Васил Н. Златарски
История на Първото българско Царство. II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852—1018)
 

III. Национализация на българската държава
 

3.  Българският църковен въпрос в IX век
 

През месец август 866 г. [1] в Рим пристигнали пратеници от българския княз начело с болярите Петър — сродник на Борис, Иван и Мартин. [2] Те занесли със себе си много дарове за светите места в Рим и за самия римски първосвещеник, [3] а заедно с тях за св. Петър оръжието, с което Борис бил въоръжен, когато в името Христово той възтържествувал над своите противници, [4] очевидно над въстаналите боляри. Целта на това посолстно била да поиска от името на своя господар да му се изложи учението на християнската вяра и на непоквареното предание, да го настави в свят живот спорел това учение и дори да му изпрати способни наставници
 

1. Anastasii Bibliothecarii De vitis Rom. Pontificum. Migne, Patrol. lat., t. 128, col. 1373/4, § 6085–6: Tunc ad hunc catholicum et vere praesulem orthodoxum legatos suos mense augusto indictione XIV destinavit (rex Bulgarorum), donaque non parva tam sanctis locis quam eidem summo pontifici contulit. — И тъй пратениците били определени през август, 14-и индиктион = 866 г., когато те са заминали и за Рим.

2. В писмото си до Борис папа Иван VIII в 879 г. писал: . . . legatos vestros Petrum scilicet cognatum vestrum, et Ioannem atque Martinum, praedecessoris domini nostri Nicolai beatissimi praesulis tempore direxistis (Ep. 231, Patrol. lat., t. 126, col. 843, D). Същият папа казва за болярина Петър на друго място: . . . tu enim in hac causa primus ipsi regi praecursor et dux auctore Deo fuisti: tu inter ilium et nos meditis discurristi, et Deo gratias cuncta quae ad salutem gentis illius acta sunt, non sine tuo certamine acta sunt (Ep. 109, Patrol. lat., t. 126, col. 760, D). Хинкмар Реймски отбелязва под 866 г., че Bulgarorum rex filium suum et plures ex proceribus regni sui Romam direxit (Ann. Berlin. Pertz, MGH, t. 1, p. 474), т.е. че в числото на пратениците бил и Борисовият син. Но това известие не вдъхва доверие, защото нито у Анастасий Библиотекар, нито в папските отговори и писма то не се среща, а пък ако наистина Борисовият син е участвувал в посолството, това те едва ли биха пропуснали да споменат, особено папа Иван VIII.

3. Вж. по-горе, бел. 2.

4. Annales Bertiniani, ibidem: . . . et arma quibus indutus fuerat, quando in Christi nomine de suis adversiis triumphavit, cum aliis donis sancto Petro transmisit.


106

за едното и за другото, [5] а също да попита “какво трябва да прави за по-голямо спасение и как трябва да се постъпи с останалия български народ, който дотогава бил лишен от св. кръщение, за да възприеме тайните на вярата” [6]; освен това българските пратеници донесли със себе си и много въпроси относно тайните на вярата, по които те се допитват до папа Николай [7]. Едновременно с това Борис се обърнал със същата просба и към своя приятел Людовик Немски, с когото той бе свързал мирен договор: той изпратил пратеници в Регенсбург да известят краля, че техният княз приел християнството с немалко число от народа си, и заедно с това да го помолят да не откаже да изпрати при тях “способни проповедници на христянската вяра” [8].

Пристигането на българските пратеници в Рим донесло извънредно голяма радост за папа Николай, който по тоя случай устроил голямо църковно тържество, като прославял и благодарил на бога, задето “извършил такова голямо чудо” [9].
 

5. Anastasii Bibl. Praefatio in Synodum VIII. Migne, ibid., t. 129, col. 19, D: Omnipotens Deus... inspiravit jam memorato principi Vulgarorum... mittere Roman et a sede apostolica fidei et sanae traditionis postulate doctrinas; quod pins princeps ... et non solum dogmata orthodoxae fidei, verum etiam sanctae vitae disciplinam ad ea, quin et ad utrumque idoneos institutores expetiit. — Ep. Nicolai ad Hincmarum etc. № 152. Migne, ibid., t. 119, col. 1153, В: ... quia (Graeci) regem Bulgarum Michaelem nomine cum gente sua, Christi fide suscepta, a sede beati Petri institutores et doctrinam expetivisse audierunt. — Ann. Bertin., s. an 866. Pertz, MGH SS, t. 1, p. 474: Bulgarorum rex ... et episcopos atque presbyteros mitti ab eo (papa) sibi poposcit.

6. Anastasii Bibl. Vita Nicolai. Migne, ibid., t. 128, col. 1374, § 6086–8: Tunc.... suggerens eius apostolui quid se facere salubrius oporteret vel quid erga reliquum Bulgaricum adhuc baptismo sacro carentem populum, ut fidei sacramenta perciperat, agi deberet.

7. Ann. Bertin., ibid.: ... et plures quaestiones de sacramentis fidei consulendo Nicolao papae direxit.

8. Ann. Fulden., s. an. 866. Pertz, MGH SS, t. 1, p. 379: Legati Bulgarorum Radesponam ad regem venerunt, dicentes regem illorum cum populo non modico ad Christum esse conversum, simulque petentes, ut rex idoneos praedicatores christianae religionis ad eos mittere non diferret. — Ann. Bertin., ibid., p. 474: (Rex Bulgarorum) ... et mittens ad Hludowicum, regem Germaniae, qui ei foedere pacis coniunctus erat, episcoptim et presbyteros postulavit, et ab eo missos cum debita veneratione suscepit.

9. Сам папата писал в 867 г. на Хинкмар по същия случай така: “Когато се стеснявахме отвсякъде с тия безнокойствия и се притискахма с твърде


107

След това папата приел българските пратеници, които му представили от името на своя господар желанията на българите във вид на отделни “допитвания” (consulta) или въпроси, и с почит ги задържал при себе си, [10] докато били приготвени “отговорите” на тия допитвания, които, разделени на 106 параграфа, са известни под името “Отговорите на папа Николай по допитнанията на българите” [11].

Самите български допитвания не са дошли до нас, но те могат доста пълно да се възстановят по “отговорите” на папата. [12] Затова ние ще разгледаме съвместно едните и другите
 

големи затруднения, етоo изведнъж ни известяват, че пратеници от ... българския крал пристигнали. Де е оня, който би могъл да каже с каква радост и с какъв възторг бяхме изпълнени поради това, че узнахме за тяхното спасение по богатството на божията добрина покръщане и задето се научихме, че те, макар телом да се намират далеч, но по вяра присъствуват с нас.” Ep. 152, Migne, ibid., t. 119, col. 1154/5, A.

10. Anastasii Bibl. Vita Nicolai. Migne, ibid., t. 128, col. 1374, § 6088–12: Quod beatissimus audiens papa magna repletus laetitia laudes Christo reddidit amplas, et cum omni sibi divinitus commissa Ecclesia gratulans, infinita praeconia Deo nosiro, qui novissimus his temporibus tantum fecit miraculum, devota mente supplici quoque voce resolvit. Porro legatis eiusdem iam nomine Michaulis Bulgarici regis a sancto papa receptis, honorifice apud se eos retinuit.

11. Responsa Nicolai papae I ad consulta Bulgarorum. Migne, ibid., t. 119, col. 978—1016. Така стои тоя наслов в 1-вото издание на т. 119 (1852) о Миньевата Patrologia latina; във 2-ото обаче издание от 1880 г. същият наслов е предаден Responsa Nicolai ad consulta Bulgarorum. Вж. новото научно издание на латинския текст, придружен с превода им на български и с коментарии от Д. Дечев, Отговорите на иаиа Николай I по допитванията на българите, София, 1922.

12. Всички отговори на папата в тоя вид, в който те са дошли до нас се състоят от предговор, послесловие и 106 параграфа съответно (както се мисли обикновено) на зададените от българските пратеници допитвания. Обаче това мнение не може да се приеме, защото между тях има параграфи, които не съдържат нито някое допитване, нито пък някой отговор, каквито са например § 8 и 48, които но-скоро съдържат заключения съответно към предните § 7 и 47. Освен това има параграфи, които се отнасят към един и същи въпрос и, както се вижда, сам съставителят на отговорите го разделил на няколко параграфа, за да може поотделно да представи различните му страни и поради това дава, както изглежда, два или няколко отговора. Такива са параграфите 14, 15 и 16; 17, 18 и 19; 72 и 73; 92 и 93. Затова едва ли може и трябва да се мисли, че нашите “отговори” количествено съответствуват на допитванията, които несъмнено са били на брой по-малко от отгово-


108

като се опитаме да ги изложим в отделни групи по съдържание и характер и с оглед към техния произход.

1. На първо място ще поставим ония от тях, които предават исканията на Борис, отправени към папа Николай във връзка с уредбата на новопросветения български народ в духа на християнството в държавно и църковно отношение.

Още в първото си обръщение към папата българските пратеници заявили, че техният княз искал “християнски закон” (legem christianam), под който очевидно трябва да се разбира, както това се види от папския отговор, подробно изложение на догматите на християнското учение и всички длъжности на всеки християнин, чрез изпълнението на които той би могъл
 

рите и при това може би са носили и друга форма. Как са били предложени допитванията и как са били съставени отговорите, за жалост ние не знаем нищо; обаче ако се вгледаме във формата и съдържанието на отговорите, то не е мъчно да се забележи в тях една непоследователност в обръщението на папата и една безсистемност в изложението. Така още в предговора и в първия параграф са употребени изразите “вашите допитвания”, “вашият княз”, от които ясно става, че папата се обръща към пратениците и за българския господар говори в трето лице. Обаче има отговори, които са насочени право към самия Борис. Това най-ясно се вижда в 17-и отговор (вж. по-горе, стр. 71), дето употребената форма 2 лице мн. ч. по съдържание може да се отнесе само към българския княз, а не към пратениците му. В същия смисъл трябва да се разбират и § 41, 70, 78, 83 и 106. Тия колебания в обръщанията на папата показват, че отговорите били писани не само за пратениците, но и лично за княз Борис; папата ще да е избрал тъкмо тая форма, за да поласкае самолюбието на княза, и поради това в § 106 той нарича своите “отговори” послание. Що се отнася до безсистемността на “отговорите”, тя е могла да бъде предизвикана от самите допитвания на Борисовите пратеници, които несъмнено били са писмено представени, както това се доказва от тяхната многобройност и разнообразие, а главно от това, че между тях се срещат такива въпроси, които са могли да се поставят само по инициативата на княза или пък засягат само компетентността на княжеската власт, следователно те са били съставени в княжеската канцелария и още в България писмено изложени и връчени на пратениците. Но съставителят на допитванията не се ръководил, доколко може да се съди за техния характер, по съдържанието на отговорите, от мисълта да представи нещо пълно и свързано изложено; напротив, него са интересували само отделни частни случаи и въпроси, за които искал да получи обяснения, и малко се грижил за тяхната пълнота, вътрешна връзка и последователност. От своя страна и папата, понеже самото дело искало голяма бързина, запазил очевидно в своите отговори реда на допитванията, като употребил най-удобната за един неофит катихизическа форма


109

да получи спасение. [13] На пръв поглед това искане на Борис би се показало твърде странно, понеже тоя същият християнски закон, както видяхме, му бил вече преподаден всестранно от патриарх Фотий в първата част на неговото пасторско послание. [14] Едва ли може да се търси причината на това искане в недостъпността на патриарховото послание за неофита Борис, както някои мислят [15]; в обръщането на българския княз с това искане към Рим по-скоро може да се види едно възможно разколебание на Борис в чистотата и истинността на преподаденото нему от Цариград християнско учение поради разногласието на проповядваните тогава в България разни вероучения еретически, което накарало българите да молят папата “да им даде, както на другите народи, истинско и съвършено християнство, което да няма нито петно, нито бръчка” [16]. Но наред с
 

13. Responsa, § 1: ... Наeс est Christiana, haec est, quam quisque legitime custodiens omnino salvabitur.

14. Вж. превода на митроп. Симеон, § 3—23, както и по-горе, стр. 92 сл.

