Нашествия и етнически промени на Балканите през VI—VII в.   Василка Тъпкова-Заимова   Отговорен редактор — Чл-кор. проф. В. Бешевлиев   Издателство на БАН София, 1966     Сканове в .djvu формат (2.4 Мб)

    Уводни бележки (5)

I. За причините на така наречените варварски нашествия (17)

II. Византийската защитна сила на Балканите през VI—VII в. (36)  (Разширен вид на статията: В. Тъпкова-Заимова, Сведения за състоянието на византийската войска в балканските земи през VI и началото на VII в., Военно-исторически сборник, 1960)

III. Етническите промени на Балканите през VI—VII в. (52)  (Преработен и допълнен вид на статията „По някои въпроси на етническите промени на Балканите през VI—VII в.", ИИИ, 1963)

IV. Отношението на византийската власт и на местното население към новите балкански пришълци (89) (Разширен вид на статията Sur les rapports entre la population indigène des régions balkaniques et les „barbares” au VIe—VIIe siècle, Byzantinobulgarica, 1962)

   Заключение (110)

 

   Литература (112)  —  Съкращения (122)  —  Азбучен показалец на географски, етнически, лични и др. имена (123)

 

 

Уводни бележки

  

За етническите промени на Балканите през VI и VII в. е доста писано. Още най-старите изследвачи на нашето минало, а и много учени от по-късно време, които са проучвали средновековната балканска история, в сериозни и задълбочени трудове са разглеждали от различни страни този въпрос.

 

На учени като Марин Дринов или Константин Иречек дължим системното, сериозно и задълбочено проучване на писмените извори около този период. И днес сравнително малко можем да прибавим към материала, който те систематично са подредили. [*]

 

Сред учените от края на XIX и началото на XX в. се е поставял твърде остро въпросът, дали славяните са били автохтонно население на Балканите или пришълци. По този въпрос на времето се е водила дълга полемика. След решителните доводи в полза на втората теза от известни учени, като А. Васильев, Ст. Станојевић, Н. Кондаков и главно М. Дринов и Л. Нидерле [1], този спор бе изгубил своето значение, но в наши дни той беше доста неуспешно подхванат.

 

B тази връзка още тогава се е поставял и въпросът за времето на славянското преселение на юг от Дунава. Тъй като и по-долу се спираме на този въпрос, който и днес не е загубил своето значение, тук ще споменем само мненията на някои по-известни историци и слависти. Какво е било положението на нещата в началото на века, това е обяснено сбито в статиите на Г. Баласчев и Ив. Дуйчев. [2] Всички изследвачи

 

 

*. Пълни библиографски посочвания за отделните автори вж. в раздела Литература.

 

1. Вж. за тези теории у Niederlе, Slovanské starožitnosti, II, 1, р. 71 sq. = Manuel, I, р. 232 sq. Срв. също и прегледа на Баласчев, Новите възгледи, стр. 73 сл.; Дуйчев, Балканският югоизток, стр. 230 сл. В последно време въпросът за протославянско население на Балканите се подхвана от Державин, История Болгарии, I, стр. 49 сл., който се основава на отречените теории на Н. Я. Map.

 

2. Вж. тук бел. 1.

 

5

 

 

признават, че преки писмени доказателства има едва от началото на VI в. — главно за Юстиниановата епоха. Въпреки това Дринов поддържа мнението, че славяни са прониквали във Византийската империя много по-рано, още в IV и III в., та дори и във II в. [3] Нидерле също изказва предположение, че славяните са започнали да заселват полуострова далеч преди V—VI в. [4] К. Иречек е склонен да приеме това мнение, макар и с известна резерва. [5] Ст. Станојевић смята, че в балканските земи славяни са се появили сравнително рано, но че те са започнали да преминават на дружини в края на V и началото на VI в. [6] Златарски не приема тезата за ранното прииждане на славяни в отсамдунавските земи. Изобщо в своята „История на българската държава" той отделя сравнително малко място на славяно-византийските отношения, но по тези въпроси пише в някои свои допълнителни студии. [7] Почти по същото време и някои руски учени отхвърлят предположенията за славянски придвижвания на Балканите преди VI в. Кондаков, Погодин, и др. смятат, че по този въпрос трябва да се придържаме към изворните сведения.

 

В навечерието на Първата световна война и главно в периода между двете световни войни са публикувани много отделни студии и общи съчинения, които разглеждат въпросите вече на по-широка основа. Някои от тях, посветени изцяло на византийската история или пък на отделни по-големи периоди от нея, отделят място на връзката между съдбата на Източната римска империя и ролята на балканските нашественици, главно славяните. Тук трябва да се споменат известните студии на френския византолог Ш. Дил, особено монографията му за Юстиниан. Трябва да се споменат и няколко истории на Византия от руски и западноевропейски автори, [8] издадени в разстояние на 2—3 десетилетия. В други, по-тесни по обхват студии се разглежда по-подробно и съдбата на старите тракийци. Между тези студии трябва да споменем статиите на Ст. Романски, който все още се ограничава с първите селища на

 

 

3. М. Дринов, Заселение, стр. 189 сл. Тази студия е излязла за първи път през 1872 г.

 

4. Niederlе, Slovanské starožitnosti, р. 178 = Manuel, р. 60.

 

5. Иречек, История болгар, стр. 90 сл. Това първо издание е от 1879 г. Срв. също издадените посмъртно негови Оправки и добавки, стр. 14 сл.

 

6. Станојевић, О ужним словенима, стр. 124—154.

 

7. Златарски, Студии по бълг. история, и издадената след смъртта му статия Die Besiedlung.

 

8. Bury, A. History, I, pp. 290 sq.; 334 sq., II, p. 274 sq.; Кулаковcкий, История, II, стр. 395 сл., 448 сл.; Успенский, История, I, стр.387 сл.; Vasiliev. Histoire, p. 139 sq.

 

6

 

 

славяните и тяхното разселване из Балканския полуостров, свързано според него с разпадането на хунската държава. Аваро-славянските отношения по времето, когато панонските славяни и аварите действуват заедно срещу византийските земи, са също обект на множество изследвания. Пълни библиографски данни за тях се намират в известния труд на Д. Моравчик „Byzantinoturcica” [9]. Нека споменем между тях само статията на югославския учен Л. Xауптман, която разглежда славянското нашествие на Балканите през времето на Юстиниановото царуване и до началото на VII в. Във връзка с някои студии на румънския учен Н. Йорга, който стои на крайни националистически позиции, П. Мутафчиев излиза с полемичната книга „Българи и румъни" [10], в която разглежда — понякога също с известно увлечение — въпроса за приемствеността в крайдунавските области.

 

Почти през същите споменати тук два периода от изследвания, насочени главно към проследяване първите стъпки на славяните в балканските земи, още цяла редица учени — някои от които вече споменахме, а и мнозина други от немски или маджарски произход — усилено се занимават с въпроса за произхода на прабългарите. Тук няма да даваме преглед на тези мнения, тъй като, от една страна, този въпрос се разглежда на съответното място в нашата студия, а, от друга — има на лице вече изчерпателен преглед от Ал. Бурмов, [11] в който се разглеждат критически голям брой мнения, подредени хронологически и по тематика. В годините, които предшествуват непосредствено Втората световна война и през самата война, на запад, а отчасти и у нас се явяват съчинения, лишени от научна стойност, написани с чисто пропагандна цел. В съветските периодични органи, напротив, започват да излизат системно статии, които разглеждат в светлината на маркс-ленинското учение въпросите, свързани главно с отношенията между Византия и славяните, и приносът на последните за преобразуването на Източната римска империя и за преминаването й към по-прогресивен строй — феодалния) Между тях трябва да се отбележат статиите на Левченко, на Мишулин, на Дьяконов, студиите на Пигулевская. [12] Освен това споменатите автори правят още една ценна крачка напред — те обръщат

 

 

9. Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica, I, р. 72 sq.

 

10. Тя е преведена и на френски : Bulgares et Roumains.

 

11. Буpмов, Към въпроса, стр. 288—337.

 

12. Пигулевская, Авары и славяне, стр. 27—36 ; същата, Сирийские источники, стр. 29 сл., 56 сл. и пр.

 

7

 

 

внимание и на източните извори за този период от славяно-византийските отношения. След войната у нас, главно в „Исторически преглед", се публикуват няколко статии, авторите на които се стремят да доразвият или да популяризират пътя, посочен от споменатите съветски автори. Такива статии са писали Д. Ангелов, [13] Ал. Бурмов и др. Освен посочената статия за произхода на прабългарите Ал. Бурмов почти по същото време издава и друга студия с подобна тематика, в която уточнява някои важни моменти от ранната история на прабългарите. [14]

 

През следващите години у нас започва подготовка на двутомната „История на България", която излиза през 1954 г. [15] Тогава на страниците на „Известия на Института за българска история", (по-късно Институт за история), на „Исторически преглед" и в различни други сборници се появяват общи и по-тесни проучвания във връзка с родната история. Между тях има и такива, които засягат ранната история на нашите земи — връзките между славяни и първобългари [16] и съдбата на завареното население. [17] Подлагат се на критика излезлите в миналото проучвания по тези въпроси и се правят нови приноси. В самата „История на България" [18], както и в излязлата по същото време съветска „История Болгарии" [19] тези въпроси също са поставени и разгледани твърде подробно. На страниците на някои издания започват научни спорове по основни въпроси за произхода на първата българска държава, [20] за отношението между отделните етнически групи в балканските провинции [21] и пр. Тези проблеми се поставят също така и в

 

 

13. Ангелов, Сведения, стр. 240—244. Вж. от същия и кратката статия Die Rolle, излязла в последно време в едно японско списание. Срв. също за библиографска пълнота В. Миков, Славяни на юг.

 

14. Вж. Бурмов, Въпроси.

 

15. Второто издание е от 1963 г.

 

16. Вж. напр. Дуйчев, Славяни и първобългари. Срв. от същия, Най-ранни връзки.

 

17. Вж. напр. Бешевлиев, Участието, стр. 217 сл. Във връзка с въпроса за степента на романизирането на местното население на Балканите вж. главните мнения, отразени у Бешевлиев, Проучвания, стр. 66 сл.

 

18. Стр. 45 сл.

 

19. Стр. 34 сл.

 

20. Цанкова-Петкова, Няколко бележки, стр. 319—346; Войнов. За първия допир, стр. 453—478; същият, Отново по въпроса, стр. 269—276; Дуйчев, Обединението, стр. 417—427, където авторът подхваща и допълва някои свои мисли върху българската държава и славянските племена в Северна България (срв. Dujčеv, Protobulgares et Slaves).

 

21. Вж. посочвания y Tăpkova-Zaimova, Sur les rapports, p. 67 sq. Въпросът е разгледан и тук в самото изложение.

 

8

 

 

някои други общи съчинения, например в „История на Византия" от Д. Ангелов. [22]

 

Приблизително през същите години и в Югославия се подготвя една обща Историја народа Југославие. В тази история с вещина е разгледан и въпросът за населението на балканските земи преди основаването на балканските държави Тук трябва обаче да се отбележат някои неправилни тенденции, например славянското население в македонските земи се показва като отделно развиващо се, откъснато още от най-ранно време от развитието на населението в днешните български предели. [23] Но трябва да изтъкнем, че тези въпроси са разгледани сбито, много прегледно и с пълни библиографски подробности в книгата на Г. Острогорски „История на Византия", излязла в няколко издания и на няколко езика. [24]

 

Един въпрос, който продължава да се разисква още от времето на Фалмерайер, е въпросът за „славянското заселване на земите в днешна Гърция. Този въпрос се е разглеждал в миналото с повече или по-малко националистичен уклон и от страна на някои славянски учени, а още повече от страна на мнозина гръцки историци, които са се стремили да отрекат всякакви следи от славянски елемент в гръцките земи. [25] Затова отделни въпроси, свързани със славянската колонизация в Елада, все още се разглеждат било от историческа-текстологическа гледна точка, [26] било от езиковедско гледище. [27]

 

През последните две десетилетия в съветския печат, у нас и в някои от другите народнодемократични страни с голямо оживление се поставя на разглеждане въпросът за славянската община на Балканите, за нейната роля в развитието на икономиката на селото и града и общо въпросът за времето, когато в Източноримската империя настъпва кризис, който довежда до големи вътрешни сътресения и обществено-икономически промени, до преминаване от робовладелческата формация към по-прогресивния феодален строй. На страниците на „Византийский временник", във „Вопросы истории" и др. се появиха и продължават да се появяват извънредно интересни статии, в

 

 

22. Ангелов, История на Византия, I, стр. 116 сл. Последното издание е от 1965 г.

 

23. Срв. Йончев, Някои възгледи, стр. 106 сл.

 

24. Тук си служим с изданието на сръбски език от 1959 г.

 

25. Вж. освен Шишманов, Към селищата; Vasmеr, Die Slaven; библиографски данни и у Tăpkova-Zaimova, Sur quelques aspects, p. 111 sq.

 

26. Lеmerle, La chronique.

 

27. Вж. напр. Zaimov, Die bulgarischen Ortsnamen.

 

9

 

 

които изтъкнати съветски, а и някои наши учени изказват своите мнения или пък разглеждат изказвания на западни учени. Тук няма да посочваме отделни имена, понеже подробен преглед на въпросите, свързани с кризата на Източноримската империя и „варварските нашествия", правим в първата глава, посветена на причините за тези нашествия.

 

Трудно е да се обхванат цялостно насоките, в които вървят проучванията в наши дни. В западната литература има излезли няколко монографии върху интересната Юстинианова епоха и някои общи съчинения, основани на безспорно богата документация, но в които интересуващите ни въпроси са засегнати като странични или по-скоро само откъм формалната им страна. [28] В социалистическите страни освен вече споменатата, преиздавана няколко пъти „История" на Острогорски, [29] излязоха и няколко по-малко обемисти студии с по-ограничен обхват. В тях въпросите, които ни интересуват, се третират по-отблизо и се правят опити за обобщение. [30] Разбира се, не може да се твърди, че проблемите на етническите отношения са окончателно разрешени — около редица въпроси все още дълго ще се водят спорове.

 

Като имаме пред вид всичко изложено дотук, ние се стараехме да не се впускаме в подробности при разглеждането на въпроси, които изглеждат разрешени. Нашата цел преди всичко бе — да се разкрият причините, които са тласнали народите към земите на Балканския полуостров, както и обстановката и средата, в която са станали тези големи и съдбоносни етнически промени. Интересно е да се разгледат по време и място, доколкото това не е било вече направено, етапите на завоевателните или преселнически вълни. От немалко значение е да се даде представа за относителната численост на едни и други нашественици и защо едни от дошлите племена са оставяли след себе си трайни дири, които са променили етническия облик на европейските владения на Византия, а други — по-незначителни, временни следи или изобщо на някои места не са оставили никакъв спомен за себе си. Дали в това отношение е

 

 

28. Rubin, Das Zeitalter; Сhаssin, Bélisaire; Jones, The later Roman Empire. Не ни бяха достъпни Baynes-Moss, Byzantium; Vasiliev, Justin; Ure, Justinian; срв. критическите бележки за някои трудове на западноевропейски учени на Каждан в КСИС №11.

 

29. От този автор вж. също излезлите в последните години студии The Byzantine Empire in the World; Byzantine Cities.

 

30. Липшиц, Очерки; Lipšiс, Byzanz; Dujčеv, Les Slaves. Срв. също обзорната статия на Zástěrová, Hlavni problemj.

 

10

 

 

играла роля само числеността? Най-после поставихме си и въпроса, как са били посрещнати новите преселници от самата византийска власт и от коренното население, което все повече изнемогвало в създалата се през разглеждания период обстановка. В какви взаимоотношения са влезли тези преселници помежду си и със заварените балкански жители и как са се развивали тези отношения?

 

Това са, общо взето, проблемите, които си поставихме в нашата работа. Както при всеки труд от този характер, недостатъчният материал на наличните извори е понякога съществена пречка, за да се отговори цялостно на въпросите. Трябва обаче да подчертаем, че още веднъж и с много голямо внимание проучихме всички писмени извори — главно византийски — от дадената епоха или от малко по-късно време. Авторите, които са били свидетели на тази бурна епоха, са дали някои наистина ценни страници за събитията, които са следвали с голяма бързина за онова време. Не смятаме за необходимо да се впущаме в обширен анализ на тези произведения, защото това е правено много пъти, а и авторът е един от издателите на серията Гръцки извори за българската история, където в т. II и III (т. III и IV от общата поредица) е събрано всичко по-интересно върху живота и творчеството на византийските писатели от VI и VII в. Ще се задоволим само с един общ поглед върху достоверността и пълнотата на сведенията, които можем да черпим от тях.

 

На първо място, както по обилие на сведенията, така и по осведоменост на самия автор безспорно трябва да се постави Прокопий Кесарийски. Той е бил секретар на прочутия византийски пълководец Велизарий и сам е минавал през много места, в които са се водили военни действия с „анти, славяни и хуни”. Прокопий е пестелив в изразните си средства, но е толкова точен, колкото може да се изисква това качество от един средновековен писател, който никога не е разполагал "със статистически данни. За съжаление тенденцията, която се среща у почти всички византийски автори, да се представят чужди племена и народи с архаични имена, е една от най-големите слабости в неговите съчинения. И изглежда, че тая тенденция у него не е плод само на писателско маниерничене, а просто на недостатъчна осведоменост върху етническата същност на онези чужденци, които той нарича „хуни" и пр. Твърде много е писано върху панегиричния тон, с който се отличава неговото съчинение „За„постройките”, величаещо строителната дейност и държавническите качества на Юстиниан, и, от друга

 

11

 

 

страна, върху пълното отрицание, с което той се отнася към същия император в прочутата си „Тайна история", която наистина е стояла скрита до смъртта на Юстиниан. Ние смятаме, че онези данни, които той дава така обилно в нея върху вътрешната и външната разруха на империята по време на зачестилите нападения отвън, до голяма степен могат да се уточняват с помощта на откъслечните сведения на някои други, особено западни автори. Разбира се, ние сме в състояние по-обективно от Прокопий да преценим причините за настъпилата криза и невинаги да виним за това личността само на един човек. Ho не можем да не признаем, че „Тайната история" е едно страшно огледало на византийската действителност от средата на VI в. Като сполучливо допълнение в някои отношения към работите на Прокопий идва съчинението на Агатий Миринейски. Последният обаче, макар и да е бил начетен автор и съвестно да е използувал първоначалните извори, все пак няма живите преживявания на един очевидец. Ако времето беше пощадило „Историята", която Менандър Протектор е написал към края на VI в., ние щяхме да разполагаме с още един ценен извор за събитията след Юстиниановото царуване. Но дори и в този откъслечен вид, в който са достигнали до нас няколко сведения от този автор, може да се види много нещо за отношенията на империята с авари и славяни, когато аварите отпърво като ищци, а после като завоеватели се показали на Дунавския лимес.

 

Към тези най-подробни изворни данни следва да се прибавят откъслечните сведения на Евагрий и не дотам достоверните сведения на Йоан Малала. Новелите на император Юстиниан и неговият Кодекс, които са извънредно ценни извори за обществено-икономическото развитие на балканските земи преди и през VI в., дават в повечето случаи косвени данни за нашата тематика. Приблизително същото може да се каже и за един все още несигурно датиран извор като Псевдо-Маврикий.

 

Царуването на Маврикий за щастие е намерило свой повествувател, наистина многоречив и претенциозен, но добре осведомен. Това е Теофилакт Симоката, който, макар и малко безразборно, но все пак с доста големи подробности е разказал събитията от края на VI в. и твърде ясно е показал как се е стигнало до войнишкия бунт, който поставил на престола центуриона Фока.

 

3a западния край на полуострова и за нахлуването на славянските маси по Далматинското крайбрежие имаме няколко

 

12

 

 

прекрасни свидетелства от един западен автор, именно папа Григорий, чиито писма отразяват безпокойството и объркаността, които настъпили в западните провинции в началото на VII в. Останалото, което знаем за този край, се намира в повече или по-малко легендарен вид едва у Константин Багрянородни. Той е подреждал събитията понякога по свое хрумване, за да изтъкне вечността и ненарушимостта на призваната от бога византийска империя. Управлението на Ираклий е имало свой придворен певец-летописец, Георги Пизидийски, който, макар и съвременник и участник в един от малоазийските походи на Ираклий, има всички недостатъци на един поет, и то дворцов. Като преминем през Пасхалната хроника, която има чисто летописен характер, но дава някои уникални вести, както и през други житийни текстове, ние стигаме до Теофан и Никифор, двамата големи хроникьори от IX в., без които не може да мине никое изследване. Като държим сметка за техния специфично византийски начин на повествуване, в който понякога се дават най-странни и чудновати обяснения на събитията, ние все пак трябва да им благодарим, че са събрали може би най-обилния и точно подреден материал, без който почти не могат да се контролират данните на другите автори, макар последните в отделни случаи да са и по-подробни и по-достоверни.

 

Към този преглед трябва най-после да прибавим „Чудесата на св. Димитри" — най-„чудесния", но и най-пълния извор за събитията в Илирик и Македония главно през VII в. Този извор, въпреки че има недостатъците на всички хагиографски съчинения, където действителността е примесена с легендарни мотиви, където хронологията е изоставена за сметка на тематичното изложение на фактите, така, както го е виждал проповедникът, има все пак неоценимата заслуга, че ни осведомява с големи подробности за онова, което е ставало в провинцията — далеч от погледа и вниманието на цариградските официални летописци.

 

За цялата тази епоха сведенията на източните летописци, като Йоан Ефески, Псевдо-Захарий, Себеос и др., носят същите качества и недостатъци, които намираме у западните автори от това време (с изключение на Йорданес, който по ценност на сведенията съперничи на Теофан и на папа Григорий, за чиито писма вече споменахме). Сведенията на другите западни автори са малко, често съвсем кратки, понякога неточни и объркани хронологически, но щастливо допълват византийските. Те осветляват често пъти неща, които

 

13

 

 

са избягвали от вниманието на византийците, тъй като напълно естествено интересите на едните не се покриват с интересите на другите. [31]

 

Недостатъчната ни историческа осведоменост трябва, разбира се, да се допълни от резултатите, които поднасят близките на историята дисциплини, като археологията, нумизматиката, езикознанието и др. За периода на преселенията и нашествията, за различните, етнически колебания, които настъпват по това време и които неминуемо се отразяват на бита, много нещо биха могли да ни подскажат археологическите разкопки. Ние положихме голямо старание да се запознаем главно с обобщителните публикации, излезли у нас и в Румъния през последните години. Както по-рано, така и в последно време се правят много опити археологическите данни да се разглеждат във връзка с общото историческо развитие. За съжаление епохата на нашествията е свързана повече с разрушения, отколкото със строителство. Сами по себе си тези разрушения, както и свързаните с тях периоди на поправки говорят вече много. Когато обаче се стигне до обяснението на битовия материал, който се намира обикновено в леките и временни жилища, пък дори и укрепления, които новите пришълци са строили за себе си в първо време, неминуемо се натъкваме на големи спорове между самите археолози. Понеже тези спорове засягат основни въпроси, като въпроса за приемствеността или за етническата принадлежност на една и друга култура, то без съмнение изследвачът, който не се смята за специалист и не търси да даде лична преценка на материала, може да го използува само с голяма предпазливост, и то главно в това направление, което му се струва най-трайно и безспорно установено. Ние не разполагахме с достатъчно материал, отнасящ се до земите на днешна Югославия. Затруднението ни изхождаше от това, че и у нас, и в Югославия по време на пребиваването ни там, намерихме сравнително по-малко обобщаващи студии или такива, които обхващат по-голям брой находки.

 

Отраден факт е, че все повече се обръща внимание на колективните нумизматични находки, които могат да допринесат значително за обяснението на някои исторически факти, а именно в нашия случай да помогнат да разберем кои райони са били повече обезпокоявани, къде и кога положението е било сравнително по-спокойно. Смятаме също, че с повече сигурност можем

 

 

31. Библиографски данни за западноевропейските хронисти и др. от този период, вж. в ЛИБИ, т. I.

 

14

 

 

да се доверим на езикознанието, и то по-специално на топонимичните изследвания, които много допринасят за изясняване на пътищата, по които главно са вървели славянските нахлувания и отчасти за времето, когато са извършвани. Въпреки че още не разполагаме с един подробен топонимичен атлас, ние имаме вече доста проучвания в това отношение. Такива има отчасти и в Румъния и по-малко в Югославия. Тук няма да даваме дори накратко библиографски посочвания на археологическите и топонимичните изследвания, както това направихме за изследванията от чисто исторически характер. Смятаме, че невинаги можем да обхванем най-главното и най-важното. Задоволяваме се да ги посочваме на съответните места в самото изследване.

 

От наличието на повече или по-малко познат материал са зависели и нашите възможности да разгърнем изследването. В много точки проучването ни е по-подробно за земите на днешна България, останалите балкански територии са засегнати по-накратко, а земите на западния дял от южните славяни остават почти извън нашия поглед.

 

15

 

 

 

I. ЗА ПРИЧИНИТЕ НА ТАКА НАРЕЧЕНИТЕ ВАРВАРСКИ НАШЕСТВИЯ

 

Безкрайно дълги и многообразни са събитията, които довеждат до „варваризиране" на Балканския полуостров. Те причиняват коренни промени в етническия и социално-икономическия облик на Европейския Югоизток. Този процес започва през IV в., засилва се през втората половина на V в., за да стигне връхната си точка през VI и VII в., които са наистина решаващи за съдбата на Балканите.

 

Събитията през VI—VII в. следват едно след друго с невероятна за времето бързина. Те са свързани чрез редица обстоятелства с нашествията от предшествуващите векове и, от друга страна, с целия вътрешен кипеж в империята. Затова трябва да се разглеждат двустранно — във връзка с историята на "варварските народи", които на вълни идват в европейските земи, и във връзка с вътрешните събития на Източната империя. Причините, поради които в VI и VII в. многохилядни славянски множества, а покрай тях на различни места и в различни периоди и хуно-тюркски, германски, аварски и др. групи насочват своите погледи към Византийската империя, не могат да се търсят непосредствено около момента, когато например император Анастасий, изправен пред невъзможността да брани цялостно всички балкански територии, издига в 512 г. прочутата Дълга стена, за да защити поне столицата с един малък хинтерланд около нея. Трябва да се върнем с малко повече от един век назад, когато започват готските и главно хунските нападения, защото всички отделни моменти на целия този процес са в естествена връзка помежду си. Едно нахлуване е било предизвиквано от предхождащо стълкновение между две или повече племенни групи, както и всяко отстъпване на територия от страна на Византия се е дължало обикновено на предшествуващи нападения, които са я обезлюдявали.

 

„Великото преселение на народите" е условно наименование на могъщото и продължително движение на „варварски" народи,

 

17

 

 

насочено срещу римските провинции в Европа, което довежда до коренно прекрояване на картата на стария европейски свят. Началото на това мощно и всеобхващащо движение се определя различно. Според едни, то започва с Маркоманските войни в 60—70-те години на II в. от н. е., когато срещу Рим настъпили германски племена заедно с известен брой келти, тракийци и дори сармати. Според други, началото на „преселението" трябва да се търси в движението на сарматите в III в. Според трети, то започва с нахлуването на хуните в Европа. [1] Струвами се, че последното схващане е по-точно, защото именно навлизането на азиатските, номадските народи в европейските земи по пътя към запад внася истинско раздвижване сред земеделските населения. Разбира се, и това е едно условно начало, защото „варварите не са чакали втората половина на IV в., за да накарат да се говори за тях" [2].

 

Има изказани много мнения за самите причини на „Великото преселение". Ние няма да се спираме на някои съвсем остарели или явно неприемливи концепции от рода на тези например, че „сблъскването на културите" е „една ускорена еволюция", защото, когато се стига до това стълкновение между римския и варварския свят, империята е вече твърде много варваризирана и нещата си вървят един вид от само себе си, без вече някой действително да желае загиването на самата Римска империя. [3] Общо взето, в последно време вече всички са съгласни, че както борбите на севернопричерноморските племена, така и нахлуванията на славяните на Балканите трябва да се разглеждат като една брънка от общото „преселение". Все пак в така изказаните мисли има и някои разногласия. Прав е съветският историк и археолог М. Ю. Брайчевский в критиката си към някои от явилите се в последните десетина години изследвания по тези въпроси. Например в „История Болгарии", издание от 1954 г., стр. 38—39, С. А. Никитин разглежда нахлуването на славянските племена на юг от Дунава като един от епизодите на придвижването на племената, „свързани с „вековната им борба против експанзията на робовладелческата Римска империя, която в края на краищата завършва с нейния пълен разгром" [4]. Брайчевский му възразява съвсем основателно,

 

 

1. Смятаме излишно да посочваме литература по тези много известни въпроси; срв. най-общо Третьяков, Восточнославянские племена, стр. 143 сл.

 

2. Halрhеn, pp. 1—2.

 

3. Mоss, La naissance, pp. 86—87.

 

4. Същата формулировка е дадена в История южных и западных славян, стр. 11—12.

 

18

 

 

че тези съображения, макар и верни в една или друга степен, не обясняват самата същност на нещата. Според него, ако до III—IV в. може да се говори за отбрана на славяните и на другите източноевропейски племена против римската експанзия (а според нас и това е пресилено), то в VI—VII в. славяните са в настъпление. Брайчевский изтъква също така (макар и у него мислите на Никитин да са подсилени), че няма никакви сведения тези нападения да са имали за цел освобождение на пленници или пък да са имали в основата си търговски причини. [5] Той смята неразяснена и тезата на Рибаков (Очерки Истории СССР, III—IX в., М., 1958, стр. 100), който пише, че „походите на славянските дружини били в известна степен отговор на опита за реставрация на робовладелските отношения, които правителството на император Юстиниан предприело". За потвърждение на тази си теза Рибаков се спира само на съчувственото отношение на народните маси във Византийската империя към славяните. Прав е Брайчевский, че едва ли може да се предположи, че славяните са дошли на Балканите, за да помогнат на византийските селяни в борбата им с угнетителите и че изобщо е непонятно по какъв начин опитът за реставрация на робовладелския строй във Византия може да има отношение към славяните, които в началото на войните си с империята са живеели извън нейните граници и съвсем не са попадали под нейната юрисдикция. [6]

 

Има още редица други съчинения, излезли приблизително по същото време, които дават подобна отсянка на борбите на племената с Римската и Източноримската империя, но ние няма да се спираме по-подробно на тях.

 

Ето как се характеризират причините за „Великото преселение на народите" в едно такова обобщително съчинение като „Всемирная история", където авторът на този раздел Н. А. Сидорова поставя началото на това „Велико преселение" в края на IV в.: „Развитието на производителните сили обуславяло по-нататъшното задълбочаване на имущественото и социално неравенство у германците. Издигала се властта на вожда, засилвала се ролята на дружината и знатните лица в племето. Стремежът към завладяване на земи, на военна плячка и към натрупване на богатства предизвикало непрекъснати походи против Римската империя, която вече губела способността си към действена съпротива. При това и други причини имали значение:

 

 

5. Брайчевский, Проблема, стр. 89.

 

6. Пак там, стр. 87. По въпроса за отношенията на Византия към славяните ще се спрем по-специално в последната глава.

 

19

 

 

прирастът на населението у германците в резултат на прехода им към уседнал живот, натискът, който оказвали на германските племена техните съседи, по-отдалечени от Рим, а също и политиката на самата Римска империя, която поради недостиг на собствени сили все по-често и по-често използувала германците за наемни войници и ги поселвала на своите територии." [7] Смятаме, че така изложените причини са правилно разгледани в своята цялост. Това изброяване се нуждае обаче от по-точно степенуване, правилно доуточняване, а също и от изясняване кои от посочените причини са първопричини и кои се явяват като следствия от тях.

 

Известно е, че в определен етап на общественото развитие не само на германците, а и на всички племенни обединения войната и ограбването на съседите нареди е била главният начин да могат те да си осигурят относителна задоволеност в живота, а племенните им вождове — да упражняват и засилват своята власт. Поради това според нас пресилена е критиката, която пак Брайчевский отправя към Юшков, загдето той в своята книга „Обществено-политический строй и право Киевского государства", М, 1949, стр. 41, пише за грабителските войни на славяните, които обогатявали родовоплеменната върхушка. [8] В онези времена стремежът към грабеж и плячка е било нещо реално, важен стимул в движенията на народите и ние не можем да го отминем.

 

Би трябвало обаче да си поставим въпроса малко по-иначе: защо именно в този момент, края на IV в., се развихря бурята от изток към запад? Като разглеждат ранната история на славянските племена, редица автори подчертават, че и преди Маркоманските войни Римската империя е имала да се справя с доста много „варвари" върху своята територия. Още през I в. сармати, маркомани, суеви, квади и др. са създавали немалко грижи например на император Домициан, като нахлували в Панония. А след Маркоманската война, от края на II в. и през целия III в., и западната, и източната част на империята са били държани в постоянно напрежение от т. нар. „готски войни". Това показва, от една страна, че твърде рано, още в началото на нашата ера много от племената край границите на империята, и то главно германските, са били вече достигнали този етап от своето развитие, в който те обръщали внимание

 

 

7. Всемирная история, III, стр. 74.

 

8. Брайчевский, Проблема, стр. 87.

 

20

 

 

 на богатствата и културните ѝ придобивки. [9] Но все пак, както вече се каза, нито Маркоманските войни на Марк Аврелий, нито тези „готски войни" не са довели до някакви конкретни изменения в отношенията между готите например и римската робовладелска държава. Тези войни могат да се разглеждат само като прелюдия към широко разгърнатите действия, които започват едва в края на IV в. и довеждат до продължително установяване на вестготите в различни райони на Балканския полуостров, до превземането на самия Рим в 410 г. и до възникването на „варварски" (германски) кралства върху територии, откъснати от самата Римска империя.

 

Изследвачите, които се занимават с ранната история на северночерноморските племена, намират, че в тези области твърде рано настъпва разложение на родово-общинния строй. Така например някои автори смятат, че тия отношения довели до образуването на т. нар. „скитско царство" и че този процес се съпровождал от разселването на сарматски племена, които по времето на Херодот живеели в Поволжието и в южноуралските степи. В III—II в. от н. е. те, организирани в съюзи от родствени племена, се придвижили на юг до Азовско море, а в I в. сарматското племе язиги стигнало дори до Дунав и Тиса.

 

Ако още скитското общество се разглежда като общество с признаци на военна демокрация, то антското. т. е. обществото на онези от предполагаемите източнославянски племена, които в началото на нашата ера се придвижили в териториите на сарматските племена, обикновено се смята като намиращо се в по-висш стадий на развитие поради наличие на прогрес в земеделието, натрупване на богатства в ръцете на отделни представители на племенната върхушка и пр. [10]

 

За ранната история на другите славянски племена на т. нар. племенно обединение на венедите, които живеели между Карпатите и Балтийско море, знаем много малко. Все пак археологическите разкопки (напр. Вимисловският могилник при Познанщина) позволяват да се предположи, че в южните области, където венедите се смесили с келти и тракийци, в тяхната среда рано възникнало значително икономическо неравенство. Предполага се също, че в периода от I до IV в. венедите са образували съюзи от родствени племена, които често нападали териториите на своите съседи. Още Тацит известява, че венедите

 

 

9. Ременников, passim; срв. обобщеното изложение на ранната история на германците във Всемирная история, т. II, стр. 698 сл.; т. III, стр. 75 сл.

 

10. Довженог и Брайчевский, О времени, стр. 72, 77.

 

21

 

 

„разбойничествували и бродили в пределите между певкините и фените" [11].

 

Този съвършено кратък преглед все пак показва, че на едно дълго протежение от четири-пет века голям брой европейски племена са навлизали в по-малка или по-голяма степен в този етап на своето развитие, когато е трябвало да търсят чрез експанзия начин да задоволяват своите нарастващи икономически нужди. Стремежът им първоначално за грабеж, а постепенно и за по-плодородни земи не е бил непременно насочван към римската робовладелска държава, а често към най-близките им съседи. Така например в края на II в. през земите на венедите преминали готски племена в югоизточна посока. Може би същият племенен съюз е бил образуван, първо, срещу тях, преди да бъде насочен срещу Византия. [12] Разбира се, по-богатите области на Римската империя било в източната, било в западната ѝ половина, са привличали много повече „варварите", които отивали не толкова да отмъщават за ония времена, когато тая робовладелска държава ги е поробвала и експлоатирала, а просто, защото от нея те са могли да извличат повече изгоди. Но, както вече се каза, истинското движение на народите е започнало тогава, когато идващите от Прибалтика германски племена се срещнали в Северното Причерноморие с по-силното течение на азиатските номадски народи, които ги увлекли в противоположна посока. [13] Затова доводът на мощното преселническо движение трябва да търсим в северозападните области на огромната Китайска империя.

