Кърджалийско време

Вера Мутафчиева

 

Глава 8. ПОСЛЕДНОТО ДЕЙСТВИЕ НА АНАРХИЯТА (1807—1813)

 

1. Външнополитическото положение на империята през 1806—1812 г.

2. Вътрешнополитическо състояние на империята през 1806—1812 г.

3. Мустафа Байрактар и походът на румелийските „местни войски” срещу Цариград

4. „Съюзният договор”

5. Краят на Мустафа Байрактар и на аянската федерация (1808)

6. Последни прояви на кърджалийството

 

Хронологическите рамки на този заключителен акт от дългогодишната анархия са по-ограничени, що се отнася до Румелия, отколкото до някои западни имперски балкански провинции — Янина или Шкодра. Тях Портата си възвърнала едва през 1831 г. Победи закъснели, понеже преди тях сърбите, а сетне и гърците получили автономия. Обективно благоприятствуващата националнореволюционните борби на поробените народи роля на размирието се изявила — Махмуд II възстановил върховенството си над балканските провинции на империята тогава, когато те вече врели и кипели от съвсем друг вид непокорство: националните революции. Понеже тук изследваме обаче само ония размирици, които били плод от развитието на османското общество, ще проследим как угаснала именно феодалната анархия в Румелия, а също и институциите, в които се изразило нейното отмиране. И преди всичко — конкретните събития, които го отбелязали в историята.

 

 

1. Външнополитическо положение на империята през 1806—1812 г.

 

Както виждаме, това е отрязък, който съвпада с поредната руско-турска война, първа за деветнадесетия век. Този период бил богат на прегрупирания на силите не само в Източна Европа, но и в Европа изобщо.

 

355

 

 

През 1805 г., когато Русия отново се озовала във война с Наполеон, френският посланик Себастиани започнал да настоява пред Портата тя да отвори военни действия срещу Русия. Себастиани възлагал надежди на реваншистките настроения всред османските управляващи, които не били се примирили със загубата на Крим и Северното Причерноморие. По негов съвет Селим III сменил — без руско съгласие — князете на Влахия и Молдавия. На туй нарушение на договорните клаузи русите отговорили с окупация на Дунавските княжества през ноември 1806 г. На 30 декември с. г. Турция обявила война на Русия.

 

Разкъсала силите си на три фронта (на запад, юг и югоизток — в Грузия), Русия не била в състояние да концентрира по Дунава достатъчно войски. Действията тук се водели с променлив успех — нито една от двете воюващи страни не разполагала с числено надмощие. Посред тези затегнали се действия дошла изненадата от Тилзитския мир (26 юни 1807), който донесъл съюза между Наполеон и Александър I. Тъй като Турция била въвлечена във война под натиска на Наполеоновия посланик, тя сега настояла пред него пък да посредничи за примирие по Дунава с русите. То ѝ било крайно необходимо предвид жалкото състояние на турските войски и надигащите се бурни вътрешнополитически събития. Впрочем на 12 август 1808г. било сключено в Слободзея примирие при възстановяване на довоенното статукво.

 

Междувременно Наполеон и Александър I при срещата си в Ерфурт били обсъдили план за разделяне на европейските владения на Турция. Макар държани в пълна тайна, тези преговори не останали тайна за Портата. Над империята надвиснала небивала дотогаз опасност. При това — напълно реална. Факт, който трябва дебело да подчертаем, понеже той изиграл консолидираща роля за центробежните движения в османското общество: след Ерфуртската среща външната опасност взела връх над вътрешните противоречия всред господствуващите групировки.

 

Временно отървана от агресията на Франция, Русия прекратила примирието с Турция през март 1809 г. Нейните войски форсирали Дунава, преди да били освободили от турските им гарнизони някои крепости по левия бряг на реката. Русите заели Исакча, Тулча, Бабадаг, а след тях — Мачин, Измаил, Браила и др. Под обсада била поставена Силистра с нейния 12-хиляден турски гарнизон. Той получил значителни подкрепления (50 000

 

356

 

 

души), поради което Багратион бил принуден да се оттегли отвъд Дунава.

 

През май 1810 г., вече под командуването на ген. Каменски, русите отново преминали реката, заемайки Добрич, Силистра и Разград.Те обсадили сега Шумен и се придвижили към Русе. В боевете с променлив успех, в които участвували значителни войски от двете страни, се стигнало до капитулацията на Русе и Гюргево. Въпреки тези успехи Каменски отвел бойците си на зимни квартири из Влахия.

 

В началото на 1811г. заплахата от нова война с Наполеон принудила русите да оставят на дунавския театър едва 45-хилядиа войска, чийто командуващ М. И. Кутузов трябвало да постигне възможно най-бърз мир с Турция. През юни 1811 г. 60-хилядната турска армия, командувана от Ахмед паша, започнала настъпление срещу Русе, където Кутузов я разбил с едва 15 000 бойци. Опасявайки се от настъплението на корпуса на Исмаил бей (концентриран около Видин) в тила на руските войски, Кутузов наредил да бъдат разрушени русенските укрепления и се изтеглил отвъд Дунава. Докато Ахмед паша форсирал реката, 10-хилядният корпус на ген. Марков внезапно извършил контрадесант на десния бряг и разбил стана на турския главнокомандуващ на 2 октомври. Турските войски се разбягали, а онези от тях, които се намирали на левия бряг, били обкръжени в Слободзея и капитулирали на 23 ноември. Още преди това корпусът на Исмаил бей бил разбит във Видинско (9 октомври). Тогава и започнали мирните преговори между воюващите. През май 1812 г. те завършили с Букурещкия мир, който отдавал Бесарабия и Западна Грузия на русите, закрепвал позициите им в Дунавските княжества, спечелени още при руско-турските войни от втората половина на XVIII в. Автономията на сърбите, предвидена също в Букурещкия договор, трябвало тепърва да бъде уточнена в преговорите между въстаниците и Портата под арбитража на Русия [1].

 

Колкото до дипломатическата история на Турция през същия период, тя представлявала начупена крива, диктувана от промените в съотношението на европейските сили, за които по това време Балканите били второстепенен проблем. Краят на руското влияние над османската управляваща върхушка (което характеризирало периода до 1805 г . [2]) предизвикан от интригите на Франция, довел до това, че Портата се върнала към своя традиционен съюзник. Под френска диктовка именно тя

 

357

 

 

рискувала военния конфликт с Русия при условия, които не били оптимистични за османското оръжие. Освен всичко Портата си спечелила за враг и съюзника на Русия — Англия, чиято средиземноморска ескадра през февруари 1807 г. форсирала Дарданелите и се насочила към Цариград. Там тя била отбита чрез съдействието на Себастиани, който през тия дни се трудил не като посланик, а като генерал от артилерията, какъвто и бил.

 

Коварно предадена от Франция в Тилзит, а още повече — в Ерфурт, Портата все пак нямала други перспективи, освен да настоява на „приятелството” си с Наполеон. С френска подкрепа тя била извоювала примирието в Слободзея — неочаквано изгодно за нея примирие. Опитите ѝ да се сближи с Англия през периода на руско-френското разбирателство не довели до резултат. Ако нещо все пак спасило по него време Османската империя от разделяне на европейските ѝ провинции, това не била нито дипломацията ѝ, нито нейните плачевни бойни резерви. Факт е, че и Наполеон, и Александър I нямали реално намерение да се впускат в голяма война на Балканите. За самозвания император на Франция „Източният въпрос бил повод за разрешаване на Западния въпрос”, т. е. на необходимостта да бъде осуетена коалиция между Русия и Англия [3]. Затова и в течение на цялата Руско-турска война Портата, изоставена от Франция, все пак не претърпяла фатален външнополитически крах — от него я спасили онези противоречия, които след 1812 г. се разразили в нахлуването на Наполеон в Русия, в неговия разгром, а по-късно и в антинаполеоновската коалиция, за да завършат с Ватерло. През цялото това време (от 1807 — Тилзит, до 1815 — Ватерло) Портата не участвувала като самостоятелна, със свои интереси и свой военен потенциал страна в международните отношения. Тя се оказала отвъд ръба на голямата политика и големите сражения, изоставена на вътрешнополитическите си превратности, в които не била подпомогната от никого, но и от които никой външен враг не се възползувал изгодно.