15. Обикновено се посочва, че нецелесъобразността и непрактичността на това послание, което поради своите високо теоретически богословски дефиниции оставало за “грубия неофит-варварин съвършено непонятно”, били една от главните причини, които накарали Борис да се обърне към Рим (Hergenrther, каз. съч., I, стр. 604), а други считат, че тъкмо с това послание Фотий хвърлил Борис в обятията на латинците (Laptre, каз. съч., I, стр. 53). Нa тия мнения се възрази, че самото послание не било така дълбокомислено написано, па и сам Борис не бил дотолкова груб варварин, за да не може да го разбере, защото наскоро след това в България имало хора, способни за самостоятелна умствена работа (М. Соколов, пак там, стр. 182). Но освен това, ако папата отказвал да излага надълго и широко християнския закон, това той направил не защото избягвал “трудно понятните за един неофит изложения на лъжеученията и взетите против тях съборни решения” (Hergenrther, пак там, т. I, стр. 607), а защото, както и сам папата признава, за да го изложи [закона] по-подробно”, трябвало “да се напишат безбройни книги”, а пък тъкмо това да направи нему е липсвало време. Най-сетне не е възможно, па и не трябва да се прокарва такъв паралел между Фотиевото послание и Николаевите отговори, защото целите на двата тия документа били съвършено различни и самите те били писани при разни обстоятелства и условия.

16. Responsa, § 106: Postremo deprecamini nos suppliciter, ut vobis quemadmodum caeteris gentibus veram et perfectam Christianitatem non habentem maculam aut rugam largiamur. Cp. израза maculam aut rugam с оня във Фотиевото послание:

Вж. у митроп. Симеон, пак там, § 114, стр 8—89.


110

тия причини Борис ще да е гонил и друга по-практична цел. Надали може да се мисли, че когато Борис предявявал това искане, той предполагал да получи от Рим нещо по-друго от това, което му бе дала Византия, защото разлика в представата за общохристиянския закон между римската и цариградската църкви не е имало. Това се потвърждава и от отговора на папата. “Ако се опита човек, пише последният, да го [закона] изложи по-подробно, ще трябва безбройни книги да се напишат, а пък да се покаже накратко в какво той се състои главно, трябва да се знае, че християнският закон се гради върху вярата и добрите дела,” т. е. папа Николай препоръчва същия главен принцип на християнския закон, който и Фотий излага и развива в своето послание. [17] Няма съмнение, че Борис с това искал да покаже пред папата, че той съвсем се отказва от цариградската църква, като отхвърля дори общохристиянския закон, който получил от последната, и има твърдо намерение окончателно да се присъедини към римската, та по тоя начин да подготви почва за удовлетворение на другите си искания, които се отнасят към църковната и държавната наредба на България.

Редом с християнския закон Борис искал от папата още 1) сборник от молитви за извършване на разни служби, или богослужебна книга[18], 2) сборник от църковните канони [19]
 

17. Вж у митроп. Симеон, пак там, стр. 32—33, § 3 ; стр. 58—59, § 22 et passim.

18. Responsa, § 76: codex ad faciendas missas. Д. Дечев превежда тоя израз “книгата за навършване на литургията” (стр. 83) и посочва, че според Дюканж missas facere значи sacram lithurgiam celebrare (стр. 109, бел. 65). Няма никакво съмнение, че missa или messa значи литургия и че тук е употребена тая дума в мн.ч. може би, за да се изтъкне съществуването на много и разни missae. Но не трябва да се изпуша из пред вид и обстоятелството, че в IX век както в цариградската и другите източни църкви, тъй и в римската всички молитви, които се отнасят както към литургията, тъй и към други църковни служби, са образували една книга, един codex, който носел името  — молитвослов; само в значително по-късно време общите молитви, в това число и литургията, били отделени в служебник, а частните или за разни частни случаи — в требник. Поради това и тук под codex трябва да се разбира книга, която съдържа не само реда на литургията, но и молитви при извършване на други божествени служби.

19. Ibidem, § 37: libros, quos vobis ad praesens necessarios esso conside


111

заедно с poenitential'ите [20] и 3) светска закони [21]. За богослужебната книга и за poenitential'ите папата отговаря, че те ще бъдат донесени от епископите, които ще изпрати в България непременно, в писмено изложение; а пък епископът, който ще бъде назначен за българите, ще ги разясни, когато трябва, защото не подобава такова нещо да имат светските лица, на които не се вменява в длъжност да съдят когото и да било с poenitential'ите или пък да разполагат с богослужебната книга. Същото и дори нещо повече той отговаря и за светските или гражданските закони: той би им изпратил на драго сърце кодекс от светски закони, за които би могъл да мисли, че им са потребни засега, ако да знаел сигурно, че се намира някой измежду тях, който би могъл им ги разтълкува; затова той се ограничил само с туй, че изпраща по своите пратеници само никои книги от светските закони (de mundana lege libros), и то
 

ramus, sicut poscitis, animo gratanti concedimus et plures, Deo largiente, praestare desideramus. Че под споменаваните тук libros трябва да се разбират тъкмо книгите на цьрковните канони, подробно вж. В. Н. Златарски, Какви каконически книги и граждански закони и пр., пак там, стр. 84—85. Ср. също § 9, 30, 40 и 95, дето се говори, че sacri canones, sacrae regulae са изпратени в България.

20. Responsa, § 75: Iudicium poenitentiae, quod postulatis, episcopi nostri, quos in patrian vestram misimus, in scriptis secum utique deferent etc. Iudicium poenitentiae, което собствено значи “съд за покаяние”, или “покаен съд”, за който изрично е казано, че ще бъде непременно донесен в писмено изложение (in scriptis), т. е. българите искали нормите на църковните наказания или епитимиите, които се определяли от духовниците изповедници за тайни грехове и неоткрити престъпления, с други думи, българите искали от папата сборник, който у византийците бил известен под името , или , а на Запад — libri poenitentiales. Вж. А. С. Павлов, Курс церковного права, Москва, 1902, стр. 80—83. М. Остроумов, Введение в православное церковное право, Харков, 1893, стр. 377 сл. Д. Дечев, пак там, стр. 83. превежда изречението: in scriptis secum utique deferent — “ще ви донесат непременно със себе си между книжата”. Подобен превод с невъзможен вече затуй, защото “покайният съд” не може да се донесе между книжа; той може да се донесе в писмено изложение, което собствено българите и техният княз искали, за да избягнат злоупотреби с него (съда) от страна на духовенството. Освен това изразът in scriptis deferre, както in scriptis relinquere и други подобни, показва тъкмо в какъв вид нещо се донася или оставя, а именно в писмено изложение; при това за какви особени книжа тук може да става дума, когато папата изброява всичко, каквото праща на Борис.

21. Responsa § 13: leges mundanas или само leges; ср. и § 19 и 95.


112

с условие, че ако би тия пратеници се върнат обратно, то тия няколко книги няма да бъдат оставени на Борис, за да не би да бъдат някак криво изтълкувани от някого или осквернени с някаква лъжливост. Що се отнася до каноническите книги, папата отговаря, че ония от тях, за които той мисли, че засега са необходими за българите, отпуща според желанието им на драго сърце и изказва желание с божия помощ повече да достави в бъдеще. В тия отговори ясно проглежда едно недоверие на папата към българите и към техния княз. Обаче като имаме пред вид тогавашния стремеж на папството към всесветско владичество и към подчинение на светската власт под духовната, ние дохождаме до заключение, че в дадения случай действувало не толкова недоверието към Борис, колкото желанието на папа Николай да не пропусне случая да закрепи властта си в България, като още от самото начало изтъкне превъзходството и авторитета на духовната власт пред светската и зависимостта на последната от първата, както това той се мъчеше в това време да прокара на Запад. Тъй или инак, но няма никакво съмнение, че когато Борис предявявал своето искане да му се изпратят сборници от църковните канони и от светските закони, той имал пред вид, че ще получи такива, по които българската църква и държава ще могат да се управляват самостойно, и тия канони или поне светските закони ще станат негово достояние. Обаче папата не закъснял още от самото начало да му даде да разбере, че той трябва да се откаже от тия илюзии.

Водим от същото желание и стремеж, Борис не пропуснал случая още на първо време да повдигне въпроса за бъдещия свещеноначалник на българската църква. Как е бил поставен тоя въпрос от самите българи, на пръв поглед не може да се установи, защото в отговорите на папата той е разбит на следните четири въпроса, наредени, както изглежда, без всяка вътрешна връзка. Те гласят така:

§ 72. “Вие попитахте позволява ли се да ви се постави патриарх, но за това не можем нищо окончателно да отговорим, преди да се върнат нашите легати, които изпращаме заедно с вас, и ни известят какво множество и единодушие на християните има между вас. А засега имайте епископ и когато


113

християнството при съдействието на божията благодат се разпространи там и бъдат поставени в отделни църкви епископи, тогава ще трябва да се избере един измежду тях, който би трябвало да се нарече ако не патриарх, то поне архиепископ. Към него всички да се обръщат и неговия съвет да чакат в по-важни работи, защото и апостолските правила предписват същото, като казват: “Подобава, щото епископите на отделни народи да знаят кой измежду тях да се счита за пръв, когото те да почитат като глава, и нищо повече да не вършат без негово знание и пр.” [22]

§ 73. “Вие питате също: от кого трябва да се назначава патриарх? За това знайте, че в онова място, дето никога не е бивал поставен патриарх или архиепископ, той трябва за пръв път да бъде назначен от по-стария, защото според Апостола:  (Евр. II, 7), а после, кога получи разрешение (licentia) и при ползуване от палиума (palii usu), сам след това да си постави епископи, които ще бъдат в сила да назначават негов приемник. Но да допуснем, че вие искате да ви се назначи било патриарх, било архиепископ, било епископ; за вас сега е по-прилично да искате, щото той да не се назначава от никого [другиго] освен от първосвещеника на престола на блажения Петър, от когото и епископството, и апостолството получило началото си, при което трябва да се пази тоя ред: сега трябва да ви се посвети, разбира се, от първосвещеника на апостолския престол епископ, който, ако народът Христов при негово залягане расте, нека получи чрез нас привилегиите на архиепископството и сетне да си назначава така също епископи, които след смъртта му да изберат негов приемник; но поради далечния път избраният няма вече
 

22. Апостолско правило 34, а не 35, както е показано у Д. Дечев, който превежда последното изречение, което на латински гласи: et nihil amplius praeter eius conscientiam gerant etc., “и да не проявяват нищо повече освен неговата съвест” и т. н. В гръцкия текст тя гласи: ; а в славянския превод: . От тия съпоставки се ясно вижда, че не може да се превежда gerant с “проявяват” вм. “извършват” нито praeter с “освен”, вм. “против, помимо” и conscientia със “съвест” (последното значение на думата) вм. “сведение, значение, разсъждение”. Вж. тук по-долу, стр. 118—120.


114

да дохожда тук за посвещение, а епископите, които са били посветени от починалия архиепископ, събрани наедно да го изберат; а между това той не трябва да заема катедрата и освен тялото Христово нищо да не посвещава, преди да получи от римския престол палиум, както се задължават да постъпват всички архиепископи на Галия, Германия и други страни.”

