A. История на хуно-българите от появата им в Европа до средата на VII век

1. Първоначалната история на хуно-българите до края на V век
 

Първоначалната история на българите несъмнено трябва да търсим в историята на ония средно-азиатски турски народи, които са известни под общо име хун-ну (Hiong-nu, Hiung-nu) в китайските летописи и хуни (,  — Hunni) у европейските автори, [1] защото често името  — българи, у средновековните писатели се идентифицира с името , а у византийските автори от VI в., които повидимому не познават името , се приброяват към тъй наречените  тъкмо такива племена, които по-сетне стават известни под името „българи”, както това ще покажем по-нататък.
 

1. Идентичността на китайските хун-ну с европейските хуни напоследък се приема от всички почти ориенталисти за несъмнена. Обаче по въпроса за етническия произход на хун-ну и хуните засега съществуват четири теории: монголска, турска (или тюркска), финска и славянска, от които, докато последната е съвсем изоставена като несъстоятелна, първите три по доказателствата и изводите на своите представители все още стоят на становището си. Но и при все това повечето изследователи-ориенталисти усвояват турската теория и градят своите изводи не толкова върху отделни факти, върху тълкуване на собствени имена, колкото върху общи съображения досежно историческия вървеж на събитията и групировката на племената. Затова тая теория е най-вече разпространена и може да се каже, че тя си е спечелила вече общо признание в историческата наука. За същността и значението, както и за доказателствата на всяка от споменатите теории вж. К. А. Иностранцев, Хун-ну и Гунны, Живая старина, Х (1900), стр. 353—386 и 525—564 и посочената там литература.

56

За първоначалната история на хунските народи, докато те са живели в Средна Азия по съседство с Китайската империя, ни съобщават само китайските летописи. Поради вътрешни смутове и несполуки в сблъскванията си с Китай хуните се разделили на северни и южни. Северните хуни воювали с китайците и с поддалите се тям южни хуни до края на I в. (ок. 93 г.) сл. Хр., когато държавата им се разпаднала и те били принудени от тунгузките Сян-би (Sien-pi) да потеглят към запад. Отначало те заседнали твърдо в степната страна Юе-бан (Jue-pan) (между Тарбагатай и средни Тяншан) и основали там нова държава, за която обаче китайците не дават почти никакви известия. В първата четвърт на II в. сл. Хр. хун-ну предприемали още често пъти нападения чак в провинцията Шен-си (en-si). Още при китайския император Hiaohon-ti (ок. 151 г. сл. Хр.) те правели нахлувания на Хами (Hami), но оттогава вече не се споменават в китайските летописи защото те били принудени от Сян-би повторно да се запътят по-нататък на запад през Кан-гюй (северно от Средна и Долна Сър Даря) и Киркизките степи към р. Урал. В първата половина на II в. географът Марин Тирски знае хуните () вече на европейските граници и Птолемей (при импер. Марк Аврелий, 161—180) нарича р. Урал вече с турското му име , у Менандър тур. Jajyq. [2]

И тъй към средата на II в. хунските народи, движейки се на запад под напора на тунгузите, стигнали до границата между Европа и Азия. Тук, източно от р. Урал, те останали за дълго време. Не по-късно от първата четвърт на IV в. хуните покорили аланите между Волга, Дон и Кавказ и стигнали до Азовско море. [3] В 376 г., както е известно, те прекрачили тая преграда и след като покорили остго-
 

2. J. Marquart, Die Chronologie der alttrkischen Inschriften, Leipzig, 1893, S. 76. — Н. А. Аристов, Заметки об этническом составе тюркских племен и пр., Живая старина, VI (1896), стр. 290—293.

3. Н. Аристов, Заметки..., стр. 293.

57

тите и отблъснали вестготите в пределите на Източната империя, турили основа на обширната си държава в днешна Южна Русия; тук те се закрепили за известно време и разширили властта си от северните брегове на Черно море на запад над днешно Влашко и Източно Маджарско. През първата половина на V в. хуните вече съседели с Византийската империя и почнали да я нападат, като си прокарвали път за по-нататъшно движение на запад, което те извършили начело със своя велик вожд Атила в петия десятък на V в., откогато почва нов период в историята на западните хуни. [4]

Ако се обърнем сега към съдържанието на нашия домашен паметник, към известния „Именник на първите български князе”, ще видим, че приведените тук главни факти от историята на хуните през периода от II до V в. сл. Хр. се схождат с данните на Именника. За означения в началото му пръв български господар Авитохол се дава един период от 300 лунни години, именно от 146 до 437 г. сл. Хр. [5] Тоя първи в историята на българите период, чието начало напълно съвпада с появяването на хуните на границата между Европа и Азия, а краят му ясно посочва на друго, не по-малко важно събитие в тяхната история, а именно на тяхното разпадане на две самостоятелни държави, както това ще покажем по-нататък, ние ще наречем период на окончателна закрепа на българите в оная територия, дето ги е заварила историята през втората половина на V в., а именно на изток от Меотида (Азовско море) и р. Танаис (Дон). Каква е била историята на българите през тоя период, ние не знаем; не я знаел, както се види, и съставителят на Именника; също не ни дават за нея никакви известия и чуждите извори. Очевидно тя се крие в общата история на хунските народи, защото самото име , Bulgari(-es) става известно в книжовните извори, както и известия за съд-
 

4. Вж. Ст. Станоjевић, Византиjа и Срби, кн. I, 1903, стр. 82 и сл.

5. Вж. Притурка № 1: Българско летоброение.

58

бата на отделни хунски племена почват да се срещат тепърва след потеглянето на Атила към запад. След това събитие настават и нови политически отношения между хунските народи в земите на техните доскорошни местоживелища.

Хунското нашествие в Европа в 376 г. увлече, както е известно, подире си само хунските племена от западния клон, някои от които скоро след това достигнали до долното течение на Дунав и се опитали да поведат самостойна политика спрямо Източната империя, ала силната ръка на хунските владетели можала да ги удържи в тъй наречения хунски съюз, което отчасти ще трябва да се постави във връзка с последвалото наскоро пренасяне центъра на хунската държава по-нататък на запад. [6] Но,
 

6. Така Priscus (HGM, ed. Dindorfii, frg. 1, p.276) помества на Долни Дунав хунските племена , ,  и , които влезли в съюз с ромеите, но още при цар Руа (в 433 г.) били принудени отново да се присъединят към хунския съюз. — Ср. Iordanes, ed. Mommseni, p. 90, който се е ползувал от Приск, както това сам отбелязва (ibidem, р. 89); само у него вм.  стои Alpidzuri и веднага след тях следват Alcidzuri, които у Приск не намираме. Не е ли повторено изопачено първото име, или пък като маргиално е попаднало по-сетне в текста? Към тия първи хунски племена на Дунав ще трябва да отнесем и племето , които първоначално са живели близо до Меотида източно, в съседство с аланите и в съюз с готи, ворани и карпи са нападали ромейските владения във втората половина на III в.; по-сетне обаче през първата половина на V в. те вече се намирали на левия бряг на Дунав (Zosimos, който живял в средата на на V в., като пише за действията на ворани, готи капри и уругунди през III в., бележи:  — бележка която несъмнено се отнася към неговото време, защото както вораните, тъй и готите в III в. са живели в Южна Русия и през същия век (втората половина) заедно с друго хунско племе  те играли важна роля след разтурянето на Атиловата държава. Вж. Zosimos, ed. Bon., 26—27, 30.— Agathias, V, 11, HGM, ed. Dindorfii, 365. — Cp. Iordanes, ibid., 128. — Zeuss, Die Deutschen und die Nachbarstmme, Munchen, 1837, S. 280, 465, 695 и 709. — М. С. Дринов, Съчинения, I, стр. 197—202. — Ф. Браун, Разыскания в области гото-славянских отношений, I, Петроград, 1899, стр. 314—315.

