Кърджалийско време

Вера Мутафчиева

 

УВОД

 

1. Състояние на проблема в литературата

2. Източници

3. Някои черти от структурата на османското общество през XVIII в.

4. Аянлъкът

5. Еялетлиите — „местната войска”

6. Предполагаемият състав на „местните войски”

7. Географски рамки на изследването

8. Движение или явление?

9. Една необходима уговорка

 

В историографията има проблеми, които по традиция са категорично разрешепи. Проблеми, чието ново поставяне или изследване изглежда излишно. Такъв е в нашата историография проблемът за кърджалийството, дало името си на немалък период от новата ни история: „кърджалийско време”. При цялата категоричност на постановките и оценките за това време обаче то е било и си остава с неразкрито съдържание: неописано в своята противоречива пълнота, неанализирано. Липсата на охота да бъде цялостно изследвано кърджалийството вероятно може да се обясни с обективни причини.

 

За разлика от предхождащите го стихийни и масови раздвижвания то стои относително близко до наше време, за него са се запазили препредадени през две-три поколения, отсетне записани спомени. Извън спор е, че кърджалийските години били преизпълнени с кръв и огън, с опустошително разорение на земите ни. Своите страдания българите отразили във фолклора си — тях са имали пред очи нашите ранни историографи при оценката на „кърджалийско време”, която не е претърпяла съществени изменения от Иречек до днес. Впрочем първата причина кърджалийството да остане неизучено е тази: отрицателната оценка за него. Емоционално оправдан, такъв мотив едва ли е приемлив и за науката, тъй като и най-реакционните, и най-брутално отрицателните за общественото развитие явления все пак са били обект на научно изследване.

 

Друга обективна причина, щото кърджалийството да не бъде изследвано в дълбочина и ширина, се корени в това, че — макар да се разиграло върху българска земя, макар да увлякло процент българи, макар да се отразило върху историческото битие на народа ни, — кърджалийството по същество принадлежи не към историята на България. То било плод от развитието на османското общество през XVIII в. Разработката на проблема за кърджалийството следователно е от компетентността не на българистиката, а на османистиката, която би следвало да го изведе от неговите органични корени, да свърже появата и хода

 

5

  

 

му с цялостния развой на османската обществено-икономическа система, да уточни мястото му всред многобройните прояви на кризата на късния османски феодализъм.

 

Така, като си даваме сметка, защо проблемът за кърджалийството е бил пренебрегван в нашата историография, защо това крупно явление е останало без разкрита фактология и анализ на същността му, поставяме за задача на предлаганото изследване въпросите:

 

1) Да установи кои от чертите на османската феодална система след нейния „класически период” са обусловили появата на кърджалийството.

 

2) Да датира наченките на изследваното явление.

 

3) Да определи неговата типология.

 

4) Да разкрие органичната връзка между кърджалийството и останалите компоненти на размириците през хронологическия отрязък, наричан „кърджалийско време”.

 

5) Да опише проявите и развитието на силите, които предизвикали феодалната анархия, както и динамиката в съотношението между тях.

 

6) Да установи специфичната структура на местната власт, спонтанно наложила се през „кърджалийско време” в Румелия.

 

7) Да анализира корелациите между кърджалийството, от една страна, и централизма или властта по места, а също и производителното население — от друга страна.

 

8) Да проследи причините за края на кърджалийството, а след него и на размириците изобщо.

 

9) Да очертае ролята на българите в или против размирието, както и последиците от „кърджалийско време” за народа ни.

 

Всички останали събития, процеси и явления, които принадлежат към разглеждания период, но не са част от проблема, който сме поставили (като например реформите на Селим III, руско-турските войни от 1787—1791 и 1806—1812 г., свързаните с тях освободителни опити на българите, Сръбското въстание и участието на българите в него, и пр.), ще бъдат засегнати само дотолкова, доколкото са се отразили в един или в друг смисъл върху изследваното явление.

 

Разработката, към която пристъпваме, е неблагодарна. Компрометира я съвсем законното отрицателно отношение на българина към един огнен и кървав период от миналото на земята му. Но, без да бъде плод от собственото ни развитие, кърджалийството е дало значителни отражения върху нашата история — това и оправдава усилията на изследвача.

 

6

 

 

 

1. Състояние на проблема в литературата

 

Книжнината, посветена на Османската империя през разглеждания период (последната четвърт на XVIII и първите години на XIX в.), е особено богата. Нея дължим на интереса на чуждите сили към зараждащия се Източен въпрос, към изобилното на събития управление на Селим III, та дори и към личността на един странен за тогавашните представи султан. Част от тази книжнина е плод на наблюденията и проучванията на автори — съвременници на събитията или писали наскоро след тях. Друга част е възникнала по-късно, въз основа на европейски и османски източници за управлението на Селим III. В своя преобладаващ дял тая литература се е появила до началото на нашия век, след което трудовете, посветени на разглежданото време, стават твърде редки [1].

 

При изследването на кърджалийството обаче въпросната научна или мемоарна книжнина е използуваема само дотолкова, доколкото засяга конкретния проблем — тоест в изолирани случаи. Наситената с напрежение международна обстановка от Френската революция, та до Виенския конгрес, честите промени в съотношението на силите в Европа, кръстосването на чужди интереси в Османската империя, Селимовите реформи, борбите против тях (намерили своя взривен израз в така наречените Първа и Втора констангинополски „революции” — 1807 и 1808г.) — всички тези първостепенни проблеми са привличали цялото внимание на наблюдатели и изследвачи, които само мимоходом и предимно никак не отделят в съчиненията си място за въпрос от твърде локално, „румелийско” значение, какъвто е кърджалийството. Дори последните компетентни монографии върху вътрешнополитическите събития в Османската империя през казания период също го отминават бегло [2].

 

Вероятно най-ранната дефиниция на явлението е онази, която намираме в „Сръбски речник” на Вук Караджич, чието първо издание датира от 1818 г. Ето какво гласи тя:

 

„Кърджалиите били турски хайдути, които се появили в Румелия след последната Немска война — 1791 г. Те били много хиляди и с тях Пазвантоглу разбил царската войска — 1796 г. Те били най-вече турци, но приемали в своята среда и християни, тъй като слабо зачитали някакъв закон. Те нападали градовете и определяли сумата, която трябвало да им се заплати, за да не ги запалят и разграбят,

 

7

 

 

а после ставали наемници на някой паша и на други турски първенци, които воювали помежду си. Когато някой не можел да им плаща, те отивали при другиго. Така техният известен първенец Гушанцалъ Халил в 1804 г., научавайки, че сърбите се бият с дахиите, дошъл в Белград с хиляда свои храбри другари, които почти всички освен него оставили костите си в Сърбия. Отчасти в Сръбската война, отчасти в Московската — 1807—1812 г. — те били почти всички унищожени. Кърджалиите се движели на коне и всички били облечени в коприна и кадифе...” [3]

 

В хода на изложението ще се убедим каква историческа правда се съдържа в горната дефиниция. Това е обяснимо: В. Караджич бил съвременник на дефинираното от него явление.

 

Не е трудно да бъде проследена от Караджич нататък еволюцията на схващането за кърджалийството. Въз основа на събраните от самоукия сръбски учен материали съставя своята „История на Сърбия по сръбски източници” Леополд фон Ранке. В нея той възприема дефиницията на Караджич [4]. Междувременно обогатено от обнародвани български местни спомени за размирните години, у Иречек това схващане е вече илюстрирано с някои конкретни събития, но по същество си остава същото [5].

 

Впрочем от Иречек нататък въпросът за кърджалийството стои под една и съща постановка в общите курсове по история на България [6]. Не по-различна е участта му и в общите съчинения по история на Турция [7]. Някои автори на такива съчинения виждат трудността в изследването или дори в определението на кърджалийството там, че у османските историографи сведенията за него били „неясни и объркани” [8]. Факт е, че световноизвестни познавачи на османската история — Цинкайзен напр. — обрисуват размириците от края на XVIII и началото на XIX в. предимно по европейски дипломатически донесения [9]. Ще рече, спънките, поради които в българската историография въпросът е останал без конкретна разработка, са обективни, като важат и за османистиката.

 

Това — що се отнася до общите трудове по история на България или на Турция.

 

Ако хвърлим поглед над специалната литература върху кърджалийството у нас, ще забележим, че от самото си начало този проблем — естествено и оправдано — се е свързвал с друг един: бунта на Пазвантоглу. Така той се е разширил от кърджалийството към „кърджалийско време”.

 

8

 

 

Отделни съждения, записани предания или още живи спомени ла кърджалийството са ни оставили някои наши политически автори от миналия век. Тях не можем да отнесем към изследванията по въпроса и те ще бъдат разгледани в заключението на предлагания труд. Впрочем първото българско съчинение по проблема, на което историографията се позовава и до наши дни, е наречено от автора си „общодостъпна сказка”, която той изнесъл в Търново през 1900 г. и публикувал в малка брошура [10]. Тя преразказва в не по-голям обем онази част от Иречековата „История на българите”, която е посветена на кърджалиите и Пазвантоглу. На същите въпроси са се спрели сумарно или по-подробно съставителите на сбирки от руски, западни или османски документи по двата въпроса в своите уводни думи към съответните публикации. Между тези уводи не можем да поставим знак за стойностно равенство. Професионалната осведоменост на П. Орешков му е позволила да изложи същината на проблема, по който се е заел да издири и обнародва материал [11]. Затуй пък Д. Ихчиев, чиито „открития” по него време не са били контролирани дори от още един османист у нас, е допринесъл с предговорите си към преводите на документи за кърджалиите и Пазвантоглу за немалко заблуждения по тези въпроси [12].

 

Първият опит на историографията ни да изучи бунта на Пазвантоглу дължим на М. Теофилова. Нейният дипломантски проблем е изграден върху обнародваните у нас материали по проблема и върху общите курсове по история на Турция [13]. Нека отбележим, че за първи път в нашата историография М. Теофилова стига до изводи, различни от традиционните, говорейки за благотворното влияние на бунта на Пазвантоглу върху по-сетнешните борби на българите [14]. Нейната теза обаче не е била взета предвид от историографията въпреки една своя положителна черта: опита да бъде оценен по историческите си резултати периодът на размирието. От Теофилова, та до 1944 г. нашите историци престават дори да обнародват нови източници по проблема, камо ли да го изследват. Затуй пък нашата белетристика (Йордан Йовков, Людмил Стоянов, Горо Горов) [15] се е постарала да влее борбено романтично съдържание в отделни образи и събития от кърджалийските години.

 

През ония две десетилетия впрочем за кърджалийството или за Пазвантоглу можем да намерим само незначителни съобщения из вестниците [16] — поле, едва ли подходящо за разискване на

 

9

 

 

научна проблематика. Едва през 1947 г. се появи едно добросъвестно военноисторическо изследване на конфликта между Видин и Портата от С. Банков [17]. Добре запознат със западните обнародвани свидетелства за Пазвантоглу, авторът изгради върху тях описанието си за военните действия под Видин, а също и за външнополитическите връзки на отцепника. Без да привлече нов материал, С. Ванков допринесе за систематизирането на вече публикувания.

 

В нашата марксистка историография въпросът за „кърджалийско време” отпърво е засегнат от Д. Благоев: „В това разбъркано време най- напред еничарите, особена войска, посетне кърджалиите, разбойнишки, башибозушки орди, правят безнаказано най-големи опустошения. Много цветущи в индустриално и търговско отношение богати градове биват унищожавани и съсипвани. Индустрия и търговия спират. В това размирно време еднакво страда и българското, и турското население, особено от кърджалиите. Но то отслаби още повече турската сила.” [18] Както виждаме, тази постановка не се различава от постановката на Иречек [19].

 

Като взе повод от тази — всъщност съвсем не необяснима — аналогия по поставения проблем, през 1953 г. Щ. Атанасов излезе с коренна преоценка за характера и съдържанието на кърджалийството [20]. Като негов опонент изстъпи Д. Косев, който, позовавайки се на нашата доосвобожденска и следосвобожденска литература, изтъкна, че проблемът не е дискусионен и не подлежи на преоценка неговата характеристика [21]. За да защити тезата си, Щ. Атанасов се постара да я аргументира обстойно, като — освен обнародвания дотогава материал по въпроса — привлече и нов: от руските дипломатически архиви [22]. Това си остана и обективният принос на повдигнатата дискусия. Извън него Щ. Атанасов допринесе и за развиването на два въпроса, които участвуват в комплексния проблем за „кърджалийско време”. 1. Доказа наличието на множество българи в кърджалийството — факт, известен още по съчиненията на В. Караджич, Г. С. Раковски, П. Р. Славейков и К. Иречек, но който по-късно е отпаднал от общите курсове по българска история. 2. Доказа къде са се прелели българите, увлечени в размирието или прокудени от него: в Българската земска войска. Що се отнася обаче до новата постановка, която беше се опитал да наложи (че кърджалийството е „масово движение на българските селяни против турските спахии и българските чорбаджии, борба за земя,

 

10

 

 

за свободно развитие на едноличното селско стопанство, а оЬскиншо — боиба за политическа и национална свобода” [23] — тази постановка Щ. Атанасов не аргументира убедително. Впрочем дискусията завърши, без да придвижи напред изследването на кърджалийството, фактологията на „кърджалийско време”. На оня етап на развитие на нашата историография това не бе възможно, понеже не разполагахме с множеството по-късни приноси върху османската феодална система и състоянието на българското общество през XVIII в., а също и затуй, че меродавните източници по проблема — османските архивни материали — бяха използувани в нищожен брой: чрез публикациите на Д. Ихчиев.

