Директорията да вземе отношение към един евентуален договор с Пазвантоглу. В тях Рюфен не пестял похвали за изключителната личност на самозванеца, не пестял бои да обрисува перспективите на неговия бунт. За Рюфен Пазвантоглу бил много възможният узурпатор на османския престол, който щял да заеме не само поради личните си качества, но и поради цялостната ситуация в империята. Според Рюфен републиката би имала особена изгода да подкрепи неговите домогвания, тъй като той — дължейки ѝ престола си, — щял да

 

198

 

 

отстъпи на Франция Египет, Кипър и Родос, да сключи с нея изгоден търговски договор и — главното: би дал отпор, бидейки френски поставеник, на нарастващото влияние на Русия над Портата.

 

Докато в началото на военния конфликт под Видин Рюфен се задоволявал да изброява пред Талейран множеството изгоди, които ще донесе за Франция евентуалното разбирателство с Пазвантоглу, по-нататък (след като Турция обявила война на Бонапарт) неговите предложения ставали по-конкретни. Той настоявал Директорията да дадяла военна помощ на отцепника: „нямайки достатъчно средства, Пазвантоглу за съжаление не може да поддържа боева армия и стои затворен във Видин. Там той преживява от контрибуции в натура, които изтръгва из съседните области, а това предизвиква недоволство. Със субсидиите, които Франция би му отпуснала, той ще набере голяма войска, заплатена от него, и още толкова привърженици, понеже споразумението на Портата с Русия е възмутило мюсюлманите.

 

Говоря за субсидии, тъй като това е едничкото средство на Директорията да подпомогне Пазвантоглу — тя не може да му изпрати войски...” По-нататък Рюфен назовал и сумата, която смятал за необходима: 30 000 000 франка. Десет от тях трябвало да бъдат предадени при самото сключване на договора с Пазвантоглу [128].

 

Впрочем Френската република виждала у Пазвантоглу свой перспективен съюзник при предстоящия си конфликт с Австрия и Русия за преразпределение на Югоизтока. Това, че през 1798 г. не се стигнало до формен съюз между републиката и Пазвантоглу, е дължимо на конкретни причини: революционна Франция все още не била изработила своя концепция за взаимоотношения с Турция, затуй традиционно се придържала о заварената. Значително по-съществени за нея и неотложни задачи изтласкали на заден план въпроса за Пазвантоглу, на чието добро разположение обаче продължавала да държи. Известна аналогия в случая представлява отношението ѝ към Али Тепеделенли през същата година. Но Али паша — за разлика от Пазвантоглу — предпочел да играе между Франция и Русия, чувствувайки се равно застрашен и от двете в района на Адриатическо море (във връзка с морската им война през 1798 г.) [129], затуй пък Пазвантоглу, чийто отвъддунавски тил бил миниран от руси и австрийци, явно имал интерес от военен съюз с републиката.

 

199

 

 

Такъв съюз засега оставал неосъществен поради колебанието и задръжките на Директорията.

 

Характерно е обаче, че Пазвантоглу не просто се предоставял на благосклонността на европейските сили през 1798—1799 г. — той имал своя инициатива, която често не съвпадала с тяхната тактика по отношение на него. Видинският отцепник успявал по неизвестни пътища да разпространи из Европа — из Париж, Хамбург и Франкфурт — информации за реалното съотношение на нещата под Видин (т.е. за своите победи), които османските дипломати там усърдно се напрягали да опровергаят. Пазвантоглу се стремял да пропагандира далеч извън балканските предели каузата си и да обрисува перспективите на тази кауза, ако тя би била подпомогната от външни сили [130]. С една дума, за Пазвантоглу било ясно, че бъдещето на отцепничеството му ще бъде решено не само в боя между Видин и Портата. Отцепникът съзнателно и последователно залагал върху класовия конфликт в Европа, при все че не бил последователен в избора на свой съюзник — тук той проявявал пълна безпринципност.

 

Впрочем под стените на Видин действително се кръстосвала активността на чужди сили. Тя е особено показателна, когато търсим да формулираме характера на анархията в Румелия. Преломният класов бой, който разтърсвал континента през последните години на XVIII и началото на XIX в., дал отражение — макар специфично, — и тук. Докато до 1798 г. такъв подтекст на събитията в Румелия не биеше на очи, то именно от нея година нататък изострените външнополитически отношения го осветляват. Портата най-традиционно гледала на войната в Румелия като на огромна акция срещу масовото „разбойничество” и в полза на „вярата”. А това, че хаосът тук изкристализирал не само в структура, но като частен израз на всеобхватния кипеж на своето време, изцяло убягвало от схващането на турските управници; те продължили и занапред да раздават на румелийските бунтовници пейоративни определения, между които най-бойкото било „свине”.