59

от друга страна пък, когато западните хуни се впуснали от Южна Русия за нови завоевания в пределите по-напред на Източната империя, а сетне и на Западната и скоро след това основали новата си държава по равнините в областта на р. Тиса и Средни Дунав, хунските народи, които по-рано може би са влизали в съюза и сега останали в областта на Черно море, почувствували се съвсем свободни и, както се види, отказали да признават властта на Атила. Така според свидетелството на Приск Атила е можал да задържи под властта си големия и силен народ акацири () от хунски произход [7], които са живели в Припонтийска Скития заедно с други народи, само след като назначил за владетел над тях най-големия си син после едно несполучливо опитваме на ромеите да сключат съюз с тоя народ в 448 г. [8] Изобщо може да се каже, че държавата на Атила не се е простирала на изток по-нататък от р. Дон. [9]

Между това хунските народи от източния клон, следвайки по стъпките на своите събратя от западния клон, се запрели на изток от Дон и Азовско море. Те постепенно се разширявали по степните пространства между Волга и Дон, Азовско, Черно и Каспийско море, като се спуснали и на юг към предгорията на Кавказките планини. Дали тия хунски племена са се намирали в някаква политическа зависимост от хунския владетел, докато центърът на хунската държава се намирал в Южна Русия, това остава неизвестно; обаче едно, което може да се твърди с известна достоверност, е това, че още докато Атиловите хуни живеели в степите на Южна Русия, а може би и от по-рано, източните хуни, които населявали непосредствено страната веднага на изток от р. Дон и Азовско море и в областта на р. Кубан и се делили така
 

7. J. Marquart, Osteuropische und ostasiatische Streifzge, Leipzig, 1903, S. 40—42.

8. Priscus, ibid., p. 298—299, 310.

9. Zeuss, ibid., p. 708—709.

60

също на орди и племена, са образували една голяма държава или по-право един политически съюз начело с един владетел поне в дадената епоха, както това ще ни покажат следните данни.

Прокопий в съчинението си за Готската война, като прави географски преглед на източните брегове на Черно море и дава характеристика на племената, които са ги населявали в негово време, пише следното:

„Зад абасгите, зихите живеят сагини [10], а приморската им част владееха ромеите от старо време. Като построиха две прибрежни укрепления Севастопол [11] и Питиунд [12], които отстоят едно от друго на два дни път, ромеите отдавна държаха там своите военни гарнизони... “ [13]

„По-горе от сагините обитават много хунски народи. Оттам и до тъй нареченото Меотийско блато (езеро) и река Танаис, която се влива в блатото, страната се нарича Евлисия (), [14] а нейните жители варвари владеят крайбрежието и вътрешната земя (). Това блато прави своите изливания във високия бряг на Понт Евксински. Жителите, които са живели там, в старо време се именували кимерийци, а сега се наричат утигури. По-нагоре от тях в северна посока обитава безбройният народ анти. А до (паралелно на) тая страна,

10. Според анонимния  на Черно море (вж. FHG, V, 108, § 16) санихи (), които живеели от р. Ахеунт до р. Аваска. Вж. В. Г. Васильевский, Русско-византийские отрывки, VII, Житие Иоанна Готского, ЖМНПр, ч. 155 (1878), отд. 2, стр. 108.

11. Старият гр. Фазис, близо до днешния гр. Поти на източния бряг на Черно море.

12. Днешният гр. Пицунда на същия черноморски бряг.

13. Procopii Caesariensis Opera omnia, ed. I. Haury, 1905, vol. II, BG, IV, 4, p. 500.

14. Според анонимния Перипл на Черно море, по-правилно , т. е. страната, в която живеели , почвала по-горе от сагините — санихите и стигала до устието на р. Дон, цялото пространство от Геленджик до Анап и северно от последния. — Ср. В. Васильевский, пак там, стр. 108—110. — Ф. Браун, Черноморье, II, стр. 207—208. — Marquart, Streifzge, S. 363—365.

61

отдето почва изливаното на блатото, се поселиха готи наречени тетраксити...” [15]

„Някога си () тия области населявала една голяма орда () унни, наричани тогава кимерийци, за които току-що споменах, и един цар стоял начело на всички...” [16]

„Някога си, разказва Прокопий, у едного у тях (самовластните царе), който имал властта, се родили двама синове, единият на име Утигур, а другият — Кутригур. Когато баща им умрял, двамата разделили властта си и дали името на своите подвластни, защото и в мое време едни се наричат утигури, а други — кутригури. Те всички (т. е. едните и другите) тук живеели наедно, имайки едни и същи общи учреждения, без да се сношават с други хора, които обитавали в отвъдната страна на блатото (т. е. на западната страна на Азовско море) и на тамошния ръкав (, т. е. Керченския пролив). Понеже те никога не преминавали тия води, нито подозирали, че през тях се минава, страхувайки се от най-удободостъпното, те никога не се опитвали и съвсем не се погрижвали за преминаване. Отвъд блатото

16. Ibidem, p. 503.

62

Меотида и [изливащия се] от него ръкав веднага на самия му морски бряг живеели по-рано готи, наречени тетраксити, за които по-горе споменах. Много по-нататък от тях били се настанили готи [т. е. остготи], визиготи, вандали и други готски народи. В по-стари времена те [жителите] се наричали и скити, защото всички народи, които заемали тамошните области, изобщо () се казвали скитски, едни от тях савромати или меланхлени, или някак иначе се наричали.”

„След време разказвали, ако само разказът е истински (), че няколко млади кимерийци [разб. утигури и кутригури] прекарвали времето си на лов, а една сърна, която бягала от тях, скочила в тия води. Дали младежите били обладани от честолюбие, или от съревнование, или пък някой демон ги е подбуждал, но те подгонили тая сърна и по никой начин не я оставили, докато заедно с нея не дошли на отвъдния бряг [т. е. западния]. Това, което било подгонено, тозчас изчезнало. (Мене ми се струва, че това се е явило там не за друго, освен да се не случи лошо с поселените там варвари.) Младежите, разбира се, не достигнали лова, а само намерили предлог за война и плячка. Защото, когато те се върнали колкото е било възможно по-скоро в бащините си жилища, съобщили на всички кимерийци, че водите са проходими за тях. Те веднага се уловили всенародно () за оръжие и незабавно преминали на противоположния материк (), след като вандалите се били вече вдигнали оттам и здраво заседнали в Африка, а визиготите — в Испания. След като нападнали внезапно живеещите в оная равнина [т. е. на запад от Азовско море] готи, избили много от тях, а всички останали прогонили; тия пък, които можали да избягат, вдигнали се оттам с жени и деца, напуснали праотеческата страна и като преминали Дунав, дошли в ромейското царство...” (По-нататък се разказва за съдбата на остготите на Балканския полуостров и завършва със заминаването им

63

при Теодерих в Италия.) „Хуните, след като едни от тях [готите] избили, а други накарали да се изселят, завладели страната. След това кутригурите извикали при себе си децата и жените си и се поселили там, дето те и днес още живеят. Те всяка година получават от императора големи дарове и преминавайки Дунав, нахлуват в императорските владения, бидейки в едно и също време и съюзници, и врагове на ромеите.”