 

Ханската империя (т. е. империята, управлявана от двете династии Хан — по-старата и по-младата) е била една от най-големите държави в началото на нашето летоброене и е заемала огромното пространство от Тихия океан до Средна Азия и от Манджурия до Индокитай. Тази държава с близо двухилядолетна история е била организирана на строго централистични начала, [14] имала развита богата икономика и поддържала

 

 

11. Вж. общо Очерки истории СССР, I, 1956, стр. 518—523.

 

12. Срв. някои мисли по този въпрос у Довженог—Брайчевский, стр. 76.

 

13. Срв. Артамонов, История, стр. 40.

 

14. Не се спираме на спора около прехода на Китайската държава към феодализъм, понеже този въпрос излиза извън рамките на нашата задача. Според някои историци Ханската империя е имала вече установени феодални отношения. Според други падането на Ханската империя в 220 г. от н. е. имало за последица окончателното утвърждаване на феодалните отношения в Китай. Тези въпроси са отразени във Всемирная история, т. I, ч. II. гл. XIV—XVI (автор Т. В. Степугина) и литературата на стр. 846; т. III, гл. I, ч. I (автор Н. И. Конрад) и литературата на стр. 834.

 

22

 

 

международни търговски връзки не само със съседните народи и Индия, но дори и с римския свят. По размерите си, по броя на населението, влизащо в границите ѝ, по вида на своето управление и по степента на своята култура тя е съперничила само с Римската, а по-късно с Византийската империя. И около нея, както по-късно около Византия, са се движели голямо множество номадски и полуномадски племена, за които богатствата ѝ са били примамка.

 

От II в. военната мощ на Китайската империя почнала да запада. Вътрешни безредия довели до разпадане на Ханската империя на три. Макар и да било постигнато временно ново обединение, то не е било трайно, понеже под удара на обитаващите около него „варвари", главно хуните, Китай започнал силно да се раздрусва.

 

Както казахме, много векове преди това огромното пространство от Великата китайска стена и границите на Корея на изток до Алтайските планини и до днешния Казахстан на юг, от Забайкал и от Южен Сибир на север до Тибет на юг било населявано от тюркски, монголски, тунгусо-манджурски и тибето-тангутски племена. Повечето от тях били конни народи и тяхната конница навлизала надалеч в земите на земеделските страни. Особено хуните още от началото на нашето летоброене неведнъж вършели набези в китайските територии и прочутата Китайска стена не била всеки път в състояние да спре техните неочаквани, добре организирани нападения. Така в края на I в. пр. н. е. и в началото на нашата ера хуните подчинили целия западен край и прекъснали „великия път на коприната", по който китайците водели търговията си със Запад. Към края на I в. способни китайски пълководци успели да освободят от тях земите на Източен Туркестан. Но борбата не престанала, нападенията продължили непрекъснато и през следващите векове. Обаче до IV в. хуните все още не отивали по-навътре от Приуралието и там, в степите, те се смесили с доста голям брой други номадски племена, главно угури. Така броят на дошлите от Монголия хуни значително нараснал. Оттогава — началото на IV в. — започнали нови, сериозни нападения от страна на хуните: в 316 г., след като завладели голяма територия в северните китайски области, те завзели и столицата на Китай Чанан. По-малко от половин век след това сянбийци на свой ред завладели владенията на хуните, а около 370 г. самите те паднали под ударите на племена, говорещи тибето-тангутски език. Срещу техния пък опит да навлязат в Южен Китай се опълчила съществуващата тогава южнокитайска

 

23

 

 

държава на Цян-Цин, но в края на IV в. и тази държава прекратила своето съществуване. За около половин век Китай станал арена на постоянни стълкновения на номадските племена. [15] Тук трябва да спрем и да огледаме общите връзки между така накратко изложените събития.

 

Ясно е, че номадските племена по периферията на Китай и по-специално хунските обединения, които са важни за нас, са започнали много преди IV в. не само да обръщат поглед към Китай, но и да навлизат в богатите земи на Китайската империя, а, както изглежда, и към Армения и Персия. Там те са нанасяли жестоки поражения и са предизвиквали немалко конфликти и дори прекрояване на самата империя. Така щото малко опростено е да се каже, че в IV в. „те нахлули в пределите на Китай и унищожили единното държавно образувание, оформено в края на III в., и тук, в Далечния Изток, варварите съборили Китайската империя Дзин, както на запад варварите ... с гръм съборили Рим" [16]. Тези борби, както показва дори нашият съвсем кратък преглед, са започнали по-рано. Според някои автори родовите отношения в хунското общество постепенно се разпаднали до уровена на военноплеменна демокрация с увеличаване влиянието на родовата знат главно в течение на първите векове от нашата ера. [17] Прочее поривът, който ги е тикал да търсят плячка и ,нови по-удобни места за заселване, както и да правят опити за земеделие, [18] очевидно е започнал много преди IV в. [19] Изглежда, че онова, което става в IV в., е само един стадий на отдавна започнал процес и съвсем естествено е да се приеме, че тласъкът в този момент иде от външни обстоятелства.

 

В стремежа си да се справи със своите неспокойни съседи Китайската империя прибягвала до методи, които доста напомнят подхода на по-късната Византийска империя към европейските

 

 

15. Althеim, I, р. 12 sq.; Артамонов, История, стр. 52 сл., Grousset, р. 95 sq.

 

16. Цитатът е от Симоновская, стр. 47.

 

17. Очерки Истории СССР, т. I, стр. 560.

 

18. Давидова и Шилов, стр. 193—201, показват, че хуните, живеещи край Китай, макар и номади, засявали известно количество житни храни и дочаквали да ги ожънат.

 

19. Срв. и Althеim, I, р. 85 sq., който изтъква, че напредването на хуните е последица от едновременното и могъщо движение на всички номади северно и североизточно от зоната на пустините, която обгражда стария свят — от Гоби до Сахара. Срв. пак там, т. III, гл. 2. Той обаче отдава може би прекалено голямо значение на географския фактор и смята за главна причина на това движение непредвидения неурожай от 375 г. поради внезапната промяна на климата.

 

24

 

 

и малоазиатските „варвари", а именно: установяване на добросъседски отношения" с част от племената с помощта на скъпи дарове, давани на техните вождове. Едновременно с това по различни начини, главно пак чрез „дарове" и пари, се подклаждали взаимни вражди между разните племена. Така се поддържала една система на равновесие да се търси защита срещу „варварите" в собствената им среда. Примери могат да се изброят много: [20] китайците дават копринени платове, и то в голямо количество (5000, 10 000, 100 000 бр.), кафтани и др. на угури, на жуан-жуан, на тюкоесци и пр. От друга страна, те заселват по граничните си територии бивши военнопленници или някое племе, с което в момента били в добри отношения, и по този начин осигурявали защита срещу нападенията от страна на други съседи.

 

За да се справя Китай по този начин с бродещите край неговите граници племена, много е спомагало обстоятелството, че самите тези племена са се намирали помежду си в постоянно променящи се съюзи и враждебни групировки, нещо напълно естествено за тогавашната степен на тяхното развитие и на стремежа им да постигнат по-благоприятни условия за съществуване. За тези взаимоотношения между Китай и съседните племена има много сведения в старите китайски хроники. [21] В тях трябва да търсим и повода, който е дал тласък на номадските народи към Запад, към Европа. В средата на IV в., както казахме, когато в Северен Китай са се водили непрекъснати борби на номадски племена, западносибирските хуни, увличайки със себе си турски племена от Сибир, започнали да нападат съседите си алани, които живеели в степите край Аралско и Каспийско море, и около 370 г. ги побеждават напълно. Те избили голям брой от победените, а другите се присъединили към тях подобно на угурите. Така, станали по-мощни и по-многочислени, хуните стигнали до владенията на готския крал Херманарих [22]. С това започнал напорът срещу източните и западните части на Римската империя.

 

По това време европейската карта имала приблизително следния вид: по Рейн до чупката между Рейн и Дунав обитавали франки и алемани. Зад Дунав, по горното и средното му течение се намирали вандалите и вестготите, а зад тях — гепидите

 

 

20. Бичурин, стр. 200 сл., 217, 239, 267, 281, 358. Някои от сведенията са от по-късно време, но принципът е един и същ.

 

21. Пак там, стр. 200, 301 и пр.

 

22. Вж. най-общо Артамонов, История, стр. 43 сл.; Бернщам, стр. 77 сл.

 

25

 

 

(остготите били още в степите на днешна Южна Русия). На Везер живеели саксите, а в Шлезвиг-Холщайн — англите. По Елба се движели суевите, в Силезия — лангобардите, около Балтийско море — херулите, а славяните — главно източно от Припет. Няма да разглеждаме подробно разпространението на хуните из земите на Западната и Източната империя. Тези събития са установени отдавна. Ще кажем само, че като минават Волга, те изтласкват остготите зад Днестър, а вестготите се насочват към долното течение на Дунав. Аланите бягат на запад, където ги настигат вандалите, а после и суевите. Тези народи минават през Рейн и Галия и разоряват Испания, а вандалите се настаняват най-сетне в Африка. Половин век по-късно остготите са в Италия, франките и бургундите си разделят Галия, Англия е окупирана от англи и сакси. Тогава започват победоносните набези на хуните срещу германските племена и през целия пети век унгарската равнина става поле на биещи се народи. По този начин ударът на хуните създава нещо като верижна реакция, която предизвиква съществени промени в етническата карта на Европа.

 

В Източната римска империя варваризирането започва, когато в 376 г. западните готи, подгонени от хунската вълна, са принудени да търсят земи за поселване на юг от Дунава. Отначало те биват приети доброволно, но по-късно тяхното настаняване и разширяване в тракийските области довежда до жестока война, която завършва в 378 г. с унищожаването на главните византийски сили и смъртта на самия император Валент близо до Одрин. Готските нашествия естествено биват последвани от хунски главно през V в., и то с такава сила, че според един съвременник в Тракия били завладени повече от сто града. [23] През V и VI в. в балканските земи са проникнали, както е известно, и много други азиатски народи, повече или по-малко свързани с хунския племенен съюз. Между тях са били и прабългарите. Когато преглеждаме старите византийски автори, виждаме, че неминуемо някое стълкновение между племената в далечните азиатски степи става причина тези племена да потърсят земи измежду ония, които Източната римска империя е била принудена вече да дава на „варварите". Така например Приск съобщава, че в 464—465 г. „при източните ромеи били проводени пратеници от народите сарагури, уроги и оногури, които били напуснали своите огнища, тъй като с тях започнали война изгонените от аварите савири. Те, както и сарагурите,

 

 

23. Vita Hypatii: А. Тоurgard, De l’histoire profane, p. 66.

 

26

 

 

били прогонени от народите, които населявали крайбрежието на океана, и отишли да търсят земя при хуните акацири, завързали множество сражения с това племе, победили го и се явили при ромеите с искане да установят добри отношения с тях." [24] Твърде добре е известно, че същото се е случило и с аварите, които византийските автори наричат псевдо-авари, в 658 г., и с Аспаруховите българи в 680 г.

 

Естествено е да се разглеждат нашествията на огромните славянски маси, които залели Балканския полуостров главно през периода VI—VII в., като една брънка от общо раздвижване. М. Брайчевский обаче поставя въпроса съвсем определено. Според него „задачата на изследователя се състои в това да покаже конкретно как развитието на аграрните отношения в периода на окончателното разложение на първобитно-общинния строй и възникването и повсеместното разпространение на индивидуалния начин за обработка на земята и въвеждането на частното стопанство е обуславяло изтласкане на все по-голямо количество население извън рамките на старата общинна организация и го е принуждавало да търси нови земи зад пределите на своята родина." [25] Поставените задачи от споменатия автор са действително важни и интересни, обаче те са трудни за разрешаване така, както той предлага (от контекста се разбира, че той говори за промените, настъпили в славянското общество около VI в.). Самият той набляга на факта, че славянската експанзия далеч не започва от момента на зачестилите славяно-византийски войни на Балканите. С това положение са съгласни голям брой изследователи. За това споменахме вече в уводните бележки, а ще се спрем по-подробно и в гл. III. Както вече се каза в началото, някои автори изказват предположения за още по-ранен допир на славянските племена с владенията на римския свят, за техни действия заедно с другите племена от Западното Причерноморие, например за участия на славяни в т. нар. готски войни през III в. [26]

 

Други автори, макар и да не смятат, че славянски групи са участвували в борбите срещу Рим още в ранна епоха, все пак са на мнение, че и славяни са били увлечени в хунското напредване на запад. Така например някои приписват изцяло на

 

 

24. Prise i Fragmenta, Excerpta de legationibus, I, 2, р. 586, 7—16.

 

25. Брайчевский, Проблема, стр. 90.

 

26. Вж. напр. С. В. Кудрявцев, стр. 11—100 (посочено според Брайчевский: ВВр, XXII, стр. 88). Според него костобоките са славянска племенна група и техни нахлувания са отбелязани още в 170 г.от н.е.; Ременников, стр. 105—106; Брайчевский, Некоторые данные, стр. 8—13 и др.

 

27

 

 

славяните [27] черняховската култура в украинските степи, свързана със земеделския бит на едно население, сред което е имало значително имуществено и социално неравенство. Това население било увлечено по време на хунските нападения и следите от него изчезват в V в., когато изчезва и самата черняховска култура. Други изследвачи приписват тази култура на готите, което точно съвпада с времето на тяхното пребиваване в Източна Европа, но също допускат, че сред тези готи, които са били един вид само „оглавяващото" племе, е имало много пъстро население, между което и антско-сарматско. [28] А това население е било подгонено на запад и въвлечено в хунския племенен съюз. Трета група автори пък, като се позовават на някои сведения на Приск, изтъкват, че в V в. е имало и славянски групи сред вилнеещите на запад хуни [29]. Всички тези предположения, повече или по-малко сигурни, имат за нас едно значение — че в общото движение на народите към римските и източноримските провинции неминуемо са участвували и славяни, и то много преди VI в., когато за техните нападения имаме вече официални и сигурни доказателства. А това от своя страна доказва, че оня стремеж и оная необходимост, които са гонили славяните да търсят нови земи, също започват преди .VI в. Археологическите изследвания, макар и с доста спорни заключения, говорят, общо взето, че самото славянско напредване в балканските земи е било съпроводено със сложни перипетии. Територията на днешна Румъния е била главно центърът, където са се кръстосвали идещите славянски племена от запад и от изток. Така в VI—VII в., когато става най-голямото раздвижване в Сърата—Монтеору, Балта—Верде, Сату—Ноу, както и към Букурещ, Сучава, Търгул, Секуеск и пр. според тамошните археологически разкопки са се настанили племена, идещи от запад. В края на VII в. пак от запад започват да проникват славянски племена и в Трансилвания (Нушфалеу, Сомешени, Бистрица, Тоаркла, както и в Подунавието — пак в Балта Верде и др.). На територията на Молдавия също има следи

 

 

27. Третьяков, Анты и Русь, стр. 322 сл.; Брайчевский, Антський период; същият, Основные вопросы.

 

28. Вж. Общо Очерки истории СССР, М., 1958, стр. 82, 162—163; Смирнов, стр. 195—219; срв. Артамонов, История, стр. 46 сл.

 

29. Вж. тълкуванията на думата μέδος — питие (славянско ?), което според Приск се пиело в селата на Панония по време на Атила, у Moravcsik, Byzantinoturcica, II, р. 186; срв. Скрижинская, стр. 212; J. Popovič, рр. 197—226.

 

28

 

 

от някои източни славянски племена (т. нар. култура на Хлинча I, като Лука Райковецкая и пр.). [30]

 

Тези племена са били земеделски и доста напреднали в общественото си и икономическо развитие. Очевидно при първоначалното си придвижване те не са имали за обект земите на Византийската империя. Те просто са били увличани от общото движение на народите и са се стремели естествено да си намерят най-подходящи земи, за да си осигурят едно нормално съществуване. Както всички други, и те са били първоначално блазнени от богатата плячка, която са намирали в кратковременните си набези на юг от Дунава. Но, от друга страна, този контакт и тази близост с Византия постепенно се отразявали на общия обществен и културен напредък на тези племена. Това недвусмислено личи от някои по-късни сведения, например от известното съобщение на Йоан Ефески, който казва, че славяните започнали да разполагат с многобройно оръжие и се научили на военно дело по-добре и от самите ромеи (съобщението се отнася за края на VI в.) [31]. От описанието на последните славянски обсади на Солун също проличава, че славяните постепенно са усвоявали военната техника на византийците. [32] Освен това според някои автори може да се установи и по археологически път, че главно през периода на VI и VII в. в земите на днешна Унгария, Словакия, Моравия и Румъния се разпространява една култура по-висока от тази в предидущите векове и която е под общо византийско влияние. [33] Макар и да не сме в състояние да определим степента на това влияние, ясно е, че самото приобщаване към културата на византийските провинции — приобщаване, получено доброволно или насилствено — е способствовало за известен —обществен напредък на близко намиращите се славяни и едновременно е засилвало стремежа им към завладяване на византийските земи. Като население със стари земеделски традиции славяните са били по-настоятелни в желанието си да се сдобият с нови земи в богатите мизийски, дакийски и други полета било по доброволен начин с разрешение на византийските власти, било насилствено. Трябва да се отбележи, че едно земеделско население търси относително спокойствие, за да може да се изхранва

 

 

30. М. Комша, Некоторые исторические выводы, стр. 309—327 ; срв. същата, Новые сведения, стр. 505 сл.

 

31. Йоан Ефески у А. П. Дьяконов, стр. 32.

 

32. АА SS, 1. 2, XIV, рр. 133—142 = ГИБИ, III, стр. 122—125.

 

33. Сsallany, рр. 235—250 ; Lazslo (passim), Poulik (passim); срв. С. Георгиева, Проучвания, стр. 72—77.

 

29

 

 

с културите, които произвежда. В това отношение влашката равнина не е била подходяща. Още от II в., когато римските легиони изоставили окончателно или частично Дакия, и особено от края на IV в. тази голяма равнина, оставена на произвола на „варварите", не е била спокойно място за пребиваване дори на самите „варвари" [34]. Ето в какъв смисъл според нас би могло да се отговори на поставените от Брайчевский проблеми. По-друго е било положението с хуно-тюркските гости на балканските земи. Тези конни народи са били с още слабо развити земеделски традиции и дори когато са се домогвали до завладяването на някоя област, за да заседнат там, това заседване е било само временно и с оглед „да я експлоатират". Затова, както ще видим по-нататък, тези хуно-тюркски нашественици са оставили много по-слаби следи в балканските земи.

 

*  *  *

 

Самата Източноримска, а после Византийска империя постепенно се оказвала в невъзможност да се справи с „варварските" нашествия. Още битката при Одрин на 9. VIII. 378 г. показала, че силите ѝ вече не са били в състояние да се опират систематично и резултатно на постоянно прииждащите племена, които, от една страна, идели откъм Дунава, а, от друга, непрекъснато смущавали малоазийските й владения. На друго място ще видим до какви мерки са прибягвали византийските управляващи среди, за да защищават имперските земи. Преди това нека се спрем накратко върху причините, които са довели империята до това критично положение.

 

Безспорен факт е, че от IV в. Източноримската империя се намира в състояние на упадък, че в нея започва дълбока криза от обществен и икономически характер, която дава решително отражение върху политическия развой на събитията. В определението обаче, което се дава на тази криза, и в разграничението на отделните й етапи има значителни различия в излезлите през последните десетина години трудове главно на съветски учени. Тези различия бяха отразени до голяма степен в дискусията, подхваната на страниците на „Вопросы истории".

 

 

34. Разбира се, положението постепенно се изменило вследствие на самите по-късни славянски нашествия. Така по времето на Тиберий аварският хаган Баян искал да нападне владенията на славянския вожд Даврита, защото според Менандър се надявал да намери земята им богата, „тъй като земята на ромеите била от дълго време опустошавана от славяните..., а тяхната никога от никой друг народ". Вж. Menander, Excerpta de legationibus, I, pp. 209—210 = ГИБИ, II, стр. 232.

 

30

 

 

Едни византинисти разглеждат периода от IV до VI в. като заключителен етап в процеса на разложението на робовладелското общество в Източноримската империя и като начален стадий при формирането на феодалните отношения вътре в отмиращата робовладелска формация. Според тези изследвачи феодалният начин на производство се е наложил още в IV в. робството било изместено от колонàта — начална форма на експлоатация от раннофеодаден тип, — а в градовете е преобладавал трудът на свободните занаятчии. Основавайки се главно на законодателни паметници, тези изследвачи смятат, че тоя нов начин на експлоатация е осигурил по-нататъшното развитие на производителните сили и е дал възможност на Византийската империя в политическо, икономическо и културно отношение да се превърне в държава от раннофеодален тип. [35]

 

Други историци разглеждат периода от IV до VI в. като заключителен етап в разпадането на робовладелското общество, макар и в него да се забелязва вече зараждане на нови феодални форми. Според тях социалната структура на империята в IV—VI в. от н. е. въпреки някои настъпили изменения не се отличава съществено от господствуващите обществени отношения предидущите векове. [36]

 

В тази връзка се поставят на дискусия и някои отделни въпроси, от разрешението на които зависят общите проблеми — това са въпросът за колонàта, за вида на византийската община в този период, за развитието на града и естествено — за началото на славянската колонизация.

 

Поддържайки тезата, че във Византийската империя все още преобладава робовладелският начин на производство, първата група изследвачи пекулия на робите като свидетелство за разпадането на робовладелската система, а колонàта — като начална форма на експлоатация. [37] От втората група Сюзюмов е на мнение, че още в класическата епоха намираме роби, снабдени с пекулий. [38] Корсунски разглежда колонàта като особена форма на експлоатация, която е характерна за преходния

 

 

35. Липшиц, О путях формирования, стр. 28—54; същата, Об основных спорных вопросах, стр. 96—111. Срв. Лишев. Несколько замечаний, стр. 250—256.

 

36. Каждан, О некоторых спорных вопросах, стр. 77—106; Удальцова и Каждан, Некоторые нерешенные проблемы, стр. 79—06; Сюзюмов, Некоторые проблемы, стр. 98—117. Средна позиция заема Ангелов, О некоторых вопросах, стр. 91—103.

 

37. Липшиц, Проблема падения, стр. 65 сл. (срв. и бел. 113 към ВВр. XIII, стр. 48). Штаерман, Проблема падения, стр. 51 сл.

 

38. Сюзюмов, К вопросу о процессах феодализации, стр. 55 сл.

 

31

 

 

период от робовладелски строй към феодализъм. Според него особено колоните в Източната римска империя, които в известно отношение са имали по-големи права от западните, стоели по-близо до крепостния селянин от ранното средновековие, но все пак не следва да се гледа на тях като на феодално зависими хора. [39] З. В. Удалцова пък набляга на борбата между двете тенденции в развитието на тогавашното общество — робовладелската и феодалната. [40] До това мнение се доближава и Д. Ангелов, който твърди, че колоните не са собственици на средствата за производство, но имат фактическо право на владение на обработваемата от тях земя и с това се доближават до крепостните селяни. [41]

 

До известна степен спорен е и въпросът за селската община в процеса на формирането на византийския феодализъм. Като приемат, че славяните са взели активно участие в тогавашното преобразуване на обществото във Византийската империя, някои учени се спират повече на ролята на славянската община за намаляването на едрата земеделска собственост и за увеличаването на дребното селско стопанство, което добива преобладаваща роля. На това набляга например Каждан. Той смята, че в настъпилите промени главна роля са играли преди всичко два фактора: влиянието на аграрния строй у „варварските" народи (главно славяните) и тенденцията, която е съществувала в Източната римска империя, да се укрепва самостоятелното дребно стопанство. [42] На бързото разпространение на дребната частна собственост благодарение на „варварите", и то не само на славяните, обръща внимание отчасти и Капесова. [43] Според Сюзюмов специфична черта на византийската община от това време е, че тя се състои от частна и от обществена собственост. Той намира пряка връзка и приемственост между късноримската и ранновизантийската община. [44] Липшиц пък, която вижда ранно развитие на феодалните форми, смята, че 3емеделският закон отразява ръста на едрата феодална собственост в недрата на самата селска община. [45]

 

 

39. Корсунский, О колонате, стр. 17.

 

40. Удальцова, Италия и Византия, стр. 92 сл.; същата, Положение рабов, стр. 3—34.

 

41. Ангелов, Към въпроса, стр. 261.

 

42. Каждан, К вопросу, стр. 48; същият. Еще раз, стр. 91 сл.; същият, Деревня и город, стр. 40.

 

43. Evert-Kappesowa, гл. II.

 

44. Сюзюмов, Некоторые проблемы, стр. 102.

 

45. Липшиц, Византийское крестьянство, стр. 117 сл. Тя изтъква обаче, че в Мала Азия, а и другаде, е имало и друг вид общини с подчертан семейно-родов характер. Срв. Липшиц, Об основных вопросах, стр. 103.

 

32

 

 

За развитието на града общо във Византия през VI—VII в. и по-специално за балканския град в съветската литература е писано много. Затова ние ще се спрем само върху онези моменти, които се явяват у отделните автори по-скоро във връзка с развитието на обществените отношения на Балканите или пък имат теоретичен характер. Така например Каждан изказва мнение, че нумизматичните находки говорят за рязко спадане на стоковото производство във Византия в края на VII в., за по-лоша техника на занаятчийските произведения, за аграризация на града. [46] Напротив, Липшиц смята, че упадъкът на града във Византия настъпва в много по-ранна епоха, още през III—IV в., а през V—VI в. вече има подем. [47] Според Наследова през целия византийски период са просъществували някои антични градове (като Солун), които са запазили търговската си и занаятчийска дейност. [48] И Сюзюмов е на мнение, че градовет-емпории от класическата епоха са се запазили в „готов вид" и през феодалния период на Византия като центрове с развито стоково производство и като културни и политически центрове, без да претърпят някакви изменения. Според него там робовладелският ред е отпаднал едва в IX в. Упадъкът или направо разрушението на някои градове, което настъпва временно около VII в., той обяснява с външнополитически причини — ежегодните „варварски" нашествия. [49]

 

Спряхме се доста подробно на всички тези проблеми, които в последните години предизвикаха жива полемика, за да покажем нагледно колко трудно е да се даде един ясен и точен отговор на въпроса, какво е представлявала Византия по време на „варварските" нашествия. А нещата са сложни, първо, защото материалите, с които разполагаме, са сравнително оскъдни или поне неравномерно обилни за отделните периоди. Трудни са и защото явленията често пъти си приличат, мъчно може да се забележи специфичното и да се отдели от общото или от онова, което е характерно и за предшествуващия период. Затова в едно изследване, което няма за цел да разглежда социалната структура на Византийската империя в ранното средновековие,

 

 

46. Каждан, Деревня и город (passiin); същият. Византийские города, стр. 169 сл.

 

47. Вж. Липшиц, О путях формировании, стр. 30 сл. Срв. и Соколова, стр. 50—63.

 

48. Наследова, стр. 61—84.

 

49. Сюзюмов, Роль городов-эмпориев, стр. 26—41 ; същият, К вопросу, стр. 3; същият. Некоторые проблемы, стр. 111—112. Срв. общо Литаврин, Удальцова, Основные проблемы, стр. 73.

 

33

 

 

ние не търсим да разрешаваме всички спорни въпроси. Според нас ясно и безспорно изглежда, че в периода от III в. нататък Римската империя, и по-точно интересуващата ни нейна източна половина, се намира в обща криза. Проявите на тази криза не бива да се търсят повсеместно или еднакво навсякъде. Икономическите условия, а следователно и общественото развитие в отделните провинции не са еднакви. Обаче,временният упадък от единия край на империята неминуемо се отразява и върху другите провинции, макар те в този момент да имат цветущ вид. Така например, когато в Египет има неурожай и Цариград е лошо снабдяван с житни храни, веднага се увеличават принудителните изкупвания на жито от Тракия. Когато военното напрежение на Изток е засилено — поради външнополитически причини (ако например византийско-персийската граница е застрашена), това веднага се отразява на тракийските земи, които биват оголвани откъм военна сила.

 

Фактът, че от IV в. нататък големите производителни стопанства започват да страдат откъм работна ръка, ни се струва безспорен. Самото въвеждане на колонàта като система и постепенното засилване на тази система говорят вече в полза на това твърдение. Постепенното влошаване на общото финансово положение, а оттам голямото данъчно облагане на митрокомиите и на низшите слоеве от градското население са също прояви на кризисно състояние. В случая за нас не е важно дали тази криза се дължи на едно отмиращо или е зачатък на едно новоформиращо се общество, още неотърсило се от старите преживелици. Важното е, че най напред Западната, а след нея по-бавно и с някои особености и Източната империя поради нарушено равновесие във вътрешния им живот постепенно намаляват своята способност за външна защита. Тази основна причина, която заставя империята да търпи системни „варварски" нашествия и да допуща под различни форми заселване на „варвари" в свои територии, се превръща понякога от причина в последствие. Става така, че „варварските" нахлувания допринасят от своя страна за засилване на кризата, която разяжда римското, съответно източноримското общество и т. н.

 

Една от големите рани, нанасяни от „варварските" нападения върху земите на империята, е обезлюдяването, причинено на цели области с плодородна земя, годна да изхранва многобройно население и да донася големи доходи на държавното съкровище. Затова не бива да отминаваме без внимание някои тези, изложени напр. на Охридския конгрес от западни учени като

 

34

 

 

Харанис, Лемерл, Лопец и пр., [50] за демографските колебания, които се явяват в периода от IV до VI в. Разбира се, не става дума демографският фактор да се смята за основа на социалните промени през този период, а да се гледа на него като на съпътствуващо явление със сериозни последици. Защото „варварите" са тези, които чрез своите нашествия обезлюдяват земите, но пак същите „варвари" са онези, които търсят земи за заселване и ги получават било насила, било по „покана" на официалната власт, която се нуждае от работна ръка. Така самите „варварски" нападения стават причина за по-големи „варварски" заселвания.

 

 

50. Вж. главно дискусията, отразена в Rapports complémentaires на Охридския конгрес. Срв. също Удальцова, XII Международен конгрес, стр. 260 сл. и по-специално, стр. 284—286.

 

35

 

 

 

II. ВИЗАНТИЙСКАТА ЗАЩИТНА СИЛА НА БАЛКАНИТЕ ПРЕЗ VI—VII в.

 

Условията на стопанския живот в .Източната римска империя, влошаването на финансовото положение, вътрешните политически борби и пр., изобщо цялата тази съвкупност от причини и следствия, които съпровождат кризисното състояние на империята и които изложихме в предходната глава, са най-добре отразени в нейната войска, т. е. в органите, предназначени за защита на границите ѝ. Всички посочени явления, които са довели тая вековна, здраво организирана империя до невъзможност да се справи с нахлуващите на вълни чуждоземци, най-силно действуват именно върху жизнеността на тези органи. Ето защо ние отделяме много място, за да разгледаме състоянието на византийската войска в балканските провинции, които ни интересуват по-отблизо, въпреки че за отслабване на защитната сила на западната и на източната част от старата Римска империя причините са еднакви. Не може да се изобрази вярно картината на нашествията и доброволните заселвания през VI и VII в., ако не се даде една ясна представа за защитната сила на Византия главно по Дунавския лимес. Тук повече от всякога и всякъде нещата са вървели свързано и „варварската надменност"—да си послужим с един израз на византийските автори — е била съпътствувана от пасивността или бунтарското настроение в редовете на византийските войници.

 

С оглед на нашата задача ние няма да се спираме подробно на организацията на отделните войскови части или на тактиката при воюването. Ще засегнем главно следните въпроси: моралът на войниците и тяхната войнска дисциплина, взаимоотношенията им с централната власт и отношението им към войните и сраженията, в които те са били принудени да участвуват.

 

По разпределение и по състав византийската войска докъм VII в. не се е отличавала съществено от войската, организирана

 

36

 

 

по времето на Диоклетиан [1]. Това е твърде естествено: в онези векове промените в обществения строй са вървели сравнително бавно, а и военната техника, която би оказала известно влияние при въвеждането на някои изменения в организацията на византийската войска, се е развивала също в твърде забавени темпове. Западната половина на полуострова — префектура Илирик — била под общото управление на илирийския префект или епарх. Източната част на полуострова, т. е. земите на запад от р. Вит, прохода Суки, р. Места, образувала диоцез Тракия, който бил част от префектурата per Orientem, подчинената тракийския викарий (vicarius Thraciae). [2] Войските, разположени в Илирик и Тракия, са били съответно под командата на magister utriusque militiae. А граничните войски в двете провинции Мизии, в провинция Малка Скития и в Дакия били командувани от duces. Войските, разположени по граничните области, носели името limitanei. Те живеели заедно със семействата си и получавали земя за обработване. Главната сила на империята била comitatus-ът, подвижна войска, съставена от отбрани войници στρατιῶται. Тези στρατιῶται стоели по гарнизоните на различните провинции и само при нужда били включвани в походите из чужди земи. Част от тях и войските, които се намирали в столицата, се наричали praesentales. Към тях трябва да се прибавят и схолариите (scholarii). Дворцови полкове са екскувитите (excubiti) — личната охрана на императорите. Подобна лична охрана имали и някои пълководци. Освен тези части във византийската войска имало и друг вид войници, които били от чужд произход: това са федератите (δοιδερᾶτοι), съставени от „варвари" на служба на империята. Те съставлявали главното ядро на експедиционните корпуси, възглавявани от византийски военачалници. По границите на империята били заселвани „варварски" дружини, които въз основа на договор се настанявали заедно с вождовете си в граничните райони, за да ги пазят. През IV—V в. те носели името

 

 

1. Вж. общо Stein, Geschichte, I, р. 88; Моmmsеn, p. 257 sq.; Jones, II, p. 607 sq. За Юстиниановата войска вж. още Müller, р. 101 sq.

 

2. Изглежда, че по времето на Анастасий викариатът на Тракия е бил ликвидиран и длъжността му прехвърлена на двамата „викарии на Дългата стена”. Вероятно той е бил възстановен към средата на VI в. Вж. Stеin, Histoire, II, р. 747. Освен това през 536 г. Юстиниан създал друго своеобразно административно обединение, чийто началник — quaestor exercitus — имал и военна власт. Това било т. нар. quaestura exercitus, която обхващала Долна Мизия, Скития, Цикладските острови, Кария и Кипър. Тази квестура имала за цел да подпомага обеднелите от нашествия провинции в днешна Северна България и Добруджа за сметка на другите по-богати и незасегнати. Срв. Велков, Градът, стр. 56.

 

37

 

 

„федерати", а през VI—VII в. socii (σύμμαχοι). [3] Името федерати било дадено тогава на споменатия по-горе войсков корпус.

 

Това е било, общо взето, разпределението на войската по видове. А каква е била тя по състав? Тук ние ще се спрем главно на редовните войници, στρατιῶται, които, както казахме, съставлявали главното ядро на войската, като, разбира се, се спираме повече на войската, която се намирала по Дунавския лимес. Както вече се каза, редовните войници на империята се набирали от провинциите и били платени. Веднага трябва да се отбележи, че най-войнствените войници се набирали от Тракия. „Ако някой спомене земята на траките, казва се в една новела на император Юстиниан, общопризнато е, че едновременно с мисълта се явява известна представа за храброст и многобройни войски. Това е вродено и свойствено на тази земя..." [4] Ние няма да посочваме отделни случаи за набиране на войници от Тракия, тъй като голяма част от по-интересните данни са вече събрани от други изследвачи. [5] Интересно е обаче, че твърде голям брой войници от Тракия са били изпращани във войните, които по време на Юстиниан се водели в Италия, Персия, Африка. И, обратно, разполагаме с данни, че по време на Маврикиевото управление били докарвани в Тракия конници от Армения. [6] Прочее значителен брой от онези, които били определени да бдят над европейските провинции на империята и да пазят Дунавския лимес от чуждоземни племена, са били чужденци за тези места, а многобройни войници, вербувани от местни жители, са били изпращани по другите краища на империята. Тези размествания се дължат на няколко причини, за които загатнахме в предходната глава — напр. временно обезлюдяване на някои провинции вследствие на набези, което е заставяло властта да прибягва до заселване на тия места с военно население от други по-далечни земи. Все пак, за да се правят почти едновременни размествания — за това можем да съдим между другото от редица имена на войници, — има една съществена причина: управниците в Цариград са се страхували войниците да не бягат, ако се намират по-близо до своите огнища, и са се стараели тези войници изобщо да нямат корени сред местното население. Това положение вече достатъчно

 

 

3. Grossе, pp. 275—294; Bréhier, pp. 335—352. За федератите вж. Maspero, рр. 97—109.

 

4. Sсhoell-Kroll, р. 203. Според Кулаковский, I, стр. 302, тези думи били казани, защото в Тракия имало най-много федерати.