§ 92. “Вие желаете да знаете колко са истинските патриарси. За истински трябва да се считат ония патриарси, които заемат апостолски катедри по приемството на първосвещениците, т. е. които стоят начело на ония църкви, за които е доказано, че са основани от апостолите, а именно: римската, александрийската и антиохийската. Римската основали князете на апостолите Петър и Павел с проповедта си и [я] осветили, след като пролели собствената си кръв от любов към Христа; александрийската основал евангелист Марко, ученик и по кръщение син Петров, изпратен от самия Петър, и с кръвта си я посветил Господу Христу; антиохийската, в която, след като станал големият събор на светиите и за пръв път верните били наречени християни, управлявал блаженият Петър, преди да дойде в Рим, в течение на няколко години. Цариградският обаче и ерусалимският предстоятели, ако и да се наричат патриарси, нямат такова значение, както горните. Защото нито някой от апостолите е основал цариградската църква, нито Никейският събор, който е по-важен и по-знаменит от всички събори, не споменава нещо за нея, а само поради това, че Цариград бил наречен Нов Рим, по-скоро по благоволението на князете, отколкото по право нейният първосвещеник бил наречен патриарх. Ерусалимският пък предстоятел, макар и той да се нарича патриарх и трябва да се почита по стар навик и според Никейския събор, без обаче да се нарушава собственото [му] митрополитско достойнство, все пак и на същия свети и велик събор нийде не се нарича ерусалимски, а елиейски епископ. Защото истинският Ерусалим, който е наша майка, се намира само на небесата; а оня земният Ерусалим съгласно с господното предсказание бил до основа разрушен от римския император Елий Адриан, тъй че в него не останал камък на камък и отново бил построен от същия Елий Адриан на друго място, така че и мястото на кръста


115

господен, [което било] отвън портите [градски], сега се вижда нътре и от гореречения Елий Адриан самият град се нарича Елий.”

§ 93. “По-нататък вие се допитвате кой от патриарсите е втори след римския; но според това, в което св. римска църква се придържа и Никейските канони потвърждават, светите римски предстоятели защищават, па и самият разум учи, александрийският е втори от патриарсите след римския папа.”

Надали може да се допусне, че българските пратеници са задавали приведените тук въпроси, които очевидно се намират в тясна връзка помежду си, тъй разхвърлено, както те са поместени в отговорите на папата. Напротив, ако се вгледаме по-внимателно във вътрешния смисъл на всеки един от тях, то ясно ще ни стане, че те трябва да се поставят в следния ред: 92, 93, 73 и 72, защото, така наредени, те преминават последователно към главната мисъл, която е изказана в последното (72) питане. И наистина в първия (92) въпрос българите питали: колко са истинските патриарси, във втория (94) — кой от патриарсите е втори след римския, в третия (73) — от кого се поставя един патриарх и в четвъртия (72) — позволява ли се да се постави и за тях патриарх. Борис е наредил горните въпроси в такава логическа последователност очевидно с цел за да подведе въпроса така, щото да може да получи прав отговор от папата на главния въпрос за бъдещия български патриарх или поне да го принуди окончателно да се изкаже в един или друг смисъл. Обаче папата, за да може да бъде свободен в отговора си и за да може да развие мислите си така, както за него е най-изгодно, разбил допитването на няколко отделни въпроса и ги разхвърлял без всяка вътрешна връзка в разни места. Това най-ясно ще се види, като разгледаме всеки отговор отделно.

И тъй в първия въпрос българите питали: колко са истинските патриарси ? Както се види от самата постановка на нъпроса, на Борис в дадения момент било известно, че не всички патриаршии били основани от апостолите, както например цариградската [23]; освен това до него вероятно дошло и това
 

23. Това Борис могъл да узнае от 28-о правило на Халкидонския (IV) вселенски събор, дето се излагат като причина за изравнението на правата на


116

обстоятелство, че в тогавашния спор между папа Николай и патриарх Фотий първият употребил като едно от главните си оръдия против втория оборването каноничността на цариградската църква — правото тя да заема равно място с другите патриаршии, и затова тя трябва да бъде подчинена на римската. [24] От двете тия обстоятелства Борис искал сега да се възползува. Той пита папата колко са истинските патриарси затуй, защото знаел, че папата не искал да признае цариградския патриарх равен на себе си и другите източни патриарси. Борис очаквал, че папата ще развие тъкмо тая теория, за да може да се възползува от нея, като посочи, че както могла да възникне цариградската патриаршия, макар и да не била основана от някой апостол, така нека бъде учредена и българската патриаршия, която ще бъде причислена към категорията на ония, които са възникнали поради важността и значението на главния град в държавата, дето те имат своите катедри. За Борис било важно да чуе от папата, че цариградският патриарх е истински, макар и неравен по значение с другите патриарси, чиито църкви били основани от апостолите, за да иска на същото основание, щото и бъдещият български патриарх да бъде като него. Важно било това за Борис още и затуй, защото той би могъл да постигне едно от главните си желания, именно да постави България в църковно отношение наравно с Византия, което, разбира се, щяло да повлече подире си и политическо изравнение, т. е. че ако България има патриарх, признат от римския папа и равен по значение на цариградския, то и ней-
 

цариградската църква с римската това, че Новият Рим (Византия),

Вж. Правила на св. православна църква с тълкованията им, София, 1912, т. I, стр. 632—334. Ср. и В. Н. Бенешевич, Древнеславянская кормчая XIV титулов без толкований, Петроград, 1905, т. I, стр. 12521–26.

24. Вж. например Epist. 4 papae Nicolai ad Michaelem imperatorem от 25 септември 860 г. у Migne, Patrol. lat., t. 119, col. 773—774, дето в началото се развива учението за главенството на папата в църквата като приемник на Петър, княза на апостолите. — Ср. също Hergenrther, каз. съч., т. I, стр. 415—415. М. Соколов, каз. съч., стр. 171.


117

ният господар трябва да бъде политически равен на византийския василевс, към което Борис собствено се и стремил.

Със същатата цел Борис задал и втория въпрос: кой от патриарсите е втори след римския. Няма съмнение, че Борис ще да е знаел, че папата никога няма да назове цариградския патриарх втори подир себе си, особено в дадения момент, и така също ще го отдели от другите патриарси, които заемат апостолски катедри, т. е. ще го тури в оная категория, в която Борис ще иска да постави бъдещия български патриарх, с други думи, последният няма да бъде равен на римския и ще стои по-долу от него по значение. И каистина, както показва § 92, папата развива тъкмо теорията си за неравното значение па съществуващите патриарси, като ги дели на две категории: в първата туря римския, александрийския и антиохийския, а вън втората — цариградския и ерусалимскня. В това деление той се позовава на това обстоятелство, че на Никейския вселенски ( I ) събор цариградският патриарх не фигурирал като отделен и самостоен йерарх; същото той поддържа и в отговора си по въпроса, кой е втори патриарх след римския папа, като нарича такъв александрийския, а не цариградския, въпреки решението на Втория вселенски събор, [25] следователно и тук прави разлика. Обаче щом дойде до въпроса, как се поставя патриарх, папата преминава вече на друга почва.

Няма съмнение, че когато Борис задавал тоя въпрос, той имал пред вид да узнае как и от кого са били поставени другите патриарси, особено патриарсите от втората категория — цариградският и ерусалимският, за да иска, щото бъдещият български патриарх да бъде по същия начин поставен. В отговора си на тоя въпрос папата вече не се държи на теоретическа почва, а преминава на практическа и частна. Тук той собствено не дава никакъв отговор на въпроса и право раз-
 

25. В 3-о правило на тоя събор, което гласи:

Вж. Бенешевич, пак там, I, стр. 9710–13. Ср. също Правилата на св. православна църква, пак там, I, стр. 385 и сл. Същото решение е повторено и в 28-то правило на Четвъртия вселенски събоо. Вж. по-горе, стр. 115, бел. 23 и 35-то правило на Шестия (Трулски) вселенски събор, пак там, II, стр. 188.


118

глежда какъв трябва бъде бъдещият свещеноначалник на българската църква и от кого той трябва да се постави. Ето защо било нужно на папата да раздели въпросите на българските пратеници и да наруши тяхната логическа последователност. За да избегне да даде на горния въпрос прав отговор, той поставя последния (72) въпрос по-рано, а сетне 73, т. е той отговаря по-напред на въпроса, позволява ли се да се постави за българите патриарх, а сетне — как и от кого се поставя един патриарх. Това му било нужно, за да определи още от самото начало в какво отношение ще стане българският свещеноначалник към римския първосвещеник и чрез това да отнеме на Борис всяка възможност да изявява претенции за патриарх, а още повече за самостойна църква. И наистина на въпроса, от кого трябва да се поставя патриарх, папата не отговаря това, което Борис искал да чуе, а се извърта само. като казва, че “там, дето никога не е бивал поставен патриарх или архиепископ, той трябва за пръв път да бъде назначен от по-стария...; после, когато получи разрешение и при ползуване от палиума, сам след това си поставя епископи, които ще бъдат в сила да назначават негов приемник”. От тия думи ясно се вижда, че папата не иска да говори от кого и как се поставя патриарх изобщо, а право преминава към това, как ще трябва да се постави свещеноначалникът на българската църква, т. е отговорът му се отнася по-скоро към въпроса, поставен в § 72: позволява ли се да се постави за българите патриарх. Затова ние ще разгледаме отговорите и на двата въпроса наедно.

Преди всичко папата право заявява, че по-прилично е за българите “да искат не патриарх, нито архиепископ, а само епископ”, защото само когато папските легати, които отивали в България с Борисовите пратеници, се върнат и когато християнството при съдействието на божията благодат се разпространи там и ще бъдат поставени епископи в отделни църкви, тогава трябва да се избере един измежду тях, който ще се нарече ако не патриарх, то поне архиепископ. По-нататък папата определя и мястото му между другите епископи: “Към него всички да се обръщат и неговия съвет да чакат в по-важните работи.” Това определение папата дава въз основа на 34 апостолско правило, което собствено гласи така:


119


[26]
Това правило папата предава така: “Episcopos gentium singularum scire convenit, quis inter eos primus habeantur, quem velut caput existiment et nihil amplius praeter eius conscientiam gerant etc. “

Ако сравним тоя цитат с текста на приведеното 34 правило, то не е трудно да се забележи, че папата не предава точно последното: у него се говори за епископите не на отделни народи (gentium singularum) а на всеки народ () т. е. за епископите на една отделна църква, както това се ясно види и от тълкуванията на Зонара, Аристин, Валсамон и славянската кормчая [27]; очевидно папата употребил израза episcopi gentium singularum вм. episcopi omnis gentis, както и израза

предава се с думите: “et nihil amplius praeter eius conscientiam gerant” с цел косвено да покаже, че както епископите на всеки народ, на всяка една отделна църква не трябва да вършат нищо важно, което се намира вън от делата на тяхната епархия без знанието на първия от тях по значение, тъй и епископите (митрополитите и архиепископите), които стоят начело на отделни народи и църкви, не могат да предприемат нищо по-важно без знанието на първия измежду тях, т. е. на самия папа, който ги е поставил за такива и оттука е техен глава. По същия начин ще трябва да обясним и това, дето папата не намерил за нужно да изтъкне второто положение на горното правило:

за него той не споменава нищо в отговора си (72), а пък за да го избегне и в текста на прави-
 

26. Вж. Правилата на св. православна църква, пак там, I, стр. 98.

27. Пак там, стр. 98—100.


120

лото, не предава цялото съдържание на последното и се ограничава с едно et cetera.

Тия очевидно умишлени неточности и извъртания ясно показват, че папата искал да даде на бъдещия пръв български епископ съвсем друго положение: той искал да го постави като глава над другите български епископи и тия без негово знание нищо важно да не вършат, като при това премълчава, вероятно нарочно, за ограничението на действията му със съгласието на другите епископи според 34-о апостолско правило. Защо папата дава такова положение на бъдещия български свещеноначалник, показва и отношението, в което той го поставя спрямо себе си. Николай I убеждава българите, какво по-прилично е за тях да искат, щото бъдещият им епископ да се поставя от първосвещеника на апостолския престол непосредно; той ще може пак чрез папата да получи привилегиите на архиепископството само след като народът Христов се увеличи при негово залягане. Вече като архиепископ той ще може да поставя епископи, които ще избират из средата си негов приемник и новоизбраният няма да отива в Рим за посвещеване, а ще го посветява съборът на епископите; обаче след избора той не може да заема катедрата, нито да посветява някого, освен да литургисва, докато не получи от римския престол палиум, което и означавало посвещаване и утвърждаване на длъжност, тъй както се посвещават и утвърждават архиепископите на Галия, Германия и на други народи, които са подчинени на римската църква. По тоя начин бъдещият български отначало епископ, а после вече архиепископ ще бъде подчинен на римския папа, ще бъде представител на неговата власт в България, а оттука ясно е, че той трябвало да стои по-горе от другите епископи и по власт, и по значение в българската църква.