„Утигурите пък се върнали обратно със своя владетел, за да живеят там сами занапред. Когато дошли близо до Меотийското блато, те се срещнали с готите-тетраксити. Готите отначало, като се оградили с щитовете, застанали срещу настъпващите, за да се защищават, уповавайки се на силата си и на якостта на позицията, защото те са най-силни от варварите на оная страна; а ръкавът [т. е. Керченският пролив], който иде от Меотида, в самото си начало, дето готите-тетраксити тогава обитавали, образувайки един полумесецообразен залив, ограждал ги оттам по най-добър начин, като оставял за нападателите един и при това не твърде широк вход. По-сетне обаче (понеже нито хуните искали тук да губят време, нито пък готите не могли в никой случай да разчитат, че ще бъдат в състояние да противостоят по-дълго време на неприятелското множество) те [утигури и готи] влезли помежду си в споразумение, щото като се съединят, да правят преминаването задружно и заедно, а готите отпосле да се поселят на противоположния материк на самия бряг на ръкава [т. е. на днешн. Тамански полуостров, при Керченския пролив], дето и днес още обитават, и като станат за в бъдеще приятели и съюзници на утигурите, да заживеят с тях занапред за вечни времена на едни и същи взаимни права. Така тия готи твърдо заседнали там и докато кутригурите, както казах, останали в земята, която се намира отвъд [т. е. на запад от] Меотийското блато, страната [на изток от него] владееха само утигурите, които не причиняваха на ромеите никакви неприят-

ности, защото живееха далеч от тях и отделени с много изходящи се помежду им народи бяха спрямо тях [ромеите] в една против волята си бездейност.” [17]

У Прокопий тая приказка е разказана по повод на движението на хунското племе кутригури на запад от Меотида и във връзка с изселването на остготите от Южна Русия в пределите на Източната империя. Приказката за сърната така изкусно е преплетена в двете тия събития, че на пръв поглед едва ли би се някой усъмнил в съвременността им. Обаче Прокопий изпуснал из пред вид това обстоятелство, че към времето на остготското изселване, а следователно и на движението на кутригурите отсам Азовско море хуните вече били отдавна преминали Дон и били влезли в сношение с жителите не само на отвъдната — западната страна на Азовско море, но и много по-далеч на запад, тъй че надали може да се допусне, какво тая легендарна сърна е играла такава важна роля в движението на кутригурите и изселването на остготите. Очевидно Прокопий е заимствувал приказката от друг някой книжовен извор, дето тя е била разказана във връзка с друго по-ранно събитие. Кой е бил тоя извор, не е мъчно да се установи.

Готският историк Йордан (също от VI в.) е знаел така също приказката за сърната, чието съдържание той ни предава доста близко с Прокопиевото. [18] Обаче той я
 

17. Procopius, ibid., 11, BG, IV, 5, p. 503-507.

18. Ето какво ни разказва Jordanes, ed. Mommseni, p. 89₁₇-90₁₁:

65

свързва с първото нашествие на хуните, именно на западните хуни, в 367 г. и с изселването на вестготите на Балканския полуостров; освен това, преди да изложи съдържанието на приказката, той цитира „Priscus istoricus”, от чиято  той очевидно я заимствувал. [19] Но на Приск (от V в.) не са били познати повидимому нито кутригури, нито утигури, защото, доколкото може да се съди по запазилите се до нас откъслеци от историята му, които достигат до 471/2 г., той нийде не споменава тия имена или пък е разбирал същите племена под други имена, следователно и у него приказката за сърната се е отнасяла към събитията от 376 г.

Че занимаващата ни легенда няма никакво отношение към движението на остготите от Южна Русия, се доказва и от свидетелството на Агатий. Като говори накратко за първото нашествие на хуните в Европа, Агатий също така споменава за сърната, но се отнася твърде скептически към нейната роля в историята. [20] Наистина под влияние
 

tali igitur Hunni stirpe creati Gothorum finibus abvenerunt. quorum natio saeva, ut Priscus istoricus refert, Meotida palude ulteriore ripa insidens, venationi tantum nec alio labore experta, nisi quod, postquam crevisset in populis, fraudibus et rapinis vicinarum gentium quiete conturbans, huius ergo gentis, ut absolet, venatores, dum in interioris Meotidae ripam venationes inquirent, animadvertunt, quomodo ex inproviso cerva se illis optulit ingressaque paludem nunc progrediens nunc subsistens index viae se tribuit. quam secuti venatores paludem Meotidam, quem inpervium ut pelagus aestimant, pedibus transierunt. mox quoque Scythica terra ignotis apparuit, serva disparuit. quod, credo, spiritus illi, unde progeniem trahunt, ad Scytharum invidia id egerunt. illi vero, qui praeter Meotidam alium mundum esse paenitus ignorabant, admiratione ducti terrae Scythicae et, ut sunt sollertes, iter illud nullae ante aetati notissimum divinitus sibi ostensum rati, ad suos redeunt, rei gestum edocent, Scythiam laudant persuasaque gente sua via, qua cerva indice dedicerant, ad Scythiam properant, et quantoscumque prius in ingressu Scytharum habuerunt, litavere victoriae, reliquos perdomitos subegerunt.

19. Вж. в изданието на Момсен Prooemium, p. XXXIV—XXXVII, a също бел. 16 на стр. 137.

20. Agathias, V, 11, HGM. ed. Dindorfii, vol. II, p. 365_10-17: ...

66

ли на Прокопий, или пък защото веднага след това разказва за грандиозния поход на кутригурския хан Заверган (558), Агатий, като говори за разните хунски народи, именува и кутригури, и утигури, но редом той назовава и ултизури () и виругунди (), които принадлежат, както по-горе казахме, към западните хуни, и само за тях Агатий е могъл да пише, че „те не мислили за дълго да останат” () [21] в завзетите след нашествието земи. Всичко това право издава, че и у Агатий приказката за сърната се отнася към времето на вестготското изселване на Балканския полуостров.

И тъй и Йордан, и Прокопий, а може би и Агатий са имали в случая един и същ общ извор, именно историята на Приск, който от своя страна е черпил очевидно от някое народно предание, може би готско [22], само с тая разлика, че Прокопий произволно отнесъл приказката към събития от по-късно време, от V в., а оттук и причините за движението на кутригурите ще трябва да търсим другаде.

При такова едно заключение за отношенията на Прокопий към своите извори неволно се поражда въпрос: дали всичко, което той ни разказва за кутригури и утигури е исторически вярно? Че са съществували такива две хунски племена в VI в. независимо от това, отде са те получили името си, това е несъмнено, защото за тях гово-
 

Тук Агатий споменава за  очевидно под влияние на Прокопиевия разказ.