 

През 60-те години обнародвах две студии, които трябваше да очертаят съдържанието на размириците в Северна Тракия и Северна България въз основа на неизползувани османски документи [24]. Въпреки че разшириха представите ни за събитията от онова време, те нито изчерпваха възможната налична документация, нито съдържаха формулировки за типологията, състава, етапите и пр. на кърджалийството. Техният единствен заслужаващ внимание извод беше, че то трябва да бъде разглеждано в пряка зависимост от разцвета на аянлъка. Защото дотогава тези две категории — кърджалийство и аянлък — са били споменавани без взаимна връзка.

 

Като явление, принадлежащо към развитието на османското общество, кърджалийството следва да бъде анализирано от османисти, още повече, че основната маса автентични свидетелства за него са на османски език.

 

В това направление по разбираеми причини турската къснофеодална или нова историография е извършила твърде малко. Нека припомним твърдението на Юсуф Акчура, че сведенията на турските хронисти за кърджалийството били „неясни и объркани” [25] — съвършено вярно твърдение. За официалния хронист Ахмед Джевдет например кърджалиите били просто злодеи, подкопаващи султановата власт над Румелия. Той се е задоволил да отбелязва кратко как „разбойничеството” през управлението на Абдул Хамид I и на Селим III се разраснало и какви правителствени мерки били взети срещу тази напаст [26]. Характерно е, че всред публикуваните височайши актове на Селим III едва няколко споменават кърджалийството [27], при все че то е било тежка грижа за този злополучен султан и заплаха за властта му. Но съставителят на

 

11

 

 

сборника е „цензурирал” разпорежданията на Селим III, изключвайки ония, насочени против кърджалиите — тях откриваме по преписи из кадийските книги.

 

С една дума, мнозинството стари и нови турски историци последователно премълчават тук поставения проблем. Насочени да обосноват, че османската държавна система е целяла и постигнала „вътрешна кохезия” в обществото [28], те отбягват да изнесат документация или анализи, които биха опровергали идиличните им постановки. Отделни турски автори са посветили изследвания на личности или събития от разглеждания период, но почти без изключение те третират реформената дейност на Селим III или на сътрудниците му от Малкия диван [29]. Особено внимание заслужава обемистата книга на И. X. Узунчаршълъ (полуочерк-полудокументален сборник), която има за предмет биографията на трима видни аяни от Североизточна България. Авторът не си вменява задачата да изследва предпоставките, движещите сили или развоя на размириците, а остава при фактите, които илюстрира с особено ценен материал [30].

 

Впрочем самата турска османистика е почти без принос по поставения проблем. Типично е, че тя игнорира една фигура от мащаба на Пазвантоглу, да речем, оставяйки този интересен османски отцепник без каква да е научно критична биография. Що се касае до световната османистика или балканистика от последните десетилетия в нея се намират някои трудове, чиито постановки или изводи имат отношение към проблема

 

Видно място между тях заема крупната монография на А. Ф. Милер, в центъра на която стои дейността на русенския аян Мустафа Байрактар. Подробно и задълбочено Милер проследява възникването на групата „Русчушки приятели” — първи опит за образуване на политическа партия в Турция, — похода на Байрактар и краткото му бурно управление. Първите стотина страници от монографията описват положението на Османската империя в навечерието на Селимовите реформи, както и същността и провала на тези реформени опити [31]. Понеже периодът, предхождащ непосредствено подхода на Байрактар и късото му управление (1808 г.), не влиза в изследователската задача на Милер, авторът е отделил 3 страници на кърджалийството. В тях той указва кърджалиите като обезземлени анадолци, „чужди на Румелия”, а действията им — като реакционни, защото били насочени срещу „новия ред' на султан Селим III [32]. Върху една страница Осман Пазвантоглу е обрисуван като стожер на реакцията срещу прогресивните реформи на султана [33].

 

12

 

 

Що се отнася до обществено-икономическото състояние на империята, което Милер очертава като фон на разглежданите от него сьбигия, в това отношение значителният му труд отразява равнишето на проучванията до четирийсетте години. Три десетилетия по-късно — тоест днес — тези проучвания са направили крачка напред [34].

 

Друга значителна монография върху периода на размириците в балканските провинции на империята дължим на Л. Г. Арш. Въз основа на западноевропейски свидетелства, на съчиненията на историци от миналия век, въвличайки нови руски дипломатически източници, авторът е постигнал плътна картина на отцепничествата в Албания и Епир от средата на XVIII в. нататък. Като явление румелийско, кърджалийството не е застъпено във въпросния труд с повече от една бележка под линия [35]. Затуй пък задълбоченият анализ на управлението на Бушатлиите и на Тепеделенли Али ни позволява да установим сходствата и различията между ония отцепничества и отцепничеството на Пазвантоглу например.

 

Колоритната личност на янинския паша, известен на Запад поради връзките си с Франция, още през XIX в. е интригувала немалко автори — Али Тепеделенли е най-често обрисуваният в литературата балкански размирник от края на XVIII и началото на XIX в. [36] Екзотично-романтичната насоченост на биографиите му дава рецидиви и до наши дни — през 1970 г. в Лондон бе издадено съчинението на У. Пломър [37], което по своята безкритичност много напомня стародавните животописи на легендарния отцепник.

 

На разглеждания период от дълги години посвещава проучванията си Ст. Дж. Шоу. През шейсеттте години той изследва османски Египет по времето на Френската революция [38] или през XVIII в. Изобщо [39]. По-късно изследванията му го отведоха към военните реформи на Селим III [40], а оттам — към цялостна монография [41].

 

Трудовете на Ст. Дж. Шоу се характеризират с особено богатство на документацията — както западноевропейска, така и османска, — черпена от основните дипломатически архивохранилища на Стария свят. Познаването на османската политическа история от XVIII в. е позволило на автора да състави изчерпателно съчинение върху Селимовите реформи. Пренебрегвайки обаче приносите на източноевропейската османистика по въпросите на обществено-икономическата структура на империята

 

13

 

 

през XVIII в., Шоу остава на равнището на детайлната фактология на политическите събития. Освен това той подценява ролята на Румелия за провала на реформите — специализиран по арабските провинции на империята, Ст. Дж. Шоу дава превес на събитията, протекли именно там [42].

 

В балканските историографии занимаващият ни проблем е застъпен слабо по обективни причини: размириците са се разиграли в пълна сила и при всички свои компоненти точно из българските земи и около Цариград, докато из Гърция, Албания, Сърбия или Влахия имат по-тесен обсег. Така в Епир и Албания те се изразили в отцепничествата на Бушатлиите и Тепеделенли Али. Освен споменатите съчинения за тях дейността на Бушатлиите е разгледана в още една, албанска монография [43], която оценява последиците от това отцепничество — положителни и отрицателни — за по-сетнешното развитие на Албания. В Албания обаче не е имало кърджалийство.

 

В югославската историография периодът на размириците е засяган като част от фона на Сръбското въстание. Започвайки от Ст. Новакович, който доразвива постановките на В. Караджич и Л. фон Ранке, та до днес [44], сръбските историци се спират на бунта на Пазвантоглу, доколкото той стои във връзка с въстанието от 1804 г. Такова отношение към проблема е обяснимо, като вземем предвид, че кърджалийството не е напуснало пределите на Нишко и Видинско в западна посока. Ако кърджалии са действували на територията на Белградския нашалък, тези кърджалии изхождали от сочените области.

 

Съвременната румънска и гръцка историографии — като изключим разделите от общите курсове по история на Румъния или на Гърция — също не посвещават нарочно внимание на въпроса [45]. Интерес представлява студията на Ал. Виану за отражението на размириците из Северна България върху отвъддунавските земи, изследване, което доказа, че това отражение съвсем не било еднозначно [46]. По аналогия с Белградския пашалък явно е, че и във Влахия кърджалийството било „привнесено” в най-конкретен смисъл. С това си обясняваме защо югославската или румънската съвременна историографии не го третират като проблем.

 

14

 

 

 

2. Източници

 

Третираният проблем е неизследван не поради липса на документален материал по него. Напротив. Малко са периодите от нашата история, за които младата българска наука да е обнародвала източници в такъв брой още до Първата световна война; до 1914 г. Д. Ихчиев, Д. Йоцов, Л. И. Попов и П. Орешков издават над 200 документа [47], които и до днес служат на историографията ни. Ако към тях прибавим отделни сведения, пръснати из тематично неспециализираните ишания на извори [48], сочената цифра ще бъде надхвърлена.

 

Още преди края на миналия век са били публикувани пък повечето български летописни известия или спомени от втора рька за „кърджалийско време” — те зафиксират частни прояви на кьрджалийството в един или друг български район [49]. Без да имат претенции за изследване или обобщение по въпроса, техните издатели са допринесли особено да бъде съхранена летописната или устната традиция, която би изчезнала две-три десетилетия по-късно. Тези свидетелства са от първостепенна важност за отношението на нашия народ към размириците. Твърде често неточни като фактография, те изразяват нещо, което не ще научим нито от западноевропейските дипломатически документи, нито от османските: отражението на кърджалийството върху народната душевност.

 

Тематичните документални подбори са от голяма полза при уточняване фактологията на размириците, макар че днешният изследвач не е сигурен доколко из архивохранилищата на Германия, Австрия или Франция не се намират и други, необнародвани свидетелства по проблема. Съвсем явно е например, че архивите на руската царска дипломация съдържат огромен материал по интересуващия ни въпрос и по-точно — по периода. Някои отделни публикации на тамошни документи са съвсем недостатъчни [50]. Фактът, че в последно време А. Ф. Милер, Л. Г. Арш, Щ. Атанасов, В. Д. Конобеев в своите изследвания върху същия период въведоха изобилен и нов за науката материал именно из руските дипломатически архиви, вероятно означава, че те все още не са изчерпани в тази насока.

 

Каквато и стойност да притежават дипломатическите донесения, техният недостатък е там, че те са плод от нечия преценка за интересуващите ни събития или явления — чуждите дипломати в Цариград съставяли донесенията си по слухове или по информацията

 

15

 

 

на нарочно издържана агентура в столицата и по-рядко из някои провинциални центрове. Обиграни политици, те засичали всяка правителствена версия с агентурни данни, изказвали предположения по евентуалните ходове на размирието, излагали хипотези, формулировки, прогнози. Но понеже ос за тяхната информация бил интересът на съответното правителство, което представлявали пред Портата, румелийските събития те отразявали така и дотолкова, както и доколкото имали връзка с този интерес. Но ако бъде дума за положението на българите и на мирния производител изобщо, въпросните материали не представят почти нищо освен отправни точки, от които можем да излезем с предположения. Структурата на самото османско общество, предпоставките или условията за разгаряне на анархията в Румелия също не заемали вниманието на европейските дипломатически агенти.

 

Съвсем естествено досегашните проучвания върху кърджалийството са опрени предимно на обнародвания османски материал. Д. Ихчиев го е извлякъл из кадийските регистри на София и Видин, без да сочи из кои точно. Впрочем наложи се да бъдат преглеждани на нова сметка сиджилите от въпросния период, за да се намерят оригиналите на Ихчиевите преводи. В изследването те са указвани и по оригинала, защото преводът им е неприемливо произволен, дори често и погрешен. В същите сиджили се оказаха документи по въпроса, пропуснати от Ихчиев — те бяха привлечени. Добричките кадийски регистри, подготвени в резюмета за издаване от Стр. Димитров, ми бяха предоставени в ръкопис [51].

 

Публикуваните османски документи върху Пазвантоглу и кърджалиите съвсем не създават представа за количеството и разнообразието на необнародваните източници от османския архив при Ориенталския отдел на НБКМ по тези въпроси. Тук съществуват ценни за изследването разпореждания на централната власт до местните ѝ органи в провипциите по борбата срещу кърджалийството — според тях съдим за етапите в съотношението между централизма и размирието в Румелия. Друг вид османски извори по въпроса са кадийските протоколи и решения, съставяни по повод на някое конкретно събитие в определен град или район — те разкриват размириците в тяхната неподправена конкретност, а също и ролята на местното население в тия конфликти. Редки са махзарите от разглеждания период и това е обяснимо: в хода на анархията християните или мюсюлманите от Румелия едва ли разчитали на Портата за своето спасение.

