IV. ВЪЗОБНОВЯВАНЕ НА ВИЗАНТИЙСКАТА ВЛАСТ СЛЕД КРИЗАТА ОТ 1072—1074 Г. И ПОЛИТИЧЕСКИТЕ СЪБИТИЯ ПРЕЗ XII В.
Още през първите години на управлението си Алексий Комнин бил принуден да възобнови борбата срещу бунтуващите се области край Дунава. Междувременно в 1088 г. едно печенежко племе (γένος τε Σκυθικόν) [1] нахлуло в Северна България (или Добруджа) и подобно на многото случаи дотогава преминало към уседнал живот. Разбира се, това не станало веднага: най-напред новодошлите влезли в договорни отношения с Халил — Татуш (или Татруш), Сача и Сеслав, т. е. началниците на разбунтуваните „миксоварвари", които владеели главните дунавски крепости: Татуш държел самия Дръстър, където по-рано било седалището на управителя на Паристрион; Сеслав бил господар на Вичина, а другите — на „останалите градове", между които влиза и неотъждествената Главиница.
Тяхното управление, което продължило толкова години (поне управлението на Татуш, който държал главната позиция), показва, че положението на главните паристрийски крепости било здраво в ръцете на разбунтуваните елементи, които поддържали връзка с нови тълпи на отвъддунавските обитатели и дори влизали в договорни отношения с тях против цариградските управници. Така, макар и някои райони да пострадали (според изричното свидетелство на Анна Комнина имало жестоки опустошения), местните елементи подсилвали позициите си срещу византийската власт.
И този път инцидентът със „скитското племе" приключил, както обикновено — към смесеното население се прибавило още малко „смес". Скоро обаче всичките тези „скити" като елементи на анархията влезли в съюз с другите бунтовно настроени елементи —
1. Вж. за него тук, гл. III.
97
павликяните от Пловдивско, начело с Травъл. Това множество, което неколкократно надвишавало византийските сили, проникнало докъм Хасково. След едно поражение при Белятово, при което загинал самият Пакуриан, доместикът на Запада, и прочутият пълководец Врана, срещу тях бил изпратен друг военачалник измежду „новите хора", които Алексий Комнин издигнал на власт. Става дума за Татикий, човек от източен произход и от несвободни родители. Към него бил придаден и извиканият от Изток Умбертопул със западните наемници. Благодарение на „събраната отвсякъде войска", на която била дадена наведнъж годишната заплата (τοὺς ἐπετείους μιραδούς), бунтовниците били изгонени от „ромейската земя", т. е. от Тракия, която били опустошили безмилостно. [2]
Още на следващата година съюзени сили на унгарци, печенеги и кумани проникнали отново на юг от Дунава — този път откъм западните райони — и пак доближили Одринската област до гр. Хариупол (Айребол). Концентрирани войски в Памфил успели да ги отблъснат след едно сражение при градчето Кули между Енос и Цариград. И този път „скитите" се оттеглили към Дунава, където се разположили „на лагер". Но както ставало обикновено през тези смутни години, в следващите месеци те „живеели безпрепятствено в нашата земя като в своя и вършели грабежи" — така се оплаква дъщерята на Алексий Комнин. [3]
От лятото на 1088 г. започва голямата кампания на самия Алексий Комнин срещу печенегите. Той концентрирал войските си в крепостта Лардея при Карнобат. Същевременно си послужил с флотата, която имала за задача да навлезе в дунавските устия. Изпъква на преден план комбинираният начин на воюване, който обикновено бил благоприятен за византийците. В случая с печенегите той бил удобен, защото те нямали истински военни съдове, а си служели с обикновени салове и затова предпочитали зимните походи по замръзналия Дунав.
И действително печенегите веднага предложили мирни преговори. Но императорът отказал, преминал Стара планина и от Плиска се насочил към Дръстър. Там, на 25 стадия от града, бил разположен лагерът му, до който хитрите му противници успели да се доберат и да изложат живота му на опасност. Същевременно Татуш, който здраво държал града в ръцете си, преминал Дунава, за да доведе кумански подкрепления. Алексий Комнин не послушал
2. Anna Comnena. Op. cit., I. VII, 1, 2, p. 222, 226.
3. Ibidem. Op. cit., p. 227.
98
съветите да се оттегли към Велики Преслав и решил да влезе в атака. Последвало голямо поражение за византийците и отстъление чак до Голое и оттам — до Бероя. [4]
В тези стълкновения отново играе важна роля познатата тактика на византийската власт към „варварите", които биват насочвани едни срещу други. Този стар подход се налагал, защото Анна Комнина нееднократно подчертава, че войските на царствения ѝ баща били недостатъчни. „Ромейската държава останала без войска поради нехайството на предишните самодръжци" — казва тя. [5] Когато дошлите заедно с Татуш кумани поискали част от плячката, която печенегите взели от византийците, а те не им я дали, между тях започнали стълкновения и печенегите отстъпили до неотъждественото езеро Озолимна (намирало се е в Североизточна България или към дунавските устия). [6] Куманите пък се оттеглили временно зад Дунава и Алексий Комнин използувал това положение, за да направи свои ὑπόσπονδοι печенегите, които отново успели да проникнат докъм Маркели (при Карнобат). Той дори вече ги виждал като защитници на дунавската граница от нови нашествия на куманите. Отново проличава загрижеността на византиеца да запази „истинската византийска земя", т. е. Тракия, и готовността му да отстъпи областите на север от планинската верига. В такъв смисъл трябва да тълкуваме последвалото предложение, този път от куманите, че те са готови „да преминат теснините", т. е. да отидат в Тракия и да помогнат на византийците да се справят с печенегите. [7]
Събитията от края на 1089 и 1090 г. показали, че играта на византийците между печенеги и кумани не успяла. Печенегите научили за преговорите с куманите и продължили настъплението си в Тракия. През следващите месеци императорът се видял принуден да търпи многобройните печенежки банди почти до околностите на столицата.