 

Затуй пък другите две големи многонационални феодални империи .— Русия и Австрия — били доста по-наясно по характера на събитията в Румелия, отколкото легитимният ѝ владетел, „прогресивният” Селим III. И двете те били алармирани от военната експанзия на буржоазна Франция. Разцветът на анархията в Румелия съвпаднал хронологически с действията на Бонапарт в Италия, с египетската му кампания н с измененията,

 

200

 

 

настъпили из най-западната част на Балканския полуостров. Страхът пред тази експанзия бил тъй голям, че довел до противоестествени съюзи: руско-турския например. Традиционната политика отстъпвала пред заплашените интереси на монархията като всеобща дотогава форма на управление в Европа.

 

„Би било странно да видим как Русия ще изпрати един помощен корпус за покоряването на Видин или за потушаване на революционните движения в Гърция. Впрочем възможно е този слух да е бил пуснат, за да сплаши бунтовниците.” [131] През октомври вече слухът бил се превърнал в реалност: руският посланик често заседавал в Дивана и се знаело, че съюзният договор, съпроводен от план за комбинирани руско-турски военни действия, узрял, приветствуван от Австрия. (Тогава и ескадрата на Орлов преминала Проливите [132].) През ноември нещата взели по-определени очертания, що се отнасяло до сухопътните съюзени действия: руските войски, съсредоточени по Днестър, очаквали заповед да бъдат отправени срещу Видин — това давало на Портата сигурност в борбата ѝ против бунтовниците [133]. В края на същия месец австрийският интернунций обобщил, че въпреки провала на големия поход, прекалено нарасналите апетити на Пазвантоглу щели да бъдат ограничени от русите [134].

 

Що се отнася до двойствената роля на Русия през този период, тя се дължела на противоречия, заложени в самата реалност: руският царизъм не можел да остане безразличен, когато били застрашени устоите му, но и не можел да се откаже от стремежа си на юг. Анархията на Балканите нанасяла ущърб на централизма, но и обезкървявала традиционния руски враг. Затуй докато предлагал на Селим III военна помощ против „бунтовниците”, руският император не оставял без надежди и Пазвантоглу. Тия надежди никога не приели открит или точен израз, но и никога не били оставени да угаснат. Началото им било положено поне през януари 1799 г.

 

Оттогава датирало едно неофициално посещение при Пазвантоглу: консулът в Букурещ Л. Кирико изпратил на 18 януари агента си Константин във Видин. Явна цел на посещението му била да поздрави с победата Пазвантоглу (срещу когото Русия току-що била предложила войски на Портата) и да уреди някои законни претенции на руските търговци в Северна България. Във връзка с това агентът декларирал, че руският император не ще допусне бъдещи набези на видински размирници

 

201

 

 

във Влашко, покровителствувано по Яшкия договор от Русия [135]. Нота, с която отцепникът трябвало да се съобрази, иначе би се озовал между два огъня.

 

Ще рече, освен военна Русия дала и дипломатическа поддръжка на Портата в конфликта ѝ с Видин. Без да бъде изстрелян нито един куршум срещу Пазвантоглу, руската политика фактически му нанесла най-тежък удар, като се включила в блокадата на Видин в нейния особено съществен за отцепника сектор: Влахия.

 

За Пазвантоглу действията из Влашко означавали не просто налети за обогатяване. Видин бил в състояние да устои срещу походи и обсади при едно условие: снабдяване откъм Влашко. Методите на това снабдяване били чисто кърджалийски, те довели населението на отвъддунавската равнина и особено на Олтения до жестоко разорение. Нека мимоходом напомним обаче, че това население било грабено не по-милостиво от влашкото болярство и князете-фанариоти, както и пряко от Портата, която стоварила върху него поне половината издръжка на похода против Видин. Следователно не дружините на Манаф Ибрахим, Кара Мустафа и други обвързани към Пазвантоглу главатари внесли разорението тук; те само го задълбочили. Техните действия представлявали незапомнен обир за разлика от утроената законна експлоатация, затуй дали право на Русия да се застъпи за страдащия влашки селянин [136]. Нейната намеса стагнирала движенията на Пазвантоглу отвъд Дунава след януари 1799 г. И макар формалният съюз между Русия и Портата още да бил далеч, фактическото разбирателство между двете империи вече се отразило върху каузата на Пазвантоглу.