 

16

 

 

Между видовете османски документи по проблема най-съществени са разните донесения. Тях съставяли служебни лица от всевъзможно качество — като започнем с пашите, упълномощавани за борба срещу размирието, та завършим с обикновените съгледвачи, отправяни тайно в някой град, скъсал връзките си на подчинение спрямо Портата. В работата с този ценен материал се налага критичност, понеже служебните лица били заинтересовани да представят нещата в оптимистична светлина и да си припишат несъществуващи заслуги.

 

Като фон на дадени събития трябва да бъдат използувани някои османски източници, които не третират тези събития, но сьздават представа за положението на производителното население по време на анархията. Пряко или косвено те показват как и доколко многостранният конфликт в Румелия се е отразил върху съдбата на мирните ѝ жители.

 

Основното несъответствие, когато е дума за източниците по поставения проблем, се състои в това, че дейците на самото размирие — кърджалийските главатари и редници, аяните — не са оставили писмени известия. С нищожни изключения, представени от отделни аяни, чието поведение спрямо властта било за момента двусмислено, размирниците не кореспондирали с никакви инстанции, та да ни завещаят свои архивни фондове. За размирието като цяло сме принудени да съдим изключително по констатациите и оценките на неговите врагове; централната власт и органите ѝ по места, пълномощниците ѝ из Румелия, тайните ѝ агенти и пр. Съвсем враждебни спрямо размирието били и европейските дипломати в Цариград, които виждали в Румелия „втора Вандея”, а в събитията там — „гражданска война”, причинена от „демократическата хидра”.

 

Трудно е при така категорично единодушие в гледището на всички известия по изследваното явление да си съставим обективна картина за него. Ако главатари или аяни биха изложили своите съображения за конфликт със съществуващия ред, тази картина несъмнено би станала триизмерна. За съжаление (както нерядко в историографията) и изследвачът на кърджалийството трябва да се примири с неизгодната принуда да съди за проблема само по думи на противната страна. Този момент трябва да имаме предвид, когато четем описанието на размирните събития.

 

Към източниците на настоящото изследване следва да отнесем както отделни документи из някои чужди документални

 

17

 

 

поредици [52], така и съчиненията на отделни европейски автори, писали по време или недълго след размириците и хвърлили светлина върху интересуващите ни въпроси [53].

 

 

3. Някои черти от структурата на османското общество през XVIII в.

 

След като до края на петдесетте години нашата историческа наука хвърли усилия, за да изясни категориите, съставящи така наречената „класическа” османска феодална система (периода XV—XVI в.), от началото на шейсетте нататък вниманието ѝ се съсредоточи върху измененията, настъпили в „класическия” ред — тоест върху османската феодална действителност от XVII—XVIII в.

 

В туй направление историографията ни навлезе чрез една колективна атака: сборника „Паисий Хилендарски и неговата епоха” [54]. Тя съгласува издирванията на нашите историци в единна конструкция, която очерта проблематиката, предстояща да бъде изяснена. Задачата бе да се постигне цялостна картина на българското общество след края на „класическия период” на османската система. При по-нататъшната си работа изследвачите, участвували във въпросния сборник, допълниха и доразвиха поставените там проблеми, разшириха кръга им [55]. Все още обаче — когато бива дума за XVII — XVIII в. — историографията ни говори за „промени” в османската феодална система [56]. Иначе казано, обществено-икономическият строй от XV—XVI в. представлявал османската феодална система, а следващият исторически период я „променил”. Всъщност още османските автори от XVII в. са забелязали, че в тяхната съвременност настъпват промени. Въпросът е: как да ги дефинираме?

 

Османистиката от края на миналия век, като се позовава именно на Кочи бей Гюмюрджински [57] или на съвременниците му, приема военноленната организация на османците за „класически” османски строй, а упадъка ѝ — за общо състояние на развала и провала [58]. Тази постановка частично е повлияла и върху схващанията на някои историци-марксисти, които означиха един голям исторически отрязък като период на разложение на османския феодализъм — времето XVII—XVIII в. Дори само заглавията на ония дялове от монографията на А. Ф. Милер,

 

18

 

 

които обрисуват общото състояние на империята през разглеждиния период, са красноречиви: „Криза на османската военно-феодална организация”, „Разорение на градовете и селата”, „Развала на управляващата класа, разстройство на армията и флота, упадък на културата”, „Вътрешни и външни усложнения” [59]. Както виждаме, в основата на тъй настъпилото всеобщо разстройство на империята е залегнала кризата на военно-феодалната организация.

 

Само ако бихме застанали на проспахийските позиции на Кочи бей например, можехме да обявим упадъка на тимарската система за развала на османското феодално общество изобщо. Защото феодализмът съвсем не задължително следва да бъде военноленен, за да е феодализъм. Между впрочем дори през своя класически период османската феодална система не била чисто военноленна. Едрите феодали търсели и намирали пътища за превръщане на послужбеното земевладение в неслужебно през XVII—XVIII в. [60] — това е доказан факт. Но доказано е и че такава тенденция те изявили още преди соченото време [61]. Особено допринесъл да се развие тази тенденция търговско-лихварският капитал, чието разпространение било голямо още през XV—XVI в. [62] Толкова по-голямо било приложението му през следващите два века, когато постигнала своя разцвет практиката по откупване на маликянета и мукатаи, оформени от приходите на поземлена рента.

 

Запазвайки често названието тимари и зиамети (ако не бъдели направо придавани към султанските хасове), бившите ленове най-открито били арендувани от лица, които нямали общо с военната служба. Тази всъщност незаконна практика въпреки бледите опити да бъде премахната чрез нарочните актове на Абдул Хамид I и Селим III за възстановяване на спахилъците [63] всъщност била официално призната. Когато султанът-реформатор учредил т. нар. „нова хазна”, значителна част от приходите ѝ трябвало да постъпят именно срещу арендуването на хиляди тимари, чиито владелци или драговолно били ги напуснали, или ги държели, без да изпълняват задълженията си към централната власт. Характерно е, че като откупчици на рентата от тия земи изстъпвали предимно едри сановници, които имали право на послужебни владения. Така например валията на Коня откупил приходите от 356 тимара, войводата на Диарбекир — 273, валията на Трапезунт — 320 и пр. Наред с тях в откупуване на мукатаи участвували обаче и лица без определено

 

19

 

 

служебно качество или пък такива, които били се издигнали като аяни — такъв е случаят с Тръстениклиоглу Исмаил ага, откупвач на 75 тимара, а също и с ред други просто „аги”. Излишно е да изтъкваме, че в подобни операции сумата на търга варирала от неколкостотин хиляди до милион или два милиона акчета [64].

 

Безусловно ясно е, че през разглеждания период земята практически се намирала в свободно обръщение. Ясно е, че дори едрите ленници се стремели да откупят и частни феодални владения. Поради това не е лесно да бъде прокарана граница между послужбените и частните земевладелци. Затуй при конкретното изучаване на феодалната анархия не бива да се учудваме с каква лекота едрите частни феодали постигали официални постове с полагаемите им се ленове, а също и с каква лекота се лишавали от тия постове, губейки ленните си земи — вече не послужебно, а частното земевладение определяло реалната тежест на феодала.

 

Вътре в системата на частното едро земевладение протичала остра прослоечна диференциация, протичала концентрация на земята, която може да бъде проследена пак по регистрациите на арендуването ѝ [65]. Тия повсеместни и непрестанно разширяващи се процеси дали отражение върху зависимия селянин. Както навсякъде при развитието на феодализма, и тук положението на селячеството се влошавало. Неслучайно бунтовните прояви на раята зачестили именно в течение на споменатите процеси [66]. Сега бедата на селянина била не само в усилената експлоатация, ами по-категорична: обезземляване. Чрез лихварство или чрез изкупуване на райетски чифлици от страна на феодалите многохилядни дребни производители били лишени от земя. Извън това всред самото селячество протичал друг процес — на имуществена диференциация. Тя създала през XVIII в. слой от производители, чието стопанство не било в състояние да изхрани едно семейство [67]. Понеже освобождаването на работна сила от селата не вървяло успоредно със зараждане на капиталистически отношения в града, изходът за малоземления или обезземлен селянин бил единствен: ратайството. Иначе, пауперизираното скитничество едва ли може да бъде наречено изход.

 

Съвсем закономерно изострената имуществена диференциация довела до социални промени. Част от феодалите, както и част от селячеството се декласирали. Формулировката, която Маркс е приложил към османския феодализъм — система, организирана върху „демократично-деспотични принципи” [68], —

 

20

 

 

всъщност определя военноленния етап на тази формация (единственият ѝ проучен етап по времето на Маркс, че и цял век по-късно). Под „деспотия” тук трябва да разбираме оня типичен за източните феодални общества централизъм, който характеризарал и държавата на османците до края на XVI в. Тогава относително дребните дялове, с които преобладаващата част от спахийството участвувала в експлоатацията на селячеството, не ѝ създавала достатъчна икономическа сила; тогава служебната обвързаност на спахиите спрямо централната власт не им позволявала независимост. Султанът, разпореждайки се с доброто на всички свои слуги, ги изравнявал „демократически”. Едно състояние на нещата, което изчезнало, щом частното феодално земевладение изместило послужебното и била в ход неговата концентрация. Сега от феодал до феодал имало грамадно различие, при туй не само количествено. Известно е, че тимарската система била не изключително форма на османското земевладение. Тя изпълнявала и военни, и административни функции. Щом нейното място в обществено-икономическите отношения намаляло, редуцирала се и ролята ѝ в структурата на властта, предимно на провинциалната власт. Първенците на военноленната йерархия, които всъщност неограничено управлявали провинциите до упадъка на спахилъка, сега имали там свои съперници в лицето на аяните.

 

Аянлъкът е онази, наложила се в провинциалното управление на Османската империя институция, върху която историографията спря внимание едва напоследък, без все още да бъде в състояние да я изучи, тъй като и за аянството сме заставени да съдим не по нормативни актове, а по практиката му. Извънредно богати са аянските прояви през интересуващия ни период, но досега те са били разглеждани откъслечно, илюстративно, без опит да бъде изведена кривата на развитието на тази османска къснофеодална институция.

 

Функциите на аяните до XVIII в. са изяснени. Ето как ги дефинира Оливие:

 

„...Аяните (арабска дума, означаваща очи) са тия, които удържат от пълно разорение повечето от провинциите. Тяхната служба се състои да бдят за сигурността и богатството на отделните лица, за добрия ред и отбраната на града, да се противопоставят на несправедливите начинания на пашите, на изнудванияга на военните и да съдействуват за справедливото разпределение на данъците. Това са обикновено известни хора, най-добродетелните, посочени от населението, които се нагърбват

 

21

 

 

с тази почетна длъжност. В големите градове те са повече, а няколко села имат по един. Аяните не получават друга награда за своето усърдие и труд освен почти винаги заслуженото уважение, на което се радват, и удовлетворението, което изпитва честният човек, когато е полезен на подобните си. Аяните свикват в своя съвет първенците от града и хората на закона, за да обсъдят важни въпроси, да съставят заедно възраженията, които трябва да направят на пашата, да се споразумеят върху мотивите на тъжбата, която смятат за необходимо да представят пред Портата срещу него...” [69]

 

От цялата тази идилия важни за изследването са два момента: 1. Още в замисъла си аянлъкът имал за задача да „бди за богатството на отделните лица” — тоест на земевладелците или лихварите, които не били част от военноленната система, иначе за тях би брал грижа санджакбеят, бейлербеят. 2. Още в замисъла си аянлъкът бил противопоставен на „пашите” — тоест чрез него централната власт целяла да контролира едрите военни ленници из провинциите.

 

Съвсем естествено централизмът имал полза от аянската институция в оня неин първоначален вид — през периода, когато единствена сериозна заплаха за него можело да бъде прекаленото засилване или провалът, или отцепничеството на някои от спахийските военачалници. Впрочем прерогативите на аяните до края на XVII в. най-общо се свеждали до това: да сътрудничат на държавните органи при взаимоотношенията между власт и население [70]. Ако се обърнем обаче към живата картина на Османската империя и по-точно на балканските ѝ провинции от края на XVIII и началото на XIX в., ще забележим, че аяните се отличавали по права и дейности, пряко противоположни на ония, които им били предписани.

 

Тъй като именно аянлъкът е според нас институцията, чието значение и роля порасли неимоверно от разширяващото се частно феодално земевладение, а също и институцията, която създала предпоставките за анархия в Османската империя през XVIII в. [71], нека се спрем по-подробно върху нея. А по-нататък, при конкретния анализ на събитията, запълнили „кърджалийско време”, може би ще се убедим, че то с равно право трябваше да носи и определението „аянско”.