 

 

2. Вътрешнополитическо състояние на империята през 1806—1812 г.

 

Вече бе споменато, че външната опасност, настъпила за Портата не толкоз с обявяването на войната от 1806г., ами с Тилзит и с Ерфурт, допринесла за известна

 

358

 

 

консолидация на центробежните сили в империята. Тази консолидация трябва да разбираме относително, тъй като била по-скоро номинална. Нея предхождали събития, които можем да наречем „последно действие на анархията в Румелия”.

 

В края на миналата глава бе подчертано, че през есента на 1806 г. владенията на Селим III де факто се простирали между столицата и Силиврия. Какво представлявала останалата част от османските провинции?

 

„През този период феодалното раздробяване на Османската империя било на върха си” — твърди А. Ф. Милер [4]. Мехмед Али, независимият паша на Египет, изразявал васалитета си спрямо Портата само чрез годишен трибут — той го изплащал естествено заради своята борба против мамелюците, тоест защото властта му над Египет все още била оспорвана. Такива били взаимоотношенията между султана и пашите му из Сирия и Ирак. Вахабитите наложили над Арабийския полуостров и част от Сирия своето самовластие, което лишило Портата от приходите ѝ от Мека и Медина, прекъснало търговските ѝ пътища към Северна Африка, отрязало я от плодоносните левантински пристанища [5]. Из изброените, формално принадлежащи към империята провинции властта на султана била досущ призрачна.

 

Източна Анадола, като изключим кюрдските райони, владени от местни феодали, се намирали в ръцете на наследствени паши (започнали кариерата си като аяни). Династията Чапаноглу владеела областите Анкара, Йозгад, Чорум и Амасия. След емиграцията на съперника му Махмуд Таяр паша в Русия Чапаноглу си присвоил и неговите наследствени владения — Трапезунд и Самсун. Друга аянска династия — Караосманоглу — трайно владеела Маниса и пашалъка Смирна. Впрочем из Анадола също преуспявала спонтанно възникналата институция на аянлъка, която и там изградила йерархия от по-дребни, подчинени на едрите, аяни, заграбили всички прерогативи на властта — от военната и административната дори до съдебната [6].

 

След 1807 г. анадолските едри феодали скъсали и формално връзките си с Портата, като не ѝ издължавали нито грош от своите владения [7].

 

Вече се запознахме със състоянието на европейските провинции до края на 1806 г. Там процесът на укрепяване на аянлъците бил протекъл до това време, издигайки в крайна сметка следните големи, независими от Портата владетели: Тръстениклиоглу (а след убийството му — Мустафа Байрактар) властвувал над цяла Северна България с изключение на Видинско, където (след

 

359

 

 

смъртта на Пазвантоглу — 5 февруари 1807 г.) се закрепил наследникът му Идрис Молла. Освен над Северна България Мустафа Байрактар имал власт и над значителна част от Югоизточна България, както и над Одрин. Беломорска Тракия и дял от Македония се намирали под властта на Исмаил Серски. Част от Източните Родопи с принадлежащия равнинен район били владени от Емин ага Хасковски. Северна Албания била трайно подвластна на семейство Бушатли, засега — на Ибрахим паша. Над Южна Албания и Северен Епир владеел Али паша Тепеделенли.

 

Започнали попрището си като самозвани аяни, дълго време непризнавани, прокълнати чрез нарочни фетви, от 1807 г. нататък повечето едри румелийски отцепници вече били паши или поне капуджибашии. Своите звания те били придобили в люта борба със съперници и централна власт, чрез действителното си бойно надмощие. В тяхно подчинение се намирали многобройните подребни аяни на градове, кази, нахии — структура, израсла през размириците.

 

Войската на румелийските аяни била съставена от добре познатите ни „еялетлии”. Тези дружини, поставили някога началото на кърджалийството, сега, когато то постепенно взело да губи характера си на „подвижна анархия”, се оказали много набъбнали. Част от мирното население на Румелия, обезземлено още преди размириците или разорено при техния разгар, било гравитирало към кърджалийските дружини. След „усядането” на главатарите н превръщането им в аяни техните кърджалии усядали заедно с вожда си — тоест превръщали се в негови бойци на плата.

 

С една дума: размириците допринесли за това, щото предшествуващите ги центробежни институции като аянлъка и „местните войски” да се уедрят и заякнат неимоверно, да се превърнат в единен строй на Румелия. Това състояние на нещата трябва да приемем като „системата аянлък — деребейлик”, за която говори Я. Юджел, но чието установяване — твърде неправдоподобно — той отнася към средата на XVII в. [8]

 

А как именно — при съществуващото положение — Портата смятала да води война с Русия? С какви бойни сили разполагала тя след като низамите били сразени в „одринските събития”, след като еничарите се бунтували непрестанно срещу Селимовите реформи, след като единствената ефективна войска на Балканите била всъщност под командуването и на заплата на тукашните аяни?

 

360

 

 

Отговорът е не само логически ясен, но и скрепен с богати факти: Портата разчитала само на аянските дружини, които вече наброявали от хиляди до десет хиляди бойци. Сигурно било, че въпреки своя сепаратизъм и непримиримото си отношение към Портата никой румелийски аян нямал интерес владенията му да бъдат окупирани от руска войска. С една дума, обявявайки войната, Селим III бил уверен, че враждебните нему аяни ще се вдигнат на бой срещу Русия не за да бранят неговата, ами собствената си власт.

 

Както видяхме, първото действие на войната (от края на 1806 до август 1808 г.) не се характеризирало с решаващи сражения. Затуй пък още през първите дни на май 1807 г. отпратените силом към военния театър еничари се разбунтували около Силистра. Те отхвърлили всякакво подчинение спрямо главнокомандуването, тоест спрямо великия везир Ибрахим Хилми паша [9]. Криви излезли султановите сметки, че едрите аяни от Румелия ще се присъединят към скапаната „имперска армия” (еничари, шепа низами и придворни части). Мустафа Байрактар държал под оръжие хиляди еялетлии, пазейки „своя” бряг на Дунава, но без намерение да участвува в действия отвъд реката. По повод на това великият везир го обвинил в държавна измяна [10].

 

Месец май донесъл едно важно за империята събитие: бунтът на ямаците по босфорските укрепления, оглавен от Кабакчиоглу. В израз на свирепото недоволство както на застрашените от реформи еничари, така и на фанатичните столични низини, убити от недоимък и данъчен гнет, но обясняващи всички свои беди с „гяурските” нововъведения на Селим III, Кабакчиоглу овладял столицата. Надявайки се да спаси своя трон от анархията, която вече обсаждала не Цариград, ами самия дворец Топкану, сулгганът-реформатор издал ферман за пълното отменяне на „низам-и джедид”.

 

Вече, но било късно. Столичната реакция, която обхващала всички слоеве на населението — от шейх-юл исляма до босия ямах, — само получила лишно доказателство за капитулацията на Селим III. Кабакчиоглу изискал султанът да абдикира и поточно да бъде снет с фетва на мюсюлманския духовен глава. Затворен отново в дворцовия харем, където бил живял до възкачването си на престола. Селим III се превърнал в немощна сянка. На мястото му реакцията поставила неговия племенник Мустафа IV [11].

 

361

 

 

 

3. Мустафа Байрактар и походът на румелийските „местни войски” срещу Цариград

 

От този ден — 29 май 1807 — в историята навлязло името на Мустафа Байрактар. Тук нямаме за задача да изясним биографията и богатата, макар мимолетна дейност на един особено типичен за разглеждания период румелийски аян. Тази задача бляскаво е изпълнил (въпреки липсата на османски изворов материал) А. Ф. Милер. Впрочем нас дейността на Мустафа Байрактар засяга дотолкова, доколкото е част от конфликта „Румелия — Цариград”.