Отново възникнал въпросът за недостатъчната войска. Положението било такова, че според думите на Анна Комнина Алексий сякаш понякога воювал сам срещу враговете. Много е писано за
4. Anna Comnena. Op. cit., p. 228 sq.
5. Ibidem. I, VII, 7, c. 246.
6. Според В. H. Злaтapски, История. . . II, c. 105, 498, това е езерото Расим при устието на Дунав. П. Дяконy (Les Petchenègues, p. 121) смята, че Анна обърква името на Озолимна, блато в Североизточна България, с името на Азовско море. Друга литература вж. у Я. Н. Любарский. Пос. съч., с. 535, бел. 771.
7. Anna Comnena. Op. cit., I, VII, 6, p. 243.
99
реформите на Алексий Комнин. Всички автори изтъкват опитите му да подобри положението на византийската войска по няколко начина: опитал да даде по-широк път на пронията, като разчитал на снабдяване с конни единици от едрите прониари и на пехотна войска от обикновените стратиоти и от манастирските владения. Крайните мерки, до които прибягнал, като посегнал на църковните утвари и съкровища, не били достатъчни да заместят постъпленията от обеднялата хазна. Колко трудно е било тогава въоръжаването, личи от обстоятелството, че когато фландърският граф Роберт I, който и преди това помагал на императора, след завръщането си от Ерусалим в 1087 г. му изпратил 500 рицари. Те носели в дар 180 коне, но продали на Алексий и други свои излишни коне. Образуваният, както по времето на Никифор I и Йоан Цимисхи, корпус от синове на служили войници се оказал необучен и неопитен. В сраженията с печенегите мнозина от тях загинали.
Когато през 1091 г. започнали самите сражения в Източна Тракия, Алексий Комнин се опитал да прибегне към старата система за набиране на войници, т. е. по места. Този път той събрал новобранци българи и власи, понеже ветераните били оставени на гарнизон в главните градове на Запада. Но тези рекрути се оказали недостатъчни, както изобщо били недостатъчни и западните наемници.
Така отново се прибягнало към старата система да се победят „варварите" чрез други „варвари": византийците сключили споразумение с куманските вождове и хвърлили 40 000 множество срещу печенегите. Въпреки колебливостта на тия съюзници, въпреки реалната опасност от нов съюз между печенеги и кумани старата изпитана система успяла този път. Благодарение на куманите византийската войска нанесла решаващ удар — това е прочутата победа на Алексий Комнин при Левунион в Източна Тракия на 29 април 1091 г. Впрочем тази победа, която била последвана от нечувано клане на печенежки пленници, имала и друг ефект. Тя внушила страх и на „съюзниците" кумани, които допринесли най-много за успеха. Една част от тях избягали още същата нощ, а на останалите византийците гарантирали безопасно връщане до Зигос, т. е. Стара планина. Но за пътя им отвъд планинската верига никой не поемал грижа; това значи, че там те били свободни да събират плячка, ако могат. Част от останалите живи печенеги били настанени пак в Мъгленско. [8] Краят на тази война
8. Anna Comnena. Op. cit., II, VIII, 3, p. 5 sq. Не е правдоподобно мнението на Ив. Дуйчев. Проучване върху българското средновековие, с. 40—43, че в акт № 7 от Лавра, където се споменават заселени кумани в Мъглежско, а също и власи, не ставало дума за народностни названия. Срв. и критичната бел. на G. Ostrogorsky. Pour l'histoire, p. 46
100
още веднъж добре осветлява отношенията на империята с „варварите" — начинът на воюване, пътищата за обезвредяването им, както и грижата да се запази обезпечеността на териториите на юг от планинската верига.
И така въпреки ликвидирането на печенегите като противник на Византия в земите на север от Стара планина не настъпило омиротворение в истинския смисъл на думата. Все пак някои автори смятат, че от този момент византийската власт по тези места се възстановява. Според нас това възстановяване е доста условно. Наистина вече никой не казва, както няколко години преди това, че „не смее да воюва в Паристрион": там отново има официален византийски представител — „дук на Парадунавон" (δοῦκα τοῦ Παραδουναβίου). Това е евнухът Лъв Никерит, отличил се като войн в първата фаза на печенежката война. След него вероятно е управлявал Димитрий Катакалон от прочутия род на Катакалоновци, известен от един печат. [9] Но това е частично разрешение на въпроса — ликвидиране положението на анархия и изпращане на византийски управител от източните райони. Обаче още при управлението на Алексий Комнин ролята на печенегите в Северна България и Добруджа се поема от куманите, и то може би за по-дълъг период от време, като се има пред вид, че куманският елемент ще има немалко значение дори сред управляващите среди на Второто българско царство.
И действително не изминали и две години и в Паристрион нахълтали големи множества кумани. От византийска страна вече изобщо не се опитвали да ги спрат на север от балканската верига, а само взели мерки да укрепят проходите на Източна Стара планина. Но тези нови нашественици били преведени през планината от власите, които били добре запознати с проходите. Куманите превзели Голое без мъка, защото самите жители предали крепостта. Същото станало и с Ямбол. Така една част от тях проникнала към Анхиало, а друга поела пътя към Адрианопол.