 

В началото на 1799 г. наблюдаваме странно разположение на силите из Северозападна България: от една страна, окончателно сразените султанови войски се изтеглили на по-задни позиции и останали да се доразлагат под ударите на глада, безначалието и кърджалийството, а, от друга — победоносният Осман Пазвантоглу също замръзнал в своята поза на триумфатор. Никакви изменения — иначе задължителни подир така голям н категорично разрешен конфликт, не последвали.

 

Затуй пък анархията тук завършила своята структура, която била се очертала през периода до 1799 г.

 

202

 

 

 

7. Пазвантоглу — видински паша (1799 г.)

 

Изложеното май че обяснява защо в началото на 1799 г. Пазвантоглу бил по-близко отвсякога до своята амнистия [137]. Ако вярваме на чуждите наблюдатели, би излязло, че отцепникът дълго бил се домогвал до височайша прошка, но щял да я получи едва сега. Истината е пряко противоположна: многократно през 1797—1799 г. Пазвантоглу можел да получи амнистия, но я отхвърлял, устремен към честолюбивите си крупни цели. А сега го принуждавали да я приеме силите, външни по отношение на конфликта му с централизма. С една дума, отцепникът най-сетне се съгласил да бъде амнистиран. За шести вече път.

 

Преди да обяви такова помилване, Селим III предвидливо амнистирал размирните белградски еничари [138]. С това едновременно показал, че отстъпва от замисъла си да ликвидира еничарството и лишил Пазвантоглу от един негов съществен резерв. Или поне си въобразявал, че го лишава.

 

Докладът, чрез който капудан-паша обсъждал с Портата помилването на Пазвантоглу и условията му, датира от 12 февруари 1799 г. [139] На следващия ден друг доклад — от новия валия на Румелия Хасан паша — потвърдил, че отцепникът е поискал милост, поставяйки условие всичко да бъде забравено. От него научаваме още, че армията, блокираща Видин, ототдавна не била заплатена [140]. Диванът узнал, че победителят не би се задоволил с някой от средните санове, нито би приел предложения му пашалък Сивас, тъй като се чувствувал сигурен само във Видин. А Австрия и Русия, настоявали на противното: да бъде непременно отдалечен отцепникът от областта, където бил популярен и поддържан [141].

 

Преговорите около сана на Пазвантоглу се затегнали до юли. Уж принуден да се съобразява с неизгодната за него намеса на Русия и Австрия, бунтовникът пресметнал, че техните интереси спират дотук: до формалното му покорство. Що се отнасяло обаче до цената, която лично той поставил на това покорство, Пазвантоглу се държал настъпателно. Портата му предлагала такава алтернатива: капуджибашийски чин във Видин или пашовски къде да е извън Видин, в Европа, в Азия. Пазвантоглу обаче ѝ налагал най-неприемливото за нея: да бъде признат за паша във Видин [142]. Подклаждали дързостта му честите през онази

 

203

 

 

пролет и лято кърджалийски успехи из цяла България — не Пазвантоглу, а Портата се нуждаела от мир във Видин. Именно реалистичната оценка на отцепника за събитията — външни и вътрешни — му осигурила максимума, на който можел да разчита при конкретната обстановка: чин паша „с три конски опашки” (най-високата пашовска степен, равна на везир) и управлението на Видинския пашалък [143]. Портата трябвало да бъде благодарна, че Пазваптоглу се задоволил с толкоз — из Цариград се говорело, че той бил получил дори румелийското бейлербейство [144]. Но Пазвантоглу бил реалист, та не ламтял за цяла Румелия, чието управителство по него време било по-скоро наказание, отколкото облага.

 

От последните месеци на 1799 г. датират сведения, които ни показват Осман Пазвантоглу в нова, едва ли трайна светлина: орган на централната власт, особено загрижен за отбраната на Видинската крепост. От кого? — следва да попитаме, тъй като никой не застрашавал Видин. Трябва да приемем, че Пазвантоглу се стремял (едва два-три месеца подир шестата си амнистия) да доукрепи и зареди с боеприпаси Видин с оглед на своите понататъшни отцепнически планове. През 1799 г. той бил принуден от чуждите сили да отложи изпълнението им, но явно не бил се отказал от тях.