 

Мустафа Байрактар бил истинска рожба на своето време. Син на еничар, отдаден на търговия с добитък, чинът му „алемдар” или „байрактар” принадлежал към еничарската йерархия, макар че след войната от 1787—1791 г. Мустафа не залазил никакви връзки с оджака [12]. Биографите му пропускат да упоменат обаче, че още през 1781 г. — в зората на кърджалийството — Алемдар Мустафа задено с още 16 души „разбойници” успешно вилнеели из Никополско, откъдето били пропъдени пак в Русенско. Внасяйки гаранция, там те били амнистирани [13].

 

Следователно богаташкият син и еничарски офицер бил отявлен кърджалия. По-нататък той станал приближен на Тръстениклиоглу — друг русенски едър земевладелец, — който, щом се издигнал като аян на Русе, поставил Байрактар за аян на Разград. Според установената там аянска съподчиненост разградският аян се оказал подвластен на русенския, комуто освен това бил и кехая.

 

След убийството на Исмаил ага Тръстениклиоглу Байрактар естествено заел мястото му. Неговата успешна борба срещу аяните на Силистра и на Варна го превърнал в неоспорван повелител на Северна България с Добруджа и над Югоизточна България. Войската му непрестанно се увеличавала чрез притока на кърджалии, които виждали у него опора, по-надеждна, отколкото е бил за тях дори Пазвантоглу [14].

 

До детронирането на Селим III Байрактар следвал точно политиката на своя предшественик от сетните години на управлението му — непокорство спрямо султана, съпротива срещу „низам-и джедид”. Но позорната слабост, която проявили

 

362

 

 

османските войски до примирието в Слободзея, слуховете за уговорената подялба на Турция между Русия и Франция, а също и присъединяването на някои от просветените приближени на Селим III към Русе (където те се спасили от кръвожадната разправа на Мустафа IV над Селимовите хора) — всичко това дошло да промени настроенията на Мустафа Байрактар: той започнал да се убеждава, че османската армия действително се нуждае от реформиране. Въпреки че новият султан, събразявайки се с реалната сила на аяна на Русе, го произвел паша „с три конски опашки”, Байрактар станал стожер на групата, наречена „русенски приятели”, и замислил контрапреврат, който трябвало да върне на власт Селим III. Тази група Милер основателно разглежда като първи опит за образуване на политическа партия в Турция [15].

 

По същото време бойният ефектив, командуван от Байрактар, наброявал „20—30 000 души, в мнозинството си — бивши кърджалии... Те вече са се превърнали в отлични бойци. Всяка нередовна войска ще стане редовна подир дванайсет години непрестанна война.” [16]

 

Така Байрактар застанал начело на румелийските аяни. Съвсем оправдано той решил, че е по силите му да превземе Цариград, където развилнялата се реакция съвсем била зашеметила централната власт. За да успее голямата операция, чиято скрита цел била да възстанови на престола Селим III и да прокара чрез сила военните реформи, Байрактар трябвало да се споразумее с останалите двама най-едри аяни на Балканите — Исмаил Серски и Али Тепеделенли. Другите повече или по-малко били в зависимост от тия двама или пък от самия Байрактар.

 

Така през лятото на 1808 г. той се спуснал към Одрин, където била главната квартира на Челеби Мустафа паша — сераскерът. Негласните му преговори с аяните из Румелия довели под негова заповед многохилядна войска. В знак на лоялност Али Тепеделенли изпратил при Байрактар двамата си синове — Мухтар паша и Ибрахим паша. Решавайки да се насочи към столицата, Байрактар изпроводил аяна на Демирхисар с 250 души да ликвидира вожда на столичните низини Кабакчиоглу. По думите на Байрактар самият той разполагал с 35-хилядна войска, а общото число на бойците на румелийските аяни — негови съюзници — възлизало на 80 000 [17]. Колкото и надути да намираме тези числа, те едва ли били далече от реалния ефектив на румелийските аянски „местни войски”.

 

363

 

 

Както османските, така и европейските историци от миналия век са описали в най-тънки подробности деня 28 юли 1808, когато Байрактар за броени часове овладял столицата и двореца. Той не постигнал целта си: Селим III бил удушен по заповед на Мустафа IV, минути преди в покоите му да нахълта Байрактар. Тутакси последвало убийството на Мустафа IV. За султан бил провъзгласен Махмуд II [18].

 

За конкретното изследване на цялата тази драма в източен стил е съществен фактът, че Байрактар превзел Истанбул и му наложил волята си именно за броени часове. Ще рече, Румелия победила Истанбул подир двайсетгодишна борба.

 

Чрез тази победа възтържествувал един нов ред, диаметрален на начертания от Селим III „низам-и джедид” — аянството.

 

 

4. „Съюзният договор”

 

За велик везир на младия Махмуд II се провъзгласил Мустафа Байрактар. Въпреки че „русенските приятели” негласно възнамерявали, като заемат Истанбул и се отърват от Мустафа IV, да наложат „низам-и джедид”, предварително ясно било, че те не ще осъществяват замислите си. И то не по липса на сили, а ето защо:

 

Байрактар бил поставен на власт от колосална въоръжена акция на аянските дружини. Двойствеността на неговото управление се изявила още през първите му дни. Тук си позволяваме да възразим срещу някои формулировки на А. Ф. Милер, според когото превратът на Байрактар бил „въоръжена акция на прогресивните сили, които вземат инициатива срещу реакцията” [19]. И по-нататък — по въпроса за движещите сили на преврата: „Това вече били не еничарите или декласираното население на столицата, водено от улемите и придворните интриганти. „Приятелите” представлявали, без да си дават сметка, интересите на аморфни, но твърде широки обществени слоеве, които по различни причини се обединили срещу несигурността на собствеността и феодалната анархия... Основата на армията на Байрактар била съставена от нередовни или полуредовни дружини, рекрутирани от Румелия и Анадола, а Байрактар не действувал изключително от свое име, но и от името на мнозинството от деребеите и аяните.” [20]

 

364

 

 

Точно така: от името на деребеите и аяните. Възниква въпросът: това ли били широките обществени слоеве, заинтересовани от сигурността на собствеността? Както е известно, постановката за сигурност на частната собственост е част от програмата на буржоазните революции — откриваме ли буржозна идеология у „русенските приятели”? Аяни и деребеи — това били феодали от чист вид. Но — не ленинци, ами едри частни феодални земевладелци. Когато те се втурнали да подпомогнат Байрактар (който дори не намерил смелост да ги уведоми предварително, че цели да възстанови на престола Селим III), техните стремежи били единни и явни: да нанесат смъртния удар върху централизма, да узаконят пълновластието си над конкретен район на Румелия, да не допуснат и занапред никакво вмешателство в по-нататъшната експлоатация, бойни сили, съдопроизводство и пр. на управляваните от тях земи.

 

Тези аяни и деребеи действително били заинтересовани в края на феодалната анархия. Но съвсем не затуй, че ги доболяло за неизчислимите страдания на румелийското мирно население. Именно аяните постигнали в хода на анархията онова, заради което всъщност я подхванали: узаконяване на своето незаконно придобито земевладение, признание за своята узурпирана власт, възможността да поддържат толкоз бойци, колкото им били необходими, за да осигурят експлоатацията, че и пладнешкия грабеж на своите подвластни, а също и да гарантират владенията си от ударите на съседа. Ще рече: аяните, които предизвикали анархията, сега имали интерес тя да утихне.