Би трябвало да се запитаме за ролята на местното население по време на тези непрестанни походи от една и друга страна. На какво се дължи тази готовност на българското население да сътрудничи в даден момент с нашествениците, които безнаказано са плячкосвали околностите на градовете. Видяхме, че в Северна
9. Вж. N. Bănescu. Op. cit., p. 95—97. За Лъв Никерит вж. и A. П. Каждан. Социальный состав. . . с. 219.
101
България и Добруджа такова сътрудничество, дори съжителство се породило като трайно явление въпреки всички плячкосвання в течение на десетилетия. Там безспорно чувството за несигурност е принуждавало местното население да търси подкрепа у „варварите", когато те престават да са нашественици, а с помощта на самото това население започват да „сеят просо и жито", от една страна, а от друга да разполагат с оръжие. Но и населението в Южна България е теглело не малко от гнета на данъчното бреме през тези тежки години. Това личи от готовността, с кояго е било посрещнато движението на „манихея" Травъл. При последния случаи, когато се помага на куманите, е имала някакво значение и наивната надежда, че при смяна на император може да се промени и положението на самото население. За това е допринесло вероятно и обстоятелството, че куманите са водели със себе си един самозванец — Псевдодиоген. 1До се отнася пък до власите, те играят двойна роля: от една страна, „влашки първенец" Пудила [10] съобщава на императора за идването на куманите на юг от Дунава, от друга страна, власи показват на същите кумани пътеките в Балкана. Тази двойнствена роля на планинските жители произтича от техния начин на живот и от службите, които са изпълнявали в императорската войска: те са били обикновено пазачи на пътища, преносвачи и пр. Поради това са били добре запознати с проходите и мнозина са търсели услугите им по време на планински походи. Оттам идва вероятно твърдението на Кекавмен, че власите са вероломни и лъжливи. [11] За нас е важно, че този елемент, който започва да се откроява в отношенията между местното население и официалната власт, е също непостоянен поддръжник на официалната власт.
При създалото се положение Алексий Комнин, който се бил укрепил в Анхиалската крепост, се принудил да отиде на помощ
10. В Din istoria Dobrogei, p. 154—155. Barnea сравнява името Pudila с името „dealul Padila" срещу Noviodunuin (Исакчеа) и с това иска да потвърди тезата на Йоpга, че Пудила бил „Un Roumain de ce Danube lui-même" (N. J orga. Histoire des Roumains, p. 91) и на В. Сîmpina. L'influence byzantine, p. 61, n. 4, че Пудила бил местен воевода „affecté à la défense des rives du Danube". Ако беше такъв, Анна щеше да cъобщи ранга му според византийската йерархия. А тя го нарича ясно „ἔκκριτος τῶν Βλάχων", което показва, че той е имал само ранг като началник на гези власи, с които императорът си служил във войната. Вж. също тълкуваното на С. Daicoviciu. Observaţii privind romanizarea şi continuitatea. B: Tribuna (Cluj), 12. XI. 1970, p. 4, който подчертава, че Пудила е бил „на императорска служба (военна или гражданска) в редовете на власите от вътрешността на полуострова".
11. За службата на власите във византийската войска вж. Г. Г. Литаврин. Влахи. . . с. 114 сл.
102
на Адрианопол. Източна Тракия пострадала много от разоренията, които достигнали до днешно Хасковско. Накрая самозванецът бил заловен пак с измама. Куманските множества били разбити при Тавроком, Одринско. От 12 000 души, които били проникнали дотам, 7000 били избити и само 1000 успели да се прехвърлят обратно в Сидера. Но някои от тези бегълци също били догонени и избити. [12]
За да се стигне отново до такова положение, именно „варвари" да вилнеят в „същинската" ромейска територия, немалко значение имали събитията, главно на запад, които вървели редом с нашествията на номадите. Имаме пред вид похода на Роберт Гвискар, който обсадил Драч в 1091 г. и заплашвал да превземе цяла Гърция. Намесата на Алексий Комнин във вътрешните работи на норманските владетели и договорът му с Венеция позволили на Византия да се справи с тази опасност. Но за империята не били без значение и опитите на зетския княз Константин Бодин да отслаби васалните си връзки. Най-страшен за момента обаче се оказал първият кръстоносен поход, който започнал в 1096 г. На два етапа огромни тълпи настъпили по прочутия път за Цариград. След това започнала борбата им с турците-селджуци за превземането на Антиохия и за основаването на Ерусалимското царство. [13] Тези събития, които са имали широк отзвук за съдбата на империята, я принудили естествено да остави на заден план нашествията на северните „варвари".
Някои автори с право подчертават големите военачалнически способности и дипломатическия гений на Алексий Комнин, който въпреки всичко прогонва печенегите, лавира между селджуците и западните рицари и успява да запази целостта на империята. [14] Политиката му на изчакване по отношение на куманите не е признак на слабост, както е било при повечето предишни императори, а се дължи по-скоро на общия му поглед за равновесие на цялата империя. Естествено погледната на фона на положението в крайдунавските земи, тази политика обективно не е могла да възпре процеса на откъсване от византийска зависимост въпреки победата над печенегите.
12. Anna Comnena. Op. cit., II, X, 2—4, p. 58—72.
13. Сhalandon. Essai sur le règne d'Alexis Comnène. Paris, 1900. p. 155; St. Runciman. The First Crusades. Journey accross the Balkan. — Byzantion, XIX, 1949.
14. Срв. добрия анализ на A. П. Каждан в История Византии, II, с. 295 сл.