 

 22

 

 

 

4. Аянлъкът

 

В специализираната „Съветска историческа енциклопедия” — последното издание от този род — намираме такава дефиниция за аяните: „В Османската империя до Танзимата — управители на градовете и понякога на области, избирани от местните първенци.” [72] Енциклопедията се позовава на Л. Ф. Милер, у когото въпросът е поставен в разгърната бележка:

 

„По това време аяни били наричани управители на градовете и понякога на околността... За разлика от пашите аяните не били изпращали от центъра, а произхождали от областта. Формално те били избирани от местните първенци и били утвърждавани от Портата. Фактически аянът бил най-мощиият и богат земевладелец от областта, който получавал поста си чрез сила и корупция. В историята терминът аян е бил интерпретиран противоречиво и често погрешно. Някои автори смятат, че аянът представлявал феодал от нов тип, който благодарение на връзките си с търговско-лихварския капитал представлява социално явление, по-прогресивно от старите спахии. Тази дефиниция е лишена от всякакво основание — методологическо или конкретно. Аяните действително и по правило били поземлени владелци, но терминът по него време не е означавал социална категория, а функция.” [73]

 

Дефиницията на Милер е отправна точка в търсене на истината за въпросната институция. Но авторът ѝ е пропуснал да забележи, че противоречието в определенията за аянлъка се дължи на объркана хронология — и до днес едни автори говорят за аяните до средата на XVII в. [74], а други — за след тази граница [75]. Вече споменахме, разликата между едните и другите била коренна. И така нас интересуват „късните” аяни.

 

Що се касае до това, че някои автори смятали аяна за „феодал от нов тип, ...явление социално, по-прогресивно от старите спахии”, тук не бихме се присъединили към категоричното несъгласие на А. Ф. Милер с такава постановка [76]. Както бе изяснено по-горе, феодалите „от нов тип” — т. е. частните феодални земевладелци — действително представлявали явление, по-перспективно от спахийствого. (Перспективно от гледище на развитието на феодализма.) Аяните безусловно принадлежали към въпросната прослойка, откъдето произтичал и конфликтът им с представителите на излинялото ленно земевладение по места — с „пашите”, т. е. с едрите военни ленници.

 

23

 

 

Самият Милер признава, че аянът бил обикновено „най-могъщият и богат феодал от областта”. След като не е паша или спахия, то явно е, че бил именно „нов тип феодал”. Разбира се, не всеки „нов тип феодал” бил аян, но всеки аян бил такъв. Последните изследвания върху обществено-икономическите процеси в османското общество през XVIII в. подкрепят подобно твърдение.

 

Нека се спрем на две от тях (по-скоро изложени концепции, отколкото конкретни изследвания), принадлежащи на турски автори, понеже те биха спомогнали да изясним вътрешната структура на османското общество в навечерието и по време на размириците.

 

В „Преобразуване на османската държава, 1789—1908 г.” Кемал Карпат застъпва становището, че руско-турски ге войни от втората половина на XVIII в. уронили авторитета на централната власт, но особено изнесли напред авторитета на аяните, „де факто управители на разни области”. Из балканските провинции мюсюлманското селячество, изолирано от света като остатък от миналото, се декласирало, изтласквано от по-благоденствуващото християнско селячество, което се облягало в икономическо и идеологическо отношение на една градска „средна” класа от своята кръв и вяра. Из градовете мюсюлманите се отдавали на манифактура и администрация, а старите им управници постепенно били измествани от новата средна класа, издигаща се из средите на християните. Този процес започнал към края на XVIII в.

 

„Турско-мюсюлманската част от обществото нямала средна класа, която да съперничи политически с християнската такава. Единствените ѝ водачи из провинциите били аяните, в повечето случаи хора, които държели мощта си на богатство и наследена обществена позиция. Това били не търговци или собственици на манифактури, а най-често земевладелци (landlords). Аяните организирали военни части, набирайки ги из местното мюсюлманско население или от недоволници от имперската армия... Те често отнемали земята на християнското селячество, понеже поземлената собственост била за тях единствен начин да съхранят своя икономически и социален статус.” [77]

 

Прочее К. Карпат признава, че към края на XVIII в. поробените народи започнали да създават своя буржоазия, докато господствуващата народност — не. Един вид в отбрана срещу икономически засилващите се национални буржоазии „турко-мюсюлманите” на Балканите издигнали институцията на

 

24

 

 

аянството. Не бидейки свързана с промишлено производство, тя се опирала върху частното феодално земевладение, което разширявала за сметка на обезземляване на християнското Iглячество.

 

Не може да се отрече, че концепцията на К. Карпат е правдоподобна. Такава е тя и във втората си част: в твърдението, че реформите на Селим III се налагали най-вече от необходимостта за централната власт да се отърве от опеката на аяните. „Конфликтът между централната власт и провинциите, който предизвикал упадъка на множество мюсюлмански империи в миналото и който османците успешно предотвратявали в продължение на столетия, получил в крайна сметка фатален ратцвет: това било издигането на аяните...” [78]

 

По-голяма яснота намираме в концепцията на друг турски историк — Яшар Юджел: „Децентрализация на Османската империя”. Според него прословутият османски военно-феодален централизъм било по-скоро желано, отколкото реално състояние на нещата дори през XV—XVI в. В себе си той носел своята гибел: аянлъка като „трети източник на (бойна, В. М.) сила” за държавата. (Първия Юджел вижда в спахийството, а втория — в „капъ-кулу”.) Без да прави принципна разлика в прерогативите на аяните от периода до средата на XVII в. и от следващия, авторът смята, че още към средата на XVI в. започнала децентрализация в структурата на османската държава. По това време мирийските земи фактически излезли от контрола на фиска чрез системата на маликянетата и мукатаите, които бързо прераснали в частно земевладение. В резултат от тия изменения към средата на XVII в. вече трябвало да говорим за „аянлъкдеребейлика” като за цялостна структура на османските провинции [79].

 

По-долу ще видим, че тезата на Юджел, изработена независимо от нашите изследвания, се схожда с тях, като изключим това, че според нас „ранните” аяни не били социално еднакви с „късните”. Затуй през XV—XVI в. аянлъкът не можел да бъде „трети източник на сила”. Следователно до XVIII в. едва ли сме в правото си да говорим за децентрализация.

 

Кое е породило нуждата местната (провинциалната) власт да бъде неправомерно и пакостно дублирана? Породил я самият процес на превръщане на служебното земевладение в частно. Един санджакбей или алайбей в дадена провинция вече представлявал интересите, уреждал споровете и упражнявал

 

25

 

 

контрол върху сектор земевладенне, който не само че не бил преобладават за областта, но дори се оказвал малка част в цялостната аграрна структура на тази област.

 

А същата провинция живеела интензивен живот чрез дейността на многобройните нов тип феодали или на представителите на търговско-лихварския капитал в селото и града; чрез вече диференцираните еснафи. Характерът на тази дейност — експлоатация или производство — нямал нищо общо с военноленната система, която отговаряла на един изживян подтип обществени отношения. Санджакбеят или друг орган на тимарската система не бил властен да урежда или контролира новия тип феодално земевладенне и експлоатация, нито напиращия градски живот. Ако трябва да си послужим с твърди определения, „пашата” вече действително въплъщавал сила, реакционна по отношение на аяна, защото аянлъкът бил запълнен с ново съдържание и наложен от „новия тип феодали”, от лихварите, от еснафите. Неслучайно ролята му започнала с „градско съдържание”, като постепепно се разширила и върху отношенията от близкия градски хинтерланд.

 

В хода на конкретното изложение ще се убедим, че аянлъкът бил явление, неизкоренимо през разглеждания период. Всички усилия на централната власт да пресече корена му, да насъска срещу него подвластното население, да го надвие чрез правителствени войски — всички тези усилия завършвали без изключение неуспешно.

 

Защото въпреки стагнацията в развитието на производството, то все пак се развивало. До последната трета на XVIII в. развитието му намерило многобройни изрази както в частното феодално земевладенне с усилена експлоатация пад селянина, в масово обезземляване на селячеството, в имуществената диференциация всред туй селячество, така и с оживяване на градския живот. Колкото и плахо, зараждали се националните буржоазии на поробените народи, българите излезли със своя национална идеология [80]. Това състояние не отговаряло вече на традиционната османска структура. Спонтанно се разширявали формите на самоуправление както на селищата, така и на отделните народности в тях [81]. Ако искаме да вникнем в смисъла на колосалното размирие към края на XVIII в., ние безусловно трябва да го свържем именно с тенденцията, която характеризирала османския феодализъм през този век: стремежа към децентрализация — към разширено самоуправление. „Новите

 

26

 

 

елементи” (нови тук не означава капиталистически) търсели простор за своята икономическа дейност в разрез със скованващите ги норми на остарялото законодателство. Търсели се и били намирани начини, по които „новите хора” от даден град или район да отстоят интересите си срещу централната власт. Нейната намеса за тях била чисто отрицателна. Както е известно, османските провинции били таксувани като „земя на фиска” и на тях Портата гледала изключително като на приходоизточник, в чието изчерпване нямала никаква мярка.

 

Впрочем аянлъкът представлявал основната, изникнала през XVII в. (в новото си съдържание) провинциална институция, конго удовлетворявала интересите на „новия тип феодали” и на едрите градски търговци или лихвари. Тя била плод от оживяването на вътрешния пазар и от разширяването на стоковото производство. Измененията в структурата на османското общество стимулирали „новите елементи” да се стремят и към преразпределяне на властта. Тяхното икономическо възмогване, увеличеното им влияние по места искало да бъде гарантирано от отговарящи му институции. Паричното или поземленото частно богатство държало да получи обвивката, която османският централизъм му отказвал: власт.

 

Настъпвал период, през който центробежните сили в империята, заинтересовани да раздребнят политическата власт, взели връх над отслабените центростремителни сили.

 

 

5. Еялетлиите — „местната войска”

 

Изпълнена с ново съдържание, институцията на аянлъка до 1779 г. не се намирала в открит конфликт с централизма — аяните след „избирането” си били утвърждавани в своето качество от съответния местен орган на Портата. Първите аянски подвизи обаче я накарали да се опита да си подчини аянската институция — така след 1779 г. всеки аян трябвало да бъде утвърден не от съответния паша, ами от централната власт. Това положение противоречало на самата същност на аянлъка — форма, извикана на живот от стремежа към децентрализиране. Аянските размирици станали причина институцията изобщо да бъде „отменена” и заместена през 1786 г. с тази на „градския кехая” — представител на първенците от

 

27

 

 

града, който обаче бил назначаван от валията. Въпросната реформа си останала плахо пожелание на централизма, принуден едва четири години по-късно — през 1790 г. — да възстанови аянлъка с нарочен ферман [82]. Тази отстъпка Портата непременно ще да извършила под натиска на все по-могъщите аяни.

 

По каква причина османската власт допуснала зараждането и растящото могъщество на едно явление, което идело да подкопае централизма? Защо в борбата си срещу аянлъка Портата проявила пагубна непоследователност, при която стигала до временни или по-трайни съглашателства с аяните, като се справила окончателно с тях едва при реформите на Махмуд II?

 

Отговор намираме в друга основна черта на османската държавна система: тя била военна. Тя представлявала „единствената истинска военна сила на средновековието” [83]. Това обаче що се отнася до „класическия” период. По него време походните войски на империята имали две основни съставки: ленното опълчение („топраклъ̀”) и придворните военни наемни части („капъ̀-кулу”) [84]. Номиналният брой на ленните бойци, който приема османистиката, е 200 000 — през периода на разцвета на тимарската система [85]. Някои нови изследвания доказаха обаче, че още през първото десетилетие на XVII в. действителният походен ефектив на ленната войска от Румелия възлизал на 4596 души [86], докато по официалния кадастър същата войска трябвало да наброява 6377 души [87]. Ако поставим тази цифра в светлината на множеството странични документи от предхождащия и от въпросния период [88], то явно е, че дори по времето на разцвета на тимарската система спахийският ефектив бил далеч под надутото число 200 хиляди. Сам Кочи бей дава сведения за своето време (XVII в.): 7—8000 бойци — състав на тимарската войска от Румелия и Анадола [89]. Впрочем ако засечем сведенията на съвременника с походните проверочни списъци на спахийския корпус, то недвусмислено става, че още в началото на XVII в. този корпус от никое положение не обхващал над 10 000 бойци.

 

Запитваме се: с какви сили воювала османската държава от началото на XVII в. до реформите на Махмуд II? Също по традиция османистиката отговаря: с наемни войски, „капъ̀-кулу” [90].

 

Такъв отговор задоволява само отчасти. Безусловно е, че централната власт извеждала в поход и платените придворни войски, чийто брой е трудно установим поради големи противоречия

 

28

 

 

в източниците. Според някои определения „капъ̀-кулу” се състояли от „спахии, силяхтари, юлюфеджии и гуреба” — общо шест бюлюка [91]. (Както бива често в турските публикации, сведението не е отнесено към конкретна дата.) По всяка вероятност с течение на времето тези шест бюлюка ще да нараснали по състав или ще да били открити нови. Но каквато и численост да придобиела платената придворна войска, тя в никой случай не можела да представлява масата на походния ефектив. Коренната непригодност на този род бойни сили била там, че те продължавали да получават платата си и в мирно време, когато, неслужейки за нищо, излишно обременявали хазната. Като вземем предвид, че османските финанси през XVII и XVIII в. се намирали в трайно неравновесие, то очевидно Портата не би се стремила да увеличи състава на „капъ̀-кулу”. Въпреки това от 37 153 души през XVI в. през XVII той нараснал на 96 206 души [92].