 

Но по-горе бе думата за другия (по някое време — самостоятелен) елемент на размириците: кърджалийството. Както видяхме, то извряло из Румелия като последица от задълбочаващото се обезземляване на част от производителното ѝ население — на свой ред последица от разширяващото се частно феодално земевладение. Ето това можем да наречем „широки обществени слоеве”, взели участие в анархията. Те образували десетхилядните армии на отцепници-паши и аяни, те допринесли за уедряването на аянлъците, те най-сетне потеглили срещу Истанбул като срещу символ на ненавистния за тях строй. Нима победата на Байрактар над Мустафа IV би внесла дори нищожна промяна в положението на тези обезземлени бойни професиналисги? Нима „сигурността” на частната феодална собственост би им донесла друго освен още по-усилена експлоатация? Нима стихването на анархията, през чиито черни

 

365

 

 

десетилетия тези гладници номинавали от грабеж, не било за тях равносилно на нов глад?

 

Логически ясно е: феодалните размирици допринесли за изостряне на имущественото неравенство в Румелия. При грабеж с мирни средства се богатее по-бавно, отколкото при грабеж с въоръжено насилие.

 

Напълно естествено плячката не била равно достояние на всички размирници. Тя се полагала предимно на аяните, на главатарите. У тях в течение на почти три десетилетия се натрупали грамадни богатства — всеки спомен от кърджалийско време описва пищно „салтаната” на главатарите, говори за купища злато. Ще рече: размириците не само не подобрили положението на онова население, което се вляло в тях, тласкано от глад и безизходица; те способствуват за пълното разорение на хиляди хора, но и способствуват за едри натрупвания на „паричен капитал” в ръцете на малък брой. (Не можем тук да не употребим кавички, съобразявайки, че въпросният капитал се намирал у главорези.)

 

Впрочем единственият обективен икономически резултат от анархията бил в това, че паричният капитал сменил притежателите си. Настъпило прегрупиране в прослойката на имуществено силните. Що се отнася до „широките обществени слоеве” обаче, тях размирието просто досъсипало—достатъчно е да пресметнем какво означава за един селянин загубата на единствена негова жътва, а през разглеждания период до жътва се стигало рядко.

 

И така всички усилия да бъде представено управлението на Байрактар като израз на прогресивни движещи сили едва ли са убедителни. Това, че той е извършил изстъпления (без всякаква подкрепа на аяните впрочем) срещу еничарството; това, че се опитал да възстанови низамите, наричайки ги (дано не раздразни своето аянско обкръжение) „обучени сеймени” — това все още не са аргументи, че той изразявал интересите на напредничави обществени слоеве.

 

Потомствен еничар, по същество най-влиятелният аян в Румелия, Байрактар изразявал тежненията на едрите частни поземлени владелци от рода на Тепеделенли, Караосманоглу, Чапаноглу, Сирозли и пр. Ще се запитаме: защо на тези едри земевладелци бил необходим походът срещу Истанбул, поставянето на Байрактар за фактически диктатор над империята? Отговорът е явен: след като укрепили икономическите си позиции, след като се сдобили с многохилядни войски, на тези

 

366

 

 

едри феодали вече не била достатъчна местната власт. Те посягали и към централната.

 

Съвременниците отбелязали, че „новото управление се радва на непозната досега популярност из провинциите” [21]. И как не! За първи път от три десетилетия насам аяните не само не били преследвани заради своите узурпаторства, ами виждали въплътено най-дръзкото си стремление: те диктували волята си на султана. Мустафа Байрактар, самопровъзгласил се за пълномощен диктатор, бил не повече от поставеник на аянството. Неговата разправа с велможите на Мустафа IV и убийци на Селим III не била повече от разправа със сетните представители на централизма. Когато историографията величае този османски политически деец заради суровата му справедливост и „патриотизма” му, основателно възниква въпросът: защо Мустафа Байрактар, съмишленик и пълномощник на Тръстениклиоглу, не проявил родолюбив и „прогресивни” тежнения преди 1807 г. например? Защо не е подкрепил опита на Селим III да наложи „низам-и джедид” над Румелия?

 

Наивно би било да допуснем, че у Мустафа Байрактар бил заговорил патриотизмът заради съсипията, която настъпила подир детронирането на Селим III [22]. Тази съсипия владеела над Румелия вече десетилетия и основна заслуга за нея имали точно аяните. По-правдоподобна би била следната интерпретация на събитията от 1808 г.: убедени в пълната невъзможност на централизма да отстои дори столицата, аяните се съюзили за крайна разправа с него. След като сполучили в борбата за кръвните си интереси, аяните подкрепяли начинанията на своя поставеник Мустафа Байрактар дотолкова, доколкото той продължавал да бъде защитник на тия интереси.

 

Разпростирайки се върху „реформите” на Байрактар, обявени по-плахо дори от Селимовите, подкрепени и въплътени минимално, дори в сравнение със Селимовите [23], историографията някак подминава, особено в тълкуването му, един факт, който всъщност бележи върха в победата на аянството над централизма: „съюзният договор” между аяните и централната власт, постигнат след десетдневно „съвещание” (21—30 септември 1808г.). Негови инициатори били „русенските приятели”. То било свикано в столицата чрез лични покани от Байрактар до едрите аяни, които били упълномощени да представляват на съвещанието и своите подчинени, по-дребни аяни [24].

 

Както забелязваме, не султан Махмуд II с необходим за такъв случай ферман, ами великият везир, при това не заповядвал, а

 

367

 

 

„канел” самозванците. Тук Милер уместно открива отношения на „равен спрямо равни (или ако приложим аналогията със Западна Европа — на „примус интер парес”)” [25]. С това обаче авторът самооборва предишните си тези, защото в опеката над кралската власт от страна на едрите, полунезависими феодали на Запад, с които Милер прави аналогия, едва ли можем да намерим белези на „прогресивност”, каквато той приписва на идеологията на „русенските приятели”.

 

Ако запазим всички пропорции и при известна доза хумор, можем да направим такава аналогия: „съюзният договор” от 1808 г. напомнял в общи черти „Магна харта либертатум”, също резултат от „договора” между кралската власт в Англия и събранието на феодалите през 1215 г. Договорът гарантирал контрола на едрите феодали над монарха, необходимостта от тяхното съгласие с действията на централната власт. Несъответното до абсурд положение в тази аналогия е там, че „съюзният договор” бил подписан в Цариград през 1802 г. — шестстотин години след Магна харта! Тогава, когато победоносната буржоазия управлявала част от Стария свят, в Османската империя феодализмът тепърва воювал за политически позиции. Както и да преувеличаваме тежестта на обстоятелството, че един от „русенските приятели” — Манук бей — бил и банкер [26], това не променя социалната характеристика на оная групировка, която свикала и извела до писан договор въпросното съвещание: то било аянско.

 

Съвещанието открил Мустафа Байрактар с реч, ярко патриотична [27]. Тя започвала със заявлението „ние сме по произход еничари” и продължавала с повика въпреки това да бъдели внесени реформи във военната организация на империята. Накрая Байрактар оповестил, че дошлите в Истанбул „благородници, аяни и първенци” ще сключат помежду си договор и забравяйки личните си вражди, ще заработят за заздравяване на държавата.

 

Значително по-съществен от речта на Байрактар е мимоходом засегнатият в историографията факт, че по време на съвещанието под стените на столицата били разположени около 200 000 аянски бойци [28]. Ще рече „местните войски”, т. е. бившите румелийски кърджалии, продължавали да обсаждат Истанбул и чрез застрашителното си присъствие да влияят върху изхода от съвещанието. Тази двусмислена ситуация наложила на „русенските приятели” да отстъпят от предложението си за непосредствено

 

368

 

 

реформиране на еничарския корпус, като се задоволили частично да възстановят низамите, скрити под традиционното название „обучени сеймени” [29]. С една дума, Байрактар не само не изнесъл на по-високо равнище реформите на Селим III, но и отстъпил още една крачка назад по отношение на злополучния си предшественик.