 

5. Бешевлиев, Участието, стр. 229; Дуйчев, Балканският югоизток, стр. 243—244.

 

6. История Себеоса, стр. 47—63.

 

38

 

 

говори за съществуващо недоверие между централната власт и провинциалната войска. Освен това то се е отразявало зле върху общия дух на войските : естествено е било чужденците войници да не милеят за земята, която трябвало да пазят; напротив, те винаги били склонни да ограбват населението и така да увеличават доходите си. Особено прочути с грабежите си били исаврийците (по времето на Лъв Исавър и на Зенон Исаврия е давала най-добрите и способни войници от Мала Азия), но след падането на Гайна и особено от времето на Анастасий те били до голяма степен ликвидирани. [7]

 

По социален състав войската била доста разнообразна: от края на IV в. в нея могли да достигат до високи чинове и търговци, и занаятчии. Но главното ядро си оставали свободните селяни — дребни земевладелци, които служили един вид наследствено (защото синовете на служилите вече войници също трябвало да служат). Освен това престанало да има рязко разграничение между действуващата войска, която до преди Юстиниановото управление седяла на гарнизон в градовете, и пограничните войски, които от край време си имали своя земя. От Юстиниановото царуване и едните, и другите били снабдени с надели земя близо до местата, където служели. Но въпреки това между дисциплината на някогашната войска по Дунавския лимес през първите векове на н. е. и Юстиниановата войска имало голяма разлика. Тогава някои „войнишки" императори облагодетелствували войската и успявали да я привържат към себе си. [8] А през VI в., когато положението на селяните значително се влошило поради нашествия, тежки данъци и пр., те все по-малко били склонни да поддържат една власт, която не им осигурявала относителна сигурност на имота. Затова единственият стимул си оставала заплатата. В много текстове от онова време, особено у Прокопий, различни военачалници често са правели изказвания, които биха могли да се резюмират в следното: „Ако има пари, ще има и добри войници!"

 

Войнишката заплата, от която живеел самият войник и отчасти семейството му, се изплащала в пари (stipendium) и в натура (annona). Тази грижа била възложена на специална служба в Цариград. Но тъй като не било възможно направо оттам да се изплаща дължимото на войниците по различните гарнизони в провинциите, още в предишните векове се прибягвало

 

 

7. Срв. Левченко, стр. 35.

 

8. Штаерман, Этнический состав, стр. 256—266.

 

39

 

 

на прехраната. Успешното уреждане на този вид доставки на място се смятало за голямо предимство и съществено улеснявало добрия ред във войската. Ето какво се казва в един текст от по-ранна епоха:

 

„Няма друга по-добра предвидливост от тази да се изразходва на самото място това, което се ражда, и да не се обременява държавата с разходи за коли. Галатия изобилствува с жито, Тракия е препълнена, Илирик е пълен: нека там да се настани пехота, макар и в Тракия да може да зимува и конница, без вреда за жителите на провинцията, защото от полетата се събира много сено... Виж как той (началникът на императорската гвардия при Валериан) държи коне там, където има пасища, поръчва аноната на войниците там, където има жито, как не принуждава да дават жито провинциалните жители и земевладелци там, където няма, да пасат коне там, където не може...” [9]

 

Така било и било и до IV—V в. Но в VI в., както казахме вече, икономическото положение на свободните селяни било много тежко и те трудно давали тези доставки за войската. „ В Тракия — признава се в един закон на император Анастасий от 505 г. — данъците не се внасят изцяло, защото поради варварските нашествия селяните бяха разорени и не са в състояние да доставят храни за разположените в нея войски." И законът нарежда, щом като допълнително не можело да се достави жито поради обедняването на селяните, в Тракийския диоцез да се приложи системата синоне, т. е. принудително изкупване на храните. [10] Ясно е, че това положение на нещата водело до голямо недоволство и сред самото население и сред зле и нередовно заплатената войска. В своята „Тайна история" Прокопий на цели страници осъжда политиката на Юстиниан по отношение на войската и войниците. Освен за синоне, епиболе и диаграфе — системи, които били тогава прилагани, за да се постигне някакво равновесие в доставката на храни на провинциалните войски, както и за прехраната на Цариград, Прокопий обвинява императора в несправедливо и пренебрежително отношение към войниците. Той го държи отговорен за това, че войниците по провинциите не получавали редовно заплатата си, че военните логотети, които били назначавани в Цариград, били несправедливи и подкупни — те не плащали на войниците пропорционално с прослужените от тях години, забавяли заплащането и което било най-жестоко, не обезпечавали

 

 

9. Historia Augusta, рр. 118—119.

 

10. Krüger, р. 407.

 

40

 

 

старините на ветераните. Освен това някои от дворцовата охрана в Цариград били изпращани да отстраняват остарелите измежду редовните провинциални войници, а те вземали крупни суми, за да ги оставят на служба. Особено лошо се отнасял Юстиниан с лимитанеите, които трябвало да пазят границите. Понякога на стари години те били докарвани до просешка тояга. „Стана така, заключава Прокопий, че военните като хора, които по всякакъв начин напрягат жилите си, се оказаха в най-бедствено положение от всички и те нямаха никакво желание да воюват" [11]. В същност тези неуредици не се дължели само на зловолието на един човек, както иска да каже Прокопий. Те са част от общите, упадъчни прояви, които характеризират епохата. Общата финансова немощ на империята имала и друга пряка последица: невъзможно било вече да се поддържа многобройна войска. Освен това намаляванего на числения състав вървяло и по друг път: поради непрекъснатите войни и на запад, и на изток на много фронтове загинали хиляди войници (към това Прокопий прибавя, че логотетите с користни цели не позволявали да се зачеркват от списъците имената на загиналите). [12] И наистина има редица свидетелства, които показват, че през VI и в началото на VII в. войската значително намаляла по числен състав. Според данните на т. нар. Списък на служебните рангове може да се изчисли, че през V в. източноримската войска броела 554 000 души, [13] а само един век по-късно тя била намаляла около три пъти. Агатий разказва, че през 558 г., в един критичен момент, когато кутригурите нахлули чак зад Дългата стена, Юстиниан разполагал със 150 000 души, пръснати по различните краища на империята (и то не в Тракия!), въпреки че той би имал нужда от 645 000, души, за да организира отбраната. [14] Срещу готите пък неговият пълководец Велизарий водел 10 000 или 11 000 човека, които в решителния момент на войната достигнали до 25 000—30 000 души срещу 50 000 от тяхна страна. [15]

 

В „Историята на готската война" често се споменава за избиване на многобройни византийски войници и за обезсърчаване на останалите. През 545—546 г. Велизарий писал на Юстиниан следното писмо:

 

„Ние пребиваваме Италия, най-могъщи императоре, без хора, без коне, без оръжие и пари. Аз мисля, че

 

 

11. Hist. arcana, 24, р. 147.

 

12. Ibidem, 24, р. 146.

 

13. Моmmsеn, op. cit.

 

14. Agathias, p. 269, 22—25.

 

15. Тези данни са отбелязани у много изследвачи. Срв. Bréhier, р. 341.

41

 

 

никой никога не може да води война, когато няма всички тези неща в достатъчно количество. Като преминахме почти цяла Тракия и Илирик, ние набрахме извънредно малко войници, окаяни, никога не държали оръжие в ръце и съвсем неизпитани във военното дело. Аз не виждам и тези, които останаха тук, да са съвсем задоволени. Те са изпълнени със страх от враговете и умът им е зает с мисълта за честите им поражения. Те не само че бягат пред неприятеля, а захвърлят и конете, и оръжието си... Знай и това, господарю, че измежду тези, които са служили при теб, повечето сега са прибягнали към врага."

 

И писмото завършва, че трябва да се пратят от Цариград хора от дружината на самия Велизарий, на които той можел да разчита, понеже били на негова лична служба, а също и „хуни и други варвари, на които незабавно да се дадат пари" [16].

 

С течение на времето този процес вървял прогресивно. През 585 г. командващият тракийските войски Коментиол направил преглед на войската си и се оказало, че в нея имало 4000 души малодушни и небоеспособни, както изтъквал в речта си един от неговите хилиарси. „Негодните са почти равни на ония, които могат да влизат в сражение, както и небоеспособните — на боеспособните, а здравата част е еднаква със сакатата" — допълва хилиархът. [17] Десетина години по-късно, през пролетта на 596 г., пълководецът Приск събрал войската си от Тракия в областта Астика и констатирал, че тя била много намаляла. [18] А когато Ираклий в началото на своето управление (той поел властта в 610 г.) направил преглед на войските си, оказало се, че всички войници, които били провъзгласили Фока (602 г.), били избити през следващите няколко години. Останали били само двама. [19]

 

Тези примери ясно сочат, че подчертаното намаляване на числения състав на войските в никакъв случай не се обяснява с някакви реформи и преобразования във въоръжението. [20]

 

 

16. Libri de bellis, VII, 12, р. 347, 1, sq.

 

17. Th. Simocatta, II, 10, р. 90; II, 13, р. 96.

 

18. Ibidem, VII, 1.

 

19. Theophanes, I, p. 290, 14—20.

 

20. Тук трябва да се отбележи нещо, което наистина допринасяло за защитата на отделни области от балканските земи, но отчасти ставало причина да бъде ограничен броят на действуващите войски. Анастасий построил, както е известно, т. нар. Дълга стена между 507 и 512 г., а Юстиниан издигнал три укрепителни пояса край Дунавския лимес и във вътрешността на страната. Поддръжката на крепостите обаче изисквала нови разходи, а според Прокопий Юстиниан бил принуден да намали още числеността на войските си, след като свършила готската война, за да може да покрие тези разходи. (Срв. Bréhier, р. 352).

 

42

 

 

Вярно е, че през разглеждания период били направени известни промени, целещи да направят войската по-пригодна да се сражава с леките конни войски на „варварите" — била възприета отчасти тактиката на аварите и на туранските народи: започнало въоръжаване с лъкове не само на пехотната войска, а и на конницата. Но това са мероприятия, които били известни и в по-старо време; в дадения период те били повече прилагани, понеже имало по-голяма нужда от тях. В начина на водене на войната няма никакви съществени промени. [21] Причините се коренят, както се каза, в общото тежко състояние на империята, което дало своето отражение върху моралния облик на войската.

 

Някои автори [22] преувеличават значенията на т. нар. туранска техника на воюване, която била въведена на няколко етапа във византийската войска. Ние не сме съгласни, че този опит е бил толкова значителен и толкова важен. Все пак самият факт, че е направен такъв опит, показва, че една войска, обучена в традициите на римо-византийския редовен начин на воюване, е била затруднена да се справя с „варварските" племена, у които лъкът и лекото конче са играли решаваща роля във воденето на война. Също така нападението из засада, което се прилагало у тях, е смущавало немалко наредените в строг боен ред византийски фаланги. А всичко това е допринасяло за неуспехите и за обшия понижен дух във византийската войска през разглеждания период, когато на Балканите сраженията са се водили почти изключително с племена, свикнали на тази тактика.

 

Разбира се, отделни императори са полагали усилия да се , изтръгнат от това неудържимо положение. Запазени са закони от Анастасий и Юстиниан, които свидетелствуват за такива опити. Видяхме, че по времето на Анастасий в областта на Дългата стена, където имало концентрирани много военни части, за да пазят столицата, били назначени двама викарии, единият по гражданските, а другият по военните дела. Това разпределение на властите било направено очевидно, защото в Цариград се опасявали от такива сановници, които били едновременно и граждански, и военни управители, тъй като те можели да станат по-лесно претенденти за престола. Обаче това разпределение се оказало нецелесъобразно с оглед на варварските

 

 

21. Вж. общо по тези въпроси Grosse, рр. 32—39; Вréhier, рр. 344—345.

 

22. На тази туранска техника в римската и после във византийската войска прекалено голямо значение отдава Darkó: Byzantion, X, рр. 443—469; XII, рр. 119—147.

 

43

 

 

нашествия, понеже двамата сановници враждували помежду си, и по времето на Юстиниан, според признанието на самия законодател, било настъпило „безредие” — явило се подкупничество, страдало правосъдието, лошо се пазели крепостите. Затова в 535 г. той с нов закон съединил тези две власти в ръцете на едно лице — претора на Тракия, който трябвало да бъде годен и за двете неща — да командува войниците и да прилага законите. [23]

 

Всички тези реформи обаче давали само частични резултати или въобще не давали никакви резултати. Те не можели да спрат общото разложение на империята, което неминуемо се отразявало на нейната защитна сила. Само седем години след последния Юстинианов закон, за който споменахме, т. е. в 542 г., същият император издал една новела, от която проличава по най-красноречив начин до каква деморализация била стигнала войската. Тя е отправена до управителя на префектурата Ориент, в която, както е известно, влизал и диоцезът Тракия. В нея се констатира, че някои едри земевладелци си служели с редовни войници и федерати, за да им работят земеделска работа, и така ги отклонявали от задачите им. Впрочем за тази практика да се настаняват „варвари", вероятно войници, в провинцията по именията на земевладелците научаваме и от Прокопий, който, разбира се, съчувствува на последните. [24] Но от нашата новела се вижда, че някои стопани са знаели да извличат изгода и от такива случаи.

 

„Тъй като някои пренебрегват напълно своята сигурност, се казва в уводната част на новелата, и се осмеляват да привличат войниците и федератите, които трябва да се сражават срещу враговете за свободата на държавата, и ги отклоняват за своя полза, ние решаваме с настоящия наш закон да съобщим на всички да не се осмелява никой да привлича войник, записан в каквато и да е част, или федерат, или да го държи в къщи, или в собствените си имения." [25]

 

По-нататък законодателят нарежда всички такива случаи да бъдат прекратени и войниците, и федератите, отправени в своите части под страх на строго наказание. Ние не можем да знаем при какви случаи са били привличани изобщо те на такава работа, но по всяка вероятност те са получавали известно възнаграждение, част от което може би е отивало в ръцете на началниците им, които търпели това положение. Във всеки случай това отклонение на войниците

 

 

23. Sсhoell-Kroll, pp. 203—209.

 

24. Hist. arcana, 22, р. 145.

 

25. Sсhoell-Kroll, р. 82. Срв. Кулаковский, I, стр. 490.

 

44

 

 

красноречиво говори за лошото поддържане на войската, за недостатъчните ѝ и нередовни заплати. То потвърждава и факта за намаляването на работната ръка в земеделските стопанства. А ясно е, че тази практика е съществувала и край Дунавския лимес, където положението е било толкова критично и където войниците трябвало да бъдат най-много задоволени, за да бъдат на поста си! Не знаем доколко е бил приложен този закон, но като имаме пред вид общото положение, можем да изкажем известно съмнение относно цялостното му и дълготрайно приложение. Освен това две други новели пак от Юстиниан ни осведомяват за недобори да данъци в измъчените провинции Скития и Мизия и за нови излишни опити да се внесе известно подобрение в това отношение. [26]

 

Защото държавата не може да бъде запазена, ако не се внасят императорските данъци. Войската, като взема от тези данъци отреденото ѝ, се противопоставя на неприятелите и спасява поданиците от нахлуването и от напастта на варварите. Тя пази нивите и градовете от щетите и набезите на разбойниците и на избралите по друг начин безпътен живот. И останалите войскови отреди получават определеното им. Поправят се стени и градове..." [26].

 

Разбира се, и тези увещания на императора към поданиците му и новите решения да се пристъпи към сериозно събиране на данъците останали без особени последици.

 

По-късно, в 595 г., бил направен опит да се подобри положението на войската в Тракия: Маврикий издал указ, според който инвалидите от войните имали право да живеят на императорски разноски, а синовете на убитите да бъдат приемани във войсковите списъци вместо бащите им. [27]

 

Понеже редовните войски и дори федератните корпуси (в новия смисъл, който те вече имали) били недостатъчни и несигурни, централната власт твърде много възлагала на „варварските" си „съюзници", т. е. на тези чуждоземни групи, които било с нейно съгласие, било насилствено се настанявали по граничните ѝ територии и „под договор" обещавали да ги пазят срещу различни възнаграждения, които получавали от Цариград. Ние ще се спрем по-нататък подробно върху тази практика, която съществувала от по-старо време, а сега била прилагана извънредно много. Управниците в Цариград били по необходимост по-щедри към този вид защитници на империята. Но това, от друга страна, давало пълна свобода на тези наемници. Например по времето на Юстиниан лангобардите, които

 

 

26. Schoell-Kroll, рр. 148—149.

 

27. Simocatta, VII, 1, рр. 246—247.

 

45

 

 

били заседнали в Панония, грабели Далмация и Илирик чак до Драч и взимали жителите в плен. И дори ако някой от пленниците се изтръгвали, те, понеже спокойно кръстосвали навред като съюзници, ги залавяли като свои роби, без никой да им се противопостави. Също и херулите, които били заселени край Сингидунум (Белград) от същия император, опустошавали Илирик и местата край Тракия, необезпокоявани от никого. А някои от тях дори били зачислявани във войската на федератите (в новия смисъл). [28] Много подобни случаи има и с т. нар. хуни по времето на Юстиниан.

 

Понякога тази търпимост на централната власт към „съюзниците" и особено незагрижеността ѝ към съдбата на поданиците ѝ и към нейните редовни войници, които учасгвували в далечни походи, ставали повод за нескрито недоволство и от страна на местното селско население, и от страна на набираните от балканските земи войници. По време на готската война например войниците от Илирик, които участвували в действията в Италия през 554—545 г., започнали да дезертират, защото докато били далеч от огнищата си, хуни нахлули и отвлекли жените и децата им, а същевременно самите те не получавали редовно заплатата си и гладували. [29] Пак от Прокопий е и следният особено красноречив откъс от „Тайната История":

 

„Често, когато войска от неприятели хуни опленявала и ограбвала ромейската държава, военачалниците на Тракия и Илирик решавали да я нападнат при нейното оттегляме. Но те бързо се отказвали от подобно нападение, щом виждали писмо от император Юстиниан, с което той им забранявал да нападат г, варварите, тъй като те били необходими за съюз с ромеите било против готите, било против някои други неприятели. И от това време нататък тези варвари като неприятели ограбвали и заробвали тамошните ромеи, а като приятели и съюзници на ромеите се завръщали в земята си заедно с останалата плячка и пленниците. Често някои от тамошните селяни, подтикнати от мъка за своите заробени чада и жени, се събирали вкупом, избивали мнозина от тия, които отстъпвали, и успявали да им отнемат конете заедно с цялата плячка. Поради това те изпадали в тежки затруднения, понеже от Византион изпращали люде, които незабавно изисквали те да бъдат подлагани на мъчения, осакатявани телесно и да бъдат глобявани, докато не предадат всички коне, които били отнели от варватите." [30]

 

 

28. Libri de bellis, VII, 33, pp. 443, 10—444, 18.

 

29. Ibidem, VII, 11, pp. 342, 9—21.

 

30. Hist. arcana, 21, pp. 132, 25—133, 19.

 

46

 

 

Недостатъчният брой на официалната войска, която се организирала централно като защитна сила на провинциите, и невъзможността да се разчита на наемната войска станали причина някои градове, изложени на опасност от„варварски" нападения, да организират сами своята защита — там били съставяни отделни войскови единици във вид на местна милиция. Това явление се среща през втората половина на VI в. и началото на VII в. Една характерна случка за този вид градска милиция е описана от Теофилакт Симоката. В град Асимунт (на устието на р. Осъм) „от старо време имало войска, за да пази гражданите, защото често пъти варварите, които бродели, нападали града. Този град имал писмено разрешение от времето на император Юстин (вероятно Юстин II) да държи свой гарнизон за защита на гражданите. Но когато пълководецът Петър, брат на император Маврикий, минал с войската си покрай този град, отивайки да се сражава със славяните, той поискал да присъедини към своята войска и този гарнизон, „виждайки отличния му вид". Обаче гражданите енергично му се противопоставили и накрая му затворили градските врати. [31] Подобни гарнизони имало и в градовете Бероя, Филипопол и Адрианопол, а също и в града Апиария (дн. Ряхово, Русенско). [32] Тези милиции са още едно доказателство за безпомощността, в която се намирала империята да защищава със свои сили поданиците си. А разпрата пред вратите на Асимунт свидетелствува за явната неприязън, която този вид войска хранела към официалните представители на императорската власт.

 

Общият дух на недисциплинираност и недоволство, който се ширел сред войниците, се проявил в множеството бунтове във войската. Тези бунтове избухвали на много места в империята, но особено подчертано в Тракия, където вилнеели „варварите". Те трябва да се разглеждат като част от общия кипеж в империята. Те имали, разбира се, професионален характер, но в някои от тях явно проличава и известна социална тенденция. [33] Едно от най-големите вълнения в империята в началото на VI в. е бил бунтът на Виталиан (разразил се главно

 

 

31. Simmocatta, VII, 3, pp. 249, 20—251, 8.

 

32. Ibidem, II, 16, p. 101, 7—103, 23.

 

33. Според Левченко, стр. 46 сл., при приемниците на Юстиниан „варварите" във византийската войска значително намалели и тя добила характер на опълчение. Войниците имали своя земя, положението им се доближило до това на земеделското население и характерът на войнишките въстания тогава добил по-определена социална насоченост.

 

47

 

 

през 514 г.). За този бунт е писано твърде много, [34] затова ще подчертаем само, че неговият предводител, Виталиан Тракиецът, комес на федератите в Малка Скития (Добруджа), въстанал, понеже Анастасий лишил него и федератите от заплатата им. Понеже срещнал съчувствено отношение сред местното население, той вдигнал пъстра въстаническа войска, между която имало и „хуни", и прабългари, и друго население от Скития и Мизия, и известно време имал голям успех. Разбира се, накрая Виталиан бил убит с измама.

 

Прояви на недоволство изпълват целия VI в. Ние вече отбелязахме някои от тях. Ще прибавим още няколко характерни примера. В 550 г., когато славяни нахлули в Тракия, Юстиниан изпратил на "среща им „избрана войска", която им препречила пътя и се приготвила да се сражава с тях недалеч от Одрин. Но понеже византийците били в неблагоприятно положение, войниците започнали да мърморят, загдето военачалниците им „като началници на ромейската войска имат за себе си продоволствие в изобилие, а не обръщат внимание на войниците, които са измъчвани от недостиг на необходимите неща". Разбира се, славяните нанесли голямо поражение на тази войска. [35]

 

Особено към края на същия век, когато славянските нападения били не само постоянно явление, но били съпроводени и с големи разрушения и опустошения, а това още повече допринасяло за разложението на икономиката, бунтовете сред войските станали още по-често явление. През 584 г. е отбелязано едно много голямо нахлуване на авари и славяни, които достигнали чак до днешна Гърция. За да могат враговете на империята за сравнително кратко време да преминат големи разстояния, немалко значение са имали пасивността и недоволството на войниците. Евагрий, който съобщава за това нашествие, направо казва, че те невъздържано мърморели против командирите си. [36]

 

Приблизително по същото време (589 г.) Маврикий изпратил в Тракия като главнокомандуващ тракиеца Коментиол, който бил много суров и жесток човек. През 588 г. на дунавската граница бил назначен пълководецът Приск за стратег на войските „в Европа", т. е. на Балканския полуостров. Той бил преживял вече един войнишки бунт в Персия и заварил войската по дунавската граница в твърде възбудено състояние, особено

 

 

34. Вж. главно Кулаковский, I, стр. 508, сл.; Stеin, Histoire, II, р. 539—540; Дуйчев. Балканският югоизток, стр. 69—70.

 

35. Libri de bellis, VII, 26, вр. 480, 19 sq. 23.

 

36. Еuagrius, р. 228.

 

48

 

 

когато трябвало да прекара зимата отвъд реката, в земите на дакийските славяни, т. е. на неприятелска територия. Изпращането на войска там се смятало още от по-рано като наказателна мярка. [37] Брожение избухнало в 595 г., когато войската се биела зад Дунава. Повод за това станало разпределението на плячката, голяма част от която била определена за императорското съкровище. Според Симоката работите били стигнали до много критично положение, но този път една умела реч на стратега успяла да успокои духовете. [38]

 

Обаче през годините 599—600 се случили нови събития, които предизвикали по-бърза развръзка на недоволството сред войската. Понеже Маврикий бил недоволен от държането на войниците, той наредил на Коментиолда предаде на аварите войската си по подъл начин. Коментиол влязъл в бой с врага, без да предупреди войниците, голяма част от които паднали в плен. След това Маврикий отказал да ги откупи и аварският хаган ги избил. Войската остро обвинила Коментиол в предателство, но императорът го оправдал. [39] Така през пролетта на 600 г се стигнало до общо брожение сред войската в Тракия, което се предало чак в Цариград. [40] В един сирийски извор се казва, че за недоволството на тракийската войска Маврикий бил предупреден със следните думи: „Бог е дал мир в дните на твоето царуване, но мирът не храни войниците, ако те не получават това, което им се дължи. Затова, ако ти не ни дадеш заплатата, то ние сме твои врагове." [41]

 

Това вълнение почти не се успокоило до 602 г., когато избухнал големият бунт, който довел до свалянето на Маврикий, и се превърнал в истинска гражданска война. И неслучайно избухнал той на дунавската граница, където тогава се разигравали изобщо съдбоносни събития. Войската в Тракия, командувана от Маврикиевия брат Петър, получила заповед пак да презимува в земята на славяните отвъд Дунава. Но войниците се разбунтували, избрали за свой вожд центуриона Фока, преминали Дунава и се запътили към Цариград, където намерили подкрепа и сред столичните деми. Маврикий и синовете му били убити безжалостно и на престола застанал Фока. Така за известно време държавният апарат минал в ръцете на разбунтуваната

 

 

37. Sсhоеll-Kroll, р. 88.

 

38. Simocatta, VII, 13, 8—14, 12, рр. 268—269.

 

39. Ibidem, VIII, 5, 10—11, р. 292.

 

40. Ibidem, VIII, 5, 6—VIII, 10, II, рр. 293—305.

 

41. Michel le Syrien, II, р. 375. За тези събития срв. Пигулевская, Византия и Иран, стр. 114 сл.

 

49

 

 

войска, която започнала да унищожава и конфискува имуществата на едрите земевладелци. Макар и това въстание да не било насочено изобщо срещу съществуващия строй, макар и Фока да не можал да задържи властта, все пак то може да се смята като крачка напред в голямата революционна борба, която характеризира тази епоха. [42]

 

Вълненията, предизвикани от бунта на Фока, продължили, както е известно, до възцаряването на Ираклий. А от това време нататък византийските писатели отделят много малко място на събитията в балканските земи, като изключим, разбира се, двете големи събития — аварското нападение в 617 г. към Хераклея и аваро-славянската обсада на Цариград в 626 г. Но това са събития, които са станали близо до столицата. Изглежда, че по това време в крайдунавските земи няма събития, които да привличат погледите на хронистите. Ние ще се спрем по-нататък върху евентуалните причини за това мълчание. Някои автори смятат, че през царуването на Ираклий е започнала сериозна реорганизация във византийската войска. С други думи, те поставят именно тогава началото на темното устройство в империята. Според тях започва разделянето на имперските територии на военно-териториални единици, в които стратегът изпълнявал не само ролята на главнокомандуващ на наличната там войска, но имал и висша административна функция. Освен това рекрутирането на войниците вече трайно се свързва с раздаването на т. нар. стратиотски земи. Организирането на темите се свързва и с по-нататъшната защита на границите на империята от чуждоземните нахлувания. [43] Главният аргумент, на който те се основават, е един текст от Теофан, в който се казва, че Ираклий излязъл от Цариград на Великден 622 г., отишъл в Пиле (Витиния) и „оттам стигнал в областта на темите (ἐπὶ τὰς τῶν θεμάτων χώρας), където събрал войските и към тях прибавил една нова войска" [44]. Върху този текст е спорено много. Но и за неговото тълкуване и във връзка със целия този въпрос за времето, когато във Византия почва темното устройство, най-правдоподобно ни се струва мнението на П. Лемерл. Според него това свидетелство на Теофан не се отнася за „теми" в техническия смисъл на този термин, а в най-обикновения смисъл на думата — войски, както това се среща у този автор нееднократно.

 

 

42. За бунта на Фока вж. оценката на Сюзюмов. Некоторые проблемы, стр. 101.

 

43. Вж. главно G. Ostrogorsky, Sur la date, pp. 31—66; Idem, Berichte; Острогорски, История, стр. 112 сл.

 

44. Theophanes, I, р. 303, 10—12.

 

50

 

 

Никой друг съвременник на Ираклий не говори за такава дейност на императора, а и Константин Багрянородни, който дава подробни сведения за образуване на темите, не ги приписва нему. Прав е Лемерл, като вижда в наистина победоносния, но твърде мъчителен и продължителен поход на Ираклий към Персия (той започва в 622 г. и трае цели седем години) не доказателство за реформирана войска, а за редица трудности именно в набиране на войници и във водене на военните действия. А освен това победите над Персия са последвани от страшни поражения, нанесени от арабите, които от 634 г. в разстояние само на няколко години успели да завладеят Палестина, византийска Месопотамия, проникнали дори до Армения и започнали да навлизат към Египет. Всички тези събития с право карат Лемерл да не приема, че по времето на Ираклий във византийската войска е имало съществени и решителни промени. [45] Към това бихме прибавили, че състоянието на балканските земи достатъчно подкрепя неговата теза, защото до времето на Константин Погонат, който ще се опита да спре Аспаруховите българи, балканските земи вече са били широко отворени за славянските маси, и то дотолкова, че тяхното почти безпрепятствено навлизане и усядване из византийските провинции вече не е правило никакво впечатление.

 

Направихме този доста дълъг преглед на състоянието на византийските войски в балканските земи, за да може той да даде обяснение на картината на „варварските" нахлувания, да се изясни как е било възможно в онези времена стотици хиляди чуждоземци, главно славяни, за сравнително кратък срок да проникнат надлъж и нашир до всички части на големите европейски владения на Византия и да стигнат дори до Пелопонес. Този преглед показва още защо, въпреки че византийската власт формално никога не изпускала от ръцете си главните отбранителни места, съпротивата на организираната от нея защита е била недостатъчна или просто само привидна, а понякога и несъществуваща. [46]

 

 

45. Lemerle, Quelques remarques, р. 355 sq.; Cf. А. Pertusi, Berichte.

 

46. Тази глава предава в разширен вид основните положения на статията:

В. Тъпкова-Заимова, Сведения за състоянието на византийската войска в балканските земи през VI и началото на VII в., Военно-исторически сборник, год. XXIX (1960), кн. 1, стр. 80—87.

 

51

 

 

 

III. ЕТНИЧЕСКИТЕ ПРОМЕНИ НА БАЛКАНИТЕ ПРЕЗ VI—VII в.

 

След като разгледаме обстановката и условията, при които са се извършвали „варварските" нападения на Балканите, можем да кажем, че към VI в. картината е била приблизително следната. Германските групи от готи, карпи, асхинги, бургунди, тервинги, херули, гепиди, както и дружини от алани, сармати, вандали и др., чиито нахлувания започнали от II в., но зачестили главно през втората половина на III в., предизвикали известно оредяване на населението особено по Дунавския лимес. На опразнените места се настанявали „варвари" измежду новонахлуващите или доброволно приемани от управителите на провинциалната власт. По този начин в края на III в. в Тракия попаднали като заседници голям брой сарацини. В края на IV в., когато федератската система станала обичайна, в Долна Мизия и Скития били поселени като федерати доста голям брой готи. Част от тях навлезли и в Тракия, а други се оттеглили по-късно в Италия. В началото на V в. край гр. Кастрамартис (днешна Кула) проникнали хуни и части от германското племе скири. В средата на същия век край устията нареките Вит и Искър и в Северозападна България, а също и в Добруджа се заселили хуни и сармати. Пак през V в. в Долна Мизия и Тракия имало скири, сагдали и алани, а около Виза и Аркадиопол потърсили място за настаняване части от германското племе руги. В края на V в. имало заселени готи и в Македония. Тук-там в Илирик, в днешна Северна България, в Добруджа и в Източна Тракия е имало и неголям брой евреи. [1]

 

Въпреки че местното население на някои места оредяло, по това време то все още е образувало основната маса на Източната

 

 

1. Повечето от тези сведения са посочени у В. Велков, Градът, стр. 233 сл., където са дадени и някои други изследвания по тези въпроси. Работата на Lemerle, Invasons, рр. 277—281, дава интересна синтеза.

 

52

 

 

империя. Тогава това население се състояло предимно от провинциално романизувано население и от запазени нероманизувани елементи. Както е известно, романизацията, започнала още през I в., към V в. е била проникнала по-дълбоко в някои части на Балканския полуостров, особено в Малка Скития (Добруджа), Мизия, Тракия и Далмация. В Македония, въпреки че отрано са били изпратени римски колонисти, главно по времето на Юлий Цезар, елинизмът бил пуснал дълбоки корени. Романизмът успял да проникне трайно само в Драмското поле. Силно гръцко влияние имало и по Черноморието, където били разположени търговските малоазийски колонии. Но сред масата на тракийското население романизмът и елинизмът не били проникнали дълбоко. Това население останало да съществува дълго време повече като селско население, доста неподатливо на чуждо влияние. Но, разбира се, бидейки без своя писменост, подложено, макар и ненасилствено, на влиянието на двата мощни административно-политически и културни центъра, то започнало постепенно да се претопява и да губи своята самобитност. [2] В IV—V в. в днешна Южна България то било запазено повече като селско население, но, макар и в по-малък брой, се срещало и в градовете на балканските провинции. Някоя траки заемали дори важни обществени постове. [3] През V в. романизуваното население било запазено на места доста компактно главно в по-големите градове на Балканския полуостров (Сердика, Филипопол, Адрианопол, Августа Траяна и др.) и по Адриатическото крайбрежие и Черноморието, където живеело наред с малоазийските преселници. По Дунавския лимес обаче това население било значително намаляло. [4]

 

С този общ преглед на етническия облик на населението в балканските земи по времето, което предхожда масовото идване на славяни, прабългари, авари и др., достигаме до VI в., т. е. приблизително до времето, когато започва да управлява Анастасий. Тази картина показваме в балканските владения на империята по това време населението е имало вече доста пъстър състав, че етническите пластове поради честите разтърсвания от засилилите се нашествия са претърпели доста изменения. Един, макар и кратък преглед на главните нахлувания и заселвания от VI до VII в. ще даде по-цялостна представа за приливите и отливите на чуждоземците в балканските земи. Ще

 

 

2. Геров, Романизмът, стр. 307—415 (II, 2 част); същият, Проучвания, стр. 191 сл.

 

3. Бешевлиев, Участието, стр. 218—232.

 

4. Велков, Градът, стр. 236; срв. Velkov, Les campagnes, р. 55 sq.

 

53

 

 

посочим и някои цифрови данни, с които разполагаме (макар почти винаги те да са неточни и преувеличени), за да покажем съотношението между едни и други преселници и да дадем представа за впечатлението, което те са оставяли у съвременниците си.

 

Ще започнем с германските етнически групи. Те са от най-ранните посетители на империята — гости, навикнали да идват още в предишните векове. В разглеждания от нас период тяхното поле на действие се ограничава повече в граничните области на империята по Средния Дунав, в днешните унгарски и югославски земи и сравнително по-далеч от днешна България.