 

Колкото до еничарството, през XVIII в. то било вече „по-скоро вредно, отколкото полезно” [93]. Към края на XVII в. неговата издръжка струвала на фиска 3784 кесии годишно, а към края на XVIII — над 10 000 кесии грошове освен т. нар. „джюлюс бахшиши”, значителна сума, раздавана при възшествието на всеки султан [94]. Впрочем според свидетелствата на очевидци при обявяване на война сега „се явявал този-онзи еничарски офицер, готвачът и знаменосецът заедно с 20—30 редници и се представяли като еди-коя си еничарска орта. Ако ги питали къде са останалите, те отговаряли, че ще се присъединят към ортата си из Румелия, но и там не идвали повече от още 5—10 души.” [95]

 

Изследването не се заема да осветли състоянието на османската походна армия до реформите — задача, която многократно си е поставяла специалната литература [96]. Въпросът е в това, че нито спахийството („топраклъ̀” — сведено още през предходния век до 7—8000 бойци), нито централно платените части („капъ̀-кулу” — уж 100 000 души, между които фигурирали бръснарите на султана, лекарите му, писарите му, дворцовите занаятчии и лакеи) [97], нито еничарството, което се отдавало на всевъзможни изгодни занимания, но не и на военни [98], през XVIII в. биха могли да съставят една походна армия.

 

В историографията единодушно е подчертано, че жалкото състояние на османската армия през XVIII в. било причина за пораженията на империята във войните ѝ с Русия и Австрия [99]. Но ако тази армия е имала за ефектив единствено изброените компоненти, тя би била не само разбита, но бездруго и унищожена армия.

 

29

 

 

Явно е, че по традиция, наследена от авторите от миналия век, съвременните изследвачи пренебрегват някои — наистина спорадични и мъгляви — данни, които ни разкриват реалния източник на бойни сили за империята през XVIII в. Става дума за войските, които се наричат „йерлю” (местни) или „еялетлю” (областни). (Както при термина „аян”, и в тези иначе стари термини било влято ново съдържание.) По-рядко авторите от началото на XIX в. определят такива войски като „частни”.

 

Жюшеро дьо Сен Дени — един от компетентните познавачи на състоянието на османската войска — твърди, че нейната основа в края на XVIII в. били именно „частните войски”. Той описва и практиката по рекрута им: „Ако обстоятелствата изискват мобилизация, Портата упълномощава пашата на дадена провинция да събере от нея средства и да организира войска. Пашата бърза да се възползува: той облага богатите хора, разполага с обществените фондове, изтръгва пари от богатите вакъфи и винаги води повече войска, отколкото са му поискали...” [100] По-нататък Жюшеро отбелязва, че пашите се покорявали на властта, докато забогатеели, а сетне отказвали да разпуснат частните си войски, стараели се да им угодят, оставяйки ги да се издържат чрез грабеж, и се обявявали независими от Портата — такъв бил пътят, по който се издигнали и Джезар паша, и Пазвантоглу, и Мустафа Байрактар. Първоначално Портата смятала за акт на непокорство всеки опит за рекрут на войска по места, а също неразпускането на войските след края на войната. Но когато топраклиите и еничарите престанали да бъдат боеспособни, тя трябвало да се облегне изключително на „частните войски” [101].

 

Тук авторът говори за „частни войски” на пашите, забравяйки, че двама от изброените от него отцепници били започнали кариерата си като аяни, принуждавайки властта чрез упорита война да им присъди пашовски титли. Ще рече, „частните войски” характеризирали не личния ефектив на пашите, ами на аяните. Това е подкрепено от редица конкретни свидетелства. „Местните войски” според Сеид Мустафа представлявали преобладаващият процент на походната армия [102]. Шлехта сочи същите тия войски, наричайки ги „еялетлии”, като изключителен състав на армиите на Ало и Хакъ паша при техните походи срещу размирна Румелия [103]. Аяните от Епир, Македония и Егейска Тракия набрали „еялетлии”, за да ги поставят под командуването на Тепеделенли Али паша при наказателната му кампания срещу

 

30

 

 

размирието в Северна Тракия през 1803 г. [104] Известни са и други аянски ефективи: аянът на Бозкяр, Абдулхалим, имал към края и XVIII в. 20 000 пешаци и 3000 конници „еялетлии” [105]. В началото на следващия век русенският аян разполагал с „местна войска”, набирана от казите между Дунава и Балкана и възлизаща на 20—30 000 души [106]. „Няколко богати аяни — забелязва Жюшеро, — като този на Серес в Македония и на Пловдив в Тракия, чрез личните си качества и големите си, дълго време тайно трупани богатства, можаха да съберат наоколо си достатъчно много войска, за да сплашат своите съседи и да станат полезни или опасни за Дивана.” [107]

 

И тъй нека обобщим въпроса за аянлъка и за „местните” или „частни войски”, като дадем думата на друг известен познавач на османската действителност, Шлехта-Всерд: „За разлика от феодалите (ханедан) нотабилите (аяни) дължеха положението си на обстоятелството, че уреждаха обществените дела на градовете и областите, където живееха. Те не бяха назначавани нито с ферман, нито с буюрултия, а чрез свободния избор на съгражданите си. Едва по-късно и тук, както навсякъде, се промъкнаха злоупотреби, при което управителите на провинциите взеха да издават и по-право да продават „аянлък-буюрултусу” на заможни жители на подчинените им провинции и градове. Заради свързаните с това парични подкупи новите нотабили трябваше да ги изстискат от населението. В резултат насилията станаха тъй страшни, че в Истанбул се видяха принудени съвсем да забранят издаването на такива грамоти и да поверят администрирането на градските дела на т. нар. „шехир кетхудасъ̀”, който беше назначаван направо от правителството. Но така не се спечели нищо, защото тия градски чиновници нямаха влияние и представляваха за провинциалния управител „козли отпущения”, докато истинската власт, както и досега, оставаше в ръцете на нотабилите (аяните, б. а).

 

Пълновластното и независимо положение, което аяните заеха по-късно, за първи път се разкри при Руско-турската война от 1768—1774 г. Тогава именно аяните, стекли се от всички части на Турция със своите войски в главната квартира на великия везир, влязоха в допир с министрите, също присъствуващи тук... Скоро между аяните и чиновниците от столицата настъпиха отношения, каквито се забелязват тук (в Цариград, б. а.) между фаворитите в сарая и някои сановници. Ето всеки незначителен секретар от централните ведомства, щом владее и най-дребна земя в

 

31

 

 

провинцията, прави от тамошния аян свой съдружник, с когото — естествено срещу значително заплащане — води полицейските, юридическите и финансовите дела на съответния край, както двамата си искат. За посредници в тия невинни интереси служат капу-кехаите, които аяните издържат в Цариград. При това положение авторитетът на правителствените управители по места стана нулев и фактически премина в ръцете на аяните.

 

Ако аянът се окаже достатъчно щедър към своя покровител в столицата, той получава и сана капуджибашия или мирахор, като какъвто вече легално упражнява фактически узурпираната власт.

 

Най-пакостно е обаче, че феодалите и аяните, ползуващи се от големи парични средства, разполагат също с голяма част от местните военни сили. Въоръжените банди в тяхно разпореждане се наричат „еялетли аскерѝ”. Някои от едрите деребейове в Анадола, напр. Чапаноглу или Караосманоглу, могат да вдигнат по 20—30 000 души. С тези войски те следват султана срещу външни врагове. Но по-често — както някогашните васали или рицари-разбойници на Запад — те ги обръщат едни срещу други при разприте си, а според нуждата — срещу правителствения управител и дори срещу централната власт.

 

При тия обстоятелства е ясно, че феодалите клонят към еничарството, което стои за запазване на благоприятното за тях статукво, а не ще поддържат централната власт да си създаде собствена изпълнителна сила, чийто единствен стремеж ще бъде да унищожи злоупотребите на васалите, а рано или късно — и тях самите.” [108]

 

Приведохме дословно един твърде дълъг пасаж от автор, използувал изобилни сведения на съвременници на разглежданите процеси, понеже трактовката му е може би най-научно критичната, постигната през миналия век. Тя аргументирано изяснява интересуващия ни въпрос: защо централната власт имала двойствено отношение към аянлъка.

 

Тази двойственост била диктувана от конкретни причини. От една страна, Портата била наясно, че институцията на аянлъка по своята органична същност е заряд на децентрализацията, а оттами на отцепничествата. От друга страна обаче, Портата не била в състояние да събере походна армия без средствата и влиянието на аяните. Военнофеодална формация в сърцевината си, османската държава последователно подчинявала вътрешното си устройство на организацията на своите войски. Затова докато през XIV—XVI в. тимарската система до голяма степен

 

32

 

 

представлявала гръбнакът на провинциалната структура, през XVIII в. такъв гръбнак вече било аянството като могъщ фактор, ако не и като единствена форма за набиране и издръжка на походните войски. Застрашена от него, централната власт нямала възможност да го изкорени — тя била поставена в неумолима зависимост от аяните.

 

А от това произтичало много. Най-общо: фактическата децентрализация, раздробяването на политическата власт, многообразие в самоуправлението. Както узнаваме, именно през XVIII в. и в подробското българско общество такива форми получили силен тласък [109]. Увеличила се местната роля из целите Балкани на кнезове, чорбаджии, демогеронти [110].

 

Посочените институции не просто предшествували голямото размирие. Те го обусловили.

 

 

6. Предполагаемият състав на „местните войски”

 

Още веднъж се наложи да го определим като предполагаем, понеже за него сме принудени да съдим по странични данни или дори по логически път — по заключение.

 

Едно е изначално ясно: „еялетлиите” не били нито тимариоти, нито еничари, нито придворни наемни части — всички източници сочат отделно от „еялетлиите” тези компоненти на походната армия и изтъкват тяхната негодност, малочисленост, както и многочислеността на „местните войски”. Ще рече, съставът на аянските бойни сили не е разкрит по съдържание.

 

Историографията свързва наченките на кърджалийството с масовото дезертиране на османски бойци от фронтовете, с масови скитничества на анадолски войници из Румелия. Като така, зараждането на кърджалийството бива отнесено към несполучливите за Портата две последователни войни — тази от 1768—1744 и от 1787—1791—1792 [111].

 

Логически недвусмислено е обаче, че от фронта не биха дезертирали, за да скитат и подир войната бойци, чието мирно съществуване е било изгодно, охолно или поне търпимо. Един тимариот би се върнал в тимара си, един еничар при търговията или при лихварството си, един придворен бръснар или оръженосец — в двореца. Както се каза по-горе, негодността на

 

33

 

 

тези родове бойци се дължала предимно на това, че те вече имали износен мирен поминък, от който войните нежелано за тях ги откъсвали. Тоест: не те биха се отдали на въоръжено скитничество, грабеж и палеж.

 

От друга страна: пак по-горе се спомена, че частното феодално земевладение до голяма степен се разширило за сметка на райетското. Успоредно протичала имуществена диференциация и сред самото селячество. В резултат и от единия, и от другия процес настъпило разорението на маса дребни производители. Без да сме в състояние да го изразим с точни проценти, явно е, че то също било процес.

 

От трета страна: едва и плахо зараждащите се капиталистически отношения не позволявали на обезземления дребен производител да намери свободен пазар за работпата си сила — пазарът бил минимален.

 

От четвърта страна: малко правдоподобно е разорението да засегнало само християнското население на Румелия. Изострените имуществени и социални противоречия не правели разлика между едноверци и иноверци. Както ще видим в хода на изложението, „капъсъзи” имало от всички, населяващи Румелия народности. Лишени от земица и дори от впряг от страна на лихварите или поради беззаконията, с които „новите феодали” си присвоявали райетски чифлици, или поради откровеното насилие и не само увеличения, но и доведен до пълна неразбория данъчен произвол, тия десетки хиляди бедствуващи създавали в Румелия напрежението на един специфичен за там и за тогава социален хиатос: десетки хиляди хора били загубили наследствения си поминък, но разместването на обществените пластове все още не ги извеждало към нищо следващо — към наемничество например [112].