21. Agathias, ibid., p. 365_20-22.

22. Тъй например Cedrenus, ed. Bon., I. p. 547 пише:

67

рят и други автори след Прокопий — Агатий и Менандър, които ги поместват тъкмо там, дето ги посочва и Прокопий [23]; също така е вън от всяко съмнение и това, че по-рано те са живели наедно и са имали едни и същи общи наредби или, с други думи, те са образували един народ, както се потвърждава и от Менандър, който влага в устата на утигурския хан Сандилх следните думи:

„Било би неприлично и при това беззаконие съвсем да се изтребят нашите едноплеменници (думата е за кутригурите), които не само говорят един и същ с нас език и са наши съжители и употребяват една и съща храна и облекло, но още са и наши сродници, макар и подвластни на други вождове.” [24]

Описвайки народите между Балтийско и Черно море
 

23. Agathias, ibid., с. V, 11, р. 365—367; 24 et 25, р. 389—392. — Menander, HGM, vol. II, frg. 3, р. 3; frg. 28, р. 63.

24. Menander, ibid., р. 3_24—29:

68

в свое време Йордан, след като определя местоживелищата на вендите (Venetharum natio) — славини и анти — по горното течение на реките Висла и Днепър, отбелязва, че в делтата на Висла седели видиварии (Vidivarii), след тях брега на Океана (Балтийско море) държели ести (Aesti, разб. като събирателно име) [25]; на юг или по-право на югоизток от тях живеел силният народ акацири (Асаtziri), a зад тях се простирали живелищата на българите (Bulgares) no северния бряг на Черно море. По-нататък Йордан помества хуни (Hunni) — име, което той употребява в събирателно значение, защото според него от тях са произлезли два диви народа, които впрочем били разделени: единият алциагири (Altziagiri) близо до стария гр. Херсон, които летом се скитали по обширните полета на Южна Русия, за да събират храна за стадата си, а зимно време си отивали пак на Черно море, и другият — савири (Saviri), които според Прокопий заемали страната на североизток от Кавказ към Каспийско море [26]. Все там Йордан помества и хунугури (Hunuguri), които са били известни по това, че от тях идела търговията със самурени кожи [27].
 

25. Marquart, Streifzge, S. XXIII—XXIV; 40-43.

26. Procopius, ibid., II, BG, IV, 3, p. 496—497; IV, 12, p. 558.

27. Jordanes, ibid., Getica, V, 36—38, p. 63_5-18: ad litus autem Oceani, ubi tribus faucibus fluenta Vistulae fluminis ebibuntur, Vidivarii resident...; post quos ripam Oceani item Aesti tenent... quibus in austrum adsidet gens Acatzirorum forfissima.... ultra quos distendunt supra mare Ponticum Bulgarum sedes, quos notissimos peccatorum nostrorum mala fecerunt. hinc jam Hunni quasi fortissimorum gentium fecundissimus cespes bifariam populorum rabiem pullularunt. nam alii Altziagiri, alii Saviri nuncupantur, qui tamen sedes habent divisas: juxta Chersonam Altziagiri..., qui aetate campos pervagant effusas sedes, prout armentorum invitaverint pabula, hieme supra mare Ponticum se referentes. Hunuguri autem hinc sunt noti, quia ab ipsis pellium murinarum venit commercium: quos tantorum virorum formidavit audacia. quorum mansione prima in Scythiae solo juxta paludem Meotidem, secundo in Mysiam Thraciamque et Deciam., tertio supra mare Ponticum rursus in Scythia legimus habitasse. — I. Marquart, Streifzge, S. XXII пред

69

И тъй според тоя географски преглед на Йордан народът българи, които в VI в. граничели на североизток с акацири, на изток — със савири, са заемали северните брегове на Черно море от Долни Днепър на изток зад Азовско море до границите с племето савири. Обаче Йордановото определение местоживелищата на алциагирите, които съвпадат с ония на кутригурите, е накарало Zeuss, а след него и Marquart, които сближават Altziagiri с Cutziagiri, да заключат, че под Altziagiri трябва да се разбират Прокопиевите кутригури, а под Hunuguri — Прокопиевите утигури. [28] Ако тая идентификация е прием-
 

лага вм. quos tantorum etc. да се чете: Gothos tantorum etc., макар че във всички преписи-ръкописи стои quos. Такава конюнктура според нас едва ли е допустима, едно, защото Йордан, който пише историята на готите, за движенията на които той е бил добре осведомен, не би употребил израза legimus, когато говори за своето време, и, друго, защото досега не е известно, щото готите след изселването си от Южна Русия да са се връщали отново в Скития; също едва ли може да се предполагат тука и готите-тетракисти, за които Йордан повидимому нищо не знае. Ние мислим, че както quos, тъй и quorum се отнасят към Hunuguri-те като чает от Hunni-те в широк смисъл, за които Йордан е знаел, че след разтурянето на Атиловата държава част от хуните се е оттеглила към Черно море (вж. по-долу) и че тъкмо тия хуни са живели в негово време supra mare Ponticum rursus in Scythia.

28. Zeuss, ibid., S. 715. — Marquart, Streifzge, XXVI. — По тоя повод Marquart пише следното: Wenn aber auch Cassiodorus demnach im wesentlichen die Darstellung des Priskos und Ablabius wiedergegeben hat, so hat sie doch Jordanes nicht verstanden und durch eigene Zutaten verdorben. Vor allem unterscheidet er von den Bulgaren die Hunnen und bemerkt nicht, da das eine der beiden aufgefuhrten Hunnenvlker tatschtlich mit jenem identisch ist. Cp. ibid., S. 44—45. — Ние не можем да приемем изцяло тая идентификация, защото Hunuguri-те, които несъмнено са  (Priscus, Agathias) или  (Theophyl. Simocattas) у византийските писатели, се изброяват между кавказките хунски племена и се отличават от утигурите по местоживелищата си. Така Приск (frg. 30, ibid., p. 341) ги поставя между кавказките племена сарагури и уроги, които напуснали страната си, защото с тях влезли в бой савирите, тласкани от аварите, следователно те са се намирали на юг от савирите, т. е. на Кавказ (ср. и за сарагурите, ibid., р. 346). Агатий (ibid., III, 5, p. 243), като говори за крепостта

70

лиева, па даже и без нея, а само по това, че Йордан помества българите тъкмо там, дето Прокопий поставя кутригурите и утигурите, ще трябва да признаем, че името “българи” е употребено у Йордан като общо име за двата клона на един и същия народ — западен кутригури, които са живели на запад от Азовско море, и източен утигури на изток от същото море, [29] и се поставя
 

на Кавказ, пише:

А Теофилакт Симоката (VII, 8, ed. de Boor, p. 258) ги поставя така също на Кавказ между племето  — Barsalia (до кавказките алани, вж. Marquart, Die alttrk. Inschr., S. 87, 89; Streifzge, S. 15, 56—59) и савирите. Също там ги намираме и у Михаил Сирийски, който ги отличава от българите (ако само е приемлива конюнктурата на Marquart вм. Пугури (Puguren или Panguren) да се чете хунугури (ср. Die alttrk. Inschr., S. 83; Streifzge, S. 489—491). Маркварт допуща още, че patria Onogoria на Равенския географ също така се отнася към хунугурите (Streifzge, S. 43 — 44; Die alttrk. Inschr., S. 83, Am. 4). Обаче от известието на Равенския географ (Parthey, IV, 2, р. 170), което гласи: item juxta mare Ponticum ponitur patria, quae dicitur Onogoria, quam subtilius Livanius philosophus vicinam paludis Maeotidae summitatis essе describit, тая Onogoria по-скоро трябва да се смята отечество на по-късните , които обикновено се приравняват с утигурите (Zeuss, ibid., 713. — Ю. Кулаковский, К истории готской епархии (в Крыму) в VIII век, ЖМНПр, ч. 315 (1898), стр. 188). — Що се отнася до Altziagiri-те, при явната пресиленост в сближението им с Cutziagiri и макар Йордан да ги рязко отличава от българите, ние сме наклонни да приемем идентификацията им с кутригурите, и то само като имаме пред вид местоживелищата им. Впрочем, че под „българи” у Йордан трябва да се разбират също и кутригурите, се види от думите му, с които той завършва съчинението си Romana (ed. Momms., p. 52): Нае sunt causae Romanae reipublicae praeter instantiam quotidianum Bulgarorum, Antarum et Sclavinorum; Прокопий пък, когато говори за същите тия нападения, употребява изразите:  (Hist. arcana, c. 18, ed. Haury, v. III¹, p. 114; вж. също BG, III, 14, p. 3 — 4); тия обаче Йорданови Bulgari и Прокопиеви  са именно , както ще видим по-нататък.

29. Вж, също Procopius, ibid., BG. IV, 18, p. 581—582. — Ние

71

редом с друго общо име „хуни” само за да се не смесват „българи” със „савири”, които така също са хуни, но не са българи.

Името „българи” срещаме и в друг един съвременен на двамата казани автори паметник — в една сирийска историческа компилация, която неправилно се означава като „Църковна история на Захарий Ритор”, дето в края е поместен списък на северно- и южнокавказките народи, писан в 555 г. [30] В тоя списък подир страната Бацгун (Bazgn) или Абасгия или Абхазия в широк смисъл, която се простирала чак до портите на „Каспийско море” (или още „Каспийски порти”, арм. Чор, източния кавказки проход Дербент), [31] веднага се преминава към народите в страната на хуните и се отбелязва, че „отвътре [т. е. към север] на портите [се намират] Бургаре
 

употребяваме за името на тия два български клона формите  и , приети от последните издатели на Прокопий, Dom. Comparetti (Bell. Goth., I—III, 1895—1898) и Jac. Haury (Opera omnia, I, II, III, 1—2, 1905—1913) и сходни с оная в изданието на Апатии и Менандър (ed. Dindorfii, HGM, I—II, 1871) и в Excerpta de legationibus (ed. C. de Boor, I, 1903). Напоследък обаче Маркварт се опита да докаже, че по-правилна форма е приетата в Бонското издание  и  като форми, които са се получили от първоначалните. Kurt-urgur, Ut-urgur, както и Присковите  от Sar-urgur. Вж. подробно Die altbulgarischen Ausdrcke in der Inschrift von atalar und der altbulgarischen Frstenliste, в ИРАИК.т. XV (1911), стр. 11—12, бел. 4.

30. Die sogenannte Kirchengeschichte des Zacharias Rhetor in deutscher bersetzung herausgegeben von K. Ahrens und G. Krger, Leipzig, 1899, S. 252 u. fol. — Cp. Marquart, Streifzge, S. 355. — 3aхарий Ритор е бил епископ на гр. Мелитина и е известен още под името Схоластик. В началото на VI в. (ок. 518 г.) той съставил на гръцки език една църковна история, която е преминала в сирийската книжнина като част (глави 3—6) на споменатата тук компилация, съставена от един сирийски монах ок. 569 г. — Вж. К. Krumbacher, Geschichte der byzantinischen Litteratur, 2^-te Aufl., Mnchen, 1897, S. 403.

31. Ahrens u. Krger, ibid., S. 382 zur S. 253, 10. — Marquart, ibid., S. 174—175, 489—490, 505.

72

(Burgr) със собствен език, един езически и варварски народ, който има градове”; след това, като споменава аланите и други планинци, списъкът изброява следните 13 хунски народа: „Унугур, чергарски народ, Угур, Савир, Бургар (или Burgar), Куртургур, Абар, Казир, Дирмар, Сарургур, Багарзик (или Барзелк), Холас, Абдел, Ефталит.” [32] Всички почти тия имена са известни от византийските писатели, [33] но ние ще се спрем тук само върху ония, които имат право отношение към нашата задача.

Едва ли може да има каквото и да било съмнение, че в Kurtargar или Kurturgar и в Saber или Sabir трябва да виждаме  или  на Прокопий, Агатий и Менандър и  или  на Приск и същите автори; в такъв случай като имаме пред вид, че тия народи са наредени в списъка от изток към запад, народът Burgar (или Bulgar), който е поставен между кут-
 

32. Ahrens u. Krger, ibid,. S. 253:... Das Land Bazgn mit (eigener) Sprache, das sich anschliesst und bis an die Pforten des Kaspischen Meeres reicht, die (im) Hunnenlande sind. Innerhalb der Pforten die Burgr mit eigener Sprache, ein heidnisches und barbarisches Volk, welches Stdte hat; die Alanen, welche fnf Stdte haben, und (die) vom Reiche Dd, die in den Gebirgen wohnen und Burgen haben; ’Ungur, ein Volk von Zeltbewohnern; ’Ugar, Saber, Burgar, Kurtargar, Abar, Khasar, Dijarmar (?), Sirurgur, Bagarsk, Khulas, Abdal, Eftalth. Diese 13 Vlker sind Zeltbewohner und leben vom Fleisch des Viehs und von Fischen, von wilden Tieren und von Waffen. — Ние предаваме транскрипцията на горните имена според четенето на Marquart, Streifzge, S. 356, Am. 1.

33. Вж. коментариите на Н. Gelzer'a (у Ahrens u. Krger, ibid., S. 382, zur S. 253, 13 и 17) и на Marquart (ibid., S. 356), които впрочем не се схождат при определението на народа Khasar, който според Gelzer били хазарите, а според Marquart, който според Kasir, били  — акацирите; Dijarmar и Khulas Gelzer се отказва да обясни, а Маркварт, като чете Dirmar и Chlas, сближава ги с  у Priscus, frg. I, p. 276, и с  у Menander, frg. 20, p. 52. — От своя страна считаме за нужно да обърнем внимание на това, че и тук унугур (Unugur според четенето на Маркварт), който е несъмнено същите , Hunuguri и , се рязко отличава от Burgar и Kurturgur, следователно по никой начин не може да се идентифицира с .