И тъй, докато в отговорите си на първите два въпроса (§ 92 и 93) папата стои на чисто теоретическа почва, в отговора си на последните два (§ 73 и 72) той оставя настрана теорията и право преминава към целта си: той избягва да говори за патриарх, нито пък отговаря в същност от кого и как се поставя изобщо патриарх и могат ли българите да имат свой патриарх, или не, а като се ползува от случая, ограничава се само с определението какъв трябва да бъде йерархът на бъл-


121

гарската църква — епископ и в краен случай архиепископ, и в какво отношение той ще се намира спрямо римския папа — в подчинено, когато Борис е очаквал да получи тъкмо обратно — самостоен патриарх. [28]

В непосредна връзка с въпроса за самостойността на българската църква стои и следното допитване:

§ 94. “Вие разправяте, че гърците казват, какво мирото се приготвя в тяхното отечество и от тях се раздава по целия свят, и поради това вие желаете да знаете истина ли е [това]. Но ние вече вярваме, че вашата досетливост ще забележи доколко това е невярно.”

Вече от самата постановка на въпроса ясно личи коя е била причината, която принудила Борис да зададе това питане. Приготвянето на миро в една църква е едно от първите права за нейната пълна самостойност. Това право е установено от стари времена, т. е. когато са се учреждавали отделните автокефални поместни църкви, независимостта на които се простирала само върху вътрешното църковно управление. Както се види, на Борис било известно значението от приготвянето на мирото в една църква. Затова, когато се обръщал в Цариград да иска да му поставят самостоен църковен свещеноначалник, той искал, щото българската църква сама да си приготвя миро. На това, както се види от въпроса му, от Цариград отговорили, че това е невъзможно, защото мирото се приготвя само от цариградската църква (патриаршия) и оттам се раздава по целия свят, т. е. по всички други църкви, като чрез това доказвали на Борис, че той няма основание да иска такова право и за българската църква. Обаче като е съзнавал неуместността на това гръцко твърдение, [29] Борис искал да знае какво мисли папата по тоя въпрос; но в същото време не може да се не забележи, че българският княз чрез самото вече допитване е
 

28. Вж. В. Н. Златарски, Въпросът за български патриарх пред папата в 866 г. Сп. “Преглед”, г. I, 1907, стр. 24—31.

29. Може би въз основа на 6-о правило на Картагенския събор, в което, като се определя кои свещенодействия на могат да бъдат извършвани от свещеници, между другото се признава като право само на епискзпиге и освещение на св. миро за извършване тайнството миропомазване. Вж. Бенешевич, пак там, стр. 314—315. Ср. А. Павлов, каз. съч., стр. 240. Еп. Никодим Милаш, Православно църковно право, София, 1904, стр. 284—285.


122

искал да осигури за българската църква правото сама да си приготвя миро. Той поставил така въпроса, щото папата да му отговори, че твърдението на гърците не е вярно и че всяка самостойна църква има право да си приготвя сама миро, за да може да сдобие и своята църква със същото право. Обаче папата предугаждал целта на Борис и без да се впуща надълго и широко, за да не се ангажира преждевременно с въпроса за мирото, на българското допитване отговаря накъсо: “Ние вярваме, че вашата досетливост ще забележи доколко това е невярно,” като чрез това давал надежда на Борис, че по тоя въпрос е възможно да се направят отстъпки. [30]

И тъй, от допитванията на българите до папа Николай I, които се отнасят до устройството на българската държава и църква, едни съдържат желания по въпроси, в които Борис бе получил удовлетворение от Византия, като християнски закон, богослужебна книга, църковни канони и светски закони, а други, например по въпроса за положението на бъдещата българска църква, по които Борис бе получил, както видяхме, отказ; обаче не подлежи на никакво съмнение, че едното и другото той е направил от съображение и желание, от една страна, да провери дали Византия му е предала всичко и вярно това, което е потребно, а, от друга, дали не е възможно да получи нещо повече, което да му гарантира църковната и политическата независимост.

Същите тенденции както от едната, тъй и от другата страна се прокарват и в останалите допитвания, които по съдържание и характер могат да се разделят на следните три групи: 1) църковно-канонична, към която се отнасят допитвания,
 

30. Че папата не е много държал по въпроса за мирото, се вижда от това, че по-сетне, в XIII век при Калоян, когато въпросът за приготвяне на мирото в българската църква бил отново повдигнат, той й предоставил това право съгласно с искането на Калоян: Nunc autem petimus ut fiat chrisma ex praecepto sanctitatis tuae in sancta et magna ecclesia civitatis Trinovae pro baptismate christianorum. Sciat sanctitas tua, quod cum sciverint Romaei quod receperimus consecrationem a sanctitate tua, non dabunt mihi chrisma (вж. Migne, Patrol. lat., t. 215, col. 293). А пък до търновския архиепископ папата пише: Chrisma vero et oleum catechumenorum et infirmorum singulis annis in coena Domini, tam in ecclesia tua quam in qualibet Ecclesia Blaciae, fieri secundum consuetudinem Ecclesiae Romanae concedimus (Migne, ibid., t. 215, col. 280).


123

засягащи въпроси по изпълнението и прилагането на църковните правила, практика и обичаи; 2) юридическа, в която влизат допитвания от юридически характер според днешните понятия, и 3) битова, към която принадлежат допитвания по някои остатъци от езичеството, нравите, обичаите, облеклото и обществените отношения у българите. Ако се вгледаме по-внимателно както в произхода на българските въпроси, тъй и в папските им отговори, не е мъчно да се забележи, че в тях ясно изстъпват и двете страни със своите цели и стремежи.

На първо място се изтъква, че крайната цел на българския княз според допитванията му била да закрепи християнството в държавата, като го присади върху национална почва и според тогавашните условия на българския живот, чрез което Борис е могъл да гарантира пред недоволните от новата вяра запазването на някои български обичаи, а главно отстранението на всяко възможно непосредно чуждо влияние. Затова 1) в допитванията си българите поставяли такива въпроси от църковните правила, обичаи и практика, които не могли да бъдат приложени лесно в България при промяната на религията или пък не могли да бъдат примирени със старите обичаи и навици на българите и искат да получат тяхното или отменение, или облекчение; 2) в допитванията си от юридически характер те изтъкват или въпроси, които засягали съществуващите в дадената епоха наредби и обичайно право в България, или въпроси от византийската съдебна практика и традиция, които тепърва предстояло да се въведат в България въз основа на получените от Цариград светски закони, или пък най-сетне въпроси, отговор на които българите не могли да намерят в чуждите извори-закони, които те имали в това време под ръка, и 3) в битовите им допитвания ясно проглеждат едно общо желание и стремеж както на българите, тъй и на техния княз да запазят и след приемането на християнството някои свои стари езически обичаи, вярвания и възгледи, с други думи, докато във въпросите от църковно-каноничен и юридически характер те са искали да проверят това, което са получили от Византия, или да го смекчат и направят по-лесно приложимо, тук те като че ли се стремят да запазят изобщо старая национален характер на държавата си, като го примирят с новата религия. За тая


124

цел българите и техният княз искали да уверят папата, че те твърдо са решили да се откажат от цариградската църква, като, от една страна, критикуват получените от Цариград църковни и светски закони, обичаи и практика и изказват пълно недоверие към “гърците”, а, от друга, се показва, че те като истински християни са готови да приемат всичко, каквото получат от Рим, за съвършено и истинско, стига само папата да удовлетвори тяхното желание.

От своя страна пък папа Николай I отговарял на българските допитвания, не толкова основавайки се на някои канони или закони, практика или обичаи, колкото ръководейки се по лични съображения според обстоятелствата. Така на каноничните допитвания и на ония от църковната практика и обичаи, в които българите или са посочвали противоречия в църковните правила (§ 11), или между правилата и практиката (§ 44), или считали някои обичаи несъобразни, тежки и мъчно приложими в практическия живот, особено между населението (§ 4, 5, 9, 11, 34, 36, 47, 48, 53, 60, 61, 88, 89, 98 и др.), или най-сетне са отбелязвали разногласие в приложението на църковните правила и практика в двете църкви — цариградската и римската (§ 70 и 71), папата отговарял ту като отстъпва от църковните правила и практика съгласно с желанието на българите, ту като се явява по-строг от тях, ту като посочва несъобразността и абсурдите в това, което учило гръцкото духовенство в България, ту най-сетне като се старае да изтъкне това, което бе изработила и практикувала западната църква; в отговорите пък на юридическите допитвания папата не пропуща при всяка възможност да изтъкне важността и значението на духовната власт пред светската и зависимостта на последната от първата, и то в най-големите престъпления (напр. § 28, 30, 51, 95), от една страна, а, от друга, той се показва по-снизходителен, по-кратък и по-милосърден от византийците, а пък в битовите допитвания той се явява готов да признае запазването на някои обичаи, навици и макар че изобщо той ги осъжда, все пак посочва с какво те трябва да се заменят.

В цялата тая непоследсвателност на папските стговори прогледват следните цели: 1) папата се старае всякога да отгадае желанията на българите и на техния княз, зa да може


125

да ги изпълни дотолкова, доколкото те не нарушават неговите интереси, и чрез това да привлече към себе си новообърнатия княз и неговия народ; 2) той навсякъде посочва несъобразностите в обичаите на цариградската църква, от една страна, а от друга, изтъква съвършенството и истинността на християнското учение у римската църква, за да може чрез това да повлияе върху българите, та те окончателно да се откажат от цариградската; 3) ползувайки се от това, че българите се обръщат към него и искат да преминат към римската църква, папата не пропуща да изтъкне там, дето му се представя случай, авторитета на духовната власт пред светската, като избягва при това да се ангажира с някоя отстъпка, докато се убеди в искреността на българите и техния княз, та чрез това да може още от самото начало да закрепи властта си в България и да вземе българския княз в ръцете си, и 4) той при всеки удобен случай прокарва принципа за главенствсто на папството във вселенската църква, за да може чрез това още отначало да обезпечи за себе си пълното подчинение на българската църква под апостолския престол. Затова Николай I завършва своите отговори със следните думи: “Това ние отговорихме на вашите подсещания или запитвания според както даде господ, не колкото можахме, а колкото предвидихме, че може да бъде достатъчно. Когато пък вие ще имате по боже благоволение епископ чрез услугата на нашето предстоятелство, той ще ви научи на всичко, което се отнася до неговата длъжност, и ако има неща, които не схваща, той ще ги получи от авторитета на апостолския престол. А бог, който е открил в нас висшето спасение, нека го довърши, заякчи и докрай утвърди и засили. Амин.”

За прокарване на горните си цели папа Николай I назначил начело на мисията, която трябвало за пръв път да замине за България, двама свои достойни епископи, Павел Популонски и Формоза Портуенски, които, снабдени от папата с необходимите инструкции, трябвало да подготвят почва за окончателно преминаване на българския народ в лоното на римската църква. В същата мисия папата назначил още Донат, епископ остийски, Лъв, презвитер на римската църква, и Мартин, дякон на апостолския престол, които трябвало, освен “да обърнат във вя-


126

рата българския народ”, още да заминат по сухо през България за Цариград, за да известят там за решението, което взел папата относно цариградската църква, макар че то било вече два пъти съобщено на Изток с апостолски писма [31]. Българската мисия заедно с папските легати и българските пратеници, които носели със себе си и посланието на Николай — “Отговорите”, потеглили от Рим през втората половина на ноември 866 г. и към края на същия месец вероятно пристигнали благополучно в България, [32] дето те били посрещнати от княз Борис на драго сърце и с голяма набожност.

Веднага след пристигането си в България папските пратеници се заловили за своята работа. [33] “Те обиколили цялата страна на българите, пише Анастасий Библиотекар, ... и не преставали да разорават по-напред с езичния плуг земята на сърцата и след като изтръгнели тръните на заблудата, да присаждат Христа в човешкия ум, да напояват с водите на св. кръщение, да възлагат ръцете си върху главата на верните и посветените на бога храмове или олтари, да призовават чрез св. дух за увеличение на съвършенството” [34]; на друго място същият автор пише: “Апостолските пратеници ... почнали да учат народа на спасителните догмата и от малък до голям при съдействието на божията благодат умили чрез свещения извор и целия религиозен обред на християнската вяра въвели в употребение у българите, както те били наставени от светейшия папа.” [35]

Обаче истинския смисъл на тая дейност на латинските
 

31. Вж. Anastasii Bibl. Vita Nicolai, Migne, Patrol. lat., t. 128, p. 137412–22. От същия, Praefatio, ibid., t. 129, col 19D —20A.