 

През втората половина на V и началото на VI в. гепидите имали два центъра — единия около Сирмиум (днешна Сремска Митровица), където владеел Тразарик, а другия — северно от Дунава в Западна Дакия. Лангобардите, след като успели да унищожат царството на ругите в 505 г., тръгнали първо към днешна Долна Австрия, а след това се настанили пò на изток, в Дакия, в съседство с гепидите. Оттогава тия два народа и готите, които се намирали в съседство с Византийската империя, често навлизали в нейните владения и, както ще видим по-нататък, оставяли известни следи от пребиваването си. В 512 г. император Анастасий настанява в Илирик като федерати , бягащите от гепидите херули. Според някои изследвачи известният Мундо, който първоначално владеел граничната земя източно от Морава, по долината на Тимок, а по-късно станал федерат на Византия, бил полухун-полугепид. [5]

 

Дълги години в областта около Сирмиум и Сингидунум и в Аврелианова Дакия се е водила борба между готи и гепиди. Дунавът бил преминаван ту от едните, ту от другите. В 536 г. Юстиниан извикал и лангобарди срещу гепидите, които отново завзели Сирмиум. [6] Изобщо до средата на VI в. гепидите освен в Сирмиум се ширели и в голяма част от т. нар. Унгарска Месопотамия до р. Дунав. Към 546 г. Юстиниан настанил като федерати в Първа Панония и Норикум лангобарди, които откъснал от гепидско-лангобардския съюз. [7] Когато към 550 г. в Дакия дошли 12.000 кутригури като съюзници на гепидите срещу лангобардите, гепидите ги препратили в ромейските земи през собствената си страна (някъде към днешна Корабия),

 

 

5. Diculescu, Die Gepiden, р. 114 sq.; срв. Дуйчев, Балканският югоизток, стр. 234, под линия.

 

6. Libri de bellis, VI, 15, р. 214 sq.; срв. Diculescu, р. 124 sq.

 

7. Libri de bellis, VII, p. 33, 443, 15.; срв. Hauptmann, p. 138 (с литература).

 

54

 

 

понеже достъпните места към Тракия и Илирик през Дунава били пазени от византийците. Пак по това време гепидите пренасяли отсам Дунава в ромейските предели голям брой славяни, като вземали по един статир на глава. Опитът на Юстиниан да привлече гепидите за „съюзници" останал напразен. Скоро обаче те пак поискали да бъдат φίλοι и σύμμαχοι на империята. Но Юстиниан, недоволен от отношенията им със славяните, скоро отхвърлил договора си с тях, сключил съюз с лангобардите и изпратил срещу гепидите войска... Така към края на Юстиниановото царуване Сирмиум бил върнат на империята. [8] Изобщо в края на своето управление Юстиниан привлякъл лангобардите на своя страна, с което нанесъл сериозен удар на тройния съюз между лангобарди, гепиди и херули. Оттогава германските племена постепенно престанали да навлизат в граничните области на империята. [9] Те отстъпват местата си на аварите и отчасти на славяните, които, както казахме, вече започват да проникват в тези земи. Но пребиваването на всички германци в Илирик не останало без следи. На запад и юг от Железни врата местни имена като например Аликанобург или Скулкобург свидетелствуват за германски поселения. Тук ще посочим накратко резултатите от опита на югославския изследвач И. Ковачевич да групира намерените археологически материали за разселването на германски етнически групи из територията на днешна Югославия. Трябва да се подчертае, че неговите наблюдения, макар и не всякога да изглеждат сигурни (особено когато почиват на малоброен или спорен археологически материал), все пак до голяма степен се покриват с историческите известия. В Улпиана (Липлян на Косово) е открит гроб, чийто богат инвентар археолозите свързват с пребиваването там към средата на VI в. на германски наемници на служба на Византия заедно с техния вожд Амалфрид. Те трябвало да отидат на помощ на лангобардите, но едно въстание ги задържало в Улпиана. Подобни археологически материали, които се свързват главно с готите, има и в Дунавската област — в Ледерата (Рама?), Виминациум (Костолац), Маргус (Ораше при Дубравица). Находки, може би германски, са намерени около Белград, но не е сигурно дали те не са от по-ранна епоха. В Босна на няколко места има следи, от които най-важните са около Сараево. В Херцеговина следи от готи се търсят около

 

 

8. Libri de bellis, VIII, 18, р. 581, 19 = ГИБИ, II, стр. 142; Ibidem VIII, 25, р. 624, 23 = ГИБИ, II, стр. 146—147.

 

9. Вж. общо по тези въпроси Diсulеsсu, р. 101 sq.; Rappoport. col. 1150—1167.

 

55

 

 

Мостар и при Св. Вид край Меткович. Като германско (готско) се сочи и името на гр. Оталеж. Когато Хиерокъл е писал своето съчинение Συνέδημος, т. е. по време на Юстиниановото царуване, римската провинция Превалитана е била в готски ръце. Изглежда, че в края на V в. е била опожарена Дукля (Диоклеа), главен град на провинцията. Следи от пожар наистина са намерени при една обществена сграда. Някои автори обясняват като готско и старото име на днешния град Никшич Анагаст. По Адриатическия бряг следи от готско пребиваване има главно около Салона и до Стон при Дубровник. В Истрия също са запазени веществени доказателства за пребиваването на лангобарди и готи. Амфитеатърът в Пула е служил за пребивалите на готски гарнизон. Археологически находки, които се свързват с лангобардите, са намерени и в Пингвентум (Брежац) при Бузет и др. Намерените находки при Михово, Дърново, Кучели, Кариова (все в Словения) също се смятат за лангобардски. Гепидски и херулски следи се намират естествено най-много около Срем, където околността е доста богата с находки. Подобни находки има и около Таурунум (Земун). [10]

 

И в Мизия през VI в. все още е имало потомци на източните готи, заселени там през IV в., които не били последвали Теодорих обратно в Италия. [11] По времето на Йорданес в „Никополската област в полите на Хемимонт" [12] живели остатъци от западните готи, заселили се някога с Улфила в Мизия. Трябва да се отбележи, че в гр. Аксиопол (Северна Добруджа, днешния Хиног) са намерени няколко надписа, които показват, че и там е живяло готско население, по всяка вероятност малочислено. [13]

 

Има едно сведение за поселване на германци в Източна Тракия. Към средата на VI в. един отхвърлен претендент за престола на лангобардите на име Илдигис, след като странствувал известно време из Венетската област и в земите на дакийските славяни, бил приет с дружината си (около 300 души) в пределите на империята. Но хората му, останали недоволни от отношението към тях, избягали заедно с един византийски пленник, гота Гоар, и за известно време спрели в Апри, където

 

 

10. Коvаčеvić, p. 19 sq.

 

11. Libri de bellis, V. 16, p. 83, 16—20 = ГИБИ, II, стр. 116—117.

 

12. Iordanis Getica, р. 127 = ЛИБИ, I, стр. 359 сл.

 

13. Barnea, Quelques considérations, р. 285. Въз основа на находки от т. нар. лъчисти фибули някои автори посочват следи от германски поселения главно в Северна и Източна България. Вж. главно I. Welkov, рр. 1—4. Но ние не наблягаме особено на тези находки, понеже по тия фибули все още се спори.

 

56

 

 

вече имало заселени лангобарди. [14] В тази част на полуострова обаче няма следи от германски заселници—това пребиваване е било вероятно краткотрайно. [15]

 

А сега нека приведем бледите цифрови данни, които имаме за числеността на споменатите народи. Цялата византийска войска, изпратена срещу гепидите, брояла 15 000 души (обикновено войските на Юстиниан се състояли от 10 до 20 000 души). Това все пак е указание, че противникът (т. е. гепидите) не бил смятан за многочислен. Освен това в същата войска имало 1500 херули като съюзници на византийците и други 3000 херули, които били минали пак на византийска страна. И херулите никъде не се споменават като многочислени групи. [16]

 

За нахлуването на славяните, които през VI и VII в, предизвикали толкова големи, и така съдбоносни промени в балканските владения на Византия, е писано, както казахме, извънредно много. Всички тия събития са добре известни. Преди всичко трябва да се отбележи, че с право нашите по-стари изследвачи и някои съвременни специалисти по тези въпроси смятат идването на славянски поселници на Балканския полуостров да е започнало преди VI в. По всяка вероятност славяни са идвали в балканските земи още през V в., а може би и по-рано. Това личи и от известен брой местни имена от славянски произход, засвидетелствувани през средата на VI в. у Прокопий. [17] Тези местни имена, макар и невсякога разчетени и обяснени със сигурност, показват, че най-малко 50—100 години преди тяхното засвидетелствуване у византийския автор славянско население е било проникнало и зaceднaлo на места в Дардания, в Горна Мизия, в Македония и дори в Тракия. Обаче това проникване е имало спорадичен характер, то е станало постепенно, като единични групи от заселници са се промъквали между другите жители на полуострова, и затова византийските автори не са ги отбелязвали в своите съчинения. Масовите нахлувания на славяни започват безспорно в началото на VI в. [18]

 

 

14. Libri de bellis, VIII, 24, р. 635 sq. = ГИБИ, II, стр. 147—148.

 

15. Освен това може да се посочи голям брой гепиди, херули и лангобарди, които като наемници са участвували поединично в Юстиниановата войска.

 

16. Libri de bellis. VII, 34, р. 451, 20 sq. Впрочем за голям брой гепиди става дума само в един пасаж у Теофан, по от по-късно време, когато гепидите са били подвластни на аварите. Става дума за едно сражение в днешния Банат, където били избити „30 000 гепиди и много варвари” (Theophanes, I, р. 282). В този случай обаче може да се съмняваме дали тези 30 000 души са били само гепиди.

 

17. Дринов, Заселение, стр. 143 сл.; Niеderle, Slovanské Starožitnosti, II, р. 179, п. 1; вж. особено Вл. Георгиев, Най-старите имена, стр. 321 сл.

 

18. Според Баришић: Зб. Радова, XXXVI, 1953, стр. 25—31 — от 495 г.

 

57

 

 

Ежегодни нахлувания на „анти и славяни" са отбелязани главно през Юстиниановото управление. Тук веднага трябва да се отбележи, че е трудно да се направи разграничение между следите, оставени от първите заселници, от тези, които са наследство на вторите. Археологическите проучвания в крайдунавските български земи и особено в Североизточна България, където може да се смята, че са били извършени нахлувания на анти, не могат в случая да ни помогнат — измежду тези проучвания няма нищо, което да позволява едно такова разграничение. Освен това все още остава спорен въпросът за етническия произход на антите, т. е. дали те са действително и напълно славяни, дали са от ирански произход или пък са смесено славяно-сарматско население. [19] Може да се твърди само, че в земите на днешна Северна България и Добруджа са навлизали не само антски племена, слезли вече в земите на ч. Долни Дунав, а и такива, които са живеели в Поднепровието. Това личи от находките в територията на СССР, най-характерна от които е т. нар. Перещепинско съкровище, в което се намира едно златно блюдо от средата на VI в., поправено от Патерн, епископ на Томи (до днешната Кюстенджа). [20] Третяков посочва езикови, археологически и етнографски материали за следите, които антите са оставили в днешните български земи [21], но някои от заключенията, които той прави въз основа на сходства в песни, носии и др. изглеждат несигурни. [22]

 

Прочее да се върнем към общите сведения за славянските нахлувания в Тракия и Илирик. Ние ще ги изброим съвсем накратко не защото смятаме, че всяко славянско нападение е било последвано от заселване, а защото по този начин се получава по-цялостна представа за честотата на „посещенията", за относителната численост на масите, които са навлизали, и за обсега на териториите, които са били посещавани от чуждестранните

 

 

19. Към литературата по този въпрос, посочена у Дуйчев, Балканският югоизток, стр. 241, Dujčev, Le témoignage, р. 203, п. 42, може да се добави Altheim, I, p. 71 sq., който поддържа схващането на Фасмер за аланския произход на антите, чиито потомци са днешните осетинци. Вж. също Артамонов, История, стр. 50 сл. (с посочване и на друга литература); Скрижинская, О склавинах и антах, стр. 7 сл., които отхвърлят решително възможността черняховската култура да се приписва на антите и ги смятат напълно за славяни (срв. и тук гл. I, стр. 28).

 

20. Вж. общо Б. А. Рыбаков, Анты, стр. 330. Друга литература за блюдото от Томи вж. у Barnea, Quelques considerations, р. 12.

 

21. Третьяков, Восточнославянские племена, стр. 196 сл.

 

22. Например, че коренът рос-, рус- може да се търси в името на река Росица, приток на Янтра, и др. Срв. пак там, стр. 198.

 

58

 

 

гости. По-нататък ще направим изводите за онова, което е останало от славяните в различните области на полуострова.

 

Византийските и източните автори винаги повтарят, че нападателите са били многочислени и че често пъти византийските войски не смеели да излязат насреща им. [23] Към средата на века (549 и 550 г.) славяните последователно превзели Топир, азположен близо до устието на Места, и като навлезли в областта Астика, между Филипопол и Адрианопол, стигнали до Дългата стена. Същевременно откъм Ниш и Сердика те искали да проникнат към Солун. Към 60-те години на VI в., когато на Балканите започват да се явяват аварите, панонските славяни стават техни данници. Тези славяни участвували във всичките аварски походи и понякога някои акции, които се приписват на аварите, са били в същност славянско дело. Дакийските славяни, които, изглежда, не влизали в този аваро-славянски „съюз", продължили нападенията си върху византийските земи било по свой почин, било подтиквани понякога от аварите. Едно важно числено сведение имаме за годината 578/579 (според някои изследвачи 582). Според думите на Менандър тогава 100 000 славяни нахлули в Тракия. Това число, дори ако се приеме, че е преувеличено, е все пак много по-голямо от всяко друго, посочвано от съвременниците за някое „варварско" нахлуване. По същото време славяните започнали да навлизат и в Пелопонес. Византийските хроники от по-късно време твърдят, че те останали там повече от 200 години. [24] Освен това след дълга обсада те превзели Сирмиум и се настанали там. Превзели също Сингидунум, Августа и, продължавайки по дунавския и черноморския път, завладели Анхиало и заплашили дори Цариград. За същото това време Иоан Ефески казва, че вече от четири години славяните се ширели из страната дори до Елада и се чувствували като у дома си. През последните години на Маврикиевото царуване византийските пълководци се опитали да възпрат тези нападения, които били взели вече застрашителни размери. Византийците проникнали в самите заселища на славяните и аварите, в днешно Влашко и Банат. Някои от тези походи били наистина успешни. Към края на VI и началото на VII в. големи славянски маси нахлули в Панония, Илирик

 

 

23. Славянските нападения са изброени в много проучвания подробно и с хронологични уточнения. Срв. пак Дуйчев, Балканският югоизток, стр. 229 сл.; Lemerle, Invasions, р. 281 sq.

 

24. Според данните в т. нар. Монемвазийска хроника: Lemerle, La chronique, р. 10.

 

59

 

 

и Истрия. Съобщенията на много места били прекъснати и ели градове изчезнали. Тогава цялото Адриатическо крайбрежие пострадало много. [25]

 

Към края на VI в. започват и, така да ги наречем, „официалните" обсади на Солун, на брой пет, които следват в продължение почти на един век. Те са били извършвани ту самостоятелно от местни славянски племена, заселени вече в днешна Македония и Гърция, ту с помощта на аваро-славянски сили, които идвали от Паноиия. [26] В разказа за втората от тези обсади пак се говори за броя на обсаждащите авари и славяни (около 100 000). Ние обаче смятаме, че не трябва да се отдава голямо значение на това указание, защото „Чудесата на св. Димитри", които ни осведомяват за тези обсади, са местни легенди с извънредно много преувеличения. [27] По време на Ираклий авари и славяни били пак гости на Гърция, дори един западен хронист отбелязва, че те я били „отнели от ромеите" [28]. Освен това през 617 г. [29] те извършили едно неочаквано нападение до Дългата стена, а в 626 г. в съюз с другия опасен враг на Византия за онова време — персите —обсаждали самия Цариград. [30] След катастрофата обаче, която настъпила за тях поради неуспешната обсада, между аварите и подвластните им славяни настъпил разрив. Аварите се оттеглили в равнината от Дунав до Турнфелд и престанали така дръзко да безпокоят империята и нейните балкански владения. [31]

 

Тук бихме искали да дадем някои данни за числеността на аварите, за да се ориентираме, разбира се само приблизително, за големината на техните военни групи, които на времето си са играли толкова важна роля. От едно сведение на Менандър научаваме, че аварите, които побягнали от властта на западните тюрки и тръгнали към Европа, били 20 000. [32] Значи можем да смятаме, че това е бил техният приблизителен състав, когато проводили пратеничество при Юстиниан. Естествено цифрата

 

 

25. Jиречек, Историја Срба, стр. 92—93, където са посочени изворите; срв. Баласчев, Новите възгледи, стр. 90—91.

 

26. За датировката на тези нападения вж. Бурмов, Славянските нападения, стр. 609 сл.; Баришић, Чуда, стр. 49—55; Lemerle, La composition, p. 753; Grafenaur, Kronološka vprašanja, pp. 23—54. В тези трудове е посочена и по-старата литература.

 

27. Tăpkova-Zaimova, Sur quelques aspects, р. 112 sq.

 

28. Isidorus Hispalensis, § 414а = ЛИБИ I, стр. 385.

 

29. За датата вж. Baynes, The date, pp. 110—128.

 

30. Barišić, Le siege, pp. 371—395.

 

31. Hauptmann, Les rapports, pp. 169—170.

 

32. Mеnander, р. 452 = ГИБИ, II, стр. 241.

 

60

 

 

20 000 не означава цялата маса, която е потеглила към европейските предели. В ония времена всичките тези народи, идещи от азиатските степи, са живеели винаги в движение — те са били „амаксовии", сиреч хора, живеещи в кола, както ги наричат византийските, а и някои китайски автори. [33] Посочената цифра, която е приблизителна, означава само мъжете, годни да носят оръжие, а останалата „челяд" не се брои. Но един път стъпили на европейска земя, където образували голям племенен съюз, аварите „се разраснали" извънредно много, т. е. под тяхно водителство започнали да потеглят най-различни етнически групи. [34] Затова не бива да ни учудва фактът, че когато в 578/579 г. византийският „началник на островите" Йоан трябвало да прехвърли по Сава авари, за да бъдат изпратени през Добруджа във Влашката равнина, те били на брой 60 000. [35]

 

В „Чудесата на св. Димитри" намираме едно интересно сведение за начина, по който се „набирало" население в тези „варварски " обединения. При нападения на аварите в началото на VII в. голям брой от населението на Илирик и Тракия било отвлечено. [36] Това население било отведено в аварските владения в Панония. То ще да е било вече с доста разнообразен състав, защото, както посочихме по-горе, по онова време населението в Източва Тракия е било смесено. Независимо от това, дали това население е било от гръцки произход, дали от романизовано провинциално население или е било с още други примеси, то е било съставено от християни, граждани на Византия, и те са се чувствували като такива. След като минали „60 години и повече", хаганът на аварите започнал да ги смята за „свой народ", който се бил вече смесил с всичките му други поданици — авари, българи и др.

 

За да разгледаме проникването на прабългарите на Балканския полуостров и отношенията им с авари, славяни и пр., ще трябва да засегнем и въпроса за честите нападения през VI в., отбелязани като „хунски" у много византийски писатели и най-вече у Прокопий. Дали тези нападения са били вършени от прабългари или от някои хунски племена или пък са дело на смесени племена от прабългари и хуни? Този въпрос

 

 

33. De aed., р. 103; Бичурин, стр. 301; срв. стр. 214.

 

34. Йоан Ефески казва: „Те били силен народ и особено много се умножили и засилили от многото северни народи, които подчинили и завоювали." Вж. Дьяконов. Известия, стр. 30.

 

35. Menander, р. 452 = ГИБИ, II, стр. 230—232.

 

36. AA SS, I. II. V. § 195, р. 179 sq. = ГИБИ, стр. 158 сл.

 

61

 

 

е поставян отдавна, разбира се, главно във връзка с произхода на прабългарите. [37]

 

Прабългарите са били познати на западните автори със своето народностно име през първата половина на V в. И на истина през втората половина на IV в. една част от прабългарите, които дотогава живеели в Кавказката област, били подчинени от хуните, влезли в техния племенен съюз и били увлечени заедно с тях на запад. В началото на V в. прабългари участвували в сраженията, които хуните водели с лангобардите. [38] Към средата на V в. една част от прабългарите, които били останали в Кавказката област, се оттеглили на север от Кавказ, откъдето започнали да навлизат в Източноримската империя като съюзници или като нападатели. Западният писател Енодий, живял в края на V и началото на VI в., познава прабългарите като наемна войска на византийците срещу готите през 483 г. или малко след 486 г. [39] Същото може да се каже и за Касиодор Сенатор, [40] за Марцелин Комес [41] и за Йорданес, [42] живели през първата половина на VI в., т. е. приблизително по времето, когато във Византия управлявал Юстиниан I. Византийските писатели от VII в. и някои от по-късно време, които черпят сведения от тях, също познават името прабългари. За тях те говорят само като за наемници на византийската войска, а по-късно — през втората половина на VI в. — и като за подвластни на аварите, в чиито военни групи участвували. Йоан Антиохийски споменава, че в 480 г. имало българи съюзници на Зенон срещу остготите. [43] Малала известява, че те участвували наред с „хуните" във Виталиановата войска (514 г.), [44] а според Георги Пизидийски българи участвували в обсадата на Цариград. [45] Трябва да се отбележи, че Йоан Антиохийски, които пръв споменава

 

 

37. По въпросите има обилна литература, вж. Бурмов. Към въпроса стр. 299—337.

 

38. Лишев, Прабългарите, стр. 351—364.

 

39. Enodius, р. 210, 22—211, 34 = ЛИБИ, 1, стр. 299—302. За датата вж. Бурмов, Въпроси, стр. 11.

 

40. Сassiоdоrus, р. 239, 14 — 240, 4; 252, 1—16 = ЛИБИ, I, стр. 306—307.

 

41. Marcellinus Соmеs, р. 95, 12—18 = ЛИБИ I, стр. 313.

 

42. Iordanis Getica, pp. 47, 20—22; 52, 2—14; 62, 9 — 63, 18 = ЛИБИ, I, стр. 333—334; 336—337. Срв. и Павел Дякон, който е живял през VIII в., но неговата „История на лангобардите" обхваща и по-ранни събития (Paulus Diaconus, pp. 55, 22—56, 20 = ЛИБИ, I, стр. 411—412).

 

43. Ioannes Antiochenus (Excerpta de insidiis), p. 135, 13—16 = ГИБИ, III, стр. 32. За датата вж. Бурмов, Въпроси, стр. 10.

 

44. Ioannes Malalas, р. 402 = ГИБИ, II, стр. 209.

 

45. Georgius Pisida, v. 197—198 = ГИБИ, III, стр. 233.

 

62

 

 

за българите, ги нарича „т. нар. българи". По същия начин и Теофан, когато известява за пръв път за българите, макар и да говори за нападение, извършено от тях по-късно (в 502 г.), пак ги назовава „тъй наречените" и дори добавя, че те нападнали, „преди да се узнае за тях.” [46] Това показва, че името „българи" е било ново за византийците. Те или не са познавали прабългарите дотогава, или са ги знаели под друго име. Що се отнася до първата половина на VI в., Йорданес казва, че българи често вършели нападения над византийските владения, а Прокопий Юстиниановият историк, живял в самата Византия, не споменава нито веднъж за нападение, извършено от българи, а говори само за нападения на хуни. [47] Агатий известява, че прочутото нападение от 559 г. било извършено от кутригури, [48] а Виктор Тунунски казва, че било дело на българи. [49] Оттук възниква въпросът, хуни ли са прабългарите и съответно участвували ли са в нападенията, извършени от „хуни" през времето на Юстиниан.

 

Повечето историци изтъкват, че т. нар. „хунски" нападения на Балканите през VI в. са били, също, както и други нападения от тази епоха, сборни. Ние смятаме, че българите са нападали заедно с други племена, които са влизали някога в състава на хунския племенен съюз. Върху етническия произход на тези прабългари е писано извънредно много [50] и по тези въпроси все още се спори. В настоящата работа, в която не си поставяме за цел да разрешим поотделно всички етнически въпроси, които предхождат заселването на отделните племена и народи на Балканите, ние няма да търсим изчерпателен отговор на този въпрос. Ще хвърлим само общ поглед върху главните мнения по посочените въпроси, без да се спираме на онези съчинения, които са писани с явна политическа тенденция и нямат нищо общо с истинското научно изследване. Тези съчинения добре са анализирани в посочената статия на Бурмов.

 

 

46. Theophanes, I, р. 143, 26—37 = ГИБИ, III, стр. 233.

 

47. Интересно е да се съпоставят главно следните съобщения :

Йорданес: „Чрез своите провинциални управители Юстиниан се противопоставил в многобройни сражения на херули, гепиди и българи" (р. 47, 20—22); същият: „Това са бедите, които римската държава понесла, освен всекидневните нападения на българи, анти и славини” (р. 52, 2—3);

Прокопий: „Хуни, анти и славини откак Юстиниан поел властта над ромеите нападали почти всяка година Илирик и цяла Тракия" (Hist. arcana, 18, р. 114, 15—19).

 

48. Agathias, р. 365, 1 — 389, 26 = ГИБИ, II, стр. 185 сл.

 

49. Victor Tonnenensis, p. 205, 15—16 = ЛИБИ, I, стр. 371.

 

50. Вж. преглед на голяма част от изказаните мнения у Бурмов, Към въпроса, стр. 299—337; Moravcsik, Byzantinoturcica, I, p. 308 sq.

 

63

 

 

Някои автори смятат прабългарите за тъждествени с някои от племената, участници в хунския племенен съюз, например кутригурите, и слагат знака на равенство между нападенията на българи и кутригури. [51] Други гледат на тях по-общо като част от смесица на остатъците от онези хуни, които след смъртта на Атила се върнали от северния бряг на Черно море на изток, с огурските племена. [52] Трети пък изказват мнение, че българите може и да са участвували в нападенията на кутригурите, но не са идентични с тях, а са отделен народ, чието образуване трябва да се търси в сарматската епоха, и че към тях са се прилепили и други етнически елементи, главно оногурски. [53] Четвърти предполагат, че те са тюркоезични племена, оказали се на пътя на хунското нахлуване, и част от тях били увлечени от хуните в напредването им на запад. [54] Има и други изказани мнения: че българите като отделен народ проникнали в Европа през 60-те години на V в. заедно със савири и оногури, че произходът им трябва да се търси във връзка с тоя на ефталитите и да се определят като „предтечи и потомци на европейските хуни" [55] или пък обратно — че българите като отделна племенна група от сармато-аланските племена въобще не са влизали в хунския племенен съюз, а са проникнали в Среднодунавската равнина след разпадането на хунското могъщество. [56] Да споменем мимоходом, че е изказано мнение и за германски произход на прабългарите. [57] Най-близко до истината ни изглежда последното обобщение, което Артамонов дава в своя голям труд „История хазар": „Нито Прокопий, нито Агатий знаят за българите, но те не знаят и за никакво друго население в степите на Приазовието и Причерноморието освен за утигурите и кутригурите, които очевидно са били обединения от няколко племена (разредка моя, В. Т.-З.), появяващи се самостоятелно или в други обединения под други имена — напр. хуни, българи, оногури и пр." [58] Той конкретно смята, че българите са угри, присъединили се към хуните още в Западен Сибир и Приуралието. [59] Не можем да се произнесем

 

 

51. Вж. напр. Златарски, История, I, 1, 1927, стр. 33.

 

52. Moravcsik, Byzantinoturcica, I, р. 108 sq.

 

53. Бурмов, Към въпроса, пос. съч.

 

54. Очерки истории СССР, стр. 588—590 (автор А. П. Смирнов).

 

55. Althеim, I, pp. 26, 213.

 

56. В. Т. Сиpотенко, Основные теории, стр. 3—42; същият, Византия, стр. 43—70.

 

57. Detschew, Die ostgermanische Ursprung, p. 189—216; Източногерманският произход, стр. 1—25.

 

58. Артамонов, История, стр. 87.

 

59. Пак там, стр. 83.

 

64

 

 

с точност дали може да има някаква общност между българи и угри, но смятаме, най-общо, че прабългарите са от тюркски произход (в хунския племенен съюз е имало и много други тюркски племена). Трудно е за един сравнително кратък период — главно началото на VI в. — да се разграничат отделните етнически групи, които са обитавали северното Черноморско крайбрежие. При различните прегрупирвания и образувания на съюзи тези племена са изменяли имената си според това, коя племенна група е заставала начело на дадено обединение и кой е бил неин вожд в определения период. Решаващо било — както е случаят с аварите — коя група под какво „знаме" е идвала в определения период. Безспорно, когато на северозападните брегове на Азовско море и по десния бряг на р. Дон кутригурите и утигурите добили надмощие над околните племена и започнали да се насочват към Византийската империя, в техните военни групи имало и прабългари. Тези походи са все още „български" за западните автори, защото те били навикнали на присъствието на прабългарите в боевете, които малко по-рано се водели между Византия и западните ѝ съседи. За Прокопий обаче те били „хунски" в най-общия смисъл, тъй като този автор не е познавал тогава сложния етнически състав на нахлуващите групи. Тези нападения или дори заселвания са наричани от него „кутригурски", съответно „утигурски", когато групата водителка е била измежду едното от тези племена или обединения.

 

Подобно на другите етнически групи „хуните" идвали понякога като врагове, а понякога се заселвали временно по граничните области като федерати. Но по тези въпроси ще говорим по-нататък. Тук ще изтъкнем само, че когато прабългарските групи били увлечени в аварския племенен съюз, те пак навлизали във византийските владения ту като „съюзници", ту като неприятели в зависимост от това, какви били отношенията, на империята с аварите. В 597 г. пълководецът Петър срещнал (вероятно в Долна Мизия) 10 000 българи, поданици на хагана, които си ходели свободно поради мира, сключен тогава между Византия и аварите. Пак поданици на аварите били и онези прабългари, които под водителството на Кубер и Мавър проникнали уж миролюбиво в Македония през 80-те години на VII в. и направили опит да превземат Солун. [60]

 

 

60. Срв. по-горе, бел. 26. За заселването на тези българи в Македония вж. главно Н. Милев, Кубрат от историята и Кувер от „Чудесата на св. Димитър", стр. 557—586.

 

65

 

 

В края на VII в. в Добруджа и Мизия се явява дружината на Аспаруховите прабългари и между нея и империята се установяват вече отношения, различни от дотогавашните. [61] Какво би могло да се каже за приблизителната численост на Аспаруховите прабългари, които щели да станат една от основните съставки на българската народност? Прави впечатление, че идващите от Азия племенни групи са съставени обикновено от дружини по 10 000 души. Както казахме, аварите са били две такива групи. Заселените в Тракия по време на Юстиниан кутригури и Алцековите прабългари са били също 10 000. Най-после и Михаил Сирийски изрично казва, че Аспаруховата дружина брояла 10 000 души. [62] Значи, ако приемем условно тази цифра, виждаме, че те са били само няколко капки в славянското море. Но сега, макар и да е възможно в тяхната дружина да е имало и други етнически примеси, те идват самостоятелно, със своето име, и държавата, която ще се роди на Балканите, ще носи това име. Също както е случаят с аварите, те ще възглавяват походите, а ядрото на военните сили ще бъде от славяни. И това ще продължи един-два века, докато изчезнат техните следи в славянското море. Но това е вече въпрос, който излиза от рамките на настоящата работа.

 

Накрая, за да приключим този преглед на етническите групи, които за по-дълго или по-кратко време са посещавали балканските земи, трябва да изтъкнем, че спорадично, на места, са били настанявани и други по-малки групи, идещи от Азия. Това е ставало, както и в предишните векове, по пътя на военната служба, когато в оголените и застрашени тракийски области са били докарвани значителни контингенти от войници, за да ги бранят, а и за да ги обработват. За тази цел очите на византийските управници се обръщали главно към Армения, която тогава се намирала „между Иран и Византия, подчинена н единия, под протектората на другата, във вечен стремеж да съедини в едно цяло разделените части на страната си, за да стане отново единна и самостоятелна държава." [63] Лавиранията на отделните арменски князе между двете могъщи за времето държави станали причина да се гледа на тях като на „народ упорит и непокорен" [64] и да се използува всеки удобен

 

 

61. Въпросът за първата българска държава беше повдигнат напоследък отново и многократно. Срв. тук бел. 29 към увода.

 

62. Срв. Войников, Някои въпроси, стр. 283.

 

63. Пигулевская, Сирийские источники, стр. 88. Срв. Charanis, The ethnic Changes, p. 33 sq.

 

64. Малхасянц, Себеос, гл. XIII (VI), стр. 45.

 

66

 

 

случай масово да се прехвърлят в Тракия арменски дружини. Това твърде подчертано е отбелязал епископ Себеос главно за времето на Маврикий и Фока. Понякога сред така изпращаните дружини избухвали бунтове и те, търсейки временна подкрепа у персийците, успявали да се укрият. Друг път византийският двор успявал да убеди с пари и подаръци арменските князе да заминат за Тракия, [65] където пак по сведения на Себеос те участвували в сражения край Дунава и пр.Интересно е да проследим дали тези войски са били изпращани само временно или просто са били заселвани там като гранично население. Войските са били отправяни в Тракийската земя под водителството на своите князе и пълководци:

 

„И тъй той (византийският император), казва Себос, наредил да се събере цялата конница от Армения и князете от нахарарските родове, изкусни, умеещи да се сражават в строя на копиеносците. Също така наредил вторично да се завербува в Арменската земя много голямо количество войска от доброволци или от войници, набрани по възраст (друго четене: по ръст) и да образуват от тях полкове. Техен военачалник бил Мушег’Мамиконян." [66]

 

Пак същият автор ни осведомява, че в края на своето царуване Маврикий изпратил Приск в Армения, за да събере „30 000 души със семействата им и „да ги преселят в Тракия" [67]. Но понеже дошла вест за убийството на Маврикий, Приск се върнал в столицата и не се знае дали тези 30 000 семейства са отишли до местоназначението си. Този случай все пак служи за указание как изобщо са били настанявани в Тракия тия преселници, които вероятно са оставили известни следи сред етническия състав на тези места. Също така има посочвания за заселване на сирийци в Тракия, а по крайбрежните градове още от IV в., както отбелязахме, имало заселени и известен брой евреи. [68]

 

*  *  *

 

Хронологическите рамки, в които са ставали нахлуванията и поселенията в продължение близо на два века, показват, че следите от германските поселници значително намаляват към средата на VI в. Обаче останалите съперници в завладяването на византийски земи — славяни и т. нар. хуни — участвували в тази борба почти

 

 

65. Малхасянц, Себеос, гл. XIV (VI), стр. 47; гл. XXVIII (XX), стр. 61.

 

66. Пак там, гл. XVI (VIII), стр. 48.

 

67. Пак там, гл. XVIII (XX), стр. 48. Срв. Dölger, Regesten, № 137.

 

68. Е. Ешкенази, Начало на заселване на евреите на Балк. п-ов, техния бит и култура (под печат). За преселници от Сирия срв. и стр. 76.

 

67

 

 

наравно до края на Юстиниановото управление. Първоначално славяните не слизали в равнината на юг от Балкана, но към средата на VI в. те вече навлезли в областта Астика. [69] Само няколко години по-късно кутригурите стигнали дори до предградията на Цариград. Обикновено след грабителските акции и едните и другите се оттегляли зад Дунава. През втората половина на VI в. след борбите на кутригури и утигури т. нар. хунски нашествия поотслабват и нападенията се водят главно под егидата на аварите. Всред тях е имало, както казахме, и прабългари и др., но славянският елемент добива явно надмощие. Славяните тогава нападат по два начина: дакийските славяни — самостоятелно, а панонските — заедно — с аварите. Ето защо вече към края на VI в. никой не се сеща да каже, че „хуните всяка година нахлуват". Съвременниците се оплакват, че славяните „са заседнали спокойно в ромейските провинции, без грижа и страх" [70]. Ние смятаме, че в някои райони дори още през живота на Юстиниан някои от славяните са се заселили в полетата, и то в тракийските полета. Прокопий признава, че по времето, когато е писал своето съчинение„3а постройките", Филипопол, Бероя, Адрианопол и Плотинопол „се намирали в съседство с много варварски племена". [71] Освен това един откъс от Pratum spirituale на Йоан Мосхос (живял по време на Тиберий и Маврикий) ни известява за разказа на един солунчанин, игумена Паладий. Този игумен Паладий разказвал, че по времето на известния отшелник Давид Солунски, който умрял през 535 г., около Солун бродели „варвари", които безпокоели жителите на града и околностите. [72] Тези „варвари", които продължили да вършат своите дребни набези и след смъртта на Давид, по всяка вероятност са били славяни, които вече през втората четвърт на VI в. са бродили около Солун, постепенно усядайки в земите около него. Ето защо ние смятаме за неправилно твърдението, че действителното славянско заселване на полуострова започва в началото на VII в. [73] Според нас

 

 

69. Libri de bellis, VII, 40, р. 481, 7 sq. = ГИБИ, II, стр. 136—137.

 

70. Schönfelder, Die Kirchengeschichte, p. 255 (посочено у Иpечек, Поправки и добавки, стр. 23).

 

71. De aed., IV, 11, р. 145 = ГИБИ, II, стр. 176.

 

72. Тыпкова-Заимова, Нападения, стр. 3—7.