 

През ноември Пазвантоглу настоял да бъдат ремонтирани крепостните стени и фортове, повредени при изтеклата обсада. Портата изпратила във Видин емисар да я извести за количеството боеприпаси, складирано от бунтовника. Оказало се, че само барутът се равнявал на 15 хиляди кантара! Въпреки мнението на емисаря, че във Видин „нямало условия за съхраняването му”, та нека бъдел пренесен из други дунавски крепости, това не станало [145].

 

Подобни източници свидетелствуват за продължаващата — макар с прилични средства — борба между Видин и Цариград. Тя намерила облик и в друго направление, типично за още ранната бунтовна тактика на Осман: веднага подир амнистията си той пак се заловил да увеличава своето частно богатство. Пазвантоглу поискал да откупи маликянето от две видински села с приходи, посветени на Мека и Медина, чийто собственик бил загинал. Това събиране от 28 хиляди гроша годишно Портата му отказала, причислявайки го към „новата хазна” [146]. Ще рече, не само отцепникът, но и враговете му знаели на що дължел той своята мощ, та се стараели да ограничат богатството на Пазвантоглу.

 

204

 

 

За това, че двете страни в големия конфликт всъщност не хранели илюзии, доказват ферманите от края на 1799 г. Хюсеин капудан-паша бил се прибрал в столицата още на 20 март [147], тъй като трябвало да се отправи към Египет срещу Бонапарт. Блокадата на Видин той възложил на Хасан паша (румелийски бейлербей подир убития Ало), на Гюрджи Осман паша и на Кюрд Осман паша. За Портата техните сили изглеждали недостатъчни да се справят с твърде трайното ново непокорство на Пазвантоглу — тя виждала негодността им не толкоз в тяхното излиняло количество, а в ниското им качество. Подобно мнение се съдържало в един ферман от 2 декември: излишно било да се набират нови бойци от Румелия — те щели да се разбягат, като подложат населението на грабеж. Затуй всяка каза трябвало да се погрижи сама за сигурността си, като наеме определен брой сеймени. Те щели да получат заплата от средствата, събирани между населението — така двете страни ще бъдат доволни: и раята ще чувствува, че е охранявана, като сама заплаща спокойствието си на излъчени из нея бойци, и те щели да бъдат удовлетворени, понеже ще служат срещу пари. На Софийската каза например се полагало да издържа 300 души сеймени, които за времето от Димитровден до Гергьовден щели да получат 18 хиляди гроша [148].

 

Това показателно окръжно разпореждане предшествува констатацията, че състоянието на Румелия било отчаяно подир завършека на видинската обсада; че империята била допълнително застрашена от френския десант в Египет. Въпреки тази война — казано е там — борбата против Пазвантоглу трябвало да продължи с всички налични сили, тъй като той бил основният враг на властта в Румелия. Ферманът завършил с призив към всички местни управници, които задължил чрез заклинания и заплаха да извършат всичко възможно в борбата срещу отцепника [149].

 

Въпреки амнистията, въпреки официалните отношения на върховенство и подчинение, установени след юли 1799 г., правителството продължавало да сочи Пазвантоглу като враг номер едно и да взема всички мерки против него. Новите (и не съвсем нови) открития в тактиката на Портата били: населението само да заплаща своите бранители, а централната власт да раздухва аянските съперничества. Обобщено: властта разчитала на местната самоотбрана и на вътрешните противоречия в размирието.

 

205

 

 

Тия мерки били свидетелство за бедност на централизма. Но техният подтекст е: през 1799 г. Портата изградила своя тактика, която с течение на времето щяла да я изведе до стратегическо решение на генералния конфликт между централизъм и децентрализация. Османската власт постепенно възприемала средствата на размирието, за да го унищожи. Тя заложила именно на борбената инициатива на населението, именно на институциите, утвърдили се през периода на анархията: аянство, местно самоуправление. Тези две институции, на които тя дотук неуспешно и дори пагубно за нея противопоставяла „стария закон” (най-общо: централизма с всички негови норми и форми), дотам взели връх над него, така ярко заявили своята жизнеспособност, че Портата отстъпила пред спонтанната им поява, развитие и могъщество. Или, както заключава Мериаж: „Узурпацията бе узаконена.” [150]

 

След провала на голямата обсада на Видин от 1798—1799 г. Портата се примирила със структурата на анархията, опитала се да я използува в перспектива за частично спасяване на минирания из основи османски централизъм.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


БЕЛЕЖКИ

 

1. Тези предания — публикувани от Хр. Попконстантинов, К. Иречек, К. Гълъбов, Н. Попфилипов, П. Карапетков, В. Дечев или непубликувани, които е събрал из някои родопски села, преразказва Н. Хайтов (Родопски властелини. Пловдив, 1974, 165—195).