32. На същата мисия били предадени писма до императора, до Фотий, до кесаря Варда, до експатриарха Игнатий и други важни лица, които са датирани Idibus Novembris indictione XV, т. е. те са били писани след 14 ноември 865 г.

33. Едва ли може да се допусне, че другите папски легати — епископ Донат, презвитер Лъв и дякон Мартин, са взели участие в дейността на Павел и Формоза, защото те не останали дълго в България. Впрочем според самото признание на същите папски легати на Цариградския събор в 869—870 (вж. по-долу, стр. 152) изглежда, че и те взели участие в дейността на двамата епископи.

34. Praefatio, Migne, ibid., t. 129, col. 20A.

35. Vita Nicolai, ibid., t. 128, p. 1374, col. 6095–7.


127

епископи в България ни рисува патриарх Фотий, според когото “те се изхитрили да развратят българите и да ги отстранят от правите и чисти догмати и от непорочната християнска вяра”. Така “най-първо противозаконно те ги накарали да постят в събота ... Освен това откъснали от постите [велики] първата неделя и им позволили през нея да пият мляко, да ядат сирене и да се лакомят за други подобни ястия. По-нататък, като им отворили широко пътя на закононарушенията и ги отбили от правия и царски път... , те подсторили българите да се гнусят и отвръщат от истинските божи свещеници — от презвитерите, които се отличават със законен брак... При това те не се ужасили повторно да миропомажат миропомазаните вече от презвитери, като прогласили себе си за епископи и чудовищно говорели, че извършеното от презвитери миропомазание било безполезно и се извършвало напразно ... [36] Ала не само тия беззакония се осмелили те да извършват, но ако има нещо, което е връх на злините, и там достигнали. Защото при изложените по-горе нелепици те с криви размишления, с прибавени думи и преголяма дързост предприели да преправят (о козни на лукавия!) и свещения Символ, който поради съборните и вселенски решения има неопровержима сила, и с тая цел измислили новото учение, че дух свети изхожда не от отца само, но и от сина.” [37]

Приведените тук известия на съвременници, макар и да произлизат от два противоположни и враждебно настроени един към друг лагера, ясно говорят, че дейността на двамата латински епископи била насочена към това, щото да се изкорени всичко, което гръцкото духовенство бе успяло да насади в църковния живот на българите, и да се утвърди в България християнството по учението и обичаите на римската църква съгласно с предписанията на римския папа; особено те се стараели да представят покръщането на българския народ за не-
 

36. Че римските епископи, които дошли в България, отхвърляли мирото на Фотий и отново миропомазвали князете и поданиците на българската страна, свидетелствува и противникът на Фотий, смирненският епископ Митрофан. Вж. М. Соколов, каз. съч., стр. 197.

37. Вж. Окръжното послание на Фотий до източните патриарси от 867 г. в превода на митроп. Симеон в Български старини, кн. V, 1917, стр. 122—123, § 4—8.


128

действително, защото то било извършено от женени свещеници, и то ръкоположени от “схизматика” Фотий, който още в 863 г. бил предаден от папата на анатема. [38]

В това дело особено се отличил хитрият Формоза, който сполучил така да привлече Борис към себе си и да влезе в такава интимност с него, че последният според думите на Анастасий Библиотекар, един ден се хванал за косите и пред всички присъствуващи се цял предал в разположение на папските пратеници, думайки: “Нека всички боляри и всички народи на българската земя знаят, че от днешния ден аз ще бъда раб след бога на блажения Петър и на неговия викарий.” [39] Под влиянието на същия Формоза Борис почнал да отстранява от държавата си всички “другородци” [40], под които ще трябва да разбираме не само гръцкото духовенство, а може би и проповедниците на разните учения в България, но и пристигналите там немски мисионери. Както видяхме, Борис се обърнал в 866 г. и към Людовик Немски с просба да му изпрати способни проповедници на християнската вяра. В 867 г. Людовик назначил специална за България проповедническа мисия от
 

38. Вж. М. Соколов, каз. съч., стр. 195.

39. Praefatio, Migne, ibid., t. 129, col. 203: In tantum autem pietas creverat principis, et abundabat circa beatum Petrum venerationis affectu, tit quadam die manu propria capillos suos apprehenderet et contemplantibus cunctis, se Romanis missis tradiderit dicans: Omnes primates et cuncti populi Vulgarorum terrae congnoscant, ab hodierno die me servum fore post Deum beati Petri et eius vicarii. М. Соколов, каз. съч., стр. 194, счита тая преданост на Борис към Рим за значително преувеличена от Анастасий, защото Борис скоро след това изменил настроението си към Рим; обаче при големите обещания на папските отговори българският княз на първз време е могъл да изпадне в такова настроение. Впрочем папа Иван VIII в едно от писмата си в 879 г. се обръща към Борис със следните думи: Sed non modica nos tristitia, о fili charissime, replevisti, quia sedem beati Petri, coelestis regni clavigeri, qui tibi in manifesta visione apparuit et opportunum auxilium praebuit, reliquisti etc. (Ep. 235. Migne, ibid., t. 125, col. 848 С). Няма съмнение, че тук папата напомня на Борис за първите времена след преминаването му към Рим и може би под влияние на такова едно видение Борис да е казал горе-приведените думи. Вж. по-долу, стр. 137.

40. Vita Nicolai, Migne, ibid., t. 127, p. 1374/5, § 6098–10: Gloriosus autem Bulgarorum rex fidei tanta coepit flagrare monitis huius pii Patris illectus constantia, ut omnes a suo regno pellens alienigenas, praelatorum apostolicorum solummodo praedicatione usus missorum etc.


129

свещеници и дякони начело с пасавския епископ Ерменрих, на когото кралят полагал големи надежди за църковното подчинение на югоизточните си съседи под Германия, понеже това е бил епископ, добре запознат със славяните, образован, практичен, а главно непримирим враг на всичко гръцко. Обаче когато Ерменрих пристигнал със своята мисия в България, той намерил там вече римските пратеници, които навсякъде по цялата страна проповядвали и кръщавали. Затова, след като получил позволение от Борис, той заедно със своите свещеници и дякони се върнал назад. [41]

След като достигнал по тоя начин желаното църковно единство в държавата си, Борис замислил да се сдобие колкото е възможно по-скоро с обещания нему от папата архиепископ въпреки предупреждението в “Отговорите”, че това ще бъде само след като изпратените легати, т. е. двамата епископи Павел и Формоза, се завърнат в Рим и известят за множеството и единодушието на християните в България. [42] Възхитен от пъргавата дейност, голямото и умело усърдие, с които портуенският епископ изпълнявал възложената нему задача, а може би и по взаимно съгласие със самия Формоза, който не бил чужд на примамливата мисъл да стане самостоен духовен началник на един отделен народ, в което по-сетне го обвинявали враговете му, Борис решил да изтъкне неговата кандидатура, като поискал от папата него да назначи за пръв български архиепископ. Обаче, както изглежда, от Рим не последвал веднага отговор на тая просба. Тогава през втората половина на 867 г. [43] българският княз изпратил ново посолство в Рим, чрез което той, известявайки папата за успешната дейност на неговите епископи, молил да му изпрати свещеници, от които имало, както се вижда, голяма нужда, и в същото време повторил
 

41. Ann. Fuldenses, pars III, s. an. 837, Pertz, MGH, t. I, p. 380. A. Laptre, каз. съч., стр. 55.

42. Responsa, ibid., § 72. Вж. по-горе, стр. 112—113.

43. Е. Голубинский, каз. съч., стр. 28, отнася това посолство към края на 867 г., a Hergenrther, каз. съч., I, стр. 616 — към лятото на с. г. Обаче като се има пред вид, че то пристигнало не задълго до смъртта на папа Николай I — 13 ноември с. г. (вж. по-долу), ние мислим, че по-рано или по-късно от есента на с. г. не може да се отнесе.


130

просбата си за назначението на Формоза за архиепископ. [44] Николай I посрещнал с голяма радост всички тия известия и побързал да отговори на Борисовите просби. На първата просба той се отзовал положително, като незабавно сам подбрал немалък брой свещеници, които намерил за достойни, и ги определил да заминат за България начело с епископите Доминик Тривенски [45] и Гримоалд Полимартийски [46]; що се отнася до втората просба, папата отказал, като се позовал на това, че неприлично било сам Формоза да напусне повереното нему паство, и решил да предложи на българския княз да си избере от изпращаните свещеници оня, който се намери за най-достоен, и да го изпрати на апостолския престол за посвещение. [47] Едновременно Николай I наредил, щото след като пристигнат поименуваните епископи в България, епископите Павел и Гримоалд да останат там, за да ръководят делата на българската църква до формалното назначение на постоянен архиепископ, а Формоза и Доминик да се опитат да заминат за Цариград със същата цел, която имала и несполучливата мисия на еп. Донат в 866 г. [48] Вече това специално за Формоза нареждане
 

44. Anast. Bibl. Vita Nicolai, Migne, ibid., t. 128, col. 1375/5, § 60910–13: . . . pascuis vitae aeternae jugiter refici nempe decreverit, unnmque ex his (apostolicis missis) Formosum vita et moribus episcopum sibi dari archiepiscopum expetierit. Tunc iterum legatos suos Romam direxit et inter alia beatissimo papae id ipsum suggerens ab eius sanctitate gentis illius presbyteros postulavit. Тук изразът inter alia beatissimo papae id ipsum suggerens ясно посочва, че Борис искал назначението на Формоза за архиепископ, преди още да изпрати въпросното посолство.

45. Епископ на Trivento в Самнуим при Беневент. Hergenrther, каз. съч., I, стр. 616, бел. 167; II, стр. 150, бел. 5.

46. Епископ на Polimartium, според Хергенрьотер (пак там) село Bomarzo недалеч от Витербо в Тоскана.

47. Anast. Bibl. Vita Nicolai, Migne, ibid., t. 128, p. 1375/6, § 60913–19: Ipse vero talibus papa compertis valde gavisus est, et infinites Deo laudes rependens, non pauci numeri coram se probavit presbyteros, et quos dignos reperit praedicationis gratia in Bulgariam direxit, cum quibus Dominicum Trivem, et Grimoaldum Polimartiensium episcopos destinavit: at quia ipsum Formosum plebem dimittere sibi creditam non oportebat episcopum, ex his presbyteris ad archiepiscopatum qui dignus inveniretur in nomine Domini tandem eligeretur, et sedi consecrandus apostolicae mitteretur.

48. Ibidem, § 6101–6: Inter haec quidem statuit beatissimus papa ..., ut penetrantibus ipsis Bulgariam episcopis, Paulus. . . Populoniensis, ipseque Gri-


131

показва, че причината за отказа на папата да изпълни желанието на българския княз — да има портуенския епископ за архиепископ — не било обстоятелството, какво той не искал или не могъл да го премести от едно седалище в друго, без да наруши установения от много събори църковен закон, който в Рим се спазвал най-много [49]: очевидно Николай I подозирал някакви честолюбиви и властолюбиви стремежи у Формоза, а при настойчивото искане на българския княз — и някакво споразумение между Борис и него по същия въпрос. Това се потвърждава и с туй, че преди да замине от България, Формоза се обменил с Борис чрез взаимни клетви: последният дал клетва, че докато е жив, няма да приеме от апостолския престол за архиепископ никого другиго освен Формоза, а тоя се задължил, че ще се завърне при Борис колкото е възможно по-скоро. [50] Както и да било, но Формоза непременно трябвало да напусне България. Обаче когато стъкмената по тоя начин от папата нова мисия вече се готвела да замине за България, последвала смъртта на Николай I на 13 ноември 867 г. и заминаването й било отсрочено. Тя била изпратена през декември
 

moaldus episcopi Bulgariae quidquid ad divinum ministerium pro instructione gentis illius pertineret, efficerent, et sepitis dictus Formosus, atque Dominicus venerabiles episcopi iterum Constantinopolim pro schismate ibi exorto, de quo iam late disserni, proficiscerentur. Тук думата iterum ще трябва да се разбира в смисъл, че тия двама епископи за втори път отиват в Цариград, защото по-рано те не са ходили, и че повторно след несполучливата мисия на еп. Донат и другите пратеници да се опитат да отидат. — Ср. по-горе, стр. 125—126.