103
Следващото нападение на кумани е чак в 1114 г. Тези заместници на печенегите вече се били пръснали на широк фронт на север от Дунава към Трансилвания и Панония. Това личи от мерките, които Алексий Комнин взел по отношение на тях. Изпратил всичките си войски по линията Филипопол, Ниш до Браничево. Самият той прекарал известно време на лагер във Филипопол, а оттам се отправил към Видин. Този път нападателите бързо се върнали в заддунавските си предели и дори били преследвани там от избрани части на византийската войска. [15] Това е пръв случай в този период, когато византийската войска рискува да мине Дунава. Той свидетелствува за известна увереност що се отнася до защитата на западните дунавски райони. От друга страна, това нападение показва, че „варварската" опасност откъм север вече не се концентрира в североизточните райони. От края на XI в. Видин започва да се споменава все по-често в изворите. [16] И това е напълно естествено: царуването на Алексий Комнин и на сина му Йоан II Комнин са свързани не само с кръстоносната напаст, но и със зачестилите действия на сърбите, които все по-усилено подемат борбата за независимост. Наистина Сърбия още дълго нямало да се отърси от опеката на империята, но борбите на отделните жупани се съпровождат с временна поддръжка на унгарската държава, която започва да играе важна роля в Средна Европа. Намесата на Йоан II в династичните борби за унгарския престол довела до стълкновение със Стефан II, който превзел Браничево. [17]
През време на царуването на Йоан II е отбелязано още едно жестоко нападение на печенеги, които достигнали пак до Тракия (1122). То е било този път действително последно. Дори победата, която Йоан II нанесъл над тези нашественици, които два века тормозили дунавските земи, била ознаменувана с учредяване на „печенежки празник", който се чествувал до края на XIII в. Но и този път останали пленници и прибежчици, които били „зачислени в стратиотските списъци" [18]. Не е означено обаче къде точно са били заселени.
Около двадесет и пет години по-късно (1147) е засвидетелствувано куманско нападение. То е във връзка с втория кръстоносен поход, който донесъл голямо разорение по земите на диагоналния път. След оттеглянето на кръстоносците Мануил Комнин решил
15. Сinnamus. Op. cit., p. 260.
16. Documente privind istoria României: В. Ţara Românesca. Veacurile XIII—XVI. Indicele numelor de locuri, Bucarest", 1956 (s. v. Comani).
17. Вж. общо Г. Острогорски, Историја. . . с. 356.
18. Срв. В. Н. Златарски. История. . . II, с. 370.
104
да действува против норманите в Корфу и потеглил към земите на същинска Гърция през Тракия и Филипопол. Там именно известието за нападение на куманите, този път откъм източните райони, го принудило да потегли срещу тях. Според нас той поел посоката на стария презбалкански път от Пловдив към Северна България. Същевременно била изпратена флота от Цариград през Анхиало за дунавските устия.
Трябва да изложим спора, който отдавна се води между изследователите — къде се е намирала крепостта, наречена Демницик, която куманите превзели. Спорът е за местоположението на този град, което пък от своя страна определя приблизително местата, които са пострадали от нападението. Нека започнем от този пункт, който ни се струва изяснен от самите византийски автори Кинам и Хониат. [19] Кинам набляга на факта, че те нападнали крепостта, след като преминали Дунава, т. е. движили са се по посока на вътрешността на византийските владения. Поради това изключваме мненията, които търсят крепостта на левия бряг на Дунава. Нъстурел например разсъждава, че ако крепостта е била на юг от Дунав, императорът нямало да си губи времето в лов, а щял да се справи с обсадата, докато чака флотата си. Затова той я локализира при Турну Магуреле. [20] Но това нищо не обяснява: където и да се намира, императорът може да чака своите подкрепления, ако не се смята за достатъчно силен и ако местните гарнизони не са били достатъчно попълнени. Спираме се прочее като на по-правдоподобни на онези изследвания, които локализират крепостта на десния бряг на реката: Грот е склонен да спре вниманието си на Свищов, а Златарски е на мнение, че Демницик би могла да се отъждестви със споменатата вече и неотъждествена Главиница, и предлага да се търси около Тутракан (античната Трансмариска). [21] Напоследък Болшаков-Гимпу изказва друго предположение, а именно, че въпросният град може да се отъждестви с Диногеция-Гарван, като се държи сметка за археологическите разкопки, които показват следи от пожар приблизително през този период. Що се отнася пък до похода, който Мануил Комнин продължил известно време по посока на бягащите кумани,
19. За текста у Кинам (с. 8) и Хониат (с. 22) срв. А. П. Каждан. Еще раз о Кинамом и Никита Хониате. — Byzantinoslavica, XXIV, 1963, p. 10.
20. P. S. Năsturel. Valaques, Coumans et Byzantins sous le règne de Manuel Comnène. — Βυζαντινά, I. 1969, p. 172 sq.
21. B. H. Златарски. История... 11. с. 384—385, бел. 2; там е посочен и трудът на К. Я. Грот. Из истории Угрии и славянства в XII веке. Варшава, 1889. с. 132.
105
той е бил насочен към границите на Галичкото княжество, в т. нар. Тену Орман (по Телеорман), където имало блата, или пък към Молдавия. Ако се приеме локализацията, предложена от Гимпу, то двете реки, които византийската войска прекосила, трябва да са били Бърлад и Сирет. [22] Според Златарски реките са Аржеш и Дъмбовица или Ведра и Аржеш.