 

Тази огромна безизходица — като имаме предвид размера на човешкия резерв, изнемогващ в нея — търсела изход из едно състояние на нещата, което обещавало да бъде трайно. Такъв изход предлагали „местните войски” — другояче казано, „частните” дружини на аяните. Създавали се (по подобие на множество феодални общества) типични наемнически дружини със свои предводители: главатарите. Картина, широко позната за Италия от XIV—XVI в. например, където хиляди войници по професия, командувани от кондотиерите, се поставяли в услуга на даден феодал, понякога започвали война пък срещу него, а по-могъщите кондотиери сами заемали властта над някои градове, за да създадат тирании като тази на Сфорците, на Малатеста и пр. [113]

 

34

 

 

Едва ли можем да наречем „еялетлиите” на определен аян точно наемници. Каквито и парични богатства да бил натрупал той, каквито и да придобивал чрез надмогване на своите съперници, невъзможно би било цели години да изплаща редовна плата на двайсетина хиляди бойци. По всяка вероятност тия частни дружини ще да получавали минимално заплащане по време на война, а през мирните периоди те били принудени да номинават как да е. Това „как да е” трябва да приемем като основа на кърджалийското поведение, ярко запомнено от народа ни.

 

Тук споменахме кърджалийството, макар да бе дума за аянски частни дружини. Тук стигнахме до въпроса за предпоставките на кърджалийството като явление. Тези предпоставки според нас са:

 

а) децентрализирането на войската, изразено в практиката на аянските дружини;

 

б) въвличането в боен занаят на обезземленото мюсюлманско селячество от Румелия;

 

в) липсата на редовна издръжка за аянските дружинници през периодите на външен мир;

 

г) необходимостта тия дружинници да поминават „как да е”, тъй като си оставали лишени от мирно препитание.

 

С една дума: кърджалиите не са дезертьори от традиционните османски военни корпуси, ами разпуснати или в процес на прегрупиране аянски дружинници, които понякога действували под заповедите на някой аян, но по-често — на своя глава и за своя сметка.

 

Горното определение се отнася обаче към изходното начало на кърджалийството. В процеса на развитието му към него започвали да гравитират все по-широки слоеве от обезземлени или малоземлени румелийци, които никога не били участвували в аянските дружини. Тяхното съпричастие към размириците невинаги бивало трайно, те се включвали в определена акция или низ от акции, а след това се прибирали по селата си, отнасяйки някаква плячка. Затуй пък главатарите на тия подвижни по състав съединения запазвали кондотиерската си професия в течение на дълги години — неин край обикновено била насилствената смърт на главатаря.

 

Впрочем нека не избързваме с въпроса за развитието на кърджалийството — него ще аргументираме конкретно понататък. Нека само подчертаем, че начален тласък за появата на това специфично за края на XVIII и началото на XIX в. в Румелия

 

35

 

 

явление дала практиката на „местните войски” — аянските дружини.

 

Като възражение срещу такава постановка възниква въпросът: наистина ли (както приема част от историографията) кърджалиите не били „анадолци”, които след дезертьорството си не смогвали да се прехвърлят отвъд Проливите, та били принудени да поминават чрез грабеж в европейските провинции.

 

Логическият извод по въпроса, преди да го докажем и документално, пак стои в тясна връзка с аянските дружини: няма логика, при резервите от румелийско население, което търсело препитание, аяните из Румелия да биха набирали своите дружини от анадолци. Действително в хода на размириците, когато Портата призовала срещу анархията в Румелия анадолски еялетлии, водени от Ало или Хакъ̀ паша, тия еялетлии органично се прелели към размирния тукашен контингент — към кърджалийството. Но началният му състав бил несъмнено местен, тъй като влиятелните аяни винаги предпочитали да рекрутират дружината си от областта, над която фактически властвували.

 

Навярно бие на очи, че в горните пасажи понятията „аянски дружини” и „кърджалии” се взаимно заместват. Това се налага от самата фактура на явлението — невъзможно е да бъде прокарана убедителна граница между едната и другата категория размирници. Конкретният анализ на нещата ще го потвърди.

 

 

7. Географски рамки на изследването

 

Дотук, говорейки за интересуващите ни събития или явления, най-общо ги ситуирахме „в Румелия”. Нека поясним и защо бе възприето именно това географско обозначение вместо „българските земи” или „Балканите”.

 

Излишно е да изтъкваме българската принадлежност на територията, където се разиграли изучаваните тук размирици. Вече се каза, че те били съставени от аянските действия, от кърджалийството и от отцепничеството на Осман Пазвантоглу — три явления, част от историческото развитие на османското общество. Да, те наистина се разгърнали върху българска земя. Но те не били български по своята същност. Да, в тях били въвлечени немалко, а в хода на събитията — дори много българи.

 

36

 

 

Но това нито превърнало кърджалийството в българско движение, нито направило от бунта на Пазвантоглу български отцепнически опит. Без всякакви уговорки те си останали от началото до края османски — етап от органичното развитие на една чужда нам структура.

 

От казаното не следва, че въпросните явления нямат отношение към българската история — нашите историци придирчиво изучават османската феодална система, нейните институции, развитие и пр. само загдето българският народ в течение на векове ѝ е бил подвластен, бил за нея обект на експлоатация. По същия начин кърджалийството е дало отраженията си върху историческото битие на българите. В този смисъл би било оправдано нашите общи курсове по отечествена история да съдържат раздели за кърджалийството и по-точно за „кърджалийско време”.

 

Впрочем, убедени, че разглежданото явление е по същността си османско, редно би било да запазим и османското име на терена, върху който то се изявило. През визирания период тези земи почти се покривали с османската провинция Румелия, където освен българи били трайно заселени османски колонисти. Както ще се убедим от конкретната документация, кърджалийството било проява предимно на това румелийско население — турското. Като обезземлени селяни или като декласирани елементи от нисшите прослойки на господствуващата народност, или дори като преуспяващи нейни представители, турците от Румелия подхванали, поддържали дълго и извели размириците тук. Българският елемент всред тях бил съпътствуващ или противодействуващ, но в нито един етап на размириците — определящ. В такава светлина „кърджалийското време” най-точно принадлежи към историята на Румелия, представлява период от нея. Другояче казано: „кърджалийското време” е част от миналото на някогашните турски колонисти из българските земи, а не на българските земи като български.

 

Може да бъде поставен въпросът: защо за географски рамки на изследването не са взети Балканите изобщо? Съображенията срещу такава задача са очевидни: периодът на размириците имал твърде нееднакво съдържание из отделните имперски провинции на Балканския полуостров. Ето и кои били — през разглеждания период — тия провинции: Румелия (с център София), Белград, Босна, Негропонт, Кандия, Шкодра, Янина, Морея, Архипелагът (Егейските острови). От тях само Румелия (а извън Европа —

 

37

 

 

още Анадола и Дамаск) имали ранга на бейлербейства [114]. Останалите представлявали просто пашалъци.

 

И така периодът на размирието протекъл най-различно из балканските пашалъци. (Не ще засягаме изобщо неговото съдържание в извъневропейските владения на империята.) В Белградския се разразили борби между отделните османски господствуващи прослойки, разразили се чести бунтове всред коренното еничарство в Белград и Кладово. Сръбското население, въвлечено в тия борби, извлякло ползата от тях чрез въстанието си от 1804 г. [115] Кърджалийство из Белградския пашалък не наблюдаваме — поне по наличните данни [116].

 

Албания и Северна Гърция, обхванати в Шкодренския и Янинския пашалък, се характеризирали с ранното отцепничество на Бушатлиите и с относително късното отцепничество на Али Тепеделенли, както и с бунтове на гръцкото население, свързани със събитията из Средиземноморския басейн по време на Наполеоновите войни [117]. Кърджалийство и там не наблюдаваме, макар че предпоставките за него (рекрут на местно население от мюсюлмани и християни за аянските войски на двамата големи отцепници) били налице.

 

В Молдавия и Влахия през същия период съществувал отпор срещу „привнасянето” на отсамдунавско размирие отвъд Дунава, а също и селски бунтове срещу двойната експлоатация, на която било подложено населението на Олтения например [118]. Доколкото там съществували кърджалии, това били нашественици, които извършвали плодоносни набези; доколкото аянлъкът засягал влашките крайдунавски земи, това били насилия на аяните от българското Подунавие.

 

Впрочем, ако бихме си поставили за задача да изучим периода на размириците в рамките на Балканския полуостров, резултатът би бил не една, ами половин дузина монографии по разнородни проблеми, които би обединила само географската и хронологическата рамки. А кърджалийството и тясно свързаният с него бунт на Пазвантоглу си остават типично румелийско съдържание на размирния период, затова и ограничаваме изследването си върху Румелия.

 

38

 

 

 

8. Движение или явление?

 

В интерес на яснотата в постановките се налага предварително да аргументираме обстоятелството, че в подлаганото изследване кърджалийството ще бъде наричано не „движение”, а „явление”. В дискусията върху характера на кърджалийството, независимо от диаметрално противоположните си концепции по въпроса двамата опоненти единодушно приеха дискутирания предмет за „движение”. Без да сме съгласни, че кърджалийството било „масово движение на българските селяни против турските спахии и българските чорбаджии, ...а обективно — борба за политическа и национална свобода” [119] (формулировка, която трябва да отнесем едва към селските въстания из Северозападна България към средата на XIX в.) [120], формално погледнато, тук категорията „движение” си лежи на мястото. Тоест: ако кърджалийството наистина беше това, за което го обяви Щ. Атанасов, то и наистина би било движение. Затуй пък съчетанието „разбойническо, грабителско движение” [121] по принцип не е приемливо. Това би било равнозначно да заявим, че през 30-те години на XX в. в САЩ съществувало „гангстерско движение” или пък че в нашата съвременност тук и там има „хулиганско движение”.

 

За да присвоим определението „движение” на дадена масова проява, тя трябва да бъде целенасочена в социална, политическа, идейна или културна плоскост. Всяко движение — дори ако няма идеология, програма, платформа — се отличава от просто размирните явления по това, че нещо иска, че към нещо се стреми. Този стремеж трябва да има за цел някаква промяна в съществуващия ред на нещата. А кърджалийството, което по размах и масовост, по времетраене и по последици — по изявите си изобщо — би могло да се сравни с коя да е селска война от европейското средновековие [122], било лишено — за разлика от тях — не само от идейна обвивка, но и от цел.

 

При категоризиране на кърджалийството не можем да разчитаме на определенията, които употребяват официалните документи, нито пък на спомените на ония мирни хора, върху чийто гръб се стоварило „кърджалийското време”. Винаги и всеки, който престъпвал закона, независимо дали в криминален или в политически смисъл, бил наричан „разбойник”. „Разбойници” според османската власт били и хайдутите, и харамиите, и кърджалиите. Прикаченото уточняване за последните „планински”

 

39

 

 

(даалъ̀ ешкиасъ̀) нищо не означава, тъй като именно кърджалиите — за разлика от предхождащите ги размирници — поради своята масовост съвсем не предпочитали планинския терен. И така би трябвало да категоризираме кърджалийството съобразно делата му.

 

В това отношение затрудпенията са не по-малки. Аргументът, че кърджалийството било антифеодално селско движение, понеже било насочено срещу спахии и чифликчии, както и срещу български чорбаджии [123] не е убедителен. Едно селско антифеодално движение наистина би се насочило против феодалите. Но и чисто криминалното нападение винаги ще избере за обект имуществено силния. При това, както личи от документацията, кърджалиите грабели безразборно — наред.

 

По изброените причини е принципно трудно да изясним коя от средновековните или късносредновековните размирни прояви имала социален и коя — криминален аспект. В тази насока трябва да ни дойде на помощ количественият показател. Странно е, че нашата историография до дискусията от 1953 г. не беше си поставяла въпроса: как може едно „разбойничество” да бъде така масово, да увлече в десетилетни грабежи и палежи десетки хиляди хора? Защо не до „кърджалийското време” и защо не след него наблюдаваме подобна по масовост проява?

 

Още най-ранните формулировки на кърджалийството наблягат на факта, че в него взели участие значителни маси. „Те били много хиляди” — съобщава Вук Караджич [124]. „Млоги отделения са броили до седем тисящи всадника...” — говори Раковски [125]. Из по-нататъшното изложение ще срещнем данни наистина за хилядни кърджалийски съединения, които предприемали походи към Мраморно море. Да споменем, че „еялетлиите” от Румелия (кърджалии по същество), с които Мустафа Байрактар наложил властта си в Цариград, били 35 000 [126]. Да напомним, че според съвременни му свидетелства Пазвантоглу държал под оръжие 10 000 кърджалии [127]. Да подчертаем, че Портата отправяла точно срещу размириците в Румелия походи, тъй многолюдни, та европейските агенти основателно подозирали, че била в ход камуфлирана мобилизация за война против Австрия [128].

 

Безусловен критерий и при обществените явления е количеството. Ако пет или двайсет души нападнели бейски чифлик, можем да спорим дали това било хайдутство или обикновено разбойничество. Но когато в размирие бивали въвлечени десетки

 

40

 

 

хиляди души, очевидно е, че тяхното раздвижване било социално, тоестпредизвикано от криза в обществените отношения. Голяма е съблазънта да го окачествим като социално движение. При известно насилие над истината, при известна свобода в аналогиите кърджалийството убедително би могло да бъде подставено за една от селските войни в Европа — закъсняла, както изобщо било закъсняло развитието на поробените от турците Балкани. Но критичният анализ на документацията и липсата на предпоставена теза по проблема — стремежът да се доберем до обективно най-точната типология на кърджалийството — ни пречат да го отнесем към селските войни.