49. A. Laptre, каз. съч., стр. 57—58.

50. Вж. 24 Ер. Ioannis papae VIII ad universos Gallos et Germanos (an, 876), Migne, ibid., t. 126, col. 676 С: Formosum Portuensem episcopum, qui a beatae memoriae domino praedecessore nostro papa Nicolao in Bulgariam patriam destinatus, noviter in Christo regenerati regis animos adeo suis calliditatibus vitiavit, ut terribilibus sacramentis eum sibi obstrinxisse testatus sit, ne se vivo quemlibet episcopum a sede apostolica suscepisset, seque eidem terribilibus nihilominus iuramentis, ut ad eum quantocius reverti debuisset, obstrictum fuisse professus sit, quique a nobis proficiscendi illuc licentiam, litteras et necessaria adiutoria impetravit. Обикновено се смята, че това известие било клевета от страна на Формозовите врагове (Hergenrther, каз. съч., стр. 616), обаче неговата достоверност се доказа от настойчивото искане на Борис непременно Формоза да бъде назначен и след заминаването на последния от България.


132

и веднага след избирането на новия папа Адриан II (14 декември 867 г.), който заповядал да се надпишат някои от писмата, които трябвало да бъдат изпратени в България от негово име, за да покаже, че той ще се придържа в желанията и убежденията на своя предшественик. [51] Кога са пристигнали тия папски пратеници и дали Формоза и Доминик са ходили в Цариград, остава неизвестно; от Анастасий Библиотекар се научаваме само, че наистина Формоза бил един от двамата епископи, които в същата година посветили учениците на св. св. Кирил и Методий. [52]

След пристигането на епископите Доминик и Гримоалд делото за закрепата на църковната власт на римския папа повидимому вървяло със същия успех, както и в предната година, и изглеждало като че ли княз Борис се бил вече примирил с това, което му било дадено и обещано от Рим; поне за някаква промяна в положението на римското духовенство в България през 868 г. засега нямаме никакви известия. Обаче така се показва само на вид, защото във Византия при съществуващия тогава спор между римската и цариградската църква по делото на патриарх Фотий — спор, в който римският папа открито изтъкнал своите претенции за църковно главенство и право за съд над представителите на всяка духовна и светска власт, [53] не могли да се отнесат хладнокръвно към всичко, каквото ставало в съседната, доскоро обърната от нея в християнство България; напротив, българският църковен въпрос послужил като най-добър повод, за да се изтъкне още по-ясно
 

51. Anast. Bibl.Vita Adriani, Migne, ibid., t. 128, p. 1383/4, § 61612–17: Е vestigio etiam Dominicum et Grimoaldum episcopos, quos decessor suus sanctae recordationis papa Nicolaus in Bulgariam patriam ire praeceperat, et a se in ipso articulo sui discessus absolverat, quique videntes tanti Patris obitum ire disttilerant, eadem fungentes legalione derexit, et quasdam epistolarnm, quas ille mittendas delegerat, ut se eiusdem voluntalis et studii fore ostenderet, suo nomine titulari praecipiens, in quantum tempestas fluctuosi temporis permittebat, piissimi Patris votum pius haeres implevit.

52. Вж. житието, гл. XVII. Cp. съображенията на А. В. Горский, Житие св. Кирилла и Мефодия, в Кирилло-Мефодиевский сборник, Москва, 1865, стр. 26, бел. 25. Ив. Малышевский, Святые Кирилл и Мефодий, Киев, 1886, стр. 150, 154—155, приема, че с тях пристигнал и боляринът Петър, когато последното се отнася към 859 г. Вж. по-долу, стр. 141, бел. 68.

53. Вж. М. Соколов, каз. съч., стр. 170—175, 197.


133

голямата разлика в становищата на двете спорещи страни — двете съперници-църкви.

И наистина във Византия и държава, и църква били крайно недоволни от постъпката на княз Борис и не се забавили да изкажат това недоволство още в самото начало. Както видяхме, пристигналите в България заедно с Павел и Формоза в края на 866 г. папски легати, еп. Донат, свещеник Лъв и дякон Марин, съгласно със заповедта на Николай I трябвало да отидат в Цариград, за да отнесат няколко писма, в които папата прокарвал същите мисли, както и по-рано в 862 и 865 г.: вика Фотий и Игнатий на съд в Рим, обсипва Фотий с многобройни укори, много говори за незаконната намеса на светската власт, като уподобява на дявола ония светски лица, които си позволяват подобно нещо. [54] Обаче когато пристигнали на българо-византийската граница, те били пресрещнати и спрени от някой си Теодор, императорски чиновник, който с крайно груби обноски им заявил: “Нашият император не ви счита за необходими.” [55] А още по-тежко и по-безумно било според думите на папа Николай това, че по заповед от Цариград се изисквало от тях против всяко правило и вън от всеки обичай да подпишат, ако те искат да бъдат приети в столицата, един формуляр на вярата, изпратен от Цариград, в който се предавали на анатема както самите капитули, тъй и ония, които се придържали в тях; а пък самите писма, които трябвало да се
 

54. Тия писма били адресирани до император Михаил III, до патриарх Фотий, кесаря Варда, експатриарха Игнатий, императрица Теодора, императрица Евдохия, до цариградския клир и някои сенатори. Ер. Nicolai 48—55, Migne, ibid., t. 119, col. 1031—1091. Cp. М. Соколов, пак там, стр. 193.

55. Anast. Bibl. Vita Nicolai, Migne, ibid., t. 128, p. 1373/4—1375/6, § 60822–27. Анастасия Библиотекар при това прибавя, че по-сетне разправяли, какво императорът казал на българските пратеници следното: “Ако папските легати не биха дошли през България, те не щяха да видят нито моето лице, нито Рим през дните на своя живот.” Ibid., § 6091–2. Ср. Ер. 152 Nicolai ad Hincmarum etc., Migne, ibid., t. 119, col. 1155 A—B: nihil aliud procul dubio innuentes, nisi quod eos, si per sibi subiectas regiones transissent, illis periculis traderent, quibus praefatae urbis haeretici principes (imperatores Graecorum) saepe sedis apostolicae legatos, pro causa fidei vel correctionis ecclesiasticae destinatos tradidisse leguntur.


134

предадат на Фотий, не били поискани от тях. [56] На границата папските легати престояли 40 дена, понеже те предполагали, че запирането им било по разпоредбата на Фотий и само когато се убедили, че такава заповед наистина последвала от императора, върнали се назад и наскоро си заминали обратно за Рим. Едновременно в Цариград силно негодували против българите, задето позволили на папските пратеници да минат през тяхната земя. Освен това, докато последните се бавили у българския княз, очаквайки разрешение да отидат във византийската столица, император Михаил и неговият кесар Василий изпратили свое писмо лично до Борис, в което се порицавали всички отклонения както от догмата за изхода на св. дух и от сина, тъй и от църковните правила и обичаи, които римската църква бе дотогава усвоила и успяла да прокара на Запад. Това писмо Борис веднага предал на папските легати за да го отнесат на папата [57] и да донесат първото известие,
 

56. Вж. Ер. 152 Nicolai ad Hincmarum etc., ibid., col. 1155 С — 1156 A. Cp. Hergenrther, каз. съч., I, стр. 641.

57. Самото писмо до Борис не е дошло до нас; неговото съдържание ни предава папа Николай I в окръжното си послание до реймския архиепископ Хинкмар и до другите германски епископи от 23 октомври 857 г., дето той пише: “И тъй за нас, които получихме и изучихме това писмо заедно с други Послания, стана явно, че споменаваните често господари [византийските императори], диктувайки го, потопили са писалката в езерото на хулата и без съмнение употребили са калта на заблудата вместо мастило. Защото те се опитват да порицават както нашата църква в частност, тъй и изобщо всяка [друга], която си служи с латинския език, задето ние постим в съботите, задето учим, че св. дух изхожда от отца и сина, когато те сами твърдят, че той изхожда само от отца. Освен това те казват, че ние се гнусим от брака, понеже се въздържаме да ръкополагаме (sortiri) женени свещеници; те се силят да обвиняват, задето ние позволяваме на свещениците да помазват с миро челата на покръстените, защото те лъжливо мислят, че мирото приготвяме от речна вода. Не по-малко се стараят да порицават, задето ние не преставаме да ядем според техния обичай в осмата седмица пред Пасха месо и през 7-те седмици сирене и яйца. Клеветят ни също, както се обявява и в другите им писма, че ние благославяме и принасяме жертва на Пасха по обичая на юдеите върху престола [олтара] агне наравно с тялото господне. Мъчат се дори да порицават, задето освен нас клириците не се отказват да бръснат брадите си и задето дякон, без да е приел длъжността свещеник, се назначава у нас за епископ, когато те дори оногова, когото те наричат свой патриарх, подстриган изведнъж от мирянин и направен монах, никак не се


135

че дотогавашната борба между Рим и Цариград влиза в съвършено нова фаза. [58]

Но Фотий не се ограничил само с тия мерки, за да компрометира действията на римското духовенство в България. Наскоро след това, през пролетта на 867 г., той разпратил своето знаменито окръжно послание, в което като посочва на заблудите и отстъпленията на латинците, вика предстоятелите на източните църкви на събор в Цариград, за да разгледат и осъдят нововъведенията на римската църква и в частност за поведението и действията на римското духовенство в България. Ето какво пише по този повод Фотий за българите: “Българите, народ варварски и христоненавистен, станаха толкова много наклонени към богопознание и питомност, че като се отказаха от отеческите си бесове и оргии и отхвърлиха заблудата на елинското суеверие, по чудесен начин се присадиха на християнската вяра. Но, о помисъл и деяние, пълни с лукавство, завист и безбожие! Тоя разказ, който би трябвало да бъде предмет за радостни известия, дава място на тъга, защото радостта и веселието се обърнаха в скръб и сълзи. Нямаше още две години, откак тоя народ бе захванал да почита християнската вяра, когато мъже, злочестиви и отвратителни (с какво друго име би могъл да ги именува един благочестив човек), мъже от мрака изпъкнали (защото били рожби на западните страни), уви! Как да разкажа останалото!? Те като светкавица или трус, или силна градушка, или, за да се изразя по-добре, като някой вепър се нахвърлиха против наскоро утвърдения в благочестие и новоустановен народ и с нозе и зъби, т. е. с примери от срамно поведение и с изопачени догмати, доколкото им допущаше смелостта, изпоядоха и опустошиха възлюбения и новонасаден господен виноград. Защото те се изхитриха да развратят българите и да ги отстранят от правите и чисти догмата и от непорочната вяра.” [59] По-нататък,
 

страхуват, както сами мислят, да издигнат с един скок до върха на епископството по императорско благоволение и одобрение.” Ibid., col. 1155 В — D Hergenrther, каз. съч., I, стр, 555—556.

58. Вж. Hergenrther, каз. съч., I, стр. 641—542. М . Соколов, каз. съч. стр. 197—198.

59. Вж. превода у митроп. Симеон в Български старини, кн. V, стр. 122, § 3 и 4.