 

Съвещанието било закрито, след като присъствуващите подписали „съюзния договор”. Характерен е още преамбюлът на този кардинален документ: „Най-голямото нещастие, което причинява разрухата на Османската империя, е липсата на необходимото единство между големците. Съюзният договор трябва да подобри това положение. Освен подписалите този документ, всички благородници на държавата трябва да участвуват в него (договора, б. а.).” По-нататък участниците в съвещанието се задължавали да обединят силите си и в пълно съгласие да бранят султана от възможен натиск на неговите везири, на духовенството или на други сановници. Ако някой от тях би се опитал да упражни такъв натиск, щял да бъде сразен от общите аянски сили. Аяните се обвързвали с клетва към Байрактар като към „абсолютен пълномощник”. Но ако той нарушел някоя точка на „съюзния договор”, участниците в договора трябвало обединено да го отстранят. Документът уреждал в общи черти взаимоотношенията между „благородниците, аяните и деребеите, от една страна, и правителството — от друга”, постановявайки граждански мир не само между антагонистичните досега начала на централизма и аянството, но и в самия лагер на аяните. „Провинциалните благородници” взаимно си гарантирали лична сигурност, както и заетите от тях досега санове и служби. Извън подписалите договори аяни тази гаранция задължавала и техните потомци. Тя се разпростирала освен това в върху земевладението на договарящите се: всеки от тях се задължавал да не посяга върху земите на друг аян. Всеки от тях се задължавал да подпомогне аяна, обект на агресия от страна на някой евентуален нарушител на договора. Аяни и деребеи поемали задължението да предоставят войските на пълномощника за акция срещу всекиго, който не би се подчинил „на съюзния договор”. Ако в столицата избухнели безредици, аяните — без нарочна покана — били длъжни да се явят под стените ѝ, за да въдворят ред. Накрая участниците в съвещанието обещавали да не злоупотребяват с данъчните си права, да не извършват насилия над раята и изобщо да се въздържат от насилствени действия.

 

369

 

 

„Съюзният договор” носел подписите на всички сановници, назначени от Байрактар, както и на присъствуващите едри аяни [30].

 

Цитираният документ ечва ли се нуждае от тългуване. Нека подчертаем само, че това бил апогеят в триумфа на децентрализацията. Откровените насилници и узурпатори сега вече изстъпвали като законна страна в едно двойно съглашение. Смазан, унизен, централизмът обещавал на всички провинциални узурпатори да не оспорва в бъдеще нито заграбените от тях крупни частни владения, нито придобитите звания, што насилствено заетата власт над обширни области. „Съюзният договор” означавал узаконяване на реалното положение в Румелия, без султанът да посмее да постави въпроса, че туй положа ние бтло във въпиющ разрез с действува щите закони на османската държава, без дори да намекне, че властта на „благородници, аяни и деребеи” няма никакви легитимни основания.

 

Типични са още два момента от сочения документ:

 

Първо: аяните предвиждали потомствено предаване на своята политическа власт по места. Те го гарантирали категорично.

 

Второ: аяните указвали като „незаконно” всяко действие, което би дошло да оспори тяхната власт. Те се заканвали да обсадят столицата и да принудят централизма към покорство, ако той предприемел акция, неизгодна за аянлъка.

 

Следователно: зад „съюзния договор” стоели сили, които всеки миг можели да пристъпят към реална санкция в защита на интересите си. Въпреки всички верноподанни изявления напълно ясно е, че през септември 1808 г. султанът бил поставен под пряката опека на аяните.

 

Създала се наистина „оригинална федерация” в управлението на османската държава, но не а подчертаем: тя не била „триумф на принципите на „русенските приятели”, както смята А. Ф. Милер [31]. Към нея спонтанно, движени от органичните си интереси, макар и без да я заявят като програма, се стремели аяните още от средата на XVIII в. Този техен стремеж подхранил размириците; техен боен резерв било кърджалийството. През 1408 г. аянлъкът постигнал върховната си цел. За него кърджалийството било вече нежелано, че и вредно. На аяните сега бил необходим „граждански мир”, в който — гарантирани от „съюзния договор” — да консумират плодовете от своята дълга борба.

 

370

 

 

 

5. Краят на Мустафа Байрактар и на аянската федерация (1808)

 

Наглед неубедително е да бъде поставен въпросът за края на една структура точно в момента на нейното завършено изграждане — момента на узаконяването ѝ. Този факт ще ни се стори по-малко неубедителен, ако вземем предвид същността на въпросната структура. Аянството по принцип било самовластие, опряно на реална икономическа и бойна мощ по места. Центобежно в най-дълбоката си органика, то нямало как да бъде центрирано във федерация. Всички обещания на аяните „да се обединят” било в защита на застрашената от русите държавна територия, било за да пазят монарха от столичните низини, било за да накажат някой нарушител на „съюзния договор” — тези обещания не можели да не бъдат пуста дума. Какво единство би съществувало в интересите между Байрактар и Йълъкоглу например? Между Бушатли и Тепеделенли? Между Таяр и Караосманоглу? Това били съперничества, окървавени в десетилетна война, непримирими и неизгладими.

 

Кое можело да накара едрите анадолски аяни да се лишат от запитата на собствените си дружини, за да опазели далечната дунавска граница на империята? Кое руско напредване би стреснало Тепеделенли, който водел самостоятелна външна политика, зависеща от изменението на силите в Средиземноморието? Всичко това били интереси неединни, които никакви харти не можели да уеднаквят. Байрактар като диктатор не бил в състояние да мобилизира аянските войски за борба срещу външен враг. В най-добър случай той трябвало да разчита на съдействието на ония аяни, чиито владения били пряко заплашени от руското напредване: аяна на Русе, аяна на Видин, аяна на Силистра или на Шумен.

 

Не по-оптимистична перспектива имали ония пожелания от „съюзния договор”, които задължавали самозванците да бранят централната власт от бунтове в столицата. За Али Тепеделенли не било от значение,с кой султан ще воюва. Не били заинтересовани от властта на конкретен султан и анадолските деребеи. Всеки от големите самозванци вече имал своего рода „държава” и интересът му диктувал да я брани на всяка цена и с всички средства срещу всякакви посегателства. Тъй че в крайна сметка „джентълменското споразумение” между тези, изплували в хода

 

371

 

 

на свиреп естествен подбор, насилници нямало реално съдържание. Ако нещо закратко обединило аяните през септември 1808 г., това било необходимостта да изстъпят като законна равноправна страна във вече дългия конфликт с централизма. Щом договорът бил подписан, всеки аян се прибрал в областта си, предоставяйки Байрактар на съдбата му.

 

Първи изтеглил своите арнаути Али Тепеделенли. Последвали примера му Чапаноглу и Караосманоглу. Байрактар се опитал да задържи поне бойците на Исмаил Сирозли, дори стигнал до ръкопашна схватка с аяна им, но напразно — румелийските кърджалии настоявали да се приберат за зимуване по родните си места [32], такава била кърджалийската практика. Самият Мустафа Байрактар — макар да съзнавал, че отливът на румелийците от столицата ще бъде гибелен за властта му — бил принуден да отпрати собствените си еялетлии към Русе, тъй като тамошните му владения се оказали застрашени от един набег на видинския Идрис Молла [33]. Йълъкоглу, бившият силистренски аян, прогонен от Байрактар, се възползувал също от отсъствието му и начело на 3000 кърджалии нападнал Стара Загора, не криейки намерението си да оглави силите на онези румелийски аяни, които били недоволни от Байрактар [34].

 

С една дума, аянските войски под столицата, които по време на съвещанието между аяните в края на септември възлизали на 200 000 души, едва в началото на ноември спаднали до 7000—8000 [35]. Отливът от Байрактар — също както три години по-рано отливът от Пазвантоглу — предрешил края и на този поставеник на размирието.

 

Мустафа Байрактар не чакал дълго развръзката. На 15 ноември 1808 той станал жертва на т. нар. „Втора константинополска революция”, която не била нищо освен пореден еничарски метеж, подкрепен от изгладнелия и фанатизиран столичен плебс [36].