 

Кърджалийството е социално явление, но не и социално движение поради това, че нямало не само идеология и произтичаща от нея програма, но дори и целенасоченост. Неговият почти трийсетлетен вилнеж не целял да внесе никакви обществени промени в съществуващия строй; този вилнеж бил самоцелен, превърнал се в поминък.

 

Нашата историография не може да бъде обвинявана, че трайно е подценявала проблема за кърджалийството. Подобно отношение наблюдаваме у френската историография например, която и до наши дни поддържа, че Великата френска революция била предшествувана от „масово разбойничество” из провинциите [129]. Известно е, че традиционните представи, особено пък отрицателните, имат особена жизненост.

 

 

9. Една необходима уговорка

 

Тук би било място да разгърнем, както се полага в повечето специални изследвания, общия фон, върху който ще обрисуваме разглежданото явление. Тази задача би била лека, защото разполагаме със значителен брой изследвания върху обществено-икономическото състояние на Османската империя или на балканските ѝ провинции през XVIII в. С една дума, бихме могли да ги преразкажем накратко.

 

В „Мустафа паша Байрактар” (съчинението, най-близко по тематика до настоящото) А. Ф. Милер е съставил три неголеми глави, които очертават достъпно общата картина на империята през управлението на Селим III [130]. Въз основа на аналогичен, но по-обширен материал е съставил такава картина Ст. Дж. Шоу

 

41

 

 

в новата си монография „Между старо и ново”, посветена конкретно на Селимовите реформи [131]. За автора обаче не съществуват многобройните изследвания на онези наши съвременни историци, които постигнаха много в изясняването на проблемите на XVIII в. Тези постижения са взети предвид в някои последни общи съчинения по османска или по балканска история [132].

 

Би било неоправдано — с оглед обема на предлагания труд — в него да преповтаряме вече готови научни постижения, които са на разположение на масовия читател и добре известни на специалистите. Там, където изследването влиза в противоречие с тях, това ще бъде указано. Там, където то е в съгласие с тях, това съгласие извеждаме пред скоби. Трябва да напомним повторно и че в настоящото изследване ще бъдат отбягнати въпросите от българската история, които принадлежат към разглеждания период, а именно: дейността на Софроний Врачански, рускобългарските отношения по време на войната 1806—1812 г., обществено-икономическото развитие на българското общество, Българската земска войска и пр. Тия въпроси — задача не на османистиката (към която се отнася предлаганият труд), а на българистиката, напоследък бяха сполучливо разработени [133].

 

И така предстои да бъде проследено явлението, което разстроило за цял исторически период живота на Румелия. Всъщност този период бил запълнен не само от него. Кърджалийството било представено или съпътствувано от други явления, които — взети в своята цялост, — довели Румелия до състояние, качествено отличаващо се от предходното и следходното. То се равнявало според историографията на двайсет, двайсет и пет или трийсетгодишния хронологичен отрязък, означаван като „кърджалийско време”, „феодални размирици” или „феодална анархия”.

 

Най-приемливо при всички уговорки изглежда последното от тези означения: „феодална анархия”. Уговорките са там, че състоянието, в което се оказала Румелия по него време, не било чисто безвластие. По-скоро властта над тази провинция била раздребнена, а дребните или по-едрите „порции” власт се намирали в непрекъсната динамика. Хаос от самовластие, многовластие, но и безвластие заливал земите ни. Затуй, че такова съотношение не може да бъде изразено с достатъчно адекватен нему термин, ще го означаваме все пак като „анархия”.

 

42

 

 

Обстоятелството, че наш предмет е едно състояние на хаос, в който участвуват разнородни и разнопосочни действуващи сили, достатъчно затруднява изследването му. Твърде оправдано — за да не навлизат в тресавището на така неразчленим проблем, — някои изследвачи са изреждали несъподчинено негови компоненти, прояви, резултати; твърде схематично други са избирали една от множеството страни на анархията, за да ѝ подчинят останалите или просто да ги пренебрегнат.

 

Вече се каза, че за размирието сме принудени да съдим по действията му, както и по действията срещу него. Тази опредената причина налага да бъде изяснено в максималната възможна степен, какви били въпросните действия и противодействия. Тоест тук ще изложим и проанализираме събитията, съставили анархията, в тяхната хронология, за да изведем онази крива, без юато е изключено да разберем анархията като процес, да разберем нейните предпоставки, развитие и резултати.

 

[Next]

[Back to Index]


БЕЛЕЖКИ

 

1. Подробна библиография на тази литература вж. у Миллер. А. Ф. Мустафа паша Байрактар. М., 1947 (по-нататък тази монография ще цитираме по нейното ново, френско издание: Miller, A. F. Mustapha pacha Baīraktar. Bucarest, 1975), 455—462; срв. също библиографията у Арш. Л. Г. Албания и Эпир в конце XVIII — начале XIX в. М., 1963, 345—352; срв. също библиографията у Show, St. J. Between Old and New. The Ottoman Empire under Sultan Selim III. 1789—1807. Cambridge, Mass., 1971, 493—509.

 

2. Miller, A. F. Цит. съч., 112—115; Арш, Л. Г. Цит. съч., с. 206, забележката под линия; Show. St. J. Цит. съч., с. 514 от показалеца, където кърджалиите фигурират като „бандити", без да бъдат отличавани от предхождащите ги и следващите ги разбойници из Турция.

 

3. Караџић. В. Српски рјечник. Београд, 1898.

 

4. Ранке, Л. История Сербии по сербским источникам. M., 1857, с. 79 и сл.

 

5. Иречек, К. История болгар. Одесса, 1878, с. 624 и сл.

 

6. Станев, Н. България под иго. Възраждане и Освобождение. С., 1928, 120—122; Златарски, В. H. Нова политическа и социална история на България и Балканския полуостров. С., 1921, 83—93; История на България. Т. 1. С., 1961, с. 320 и сл.; Косев, Д. Лекции по нова българска история. С., 1951, с. 20 и сл.; Новая история Болгарии. M., 1952, с. 38; История Болгарии. Т. 4. М., 1954, с. 240.

 

7. Zinkeisen, J. W. Geschichte des Osmanischen Reiches in Europa. T. VII. Gotha, 1863, c. 222 и сл.; Jorga, N. Geschichte des Osmanischen Reiches. T. V. Leipzig, 1913, 119—123.

 

8. Akçura, Y. Osmanlı devletinin dağılma devri (XVIII ve XIX asırlarda), Istanbul, 1940, c. 37.

 

9. Zinkeisen, J. W. Цит. съч.

 

10. Георгиев, И. П. Кърджалиите и Осман Пазвантоглу. Общодостъпна сказка. Търново, 1900.

 

43

 

 

11. Орешков, П. Няколко документа за Пазвантоглу и Софроний Врачански (1800—1812). (По-нататък НДПСВ). — СбБАН, 1914, с. 1 и сл.

 

12. Ихчиев, Д. Турски държавни документи за кърджалиите. — СбНУ, 1907, с. 1 и сл. (по-нататък: ТДДК); Турски държавни документи за Осман Пазвантоглу. — СбНУ, 1909, с. 1 и сл. (по-нататък: ТДДОП).

 

13. Теофилова, M. Бунтът на Пазван-оглу Видински и неговото значение за българското освободително движение в XIX в. С., 1932.

 

14. Пак там, с. 84 и сл.

 

15. Йовков, Й. Старопланински легенди. С., 1927; Стоянов, Л. Мехмед Синап. С., 1935; Горов, Г. Индже войвода, кърджалия и народен закрилник. С., 1941.

 

16. Тяхната библиография вж. у Атанасов, Щ. Селските въстания в България към края на XVIII и началото на XIX в. и създаването на Българската земска войска. С., 1958, 342—345.

 

17. Банков, С. Осман Пазвантоглу, видински паша. — ВИСб.

 

18. Благоев, Д. Принос към историята на социализма в България. С., 1949, с. 41.

 

19. Иречек, К. Цит. съч., с. 624.

 

20. Атанасов, Щ. За характера на събитията в България към края на XVIII и началото на XIX в. — ВИСб, 1953, № 2; Кои са били кърджалиите и против кого са се борили. С., 1954.

 

21. Косев, Д. Към изясняване на някои проблеми от историята на България през XVIII и началото на XIX в. — ИПр, г. 12, № 2—3.

 

22. Атанасов, Щ. Селските въстания в България.,.

 

23. Атанасов, Щ. За характера на събитията..., с. 208.

 

24. Мутафчиева, В. Феодалните размирици в Северна Тракия през края на XVIII и началото на XIX в. — В: Паисий Хилендарски и неговата епоха. С., 1962; Мутафчиева, В., Ал. Виану. Феодалните размирици в Северна България в края на XVIII и началото на XIX в. и тяхното отражение във Влахия. — В: Българо-румънски връзки и отношения през вековете. T. 1. С., 1965.

 

25. Вж. бел. 8.

 

26. Ta'rih-i Cevdet. T. 5. Qostantiniye, 1271, 99—100, 324—325 (по-нататък ще бъде цитирано и по-новото издание на същото съчинение: Tarih-i Cevdet. T. 6—9. Istanbul, 1309).

 

27. Karal, E. Z. Selim III-ün, Hattı-humayunları. Ankara. 1942, c. 115.

 

28. Вж. например y: Karpat, К. An Inquiry into the social foundations of nationalism in the Ottoman state. From social estates to classes. From millets to nations. Princeton, 1973, c. 7.

 

29. Вж. за тях в библиографията към: Show, St. J. Цит. съч., 496—509.

 

30. Uzunçarsılı, I. H. Meşhur Rumeli ayanlarından Tirscnikli Ismail. Yılık oğlu Süleyman agalar ve Alemdar Mustafa paşa. Istanbul, 1942.

 

31. Miller, A. F. Цит. съч., 25—124.

 

32. Пак там, 112—115.

 

33. Пак там, с. 109.

 

34. Косев, Д. Към изясняването...; Христов, Хр. Някои проблеми от прехода от феодализма към капитализма в историята на България. — ИПр, г. 16, № 3. В сборника „Паисий Хилендарски и неговата епоха" (С., 1962) бяха поместени следните студии по състоянието на нашите земи под османска власт през XVIII в.:

- Паскалева. В. Развитие на градското стопанство и възникване на българската буржоазия в XVIII в.;

- Димитров, Стр. За аграрните отношения в България през XVIII в.;

- Мутафчиева, В. Феодалните размирици в Северна

 

44

 

 

България...;

- Цветкова, Б. За някои форми на съпротива срещу турския феодален строй през XVIII в.

Към същия кръг проблеми спадат и по-късни изследвания у нас:

- Христов, Хр. За самоуправлението на българите в османската държава през XV—XVIII в. — ИПр, 1973, № 1;

- Цветкова, Б. Промени в османския феодализъм през XVI до средата на XVIII в. — ИПр, 1972, № 4;  Промени в османския феодализъм на балканските земи. — ИПр. 1972, № 4;

- Мутафчиева. В., Ал. Виану. Цит. съч., 1972;

- Mutafčieva. V. P. L'institution de l'ayanîk pendant les dernières décennies du XVIIIe s. — Etudes balkaniques. T. 2—3, 1965;

- Димитров, Стр. Историята на едии аян. — В: В честна академик Д. Косев. С., 1974 и пр .

 

Това са по-съществените изследвания, публикувани само у нас, по засегнатите от А. Ф. Милер проблеми в двете първи части от монографията му. Те създават една картина на обществено-икономическото състояние на империята, значително отличаваща се от онази, която намираме в книгата на Милер.

 

35. Арш, Л. Г. Цит. съч., с. 206.

 

36. Изчерпателната библиография за него вж. в Арш, Л. Г. Цит. съч., 345—352.

 

37. Plomer, W. The Diamond of Jannina. London, 1970.

 

38. Show, St. J. Ottoman Egypte in the of the Age French Révolution. Cambridge, Mass., 1964.

 

39. Show, St. J. Ottoman Egypte in the XVIII-th c. Cambridge, Mass., 1962.

 

40. Show, St. J. The origine of the Ottoman ,,Nizam-i cedid" Army. — Journal of Modem history No 57, 1965.

 

41. Show, St. J. Between Old and New...

 

42. Пак там, с. 211 и сл.

 

43. Stavri Naçi. Pashalleku i Shkodres nën sundimin e Bushatlive në gjysmen e dytë të sliekullit të XVIII. Tiranë. 1964.

 

44. Новаковић, Ст. Турско царство пред српски устанак. 1780—1804. Београд, 1906; Пантелић, Д. Београдски пашалук после Свищовског мира 1791—1794. Београд, 1927; Београдски пашалук пред Први србски устанак 1794—1804. Београд, 1949; Историја народа Југославије. Београд, 1953.