Не сме в състояние да внесем повече уточнения в географските имена, свързани с похода на Мануил Комнин. За нас обаче е важно обстоятелството, че Византия вече воюва за втори път в земи на север от Дунав, и то на доста далечно разстояние. Това не означава, че трябва да търсим трайно „присъствие" на империята на левия бряг на Дунав, нито да смятаме, че там има гръцка колония, чието население говорело гръцки, както смята Нъстурел. [23] Бихме изказали предположение, че тази сигурност, която Византия чувствува в своя тил, се дължи на близките отношения, които в този период тя поддържа с Галичка Русия. И наистина, понеже галичките князе воюват с Киев, Владимир Володаревич е дори ὑπόσπονδος на Мануил Комнин, който воюва с маджарите, за да защити своя васал. [24]
Действително при следващите кумански нападения става въпрос по-скоро за грабежи, отвличане на плячка, отколкото стремеж за усядане или за сключване на някакво споразумение с местни заселници. Това положение е доста добре охарактеризирано от Никита Хониат, който говори за едно от следващите кумански нападения, станало в 1154 г.:
„А скитите, казва той, като заграбили по своя обичаен начин това, което им се паднало по пътя, и натоварили на конете плячката, потеглили назад. За тях преминаването на Дунава е лесно, излизането за грабеж е още по-леко, а връщането не е мъчно и тежко." [25]
Главната заетост на византийските военни сили е по Средни Дунав не толкова във връзка с норманите, колкото пак във връзка с Унгария. Тази нова сила все повече концентрирала усилията си към Адриатика, както и към старата Сирмийска област, след като Геза II станал съюзник на Велф VI след разпадането на византийско-германската коалиция.
22. А. А. Bolşacov-Сhimpu. La localisation de la cité byzantine de Demnitzikos. — RESEE, V, 3—4 1967, p. 543—549.
23. P. Năsturel. Valaques, p. 174.
24. Вж. Г. Г. Литаврин, А. П. Каждан и З. В. Удальцова. Отношения Древней Руси и Византии в XI — первой половине XIII в., The Proceedings. . . с. 10; Г. Г. Литаврин. Русь и Византия в XII в. — Вопросы истории, 1972.
25. Niceta Сhoniates. Op. cit., p. 123—124.
106
В маджаро-византийския конфликт Мануил Комнин поддържал срещу Геза друг унгарски претендент. Същевременно съперникът на Мануил, Андроник Комнин, по това време заместник-управител на тема България, поддържал стремежите на Бела. [26] Впрочем, както и в предходните десетилетия, работите за Византия се усложнявали от сръбските войни за независимост. [27] И пак, както винаги, неспокойствието в източните райони налагало да се разпределят войскови части по различни страни и ставало косвено причина за някое нападение от север. Такова мимолетно нахлуване на кумани е било отбелязано в 1160 г., когато Мануил Комини воювал пак с иконийския султан. Но понеже мирът бил сключен между двете враждуващи страни и императорът се насочил към северните нападатели, те побързали да се приберат зад Дунава.
Обръщаме внимание и на още един поход, който макар и насочен към Сирмийската област, е от значение, защото разкрива тактиката, която започва да се прилага при походите в отвъддунавските земи. Става дума за експедицията, която била организирана от византийска страна, за да се постави на унгарския престол покровителствуваният от Мануил претендент Бела-Алексий. Прочее самият Алексий бил изпратен срещу Сирмиум, докато войските на императора обиколили откъм Карпатите. В тази войска участвувал и един корпус власи, които идели откъм Черно море. [28] Трета
26. С. Moravcsik. Les relations entre la Hongrie et Byzance à l'époque des croisades. — Studia Byzantina, Budapest, 1967, p. 313—319. Не ни беше достъпна работата на H. Воgdan. Un aspect des relations byzantino-hongroises à l'époque des Comnènes: les tentatives d'union personnelle entre Byzance et la Hongrie, Mélanges offerts à Aurélien Sauvageot, New York. 1972, p. 92 sq.
27. Б. Paдoјић. Прилог проучван y вазалних односа Србије према Византиjи педесетих и шездесетих года XII века. — Зборник Радова виз. института, VIII, 2, 1964, с. 347—354.
28. Върху този пасаж е писано много. Откъде са били събрани тези власи, които образували Πολὺν ὅμιλον (голяма тълпа). Дали откъм Черно море (N. Вănеsсu. Les premiers témoignages, p. 305), или от самата Трансилвания (В. H. Златарски. История. . . с. 519—522) или пък Ватаци ги е водел от земите на юг от Дунава (P. Năsturel. Les Valaques, p. 178 sq., C. Daiсoviсiu. — Tribuna, 3. IX. 1970 и 24. IX. 1970)? Подробно на другите мнения вж. в Din Istoria Dobrogei, p. 157—162, където е направен и преглед на мненията за местоположението на ὄρος Τένου ὄρμον, както и последната статия на Дайкович, където са посочени становищата и на някои други по-стари румънски историци. Според нас това място от историята на Кинам дава възможност за различни тълкувания, тъй като ἐκ τῶν πρὸς τῷ Εὐξείνῳ καλουμένῳ Πόντῳ χωρίων може да се отнася и за произхода на Βλάχων πολὺν ὅμιλον и за мястото, откъдето те трябвало ἐμβαλεῖν εἰς τὴν Οὐννικὴν. В същност за нас този толкова оспорван пасаж няма особено значение: ние знаем вече, че в императорските войски е имало власи от Балкана. Не е от особено значение дали и в този случай те са били именно оттам.
107
византийска войска начело с Йоан Дука преминала Дунава през Видин, който вече придобил голямо значение като изходен пункт. Така при този добре организиран план, който довел до безспорен успех, били взети 10 000 пленника. [29]
Направеният дотук кратък преглед на събитията до последната четвърт на XII в. показва, че макар и положението на византийската власт по Долни Дунав да не се променило съществено, вниманието на управляващите кръгове в столицата постепенно се изместило от тези райони, които си останали места за набези на „варварите", но набези вече без трайни последствия. Те не внасяли нещо съществено ново сред местното население и неговия начин на живот, а само поддържали положението на несигурност и нестабилност.