 

Впрочем „съюзният договор”, който нито за един ден не влязъл в действие, бил и формално унищожен със смъртта на Байрактар. Недвусмислено е, че този документ всъщност бил диктат на едната от „договорящите” страни: аянството. Това личи от подписите към договора, всред които не откриваме името на втората страна: Махмуд II [37]. А именно Махмуд II, който си поставил за цел „да централизира вътрешната власт”, щял формално да ликвидира аянлъка, макар че тази институция фактически още дълго запазила влиянието си по места — това било известното „деребейство” [38].

 

372

 

 

Но отменянето на аянлъка било процес, а не акт. То не дошло просто със смъртта на Байрактар и със суспендиране на „съюзния договор”. Трябва да изтъкнем, че в борбата на Махмуд II срещу самовластниците из имперските провинции му помагали редица обстоятелства, външни по отношение на конфликта „централизъм — децентрализация”.

 

Растящата мощ на Русия и устремният ѝ натиск на юг създавали опасност, която трябвало да приглуши противоречията всред османската господствуваща класа. Друг фактор, действуващ в същото направление, били напиращите национални революции на поробените народи. За османската върхушка — провинциална или столична — ставало безмилостно ясно, че като цяло ѝ предстои битка на живот и смърт с робите ѝ. Това били едрите, конкретно исторически причини, които отслабили антагонизма между аянлъка и централната власт. Аянлъкът започнал да се изживява в своята органична същност, а не в резултат от някакви особени мерки срещу него.

 

Обединена от своите потиснически интереси и за да се оздрави за предстоящия отпор срещу националнореволюционните движения, господствуващата класа намерила разнообразни пътища към консолидация, която се изразила в двустранни отстъпки. Така през управлението на Махмуд II най-сетне била създадена наборна войска — вече без съпротива от страна на провинциалните „благородници, аяни и деребейове”. Това била отстъпката, която те направили на централизма. Но и той трябвало да им отстъпи. В какво?

 

Частното феодално земевладение, които до размириците представлявало извънзаконна форма, покривана чрез институциите мукатаа, маликяне и др., постепенно—и особено след формалното премахване на спахилъка през 1834г.—се наложило като основна земевладелска институция, която вече не била чисто феодална. Управленческият израз на зараждащите се нови икономически отношения по места било деребейството, чорбаджийството, с други думи — влиянието върху обществените дела, основано на частното богатство. Това били придобивки на провинциалната върхушка, чийто корен покълнал през размириците.

 

Махмуд II, през чието управление деребейството като провинциално явление получило широк простор, останал жестоко последователен в борбата си срещу крупните представители на „системата аянлък — деребейлък”. Един деребей от Рупчос,

 

373

 

 

Тъмръш, Герлово или Добруджа можел да богатее и вилнее за сметка на раята, но не представлявал никаква опасност за централната власт. Затуй пък едрите аяни, чиято сила заплашвала да доведе до отцепничества, трябвало да бъдат унищожени на всяка цена.

 

„На всяка цена” обикновено означава — чрез убийство. На историческата наука изглежда неправдоподобно и дори невъзможно една институция да бъде изкоренена чрез отрова и нож. Но нека вземем най-близка аналогия — ликвидацията на друга османска институция, застъпена от хилядократно по-многобройни хора: еничарството. Неговата опозиция, която предизвикала убийството на Селим III и на Мустафа Байрактар, била сломена също чрез масово клане през 1826 г. [39] Следователно, щом с физическото унищожение на хиляди души могла да бъде премахната една основна и вековна институция, какво оставало за аянлъка, представляван след 1808 г. от шепа хора? При това Махмуд II воювал само срещу едрите аяни, а размирието, като довело до уедряване на аянската власт, намалило и абсолютния брой на аяните. Ето как протекло в конкретен вид ликвидирането иа тежките аяни:

 

Въпреки успехите си в бойните действия след края на примирието (март 1809г.) Русия побързала да приключи войната с Турция. Впрочем обстоятелствата облагоприятствували Махмуд II, който изчаквал края на войната, за да се справи с вътрешните си врагове. Един от първите паши-аяни, които Портата изкоренила от владенията им, бил Идрис Молла — приемникът на Пазвантоглу. Отчитайки, че неговата самостоятелност е стратегически опасна, Портата насочила през 1813 г. срещу него правителствени сили [40]. Останал с малочислена войска, изтощен от съперничеството си с русенския аян, Идрис Молла склонил да напусне укрепеното гнездо на Пазвантоглу и да се пресели някъде около столицата при условие да му бъдел запазен животът [41]. Понеже по-дребните аяни от Северозападна България били се поставили под егидата на Идрис Молла [42], след като той се махнал от крепостта си, подвластните нему аяни останали без покровителство и също трябвало да се помирят с централната власт.

 

В подкрепа на тезата, че Махмуд II се стремял да възстанови цялостта на политическата власт в империята, а не засягал материалните интереси на провинциалните насилници, натрупали състояние през размирието, нека споненем един документ,

 

374

 

 

който уреждал правата на откупчик на маликянета в Берковско и Врачанско. Откупчикът се позовал на факта, че бил „потомствен”, тъй като неговият баща бил наел тези малккянета от Пазвантоглу [43]. Тоест Портата приемала за законни сделките, в които като страна бил участвувал най-големият ѝ враг в Румелия и от които не била прибрала печалба. Това тя вършела несъмнено, за да не предизвиква недоволството на облагодетелствуваните от размириците провинциални лихвари или земевладелци.

 

Мерките на централната власт по умиротворяване на Румелия сега следвали две насоки. Едната — по отношение на разбогателите чрез размирието провинциални елементи. Другата — по отношение на производителното население. Както Селим III бил си дал сметка за решаващата роля на мирния производител при анархията в Румелия, така и Махмуд II се стремял да върне раздвиженото население отново към уседналост и производителен труд — т. е. да го превие към мирновременна експлоатация. През 1819 г. излязъл ферман, с който се освобождавали от изплащане на всички данъци в течение на три години онези „рая и население” (християни и мюсюлмани) от Видинско, които били се пръснали по време на размириците, а биха се завърнали „по местата си” [44].

 

Чрез описаните мерки Видинско отново се прибрало под сянката на падишаха, за да бъде разтърсено от бурни антифеодални и освободителни движения само след две десетилетия.

 

Успоредно с акцията срещу Видин през 1813 г. Портата насочила удар и против хасковския аян Емин ага — един от средно големите, но трайно размирни самозванци из Тракия. С него трябвало да се разправят обединените сили на Сирозли Исмаил (отново аянин срещу аянин!) и на аяна на Одрин Дагневиреноглу. Боевете командувал великият везир. След неколкодневно сражение „столицата” на закоравелия размирник била превзета, а той при опита да избегне участта си наскоро бил заловен и обезглавен [45].

 

Все през същата година известният Йълъкоглу, прогонен из Силистра от Байрактар, потърсил убежище в Русия, но се завърнал пак в Румелия през 1808 г., за да върлува начело на 3000 кърджалии из Тракия — този знаменит размирник бил обкръжен някъде из Добруджа и убит [46].

 

Видяхме, че Махмуд II се облегнал на Сирозли Исмаил, за да ликвидира Емин ага. По съвпадение самият Сирозли (чиито

 

375

 

 

владения били фактически независими още от 1779 г.; който многократно давал помощ на Селим III, а след това се оказвал в лагера на съюзените срещу „низам-и джедид” румелийски аяни; който през 1808 г. на съвещанието на едрите аяни единствен открито издигнал глас в защита на еничарството, а след това отвел еялетлиите си от Цариград, за да лиши Байрактар от съдействие) — този силен и ловък самозванец, случайно умрял също през 1813 г. Не можем да повярваме на такава случайност, още повече, че тя била синхронна с изселването на другия султанов съюзник в боевете срещу Емин ага — одринския аян Дагдевиреноглу [47].

 

Впрочем уедряването на аянлъците из Румелия имало това предимство за Портата, че и предоставяло да избие наистина шепа узурпатори. Тук-там откриваме данни и за някои по-дребни аяни след сочената година. Нишкият аян Гаргалията бил убит през 1813 г. „от сърбето” [48]. Може би наистина тук въстаниците да са свършили работата на султановите джелати, макар съвпадението по дата — все фаталната за аяните 1813 г., — да навява съмнения върху причините за тази смърт. По-късно — вече през 1816 г. — старозагорският аян бил заточен в Никополската крепост, а ямболският — на Бузджа ада [49].