 

45. Istoria României, t. 3. Bucureşti, 1964, с. 604, 690, 718.

 

46. Мутафчиева, В., Ал. Виану. Цит. съч.

 

47. ТДДК, ТДДОП, Попов. Л. И. Принос за изучаване миналото на българското отечество. — СбНУ, 1909 (по-нататък — ЛИП); Йоцов, Д. Материали за Пазвантоглу из руските архиви. — ПСп, 1908.

 

48. Напр. Документи из турските държавни архиви, издирил и превел П. Дорев, ДБИ, Т. 3. С., 1940. Док. № 96, 97, 98.

 

49. Бобчев, С. С. Един еленски ръкопис за размирното турско време. — Българска сбирка, 1899, № 13—14; Васильов, Т. Кърджалиите в Тетевен. — ПСп, 1882, № 2; Славейков. П. Р. Извлечения от летописа на поп Йовчо от Трявна. — СбНУ, 1890, № 2; Киров. Г. Летописът на Жендо Вичов. — СбНУ, 1895; Заимов, Ст. Един кърджалийски цар. — Денница, 1891, № 7, 8; Йорданов, Св. Кърджалиите в Знеполе. — Трънскн край. С., 1940; Кърджалии. — Български книжници, 1860, № 19; Славейков, П. Р. Исторически разкази от миналите времена. — ПСп, 1885, № 14 и др.

 

50. Йоцов, Д. Цит. съч.; Обрешков, П. Цит. съч.

 

51. Турски документи за Североизточна България и Добруджа. Съставил и превел Стр. Димитров. С., 1975.

 

52. Hurmuzaki, Е. de. Documente privitore la istoria romanilor. T. 3, 4. Bucureşti, 1890; Шабановић, X. Турски извори o српској револуцији 1804. Кн. 1. Београд, 1956 (по-нататък — ТИСР) и пр.

 

45

 

 

53. От тях особено ценни са: Juchereau de Saint-Dénys. Révolutions de Constantinople en 1807 et 1808, précédée d'observations générales sur l'état actuel de l'Empire ottoman. T. 1—2. Paris, 1819; Срв.: Schlechta- Wsserd. O. v. Die Revolutionen in Constantinopel in den Jahren 1807 und 1808. Wien, 1882; Jelavić, V. Pazvan oglu od Vidina. Izvešče francuskog pukovnika Mériaga. — Glasnik Zemeljskog muzeja u Bosni i Hercegovini. T. 17, 1905; Olivier, G. A. Voyage dans l'Empire ottoman, l'Egypte et la Perse. T. 1—2. Paris, 1800.

 

54. София, 1962.

 

55. Вж. бел. 34.

 

56. Цветкова, Б. Промени в османския феодализъм през XVI в ...; Промени в османския феодализъм на балканските земи.

 

57. Смирнов, В. Д. Кучибей Юмюрджинский и другие османские писатели XVII века о причинах упадка Турции. СПб, 1873, с. 120 и сл.

 

58. Bélin, M. Etude sur la propriété foncière en pays musulmans et spécialement en Turquie. — Journal asiatique XVIII/1861; Tischendorf P. A. v. Das Lehenswesen in den moslemischen Staaten, insbesondere im Osmanischen Reiche. Leipzig, 1872.

 

59. Miller, A. F. Цит. съч., 25—57.

 

60. Пак там, 28—29; Димитров, Стр. За аграрните отношения през XVIII в.; Цветкова, Б. Промени в османския феодализъм през XVI...

 

61. Мутафчиева, В. Към въпроса за състава и облика иа османската феодална класа през XV—XVI в. — ИПр, г. 17, № 6; De la politique intérieure de Mahomet II le Conquérant. — Studia et acta orientalia, t. 5—6, Bucarest.

 

62. Мутафчиева, В. Откупуването на държавните приходи в Османската империя през XV—XVI в. и развитието на паричните отношения. — ИПр, г. 16, № 1.

 

63. Димитров, Стр. Политиката на управляващата върхушка в Турция спрямо спахийството през втората половина на XVIII в. — ИПр, 1962, № 5, 44—45, 53.

 

64. Mutafčieva, V., Str. Dimitrov. Sur l'état du système des timars, aux XVIIе—XVIIIe ss. Sofia, c. 48 и сл.

 

65. Пак там.

 

66. Цветкова, Б. За някои форми на съпротива срещу турския феодален строй през XVIII в.; Хайдутството в българските земи през XV—XVIII в. C., 1971.

 

67. Димитров, Стр. За аграрните отношения..., с. 130 и сл.

 

68. Архив ИМЕЛ, VI, M., 1939, с. 177.

 

69. Olivier, G. A. Цит. съч. T. 1, 311—312.

 

70. Avdo Sučeska. Vilajetski ayani. — Godišnjak društva istoričara Bosni i Hercegovini. G. XIII, 180—188; Islâm Ansiklopedisi. T. 2. Istanbul, 1949, c. 41; Encyclopédie de l'Islam. T. 1. Leide, 1960, c. 801.

 

71. Mutafčieva, V. L'institution de l'ayanlik..., c. 247.

 

72. СИЭ. T. 1. M., 1961, c. 1024.

 

73. Miller, A. F. Цит. съч., с. 32.

 

74. Avdo Sučeska. Цит. съч., с. 180.

 

75. Mutafčieva, V. L'institution de l'ayanlik, 235—247; Димитров, Стр. Историята иа един аян, 65—66.

 

76. За съжаление Милер не сочи кои именно са авторите, застъпили такова становище. Затуй и не сме в състояние да ги посочим като родоначалници на една теза, която едва напоследък си пробива път в историографията.

 

77. Karpat, К. The transformation of the Ottoman state, 1789—1890. — International journal of Middle East studies, 1972, № 3, 249—250.

 

78. Пак там, с. 251.

 

46

 

 

79. Ücel, Y. Osmanlı imparatorluğunda desantralizasyona (Adem-i merkeziyet). Belleten, T. 37, 684-699.

 

80. За тази идеология вж. Косев, Д. Паисий Хилендарски и българското националноосвободително движение. — ИПр, 1953, № I; За идеологията иа Паисий Хилендарски. — В: Паисий Хилендарски и неговата епоха; Топенчаров, Вл. Портретът на Паисий. С., 1959; Конобеев, В. Д. За класовото съдържание и идеологията на Паисий Хилендарски. — В: Българско нациоиалноосвободително движение.

 

81. Паскалева, В. За самоуправлението на българите през Възраждането. — НИИ. Т. 14—15; Христов, Xр. За самоуправлението на българите в османската държава през XV—XVIII в.; Grozdanova, Е. Les fondements économiques de la commune lurale dans les régions bulgares (XVe—XVIIIe siècles). — Etudes balkaniques, № 1, 30—45.

 

82. Uzunčarşılı, I. H. Meşhur Rumeli ayanlarından..., 5—6; Islâm Ansiklopedisi. T. 2, c. 42; Pakalın, M. Z. Osmanlı tarih deyimleri ve terimleri sözlüğü. T. I, св. II, с. 121.

 

83. Архив ИМЕЛ. T. 6. M., 1939, с. 189.

 

84. Смирнов, В. Д. Цит съч., с. 85 и сл., с. 94 и сл., г. XXXIX, кн. I; Pakalin, M. Z. Цит. съч. T. I, св. VI, с. 576; Т. 3, св. XXIV, с. 637.

 

85. d'Oshson, M. Tableau général de l'Empire ottoman. Paris, 1787—1790. T. 3, c. 414; Tischendorf, P. A. Цит.съч., с. 49; Miller, A. F. Цит. съч., с. 47; Тверитинова, А. С. Цит. съч., с. 31.

 

86. Mutafčieva, V., Str. Dimitrov. Цит. съч., с. 13.

 

87. Пак там, изчислено въз основа на Айни Али.

 

88. В. Мутафчиева. За състоянието на спахилъка през XV—XVI в.

 

89. Смирнов, В. Д. Цит. съч., с. 127.

 

90. Miller, A. F. Цит. съч., с. 47. Милер сочи като регистров състав на „капъ̀-кулу" 100 хиляди души, от които в руско-турските войни след средата на XVIII в. фактически участвували едва 40—50 000.

 

91. Pakalin, M. Z. Цит. съч. T. I, св. XI, с. 173.

 

92. Смирнов, В. Д. Цит. съч., 128-129.

 

93. Juchereau de Saint-Denys. Цит. съч. T. 1, с. 90.

 

94. Пак там, с. 50.

 

95. По Schlechta-Wsserd, О. v. Цит. съч. Т. 1, с. 90.

 

96. Вж. библиография на тези изследвания у Show, St. J. The origin of the Ottoman Nizam-i cedid army..., a също и дисертацията на Г. А. Клейнман. Кризис военной системы феодальной Турции. М., 1949 (ръкопис, съхраняван в Ленинската библиотека).

 

97. Смирнов, В. Д. Цит. съч.

 

98. Клейнман, Г. А. Цит. съч., с. 8.

 

99. Тези констатации са обобщени в увода към труда на Дружинина, Е. И. Кючюк-Кайнарджийский мир 1774 года. М., 1955.

 

100. Juchereau de Seint-Dénys. Цит. съч., с. 92.

 

101. Пак там, 94—95.

 

102. Seid, M. Diatribe sur l'état actuel de l'art militaire, du génie et des sciences à Constantinople, 1803, p. 30.

 

103. Schlechta-Wsserd, O. v. Цит. съч., 43—45.

 

104. Пукевиль. Жизнь Али паша Янинскаго со времени его детства до 1821 года. М., 1822, с. 82.

 

105. Uzunčarşılı, I. H. Цит. съч., с. 3.

 

106. Tarih-i Cevdet. T. 8, c. 273.

 

47

 

 

107. Seint-Dèny, Juchereau de. Цит. съч., с. 95. Според Кузинери (Френски пътеписи за Балканите. XV—XVIII в. Съст. и ред. Б. Цветкова. С., 1975, с. 381) аянът на Серес Исмаил бей издържал 500 наемници, а мобилизирал 15 000 еялетлии.

 

108. Schlechta-Wsserd, O. v. Цит. съч., 39-41.

 

109. Христов, Хр. Българските общини през Възраждането. С., 1973.

 

110. Sах, С. Geschichte des Machtverfalls der Türkei bis Ende des XIX Jhr. und die Phasen der Orientalischen Frage. Wien, 1908, c. 130.

 

111. Иречек, К. Цит. съч.; История на България. Т. 1, с. 320; Miller, A. F. Цит. съч., с. 113 (Милер особено набляга на „анадолския произход" на кърджалиите).

 

112. Това е вторият източник за контингента на кърджалийството (освен „анадолския" приток), на който набляга Милер: „Хиляди разорени и обезземлени селяни нямало къде да се установят." Пос. място.

 

113. Ricotti, Е. Storia dele companie di ventura in Italia. Torino, 1893; Block, W. Die Condottieri. Berlin, 1913.

 

114. Thornton, Th. Etat actuel de la Turquie. T. 1. Paris, 1812, c. 390; Saint-Dèny, Juchereau de. Цит. съч., с. 179.

 

115. Новаковић, Ст. Цит. съч.; Пантелић, Д. Цит. съч.

 

116. Сам Вук Караджич, дефинирайки кърджалийството, изрично указва: в „Румелия" (Цит. съч., с. 320).

 

117. Арш, Л. Г. Цит. съч.

 

118. Мутафчиева, В., Ал. Виану. Цит. съч.

 

119. Атанасов, Щ. За характера на събитията..., с. 208.

 

120. Димитров, Стр. Въстанието от 1850 година в България. С., 1972.

 

121. Косев, Д. Към изясняване на някои проблеми..., с. 54, 60.

 

122. Срв. Николов, Й. Великата селска война в германската раннобуржоазна революция. — ИПр, г. 30, № 6.

 

123. Атанасов, Щ. Селските въстания..., с. 48, 49, 53 и др.

 

124. Kapaџић, В. Цит. съч.

 

125. Раковски, Г. С. Съч. С., 1922, с. 11.

 

126. Miller, A. F. Цит. съч., с. 280.

 

127. Ранке, Л. Србија и Турска у XIX веку. Београд, 1892, с. 66.

 

128. Попов, Л. И. Цит. съч., с. 69.

 

129. Madelin, L. La grande Révolution. Paris, 1911, 60—62.

 

130. Miller, A. F. Цит. съч., 25—68.

 

131. Show, St. J. Between Old and New..., 3—70.

 

132. Новичев, A. Д. Цит. съч.; Димитров, Стр., Кр. Манчев. История на Балканските народи. Т. 1. С., 1971, с. 155 и сл.

 

133. Киселков, В. Софроний Врачански. Живот и творчество. С., 1963; Конобеев, В. Д. Руско-българските отношения през 1806—1812 г. — В: Българското национално-революциоино движение. С., 1972; Атанасов, Щ. Кои са били кърджалиите... Ч. II Българската земска войска; Дойнов, Ст. Българите и Първото сръбско въстание. — ИПр, 1970, № 5.