73

ригурите и савирите, не може да бъде никой друг освен  или  на същите автори. Тези народи са живели, както видяхме, в VI в. на изток от Меотида в областта на р. Куфис (Кубан), дето по-сетне в края на VI и в началото на VII в. възниква тъй наречената  или още . Ако сега се обърнем към народа Burgr, който според списъка се намирал в съседство с Абхазия и отвътре, т. е. северно или по-право сервозападно от Каспийските порти (Дербентския проход), то очевидно става, че както Burgar, тъй и Burgare са имена на един и същ народ с тая може би разлика, че последното е употребено повидимому в събирателно значение, [34] т. е. че под това общо име се разбират всички отделни орди или колена, които са съставяли тоя народ и от които едно — именно  — те са държали в даденото време властта или хегемонията над другите и затова тяхното име е било известно на византийските писатели в VI в. [35]

Тъй или инак, но докато у Йордан името “Bulgares” както видяхме, се простира върху двата клона на един и същ народ, в списъка на сирийската компилация под същото име се разбира само източният клон — утигурите. Впрочем ние имаме данни, от които се ясно види, че името „българи”се е употребявало и за западния клон — кут-
 

34. Ср. Marquart, Streifzge, S. 503 и 505. — Гелцер в коментариите си (ibidem), неизвестно защо счита Burgar за die Donaubulgaren, a die Burgr според него sind die Grossbulgaren zwischen Don und Wolga (Theoph., 357,₁₀; 358,₁₀; II, 225: antiquitus Vulgaria est magna; 226: prima Vulgaria), обаче в средата на VI в. не е имало още Grossbulgarien, тя изниква по-късно.

35. Според покойния проф. В. Томашек името  произлиза от тур. utighur, ujghur и значело: „folgsam, anhnglich, verbndet”, т. е. „послушен, привързан, съюзен”, когато  произлиза от vlg. trk. ktrgr и значи: „hervorragend, berhmt”, т. е. личен, знаменит; вж. Pauly-Wissowa, Real-Encyclopdie der classischen Altertumswisscnschaft, neue Bearbeitung, Stuttgart, 1899, Bd. III, s. v. Bulgaror, col. 1041 и 1042.

74

ригурите. Така пръв по време, който дава името „българи”, е Енодий, епископ на гр. Павия (+521), в един панегирик към готския крал Теодорих за победата му над някой си български воевода, а после Касиодор, първият министър на същия Теодорих, който така също възхваля победите на последния над българите. [36] От другите латински писатели споменява за тях под собственото им име Марцелин Комис от първата половина на VI в., [37] а от византийските писатели Иван Антиохийски от началото на VI в. [38] Всички тия автори, както и техните известия за българите се отнасят към втората половина на V или началото на VI в., следователно името „българи” за тая епоха е било употребително и общоизвестно, но главното е това, че у поменатите автори то се употребява изключително когато говорят за кутригурите, т. е. западния клон, макар че за авторите от VI в. — Прокопий, Агатий и Менандър — то остава неизвестно; у писателите пък от VII в. например у Теофилакт Симоката [39], както и ония от VIII в., например у Paulus, продължителя на Евтропий [40], у Павел Дякон [41], то отново се явява дори там, дето се говори за събития от VI в.

Приведените дотук данни, мислим, ни дават достатъчно основание, за да направим следните заключения: 1) името „българи” има събирателно значение и е било общо както за кутригури, тъй и за утигури — име което те са носили, когато са били обединени под една власт и в една държава, затова кутригурите ще наречем западен, а утигурите — източен клон на бъл-
 

36. Подробно за тия известия вж. по-долу, стр. 81.

37. Marcellini Comitis Chronicon, в Mon. Ger. hist., auct. antiquis. T. XI, pars 1. Chronica minora, ed. Momms., 1893, p. 95 et squ.

38. FHG., ed Mlleri, t. IV, p. 619.

39. Ed. de Boor, VII, 4, p. 251.

40. Mon Ger. hist. t. II, auct. antiquis. Historia Romana, p. 213, 216.

41. Mon. Ger. hist. Scriptores rerum Langobardorum et. ital. saec. VI—IX, ed. 1878, p. 55—56, 86—87.

75

гарите [42] и 2) в историята на българите наистина е имало момент преди. VI в., когато те са се разпаднали на отделните си главни съставни племена, които според Прокопий били две и се наричали по името на своите владетели — кутригури и утигури, когато в същност това са били две групировки на българските орди или колена, начело на които са стояли тия две главни племена. Това събитие според нас е и послужило за временното изчезване на общото им име „българи” у някои византийски писатели от VI в., които строго са различавали единия клон от другия поради различната политика, която цариградското правителство е трябвало да води с тях тъкмо в тоя век, както това ще видим по-нататък. Що се отнася до времето, когато е станало това разпадане, то донейде се определя по друга една промяна в живота на кутригурите — именно по тяхното преселение на запад от Меотида.

Разказвайки как е станало това събитие, Прокопий както видяхме, от една страна, посочва, че всенародното, движение на хуните (т. е. на кутригурите и утигурите) против остготите е станало, „след като вандалите се били вече вдигнали оттам и здраво заседнали в Африка, а визиготите — в Испания”, т. е. след 429 г. [43]; от друга пък страна, той го свързва с изселването на остготите от днешна Южна Русия, т. е. преселението на кутригурите се отнася не по-късно от 454 г., а пък към това време те ни се представят вече като отделени от техните съплеменници утигурите, следователно самото им разпадане е станало след 429 и по-рано от 454 г., но към
 

42. Разбирайки така името „българи”, ние сме наклонни да приемем етимологическото му обяснение, предложено от проф. В. Томашек, който пише следното: Der zuerst im J. 481 geschichtlich bezeugte Name Bulgaroi mag entweder „Misching” oder „Aufmischer” bedeutet haben von dem trkisch-mongolischen Verbalthema bulgha — „mischen” (3 sing. praes. bulgh-r, ursprnglich eine Nominalform). Вж. Pauly-Wissowa, ibid., s. v. Bulgaroi, Bd. III, col. 1040.

43. L. Schmidt, Geschichte der Wandalen, Leipzig, 1901, S. 36—38.

76

коя година от тоя 25-годишен период ще ни покажат данните на Именника. [44]

Означеният в него под името на Ирник 150-годишен (лунен) период в българската история напълно съвпада с периода, когато българският народ се разпаднал на две части, на два клона, а понеже началото на този период според Именника се отнася към 437 г., то и самото събитие ще трябва да отнесем към същата година. В Именника то е отбелязано като събитие, което е произвело важна промяна в политическия живот на българите, затова и втория период от най-старата българска история ние ще наречем разпадане на българския народ, което се е изразило във възникването на две племенни държави — кутригурска и утигурска, които от 437 г. заживели отделен самостоятелен политически живот, всяка начело със свой независим повелител или хан.

Към тоя период, както видяхме, се отнася съвместното нападение на кутригури и утигури против остготите, което според Прокопий е имало за сетнини, от една страна, изселването на остготите от черноморските им живелища към Средния Дунав в Панония, а, от друга — преселението на българите-кутригури на техните места на запад от Меотида към Днепър, отдето те отчасти покорили, отчасти отблъснали на североизток племето акацири, които (по-голямата част) дотогава признавали властта на Атила и на сина му Елака [45]; също така тогава още те разширили властта си и върху Таврическия полуостров, като завладели и гр. Боспор (Керч). [46] Утигурите пък, когато се връщали от общия поход със своя предводител, за да отидат в старата си родина, влезли в споразумение с живеещите там готи-тетраксити, понеже по-
 

44. Вж. Притурка № 1.

45. Priscus, ibid., frg. 8, p. 298—299.— За по-нататъшната съдба на тоя народ вж. Marquart, Streifzge, XXIII и 41—43.

46. Ср. Procopius, ibid., II, BG, IV, 5. p. 507—508; BP, I, 12, p. 56—57.