 

2. Дечев, В. Миналото на Чепеларе. С, 1928, с. 123 и сл.

 

3. ЛИП, с. 11.

 

4. Miller, A. F. Mustapha pacha Baïraktar. Bucarest, 1975, 75—76.

 

5. ЛИП, с. 10.

 

6. Пак там, с. 2.

 

7. Пак там, с. 3.

 

8. Пак там, с. 4, 9—10. От османските източници личи обаче, че през май борбата срещу кърджалиите оглавявал вече Мустафа паша (Сигн. ОАК 9/3).

 

9. ЛИП, с. 11.

 

10. Пак там, 11—12.

 

11. Пак там.

 

12. Софийски сиджил № 165, с. 5/II, с. 9/II.

 

13. Пак там, с. 9/III.

 

14. ЛИП, с. 12.

 

15. Пак там, с. 13.

 

16. Софийски сиджил № 165, с. 5. В османските документи името на анадолския бейлербей е означавано като т.е. Али. Тук последователно ще го наричаме Ало според европейските източници. По всяка вероятност това бил кюрдски изговор на мюсюлманското име Али — пашата бил кюрд.

 

206

 

 

17. Пак там. с. 56; Сигн. ОАК 9/3.

 

18. Архив княза Воронцова. Письма В. П. Кочубея (1793—1799). T. XIV, с. 86.

 

19. ЛИП, с. 13, 15—16.

 

20. Пак там, с. 14.

 

21. Сигн. ф. 91, ед. 43.

 

22. Сигн. ВД 123/9; ВД 123/3.

 

23. ЛИП, с. 3.

 

24. Пак там.

 

25. Сигн. ОАК 84/2.

 

26. Сигн. ОАК 33/2; ОАК 9/10 и ОАК 9/16.

 

27. Сигн. ОАК 9/35; срв. Ал. Йосифов-Бохачек. Никопол, с. 100; Mériage. Nots sur Paswantoglu.

 

28. ЛИП. 4—5.

 

29. Пак там, 5—6.

 

30. Цит. по Атанасов, Щ. Селските въстания в България към края на XVIII и началото на XIX в. и създаването на Българската эемска войска. С., 1958, 61—62.

 

31. Архив княза Воронцова. Письма В. П. Кочубея, с. 79.

 

32. ЛИП, с. 133.

 

33. Пак там, с. 135.

 

34. Пак там, с. 136.

 

35. Пак там, 136—137.

 

36. История на дипломацията. Т. 1. С., 1946.

 

37. Арш, Л. Г. Албания и Эпир в конце XVIII — начале XIX в. М., 1963, 191—192.

 

38. ЛИП, 136—137.

 

39. Пак там, с. 138.

 

40. Сигн. СИ 28/16; срв. Софийски сиджил № 165, с. 5.

 

41. ЛИП, 6—9.

 

42. Софийски сиджил № 165, с. 5.

 

43. Сигн. ОАК 9/1.

 

44. ЛИП, с. 13.

 

45. Пак там, с. 14; срв. Сигн. ВД 115/5.

 

46. ЛИП, с. 14.

 

47. Пак там, с. 15.

 

48. Сигн. ВД 115/5.

 

49. Софийски сиджил № 165, с. 14.

 

50. ЛИП, с. 16.

 

51. Пак там.

 

52. Пак там, с. 137.

 

53. Mériage. Цит. съч.

 

54. Мутафчиева, В., Ал. Виану. Феодални размирици в Северна България в края на XVIII и началото на XIX в. и тяхното отражение във Влахия. — Българо-румънски връзки и отношения през вековете. T. 1. С., 1965, с. 224.

 

55. Сигн. ВД 113/9.

 

56. Сигн. ОАК 9/4.

 

57. Сигн. ОАК 84/5.

 

58. Софийски сиджил № 165, с. 14.

 

59. Д. Ихчиев е превел термина с „чернополци-въстаници" (ТДДК, с. 37).

 

60. ЛИП, с. 18.

 

61. Пак там, с. 17, 136.

 

62. Пак там, 18—19.

 

207

 

 

63. Пак там, с. 18.

 

64. ТДДОП, 35—37.