Когато император Мануил Комнин умрял (1180), Солунският архиепископ Евстатий произнесъл в негова памет реч, от която даваме един откъс, които добре характеризира общото положение на империята и отношението към чужденците, привличани на нейна служба и на нейна територия:
„. . . Кой беше така опитен като него да смаже враговете един чрез друг, а нас да дари със спокойствие и да ни донесе ведрината на мира? Когато постигаше огромни трофеи, той си служеше с такива военни похвати, че пазеше поданиците си да не проливат кръв, а подстрекаваше враговете един срещу друг и предизвикаше междуособици сред чуждоземните народи, та да увеличава така нашата собствена сила и да отслабва неприятелската. И войната вече не беше равностойна, нито еднакво унищожителна за двете страни, т. е за нас и за противника, а косеше само неприятелите. Така императорските похвати вдигнаха перси срещу перси, а ние пеехме тържествени химни на мира. Така скитите унищожаваха скити, а ние стоехме с вдигната глава. Така много западни народи, обзети от алчност, бяха възвърнати към умереност и ромейският свят се удивляваше как невероятно се лекува стремежът към завоювания. Отровният дракон, който искаше да изригне огъня на своя гняв над кратера на Етна, беше силно възпрян в устрема си от императорските стрели, а още повече отблъсван от собствените си врагове, изправящи против него похватите на императора, който насочваше своята остра мисъл като някакъв разсичащ меч. Императорската
29. Сinnamus. Op. cit., p. 201.
108
предвидливост не само запазва подвластните народи, но и унищожава числеността им, колкото може. Това е умножението на евангелския талант, като се прави прибавка към божественото наследие. Това извърши този, който надминава всички властвущи досега императори, защото увеличаваше доброто. Не може да се назове език на някой народ, който да не се е смесил с нашия за наша изгода. Едни бяха изпратени като заселници в нашата земя и намериха за себе си спокойствие. Други като дар, който им беше даден богато от царската щедрост, се приобщиха към брега на изобилието, получавайки заплата от държавата. Потокът на богатството течеше непрекъснато за тях. И те направиха обитаема чуждата земя, смятайки я цялата за родна — там, където са се почувствували добре. Древната история съобщава за някакъв град на роби: ние бихме могли особено много да се похвалим с това добро. Има хора, които природата е предопределила за свободен живот, дала им е твърд нрав и изобщо ги е въоръжила с мъжество, но превратностите на живота са ги обърнали в робство и отвели в града на Константин Велики (този град приютява мнозина от тях и те биха могли да образуват множество отряди и фаланги.). Но настъпва време, когато те започват да се дразнят от господарите, спомняйки си подобно на Омировия кон за тревистата паша и за ония така хубави за варварите пасища, за самородните и естествени къпални, които заздравяват и закаляват варварските войници. Едното око гледа към дома, другото гледа към бягство. Едната ръка извършва робската работа, другата иска да хване оръжието, за да обърне него против този, който оскърбява или който пречи на желанията. Поради това самите господари като че ли не само се превръщат в роби, но ако посмея да кажа, и в пленници, измъчвани и страдащи. Те надават вик, че са в такова лошо положение, и жадуват да се отърват от нещастието. И ето, чува се молбата им, императорската милост веднага се простира и над едни, и над други, над господари и над роби. Императорските щедрости се изсипват и господарите се радват, че са се освободили от лошите слуги. А те пък се радват, че от роби са станали онова, за което ги е създала природата им и което те обичах — от презрени хора — войни. Оттогава не всички такива хора, които бяха довеждани, се обръщаха в робство. Само тия, които не се държеха благородно, изтърпяваха това, предпочитайки безславно робуване пред живот за слава — може би поради долния си произход или пък поради грижа за сигурен живот. А онези, които показваха любов към военното дело, също така от роби ставаха войници, бяха откупвани на държавни средства и украсявани с военния пояс. Те изпълниха града, приспособиха
109
се към този начин на живот, оставиха наследници... А по-чудно е, че той [императорът] докара в ромейската държава заради защитата ѝ безчислено множество от тези люде, които по-рано бяха извор на зло, присади към тяхната дивост нашата мекота и направи такъв добър плод, който би могъл да се роди само в божията градина. Аз говоря не само за жителите на твърдата земя, синовете на Агар, скитите, пеонците, заддунавските народи и всички онези, над които духа свежият северен вятър, но и за тези, които умелата въдица докара от морето. И те заедно с нас плащат данъци на нашите градове според броя на жителите." [30]
В тази наситена с характерната византийска реторика реч все пак проличава цялостната политическа дейност на Мануил Комнин. Разбира се, изтъкнати са само успехите, като са изпуснати начинанията, завършили печално. Загатнато е за постигнатото разцепление сред управляващите среди в Унгария, може би най-сериозната съперница на Мануил Комнин през този период. Дали византийската дипломация е успяла да внесе някакви раздори и сред „скитите", т. е. куманите, които мирували през последните години на царуването му, не знаем. Във всеки случай походите на Мануил Комнин отвъд Дунава са имали голямо значение, защото между другото са възпрепятствували затвърдяването на един маджаро-кумански съюз. Споменава се за успехите на Мануил Комнин в Италия, като се има вероятно пред вид победата в Анкона, която той нанесъл на венецианците, съюзени с германски войски. Говори за отблъсването на „западни домогвания", с което се визира вероятно Фридрих Барбароса и постоянните му борби с Мануил, който в последна сметка не успял да се възползува от обтегнатите отношения между германския император и папската курия. Изразът „умножаването на подвластните народи" е твърде общ — той се отнася, може би и за някои от успехите на императора над латинските държавици на Изток, и пр.