77

следните не се чувствували в състояние да им противостоят, и заедно с тях преминали през протока (Керченски). На готите-тетраксити те отредили да се поселят на Таманския полуостров и станали с тях в мирни и съюзни отношения. [47]

Както изселването на остготите от припонтийските земи, тъй и преселението на кутригурите на техните места са поставени у Прокопий във взаимна връзка, като второто се изтъква за причина на първото; но няма съмнение, че и двете тия събития се намират в права зависимост от голямото въстание на покорените от Атила народи по Средни Дунав начело със силните гепиди против Атиловите синове в 454 г. Това въстание, което свършило с разтурянето на Атиловата държава, със завземането западната половина на Дакия от гепидите и с поселението на остготите в Панония като федерати на Източната империя, предизвикало две противоположни народни движения: от една страна, остготите и кутригурите според Прокопий се движели на запад, а от друга, според Йордан след смъртта на най-големия Атилов син Елака в сражението с гепидите другите му братя побягнали към бреговете на Черно море, дето по-рано седели готите, когато една част от западните хуни се прехвърлили на Балканския полуостров в разни посоки, като искали от ромейското правителство земи за поселение.

Така едни се поселили в Илирия, други — в Малка Скития и Долна Мизия [48], трети — двамата Атилови синове Емнецур и Влциндур, завзели Dacia Ripensis по реките Utus (Вит), Hiscus (Искър) и Almus (Лом). Тия хуни по-сетне загинали почти всички в борбата си както с остготите, тъй и с ромеите и само една малка част сполу-
 

47. Вж. В. Васильевский, пак там, стр. 107, 110, 112—114. — Ю. Кулаковский, К объяснению надписи с именем императора Юстиниана, найденной на Таманском полуострове, ВВр, т. II (1895), стр, 192-194.

48. Jordanes, ibid., с. 50, p. 126: Scyri et Sadagarii.

78

чила да избяга в Скития. [49] Също така безуспешно останало и опитването на Атиловия син Денгизих с помощта на четири хунски колена (Ultzinzures, Angisciri, Bittugures et Bordores), които успял да събере около себе си, за да отмъсти на готите и да си върне предишната власт [50]. Най-малкият пък Атилов син Хернак (Hernac) заедно с друга част хуни се оттеглили направо в най-крайния кът на Малка Скития. [51] По-сетне (ок. 466 г.) намираме Денгизих заедно с братята му събрани на север от Долни Дунав, отдето те пратили посолство при императора Лъв I (457—474) с предложение да се прекратят предишните несъгласия и да се сключи мир, като се възобновят и търговските им сношения с ромеите. Но това посолство останало без успех. Тогава (ок. 468 или 469 г.) Денгизих намислил братята да отворят война на ромеите; обаче брат му Ирнах (или Ирна) се възпротивил на това негово намерение, защото домашна война го отвличала от война с ромеите. [52] След това Денгизих се явил на Дунав с войска, за да нападне Източната империя, но императорът отговорил, че той на драго сърце ще направи всичко за хуните, ако те са дошли с цел да му бъдат покорни; защото той обича ония, които преминават от враговете му, за да сключат с него съюз [53]. Какво е по-
 

49. Ibidem, с. 50, р. 126; с. 52, р. 127. — Priscus, ibid., frg. 35, p. 345; frg. 39, p. 347—348.

50. Priscus, ibid., frg., 36, p. 345—346. — Jordanes, ibid., c. 53, p. 128: Dintzic.

51. Jordanes, ibid., c. 50, p. 127: Hernac quoque junior Attilae filius cum suis in extrema minoris Scythiae sedes delegit. Тук под “най-краен кът” на М. Скития се разбира не само днешна Добруджа, защото тя била вече завзета от скири, садагарии и др. (вж. Jordanes, ibid., с. 50, р. 126₂₀), но и страната между устията на Дунав и Днестър. Вж. Marquart, Die alttrk. Inschr., S. 75—76.

52. Priscus, ibid., frg. 36, p. 346:

53. Ibidem, frg., 38, p. 346—347:

79

следвало след тоя отговор, Приск нищо не ни съобщава или по-добре до нас не е дошло от историята на Приск, обаче от друг по-късен извор узнаваме, че Денгизих бил убит от ромейския воевода Анагаст, който донесъл главата му в Цариград. [54] Също така Приск не обяснява каква е била тая „домашна” война, която е попречила на Ирнах да вземе участие в кроената от брата му война против империята: било ли е това война между синовете на Атила, или пък думата „домашна” трябва да разбираме в по-широк смисъл, т. е. че това е било война между отделните хунски племена, респективно между западните хуни и българите-кутригури, които сега са стояли в непосредствено съседство.

Както и да било, но от приведените известия на Приск и Йордан може да се заключи, че към края на седмия десятък на V в. остатъците от Атиловите хуни, които се били вече поселили между устието на Дунав и Днестър, [55] са граничили с кутригурите, обаче в какви политически отношения те сега се намирали едни към други, за нас остава неизвестно. Според Маркварт, който в Атиловия син  () вижда Ирник от Именника [56], което поддържа и Бйори, [57] би трябвало да приемем, че Ирнах е сполучил да покори и присъедини западните българи — кутригурите, а също и източните — утигурите, и да ги съедини под властта си, като образувал една голяма държава. Обаче да правим подобни предположения не ни позволяват данните на Именника: 1. Преди всичко тук Ирник е означен като потомък на стария български царски род Дуло; ако да беше той син на Атила, то сигурно това щеше да бъде отбелязано и, наопаки, щяхме да знаем, че родът на Атила е бил Ду-
 

54. Chronicon Paschale, ed. Bon., p. 323.

55. Marquart, Die alttrk. Inschrif., S. 76.

56. Ibidem, S. 75—76.

57. J. Bury, The Chronological Cycle of the Bulgarians, в Byzant. Zeitschrift, XX (1910). S. 135—136.

80

ло [58]. 2. Ако допуснем, че Ирнах след поселението си в „най-крайния кът” на Малка Скития е сполучил да стане господар на българите, но това може да се отнесе само към западния им клон — кутригурите, които след изселването на остготите от бреговете на Черно море заели, както видяхме, техните места на запад от Меотида към Днепър и са живели съвършено отделно от утигурите — източния клон на българите, следователно станали са почти в непосредствено съседство с Ирнаховите хуни, а от всички е признато, че основателите на българската държава на Балканския полуостров са принадлежали към източния клон, оттука Ирнах не е могъл да бъде господар на българите-утигури. 3. Неприемливостта на такова сближение на тия две имена, а оттука и лица, както и сближението на Авитохол с Атила, както предлага Маркварт [59], и което Бйори така също допуща [60], се доказва и от самата хронологическа дата за покачването на Ирник на престола — 437 г., [61] т. е. че Ирник (респективно Ирнах) е станал български господар преди смъртта на баща си Атила или преди поселението си в Малка Скития, което е съвсем недопустимо, защото, доколкото може да се съди от разказа на Приск, Атила никога не е отлъчвал от себе си любимия си син Ирна. [62]

По тоя начин остава да приемем, че идентифицирането на нашия Ирник от Именника с Присковия Ирнах или Ирна и Йордановия Хернак е невъзможно и че това са били две съвсем различни лица и по род, и по поло-
 

58. Според A. Wirth, Geschichte Asiens und Osteuropas, Halle, 1905, S. 212, „като хунски племена се привеждат Atil, Dul, Tiele, към които е принадлежала династията, после Утигур, Кутургур и Савири”. Той изкарва Атила от племето Атил. Ако това е вярно, то не трябва ли да приемем, че и българският царски род Дуло е водил потеклото се от племето Dul? В такъв случай Ирнах и Ирник са произлизали от два различни рода.