 

73. Такова е мнението на повечето автори, отразено и в голяма част от общите ръководства по византийска история и история на южните славяни. В последно време вж. това мнение и у Nestor, Les Slaves, р. 58 sq. За по-ранно заселване на славяните вж. Брайчевский, К истории, стр. 131 сл., който смята, че славяните търсели места за отсядане на полуострова след войната в 550—551 г. Вж. също Липшиц, Очерки, стр. 27. Срв. обаче рецензията на А. П. Каждан: ВВр, XXIII, 1963, стр. 234—235, който тук потвърждава изказано и другаде от него мнение; „расселение славян на територии к югу от Дуная, начавшееся не ранее середины VI в. (а скорее всего, во второй его половине). . ."

 

68

 

 

още тогава, по време на Юстиниановото управление е настъпила известна промяна в „раздаването на земи”. Никога византийците не биха отстъпили „под договор" места в Тракия, т. е. в земи, непредназначени за федерати, а намиращи се ὑπὸ τὴν Ῥωμαικὴν πολιτείαν. И промяната, макар и непризната официално, се състои именно в това, че славяните започнали да се настаняват независимо от волята и решението на управляващите среди. И ето защо през втората половина на VI в. понякога се получава странното положение византийска войска да воюва на север от Дунава срещу славяни като официални врагове в момента, а на връщане да бъде нападната в Мизия или дори в Тракия от скитащи славянски или български дружини. [74]

 

През VII в. Мизия и Тракия малко си отдъхват от нападения. Далмация, Илирик и Македония обаче все още страдат от нашествия. Според едни автори още през време на управлението на Фока, а според други на Ираклий [75] падат Салона и Епидавър и други далматински градове. [76] Както вече бе посочено, ако не смятаме обсадата на Цариград, за Тракия са отбелязани само две нападения — в 610 и в 617 г. Може би това относително спокойствие се дължи на обстоятелството, че Мизия и Тракия са страдали по-често от дакийските славяни, които вършели нападенията си ту подтиквани от аварите, ту по свой почин. Към края на Маирикиевото царуване византийци и авари се договарят първите да имат право да преминават Дунава, за да воюват срещу дакийските славяни. И те неколкократно използуват това си право с по-голям или по-малък успех. Това означава, че от този момент договорните отношения (ако такива е имало) между авари и дакийски славяни са били прекъснати и че може би дакииските славяни са били принудени да отбраняват своите поселища отвъд Дунава и срещу аварите. [77] Затова те не са били в състояние вече да

 

 

74. Срв. Соколов, стр. 45—46 и 66.

 

75. Според Баришић, Цар Фока, стр. 73—86, по време на Фока е имало примирие между византийците и хагана, та аваро-славяните не са нападали.

 

76. Вж. подробности у Jиречек, Романи, стр. 32—33.

 

77. Наистина тези отношения са доста сложни: от една страна, има договор между аварите и византийците и двете страни имат право на нападения срещу славяните във Влашко (Simоcatta, р. 273), от друга, когато мирът между византийци и авари бива нарушен и византийците навлизат във Влашко, аварите унищожават антите като „съюзници на ромеите” (пак там, стр. 293). Това изглежда като протест срещу нападенията на византийците, против дакийските славяни. Обаче едно е сигурно: когато започват последователните походи отвъд Дунава на пълководците Приск и Петър, аварите не предприемат нищо срещу византийците.

 

69

 

 

нападат постоянно Мизия. Това обаче не значи, че те не са могли да търсят там места за поселване по мирен начин. Напротив, твърде възможно е именно тогава — първата половина на VII в. — седемте племена да са се поселили в Мизия и да били измежду средата на дакийските славяни, бягащи от бедствията в своите земи. [78] Те или веднага са били приети „под договор" от византийците, или пък последните са се съгласили да узаконят настаняването им и да ги оставят да пазят Дунавските земи, както някога Юстиниан беше поканил антите да влязат в същите споразумения, предлагайки им град Турис. Защо византийските автори нищо не споменават за тези събития? Защото за тях те са вече нещо обикновено, което не прави впечатление и което не се отбелязва в официалните хроники. Така случайно научаваме, че през първата половина на VI в. около Солун вече бродят славяни, че към края на века те обсаждат града. Едва към 20-те години на VII в. се говори за имената на заселилите се племена в Македония и дори Гърция.

 

По същото време — царуването на Ираклий — се поставя според Константин Багрянородни и заселването на сръбските и хърватските славяни в земите на Далмация и Превалитана. Още Иречек е възразил на преданието, съобщено от този автор, че тяхното заселване е станало със съгласието на император Ираклий и на доброволни начала — предание, което е било възприето от някои историци негови съвременници. [79] Той много основателно забелязва, че ако би било така, то византийското правителство би си запазило поне някои градове крепости, например Салона. Тези данни обаче на Константин Багрянородни

 

 

78. Jиречек, Историја Срба, стр. 97, смята, че седемте славянски племена са се преселили от Влашко през VII в. Напротив, Zеuss, pp. 606—607, изказва предположение, че след аварското идване в Европа през 558 г. една част от антите минали отсам Дунава и били поселени на ромейска земя като федерати. Той смята, че те не са могли да се върнат на левия бряг на Дунава, защото там се били разположили славините. Именно тези анти според него са бъдещите „Седем племена", които влезли в състава на българската държава. Цойс изказва и друго предположение, че същите анти помагали на византийския пълководец Петър срещу славините и затова хаганът изпратил срещу тях своя военачалник. Обаче от текстовете на Симоката и на Теофан личи, че всички тия събития стават отвъд Дунава и че в случая с отиването на аварския военачалник Апсих на война срещу антите става дума не за отделна група от тях, а изобщо за антите като съюзници на византийците.

 

79. Jиречек, Романи, стр. 37, главно бел. 49.

 

70

 

 

и до днес продължават да се разискват между учените, особено в Югославия. На първо място, спорен е въпросът за първата прародина на хърватите, тъй като според Константин Багрянородни е имало две славянски преселения — едно аваро-славянско, което е причинило разрушаването или западането на много далматийски градове, и второ —това на сърби и хървати. Според някои учени спорен е изобщо въпросът, дали хърватите са могли да се спуснат през Панония, където са били аварските владения, и да се настанят в посочените им нови заселища отсам Дунав и Сава. Други изследвачи са на мнение, че след създаването на държавата на Само (623 г.) аваро-славянският племенен съюз е бил вече значително западнал и че хърватското преминаване през Панония е било съвсем възможно. Освен това те добавят, че по всяка вероятност Византия се е обърнала към тях като към свои нови заселници, за да ги насочи срещу аварите. [80] Ние мислим, че двете основни предположения не се изключват взаимно. По всяка вероятност хърватските и сръбските племена са се спуснали на Балканите по свой почин, използувайки създаденото положение — разпокъсаност и липса на организация сред аваро-славянския племенен съюз, настъпили главно след неуспешната обсада на Цариград. Безспорно цариградските управници са приели по необходимост това тяхно настаняване и са се помъчили да го използуват за своя изгода, като насочат новите преселници срещу съществуващата аварска опасност. С други думи, и тук се е получило положение, подобно на толкова други, в места, където византийската власт по неволя се е споразумявала с настанили се вече на територията ѝ чуждоземни и ги е насочвала срещу други свои неприятели.

 

През първата половина на VII в. трайното проникване на славянските маси по всички краища на Балканите е вече действителност. За известно време това обстоятелство престава да тревожи особено много управляващите среди в Цариград, заети повече със събитията на Изток, където наред с персийската опасност започва да се издига нов свят, който ще донесе немалко грижи на империята, именно арабският. На Балканите нещата постепенно започват да се избистрят. По-долу ще разгледаме отношенията между новите пришълци и старото население, т. е. романизуваното провинциално население и самите нероманизувани траки. Но преди всичко би трябвало да се

 

 

80. Вж. общо Grafenauer, Nekaj vprašanj, р. 23 sq. Във Византийски извори, стр. 39—41, е даден подробен преглед на изказаните мнения по тия въпроси.

 

71

 

 

запитаме тук, доколко това население, което е съставяло дотогава етническото ядро на Балканите, се е запазило през VI и VII в. Според някои учени у византийските писатели от това време и специално у Прокопий определението Θρᾶξ, Θρᾶκες все още има етническо значение. И наистина посочват се примери като тези : „от двете страни на шатрата били траки и илирийци, след тях готи и до тях херули, след които идвали вандали и мавританци” [81]; „ ... трима от своите копиеносци: персиеца Артасир, масагета Бохас и тракиеца Кутилас" [82]. В тези и няколко подобни примери Бешевлиев ясно вижда народностната принадлежност на посочените лица. Без да отричаме това обстоятелство, би трябвало все пак да посочим и други няколко примера пак от Прокопий, които пък ни карат да тълкуваме другояче името „тракиец" и „траки". Например този автор твърде често употребява името „илириец" [83]. А в VI в. няма такава народност. Особено характерен в това отношение е примерът от De bell., VII, 12, р. 347, 5, където се казва: „Ние обходихме траките и илирийците." Очевидно авторът иска да каже; „Тракия и Илирик". В този смисъл неведнъж срещаме „мизи" вместо „Мизия" и „скити" вместо „провинция Малка Скития" [84], или пък „дарданци" вместо „Дардания" [85] и „македонци" вместо „Македония" [86], „епирци" вместо „Епир" [87], „лигурийци" вместо „Лигурия"(?) [88]. Пак у Прокопий, а и у други автори приблизително от това време се споменават

 

 

81. Дуйчев. Балканският югоизток, стр. 244, под линия, и Beševliev, Die Thaker, р. 258 sq.

 

82. Libri de bellis, VI, 2, p. 155, 155, 19—21, посочено у Beševliev, Die Thraker, р. 259.

 

83. Посочено y Beševliev на същата страница.

 

84. Ibidem, V, 5, p. 25, 5 = ГИБИ, II, стр. 116; V, 4, р. 19, 17 = ГИБИ, пак там, пос. стр. (Петър Илириец); VII, 12, р. 347, 5 = ГИБИ, пак там, стр. 123; VII, 29; р. 423, 11 = ГИБИ, пак там, стр. 129.

 

85. De aed., p. 132, 24 et 25 = ГИБИ; пак там, стр.169.

 

86. Пак там, p. 133, 20; 104, 26 = ГИБИ, пак там, стр. 155; 106, 7 = ГИБИ, пак там, стр. 156. Vulić, L'origine, р. 400 sq, смята, че в последния пасаж, където се говори за родното място на Юстиниан — Таврезия, намиращо се според Прокопий ἐν Δαρδάνοις, става дума за „земята на дарданците", а не за провинция Дардания. Главният му довод за това е, че в XI Юстинианова новела се казва, че императорът бил роден в Средиземна Дакия. Смятаме обаче, че и тук с този архаизиращ начин на изразяване се визира пак провинция Дардания и че тълкуването на Вулич трудно би могло да се поддържа главно поради израза на самия Прокопий, който казва ἐν Δαρδάνοις που τοῖς Εὐρωπαίοις, οῖ μετὰ τοὺς Ἐπιδαμνίων ὄρους ῷκηνται. Дарданци е поставено до „епидамнийци", което според самия Вулич е регионално означение за провинция Нови Епир, чийто главен град е бил Драч.

 

87. De aed., p. 104, 10 = ГИБИ, пак там, стр. 155.

 

88. Libri de bellis, v. VII, 1, p. 151, 5.

 

72

 

 

много лица с безспорно тракийски имена. Един от тях е посоченият по-горе Кутилас, друг началникът на гарнизона в Апиария (с. Ряхово, Русенско) Бузас, трети е маврикиевият пълководец Каст и др. [89] Какво трябва да заключим след тези съпоставки? През VI в. на Балканите нещата са били вече толкова объркани, че самият Прокопий, а още повече авторите след него не са били вече наясно относно промените, които всеки ден са ставали около тях (подобен случай посочихме по-горе във връзка с хуните). От една страна, има стремеж към архаизиране, който отличава всеки византийски автор, от друга, същият автор се сблъсква с невъзможността да отбележи какво точно е било онова население, в чиито земи по-рано безспорно са живеели траки. Така че той може спокойно да нареди до явно етнически названия като „вандали", „перси" и др. местни такива като „илирийци", „траки", „мизийци" и др. Разбира се, относно имената не може да има съмнение. Дедите на тези Кутилас, Бузас, Кузас и др. са били безспорно чисти траки. Но като се има пред вид традицията в личните имена, въпрос е дали в VI в. тези хора са все още такива. Все пак едно е сигурно — никой византиец, по произход например грък, не би взел тракийско име. Оттам можем да бъдем поне сигурни, че в VI в. на Балканите намираме население, което може и да е романизувано, но все пак по произход е тракийско. Приблизително такъв е случаят с бесите, които се срещат в VI в. Според Прокопий „по род бес” е едно лице, наречено Буркенций. [90] Освен това у Малала се споменава, че във войската на Анастасий имало „скити, готи и беси" [91]. Сведението не е много ясно, защото може и да се запитаме кои са тези „скити", изброени на първо място. Същото сведение обаче у Теофан гласи „войска от готи, беси и други тракийски племена" [92], а това означава, че Теофан смята бесите именно за едно от тези тракийски племена. Но той пише около 150 г. по-късно и едва ли е бил по-наясно какво точно е било положението на това население през VI в., когато самият Малала, изглежда, не го е знаел по-добре от Прокопий. Затова, струва ни се, в повечето случаи с това име са наричани онези жители на днешна Южна България,

 

 

89. Посочвания на много тракийски лични имена има у Дуйчев, Балканският югоизток, стр. 243—244; Бешевлиев, Участието, стр. 229; Idem, Die Thraker, р. 258 sq.; Dеtsсhеw, Die thrakischen Sprachreste, p. 79, 255.

 

90. Libri de bellis, VI, 26, p. 25, 17.

 

91. Malalas, p. 393, 17.

 

92. Theophanes, p. 145, 18.

 

73

 

 

които са обитавали някогашната територия на племето беси и които, разбира се, не са точно беси, но не можем да кажем доколко са запазили тракийския си облик или доколко романизмът е въздействувал върху тях. Може би имa случаи, когато с „беси" през VI в. са означавали общо „траките" и съответно езикът, който те са говорили, е бил тракийски (доколкото се е бил запазил). [93]

 

Освен исторически данни привеждат се и данни на топонимията като доказателство, че на някои места новозаселеното славянско население е дошло в непосредствен допир с тракийско нероманизувано население. За това се съди по фонетичните и морфологичните особености, които се срещат в тия имена. Много известни са примерите с форми като Пловдив (от тракийското Пулпудева) или Боруй (от Берое), свидетелствуващи за наличие на тракийски елемент, който ги е предал на славяните. [94] По този път на изследване може да приемем, че романскиятлемент е бил концентриран повече в триъгълника Скопие—София—Ниш [95], докато тракийският елемент се е запазил чист по-дълго време в Родопската област. Имената на реки, като Арда, Барголевица, Ерма, които по произход са тракийски, показват, че те са били предадени на славянското население направо от тракийското преди VIII в., когато се смята, че настъпва ликвидната метатеза. Иначе според законите на ликвидната метатеза, на които се подчиняват и чуждите имена, те биха гласили *Рада, *Браголевица, *Рема. [96] За съжаление и тук някои езиковеди изказват съмнение, дали между тия два елемента — тракийския и славянския — не е бил посредник пак романският. [97]

 

За подробното и цялостното поставяне на този въпрос, който продължава да бъде един от най-сложните въпроси от етногенетичните изследвания на Балканите, има голяма заслуга В. Бешевлиев. Освен в посочените по-горе негови изследвания

 

 

93. Beševliev, Die Thraker, рр. 260—261; срв. Cankova-Petkova, La survivance, р. 93.

 

94. Beševliev, Die Thraker, pp. 260—261, и посочената там литература

 

95. Но романският елемент е бил разпространен и на други места, където е имало тракийско население. Според данни на Геров, Проучвания, passim, сред тракийското население в Долнострумската и Горнострумската долина, което отчасти е било запазило народностния си характер, има също елементи на елинизация и романизания.

 

96. Zaimov, Quelques particularités, p. 81 sq.

 

97. Срв. Zaimov, op. cit., pp. 85—86; Studii classice, III, p. 12. Например В. Георгиев, Произходът на имената Родопи и Арда, смята, че името Арда е заето в български след IX в. посредством гръцки или арумънски.

 

74

 

 

той разгледа напоследък монографично въпроса за личните имена у траките. Авторът подлага на критика трудовете на някои изтъкнати учени от XIX в., като Томашек, Юнг и Иречек, а от по-късно време Цилиакус, които са крайни привърженици на тезата за повсеместното романизуване на балканското население, и стига също до заключението че нероманизувано тракийско население се е запазило главно на юг от Старопланинската верига. Изобщо той поставя на преразглеждане въпроса за повсеместната романизация и за размерите, които тя е добила през късната античност. [98]

 

Прочее, макар и да приемем, че славяните са заварили на Балканите и известен брой местно тракийско население, няма съмнение, че и тук те са станали онова мнозинство, в което са изчезнали постепенно всички други етнически елементи. Затова от VII в. нататък дълго време вече не се приказва за това старо население. Едва много по-късно ще се заговори за романизуваното население, което ще се появи главно по планините на Югозападна България и Тесалия под името власи. Но когато Аспаруховите българи настъпили в Мизия, те покорили според Теофан и Никифор славянските племена и се настанили в земите им. Никъде не става дума за друг вид население. Това ясно показва, че славяните вече масово се били настанили там. Разбира се, мъчно е да се допусне, че едно население изчезва напълно за един сравнително кратък период от време. Липсата на епиграфски материал още не е достатъчно доказателство за повсеместното изчезване на старото население, защото съвсем естествено е, че при тогавашното напрегнато и несигурно положение са се правили малко каменни надписи — така е било в днешна Северна България. [99] Но безспорно там смяната е станала по-бързо, особено в Североизточна България, която е била до голяма степен „федератска" земя, а по-бавно и вероятно частично в градовете и областите, където администрацията на империята се е задържала трайно. Не бива да забравяме, че представители на старото тракийско население — романизувано или не — са били проникнали и в градовете и на важни и отговорни постове. [100]

 

 

98. V. Beševliev, Ober manche. . . Theorien; В. Бешевлиев, Проучвания, стр. 66 сл. Интересно е посочването на Бешевлиев, че в едно писмо до проф. Милетич от 4. I. 1903 г. самият Иречек се разколебала предишното си схващане и се убедил, че тракийският език е продължавал да се говори до VI в.

 

99. Velkov, Zur Frage, pp. 267—280, смята, че в Северна България през V и VI в. е живеело население, което не е имало обичай да издига паметници с надписи.

 

100. Вж. по-горе, стр. 53, бел. 3.

 

75

 

 

От наличните епиграфски данни ясно личи, че през VI в. по Черноморието е бил запазен гръцкият елемент, който преобладавал там през античността. И през VI в. тук се срещат още чисто гръцки имена като Γεόργης υἰὸς Ἀρκάζου΄Σοφία θυγάθηρ Θεοκτήστου΄Ἐπιφάνις σαποῦνας΄Δαμιανὴ γαμετὶ γεναμένη Ἰωάννου. Въпреки това някои надписи направо ни осведомяват, че както в предишните векове, по Черноморското крайбрежие все още е имало преселници от малоазийските провинции. Такива са например Ἀμμόκις от Селинунт в Исаврия; Δανιὴλ υἱὸς Ἡλιοδώρου΄Ταρουτία Ἐμπόρων от Сирия; Ἐὐσταθία, θυγάθηρ Ι’λαυκοπίου γαμετὴ Σισιννίου γοναρίου от Понтийската провинция Хонориада. [101]

 

Писмени данни за етническите промени по тия места нямаме. Смятаме, че при тогавашната обстановка славяните, а дори и прабългарите дълго време не са могли да колонизират крайбрежието дори след трайното си установяване в Североизточна България. Там във византийски ръце останали здрави крепости, като Одесос (въпреки че околността му била заета от славяни) [102], Месемврия, Анхиало, Созопол. В тях още дълго време се запазило това гръцко население главно от малоазийски произход. Население също от гръцки произход е имало по-дълго време и на някои други места в Южна България (Пловдив [103]) и в албанските области на юг от Драч около Скампа (днешната Шкумба). [104]

 

Накрая бихме искали да отбележим, че докато в почти всички земи на полуострова славянските преселници изместват постепенно своите предшественици от романизуван или нероманизуван тракийски произход, в Албания се наблюдава нещо като

 

 

101. Beševliev, Spätgriechische Inschriften, р. 68, N. 97; р. 70, N. 100—101; р. 73, N. 103; р. 74, N. 105; р. 75, N. 106; р. 83, N. 116 etc.; срв. Velkov, Kleinasiaten, 19 р. sq. За Добруджа вж. по-специално Barnea, Quelques considérations, рр. 265—288; idem. Monumenta, X, 1958, 5—6, pp. 287—310; XII, 1960, 3—4, pp. 210—231. Разбира се, имало е и такива християнски гръцки имена, които не са принадлежали на малоазийски гърци, а са били давани на местни новопокръстени християни; срв. пак Barnea. Quelques considérations, p. 285.

 

102. Вж. В. Бешевлиев. Античната топонимия, стр. 351; срв. Ив. Дуйчев, Проучвания, стр. 16 сл. Предположението за славянското проникване във Варненско се основава главно на мнението, изказано още от Иречек, че името Варна е славянско. Самата Варна обаче е била във византийско владение и по времето на Паган. В 768 г. поради настъпили междуособици в България, преследван от противната партия, Паган потърсил убежище във Варна. Вж. Niсеphorus, р. 71, 5—8; срв. Тъпкова-Заимова, Крепости, стр. 45.

 

103. Beševliev, Spätgriechische Inschriften, р. 146—147, N. 212.

 

104. Weigand, Sind die Albaner? pp. 231—233.

 

76

 

 

обратен процес. Както се изтъква от изследвачите езиковеди, там в по-късно време настъпва албанизация на славянското население. В същност за етническите промени, настъпили в тези земи, не можем да кажем нещо съществено по-ново от онова, което е направено до излизането на ценните трудове на Селищев [105]. Оттогава, 30-те години на нашия век, почти няма специални проучвания от археологически или от езиковедски характер, които да осветляват по-пълно тези въпроси. Действително за времето на Прокопий имаме писмени данни, че славянски маси са прониквали, и то нееднократно, в областите до Епидамн (Драч) и че понякога ромейската войска не смеела да излезе насреща им — такъв страх всявали те. [106] Подробности обаче за тяхното настаняване там няма по писмени документи. Езиковедските изследвания са показали, че до този период населението по тия места, главно в северозападните области, било повече романо-далматинско, а, както се казва по-горе, на югоизток имало и гръцко население. От VII в. нататък започнало движение на славяни в областите на Бистрица, Воюса, Семени, Шкумба, откъм югоизток, т. е. от Костурско и Охридско-Ресенския край. Тези славяни били от българската група. От Горна Шкумба на север движението им намирало преграда в планинската верига, наречена Черменика. Друго направление на славянското движение в Албания вървяло откъм Черни Дрин към басейна на р. Мати. Това разселение било по-малобройно и то се състояло пак от славяни, принадлежащи към българската езикова група. Предел на тяхното напредване към северозапад била планинската местност Просек. Славянска група се спускала и от долното течение на Бели Дрин в басейна на съединения Дрин (под мястото, където се влива Черни Дрин) и по на запад. Тази група, която се заселила на запад от Черни Дрин, е принадлежала по-скоро към сръбската езикова група. Същото се отнася и за онези славяни, които са проникнали в района на Шкодра. [107] В същност изглежда, че самата „албанизация" започва късно. [108] Тогава запазилите се планинци албанци,

 

 

105. А. Селищев, Полог, и главно същият, Славянское население.

 

106. Libri de bellis, VII, 29, p. 423, 3—11 = ГИБИ, III, стр. 128—129.

 

107. Селищев, Славянское население, стр. 50 сл.

 

108. Според Селищев, пак там, стр. 81 сл., това станало чак след XII в., но ние смятаме, че този период е настъпил по-рано, от XI в., когато за пръв път в книжнината е засвидетелствувано името „албанци". А и тогава вече е имало всички условия за настъпване на този процес — от една страна, феодалните отношения били вече твърде развити, от друга, българската държава изгубила своята самостоятелност и своето влияние по тия места.

 

77

 

 

които са били сродни на илирицийте, слизат от планините и до голяма степен изместват славянското население, което в условията на развиващите се феодални отношения по тези места започнало да попада под феодална зависимост.

 

В новоизлязлата популярна „История на Албания”, [109] нещата са представени според нас твърде опростено и по общата схема, която имаме за славянските преселвания. Там се казва, че славянското население проникнало най-напред в равнините на северните албански области, където се смесило с остатъци от илирийското, а оттам — към VIII в. — и в планинските райони на Северна Албания. Разбира се, при липсата на конкретни писмени извори положението не може да се изясни с голяма точност. Но трябва да се подчертае, че тук, в Албания се наблюдава един интересен процес в развитието на етническите отношения. Масовото славянско заселване е безспорно — голяма част от жителските имена са славяно-български дори до XV в. [110] Това, което се получава в Албания в по-късно време — поглъщането на славяните и численото им намаление — напомня друг един процес, който се наблюдава в много по-малки размери на много места в балканските области — именно появата на влашкото население в стопанския и дори в обществения живот. Навсякъде другаде българската държава като обединителен център на славянското население е изиграла своята трайна роля. В Албания обаче, една крайна провинция, при това в голямата си част планинска земя, това явление—било много отслабено и по времето на византийското владичество съвсем изчезва.

 

На изчезване са били осъдени и славяните в Гърция, където византийската власт по-лесно е възвърнала своето административно управление. Там „отвоюването" на земите от славянските пришълци започва още от втората половина на VIII в., но взима уголеми размери и се провежда системно главно през IХ в. [111] Правилно е изказаното мнение по отношение на мизийските славяни, че може би те биха имали съдбата на славяните в Гърция, т. е. че и те биха се претопили постепенно, подложени на византийско влияние, ако не се бяха свързали с Аспаруховите българи и не бяха образували трайно обединение срещу Византия. [112] Но поради коя причина именно в Мизия е била образувана българска държава в резултат на общественото развитие

 

 

109. Historia е shqiperisë, I, р. 153 sq.

 

110. Както се вижда от материалите, издадени от Inalcik, passim.

 

111. Вж. общо литературата у Tăpkova-Zaimova, Sur quelques aspects, p. 67 sq.

 

112. Соколов, стр. 72—73; срв. Lemerlе. Quelques remarques, р. 347 p. 8.

 

78

 

 

на прабългари и славяни, а в Македония, където имало същите условия, такава държава не е възникнала? И защо именно мизийските славяни стават ядрото, около което се обединяват всички югоизточни славяни? Главната причина била наличието на един от тези запазили се византийски центрове в Македония, където била концентрирана голяма военна сила. Става дума за Солун, който е бил сам по себе си здраво укрепен и е можел при нужда, т. е. ако опасността заплаши общите интереси на империята, да получи помощ от Цариград, докато Мизия се намирала на много и много мили разстояние от Византийската столица. [113]

 

Славяните от сърбохърватската група също били много отдалечени от византийските центрове, но за тяхното приобщаване са се борили освен Византия и западните оформящи се у народностни обединения. Затова те останали дълго време като полунезависими данници на Византия.

 

Да се върнем към разглежданата епоха. Интересно би било да се съпоставят числено новите пришълци с населението, което те са заварили при своето настаняване. За съжаление такава модерна статистика се оказва невъзможна. [114] Известно е, че в онези времена земите не са били гъсто населени и цели области са били обезлюдени от нашествия, епидемии и други бедствия. Известно е също, че пришълците не са се разпределяли равномерно по новата територия. Дадохме приблизителни цифри навсякъде, където ги намирахме, но тези цифри са само едно сравнително указание за съотношението между пришълци и коренни жители.

 

Концентрирането на старото население ставало, доколкото е било възможно, в големите градове, някои от които организирали сами отбраната си. Солун например е бил многократно принуждаван да се грижи сам за защитата си от славянските нападения, за едно от които „дори обладателят на скиптъра" не знаел. [115] Градска милиция, както вече посочихме, имали и градовете Анасамус, Бероя, Филипопол и Апиария. А според един надпис от края на VI в. архиепископът на Сердика се грижел за отбраната на града. [116] Това се налагало, от една страна, поради слабата централна власт и лошата по това време организация на войската, а от друга страна, защото

 

 

113. Срв. Войнов, По някои въпроси, стр. 282.

 

114. Andréadès, pp. 117—126.

 

115. AA SS, op. cit., pp. 170., n. 177.

 

116. Венедиков, Един нов надпис, стр. 323 сл.; Beševliev, Spätgriechische... Inschriften, p. 2 N. 3.

 

79

 

 

много от градовете били вече окръжени от бродещи „варвари", повече или по-малко уседнали, но още непризнати от Цариград, поради което не се стеснявали да вършат дребни нападения в околностите. По време на всички нашествия селата и полетата значително страдали от опустошенията, на които били изложен. Много автори говорят, че при отеглянето си нашествениците завличали със себе си голяма плячка и добитък,а също и значителен брой пленници (понякога до 1000—2000 души заедно с жени и деца). Така големи области се обезлюдявали, понеже и останалото население се оттегляло в планините на вътрешността.

 

Славяните не държели дълго време отвлечените във Влашко пленници. [117] При техния обществен строй робският институт не бил от полза. Отвлеченото население постепенно добивало същите права, които имали останалите членове на обществото, в което попаднали. С течение на времето те от своя страна упражнили немалко влияние върху това „варварско" общество и допринесли например да се наложи простонародният латински език в днешно Влашко. [118] Не бива обаче да преувеличаваме броя на балканските заселници, които доброволно или принудително проникнали във Влашката равнина, и влиянието, което те са упражнили в новите си заселища. [119] Както при всички големи бедствия, разселването на пострадалото население е ставало в различни страни. Хора от Североизточна България са се приютявали в градовете по Черноморието, където византийската власт е била още запазена. За това свидетелствува надгробният надпис на един доростолски епископ, който умрял в Одесос, където бил погребан. [120] Жители от същите места са бягали дори в Италия — страна, в която след готската война е царувало относително спокойствие. Данни за това намираме в друг надпис. В него се говори за пренасяне на мощите на доростолския мъченик Дазий в Анкона. Този надпис  е от VI—VII в. [121] Естествено и в Далматинските земи разселването е ставало също от вътрешността към укрепените центрове на крайбрежието. Преди падането на Салона там се е приютявало население от Сирмиум, [122] чиито големи бедствия

 

 

117. Mauricius, р. 272 = ГИБИ, II, стр. 281.

 

118. Срв. Иречек, Оправки и добавки, стр. 25.

 

119. Вж. някои мисли у С. Dаiсоviсiu, Еm. Pеtrоviсi, Gh. Ştеfan, p. 23.

 

120. Kalinka N^e 361, Веšеvliеv, Spâtgriechische, Inschriften, p. 76, N. 107.

 

121. Сumоnt, pp. 369—372.

 

122. Mосzy, p. 223.

 

80

 

 

от аварски нашествия са известни. Най-после от текста на едно житие узнаваме, че към средата на VII в. в Сицилия покрай населението, което говорело гръцки, се появило и население, което говорело латински език. [123] Както изглежда, то било дошло от южните части на полуострова, за да се спаси от прииждащите по тези места аваро-славянски маси. От друга страна, както видяхме, в отсамдунавските области постоянно се промъквали славянски групи. По всяка вероятност последните са се настанявали отделно от заселищата на местното население. Неправдоподобно изглежда да са се създали веднага отношения на доверие между пострадалото местно население и новите пришълци. За това обаче ще говорим по-нататък.

 

Проникването на новото население в градовете е ставало вероятно, след като цялата околност е била завладявана от него. Това предполага доста продължителен период на „аклиматизиране" [124]. Обикновено завладяването на крепости не става по мирен начин и затова много градове са били разрушавани, някои до основи. По време на Анастасий и на Юстиниан старите разрушения били поправяни, [125] правели се и нови защитни съоръжения, но по-късно това е било вече невъзможно и излишно. Големите, бурни нашествия са ставали обикновено по старите римски пътища. [126] Тогава нашествениците са помитали всичко по пътя си и градовете покрай пътищата неминуемо са пострадвали.

 

В същност можем много малко да съдим според писмените извори за начина, по който нашествениците са вървели в тия

 

 

123. Р. Charanis, The Slavic Settlement, р. 41. Срв. обаче Lemerlе, La chronique, р. 48, който обръща внимание, че не бива да се преувеличава размера и на това „масово" изселване на пелононеско население към Южна Италия и че в него не трябва да се търси ядката на „последната елинизация на Сицилия и Южна Италия".

 

124. По времето на Юстиниан славяните не смеели да проникват още в укрепените градове. Прокопий посочва само един случай, когато една славянска група се била възползувала от полуразрушената крепост Адина в Долна Мизия, за да се крие там и да прави засади. Вж. De aed., р. 132 = ГИБИ, II, стр. 169.

 

125. За Юстиниановата епоха най-добре ни осведомява прочутото Прокопиево съчинение „За постройките", за което литературата е известна. Вж. общо Moravcsik, Byzantinoturcica, II, p. 491. За времето на Анастасий срв. един наскоро излязъл труд, който се отнася за Добруджа : I. Barnea, Contributions, pp. 363—374. Там се изтъква, че между другите обекти на строителната дейност на Анастасий в Добруджа е била издигната — може би пак тогава — 59-километрова стена между Аксиопол и Томи, която била сходна с Дългата стена при Константинопол.

 

126. Вж. Jиречек, Романи, стр. 39; срв. Бешевлиев, Античната топонимия, стр. 353.

 

81

 

 

случаи. Повечето пъти тези извори ни осведомяват за най-съдбоносните нашествия, като назовават само имената на пострадалите градове, а не и пътищата, по които неприятелите са минавали. Тия данни ние отбелязахме по-горе при изброяването на главните славянски нападения. Но, за да съдим, че това е ставало именно така не само в посочените случаи, а и в много други, ние можем да си послужим с данните на нумизматиката и на топонимията. На първо място трябва да отбележим, че в Балканския полуостров, взет като цяло, има много монетни находки на скрити в земята съкровища като се почне най-вече от времето на „Юстиниан и се свърши с царуването на Ираклий. Това е тъкмо най-съдбоносният период на нашествията. По местонахождението на главните колективни находки може да се определи, че те доста конкретно набелязват следите на големите римски пътища: става дума за Диагоналния път (Софийско, Пазарджишко, Пловдивско, Хасковско и пр.), за черноморския път (отбелязани са находки по цялото крайбрежие) и някои от пътищата, които според античните итинерарии свързвали дунавския път със Стара планина, а също и за пътищата по Далматинското крайбрежие. [127] Според изследвачите на балканската топонимия потоците на славянските нахлувания са били главно два: единият е идвал откъм Карпатите, по-точно откъм южните им склонове, завивал на запад и по речните долини на Морава, Тимок, Огоста се сливал с вт рия, който идвал откъм Панония и през Белградската област и вървял по долното течение на Българска Морава. Оттам общият поток се насочвал на юг и малко на запад и достигал чак до Пелопонес и Крит, където в разглеждания период също са отбелязвани колективни монетни находки. До тези резултати се достига и като се проследи разпространението на местните имена от типа на -ища, на -яне и от някои други типове. Тези имена ни показват още, че на юг от линията Валона — Солун — устието на Марица славянското проникване е ставало по-скоро по планинските места, вероятно понеже в тези области административната власт се е задържала по-трайно. Гъстата маса от заселници е обхващала северозападен и западен Епир, Южна Албания и горното течение на Пиндска Бистрица. Гъсто заселване е станало в Солунско, Серско, Драмcкотo поле, като отчасти вълната от заселници е проникнала

 

 

127. Нумизматичните данни са взети от статията на Соколова, Клады, стр. 50 сл., и от две непубликувани статии, едната от Й. Юрукова, другата от Й. Юрукова и В. Гюзелев, които авторите любезно ми позволиха да използувам.