Това, което особено ни интересува, е, че панегиристът на покойния император подробно разказва как е постъпвано обикновено с военнопленниците. Съвсем ясно се намеква за принудителното заселване на сърби около Сердика и на други места. От Кинам знаем, че Мануил Комнин е задържал 10 000-те унгарски пленници, които също са били включени в стратиотските списъци. Ясно е, че за същата цел са били използувани и пленници от източен произход
30. Р. G. XXXV, col. 984—985. На тази реч е обърнал внимание Ф. Успенский. Образование второго болгарского царства. Одесса, 1879. с. 67—70. Но преводът на Успенски е много свободен и на места неточен.
110
(„Синовете на Агар"), заловени при боевете срещу Килидж-Арслан, поне в тези боеве, които са били успешни за Византия. Защото при Мириокефалон византийската войска е била напълно унищожена. [31] Но, както казахме, в една надгробна реч не се говори за неуспехите.
Панегиристът отчетливо набляга на „доброволното настаняване" на чуждоземни в пустеещи земи. Тук отново се връщаме на положението на войската при последните Комнини. Затова ще привлечем още един текст от Никита Хониат, според който през този период „всеки искал да бъде войник".
„Едни се прощаваха с иглите, продължава същият автор, които им доставяли прехраната оскъдно и мъчно. Други се отказваха да гледат коне, трети измиваха калта от тухлите. А имаше и такива, които изтриваха саждите от ковачниците."
Обяснявайки всичко това с щедростта на империята към военното съсловие, Никита Хониат прави следните констатации:
„А понякога се случваше, че на незначителния полуварварин (τῷ ἀνδραρίω μιξοβαρβάρῳ), който едва ли някога е виждал военен строй, ромеят — почтен на вид и добър познавач на военното дело — плащаше данък и стоеше толкова над този, който събираше от него данък, че изглеждаше пред него като Ахил или като човек, въоръжен с двете ръце пред някого, който от немощ не може да протегне и едната. И така ромейските области заслужено изпаднаха в това безредие на войските; едни от тях се ограбват пред нашите очи от другоплеменици, които ги покоряват пред властта си, а други — като чужди се опустошават и разоряват от нашите." [32]
Двете характеристики на Мануиловото управление, направени едната в хвалебствен, другата в критичен дух, всъщност разкриват една и съща картина. Походи на Изток и на Запад, някои от които стоели твърде далеч от действителните интереси на империята и причинявали несъответствуващи на възможностите ѝ разходи; опити, някои от които успешни, за съюзни отношения с различни страни — това са основните линии на Комниновата политика, която неминуемо и наново опира до големия въпрос за войската.
Във връзка с това общо положение стои и опитът на Мануил Комнин да организира „чуждестранна войска" (ξενικόν) [33], термин, който не следва да разбираме само като равнозначещ на „наемна" войска. В същност тук има и стремеж да се подсилят стратиотските корпуси с чуждоземни елементи. По тази линия той следвал
31. За споменатите събития вж. общо Г. Острогорски. Историја Византије, с. 366 сл.; История Византии, с. 329—330.
32. Niсеtas Сhоniatеs. Op. cit., p. 273. Срв. Г. Острогорски. Историја Византије, с. 369.
33. H. Glykatzi-Ahrweiler. L’administration. . . p. 32 sq.
111
пътя на баща си, който също положил усилия за заздравяването на този стар институт. Видяхме, че след победата над печенегите Йоан Комнин направил от пленниците войници (Кинам дори употребява стария термин „съюзници", с който толкова дълго са означавани чуждестранните федерати: εἰς συμμάχους καταλεγῆναι. [34] След победата си над сърбите същият император заселил пленници около Никомидия. Тон покръстил и пленените „варвари" от Изток и ги включил във войнишките списъци. Съвсем в неговия дух постъпва и Мануил, когато заселва „множество варвари" около Сердика и пр. след похода си срещу сърбите. Нека добавим, че Мануил възобновил една от новелите на Константин Багрянородни, според която имотите на стратиотите — конници трябвало да бъдат на стойност четири златни ливри, а имотите на моряците — две златни ливри, и че в този си вид те са неотнимаеми. [35]
С тези няколко посочвания ние съвсем не търсим да разгледаме цялостно въпроса за съотношението между военната аристокрация и столичните управляващи кръгове по време на Комнините и положението на военните сили във връзка с отбранителните необходимости на държавата. В последния си труд А. Каждан документирано е показал разликата между периода, който предшествува Комнините, и шестдесетте десетилетия, в които те управляват. Докато в първия период има отлив от военната кариера и преминаване на част от военната аристокрация към висшето гражданско чиновничество, по време на Комнините процесът е обратен, понеже във Византия настъпва „аристократизиране" на военното командуване, което става специфична функция на военния елит. [36] Видяхме, че това дава своето отражение в успехите и неуспехите на империята по отношение на външните ѝ врагове и че от времето на Алексий Комнин настъпва, макар и относителна стабилизация на положението. Новият упадък, който идва с Андроник, възстановител на старата социална и политическа програма от XI в., трябва да се търси в недостатъчната устойчивост на социалната политика, осъществена от Комнините. [37]
Но за нас още веднъж се поставя въпросът не само за висшия команден състав на войската, а за средния и дори за низшия ѝ състав. Видяхме, че за управители на българските земи са били
34. Сinnamus. Op. cit.