59. Die alttrk. Insch., S. 77.

60. Каз. статия, стр. 136, бел. 1.

61. Вж. по-горе, стр. 57 и 76.

62. Ср. Priscus, ibid., frg. 8, p. 318.

81

жение, и по време. Напротив, ние имаме доста основание да мислим, че в дадената епоха по северните брегове на Черно море е станало нещо съвсем противоположно на това, което Маркварт предполага.

Към 80-те години на V в. изпъква у съвременните писатели името не на хуните, а на българите. Така Иван Антиохайски ни съобщава, че в 482 г., когато остготитe нападали на придунавските провинции, император Зинон (474—491) се видял принуден да повика на помощ „за пръв път тъй наречените българи” [63]. Енодий, епископ на гр. Павия, който е живял между 473 и 521 г., в панегирика си към Теодорих Остготски казва, че той още на млади години се прославил с победите си над непобедимите дотогава българи. Същият Енодий споменува и за друго едно сражение на готите с българите, което е станало пак в Теодорихово време, но в което сам Теодорих не взел участие поради старите си години [64]. Касиодор, първият министър на същия Теодорих, ни е запазил два документа от канцеларията на остготския крал Аталарих, внук на Теодорих: с единия се награждава някой си Толвин с патрицианско звание, задето той на млади години се отличил в една война с българите, която станала около гр. Срем (Sirmium), a с другия се дава същата награда на някой си Киприан, който така също воювал с българите. [65] Няма съмнение, че тия две сражения, за които говорят Енодиj и Касиодор, са едни и същи и са станали преди още остготите да се изселят в Италия, следователно преди 487—488 г., обикновено ги отнасят
 

63. Mller, FHG, t. IV, p. 619:

64. Ennodii panegyricus. Mon. Ger. hist., t. VII (1885), p. 205.

65. Cassiodori Variae, Mon. Ger. hist, t. XII (1894), p. 240: ... egit de Hunnis inter alios triumphum et emiritam laudera primis congressibus auspicatus neci dedit Bulgares toto orbe terribiles. — p. 252 : non te terruit Bnlgartim globus, qui etiam nostris erat praesumptione certaminis obstaturus. peculiare tibi fuit et renitentes barbaros aggredi ct conversus terrore sectari.

82

към 485 г., [66] и очевидно българите тук са действували против готите по покана на византийския император. Едно кръвопролитие сражение е имал Теодорих, когато заминавал за Италия, в областта на Срем (Sirmium) с гепидите и техните съюзници българи, които се намирали под началството на своя господар Буза. [67]

Приведените тук известия ясно свидетелствуват, че към средата на втората половина на V в. българите почват от черноморските си живелища да играят първенствуваща роля в областта на Средни и Долни Дунав и дотолкова се засилили, че съвременниците ги смятали за непобедими, а византийският император, както и близките им съседи ги викат на помощ против германските си врагове, като са разчитали както на тяхната сила, тъй и на старата им вражда с остготите. Това засилване на българите-кутригури може да се обясни само с присъединението на върналите се с Атиловите синове хунски племена към черноморските брегове. Освен това изчезването на името „хуни” и изпъкването на името „българи” в устата на съвременниците още по-ясно доказва, че хунската власт била вече изчезнала в дадената епоха и на нейно място изстъпвала властта на българите-кутригури, чиито владения с присъединението на остатъците от западните хуни вече допирали до границата на Източната империя и затова те са могли да предприемат такива далечни походи в Панония.

След такова обяснение политическите отношения на българите-кутригури към остатъците на Атиловите хуни ще ни стане ясно защо писателите от следната епоха, VI в., често бъркат имената на тия два народа и ги употребяват едно вместо друго или пък само общото родо-
 

66. Marquart, Die alttrk. Inschr., S. 77.

67. Pauli Historia Romana, Mon. Germ, hist., t. II (1879), p. 213: at tamen priusquam Italiam adventuret, Trapstilam Gepidarum regem insidias sibi molientem bello superans extinxit, Btisan quoque Vulgarorum regem magna simul cum suis agminibus caede prostravit.

83

во име предпочитат пред племенното. Тук ще трябва да отбележим още и това, че присъединението на хуните към българите е станало, след като кутригурите, т. е. западният клон на българите, се били вече отделили от източния — утигурите, които останали, както видяхме, на изток от Меотида и живеели съвършено отделно и самостойно. Историята на утигурите в дадената епоха се е развивала вероятно в отношенията им само към близките сродни и съседни племена, но не и към Източната империя, както това признава и сам Прокопий, който пише, че утигурите, които останали да живеят в родната земя, „не причинявали на ромеите никакви неприятности, защото те живеели далеч от тях и отделени с много, находящи се помежду им народи, били спрямо тях [ромеите] в една против волята си бездейност”.

С разцепването и отделното развитие на историческия живот на тия два клона от българския народ през дадената епоха се обяснява, както посочихме, и изчезването на общото им име „българи” под перото на писателите от следната епоха. То пак ще се яви, както ще видим, на страниците на историята, когато тия два клона, които ние ще наричаме хуно-българи като етнографски термин (в противоположност на славяно-българи), се съединят под властта на един господар към средата на втората половина на VI в., а до това време главна роля в историята на Югоизточна Европа играе западният клон — кутригурите, които, съединени с Атиловите хуни, образували силно хуно-кутригурско царство по северните брегове на Черно море през втората половина на V в., а от края на същия век почват и техните нападения на Източната империя [68].
 

68. [Хипотезата за хунския произход на прабългарите днес отново е отхвърлена от българската историческа наука. Като подложи на щателен критичен анализ наличните сведения и изказаните от В. Златарски съображения, проф. А. Бурмов отбелязва, че средновековните писатели не идентифицират „българи” и “хуни” — и двата тези народа се срещат под най-различни названия, а някои автори ги познават като самостоятелни народностни категории; случаите на смесване на сведенията за прабългари и хуни у някои автори, както и възможното сближение на имената Авитохол — Атила и Ирник — Ернах не дават основание да се тегли черта на равенство между двете етнически групи; няма никакви исторически данни, че прабългари и хуни са живели в едни и същи предели. Затова съвсем логичен е изводът, че “прабългарите не са тъждествени с хуните, те нямат хунски произход, те не принадлежат към хунската група от народи”. Същевременно редица доказателства от езиково, етнографско и обществено-политическо естество показват, че прабългарите принадлежат към групата на тюркските народи.

Наред с това проф. А. Бурмов отхвърли твърдението на В. Златарски, че утигурите и кутригурите са тъждествени с прабългарите, а така също се обяви против отъждествяването на котраги с кутригури и оногури с уногундури. Според него прабългарите са самостоятелна етническа категория, в която са се влели котраги и оногури (вж. А. Бурмов, Към въпроса за произхода на прабългарите, ИВИД, XXII— XXI V, София, 1948, стр. 298—336).]
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]