 

65. Пак там.

 

66. ТИСР, 206—207.

 

67. Пак там, 207—208.

 

68. ТДДОП, 40—43.

 

69. Пак там, 45—49.

 

70. Пак там, с. 50.

 

71. Пак там, 52—125.

 

72. ЛИП, 137—138.

 

73. Mériage. Цит. съч.

 

74. Архив княза Воронцова. Письма В. П. Кочубея, с. 78.

 

75. ЛИП, 19—20.

 

76. Сигн. ОАК 84/4.

 

77. ТДДК, 51—52.

 

78. ЛИП. с. 20.

 

79. Йоцов, Д. Материали за Пазвантоглу из руските архиви. — ПСп, 1908, с. 60.

 

80. ЛИП, 24—25.

 

81. Пак там, с. 23.

 

82. Пак там, 16—23; Атанасов, Щ. Цит. съч., 71—78; срв. със Сигн. ОАК 9/3.

 

83. Сигн. ОАК 9/7.

 

84. ЛИП, с. 23; Атанасов, Щ. Цит. съч., 73—74.

 

85. ЛИП, с. 21, 32, 140.

 

86. Пак там, с. 19, 20, 21, 23.

 

87. Пак там, 22—24.

 

88. Пак там, с. 24.

 

89. Пак там, с. 25.

 

90. Сигн. ОАК 3/94, ОАК 9/7, ВД 121/1, ОАК 3/10.

 

91. ТИСР, 212—213.

 

92. Пак там, 214—218.

 

93. ЛИП, 25—26.

 

94. Пак там, 27—28.

 

95. Пак там, с. 29.

 

96. Bessier, J. Mémoire sur la vie et la puissance d'Ali pacha, visir de Janina. Paris, 1820, 26—27; срв. Plomer, W. The Diamond of Jannina. London, 1970, p. 86.

 

97. Арш, Л. Г. Цит. съч., с. 195.

 

98. Мутафчиева, В., Ал. Виану. Цит. съч., с. 225.

 

99. ЛИП, с. 30.

 

100. ТДДОП, 76—79, 82—83.

 

101. ЛИП, с. 31.

 

102. Пак там, с. 30, 31, 34—36.

 

103. Пак там, с. 3.

 

104. Пак там, с. 32. Картата е публикувана като приложение към австрийските, пруските и френските дипломатически документи, а също и у Атанасов, Щ. Цит. съч., 80—81.

 

105. Пак там, с. 80.

 

106. Пак там, с. 81.

 

107. Пак там, с. 82.

 

108. Пак там, с. 83.

 

109. ЛИП, с. 32.

 

208

 

 

110. Пак там, с. 140.

 

111. Сигн. ОАК 9/32.

 

112. Пак там.

 

113. Атанасов, Щ. Цит. съч., 84—85; ЛИП. с. 35.

 

114. ТДДОП, 94—95.

 

115. Арш, Л. Г. Цит. съч., с. 195.

 

116. ЛИП, с. 34.

 

117. Mériage. Цит. съч., с. 189; Атанасов, Щ. Цит. съч., с. 87.

 

118. ЛИП, с. 35.

 

119. Пак там, 36—37.

 

120. Пак там, с. 38.

 

121. Mériage. Цит. съч.

 

122. ЛИП, 39—40.

 

123. Пак там, с. 39.

 

124. Пак там, с. 33.

 

125. Пак там.

 

126. Атанасов, Щ. Цит. съч., с. 85.

 

127. Пак там.

 

128. ЛИП, 140—146.

 

129. Арш, Л. Г. Цит. съч., 195—197.

 

130. ТИСР, 218—220.

 

131. ЛИП, с. 35.

 

132. Пак там, с. 36.

 

133. Пак там, с. 38.

 

134. Пак там, с. 40.

 

135. Атанасов, Щ. Цит. съч., 90—92.

 

136. Мутафчиева, В., Ал. Виану. Цит. съч., с. 223 и сл.

 

137. ЛИП, с. 41.

 

138. Пак там.

 

139. Сигн. ОАК 9/6.

 

140. Пак там.

 

141. ЛИП, 42—43.

 

142. Пак там, 44—46.

 

143. Пак там, с. 47.

 

144. Пак там.

 

145. Сигн. ОАК 9/36.

 

146. Пак там.

 

147. ЛИП, с. 44.

 

148. ТДДОП, 119—120.

 

149. Пак там, с. 121.

 

150. Mériage. Цит. съч.