35. F. Dölgеr. Regesten der Kaiserurkunden des oströmischen Reiches 1924—32, N. 153; G. Оstrоgorsky. Pour l'histoire... Loc cit.
36. A. П. Каждан. Социальный состав. . . с. 260. Срв. и тук с. 86 сл.
37. Пак там, с. 264.
112
избирани лица измежду източната византийска феодална аристокрация. Изключение прави Нестор, вероятно произхождащ от големите български семейства, включени във византийската висша аристокрация. Но и той, преди да бъде изпратен в Паристрион, е бил само „слуга" на византийския император, т. е. не е бил включен дотогава в елита на византийската аристокрация. Според „анкетата" на Каждан лицата от тюркски произход, които достигат до висши военни длъжности, остават там повече еднократно: почти не може да се проследи наличието на цели фамилии във висшия военен състав. Според нас това се дължи до голяма степен на факта, че чуждоземни като Кеген, Татуш и др. са били налагани временно от определени обстоятелства. Напротив, в средния и низшия състав на византийската войска наличието на „варвари" е едно постоянно явление, както вече беше показано. Що се отнася до времето на Комнините, и особено втората половина на XII в., набавянето на военен състав по линията на пронията започва да взима големи размери във Византия. Острогорски правилно е анализирал този процес, като същевременно е подчертал колко многообразен е бил съставът на византийските прониари в това време. Като прониари се издигат много чуждестранни елементи, настанени в земите на полуострова под различни форми и начини.'' [38]
Тук вече се поставя въпросът за наличието и на български прониари. С други думи, това е въпросът за икономическите и политическите възможности, които добиват български представители не толкова на старата аристокрация, свързана с управляващия апарат на Първото българско царство, но по-скоро „нови хора", влезли по линията на военната служба от среден ранг в кръговрата на феодалните борби. Във връзка с това стоят и причините, които са накарали братята Асеновци да поемат пътя за издигане в рамките на византийската военно-феодална система. Това са въпроси, на които ще се спрем по-нататък, но още тук трябва да се изтъкне, че до последната четвърт на XII в. фамилията на Асеновци е неизвестна. Едва много по-късно, по времето
38. G. Ostrogorsky. Pour l'histoire. . . p. 26 sq. Според H. Hohlweg. Zur Frage der Pronoia in Byzanz. — BZ, 60, 1967, p. 288—230, пронията още не била военна прония в истинския смисъл на думата. Наемници получавали земя „при нужда", но това не било повсеместно явление. Според нас Острогорски е прав, че в XII в. комплектуването на войскови единици е вървяло главно по линията на военното прониарство. Срв. посочванията за пронията и у К. В. Хвостова. О некоторых особенностях византийской пронии. — ВВр, XXV, 1954, с. 212 сл., и З. В. Удальцова. Пос. съч., с. 189 сл.
113
на Калоян, те ще потърсят някаква обосновка на стария си царски произход.
Тук би могъл най-после да се постави и въпросът, дали е имало власи-прониари. Поставяме този въпрос, защото Острогорски обръща внимание на това, че в тази категория е имало не само притежатели на поземлени участъци, но и собственици на големи стада. С други думи, би трябвало да се запитаме каква е била икономическата роля на известен брой власи — собственици на стада в източните райони на Стара планина, и оттам възможностите им да участвуват в онова мощно движение, което ще избухне в Северна България и Старопланинските райони през последното десетилетие на века. Ще се постараем да отговорим по-нататък на тези въпроси. Засега ще се задоволим само с констатацията, че ако възмущението на Никита Хониат по повод на „миксоварварина", комуто чистокръвните ромеи били принудени да плащат данък, [39] е валидно за общото положение на империята, то то има най-голяма сила за Паристрион като гранична зона. За да завършим с оплакванията на Никита Хониат, нека припомним още, че недостигът на средства в държавната хазна — често явление в тия променливи времена — карал наемниците да търсят обезщетение за нередовните си заплати. А това обезщетение те намирали винаги сред производителното население на провинциите, в които били изпращани. Най-важната констатация, която винаги се налага при внимателно четене на византийските автори, е, че твърде малко можело да се разчита на съзнанието и верността на наемниците, жадни за плячка и готови за измяна. Не бива прочее да ни учудва, че Никита Хониат отбелязва обедняването на данъкоплатното население.
Реакцията, която настъпва при краткото царуване на Андроник I и която унищожава социалното преустройство на Комнините главно по отношение на висшия военен команден състав, довежда до бързо сриване на относителната стабилизация и по отношение на външнополитическите отношения. Пропаднали всички опити на империята да се спре напредването на унгарците и възмогването на Сърбия като независима сила на Балканите. Маджарските сили завладели Далмация, територии от Хърватско и Срям още в 1181 г., а в 1183 г. заедно със сърбите опустошили Белград, Браничево, Ниш и Сердика. Неман разширил своите територии на изток и юг, прострял властта си и над Зета.
39. Вж. посочения цитат тук по-горе, с. 111 сл.
114
Най-тежкият удар обаче дошъл от норманите, които подобно на Роберт Гвискар се отправили към Драч. Градът паднал лесно. Оттам по стария Егнатиев път те се насочили към самия Солун. Зле защищаван, вторият град на империята паднал, удавен в кърви и разрушения. Това бил непоправим удар, който ускорил свалянето на непопулярния вече Андроник Комнин. Озверената тълпа умъртвила този авантюрист-император. А събитията в Солун станали предвестник на въстанието в България.