 

82

 

 

и към Родопите. Това обаче е станало доста по-късно. Напротив, в Южната и Континентална Гърция проникването е ставало по-спорадично и главно в планинските части. [128] Тези планински области, както ще видим по-нататък, са ставали в по-късни времена убежище на славянските племена, вече подчинени на византийската власт, когато те са правили опит да придобият отново някогашната си относителна независимост. Посочените проучвания безспорно не са изчерпателни, но те ни помагат да допълним това, което знаем. В източната част на полуострова, изглежда, с течение на вековете е имало прекалено много големи промени в състава на населението, та българо-. славянска топонимия не е могла да се запази. Според проучвания пък на античната топонимия още тогава са били обезлюдени земите на днешна Североизточна България и Горна Мизия — на запад от Тимок и Сърбия, както и континентална Далмация. Като доказателство за това се сочи обстоятелството, че по тези места градовете са изгубили своите стари имена и са престанали да съществуват. [129] Би могло обаче да се добави, че макар в посочените области да не е имало континюитет, все пак и там, както навсякъде наскоро след славянското трайно проникване, са се образували нови, по-малки славянски селища. Такива селища, които по археологически материали (главно керамика) се датират от VI до VIII в. и които имат керамика, сходна с тази от известния тип Лука Райковецкая (СССР), Романо-Боршевска (Румъния тип Хлинча I) и с пражката керамика в Чехия, са възникнали при с. Попина, Силистренско, край античната Кандидиана. Те се сочат и в местностите Дренчето, Джеджови лозя, както и в местностите Момчила до с. Гарван и Опашката при с. Сребърна, все в Силистренско, където е имало разрушени византийски крепости. Крепостта при с. Попина, строена от антични материали, е била разрушена по времето, когато са възникнали тия селища, обаче има мнение, че там се е издигнало ново селище — след VIII в., т. е. когато бурните години на нашествията са били вече отминали. [130] При Разград (античния Абритус) над разрушения античен пласт е разкрит славянски пласт, но се

 

 

128. Zаimоv, Die bulgarischen Namen, р. 5 sq.; Заимов, Заселване на българите на Балканския полуостров (Проучване на жителските имена) — под печат.

 

129. Jиречек. Романи, стр. 39.; срв. Бешевлиев, Античната топонимия, стр. 353.

 

130. Въжарова, Славянското селище, стр. 58 сл.; същата, Славяните, стр. 24 сл.; същата, Славянски и славянобългарски селища, стр. 9 сл., 115 сл.

 

83

 

 

спори дали той е раннославянски или е от по-късно време. [131] Въпреки че от археологическо гледище тези въпроси не са разрешени по еднакъв начин, [132] за нас е важно да подчертаем, че славяните, след като разрушавали градове и крепости, по-късно отново ги заселвали или заселвали съседни на тях места, като понякога използували самите материали от старите градове. [133] Това в същност е и най-естественото развитие на нещата.

 

Имало е и градове, които не са били съвсем разрушени. Може би по-късно част от старото население да се е връщало в тях и там да се е смесвало с новите им обитатели. Затова такива градове запазили имената си в пославянчена форма. Според изследванията на античната топонимия такива случаи има в Северна България — областта на запад от р. Янтра, и в земите западно от р. Тимок чак до вливането на р. Сава в Дунава. [134] Но процентът на тия запазени градове е много по-малък в сравнение с този на запазените градове в днешна Южна България, [135] защото макар на някои места в Тракия да е имало заселено славянско население, общо взето, там — в градовете близо до столицата — византийската власт се е запазила по-дълго и трайно.

 

 

131. С. Георгиева, Средновековното селище, стр. 27. — Румънски археолози са направили някои интересни наблюдения във връзка с развитието и унищожаването на града Истрия в Добруджа. Според тях градът бил възстановяван и преживял известен разцвет по времето на Анастасий и Юстиниан, въпреки че много пъти дотогава бил обект на „варварски" нападения. Обаче приблизително след края на първото десетилетие на VII в. той изобщо престанал да съществува като по-значително селище, защото не разполагал със свои ресурси и живеел до това време от експлоатацията на съседната област. Вж. прегледа на Э. Франчес във ВВр, XXII, 1963, стр. 112—113, където са посочени изследванията на Е. Condurachi, Monumenta şi muzee, I (1958), pp. 21—39; cf. Dacia, I, 1957, pp. 245—263; Nubar, pp. 183-195.

 

132. Вж. излезлите рецензии за последната книга на Ж. Въжарова: П. Xр. Петров: ИПр, XXI, кн. 2, 1965; М. И. Артамонов: Археология, VII, кн. 2, 1965; Ст. Михайлов, пак там; Ат. Милчев, пак там, кн. 3. Вж. също други мнения по отношение на културните пластове в Абритус у Въжарова, Славянски селища, стр. 170.

 

133. Така е било и на много други места в други области, където се правят разкопки на разрушени стари градове. Например, при Царичинград, за който се спори дали не е старата Iustiniana Prima (той се намира при Лесковац в Южна Сърбия), се смята, че след разрушенията е имало дори два славянски пласта вероятно от VII в. Също и при Ораше на устието на Морава в Дунав е констатирано, че има славянски пласт над римския. Вж. Алано-Зиси, стр. 311—328; Воškоvić, Nouvelles fouilles. Изобщо такива примери могат да се намерят много.

 

134. Бешевлиев, Античната топонимия, стр. 352—353.

 

135. Velkоv, Das Schicksal pp. 839—843.

 

84

 

 

Все пак, макар и някои градове във вътрешността на полуострова да оцелели, те загубили своето предишно значение. [136] Напротив, крайморските градове като административни центрове и като средища на старата византийска култура се запазили много повече. Така е било по Далматинското и Черноморското крайбрежие: черноморските градове били един вид откъснати от хинтерланда и дори докъм IX в. не само номинално, но и фактически не престанали да бъдат византийски. След това време обаче голяма част от тях влезли в българската държава, докато в Гърция тъкмо по същото време настъпва обратен процес. Там също главно по крайбрежието били задържали няколко напълно византийски градове — Атина, Солун; византийска останала също източната част на Пелопонес, от Коринт до Малейския нос. [137] Тези именно средища станали изходните точки, от които впоследствие византийската власт е започнала отвоюването на старите си територии.

 

Много по-труден е въпросът за следите, които другите балкански „гости" са оставали след себе. Наричаме ги „гости", защото повечето от тях са били мимолетни преселници по различни места на полуострова. Какво би могло например да се каже за аварските следи, които биха се намерили (в) земите на полуострова. Според някои археолози находките в днешна Унгария и Словакия показват, че там е имало тясно

 

 

136. За това говорят най-вече епархийските списъци и съборните актове. С тези извори обаче трябва да се борави внимателно. Например избягваме да се основаваме на данните на т. нар. Псевдоепифаниев списък, който, изглежда, е от времето на Ираклий, защото Снегаров, Епархийски списъци, стр. 647—654, доказа, че в него има някои несъобразности, които будят съмнение в достоверността му. Смятаме, че все пак Хиероклесовият Συνέκδημος (Пътеводител), който е бил официален наръчник на административните чиновници от Юстиниановото царуване, заслужава повече доверие. Според него в административното устройство на европейските провинции на империята е бил запазен редът, установен в предишните векове (с изключение на провинцията Превалитана, за която се спомена по-горе, че не е спомената в този списък, тъй като е била в готски ръце). Това показва, че в Юстиниановата епоха етническите размествания още не са били наложили някакви съществени промени в това отношение. (За текста вж. ГИБИ, II, стр. 87—94.) А от протоколите на VI Вселенски събор (680 г.) узнаваме, че някои епископи от днешна Северна България, както и от областта на Ниш, София, Белград, не са присъствували на сбора. Ако това не са случайни пропуски, тук имаме едно указание, че точно в момента, когато българите са минали Дунава и започнали да завоюват новите си обиталища, по тия места е била премахната всяка следа от византийска администрация. По тези въпроси, срв. също Ostrogorskу, Byzantine cities, pp. 55—59.

 

137. Lеmеrle, La chronique, p. 29.

 

85

 

 

съжителство между авари и славяни с числено надмощие на славяните. Следи от тази култура — кестелска — има и в дн. Моравско, а дори и в някои области, населени с хървати. [138] Измежду славянската керамика има следи и от аварска керамика и в Трансилвания, където движението на племената е вървяло откъм Панонската равнииа, а също и в Молдавия. Но като казваме това, трябва веднага да прибавим, че някои автори не приемат, че посочените археологически данни говорят за тясно сътрудничество между аварско и славянско население, а ги отдават повече на общото византийско влияние, което обхващало периферията на империята. Така преценява например Застерова [139] находките в територията на днешна Румъния. Тя смята също, че и в Южна Моравия и в Южна Словакия за такава общност може да се говори през VIII в., и подчертава, че за същинска общност в живота на аварско и славянско население не може да става дума през VI и VII в. Без да търсим да се задълбочавам в един въпрос, който излиза извън рамките на нашата работа, искаме само да изтъкнем, че ако за земи, където е имало безспорно трайно настаняване на аварско население, съществува колебание дали преди VIII в. има действително и трайно съжителство между славянския и аварския елемент, какво може да кажем ние за земите на изток от днешна Сърбия? Не е чудно, че в българските земи изобщо не може да се говори сигурно за аварски находки. Има и една друга полемика, която стои все още открита, около известен брой материали, намерени в Коринт. Тези находки се окачествяват от някои автори като кутригурски — следи от голямото нашествие през 559 г., а от други като аварски, т. е. останали от предполагаемото „218-годишно" владеене на Пелопонес от аварите, за което се съобщава в т. нар. Монемвазийска хроника. [140] Нямаме намерение да взимаме отношение към археологическия материал, но изглежда твърде невероятно кутригурите да са оставили трайни следи в Коринт, където те не са отседнали за дълго. А ако въпросните материали са наследство от аварското пребиваване в Пелопонес, веднага грябва да се направи корекцията, че то не е само „аварско", а аваро-славянско, дори с повече надмощие на славянския елемент.

 

 

138. Вж. посочената книжнина в бел. 33, стр. 29 и Z. Vinski, passim; Кимваси-Комша, Некоторые исторические выводы, срв. същата, Новые сведения, стр. 523.

 

139. Zástеrová, Beitrag, pp. 241—247.

 

140. Вж. литературата около тази полемика у Р. Charanis, The Slavic Setlement, р. 93 sq.

 

86

 

 

Прочее в такъв случай тези находки би трябвало да имат поне смесен характер.

 

Това е всичко, което може да се каже за „аварското наследство". Очевидно аварите са били оная ядка, която във военно отношение е обединявала силите на славяните, а действителните поселения са главно на самите славяни, които са били много по-многобройни и които са пуснали трайни корени във всички области на Балканите. Същото може да се каже и за пребиваването на утигурите и кутригурите в Тракия — за последните дори не знаем къде точно са били заседнали. И в Северна България засега не познаваме нещо, което да напомня за прабългарите или за близките им племена преди времето на тяхното окончателно установяване след 680—681 г. [141]

 

Интересен е все пак въпросът, защо досега от тия турски гости на нашите земи не е намерено никакво наследство, когато от по-късно време все има някакви езикови следи от печенези, узи, кумани и др., които през XI—XII в. са били чести гости особено в земите на днешна Северна България. [142] Това може да се дължи отчасти на обстоятелството, че в миналото не са търсени следи от тях по археологически път. Но то се дължи преди всичко на това, че в разглежданата епоха тези „амаксовии" със слабо развити земеделски традиции все още не са търсели да се заселят трайно и дори когато са се спирали в някоя област, то е било временно—само за да я „експлоатират". Тези въпроси бяха засегнати още в първата глава.

 

*  *  *

 

И тъй, доколкото показват наличните данни, постарахме се да покажем,че всички онези „варвари", които през VI и VII в. навлизали в привличащите ги земи на Балканския полуостров, не са били особени етнически групи, а пъстра смесица, сгрупирана

 

 

141. Това личи и в наблюденията на Станчев в обобщителната му статия „Славяни и първобългари". — Наистина в Томи (днешната Кюстенджа в Северна Добруджа) е намерен един християнски надпис с две имена — първобългарски или кутригурски — от VI., но това е единичен случай и с тези имена са наричани вероятно покръстени наемници на византийска служба, които са служели поединично във войската. За надписа вж. Beševliev, Zwei altchristliche Inschriften, стр. 232—234; Вarnеa, Quelques considérations, р. 286. Срв. също Beševliev, Spätgriechische. . . Inscriften, р. 146, № 211, където се посочва едно име вероятно също от тюркски произход.

 

142. Иречек, Няколко бележки, стр. 211—241; Младенов, Към етимологичното обяснение, стр. 241—247; същият, Печенези, узи, стр. 115—136; Москов, стр. 151—162.

 

87

 

 

според изискванията на момента. Някои от тези военни групи били временни гости, които минали през балканските земи, почти без да оставят диря. Но последиците от техните нахлувания или временни пребивавания открили свободен достъп на славянските маси, които пославянчили полуострова, преди да станат верни поданици на империята. И затова, ако настъпило това невиждано и непредвиждано за Византия събитие — да възникне нова държава в сърцето на самата империя, — то е, защото крепостта, така да се каже, била превзета отвътре. Земята, в която навлезли Аспаруховите българи, била пославянчена напълно. Тя принадлежала на Византия вече само формално, по силата на съществуващия „договор" със седемте славянски племена. Когато централната власт се сетила да се бори сериозно срещу новите поселници, те се били вече „разширили" сред славянските земи и на византийските власти не оставало нищо друго след неуспешния опит да се справят с „мръсното племе на българите" освен да признаят с договор новата държава. Но докато се стигне до договорни отношения, изминало много време. През това време византийската държава се борила с разни средства да се справи с различните нашественици, които се впивали в нейния жив организъм и влизали в разнообразни отношения помежду си и със завареното вече население. Тези именно сложно преплетени отношения ще се опитаме да разгледаме в следващата глава. [143]

 

 

143. Нашата статия „По някои въпроси на етническите промени на Балканите през VI—VII в.", ИИИ, XII, 1963, стр. 75—99, основно преработена и допълнена, предава главните положения на тази глава.

 

88

 

 

 

IV. ОТНОШЕНИЕТО НА ВИЗАНТИЙСКАТА ВЛАСТ И НА МЕСТНОТО НАСЕЛЕНИЕ КЪМ НОВИТЕ БАЛКАНСКИ ПРИШЪЛЦИ

 

Още в първата глава показахме, че преди „варваризирането" на полуострова да достигне връхната си точка, т. е. критичните VI и VII в., Византийската империя е била обезпокоявана от „варварски" пришълци, които за по-кратко или за по-дълго време се задържали на нейните територии и поставяли в тежко положение управниците ѝ.

 

Трудностите, които възниквали за Византия от „варварски" нашествия откъм северната ѝ граница, се усложнявали още повече от обстоятелството, че в повечето случаи те били съпроводени от събития в Мала Азия, така че войските ѝ много често били принуждавани да воюват на два противоположни фронта — на изток и на запад. Поради това империята в продължение на предходните векове е била принудена да води много кампании, някои от които въпреки привидните победи завършвали катастрофално за нея. Това постоянно положение на двойна опасност я принудило да търси и други средства, за да се справя с „варварските" си съседи и неканени гости. Тя си изработила една чисто „византийска" политика по отношение на тях. Основна черта на тази политика бил стремежът да се запазва известно равновесие на силите. Това равновесие се постигало с привличане на някои „варвари" за „приятели": те, били облагодетелствувани с прочутите византийски „дарове", за, каквито „варварските" вождове били така жадни. „Даровете" се давали за сметка на други „варвари", срещу които първите се задължавали да воюват и да пазят империята в името на постигнатото „приятелство" и съюз (συμμαχία). Понякога вождовете на племената, които влизали в орбитата на византийските „приятели", били тържествено въвеждани в самата столица, за да видят с очите си мощта и богатствата на империята и да се съблазнят от възможностите за изтънчен живот, който им

 

89

 

 

се предлагал. Така империята използувала предимствата на своята икономика, за да влияе на намиращите се в по-изостанал стадий на развитие „варвари".

 

Освен това империята приемала да плаща дан" (πάκτον) на онези свои „приятели", от които не можела да се отърве по друг начин. Величината на тази „дан" била в зависимост от мощта на империята в даден момент и от надмощието, което имали в същия момент „варварите", получатели на данта. Понякога се стигало до унизителни преговори и цариградските управници година след година били принуждавани да увеличават размера на плащаната дан. Това водело към все по-големи данъчни облагания. Но следвайки неотменно генералната линия на своята политика, Византия сполучливо използувала „данта", това изпитано дипломатическо средство, което ѝ спестявало много неприятности и в най-критични моменти ѝ позволявало да получи доброволно неща, за които иначе би трябвало да употреби сила.

 

Така наречената мисионерска дейност на Византия, с която тя разпространявала християнското учение сред „варварите", била също изцяло в услуга на нейната традиционна политика. Християнизирането е имало за последица не толкова духовното, колкото политическото подчинение на новопокръстеното племе. „Възприемането от светата купел" на различни „варварски" вождове било надежден начин да се осигури тяхното подчинение и вярност. На такива вождове и дружините им охотно е раздавали пустеещи земи в пределите на самата империя. Раздаването на земя, обикновено в граничните територии, било също един от любимите византийски похвати, за да се постигне известно омиротворяване в някои застрашени райони. Заселваните там варвари, в най-общ смисъл федерати (ὑπόσπονδοι, ὑπὸ π;κτον, σύμμαχοι), били използувани и като работна ръка и съответно като данъкоплатци върху оголени и изоставени земи, а едновременно и като бранители на тези територии от нови „варварски" нападения. За такива федерати понякога се приемали и вече заселени в даден район „варвари", завзели тези територии без съгласието на официалната власт. Византийските управници в много случаи предпочитали да приемат пришълците за „съюзници", вместо да ги търпят като врагове на самата имперска територия.

 

Така в общи линии се развивали през преходните столетия отношенията между империята „варварите" [1]. По същия начин в общи черти те трябвало да продължат и през разглеждания

 

 

1. Тези проблеми са по-подробно разработени у Тăрkоvа-Zаimоva, М. Vоinov, La politique, р. 31 sq.

 

90

 

 

период. По времето на Анастасий, както се каза, известен брой херули били преминали Дунава и се заселили във Втора Панония. Те били приети като федерати, а по време на Юстиниан била направена още една стъпка за тяхното привличане към империята. Подарени им били „много пари" и те се покръстили, като по този начин — казва хронистът — „променили своя начин на живот и станали по-кротки" [2]. Особено характерен е случаят с Мундо, за когото също споменахме по-горе. В началото на VI в. той се бил настанил в Горна Мизия с „крадци, скамари и разбойници" и от кулата си, на име Херта, построена на брега на Дунава ограбвал съседите си „по варварски обичай и се провъзгласил за крал на своите разбойници". По-късно, понеже получил помощ от готския военачалник Пиция срещу византийците, Мундо се съгласил да стане подвластен на Теодорих Валамер. Но след няколко години той се прехвърлил на страната на Византия, станал неин федерат и дори получил титлата стратег на Илирик. [3] Изобщо Юстиниан се опитвал най-широко да прилага политика на използуване „варварите" като „съюзници" и настройването им едни срещу други. За тази му политика съвременният историк Прокопий е написал цяла обвинителна реч:

 

„Той награждаваше с крупни парични суми всички варвари при всякакъв удобен случай, източни и западни, живеещи на север и на юг, чак до обитаващите Британия — с една дума, племена, живеещи навсякъде по земята, за които по-рано до нас даже не беше достигал слух и които ние виждахме, преди да узнаем името на тяхното племе. А те, като се осведомяваха за характера на този човек, започваха да се стичат при него в Цариград от всички краища на земята. Той съвсем не се замисляше, а дори вследствие на това се преизпълваше с радост и смяташе за голямо щастие и сполука да разхищава богатствата на ромеите. Той ги хвърляше на варварите... и дарявайки щедро всекиго от тях, отпращаше го в родната му страна." [4]

 

Подобна мисъл Прокопий изказва още по-подчертано и на друго място в същото свое съчинение:

 

„ ... Като нямаше какво да прави, той тласкаше поради влечението си за изтребление всички варвари един против друг. Без никаква причина викаше вождовете на хуните и с неуместна щедрост им предлагаше

 

 

2. Euagrius, р. 170, 4—9.

 

3. Вж. главно Iordanis Getica, p. 135, 6—18; Comes Marcelllnus, p. 96, 23—29; Ennodius, p. 211; Thеоphanеs, 1, pp. 450, 19—451, 15; срв. и тук, стр. 54.

 

4. Hist. arcana, 19, р. 122.

 

91

 

 

много пари, като казваше, че прави това уж за да си обезпечи приятелството им ..." [5]

 

Очевидно Прокопий, които иначе правилно е виждал до какви нежелани последици може да доведе прекомерното следване на тази политика, и тук несправедливо обвинява във всичко характера на император Юстиниан. В същност Юстиниан и неговите управници, притиснати от всички страни отвън и поставени в много тежко положение вътре в страната, са били принудени да отиват до крайности в комбинациите си спрямо съседните „варвари". Управляващите кръгове смятали например, че ще могат да останат само зрители на самоизтреблението на кутригурските и утигурските племена, които, както казахме, твърде много безпокоели балканските земи в този период. Понеже 20 000 кутригури, които били отишли в земята на гепидите уж за да им помагат, се прехвърлили с гепидска помощ в ромейските територии и ги опустошавали, пратеник на Юстиниан с пари и дарове убедил утигурския вожд Сандил да нападне земята на останалите покрай р. Дон кутригури. Така и станало, и дори много десетки утигури, които били в плен у кутригурите, избягали от тях и се върнали в земята си. Но след това Юстиниан насочил срещу утигурите останалите в Тракия кутригури, които тръгнали да спасяват старите си поселища. За награда две хиляди души от тях получили земя в Тракия. Товa предизвикало възмущението на Сандил, който обвинил византийците в подлост: „За тези дела, казал неговият пратеник, ние получихме от вас противоположни награди. Докато ние още понасяме несгодите на нашата родина, кутригурите имат еднакъв дял от земята на онези, които благодарение на нашата храброст се отърваха от робството им." [6]

 

Действително от тази гъвкава политика към „хуните" в дадения момент се получавали известни резултати, но както видяхме и по-горе, [7] византийците често пъти били бити със собственото си оръжие защото тези „приятели" се оказвали също толкова верни, колкото и „благодетелите" им и като изпoлзyвaли временната благосклонност на централната власт, безжалостно разорявали провинциите, в които били настанени.

 

Прокопий в това отношение е пак твърде красноречив:

 

„А те, казва той за „хуните", въпреки че получавали пари, изпращали някои от своите помощници ведно с войниците им,

 

 

5. Ibidem, 11, р. 71, 6—9 = ГИБИ, II, стр. 150.

 

6. Libri de bellis, VIII, 19, р. 589.

 

7. Вж. тук стр. 46.

 

92

 

 

като заповядвали да опустошават с нападения императорската земя, за да могат и те да продават мира на оногова, който безусловно би желал да го купи. И едни от тях веднага след това опленявали ромейската държава и въпреки това получавали възнаграждение от императора, а други след тях бързо се впускали да ограбват нещастните ромеи и след ограбването получавали като награда за нападението благосклонността на императора." [8]

 

Изобщо според същия автор те „като неприятели ограбвали и заробвали тамошните ромеи, а като приятели и съюзници на ромеите се завръщали в земята си заедно с останалата плячка и пленниците" [9].

 

Когато славянските маси започнали да стават чести посетители на земите отсам Дунава, византийските управници се постарали да приложат към тях същия начин на действие. От една страна, както вече посочихме, те нееднократно изпращали войски да възпират славянските нахлувания, особено когато тези нахлувания започнали да заплашват земите на юг от Балкана и вътрешността на Илирик, Македония и пр. От друга страна, пък се опитали да постъпят към някои от славянските племена по общоприетия начин. На тях не се гледало с повече тревога, отколкото на всички други дотогавашни нашественици. В лицето на онези племена, които нямало да могат да изтласкат оттатък Дунава, те виждали, както обикновено, бъдещи свои поданици и данъкоплатци. Поради това съвременниците на епохата не можели да съзрат предварително новото, което тези доброволни или принудителни заселници носели със себе си и което щяло не само да измени из основи етническия облик на полуострова, но и да донесе значителни промени в обществения строй на империята. Нещата обаче се развили така, че тези много по-многобройни и упорити гости за малко повече от един век залели целия Балкански полуостров, станали основната маса на неговото население и върху територията на бивши византийски земи създали свои държави със самостоятелно управление и своя култура, — държави, които щели да вървят по свой определен път.

 

Към средата на VI в. все още се действувало по общоприетия начин. Около 540 г. Юстиниан проводил пратеници при

 

„антите и им предложил да се заселят в стария град на име Турис, разположен отвъд реката Истър [при днешния Галац]. Император Юстиниан обещавал да им подари този град и земята

 

 

8. Hist. arcana, 11, р. 71, 11—20 = ГИБИ, II, стр. 150.

 

9. Ibidem, 21, р. 133, 6—10 = ГИБИ, II, стр. 152.

 

93

 

 

около него, които отначало принадлежали на ромеите и да им помага с цялата си мощ, като им отпусне много пари при условие, че занапред ще бъдат съюзници [ἔνοπονδοι] и завинаги ще възпират хуните, когато те поискат да нападнат ромейската държава." [10]

 

Така било постъпено, изглежда, и със седемте племена, които станали федерати през VII в. [11]

 

Пак по подобен начин се постъпило и с аварите. В 558 г. те поискали да станат „съюзници" на византийците, ако им се дадат много скъпи дарове, годишни парични вноски и ако ги заселят в плодородна земя. Юстиниан им предложил провинцията Втора Панония, където по-рано живеели херулите. Но уговорката не успяла напълно, понеже аварите предпочитали Малка Скития (Добруджа), където се били вече настанили. [12] Примиримостта на империята и в този случай се диктувала от обикновените ѝ намерения да извлече полза срещу „варварите" от самите „варвари”. За да привлекат „аварското племе във военен съюз с ромеите, сенатът одобрил решението на Юстиниан, тъй като било че аварите биха победили, било че биха претърпели поражение, и в двата случая ромеите щели да извлекат полза” [12a?]. Стигнало се дотам, че строгият закон да не се дава оръжие на „варварите" [13] бил нарушен и на аварските пратеници било разрешено да закупят оръжие в Цариград. Наистина в последния момент това оръжие било иззето и върнато обратно, понеже управляващите кръгове и самият Юстиниан съобразили, че то ще послужи срещу тях. Впоследствие, като не успяла да привлече аварите като федерати, Византия положила всички усилия да задържа нападенията им със скъпи дарове и пари. Но аварите успели да образуват голям племенен съюз и да станат особено могъщи главно със славянските множества които воювали под тяхната егида, и така станали много нахални в своите искания. По време на Юстин II те дори настоявали да им се дават по право парите, които по-рано се изпращали на утигури и кутригури, тъй като те били станали господари на тези племена. Юстин проявил твърдост в дадения момент, но империята не могла да удържи положението и при всяка аварска победа както по времето, на Тиберий, така и по времето на Маврикий даровете ставали все по-скъпи, данта все

 

 

10. Libri de bellis, VII, 14, р. 359 sq. = ГИБИ, II, стр. 127; срв. Дуйчев. Балканският Югоизток, стр. 257.

 

11. Вж. Войнов, За първия допир, стр. 464 сл.

 

12. Menander (Excerpta de legationibus), р. 443, 29 — 444, 31 = ГИБИ, II, стр. 235—236.

 

(12a. Ibidem, pp. 442, 28 — 443, 9 = ГИБИ, II, стр. 234.)

 

13. Krüger, pp. 178—179 = ГИБИ, II, стр. 26—27; срв. V. Tăpkova-Zaimоvа, M. Vоjnov, р. 39.

 

94

 

 

повече се увеличавала, като понякога аварите си служели дори с шантажи. [14]

 

Прочее, в този критичен период традиционната византийска политика не могла да спаси империята. Когато след 626 г. аварското оръжие било най-после победено и между отделните племена настъпили несъгласия и раздори, за Византия било твърде късно: земите ѝ в голямата си част били вече пославянчени и този процес щял да продължи. За нея не оставало нищо друго, освен пак с помощта на гъвкавата си политика да се справи с новото положение. Започнала няколковековна борба за приобщаване на вече настанените славяни като верни поданици на тази държава с пъстър етнически състав, в която етническата принадлежност в същност играела твърде малка роля. Славянските племена обаче били малко склонни към подчинение пред централната власт. Дори Лъв Философ подчертава, че „славяните предпочитали да ги тормози началник от собствения им род, отколкото да се покоряват на ромеите и да се повинуват на законите" [15]. Ето защо в продължение на един-два века на различни места по територията на Византия намираме едно положение, което изглежда доста странно — почти независими славянски княжества управлявани от свой ἄρχων или ρῆξ (това е титла, която византийските автори дават на много „варварски" вождове), който не бил назначаван от централната власт. Те не плащали данък на империята и не давали военни контингенти. Това тяхно положение се потвърждава от един разказ на Константин Багрянородни, в който се описва какви са били някои славянски групи в Пелопонес, преди да бъдат принудени да приемат върховната власт на империята. [16] Изглежда, че такива славянски племена е имало през VII в. дори в Източна Тракия, т. е. недалеч от самата Византийска столица. Това предположение правим въз основа на едно за съжаление твърде кратко и съвсем случайно сведение от „Чудесата на св. Димитри". Там се говори, че князът на ринхините Пребънд, който бил задържан в Цариград, понеже се намирал под подозрение, успял да избяга с помощта на един преводач и да се укрие в имението му край тракийския град Виза. А този град — добавя се в „Чудесата" — „се намирал близо до други славянски племена, където той можел да избяга и да се спаси" [17].

 

 

14. Срв. пак V. Tăpkova-Zaimova, М. Vojnov, pp. 39—40.

 

15. Leonis Philosophi Tactica XVIII, col. 99, 968 = ГИБИ, IV, стр. 173.

 

16. С. Porphyrogenitus, De adininistrando, § 50, p. 232 sq.; срв. V. Tăpkova-Zaimova, Sur quelques aspects, р. 118.

 

17. Tоugard, § 72 = ГИБИ, II, стр. 145.

 

95

 

 

Няма съмнение, че ако преследваният славянски княз можел да намери убежище сред тези тракийски славяни, то те не са били в подчинение на централната власт.

 

Въз основа на данните от „Чудесата на св. Димитри" можем да смятаме, че в такова положение са се намирали първоначално повечето от заселените в Македония славяни. Такива са били ринхините, стримонците и сагудатите, които сключвали самостоятелно мир с населението на града, нарушавали този мир, водели по свой начин преговори с аварите, живеещи в далечни земи и пр. Освен това, когато споменатият ринхински вожд Пребънд бил изпратен в Цариград окован във вериги по донесение от управителя на Солунската област, „избрани славянски пратеници" в съгласие с някои солунчани, които ги придружавали, отишли чак в столицата при прекроткия император да настояват за освобождението му. [18] Приблизително с такива права се е ползувал и Хацон, познат от третата обсада на Солун. [19]

 

Хрониката, наречена Монемвазийска, разкрива, че и онези славяни, които започнали да проникват в Пелопонес към края на VI в. и изгонили оттам византийския провинциален управител (за цели 218 години според съставителя) [20], си били извоювали същото независимо положение по отношение на византийската власт. Те не били подчинени (ὑποκείμενοι) нито на ромейския император, нито на някой друг. Константин Багрянородни ги нарича „автономни" (αὐτόνομοι ~), „самовластни" (αὐτοδέσποτοι ~), „самостоятелно управляващи се" (ἰδιόρυθμοι ~). [21]

 

По-горе [22] посочихме, че подчинението на славяните към Византия е имало и междинна степен. Тази междинна степен е била привличането им или признаването на някои от тях за федерати. Такъв е бил посоченият случай с антите, със седемте славянски племена в Мизия, такива са станали по-късно може би и стримонците и смоляните. [23] Интересно е, че стримонците например, както личи от „Чудесата на св. Димитри", са били първоначално в по-независимо положение. Впоследствие обаче те изцяло или частично са били доведени

 

 

18. Ibidem, § 67 = ГИБИ, III, стр. 144.

 

19. АА SS, 1. I, pp. 166—167; р. 165 = ГИБИ, III, стр. 133.

 

20. Вж. Lеmеrle, La chronique, р. 16. Срв. пак тая, стр. 34, възраженията на Lemerle за датата на славянското нахлуване в Пелопонес и за времетраенето на тяхното пребиваване там. Ние смятаме, че няма достатъчно основавание да се отхвърлят данните на хрониката в смисъл, че славянската колонизация там е започнала в края на VI в. Срв. Tăpkova-Zaimova, Sur quelques aspects, р. 116.

 

21. Вж. указания по-горе пасаж от Константин Багрянородни.

 

22. Вж тук, стр. 93.

 

23. Tăpkova-Zaimova, Sur quelques aspects, pp. 119—120.

 

96

 

 

до положението да бранят част от южната граница на империята откъм България.

 

Изобщо византийската власт си поставяла за неотменна задача да подчини под своя власт славянските племена, които се явявали като паразитни организми в нейните територии, и да ги направи ὑποκείμενοι, ὑπήκοοι. [24] В някои случаи това ѝ се удало много по-рано и много по-пълно, отколкото например със стримонците. Пак от „Чудесата" — от разказа за Кувер и Мавър — научаваме, че някои от драговитите, които живеели на запад от Солун, били станали още в края на VII в. обикновено данъкоплатно население на империята — те били длъжни да се грижат за прехраната на прабългарската дружина, която отседнала в Керамизийското (вероятно Битолското) поле. [25]

 

Офанзивата за подчиняване на славиниите, както тогава наричали полусамостоятелни славянски територии, започнала още в VIII в. с редица походи в Елада и Македония и продължила главно през IX, та дори до X в. В този си стремеж империята успяла напълно, макар и доста трудно по отношение на еладските славяни, особено в някои планински райони в Пелопонес, където славянско население просъществувало до XIV, а може би и до XV в. [26] По отношение на мизийските и македонските славяни тази политика не успяла, защото те, както споменахме, се приобщили постепенно към българската държава. Вероятно е някои от тях да са били обособени като българско у военно население по известни гранични територии.

 

Направихме общ преглед на отношенията, които са се установявали между Византийската империя и чуждоземните нашественици, някои от които постепенно ставали нейни поданици. Разбира се, тези официални или полуофициални отношения не са отговаряли винаги на действителните отношения, развили се по места между същите тия чуждестранни гости и завареното население.

 

Разгледахме подробно етническия състав на това население и доколко той се е запазил докъм края на разглежданата епоха. Помъчихме се да дадем представа и за социалния състав на същото население поне в рамките на това, което е безспорно и общоприето — съществуването все още на робски труд в града и селото и на кoлoнàтa в големите земевладелски стопанства покрай малките свободни селски стопанства, намиращи се обикновено около по-големи и по-малки укрепени центрове; наличието

 

 

24. Tăpkova-Zaimova, Sur quelques aspects, pp. 120—121.

 

25. AA SS, 1. II, V, 197, p. 180 = ГИБИ, III, стр. 160.

 

26. A. Bon, Le Péloponnèse, p. 63.

 

97

 

 

в града на занаятчии, дребни търговци, изчезването в началото на VI в. на куриалите (средни земевладелци), на които главно е била поверена администрацията на градовете, и увеличение броя на сенаторите и сановниците с произход из средата на едрите земевладелци.

 

Цялото това население, особено селското, е било принудено да влезе постепенно в допир с новите пришълци. Отношенията, които то започнало да установява с тях, били различни и многостранни — според интересите на едните и другите.

 

В последните години известен брой съветски и наши изследвачи, които разглеждат изострящата се борба на населението, разделено на класи, изказаха мнение, че експлоатираните маси от низшите стъпала на социалната стълбица, търсейки с всички сили начин да разклатят гнета на експлоататорите, са приемали с радост идващите в балканските земи „варвари", в които виждали свои освободители. Вярно е, че тези отношения между експлоатирани и експлоататори, между чуждоземци и местни елементи са доста сложни и понякога са били в зависимост от моментната обстановка, но ние смятаме, че, общо взето, изказаното по-горе гледище не отговаря на действителното положение, поне що се отнася до VI в. През VII в. наистина могат да се отбележат отношения на разбирателство между местното население и пришълците, но тези отношения почиват вече на друга основа.

 

Разказахме достатъчно подробно за почти непрекъснатите нападения на „хуни", славяни, по-късно авари и пр., които безпокоели балканските земи през целия VI в. Всички тогавашни съвременни автори и тези, които са писали малко по-късно, единодушно подчертават, че тези нашествия са били придружени с грабежи, убийства, унищожения. Нека припомним само няколко примера, оставени пак от красноречивото перо на Прокопий:

 

„По това време славянска войска преминала реката Истър. Тия славяни извършили страшни пакости на всички илирийци дори до Епидамн, като избивали и пленявали всички боеспособни, които им попадали, и ограбвали имотите. Там те успели да превземат и много крепости, — дори и такива, които по-рано изглеждали непревзимаеми,— защото сега никой не ги отбранявал. Те свободно обикаляли и претърсвали всичко. А началникът на Илирик с петнадесетхилядната си войска следял неприятелите, но никак не се осмелявал да се приближи до тях." [27]

 

„Голямо множество славяни нахлули в Илирик и причинили там неописуеми беди. Император Юстиниан изпратил

 

 

27. Libri de bellis, VII, 29, pp. 243, 3—13 = ГИБИ, II, стр. 128—129.

 

98

 

 

срещу тях войска, която предвождали синовете на Герман и някои други... Все пак тези варвари причинили много злини. Като прекарали дълго време в грабежи, те изпълнили всички пътища с трупове, заробили много народ, оплячкосали всичко, без някой да им се противопостави, и се завърнали в земята си заедно с цялата плячка." [28]

 

Тези два разказа се отнасят, както се вижда, до западните провинции. Още по-красноречиво е описанието, което дава Прокопий за превземането на град Топир през 550 г. Този здраво укрепен град се намирал на устието на р. Места. Славяните привлекли с хитрост гарнизона, който излязъл извън крепостната стена и бил избит в засада. Останали без защита, жителите на града отчаяно се борели срещу нападателите, които успели да изкачат стените и безжалостно избили населението.