 

Офанзивата, която централната власт предприела през 1814— 1818 г. срещу анадолските паши-отцепници Караосмановци и Чапановци, и епизодите на тази борба не засягат изследването. Във всеки случай нека споменем, че и аянлъкът в Анадола бил премахнат или чрез убийствата на някои негови представители, или чрез изселването им от техните владения [50]. На Махмуд II оставало да се справи с двамата независими паши на Югозапад от Румелия — Мустафа Шкодренски и Али Янински. Притиснат от север от съперника си, а от изток — от войските на великия везир Дервиш паша през юли 1820 г., Али Тепеделенли отчаяно се отбранявал — изоставен от свои и чужди — до февруари 1822 г., когато бил коварно убит [51]. От всички паши-отцепници на Балканите засега оцелял само Мустафа Бушатли в замяна на помощта, която оказал на султана срещу янинския паша, а скоро и срещу Гръцкото въстание.

 

И така, ако се придържаме в рамките на Румелия, трябва да посочим годината 1813 като преломна за ликвидиране на аянлъка. Разбира се, отделни аяни, предимно дребни, оставали из градове и кази на Румелия и след тази дата, но вече не те придавали облика на структурата на местната власт. А в рамката на

 

376

 

 

Балканите, като вземем предвид покоряването на Янинския и Шкодренския независим пашалъци (тоест през 1822 и през 1831 г. [52]), последните схватки между централизма и децентрализацията отзвучали значително по-късно.

 

Исторически изводимо, аянлъкът окончателно изчезнал именно при военните и административните реформи в Турция. Рожба на късния османски феодализъм, той поставил отпечатъка си върху цялостния вътрешен живот на империята през един всъщност столетен период.

 

 

6. Последни прояви на кърджалийството

 

Тясно свързано с институцията на аянлъка, кърджалийството взело да заглъхва като самостоен компонент на анархията, щом аяните достатъчно укрепнали, а техните интереси влезли в разрез с методите на кърджалийските главатари. Оттам нататък (това отнесохме към периода до 1807 г.) пред кърджалийството лежали два пътя: или човешкият му контингент да се включи в платените аянски дружини, или да попадне под ударите на тия дружини. Явно било, че аянлъкът, след като спечелил битката за разделяне на политическата власт над Румелия, не ще търпи повече подвижното размирие.

 

Друга основна причина за края на кърджалийството (която нарочно подминахме дотук, тъй като ще бъде разгледана в заключението) била нарастващата и все по-успешна самоотбрана на мирното население срещу кърджалийските безчинства.

 

Впрочем из Северна България кърджалийството взело да стихва още след 1802 г., когато между Пазвантоглу и Тръстениклиоглу се установила „демаркационна линия”. От едната ѝ страна кърджалиите се превърнали във войска на видинския отцепник, а от другата — на русенския. В тези „войски” съществувала дисциплина и единоначалие [53], тоест никакво кърджалийство.

 

Тъй като южно от Балкана до 1806 г. не се закрепили достатъчно могъщи аяни, там кърджалийството — видяхме — не само запазило своя размах, но и точно от 1802 до 1806 г. осъществило най-едрите си акции, изразени в обединени походи срещу Източна Тракия. Аянският съюз обаче също единно се

 

377

 

 

опрял против тия акции. Това означавало, че и из Тракия кърджалиите трябва да преминат към аянските дружини. Особено допринесли за ускоряване на този процес мерките на Мустафа Байрактар: събирането на еялетлиите от цяла Румелия за поход срещу столицата, задържането им под цариградските стени. Неслучайно всички съвременници, говорейки за събитията от 1808 г., наричат еялетлиите кърджалии — те действително били такива.

 

Използувани като аянски дружини през втората фаза на Рускотурската война (1809—1812), кърджалиите били откъснати от своето привично поле за вилнежи — от Тракия. Затова почти не разполагаме със сведения от 1809—1812 г. за кърджалийски насилия южно от Балкана. Веднъж затихнали тук, размириците не се подновили и след края на войната, още повече, че веднага подир Букурещкия мир централната власт пристъпила към поединично ликвидиране на едрите аяни из Румелия. През този период впрочем наблюдаваме, че доколкото в Тракия били налице кърджалийски действия, те представлявали отделни, слаби отгласи от вече изживян процес. Като например:

 

Бившият силистренски аян Йълъкоглу, преди да се изтегли в Добруджа, вилнеел из Старозагорско през 1808 г. [54] и из Бургаско — през 1810 г. Там той имал за съюзник дългогодишния размирник, аяна на Айтос Одаджиоглу Сейфулла, а също и главатарите Гяур Хасан, братята Караогулларъ̀ и др. „разбойници и бунтовници”. Впрочем до 1810 г. централната власт все още нямала свои органи в Бургаско [55].

 

През 1816 г., когато аянът на Стара Загора бил заточен в Никополската крепост, негови.е чифлици и конакът му били нападнати от Чауш Ушлу Мехмед и Чичек Дели Исмаил, които, подпомогнати от Хаджи Фариз, разорявали и Старозагорско [56]. През същата година бившият аян на Ямбол — Хаджи Ахмед ага — върлувал из Одринско в съюз с кърджалиите там [57].

 

Както виждаме, споменатите акции все още напълно принадлежали към кърджалийството. Затуй пък една друга късна кърджалийска проява носела странни черти — навярно загдето разглежданото явление отмирало и типологията му се деформирала.

 

Редица документи от края на 1810 и началото иа 1811 г. свидетелствуват, че в Пловдивско бил се установил и закрепил бунтовникът Кара Мустафа, известен в историографията като Филибели Кара Мустафа [58] и като един от най-видните

 

378

 

 

кърджалийски главатари. Голяма част от своята кариера той направил в качеството си на бюлюкбашия при Пазвантоглу. Така на 13 декември 1800 г. Кара Мустафа с 3500 кърджалии и 20 оръдия преминал Дунава и нахлул в Олтения, превзел Крайова и я опожарил [59]. През пролетта на 1801 г. той се изтеглил към Видин, а Селим III трябвало да обезщети влашкия княз за опустошителния набег на кърджалиите му със 100 000 гроша [60].

 

След като Пазвантоглу намалил броя на бойците си, Кара Мустафа отделил своята дружина и я извел към Тракия — все още подходяща почва за кърджалийски золум. Как е изглеждало в началото си „закрепването” на Кара Мустафа из Пловдивско, остава неизвестно. Към края на 1810 г. обаче той не отскоро ще да владеел района, тъй като тогава султановият емисар съобщил, че вече бил получил в Пловдив фермана да залови и обезглави бунтовника [61]. По това време Кара Мустафа се изтеглил в Казанлъшко. Скоро след това обаче той пак се върнал в Пловдивско. От София била отправена значителна военна сила срещу него [62]. Нейната роля била пасивна — тя цели 7 месеца държала размирника „обсаден в Пловдивско”. В замяна на това властта взела срещу Кара Мустафа, дружината му и нейните местни ятаци мерки, които много напомнят репресиите срещу партизани и партизански сподвижници през най-ново време: на турци и българи било забранено да напускат селищата си и да засяват земята си, за да не бъдели улеснени кърджалиите в снабдяването им с храни. Ахмед паша, който пристигнал в Пловдив да организира борбата против Кара Мустафа, разгласил, че ще бъде разстрелван всеки местен жител, забелязан да преминава Марица. Вследствие на тази буквална блокада, която траяла през пролетта и лятото на 1811 г., орната земя в Пловдивско съвсем запустяла, настъпили глад и голяма скъпотия. Въпреки всички извънредни мерки Кара Мустафа останал неуязвим [63].