136

като изброява всички нововъведения на римските пратеници в България, които нарича беззаконни и безбожни учения, Фотий завършва: “Това нечестиво учение с други още беззакония са посеяли между българския народ епископите на мрака. (Те за епископи се величаеха.) Мълвата за всичко това достигна до нашите уши. Тежък удар ни порази сърцето, като кога човек види зверове и змии да му раздират и разпокъсват пред очи рожбите. Защото за ония, които бяха положили трудове, мъки и пот за възраждане и усъвършенствуване на българите, естествено беше да паднат съразмерно със старанията си в непоносима мъка и жалост при загиването на рожбите им. Защото ние толкова плакахме за случилата се злочестина, колкото се бяхме преизпълнили с радост, когато ги видяхме, че се освободиха от предишната си заблуда. Ние ги оплаквахме и оплакваме и няма да дадем на очите си сън и на клепките си дрямка, додето не ги вдигнем от падането и не ги вкараме, доколкото зависи това от нас, в селението господне... [60] Така, като се изгони нечистието и се укрепи благочестието, имаме блага надежда, че новоогласеното в Христа и новопросветеното изпълнение на българите ще се върне пак във вярата, която му е предадена.” [61]

Въодушевявайки се от такива надежди за освобождението на българския народ от духовната власт на римския папа, Фотий се спуснал смело в борба с римската курия. На неговия позив източните патриарси се отзовали и изпратили свои представители на проектирания от Фотий събор, който се състоял през лятото на 867 г. На тоя събор, който се председателствувал от император Михаил III, а вероятно и от кесар Василий, папа Николай I бил осъден и била произнесена анатема против него за еретическото учение и обичаи, които били приети от римската църква, и за незаконната му намеса в работите на цариградската църква [62]. По тоя начин първоначалната лична разпра на Николай с Фотий оставала на заден план, а на преден все повече се изтъквали начатките на големия
 

60. Митр. Симеон, цит. съч., стр. 126, § 24, 25 и 26.

61. Пак там, стр. 128, § 35.

62. Вж. Hergenrther, каз. съч., стр. 648—649. J.–B. Bury, Earstern Roman Empire etc., London, 1912, p. 201—202.


137

разкол или разпадане на християнската църква на източна и западна, или на гръцка и латинска. Всички тия мероприятия, които се взимали тъй усърдно от страна на цариградската църква и правителство, разбира се, не са могли да останат неизвестни в България и да не произведат надлежното впечатление. Ако Борис все още продължавал да държи с Рим и се намирал под непосредственото влияние на римските епископи, то не може да се каже, че изобщо в държавата му не се появило известно колебание и дори отмятане от църковната му политика. Че подобно течение, и то доста силно, имало още през първата година след обръщането му към Рим, се види от думите на самия папа Николай, който в писмото си до Хинкмар от 23 октомври 867 г., като говори за завистта на византийците поради успеха му в България, пише: “Защото, желаейки и усилено домогвайки се да извлекат същите българи от подчинението на блажения Петър и хитро да ги покорят на властта си под предлог на християнската вяра, те [гърците] проповядват такива неща за св. римска църква, която няма нито бръчка, нито петно или нещо от тоя род, че ония [българите] като тъкмо несведущи дотогава във вярата, чувайки това, бягат от нас като от вредни и опръскани с калта на разни ереси, отклоняват се и, съвършено ни напущат.” [63] Няма съмнение, че резултатът от византийските “проповеди” би бил още по-голям, ако те биха продължили със същата настойчивост и усърдие. Но Фотий не можал да продължи борбата по-нататък, защото той бил свален от патриаршеството и разрешението на българския църковен въпрос се отложило за две години поради новата промяна на престола в самата Византия.

Безгрижното управление на император Михаил III, който малко се интересувал от държавните дела и водел празен и безпътен живот, дало възможност да се издигат отделни
 

63. Ер. 152 Nicolai, Migne, ibid., t. 119, col. 1153 В: Volentes quippe, nimiumque anhelantes, eosdem Bulgares a beati Petri subiectione subducere, suosque imperio sub praetextu Christianae religionis callide subiugare, talia de sancta Romana Ecclesia non habente maculam, aut nigam, aut aliquid huiusmodi, praedicant, quatenus illi, utpote adhuc in fide rudes, haec audientes, nos quasi noxios, et diversarum haereseon squaloribus respersos, vitent, declinent, atque penitus deserant.


138

властолюбиви и честолюбиви личности. През самостойното царуване на Михаил III като такъв се издигнал неговият вуйка, кесарят Варда, който, оставяйки младия император да тъне в своя развратен живот, намислил да управлява империята съвсем неограничено; обаче той срещнал силен съперник в лицето на снажния, одарен със силен ум и безгранично честолюбие императорски конюшни Василий, родом арменец от арменските военни колонисти около Одрин. [64] Ползувайки се от пълното доверие и разположение на Михаил III и чрез разни придворни интриги, Василий сполучил най-сетне със съгласието на самия император и със съдействието на своя съотечественик Симватий, логотета на дрома, и други, предани нему лица, на 21 април 866 г. да убие кесаря Варда, чието място той скоро завзел: на 26 май с. г. Василий бил назначен за кесар и тържествено коронясан за съуправител на императора. След това Василий деятелно и прилежно се заловил да управлява империята. Бързо обаче придобитата от него популярност в народа, от една страна, а, от друга, широките интриги на завистниците му начело с все още влиятелната майка-императрица изменили отношенията между императора и неговия съуправител и скоро изникнала между тях взаимна неприязън. Непостоянният и лекомислен Михаил III почнал да готви на новия си кесар същата участ, която бе постигнала и първия. Но Василий, известен за това от привържениците си, от своя страна решил да предвари Михаил, който на 24 септември 867 г. бил убит в спалнята си от съзаклятници. В същия ден Василий бил прогласен за император под името Василий I Македонец (867—886), основател на една от най-знаменитите във Византия династии — македонската. [65]

Главното внимание на Василий било обърнато към външните отношения на империята и първата му задача била да издигне последната на приличната ней височина. Преди всичко той се заел да изглади конфликта с Рим, от който зависело вътрешното спокойствие на държавата. Макар Цариградският събор от 867 г., който тържествено скъсал всички връзки с папата, и да се състоял в присъствието на Михаил и Василий,
 

64. По тоя въпрос подробно вж. А. А. Васильев, Происхождение императора Василия Македонянина, ВВр, XII, 1906, стр. 148—165.

65. Подробно вж. J.–В. Bury, каз. съч., стр. 161—179.


139

обаче когато последният станал единодържавен, не продължил да постъпва според решенията на тоя събор. При обстоятелствата, при които той се покачил на престола, Василий I трябвало да се погрижи да го осигури за себе си и за своята династия. Затова той намислил да потърси опора в противната на предишното правителство, а оттука и на Фотий партия и първата му работа била да свали Фотий и да върне отново Игнатий на патриаршеския престол, което и станало на 23 ноември 867 г. Тая постъпка същевременно му послужила и като повод, за да отстрани недоразуменията между двете църкви, в което той виждал също така не по-малко важно средство да се закрепи на престола. Той веднага влязъл в преговори с римската курия, начело на която вече стоял папа Адриан II (867—872). Новият папа на драго сърце посрещнал станалата в Цариград промяна и побързал да изпрати поздравителни писма до Игнатий и Василий, в които той обещавал във всичко строго да се придържа в принципите и разпоредбите на своя предшественик. Преговорите обаче продължили през цялата 868 г. и само в началото на юни 869 г. бил свикан в Рим събор, на който били анулирани решенията на предишните събори в Цариград със заплаха, че ще бъдат отлъчени всички, дори и другите източни патриарси, които биха поддържали тия решения. Фотий бил осъден и предаден на анатема и най-сетне донесените от Цариград актове на Фотиевия събор от 867 г. били стъпкани с нозе и изгорени. Наскоро след това в същия месец били изпратени в Цариград папски пратеници, остийският епископ Донат, дяконът на римската църква Марин и непийският епископ Стефан, с писма до император Василий и патриарх Игнатий и с решенията на Римския събор. В писмата папа Адриан II предлагал да се свика в Цариград многоброен събор от представители на християнските църкви под председателството на папските легати, на който да се възстанови честта на папското достойнство и на цялата римска църква, унижено тъй много от действията на Фотий. Папските пратеници били приети от императора с голяма чест и желанието на папата изпълнено. [66] Василий I не се забавил да се разпореди за свикването на искания събор.
 

66. Hergenrther, каз. съч., т. II, стр. 31, 33, 36—41. А. П. Лебедев, История разделения церквей в IX, Х и XI веках, Москва, 1900, стр. 116—120.


140

Докато вървели тия преговори между Рим и Цариград в името на спокойствието и мира във вселенската църква, които все повече убеждавали папа Адриан II в закрепата на неговата власт в България, още повече, че в разменените между папата, от една страна, и императора и патриарха, от друга, писма не ставало дума за българските работи, във Византия не преставали да мислят как да привлекат княз Борис отново към цариградската църква. По-горе се изтъкна, че под византийско влияние в България още в края на 867 г. имало течение, противно на Борисовата църковна политика. Това течение несъмнено продължавало да съществува и през 868 г. и усилено да се поддържа от Цариград, отдето се опитвали да повлияят и върху самия Борис да се откаже от папата, особено след заминаването на еп. Формоза от България. Анастасий Библиотекар право пише, че за да могат да отвърнат княза от римския престол, гърците прибягвали към разни хитрини, като пращали многобройни дарове след дарове и му представяли и писмено, и устно изобилни “софистични аргументи”; но въпреки това, че същият автор го представя като “непоколебим стълб” [67], Борис в края на краищата не можал да издържи: колебанието заговорило в него очевидно под влиянието на водените преговори за споразумение между двете църкви и се изразило в това, че Борис отново повдигнал въпроса за по-скорошно назначение на български архиепископ.

След повторния отказ на папа Николай и след пристигането на епископите Доминик и Гримоалд, както вече споме-
 

67. Anast. Bibl. Praefatio, Migne, ibid., t. 129, col. 20 B: Quae Graeci de die in diem audientes invident, et tantae gloriae avidi, ut eum possit a Romana sede avertere, diversa requirunt ingenia, munera post munera numerosa mittentes, et soptiistica ei argumenta creberrime proponentes. At ille ut columna mansit immobilis, donec eorumdem Graecorum fraude deciperetur, scribentium et, atque dicentium. — Че в Цариград са си служели с такива мерки, потвърдяват и следните думи на Константин Багренородни в биографията на Василий I:

Вж. Theophanes Contin., ed. Bon., p. 3428–15.


141

нахме, не последвала никаква промяна на римското духовенство в България и цялата 868 и половината на 869 г. преминали без заявления на каквито и да било искания от страна на българския княз. Обаче към средата на 869 г., когато преговорите между Цариград и Рим получили вече един определен характер, сношенията на Борис с римската курия зачестили. Именно към това време той изпратил в Рим своя роднина, болярина Петър, който бил приет и представен на новия папа Адриан II от двамата бивши уредници на българската църква, епископите Формоза и Павел. [68] Българският пратеник заедно с царски дарове поднесъл на папата и царско писмо, в което Борис най-настойчиво молел римския предстоятел да благоволи да бъде посветен за архиепископ добре познатият на българския княз дякон Марин или пък да определи за такъв някого от карди-
 

68. Anast. Bibl. Vita Adriani. Migne, ibid., t. 128, col. 1393/4; § 6391–5: Superiore tempore Formosus Portuensis et Paulus Populoniensis venerabilis episcopi, qui cum caeteris iussu sanctissimi papae Nicolai causa praedicationis destinati fuerant, remeantes de Christianitale Bulgarorum, ac omnimoda subiectione, qua specialiter sanctae Romanae Ecclesiae devotissima colla submiserant, sedem apostolicam recrearunt, et Michaelis Bulgarici regis legatum, Petrum nomine, summo pontifici praesentarunt. — Jaff, Regesta, p. 257 под 869 г. (2213) предава това събитие така: Michaele, Bulgarorum rege, per Petrum legatum (qui una cum Formoso Portuensi et Paulo Populoniensi episcopis Romam venerat) petente etc. Въз основа на това тълкуване на Jaff обикновено приведеното тук място у Анастасий се разбира, че българският пратеник Петър дошъл в Рим наедно с връщащите се от България епископи Формоза и Павел. Обаче от думите на Анастасия надали може, па и едва ли трябва да се направи такова заключение, защото Анастасий би изрично посочил такова съвместно пътуване, както той това отбелязва при други подобни случаи. Не може да се допусне такова разбиране и по следните данни: пристигането на болярина Петър не може да се отнесе по-рано от 10 юни с. г., защото той вече бил в Рим, след като дякон Марин бил избран за пратеник на Цариградския събор 869—870 г. малко преди тая дата, както може да се заключи от това, че писмата на папа Адриан II, които Марин и другите папски легати трябвало да отнесат в Цариград, носят дата 10 юни с. г. (сам Jaff поставя пристигането на Петър между 11 юли и 5 септември 859. Ср. Голубинский, каз. съч., стр. 250, бел. 52). От друга пък страна, Формоза се е намирал, както по-горе посочихме, в 868 г. в Рим, следователно завръщането на Формоза и Павел не могло да съвпада с пристигането на болярина Петър в Рим. Освен това и думите superiore tempore, т. е. в по-раншно време спрямо събитията, които Анастасия излага преди това и които се отнасят към 869 г., право сочат не толкова на връщането на Формоза и Павел