 

„И по-рано, казва авторът, те не щадели никаква възраст, но сега, откак нахлули в ромейската земя, те избивали всички боеспособни, които им попадали. Така цялата илирийска и тракийска земя се изпълнила с непогребани в по-голямата си част трупове. Онези, които попадали в ръцете им, те убивали не с меч, не с копие, нито пък по някакъв друг обикновен начин, но като забивали извънредно здраво в земята колове, изостряли ги твърде много, поставяли с голям натиск нещастниците върху тях и като вкарвали острието на коловете в средата на задните им части, натискали ги чак до вътрешността. По този начин именно те решили да ги избият. Тези варвари също заравяли дълбоко в земята четири дебели дървета, връзвали на тях ръцете и нозете на пленниците, а след това непрекъснато ги биели по главата с тояги, избивали ги досущ като кучета или като змии, или като някакво друго животно. Други пък пленници, които не можели по никакъв начин да отведат в родните си места, те затваряли в жилищата им заедно с воловете и овцете и безпощадно ги изгаряли. Така славяните винаги избивали онези, които им попадали." [29]

 

Ние посочихме и много други места, където, правейки общ преглед на положението при Юстиниан, Прокопий не пропуща да подчертае бедствията, които се струпали на главите на градското и селското население вследствие на нашествията. Той уверява, че „при всяко нападение броят на убитите и заробените там (т. е. в европейските владения на Византийската империя), където „хуни, славини и анти" извършили „непоправими злини на

 

 

28. Libri de bellis, VIII, 25, pp. 623, 22 — 624, 11 = ГИБИ, II, стр. 146—147.

 

29. Ibidem, VII, 38, pp. 468, 20 — 470, 23 = ГИБИ, II, стр. 132 сл.

 

99

 

 

тамошното население"), надвишавал двеста хиляди души, така че тази земя заприличала на скитска пустиня". [30]

 

Вярно е, че и тук трябва да държим сметка от чие перо са излезли тия сведения, но все пак не можем да се съмняваме, че, общо взето, картината е била такава — първо, защото тези данни от „Тайната история" съвпадат със съобщенията от другите Прокопиеви съчинения в които той не е имал за цел да очерня Юстиниан, и, второ, защото и други автори от същата епоха или от. малко по-късно време привеждат подобни сведения в своите хроники. Имаме пред вид Теофан [31], Марцелин Комес и др. Последният напр. уверява, че след едно „гетско" нападение до Стари Епир [32] император Анастасий изпратил човек да откупи пленниците, но понеже откупът не достигал, „варварите" избили всичките, за които не било платено.

 

Също така, когато разглеждахме отношенията на империята с нейните федерати, особено отношенията ѝ с утигуритеи кутригурите, ние посочихме няколко примера за бедите, които нанасяли на граничното население тия покровителствувани от Цариград чуждоземни дружини. [33] За самите кутригури съседите им утигури заявили чрез своя пратеник на Юстиниан следното: „За тези проклетници не е било необичайно да налагат на ромеите робски теглила, те дори охотно биели с бичове и невинни люде и ги убивали и вършели всичко друго, което нравът и властта на господаря варварин допущало.” [34] Като разказва за странното кутригурско нападение през 558 г., Агатий също описва много сцени на масово плячкосване, на избивания и пр. Една част от тези кутригури, която проникнала в Елада, имала за цел „да нападне незащитените тамошни селища и да ги ограби". Самият Заберган пък начело на останалите кутригури — 7000 конника — нахлул в Източна Тракия и дори до цариградските предградия, „като опустошавал по пътя си нивите, нападал градовете, раздвижвал и разбърквал издъно всичко". А когато старият пълководец Велизарий се приготвил да излезе срещу тях, „около него се стекла тълпа от съседните села". Защото според Агатий „тези селяни, след като техните земи били вече разорени от варварите, нямайки вече накъде да идат, веднага се събрали при Велизарий" [35].

 

 

30. Hist. arcana, 13, р. 114, 15 — 115, 2 = ГИБИ, II, стр. 151.

 

31. Theophanes, р. 233, 4 sq. = ГИБИ, III, стр. 239.

 

32. Marcеllinus Comes, p. 99, 31 — 100, 5 = ЛИБИ, I, стр. 316.

 

33. Вж. тук, стр. 92—93.

 

34. Libri de bellis, VIII, 19, p. 589 = ГИБИ II, стр. 145.

 

35. Agathias, § 19 = ГИБИ, II, стр. 194—195.

 

100

 

 

Аварските нападения на полуострова били също съпроводени с много кръвопролития, от които страдали жителите на балканските провинции. Евагрий съобщава например, че аварите отвличали в робство населението на завзетите от тях градове. Менандър пък разказва, че когато в 583 г. Сирмиум щял да бъде завладян след продължителна и мъчителна обсада, хаганът се съгласил да приеме капитулацията на града при условие между другото, че всички жители ще напуснат града, „като не носят със себе си нищо от своите неща освен живота си и по една дреха" [36]. А Симоката говори, че при превземането на Анхиало аварите опустошили всички околни села. [37] При проникването на аваро-славянските маси в Пелопонес населението от централните области и градове трябвало да напусне „бащината си земя" и да се разпръсне по островите и по стръмните, недостъпни места. Неизвестният автор на т. нар. Монемвазийска хроника подчертава, че „овчарите и селяните се изселили в дивите околни места, които напоследък се наричат цаконии" [38].

 

Според нас всички тези данни показват твърде красноречиво, че в течение на безкрайните нашествия „варварите" — било тези, които идели и си отивали веднага, след като се сдобият с плячка, било онези, които „под договор" временно засядали в граничните райони — донасяли много страдания главно на беззащитното селско население, живеещо извън градовете и крепостните стени, които биха могли да го защитят. Но и когато някой град паднел под ударите на неприятелите, съдбата на жителите му също не била за завиждане. Нека припомним освен изброените случаи и описанията на славянските обсади на Солун, в които се говори за немалко случаи на глад, избивания и пр., и то все на обикновени граждани. Защото, когато става дума за смъртта на някои известни пълководци или сановници, съвременните им автори никога не пропускат случай поименно да възвеличат техните подвизи.

 

Затова доста нереална ни се струва преценката, която един изследвач дадена славянските нападения:

 

„... Опустошителните славянски нахлувания намирали широк отзвук в сърцата на поробените маси. Те отговаряли на собствените очаквания и надежди на тия маси и във времето, когато знатните и богатите хора пред лицето на настъпващите славяни

 

 

36. Menander, р. 220, 6 — 221, 11 = ГИБИ, II, стр. 220—221.

 

37. Simоcatta, р. 47, 5—6 = ГИБИ, II, стр. 293.

 

38. Lеmеrle, La chronique, р. 15.

 

101

 

 

заравяли в земята своите съкровища, отнасяли от покъщнината си всичко, каквото могли, и бягали от врага било в укрепените градове, било в дълбокия тил — угнетените маси с чувство на радост очаквали и посрещали пришълците на отсамната страна на реката, не виждайки в тях свои врагове." [39] (разредката моя, В. Т.-З.).

 

Съвкупността от примерите показва достатъчно ясно, че една „варварска" войска трудно би се насочила само към „храмовете и дворците" [40] и би пощадила всичко останало. В този ред на мисли ще напомним още веднъж думите на Брайчевский, който отбелязва, че не може да се твърди, какво славяните са имали съзнателно за цел да разрушат съществуващите порядки в робовладелческа Византия и да освободят угнетените маси. [41] Подобна мисъл изказва и Щаерман за началните векове от нашата ера, когато Източната част на Римската империя става обект на нападения отвън. [42]

 

Неправилно е също така според нас да се делят племената и народите, които са имали допир с Византия, на земеделски и следователно имащи връзка с народните маси, и на неземеделски, т. е. такива, които разрушавали стопанството на земеделското население. [43] Ние смятаме, че при благоприятни условия дори и неземеделски племена са могли да водят уседнал живот и постепенно да придобият земеделски традиции. И, обратно, земеделски племена като славянските извършвали, както посочихме, големи унищожителни набези в плодородни земи. Същият автор на това твърдение е убеден, че между отношенията на прабългарите към народните маси, от една страна, и отношенията на хуни, гости, кутригури, утигури (които той не смята за прабългари) към тези маси имало значителна разлика. Според него населението било благосклонно към българите, понеже те не разрушавали производителните сили, а се противопоставяло

 

 

39. А. Д. Дмитрев, Движение скамаров, стр. 13.

 

40. Изразът е пак на Дмитрев, пос. съч., стр. 12.

 

41. Вж. тук стр. 18—19.

 

42. Последната изтъква, че отношенията между експоатираните маси, едрите земевладелци и „варварите" са били много сложни и на пръв поглед противоречиви. „Варварите" не са били непременно съюзници на експлоатираните. По време на завоюване на империята разложението на първобитно-общинния строй у околните народи е било отишло дотолкова далеч според нея, че не може да се говори за единна маса. Част от „варварите" били съюзници на експлоатираните маси, а част от племенните вождове минавали на страната на висшите класи (проримски и антиримски партии у готите). Вж. В ДИ, 1953, № 2, стр. 54.

 

43. Вж. Сиротенко, Основные теории, стр. 86 сл.; срв. също Сиротенко, Взаимоотношения гуннов, стр. 70—97 (passim).

 

102

 

 

енергично на кутригури, хуни, авари и др., които унищожавали неговата земя. Без да повтаряме, че и нападенията на прабългарите по нищо не се отличавали от нападенията на другите, ще изтъкнем и това, че такова деление на племената е съвсем неестествено, като се има пред вид колко пъстър е бил съставът на племенните съюзи и как те са се образували, прегрупирвали и разпадали. Нима може сериозно да се твърди, че хунските нападения за дълго са попречили на съседните им земеделски племена да нахлуят масово в балканските земи и по този начин са лишавали балканските народни маси от техния естествен съюзник отвън? [44]

 

Много често се споменава за още един пасаж от „Тайната история" на Прокопий. В него се говори за бедите, постигнали населението от всички социални слоеве на империята поради зловолието на Юстиниан и Теодора.

 

„Прочее, казва Прокопий, голямо множество от хора бягаше непрестанно не само при варварите, но и при ромеите, които живееха надалеч. И можеше винаги да се види, че във всяка област и град повечето жители бяха чужденци. Защо всички лесно заменяха бащината си земя за чужда, за да се укрият, като че ли родината им беше завладяна от неприятели." [45]

 

Този откъс действително е много ценен, за да се разбере вътрешното положение на империята през VI в. Но според нас той се тълкува неправилно като доказателство за „благосклонното" отношение на населението към „варварите" въобще. Дезорганизираните финанси, корупцията на административния апарат, своеволията на едрите земелни владетели буквално разорявали някои провинции и без това изтощени от нападенията отвън. Населението бягало, както отбелязва Прокопий, било при свои сънародници в някои покрайнини на империята, било при самите „варвари", но извън пределите на Византия, т.е. в техните „варварски" земи. А това вече е нещо по-друго. Подобни случаи има отбелязани немалко и в предишните векове. [46] Дори у някои византийски автори се среща

 

 

44. Сиротенко, Взаимоотношения, стр. 77 и пр.

 

45. Hist. arcana, 11, рр. 76, 20 — 77, 2; срв. Г. Цанкова-Петкова. Населението, стр. 158—159; Дмитрев, Движение скамаров, стр. 13; Мишулин, Древние славяне и судьба, стр. 304 сл.

 

46. Вж. напр. Prisсus (Excerpta de legationibus), p. 130, който посочва един интересен случай на византийски гражданин, избягал при хуните на Атила, където се чувствувал свободен и не плащал данъци. Енгелс също споменава за един подобен случай, който той намира у Салвиан Марсилски (V в.): „От гнета на римските чиновници и на едрите земевладелци много „римляни" бягали в земите, заети вече от варварите, а онези, които били вече там, от нищо не се боели така, както да се намерят отново под римско владичество". Ф. Энгельс, Происхождение, стр. 156. — В тази връзка пак смятаме, че са казани и следните думи на Енгелс: „Своето право на съществуване римската държава основавала на поддържането на ред отвътре и на защита от варварите отвън. Но нейният ред бил по-лош от най-лошия безпорядък, а варварите, от които тя се заемала да защищава гражданите, последните чакали като спасители," Пак там, стр. 155.— И действително, и в западната, и в източната половина на империята населението често виждало живота на „варварите" в розова светлина вследствие на тежкото положение, в което се намирало самото то. Но отношението му се променяло в значителна степен, колчем самите „варвари" започнели да навлизат в неговите територии и да ги ограбват.

 

103

 

 

един вид идеализация на живота, нравите, бита и пр. на „варварските" племена. И наистина измежду „варварите", настанени по границите на империята, класовото разслоение не било още напреднало и експлоатацията на онези слоеве, които в социално отношение стоели по-ниско, не е била още голяма. Освен това „варварите", и особено славяните, когато не воювали, били много сърдечни и гостоприемни в своята среда. Това именно правело впечатление на поданиците на империята, чийто обществен строй измъчвал експлоатираните слоеве.. Но нито Прокопий, нито който и да е друг автор твърдят, че това население е приемало „варварите" с отворени обятия, когато те идвали като нашественици. И, ако много пъти те намирали пътищата свободни, или, както казват тогавашните съвременни автори, ако „никой не им се противопоставял", то е било, защото тяхното идване всявало ужас сред населението, което изоставяло огнищата си и бягало, а не защото били добре дошли. [47]

 

Има един откъс в Хрониката на Йоан Ефески, в който се казва, че аварите и славяните „обсадили два града на ромеите, както и други крепости" и се обърнали към жителите им със следните думи: „Излезте, сейте и жънете. Ние ще ви вземем само половината като данък." [48] Този текст не е много ясен, затова някои автори четат: „....само половината от данъка" [49].

 

И в такъв случай не е ясно за какъв данък става дума. Но и в двата случая не може да става дума за някакво сътрудничество между аварите и местното население. Тук става дума за обикновени отношения между победители и победени, когато победителите търсят да осигурят продоволствието си.

 

 

47. Както смятат Цанкова-Петкова, пос. съч., стр. 158—159 и Удальцова в увода към Прокопий Кесарийский.

 

48. Michel lе Syrien, ed. Chabot, Paris, 1909, II, р. 361.

 

49. Вж. например История на България, 2, София, 1963, стр. 64 (автор А. Бурмов).

 

104

 

 

Според нас не е доказателство за сътрудничество и фактът, че във византийската войска се намират изолирани случаи на „предателство” в полза на славяни и авари, т.е. когато отделни византийски войници им помагали да превземат някое укрепление. Тези явления се срещат по всяко време и навсякъде, срещали са се и сред авари, славяни и пр. Византийците често използували с подкуп разни „езици", които им предавали ценни сведения. Дори в самите ръководства по военно изкуство има наставления как стратезите да използуват сведенията на „варвари"-бегълци. Според Менандър аварският хаган Бян заявил, че бърза да завладее Сирмиум, понеже от този пограничен град се улеснявало дезертиране на войниците му към византийците. [50]

 

Друг пример, на който неправилно се позовават някои автори [51] като доказателство за сътрудничество с „варварите", е случаят с Бузас от Апиария (днешното с. Ряхово, Русенско). Този Бузас бил пленен от аварите и съгражданите му, подбудени от един човек, с чиято жена той имал връзки, отказали да платят откуп за него. Тогава той, разгневен, научил аварите как да построят една стенобойна машина, с която те превзели града. Примерът с Бузас е просто типичен случай на лично отмъщение.Освен това той не е принадлежал към градския плебс, та да се смята, че между него и администрацията е имало някакъв класов антагонизъм. Според Теофан той бил μαγγανάρης, т.е. началник на машините в крепостта. [52]

 

Такива са били, в общи линии, докъм края на VI в. отношенията между славяните и другите, идващи от север племена и местното население на Балканите. [53] Това е, както се изтъкна вече многократно, период, когато нашествията са имали повече за цел грабежи, когато „варварите" са идвали и са си отивали с плячката, за да се върнат отново на следната година. И ако приемем, че нещата са се развивали именно така, етническите промени, които в този период са настъпили на Балканския полуостров, намират своето логическо обяснение. Ако допуснем, че само градската олигархия е страдала от нашествията, че само дворците и вилите на едрите собственици са били унищожавани, как да обясним тогава обезлюдяването на селата? Защо това

 

 

50. Menander (Excerpta de legationibus), р. 477 = ГИБИ, II, стр. 232—233.

 

51. Ганкова-Петкова, стр. 162.

 

52. Theорhanеs. pp. 257, 11 — 259, 7 = ГИБИ, III, стр. 242—244; срв. Бешевлиев, Участието на траките, стр. 230.

 

53. Срв. също Evert-Kapesowa, pp. 56—58.

 

105

 

 

население, което се е оттеглило в недостъпните планински места и което векове по-късно се появява отново под името „власи", е потомствено именно на старото балканско население? Очевидно е, че ако селячеството не беше страдало от тези нашествия, то не би напускало земите си и гъстотата на населението на много места из балканските провинции не би намалявала. Също и земите на същинска Гърция не биха запустявали, та да става нужда два-три века по-късно да започва нова гръцка „колонизация". А ако известни слоеве от населението на градовете са приемали благосклонно „варварите", защо тогава някои градове са били принудени да образуват собствена милиция както вече говорихме. [54] Очевидно тези градове, като Солун, Анасамус и др., не са организирали гарнизоните, за да подпомагат централното управление, понеже добре е известно, че те са били недоволни от нехайното отношение на центъра към провинциалните градове и от това, че столицата твърде малко се е грижела да вземе защитни мерки за тяхната сигурност. Прочее у тях едва ли е говорело някакво чувство за отговорност по отношение на империята въобще. По-скоро те са търсели да защитят възможностите на стоковото производство, което за свободните граждани — дребни занаятчии, собственици на работилници и дребни производители — е било основа за препитание. Разрушаването на градовете естествено е водело до разоряване на имота им и главно на пазара, т. е. на условията за съществуването им. [55] Ето защо неправилно е да се говори, че в градските центрове само собствениците на „дворци" и изобщо на големи недвижими имоти са се страхували от „варварски" нахлувания и само те им оказвали съпротива.

 

Началото на VII в. може да се характеризира със значително намаляване на нашествията. Постепенно настъпва период на успокоение и избистряне на отношенията. Тогава главно славянските маси спокойно усядат по новите си местожителства. Империята започва да вижда в тях свои поданици и данъкоплатци, които ще обработват пустеещите земи. Съвсем естествено е от този момент новите пришълци да влязат в мирни отношения със завареното население. Така именно започват да се установяват опити за добросъседски отношения, които заместват

 

 

54. Вж. тук, стр. 47.

 

55. М. Я. Сюзюмов, Роль городов, стр. 28—29; срв. В. Велков, Градът, стр. 229. Това положение се потвърждава и от факта, че повечето колективни находки от VI в. са от бронзови, а много по-малко от златни монети (съобщение на Юрукова и Гюзелев), т. е. те са от обикновените монети, които са циркулирали на дребния пазар.

 

106

 

 

старото недоверие и неприязън. В „Чудесата на св. Димитри" могат да се намерят няколко такива примера за първите опити на мирно съжителство между старото население и новодошлите славяни в македонските и гръцките земи. Когато към средата на VII в. Солун бил обсаждан от ринхините и стримонците, намиращи се главно по долното течение на Струма, сред обсадените настанал глад. Тогава те пратили свои представители при веле(г)езитите, които живеели в областта на Тива и Димитриада (при Волоския залив), за да купят храни. С тях Солун по това време бил в добри отношения. Все пак това сътрудничество било още нетрайно — солунчаните се страхували веле(г)езитите да не убият хората им, като научат за успехите на другите славяни, които обсаждали града. [56]

 

Пак от „Чудесата" — от разказа за Мавър и Кувер — научаваме за постепенното мирно проникване на новото население сред завареното. Жители на южнобалканските земи били отвлечени по време на аварските походи и в продължение на 60 години съвместен живот с авари и прабългари се размесили с тях, но запазили съзнанието, че са ромеи. Под водителството на Кувер те проникнали до Керамизийското поле. Някои от тях, отивайки при драговитите за храни, научили, че Солун „не е далеч", и така се промъкнали във вътрешността на страната. Други пък под водителството на Мавър поискали да бъдат приети като прибежчици и така получили разрешение да влязат в самия Солун. [57]

 

Като даваме тези примери за мирно проникване на новите пришълци между старото местно население и за първите опити за мирно взаимно сътрудничество, държим все пак да подчертаем, че това са общите линии, по които са се развивали събитията през VII в. Но, както казахме още в началото, и през V и през VI в. е имало славянски групи, които по един или друг начин са се промъквали сред другото население, като се образували отделни островчета. Разбира се, тези хора, след като са съжителствували известно време с околното население, не може да не са установили мирни и естествени отношения с него. И обратно, и през VII в. е имало немалко случаи от ненадейни нападения и в Тракия, и в Мизия, и то, както обикновено, придружени от пленявания, отвличания, пожари и пр. Достатъчно е да припомним аварското нападение в 617 г. в Източна Тракия:

 

 

56. Вж. Тоugard, ор. cit., § 86 sq. = ГИБИ, III, стр. 150 сл. Срв. Цанкова-Петкова, стр. 164.

 

57. АА SS, I. II, V, 196—198, рр. 180—181 А = ГИБИ, III, стр. 159—161.

 

107

 

 

местното население, уповаващо се на привидния мир, спокойно излязло извън Дългата стена. Аварите нападнали неочаквано и може би именно тогава са били отвлечени споменатите по-горе пленници.

 

*  *  *

 

Разгледани в тази светлина, взаимоотношенията между завареното коренно население и новите жители на полуострова — главно славяните — напълно съответствуват на историческия процес. Вярно е, че при бедствията повече са страдали едрите земевладелци, които губели имота си заедно с инвентара и другото си имущество. Не напразно разкопки на разкошни римски вили показват, че те са били изоставяни — понякога след безплодни опити за временна реставрация — и след това животът на същото място изчезва, или пък по-късно там възникват обикновени селища, очевидно издигнати от новодошлите. Такива са случаите с римските вили при селата Обеля и Филиповци, Софийско, които след разрушаването им вероятно още през V в. престават да съществуват. Още по-интересен е случаят с римската вила при с. Чаталка, Старозагорско, която е била разрушавана и поправяна на два пъти през IV в. След това на нейно място живее селско население, което също изчезва подир едно нападение през V в. А още по-късно встрани е възникнало друго селище. [58] Тези данни наподобяват сведенията, които дава археологията за Панония по времето, когато там нашествията са били в разгара си, т. е. IV—V в. Там нахлуващите племена също разрушавали сгради, опожарявали ниви, плячкосвали имущества, а селячеството напускало своите жилища и се укривало във вилите, които по тези причини в късната античност били укрепявани с ъглови кули, разбира се, докато самите те не били разрушени. [59]

 

Но ако едрите земевладелци понасяли големи щети от нашествията, то те все пак са имали по-големи възможности да спасят живота си и да започнат отново. Дребните производители са били много по-тежко засягани от разрушенията и разграбванията, които били придружавани от глад, епидемии и пр., а при това обикновено те не получавали и данъчни облекчения.

 

 

58. Според отчетите на IX и X Национални археологически конференции във Варна и Пловдив (1964 и 1965 г.) — Докладите за Обеля и Филиповци бяха направени от М. Станчева, а докладът за Чаталка — от Д. Николов.

 

59. Thomas, § 8 (според рецензия на Т. Иванов: Археология, г. VII, кн. 3, 1965, стр. 73).

 

108

 

 

По същия начин и низшите слоеве в градовете били по-жестоко засягани при обсадите, защото винаги са имали по-малко възможности и да преговарят с неприятелите, и да дават откуп. В това отношение извънредно красноречив е разказът за споменатата двегодишна обсада на Солун. От този разказ се вижда как обикновените граждани просто гинели от глад поради непредвидливостта и користолюбието на някои от местните първенци, които били продали запасите. [60] Разбира се, нещата не бива да се абсолютизират: както многократно видяхме в предходните глави, имало и оцелели градове, а някои провинции, макар и превръщани в „скитски пустини", не са били съвсем обезлюдени.

 

Вярно е също така, че в предишните векове е имало тук-там случаи, когато роби или изобщо елементи, сведени почти до тяхното положение, са подпомагали нашествениците готи, надявайки се в настъпилата бъркотия да постигнат свободата си! Доколкото обаче ни е известно, такива случаи в периода, който разглеждаме тук, няма засвидетелствувани. Дали защото робският институт не е бил вече същият, както в миналото, и изобщо броят на робите е бил значително намалял или защото византийските автори от този период просто не са отбелязали такива случаи в съчиненията си — това не може да се каже. Във всеки случай нямаме данни, че нападенията на „варварите", идещи откъм северната граница на империята, и революционните движения на експлоатираните маси отвътре в самата страна са били съгласувани съзнателно. [61] Разбира се, с това съвсем не смятаме да подценим обективната роля, която „варварите", и по-специално славяните, са изиграли за политическите и социалните промени на империята, чиито последствия започвали да се чувствуват. Но тесният контакт между „варварите" пришълци и завареното население се установил тогава, когато те престанали да бъдат нашественици и грабители и станали уседнали жители на балканските земи. [62]

 

 

60. Тоugard, §77, sq. = ГИБИ, III, стр. 147 сл.

 

61. Срв. посочения по-горе (бел. 42, стр. 102) пасаж на Штаерман и В. Велков, Градът, стр. 228.

 

62. Съкратен текст от тази глава под надслов Sur les rapports entre la population indigène des régions balkaniques et les „barbares” au VI^e—VII^e siècle, е публикуван в Byzantinobulgarica, I, 1962, pp. 67—78.

 

109

 

 

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

 

Периодът VI—VII в., когато големи множества от чуждоземни и главно славянски племена залели земите на Балканския полуостров, е действително една съдбоносна епоха за Византийската империя. Тогава в нейния обществено-икономически и политически живот настъпили основни промени, а етническият облик на всички балкански територии се променил коренно и безвъзвратно. Събитията през тия векове се развивали с невероятна за времето бързина и дали такива съдбоносни резултати, понеже вървели успоредно с други събития на Изток. Отношенията на разкъсаната от вътрешни противоречия Византийска империя с Персия, войните, водени край източните ѝ граници, са имали огромно значение за успехите на „варварите" на запад. Като някакъв символ, а едновременно като връхна точка на двустранния натиск, на който тя била подложена от изток и от север, се явява обсадата на Цариград в 626 г., когато двете сили си подават ръка, за да сринат нейната мощ. Но благодарение на своята гъвкава политика Византия не рухнала в своята цялост нито под напора на западните „варвари", нито под ударите на често пъти лукавата игра на персийските владетели, нито под устрема на надигащия се арабски свят. В действителност обаче тя загубва голяма част от своя „европейски Запад". „Варварски" племена от различен произход — германски, хуно-тюрски, славянски и други групи, — с голямо търпение и постоянство векове наред опитвали достъпа до плодородните земи на юг от дунавската граница. Отначало те идвали, за да задоволят чрез плячкосване своите нарастващи икономически нужди. По-късно някои от тях, отклонени към други земи благодарение на гъвкавите похвати на империята или понеже били недозрели за уседнал живот, изчезнали от нейните владения, оставяйки твърде малко следи подир себе си. Поради постоянното редуване на различни нахлуващи групи, поради честите им набези византийските управници не могли да съзрат качествено новото, което щяло да настъпи с идването на славянските маси. Затова и срещу тях те се опитали да приложат вече изпитаните методи на своята гъвкава политика —

 

110

 

 

лавиране, подтикване на племенните вождове едни срещу други или привличането им като федерати, раздаване на щедри дарове и дан. Естествено тези опити не могли да спрат историческия ход на събитията. Славяните постепенно заселили земите на полуострова. Новите заселници започнали мирно да обработват земите, в които проникнали. Изчезнали постепенно неприязнените отношения, създадени между тях и завареното селско и градско население по времето, когато те идвали като грабители. В допир с местното население те съществено допринесли и за развитието на селската община в империята. Самите заварени балкански жители е трябвало с течение на времето да се претопят в тяхната среда.

 

Едни от малкото тюркски групи, които потърсили трайно убежище в земите на империята, били прабългарските дружини на Аспарух и Кувер. Доколкото ни осведомяват историческите извори, Аспаруховата дружина не е поискала земя за заселване по доброволен начин, а сама завоювала територията с населяващите я седем славянски племена. Така за пръв път на Балканите Византийската империя била принудена да признае с договор друга самостоятелна държава. Това била възникналата на нейна територия българска държава, в която славяните безспорно имали числено и културно надмощие. Понеже и впоследствие Византия не преставала да гледа на балканските земи като на територии, принадлежащи ѝ по право, новообразуваната държава станала обединителен център на пръснати южнославянски племена, и то много преди обособяването например на Сърбия като независимо княжество. Куверовите българи също направили опит да завоюват с хитрост силната византийска крепост Солун. Този опит обаче не сполучил и там не могла да се обособи друга самостоятелна славянобългарска държава. Славяните по Вардар и около Солун се влели във вече създадената българска държава. И в територията на днешна Албания се заселили многобройни славянски групи. Там обаче в течение на вековете настъпил обратен процес на „деславянизация", защото в албанските планински райони многобройното старо местно население се запазило и постепенно погълнало славянското.Според нас този процес е настъпил, когато българската държава изгубила своята независимост, а с това и влиянието си в тия области. Подобна съдба постигнала и славяните, които от края на VI и през VII в. според думите на Константин Багрянородни „пославянчили цяла Елада". Там, в Тесалия и Пелопонес, Византийската империя лесно възвърнала своето военно и културно надмощие. Славянските племена загубили самостоятелното си управление по места и станали поданици на Византия.

 

111

 

 

 

ЛИТЕРАТУРА

 

 

А. Трудове с кирилица :

 

Ангелов, Д., Сведения за славяните у византийските писатели, ИПр, год. II, 1945—1946, кн. 2.

 

Ангелов, Д., История на Византия, I, София, 1959.

 

Ангелов, Д., О некоторых вопросах социально-экономической истории Византии, ВИ, 2, 1960.

 

Ангелов, Д., Към въпроса за разложението на робовладелските отношения в Източната Римска империя, Изследвания в чест на М. Дринов, София, 1960.

 

Артамонов, М. И., История хазар, Л., 1962.

 

Артамонов, М. И.: Археология, г. VII, 1965, кн. 3 (Рецензия на книгата на Ж. Въжарова, Славянски и славянобългарски селища...).

 

Баласчев, Г., Новите възгледи върху заселването на Балканския полуостров от славяните. Минало, II. 1911.

 

Баришић, Ф., Чуда Димитрија Солунског као историски извори, Српска акад. наука, кн. ССХ1Х. Византолошкн институт, кн. 2, Београд, 1953.

 

Баришић, Ф., Цар Фока (602—610) и поддунавски Аваро-Словени, ЗРВИ, кн. 4, Београд, 1956.

 

Бернщам, А. Н., Очерк истории гуннов, Л., 1956.

 

Бешевлиев, В., Античната топонимия у нас като исторически извор, ИИБЕ, III, 1954.

 

Бешевлиев, В., Проучвания върху личните имена у траките, София, БАН, 1965.

 

Бешевлиев, В., Участието на траките в обществения живот на провинция Тракия. ИИБИ, 1—2, 1951.

 

Бичурин, Н. Я., Собрание сведений о народах, обитавших в Средней Азии в древние времена, 1, М., 1950.

 

Брайчевский, М. Ю., Проблема славяно-византийских отношений до IX в. в советской литературе в последных лет, ВВр, XXII, 1963.

 

Брайчевский, М. Ю., Некоторые даниые об участии восточных славян в событиях на Дунае 248—251 г. н. э., КС ИА АН УССР, вып. 3, 1954.

 

Брайчевский, М. Ю., Антьский период в історіі східних словіян, Археология, Киев, VII, 1952.

 

Брайчевский, М. Ю., К истории расселения славян, ВВр, XIX, 1961.

 

Брайчевский, М. Ю., Основные вопросы археологического изучения антов (культура полей погребений), Доклады VI научной конференции Института археологии, Киев, 1953.

 

Бурмов, Ал., Въпроси из историята на прабългарите, ГСУ Ифф, XLIV, 2, 1947—1948.

 

Бурмов, Ал., Към въпроса за произхода на прабългарите, ИБИД, XXII—XXIII, 1948.

 

112

 

 

Бурмов, Ал., Славянските нападения срещу Солун в „Чудесата на св. Димитър" и тяхната хронология, ГСУ Фиф, кн. II, 1952.

 

Велков, В., Градът в Тракия и Дакия, София, БАН, 1959.

 

Венедиков, Ив., Един нов старохристиянски надпис от Сердика, Изследвания в чест на акад. Д. Дечев, София, 1958.

 

Войнов, М., Някои въпроси във връзка с образуването на държавата и покръстването на българите, ИИИ, XI, 1962.

 

Войнов, М., За първия допир на Аспаруховите българи със славяните, ИИБИ, VI. 1956.

 

Войнов, М., Отново по въпроса за възникването на българската държава, ИИБИ, 9, 1960.

 

Всемирная история, т. II, М., 1956; т. III, М., 1957.

 

Въжарова, Ж., Славянското селище край с. Почина, Силистренско, София, БАН, 1956.

 

Въжарова, Ж., Славяните на юг от Дунава, Археология, г. VI, 1964, кн. 2.

 

Въжарова, Ж., Славянски и славянобългарски селища в българските земи от края на VI—IX век, София, БАН, 1965.

 

Георгиев, Вл., Най-старите славянски имена на Балканския полуостров и тяхното значение за нашия език и нашата история, Бълг. език, год. VIII, 1958, кн. 4—5.

 

Георгиев, Вл., Въпроси на българската етимология, София, 1958.

 

Георгиев, Вл., Произходът на имената Родопи и Арда, БЕ, год. XIV, 1964, кн. 6.

 

Георгиева, С., Средновековното селище над развалините на античния Абритус, ИАИ, XXIV, 1961.

 

Георгиева, С., Проучвания на ранносредновековната култура в Чехословакия, Археология, г. VII, 1965, кн. 1.

 

Геров, Б., Латинско-гръцки лексикални взаимоотношения в надписите от балканските земи, ГСУ Ифф, 1945—1946.

 

Геров, Б., Романизмът между Дунава и Балкана, ГСУИфф, XLV, 2, 1948—1949; ХLVII, 2 и XLVIII, 5, 1952—1953.

 

Геров, Б., Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, ГСУ Ифф, L IV, 3, 1959—1960.

 

Гръцки извори за българската история, т. 1, 1953, т. II, 1958, т. III, 1960, т. IV, 1961.

 

Давидова, А. В., В. П. Шилов, К вопросу о земледелии у гуннов, ВДИ, 1953, № 2.

 

Державин, Н. С., История Болгарии, М.—Л., I, 1945.

 

Дмитрев, А. Д., Движение скамаров, Ввр. V, 1952.

 

Довженог, В., М. Брайчевский, О времени сложения феодализма в древней Руси, ВИ, 1950, № 8.

 

Дринов, М., Заселение Балканского полуострова славянами, Съчинения, I, 1909.

 

Дуйчев, Ив., Балканският югоизток през първата половина на VI в., Беломорски преглед, I, 1942.

 

Дуйчев, Ив., Проучвания върху българското средновековие, София, БАН, 1945.

 

Дуйчев, Ив., Най-ранни връзки между първобългари и славяни. Сб. Г. Н. Кацаров, II (ИАИ, XIX), 1955.

 

Дуйчев, Ив., Обединението на славянските племена в Мизия през VII в., Изследвания в чест на Марин Дринов. София, 1960.

 

Дуйчев, Ив., Славяни и първобългари, ИИБИ, 1—2, 1951.