 

Той очевидно се задържал в Пловдивско и поне през част от 1812 г., тъй като, когато през есента на тази година държавните бирници изисквали данък, населението твърдяло, че вече издължило данъците си на Рустем Салих ага — „човек на Кара Мустафа”, — което доказвало и чрез документи с печата му [64].

 

Не разполагаме с данни, кога и дали изобщо Кара Мустафа бил ликвидиран, или пък се е укрил. Спряхме се подробно върху тази, последна известна нам кърджалийска проява в Пловдивско най-вече заради нейната значимост. Тук явно се разиграли

 

379

 

 

събития, нетипични за залеза на анархията, ами — крупен рецидив от „кърджалийско време”. Тук един главатар с дълбок боен опит овладял територия. Нота бене: той я владеел не като аян, ами като главатар. Обстоятелството, че властта се решила на противомярка, която вредяла на производството в този важен за нея район — наложила пълна блокада, — ни навежда на мисълта, че Кара Мустафа имал поддръжници всред местното население. Туй допускане се потвърждава и от друг факт: Кара Мустафа издавал документи за издължен данък — следователно негов метод на снабдяване и обогатяване не бил пладнешкият, ами редовният грабеж.

 

Впрочем в този изолиран акт на късното кърджалийство наблюдаваме двойна специфичност: промяна в методите на кърджалийството и промяна в методите на властта. И едната, и другата страна в конфликта обаче използували мирното население. Кара Мустафа — като се опитвал да го спечели чрез някакъв „ред”, а Портата — като го подлагала на глад, за да го насъска срещу размирника.

 

Такива са оскъдните известия за кърджалийски прояви през последния етап от размириците в Румелия. Тяхната оскъдица едва ли трябва да отдадем на случайността. Почти трийсетлетното размирие наистина угасвало.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


БЕЛЕЖКИ

 

1. Петров, А. Н. Война России с Турцией в царствование императора Александра I, 1806—1812 гг. Т. 2. СПб, 1887, 362—372; Михайловский-Данилевский, А. Описание русско-турецкой войны в годы царствования императора Александра I. СПб, 1843, с. 21 и сл.; Внешняя политика России ХIХ — начала XX веков. Серия первая 1801—1815. М., 1962, 412—417; Станиславская, А. М. Русско-английские отношения и проблемы Средиземноморья (1798—1807). М., 1962, 107—109.

 

2. Mouravieff, В. L'aliance russo-turque an milien des guerres napoléoniennes. Neuchatel, 1954, c. 46 и сл.

 

3. Miller, A. F. Mustafa pacha Baïraktar. Bucarest, 1975, c. 183, 228—245.

 

4. Пак там, с. 211.

 

5. Ta'rih-i Cevder. T. 8, 271—275.

 

6. Islâm ansiklopedisi. T. 2, p. 42.

 

7. Ta'rih-i Cevdet. T. 8, 271—275.

 

8. Uсel, Yaşar. Osmanlı Imparatoreuğunda desantralizasyona (Adem-i merkeziyet). — Belleten, T. XXXVIII, p. 212.

 

9. Ta'rih-i Cevdet. T. 8, 186—187.

 

10. Schlechta-Wsserd, O. v. Die Revolutionen in Constantinopel in den Jahren 1807 und 1808. Wien, 1882, 127—128; Петров, А. H. Война России с

 

380

 

 

Турцией в царствования императора Александра I 1806—1812 гг. Т. 1, М., 1885, 278—279.

 

11. Miller, A. F. Цит. съч., с. 131.

 

12. Uzunçarşılı, I. H. Muştur Rumeli ayanlarından Tirsenildi ismail Yılık oğlu Süleyman ağalar ve Allemdar Mustafa paja. istanbul, 1942, p. 40; Miller, A. F. Цит. съч., с. 132.

 

13. Сигн. PC 57/6.

 

14. Miller, A. F. Цит. съч., 129—130.

 

15. Пак там, глава „Русенските приятели", 211—227.

 

16. Пак там, с. 213.

 

17. Пак там, 278—280.

 

18. Tarih Cevdet. Т. 8, 304—313; Schlechta-Wsserd. Цит. съч., 169—179; срв. Uzunçarşılı, I. H. Цит. съч., 126—137.

 

19. Miller, A. F. Цит. съч., с. 297.

 

20. Пак там, с. 298.

 

21. Ta'rih-i Cevdet. T. 9, 4—7.

 

22. Miller, A. F. Цит. съч., с. 311.

 

23. Ta'rih-i Cevdet. T. 9, p. 9; Schlechta-Wsserd. Цит. съч., с. 191 и сл.; Miller, A. F. Цит. съч., 320—329.

 

24. Ta'rih-i Cevdet. T. 9, 4—7.

 

25. Miller, A. F. Цит. съч., с. 311.

 

26. Пак там, 217—218.

 

27. Ta'ih-i Cevdet. T. 9, 278—273; Schlechta-Wsserd, О. v. Цит. съч., 186—188; Uzunçarşılı, I. H. Цит. съч., 141—142.

 

28. Miller, A. F. Цит съч., с. 314.

 

29. Пак там.

 

30. Uzunçarşılı, I. H. Цит. съч., 143—144.

 

31. Miller, A. F. Цит. съч., с. 318.

 

32. Schlechta-Wsserd. Цит. съч., с. 198; Петров, А. И. Цит. съч. Т. 2, с. 106.

 

33. Ta'rih-i Cevdet. T. 9, p. 17.

 

34. Пак там.

 

35. Schlechta-Wsserd, О. v. Цит. съч., с. 199.

 

36. Ta'rih-i Cevdet. T. 9, 20—48; Schlechta-Wsserd, O. v. Цит. съч., 203— 227; Uzunçarşılı, I. H. Цит. съч., с. 155 и сл.; Miller, A. F. Цит. съч., 342—348.

 

37. Uzunçarşılı, I. H. Цит. съч., 143—144.

 

38. Ucel, Y. Цит. съч., с. 697.

 

39. Assad effendi, M. Précis historique de la dèstruction du corps des janissaires par sultan Mahmoud II en 1826. Paris, 1833, 133—136, 140—154.

 

40. Сигн. ВД 118/20.

 

41. Димитров, Стр., Kp. Манчев. История на балканските народи. Т. 1. С., 1971, с. 206.

 

42. Сигн. ОАК 91/89.

 

43. Сигн. ф. 26, ед. 794.

 

44. Сигн. ВД 118/20.

 

45. По документ, издирен от Стр. Димитров в Архива на френското Външно министерство. Използуван от Н. Хайтов. (Родопски властелини. Пловдив, 1974, 135—136.)

 

46. Uzunçarşılı, I. H. Цит. съч., с. 39.

 

47. Димитров, Стр., Кр. Манчев. Цит. съч., с. 192.

 

381

 

 

48. Семерджиев, Хр. Самоков и околността му. С., 1913, с. 125.

 

49. Сигн. ф. 93, ед. 60; ф. 145, ед. 145.

 

50. Димитров, Стр., Кр. Манчев. Цит. съч., с. 193.

 

51. Арш, Л. Г. Цит. съч., 315—330.

 

52. Пак там, с. 336.

 

53. Miller, A. F. Цит. съч., с. 213.

 

54. Вж. бел. 34.

 

55. Сигн. ф. 140, ед. 53; ф. 140, ед. 101.

 

56. Сигн. ф. 93, ед. 60.

 

57. Сигн. ф. 145, ед. 145.

 

58. Иречек, К. Цит. съч., с. 627.

 

59. Мутафчиева, В., Ал. Виану. Феодални размирици в Северна България в края на XVIII и началото на XIX в. и тяхното отражение във Влахия. — В: Българо-румънските връзки и отношения през вековете. T. 1. С., 1965, с. 238.

 

60. Пак там, 238—239.

 

61. Сигн. ПД 16/11.

 

62. Сигн. ф. 88, сд. 728.

 

63. Сигн. ф. 88, ед. 1184.

 

64. Сигн. ф. 88. ед. 284.