 

Дьяконов, А. П., Известия Псевдо-Захария о древних славянах, ВДИ, № 4, 1939.

 

113

 

 

Дьяконов, А. П., Известия Йоанна Эфесского и сирийских хроник о славянах VI—VII вв., ВДИ, № 1, 1946.

 

Жупанић, Н., Старословенски војвода Дауритас и обарски каган Bајан, ИЧ, V, 1954—1955.

 

Заимова-Тъпкова, В., Крепости и укрепени градове през първото българско царство, Военно-исторически сборник, г. XXV, 1956, кн. 3.

 

Заимова-Тъпкова, В., Нападения „варваров" на окрестность Солуни в первой половине VI в., ВВр, XVI, 1959.

 

Заимова-Тъпкова, В., Сведения за състоянието на византийската войска в Балканските земи през VI и началото на VII в., Военно-исторически сборник, г. XXIX, 1960, кн. 1.

 

Заимова-Тъпкова, В., По някои въпроси за етническите промени на Балканите през VI—VII в. (С оглед предимно на българските земи), ИИИ, XII, 1963.

 

Златарски, В. Н., История на българската държава, I, 1, София, 1918.

 

Иванов, Т.: Археология, г. VII, 1965, кн. 4 (рецензия за книгата на Е. Thomas, Römische Villen in Pannonien).

 

Иречек, К., Няколко бележки върху остатъците от печенези, кумани, както и върху т. н. народи гагаузи и сургучи в днешна България, Псп., 32—33, 1890.

 

История епископа Себеоса. Перевел Малахасянц, Ереван, 1939.

 

Историја народа Југославије, I, 1948.

 

История южных и западных славян, Издательство Московского университета, 1957.

 

Јиречек, К., Историја Срба, I, Београд, 1911.

 

Јиречек, К., Романи у градовима Далмације током средньега века. Посебьа изданьа, кн. ССС1. VI, Отделение друшствених наука, нова серија, кн. 42.

 

Йончев, Л., Някои възгледи от българската средновековна история, разгледани в Историја народа Југославије, ИПр, г. XVII, 1961, кн. 6.

 

Каждан, А. П., Византийские города в VI—XI в., СА, XXI.

 

Каждан, А. П., О некоторых спорных вопросах истории становления феодальных отношений в Римской империи, ВДИ, № 3, 1953.

 

Каждан, А. П., К вопросу об особенностях феодальной собственности в Византии VIII—X в., ВВр, XIII, 1958.

 

Каждан, А. П., Еще раз об аграрных отношениях в VI—X вв., ВВр, XVI, 1959.

 

Каждан, А. П. Современная буржуазная историография о славянских переселениях в Византию, КСИС, № 11, 1953.

 

Каждан, А. П., Деревня и город в Византии, Очерки по истории византийского феодализма, М.р 1960.

 

Каждан, А. П.: ВВр, XXIII, 1963 (рецензия на книгата на Е. Э. Липшиц, Очерки истории византийского общества и культуры...).

 

Комша, М., Некоторые исторические выводы в связи с несколькими археологическими памятниками VI—VII вв. н. э. на территории РНР, Dacia, I, 1957.

 

Комша, М., Новые сведения о расселении славян на территории РНР, Romanoslavica, IX, Bucureşti, 1963.

 

Кондаков, Н. П., Македония, Археологическое путешествие, СПб, 1909.

 

Корсунский, А. Р., О колонате в Восточной римской империи V—VI веков, ВВр, IX, 1950.

 

Кудрявцев, С. В., Костобоки, их расселение и этническая принадлежность. Исследования по истории Балкано-Дунайских областей в период Римской империи и статьи по общим проблемам древней истории, М., 1957.

 

114

 

 

Кулаковский, Ю., История Византии, т. I—II, Киев, 1910—1912.

 

Латински извори за българската история, София, I, 1954.

 

Левченко, М. В., Византия и славяне в VI—VII вв., ВДИ, № 4, 1938.

 

Литаврин, Г. Г., З. В. Удальцова. Основные проблемы византиноведения в советской историографии, Советская историческая наука от XX к XXII съезду КПСС, М., 1963.

 

Лишев, Стр., Прабългарите и българското народностно име в Европа около началото на V в., ИИБИ, V, 1954.

 

Лишев, Стр., Несколько замечаний по поводу статьи М. Я. Сюзюмова, ВВр., XVI, 1959.

 

Липшиц, Е. Э., Византийское крестьянство и славянская колонизация. Византийския сборник, М., 1945.

 

Липшиц, Е. Э., Проблема падения рабовладельческого строя и вопрос о начале феодализма в Византии, ВДИ, № 4, 1955.

 

Липшиц, Е. Э., О путях формирования феодальной собственности и феодальной зависимости на Балканах и Малоазийских провинциях Византии, ВВр, XIII, 1958.

 

Липшиц, Е. Э., Об основных спорных вопросах ранневизантийского феодализма, Вопросы, истории, 6, 1961.

 

Липшиц, Е. Э., Очерки истории византийского общества и культуры, М.—Л., 1961.

 

Мано-Зиси, Дј. Ископавања на Царичином граду 1953 и 1954. Старинар, Нова серија V—VI, 1954—1955; VII—VIII, 1956—1957.

 

Миков, В., Славяни на юг от Дунава, ИПр, г. III, 1946/7, кн. 2.

 

Милев, Н., Кубрат от историята и Кувер от „Чудесата на св. Димитър”, Пен., 71, 1910.

 

Михайлов, Ст.: Археология, г. VII, кн. 2, 1965 (рецензия на книгата на Ж. Въжарова, Славянски и славянобългарски селища...).

 

Милчев Ат.: Археология, г. VII, кн. 3, 1965 (рецензия на книгата на Ж. Въжарова, Славянски и славянобългарски селища...).

 

Мишулин, А. В., Древние славяне и судьба Восточно-римской империи, ВДИ, № 5, 1939.

 

Мишулин, А. В., Древние славяне в отрывках греко-римских и византийских писателей по VII в.. ВДИ, № 1, 1941.

 

Младенов, Ст., Към етимологическото обяснение на никои кумански собствени имена, ИБАИ, III, 1925.

 

Младенов, Ст., Печенези, узи и куманн в българската история, Бълг. нет. библиотека, IV, кн. 1, 1931.

 

Москов, М., Към въпроса за печенежко-куманския суперстрат в български език, ИИБЕ, VIII, 1962.

 

Мутафчиев, П., Българи и румъни в историята на Дунавските земи, ГСУ Ифф, 1927.

 

Наследова, Р. А., Ремесло и торговля Фессалоники конца IX— начала X в. по данным Йоанна Камениаты, ВВр, VIII, 1956.

 

Никитин, С. А., Образование болгарского народа и возникновение болгарского государства, Вестник Московского университета, Серия общественных наук, 1, 1952.

 

Острогорски, Г., Историја Визаитије, Београд, 1959.

 

Очерки истории СССР, I, Москва, 1958.

 

Петкова-Цанкова, Г., Населението на Източната империя и варварите през епохата на варварските нашествия, ИПр, г. VI, 1952, кн. 1.

 

Петкова-Цанкова, Г., Няколко бележки към началната история на българската държава, ИИБИ, V, 1955.

 

115

 

 

Пигулевская, Н. В., Авары и славяне в сирийской историографии, Советское востоковедение, 2, 1941.

 

Пигулевская, Н. В., Сирийские источники по истории народов СССР, М.—Л., 1941.

 

Пигулевская, Н. В., Византия и Иран на рубеже VI—VII веков, М.—Л., 1946.

 

Погодин, Л., Из истории славянских передвижений, СПб, 1901.

 

Прокопий Кесарийский и его „История войн с готами", перевод С. П. Кондратьева, Москва, 1950.

 

Ременников, А. М., Борьба племен северного Причерноморья с Римом в III веке, М., 1953.

 

Романски, Ст., Славяни на Дунава, Български преглед, I, 1929—1930.

 

Романски, Ст., Славянска прародина, БИБ, II, 2, 1929.

 

Романски, Ст., Прародина и разселване на славяните, През вековете, I, 1938.

 

Рыбаков, Б. А., Анты и Киевская Русь, ВДИ, № 1, 1939.

 

Селищев, А. М., Полог и его болгарское население, София, 1929.

 

Селнщев, А. М., Славянское население в Албании, София, 1931.

 

Симоновская, Л. В., Вопросы периодизации древней истории Китая, ВДИ, № 1, 1950.

 

Сиротенко, В. Т., Взаимоотношения гуннов и Римской империи. Ученные I записки Пермского государствепого университета, т. XII, вып. 4, 1959.

 

Сиротенко, В. Т., Византия и булгары в V—VI вв., Ученые записки Пермского университета, т. XX, вып. 4, 1961.

 

Сиротенко, В. Т., Основные теории происхождения древних булгар и письменые источники IV—VII вв., Ученые записки Пермского университета, т. XX, вып. 4, 1961.

 

Смирнов, К. Ф., Вопросы изучения сарматских племен и их культуры в советской археологии. Вопросы скифо-сарматской археологии (по материалам конференции МИМК). АН СССР, 1952.

 

Скрижинская, Е. Ч., Йордан, О происхождении и деяниях гетов, М., 1960.

 

Скрижинская, Е. Ч., О склавенах и антах, ВВр, XII, 1957.

 

Соколов, М., Из древней истории болгар, СПб, 1879.

 

Соколова, В. И., Клады византийских монет как источник для истории Византин VIII—IX вв., ВВр, XV, 1959.

 

Станојевић, Ст., О Јужним словенима у VI, VII и VIII веку, Глас, XXX, 47, 1909.

 

Станчев, Ст., Славяни и прабългари в старобългарската култура. Археология, IV, 1962, кн. 4.

 

Станчева М., Ранносредновековна керамика от София, Археология, И, 1959, кн. 3—4.

 

Сюзюмов, М. Я., К вопросу о процессах феодализации в Римской империи, ВДИ, № 1, 1955.

 

Сюзюмов, М. Я. Роль городов-эмпориев в истории Византии, ВВр, VIII, 1956.

 

Сюзюмов, М. Я., Некоторые проблемы истории Византии, ВИ, 3, 1959.

 

Сюзюмов, М. Я., К вопросу об особенностях генезиса и развития феодализма в Византии, ВВр, XVII, 1960.

 

Третьяков, П. Н., Анты и Русь, СЭ, 4, 1947.

 

Третьяков, П. Н., Восточнославянские племена, М., 1953.

 

Удальцова, З. В., Г. Г. Литаврин, Советское византиноведение в 1955—1960, ВВр, XXII, 1963.

 

Удальцова З. В., А. П. Каждан, Некоторые нерешенные проблемы социально-экономической истории Византии, ВИ, 10, 1958.

 

116

 

 

Удальцова, З. В., Италия и Византия в VI в., М., 1959.

 

Удальцова, З. В., XII Международный конгресс византинистов в Охриде, ВВр, XXII. 1963.

 

Удальцова, З. В., Положение рабов в Византии VI в., ВВр, XXIV, 1964.

 

Феодоров, Г., Население Прутско-Дненровского мгждуречия, МИД. 1960.

 

Франчес, З., Византиноведение в Румынской Народной Республике в 1956— 1961 гг., ВВр, XXII, 1963.

 

Царичино Град, 1912—1962. Библиографиja. Изд. Археолошки институт, Београд, 1962.

 

Шишманов, И., Към селищата в Крит, Български преглед, IV, 1897.

 

Штаерман, Е. М., Этнический и социальный состав римского войска на Дунае, ВДИ, № 7, 1946.

 

Штаерман. Е. М., Проблема падения рабовладельческого строя, ВДИ, № 2, 1953.

 

Ферјанчић Б., Питање напада и насељавања словена на Балканско полуострво у литератури од 1949 до 1953 године, Истор. преглед, Београд 1954.

 

Энгельс, Ф., Происхождения семьи, частной собственности и государства, М., 1950.

 

 

    Б. Трудове с латиница :

 

Altheim, Fr., Geschichte der Hunnen, I—V, Berlin, 1959.

 

Andréadès, A., La population de l’Empire byzantin, ИБАИ, IX, 1935.

 

Аngеlоv, D., Die Rolle der Slaven in der Frühgeschichte des byzantinischen Reiches, Palaiologia, VII. 3—4, 1958.

 

Вarišić, Fr., Le siege de Constantinople par les Avars et les Slaves en 626, Byzantion, XXIV, 1954.

 

Barnea, J., Quelques considérations sur les inscriptions chretiennes de la Scythie Mineure, Dacia, I, 1957.

 

Barnea, J., Monumente de artă crestină descoperite pe teritoriul Republicii Populare Romine, Studie teologice, X, 1958.

 

Barnea, J., Contributions to Dobrudja History under Anastasius I, Dacia, IV, 1960.

 

Baynes, N. H., The date ol the Avar Surprise, BZ, XXI, 1912.

 

Вауnеs, N. H., H. St. L. В. Mоss, Byzantium. An Introduction to East Roman Civilisation, Oxford, 1948.

 

Beševliev, V., Zwei altchristliche Inschriften. ГНар Муз, VII—VIII, 1942.

 

Веšеvliеv, V., Die Thraker im ausgehenden Altertum, Studii Ciasice, III, Editura Acadeinie Republici Populäre Romine, 1961.

 

Beševliev V., Über manche ältere Theorien von der Romanisierung der Thraker, Etudes balkaniques, I, 1964.

 

Beševliev, V., Spätgriechische und spatlateinisclie Inschriften, Berlin, 1964.

 

Bon, A., Le Peloponnese byzantin jusquen 1204, Paris, 1951.

 

Bošković, D., Nouvelles fouilles et recherches exécutées par l’Institut archeologique de l’Academie serbe des Sciences, Actes du VI^е Congres d’Etudes byzantines, II, Paris, 1951.

 

Bréhier, L., Les institutions de l’Empire byzantin, Paris, 1949.

 

117

 

 

Skok, P., Slavenstvo i Romanstvo po jadranskim otocima, Toponomastička ispitivanja. Izdanie Jadranskog Instituta Jugoslovenske akademije znatnosti i umjetnosti, Zagreb, 1950.

 

Bury, J. B., A History of the Later Roman Empire from the Death of Theodosius to the Death of Justinian (395—565), 2 vol., London, 1889,2, H3.a.. 1923.

 

Cassiodoris Senatoris Chronica, MGH, AA, XI, 1.

 

P. Charanis, On the capture of Corinth by the Onogurs and its recapture by the Byzantiners, Speculum 27, 1952.

 

Charanis, P., The slavic Settlement in the Seventh Century, BZ, XLVI, 1953.

 

Chassin, G. J. M., Bélisaire, généralissime byzantin, Paris, 1954.

 

Condurachi, E., Histria romăno-bizantină in lumina ultimelor săpături, Monumenta şi muzee, I, 1958.

 

Covrig, A., Contribution au problème de l’occupation de la Hongrie par les Avars, AAH, VI, 1955.

 

Csallany, D., Византийские монеты в аварских находках, AAH, II, 1952.

 

Cumont, F., Le tombeau de S. Dasius de Durostorum, Analecta Bollandiana, XXVII, 1908.

 

Daicoviciu, C., Petrovici, Em., Ştefan, Ch., La formation du peuple roumain et de sa langue, Bucarest, 1906.

 

Darko, E., Influents touraniennes sur l’évolution de lart militaire des Grecs, des Romains et des Byzantins, Byzantion, XX, 1935 ; XXII, 1937.

 

Detschew, D., Der ostgermanische Ursprung des bulgarischen Volksnamen. Zeitschrift für Ostnamenforschung, 2, 1927.

 

Detschew, D., Die thrakischen Sprachresten, Wien, 1957.

 

Diculescu, C., Die Gepiden, Leipzig, 1923.

 

Diehl, Ch., Justinien et la civilisation byzantine au VI^e s., Paris, 1901.

 

Dölger, Fr., Regesten der Kaiserurkunden, München und Berlin, 1924.

 

Dujčev, I., Protobulgares et Slaves. Sur le problème de la formation de l’Etat bulgare. Annales de l’Institut Kondakov, X, 1938.

 

Dujčev, I., Le témoignage de Pseudo-césaire sur les Slaves, Slavia antiqua, IV, 1953.

 

Dujčev, I., Les Slaves et Byzance, Etudes historiques, I, Sofia 1960.

 

Euagrii Historia ecclesiastica. Ed. J. Bidez — L. Parmentier, London, 1898.

 

Evert-Kappesowa, H., Quelques remarques sur la colonisation slave, Actes du XII^e Congrès international d’Etudes byzantines, Ochride, t. II, 1961.

 

Evert-Kappesowa, H., Studia nad historią wsi byzantyńskiej w VII—IX wieki, Lódz, 1963.

 

Excerpta de insidiis, Ed. De Boor, Berlin, 1905.

 

Excerpta de legationibis. Ed. de Boor, 1—II, Berlin, 1903.

 

Feher, G., Аваро-византийские сношения и основание болгарской державы, AAH, V. 1955.

 

Georgii Pisidae Bellum avaricum, Ed. Bonn.

 

Grafenauer, B., Nekaj vprašanj iz dobe naseljevanja južnich Slovanov, Zgodovinski časopis, IV, 1950.

 

Grafenauer, B., Kronološka vprašanja selitve južnich Slovanov ob podatkih spisa Miracula S. Demetrii, Zbornik Filosofske Fakultete, III, Ljubljana, 1955.

 

H. Grégoire, L’origine et le nom ethnique des Croates et des Serbes, Byzantion, XVII, 1945.

 

Grosse, R., Römische Militärgeschichte, Berlin, 1921.

 

Grousset, R., L'empire des steppes, Paris, 1941².

 

118

 

 

Halphen, L., Les Barbares, des grandes invasions aux conquêtes turques du XI^e s. (Collection Peuples et civilisations, v. V), Paris, 1940.

 

Hauptmann, L., Les rapports des Byzantins avec les Slaves et les Avares pendant la seconde moitié du VIe siècle, Byzantion, IV, 1927—1928.

 

Hohl, E., Scriptores Historiée Augustae, vol. II, Lipsiae, 1927.

 

Ioannes Malalae Chronographia, Ed. Bonn.

 

Iordanis Romana et Getica, MGH, AA, V, 1.

 

Isidoris Iunioris episcopi Hispalensis Historia Gothorum, Vandalorum, Sueborum, MGH, AA, XI, 1.

 

Jones, A. H. M., The Later Roman Empire, 3 vol., Oxford, 1964.

 

Karayannopoulos, J., Contribution au problème des „thèmes" byzantins, Hellénisme contemporain, X, 1956.

 

Kovačević, J., Varvarska kolonizacija južnoslovenskih oblasti, Novi Sad, 1960.

 

Krüger, P., Corpus iuris civilis, Ed. stereotjpa, v. II, Lipsiae, 1892.

 

Lázsló, Gy., Etudes archéologiques sur l’histoire de la société des Avares, Budapest, 1955.

 

Lemerle, P., La composition et la chronologie des deux premiers livres des Miracula S. Demetrii, BZ, XLVI, 1953.

 

Lemerle, P., Invasions et migrations dans les Balkans depuis la fin de lépoque romaine jusquau VIII^e s., RH, CCXI, 2, 1954.

 

Lemerle, P., Quelques remarques sur le règne d’Héraclius, Studi medievali 3^e série, I, 2, 1960.

 

Lemerle, P., La chronique improprement dite de Monemvasie : le contexte historique et légendaire, REB, XXI, 1963.

 

Lipšic, E. E., Byzanz und die Slaven. Beiträge zur Bjzantinischen Geschichte des 6.—9. Jahrhunderts, Weimar, 1951.

 

Magni Felicis Enodii Opera, MGH, AA, VII.

 

Maspero, J., Φοιδεράτοι et στρατιῶται dans l’année byzantine au VI^e s., BZ, XXI, 1912.

 

Mauricii, Artis militaris libri duodecem, Fd. Scheffer, Upsaliae, 1664.

 

Michelle Syrien, Ed. Chabot, II, Traduction, Paris, 1910.

 

Miracula Sancti Demetrii, Ed. Byeus, AASS, octobris IV.

 

Mocsy, A.. G. Alföldi, Bevölkerung und Gesellschaft der Römischer Provinz Dalmatiens, Budapest, 1965 (Ein Beitrag von A. Mocsj, Zur Bevölkerung in der Spätantike, pp. 212—224).

 

Mommsen, Th., Das romische Militarwesen seit Diokletian, Hermes XXIV, 1889.

 

Moravcsik, Gy., Byzantinoturcica, I—II², Berlin, 1958.

 

Moss, H. St. L. B., La naissance du Moyen Age. Traduction de l’anglais pat M. R. Maurey, Paris, 1937.

 

Mutavčiev, P., Bulgares et Roumains dans l’histoire des pays danubiens, Sofia, 1932.

 

Nestor, J., Les Slaves dans la péninsule balkanique et la Grèce continentale, Revue des Etudes Sud-Est européennes, I. 1—2, 1963.

 

Niederle, L., Slovanské starožitnosti, II, 1, 1906.

 

Niederle, L., Manuel de l’antiquité slave, Paris, I, 1923.

 

Nicephori archiepiscopi Constantinopolitani Opuscula, Ed. De Boor.

 

Nubar, H., Monede bizantine de la inceptul secolului al VII-lea şi sfirşitul celătii Histria, Studii şi cercetări de numismatică, III, 1960.

 

Ostrogorsky, G., Sur la date de la composition du livre de Thèmes et sur l’époque de la constitution des premiers thèmes d’Asie Mineure, Byzantion, XXIII, 1953.

 

119

 

 

Ostrogorsky, G.: Berichte zur XI. Intern. Byzantinisten-Kongreß, I, München, 1958 (Korreferate).

 

Ostrogorsky, G., The Byzantine Empire in the World of the Seventh Century, DOP, XIII, 1953.

 

Ostrogorsky, G., Bjzantine Cities in the Early Middle Ages, DOP, XIII, 1959.

 

Petkova-Cankova, G., La survivance du nom des Besses au Moyen Age, Linguistique balkanique, VI (Acta Philippopolitana), 1963.

 

Pauli Diaconi Historia Langobardorum, MGH, Scr. rerum Langobardicarum et Italicarum, s. VI—IX.

 

Pertusi, A., La formation des thèmes byzantins, Berichte zum XI. Intern. Byzantinisten-Kongreß, I, München, 1958.

 

Popović, J., Quel était le peuple pannonien qui parlait μέδος et strava, 3PBH, VII, 1961.

 

Poulik, J., Morava, země dávných slovanů, Brno, 1950.

 

Procopii Caesarensis Libri de bellis VIII, Ed. Haury.

 

Procopii Caesarensis Anecdota (Historia arcana), Ed. Haury.

 

Procopii Caesarensis De aedificiis, Ed. Haury.

 

Rappoport: PWRE, VIII. s. v. Heruli.

 

Rubin, B.. Das Zeitalter Justinians, 1, Gruyter, 1960.

 

K. Setton, The Bulgars in the Balkans and the occupation of Corinth in the VII Century, Speculum, 25, 1950.

 

Shoell, R., Kroll, G., Novellae, Berolini, 1895 (Corpus iuris civilis, III)

 

Schönfelder, M., Die Kirchengeschichte des Johannes v. Ephesus, München, 1862.

 

Stein, E., Geschichte des spätrömischen Reiches, Wien, 1928.

 

Stein, E., Histoire du Bas-Empire, II, Paris-Bruxelles-Amsterdam, 1949.

 

Leonis Philosophi Tactica, Ed. Migne, PGr, CVII.

 

Theophanis Chronograpliia, I—II, Ed. De Boor.

 

Theophylacti Simmocattae Historiae, Ed. De Boor.

 

Thomas, E. Romische Villen in Pannonien, Budapest, 1964.

 

Tougard, A., De l’histoire profane dans les Actes grecs des Bollandistes, Paris, 1874.

 

Ure, N. P., Justinian and his Age, Penguin Books, 1951.

 

Vasiliev, A., History of the Byzantine Empire, 2 vol., 1952 (Първото издание на руские е от 1917), Histoire. . ., 1935.

 

Vasiliev, A., Justin the First, Cambridge, Mass, 1950.

 

Velkov, V., Les campagnes et la population rurale en Thrace, Byzantino-bulgarica, I, 1962.

 

Velkov, V., Das Schiksal der antiken Städte in den Ostbalkanländern. Wissenschaftliche Zeitschrift der Humboldt-Universität zu Berlin, Gesellschaftsund Sprachwissenschaftliche Reihe, JG, XII, 1963, 7/8.

 

Velkov, V., Zur Frage der ethnischen Zusammensetzung der Bevölkerung in den Städten Thrakiens in der Spätantike, Akademie Verlag, Berlin, 1965. (Beiträge zur Geschichte der alten Welt, II).

 

Velkov, V., Kleinasiaten und Syrer in den Balkangebieten während der Spät antike (IV—VI Jh) Etudes historiques, II, 1965.

 

Vulić, N., L’origine ethnique de l’empereur Justinien, MEAM, IX, 1935.

 

Weigand, G., Sind die Albaner die Nachkommen der Illyrer oder der Thraker? Balkan-Archiv, III.

 

Zaimov, J., Observations sur certaines particularités des noms thraces en Bulgarie, Linguistique balkanique, VI (Acta Philippopolitana), 1963.

 

Zaimov, J., Die bulgarischen Orstnamen auf -išt- aus itj- und ihre Bedeutung für die Siedlungsgeschichte der Bulgaren in den Balkanländern, Linguistique balkanique IX, 2, 1965.

 

120

 

 

Zaimova-Tăpkova, V., Sur les rapports entre la population indigène des régions balkaniques et les „Barbares", Byzantinobulgarica, I, Sofia, 1962.

 

Zaimova-Tăpkova, V., Sur quelques aspects de la colonisation slave en Macédoine et en Grèce, Etudes balkaniques, I, 1964.

 

Zaimova-Tăpkova, V., M. Vojnov, La politique de Byzance dans ses rapports avec les „Barbares", Etudes historiques, II, Sofia, 1965.

 

Zástěrová, B., Hlavni problemj z počatku dějin slovanskych národů, Vznik a počatky Slovanů, I, 1965.

 

Zástěrová, B., Beitrag zur Diskussion über der Beziehungen zwischen Slawen und Awaren, Actes du XII^e Congrès International des Etudes Byzantines, II, 1964.

 

Zeuss, K., Die Germanen und die Nachbarstämme, Göttingen, 1904.

 

---

 

СЪКРАЩЕНИЯ

 

БЕ Български език

БИБ Българска историческа библиотека

ВВр Византийский временник

ВИ Вопросы истории

ВДИ Вестник древней истории

ГИБИ Гръцки извори за българската история

ГНарМуз Годишник на Народния Музей

ГСУ Ифф Годишник на Софийския университет, Историко филологически факултет

ГСУ Фиф Годишник на Софийския университет, Философско-исторически факултет

ЗРВИ Зборник радова Визаитолошког института

ИАИ Известия на Археологическия институт

ИБАИ Известия на Българския археологически институт

ИБИД Известия на Българското историческо дружество

ИИБЕ Известия на Института за български език

ИИБИ Известия на Института за българска история

ИИД Известия на Историческото дружество

ИИИ Известия на Института за история

ИПр Исторически преглед

ИЧ Историски часопис

КСИА Краткие сообщения Института археологии АН УССР

КСИС Краткие сообщения Института славяноведения

ЛИБИ Латински извори за българската история

МИА Материалы и исследования по археологии СССР

МИМК Материалы и исследования по материальной культуре

Псп Периодично списание

СА Советская археология

СЭ Советская этнография

 

AAH Acta Archaeologica Academiae Scientiarum Hiingariae

AASS Acta Sanctorum

BZ Byzantinische Zeitschrift

MGH,AA Monumenta Germaniae Historica, Auetores antiquissimi

DOP Dumbarton Oaks Papers

REB Revue des Etudes byzantines

RH Revue historique

 

---

 

АЗБУЧЕН ПОКАЗАЛЕЦ НА ГЕОГРАФСКИ, ЕТНИЧЕСКИ, ЛИЧНИ И ДР. ИМЕНА

 

гр. = град

имп. = император

кр. = крепост

м. = местност

п. = племе, племена

пл. = планина

р. = река

с. = село, селите

 

Абритус, гр. (дн. Разград) 83

авари 26 27 48 53 55 59 60 61 62 65 68 69 70 94 98 103 104 108

Августа Траяна, гр. (дн. Стара Загора) 53 59. Вж. и Бероя

Австрия 54

Агатий Миринейски, виз. писател 12 41 63 61 101

Адрианопол гр. (дн. Одрин) 47 53 59 68

Адриатическо крайбрежие 60

Азия 22 66

Азовско море 21 65

Аксиопол гр. (дн. Хиног) 56

Актове съборни 85

алани 26 52

Албания 76—78 82 111

албанци 77

алемани, п. 25

Аликанобург кр. 55

Алтайски пл. 23

амаксовии 61 87

Амалфрид, герм. вожд 55

Αμμούκις, лично име 76

Анагаст, гр. (дн. Никшич) 56

Анастасий, виз. имп. 17 37 39 40 42 48 53 54 73 81 84 91 101

англи, п. 26

Англия 26

Анкона, гр. 80

annona militaris 39

анти II 28 58 63 70 93 99

антски племенен съюз 22

Анхиало. гр. (дн. Поморие) 59 76 101

Апиария, гр. (дн. Ряхсво, Русенско) 47 73 79 105

Апри, гр. 56

Апсих, аварски военачалник 70

араби 51

Аралско море 25

Арда, р. 74

Аркадиопол, гр. (дн. Люлебургас) 52

Армения 24 38 51 66 67

Артаксир, персиец 72

ἄρχων, титла 95

Асимунт, Аиасамус, гр. (дн. Мусасалиево) 47 79 106

Аспарух, прабългарски хан 111

Астика, област 42 59 68

астинги, п. 52

Атила, хунски пожд 28 61 85 103

Африка 26 38

 

Балкан 68 93. Вж. и Стара планина

Балкани 5—9 17—19 27 36 43 52 59 63 66 71—74 87 105 111. Вж. и Балкански полуостров

Балкански полуостров 6 10 17 21 27 48 53 57 61 81 87 93 110

Балта Верде, м. 28

Балтийско море 21 26

Банат 59

Барголевица, р. 74

Баян, аварски хаган 30 105

Белград 46 55 85 Вж. и Сингидунум

 

123

 

 

Бероя, Боруй, гр. (дн. Стара Загора) 47 68 74 79. Вж. и Августа Траяна

беси, п. 73 74

Бистрица, р. в с.-и. Румъния 28

Бистрица Пиндска, р. 77 82

Битолско поле 97. Вж. и Керамизийско поле

Босна 55

Бохас, масагет 72

Брежац, м. 56. Вж. и Пингвентум

Британия 91

Бузас, началник на гарнизон 73 105

Бузет, с. 56

Букурещ, гр. 28

бургунди, п. 26 52

Буркенний, тракиец 73

българи. Вж. прабългари

България 37 52—54 58 73 75 76 80 83—85 87 97

българска държава I-ва 8 78 97 111. Вж. и България

 

Валериан, римски имп. 40

Валона, гр. 82

вандали, п. 25 26 52 72 73

Вардар, р. 111

Варна, гр. 76. Вж. и Одесос

Везер, р. 26

веле(г)езити, п. 107

Велизарий, виз. пълководец 11 41 42 101

венеди, п. 21

Венетска област 56

вестготи 25

ветерани 41

Виза, гр. 52 95

Византийска империя 6 17 23 29—32 54 55 65 89 90 97 99 111. Вж. и Византия

византийци 48 55 62 63 69 70 73 105. Вж. и ромеи

Византия 7 10 17 19 22 33 36 50 51 57 60—63 65 66 71 88—91 95 96 102 103 111. Вж. и византийска империя

викарии 37 43

Виктор Тунунски, лат. писател 63

Виминациум, гр. (дн. Костолац) 55

Вит, р. 37 52

Виталиан Тракиец, комес на федератите 47, 48

Витиния, провинция 50

власи 106

Влашка равнина 61. Вж. и Влашко

Влашко 59 69 70 80

война Първа световна 6

война Втора световна 7

война готска 20 27 42

войни маркомански 18 20 21

Волга, р. 26

Волоски залив 107

Воюса, р. 77

 

Гайна, гот на виз. служба 39

Галатия, провинция 40

Галац, гр. 93. Вж. и Турис

Галия 26

Гарван, с. 83

Георги Пизидийски, виз. поет 13 26

Γεόργης, лично име 76

гепиди, п. 25 52 54 55 57 63 92

Герман, виз. пълководец 99

германски племена 17 18 22 29

германци 20 21 55. Вж. и германски племена

Γλαυκόπος, лично име 76

Гоар, гот 56

готи 26 28 41 46 52 54 56 62 72 73 109. Вж. и готски племена

готски племена 22

Григорий, папа 13

гърци 73 76

Гърция 9 48 60 70 78 83 85 106

 

Давид Солунски 68

Даврита, слав, вожд 30

Дазий, мъченик 80

Дакия 30 37 54 72

Далечен Изток 24

Далматинско крайбрежие 12, 82, 85. Вж. и Далмация

Далмация 46 53 69 83

Δαμιάνη, лично име 76

Δανιήλ, лично име 76

Дардания, провинция 57 72

дарданци 72

Джеджови лозя, м. 83

Дзин, Китайска империя 24

Диагонален път 82

диаграфе, система 40

Димитриада, гр. 107

Диоклеа 56. Вж. и Дукля

Диоклетиан, римски имп. 37

Днестър, р. 26

 

124

 

 

Добруджа 37 48 52 53 56 58 61 66 84 87 94. Вж. и Скития Малка

Домициан, римски имп. 20

Дон, р. 65

драговити, п. 107

Драмско поле 53, 82

Драч, гр. 46 72 76 77. Вж. и Епидамн

Дренчето, м. 83

Дрин Черни и Бели, р. 77

duces 37

Дукля, провинция 56. Вж. и Диоклеа

Дунав, р. 5 18 21 26 29 30 54 55 58 60 69—71 84 85 91 93. Вж. и Истър

Дунавски лимес 12 36 38 39 42 45 52 53 59

Дълга стена 17 37 41—43 59 60 108

Дърново, с. 56

 

Евагрий, виз. писател 12 48 101

евреи 52 67

Европа 18 25 28 60 64 70

Европейски югоизток 17

Египет 34 51

екскувити, вид войски 37

Елада 9 59 97 101 111. Вж. и Гърция

Елба, р. 26

елинизъм 53

Енодий, лат. писател 62

Епидавър, гр. (дн. Дубровник) 69

Епидамн, гр. 77 98. Вж. и Драч

ениболе, система 40

Епир 72 82 101

епирци 72

Ἐπιφάνις, лично име 70

Ерма, р. 74

ефталити, п. 64. Вж. и хуни

 

Железни врата 55

жуан-жуан, п. 25

 

Забайкал 23

Заберган, кутригурски вожд 101

Земеделски закон 32

Зенон, виз. имп. 39 62

 

Изток 34 71 110

източноевропейски племена 19 21

Илдигис, лангобард 56

илирийци 72 73 78

Илирик 13 37 40 42 46 52 55 58 59 61 69 72 91 93 98

Индия 23

Индокитай 22

Ираклий, виз. имп. 13 42 50 51 60 69 70 82 85

Иран 66. Вж. и Персия

Исаврия 39 76

Искър, р. 52

Испания 26

Истрия 56 60 84

Истър, р. 93. Вж. и Дунав

Италия 26 38 41 46 52 56 80

 

Йоан, виз. сановник 61

Йоан Антиохийски, виз. писател 52

Йоан Ефески, източен хронист 13 29 59 104

Йоан Малала, виз. писател 12 73

Йоан Мосхос 88

Ἰωάννης, лично име 76

Йорданес, лат. писател 13 56 62 63

ὑπὸ πάκτον 90

ὑπόσπονδοι 90

 

Кавказ 62

Казахстан 23

Кандидиана, гр. 83

Кариова 56

Кария, провинция 37

Карпати, пл. 21 82

карпи, п. 52

Касиодор Сенатор, лат. писател 62

Каспийско море 25

Каст, виз. пълководец 73

Кастрамартис, гр. (дн. Кула) 52

квади, п. 20

quaestor exercitus 37

quaestura exercitus 37

келти, п. 18 21

Керамизийско поле (дн. Битолско поле) 97 107

Кипър, о-в 37

Китай 23—25

Китайска империя 22. Вж. и Китай

Китайска стена 23

китайци 23

Коментиол, виз. пълководец 42 48 49

конни народи 23

Константин Багрянородни, виз. имп. 13 51 70 71 95 96 111

Константин IV Погонат 51

Корабия, гр. 54

Корея 23

Коринт 85 86