142

налите на римската църква, който по мъдрост, личност и живот бил достоен да бъде избран за български архиепископ; той да бъде изпратен в България и след като бъде одобрен от българите, да бъде възведен в архиепископски сан. Но и на тая просба папа Адриан II също се отзовал отрицателно, като мотивирал отказа си с това, че дякон Марин бил вече избран за папски пратеник на готвения в това време Цариградски събор, а пък вместо искания кардинал той определил и изпратил да бъде избран за архиепископ някой си иподякон Силвестър. [69] Но Борис не одобрил последния и с голяма бързина го изпратил обратно заедно с дошлия с него еп. Леопард Анконски и с еп. Доминик Тривенски; по тях той проводил също и писмо, в което според думите на Анастасий твърде неучтиво (importunissime) молел да бъде изпратен на “отказващите се” българи архиепископ или пък Формоза, портуенският епископ. [70] Адриан II, както се види, най-сетне разбрал накъде клони работата, затова той писал на българите между другото и това, че когото и да пожелае поименно Борис, тогова той непременно ще назначи за български архиепископ. [71] Но вече
 

в Рим, колкото на пристигането на Петър, което се намира в тясна връзка със събитията, разказани преди това. Няма съмнение, че Анастасий е искал да изтъкне, че българският пратеник бил приет от заслужилите на апостолския престол двама епископи, които вече се намирали в Рим и го представили на новия папа. Ср. Dmmler, Geschichte d. ost-frn. Reiches, 2-te Aufl. Leipzig, 1887, 11, S. 256, Amm. 2.

69. У Анастасий (според изданието на Migne) санът на Силвестър не е показан; обаче в някои преписи Силвестър е титулуван subdiaconus. Вж. Migne, ibid., t. 128, col. 1396 под Variae lectiones към § 636, p. 9.

70. В текста у Анастасий стои: simul et litteras pro archiepiscopo, aut Formoso Portnensi episcopo, remittendo importunissime deprecantes remittentibus Bulgaris, което се разбира в смисъл, че Борис искал “да му бъде назначен някой за архиепископ, ако ли пък само епископ, то непременно Формоза Портуенски” (М. Соколов, каз. съч., стр. 202). Обаче текстът едва ли позволява такова разбиране, защото предлогът pro очевидно се отнася към remittendo и се свързва с deprecantes, т. е. писмата молели за изпращане изобщо на архиепископ, и по-нататък трябва да се чете: aut Formoso, Portuensi episcopo, т. е. (молили за изпращане) или в частност Формоза, портуенския епископ (ср. Jaff, ibid., p. 258 (2220). В даденото време, както ще видим, най-малко Борис е могъл да се задоволи с епископ, когато му се представял случай да получи архиепископ.

71. Вж. Anast. Bibl. Vita Adriani, Migne, ibid., t. 128, col. 1395/6,


143

било късно: Борис в това време бил решил да се откаже от Рим. Но откога и как?

Анастасий Библиотекар изтъква като главна и едничка причина за отказа на Борис от Рим това, че “българският княз не бил в състояние да понася по-дълго бавежа на очакванията” [72], причина, която се приема и от новите историци. Обаче надали може да се допусне, че Борис в дадения момент, в края на 869 г., е мислил или е искал вече да получи архиепископ от Рим. Напротив, всички факти говорят, че той много по-рано бил решил да се върне към цариградската църква. Така, когато папа Адриан П изпращал своите легати еп. Донат и Стефан и дякон Марин на събора в Цариград, т. е. наскоро след 10 юни 869 г., той им връчил едно писмо, адресирано до патриарх Игнатий, в което му напомнял да пази своята дейност чиста от всяко разпореждане в България и да не праща там никого от своите епископи [73]; а на легатите си заповядал да връчат това писмо на патриарха, след като свършат работите на събора. [74] Ако Адриан II решил да направи на Игнатий такова предупреждение, това ясно показва, че в Рим към средата на 869 г. са вече знаели за промяната в настроението на Борис и са подозирали, че може би българският църковен въпрос ще бъде повдигнат на събора, и затова било приготвено споменатото писмо до Игнатий. [75a] По тоя начин не
 

§ 6395–14. Към последната фраза на посочения тук пасаж, именно към: ut quemcunque nominatim devotio regalis exprimeret, eum sine dubio pontificalis provisio Bulgaris archiepiscopum commodaret се прибавя Marino atque Formoso exceptis (Hergenrther, I, стр. 149, бел. 4) или Marino excepto atque Formoso (в парижкото издание на Анастасий, вж. М. Дринов, Исторически преглед на българската църква, Съчинения, II, стр. 25, бел. 14). При всичко, че Анастасий не посочва кого е имал пред вид Адриан II, когато е изказал готовност да назначи архиепископ, когото Борис пожелае, Dmmler (каз. съч., стр. 257) мисли, че Борис трябвало да си избере такова лице измежду духовенството, което тогава е действувало в България.

72. Anast. Bibl. Vita Adriani, Migne, ibid., t. 128, col. 1395/6, § 640 At vero Biilgarorum rex, expectationum moras diutius ferre non valens etc.

73. Ibid., col. 1393/4, § 63710–11: ut secundum hanc epistolam sanctissimi restitoris tui domini Adriani summi pontificis, quam tibi ecce offerimus, industriam tuam ab omni Bulgariae ordinatione immunem, nullum tuorum illuc mittendo, custodias.

74. Jaff, ibid., p. 257, № 2212. Hergenrther, каз. съч., II, стр. 150.

75a. Вж. по-долу, стр. 154.


144

подлежи на никакво съмнение, че българският княз бил спечелен за цариградското правителство и църква преди заминаването на папските легати за Цариград, т. е. преди юни 869 г. Но кои са били причините, които са накарали Борис тъй скоро да се отметне от Рим ?

Още от самото начало, когато Борис се обърнал към папата с просба да му се изпрати християнски закон, богослужебна книга, църковни канони и граждански закони, да му се назначи патриарх или архиепископ и също да му се отговори на другите отделни допитвания по въпроси църковно-канонични, юридически и битови с цел самостойно да реформира държавата си по образеца на другите християнски държави, да се сдобие с независима църковна йерархия и изобщо да примири езическите нрави, обичаи и възгледи на българите и по тоя начин християнска България да запази своя национален характер, тогава още папа Николай I не пропускал, както видяхме, да изтъкне съвършенството и истинността на християнското учение у римската църква и при всеки удобен случай да прокара в своите “Отговори” основните принципи на своята църковна политика за авторитета на духовната власт пред светската и за главенството на папството във вселенската църква. Дали още на първо време Борис не е схванал смисъла на тия основни принципи, или пък той се е надявал, че след сдобиването си с обещания архиепископ ще може до известна степен да се освободи от тяхната тежест, както това се ясно види от първоначалното му настояване за назначаването на Формоза за български архиепископ, мъчно може да се констатира; обаче и двата отказа на Николай I в това му настояване и мълчанието на новия папа след това по същия въпрос, от една страна, а, от друга, дейността на римските епископи и духовенство, които съгласно с дадените тям от римската курия инструкции в течение на две и половина години най-усърдно се старали да закрепят папската власт в България чрез точно прилагане на папските принципи, ще да са представили на Борис неведнаж, а много пъти случаи и въпроси, от които да се убеди, че от Рим той не само няма да се сдобие със самостойна църковна йерархия, но дори рискувал да се лиши от свобода на действията си в собствената си държава, по-


145

неже светската власт трябвало да постави в зависимост от духовната, а това се явявало диаметрално противоположно на неговите цели и стремежи. Това убеждение се подхранвало, както видяхке, от своевременно взетите от цариградското правителство и църква енергически мерки, както за поддържане и засилване съществуващото още от 867 г. течение против римското духовенство, тъй и за непосредно влияние върху самия княз чрез изпращане подаръци, писма и пратеници.

Не по-малко ще е повлияла върху Борис и промяната на византийския престол: там от края на 867 г. седял вече не безгрижният и лекомислен Михаил III, a силен и деятелен император Василий I Македонец, който още в първите си разпоредби показал своята самостойност и енергия; разбира се, Борис предпочитал да се намира в мирни и близки отношения с тоя император, отколкото да разчита на помощ от своя западен приятел и съюзник Людовик Немски в случай на някое сблъскване с Византия, още повече, че последният през лятото на 869 г. бе успял да се разправи с моравците и да съкруши тяхната сила [75] — главна прицелна точка на по-раншния им съюз; освен това и в църковно отношение тяхното сближение не можало да се осъществи, тъй като мисията на еп. Ерменрих излязла, както видяхме, несполучлива, тъй че не само предишните връзки с франкския господар не се заякчавали, но и отношенията им могли да се обърнат от приятелски във враждебни. [76] Най-сетне не по-малко спомогнали за скъсване сношенията на Борис със Запад и почналите през 868 г. преговори между Цариград и Рим за отстранението на спора между двете църкви — спор, на който Борис немалко е разчитал отначало за по-сгодното за него решение на българския църковен въпрос и чието разрешение в полза на римската църква, както това могло да се констатира още през 868 г., би могло да донесе още по-тежки сетнини както за църковните, тъй и за политическите интереси на България.

Всичките тия обстоятелства не са могли да не накарат княз Борис да пререши въпроса за юрисдикцията в България.
 

75. Dmmler, каз. съч., II, стр. 276—278.

76. Hergenrther, каз. съч., П, стр. 150. М. Соколов, каз. съч., стр. 203—204.


146

Но, решавайки се да се върне отново към Цариград, Борис не ще да е пропуснал предварително да се осигури с исканите от него удовлетворения. Наистина ние не знаем на какви условия е станало сближението му с Византия по липса на данни; обаче ако се съди по това, как е бил повдигнат по-сетне българският църковен въпрос на Цариградския събор и как е бил той разрешен, може да се твърди, че от по-рано е било уговорено с Цариград и оттам е било обещано на Борис, че ще се изпълни желанието му за бъдещата независима църковна организация на България начело с архиепископ и че въпросът ще се внесе на предстоящия Цариградски събор за окончателното му утвърждение. За Борис последното условие било от първостепенна важност, защото той вече знаел, че всяка църква, възникнала по решението на един вселенски събор, какъвто се представял проектираният в Цариград, получавала право за независимост, каквито са били цариградската и ерусалимската. От друга пък страна и за Византия, която се заловила, както се види, за благовременно да приготви почва, щото българският църковен въпрос да бъде решен на същия събор в нейна полза, това същото условие било от не по-малко значение, защото само въз основа на едно съборно решение без всеки по-нататъшни усложнения тя е могла да анулира свършения факт — доброволното преминаване на българите под римската църква, и по-лесно да принуди римското духовенство да напусне България, а заедно с това да унищожи всяко влияние на римската курия на Балканския полуостров. Оставало само да се изнамери от страна на българския княз някоя формална причина, която да направи необходимо внасянето на българския църковен въпрос на Цариградския събор, и то причина, предизвикана от страна на римската курия.

За Борис не било мъчно да се сдобие с такава формална причина, стига само той да се обърне с неизпълними за папата искания. И ето, когато въпросът за свикването на църковния събор в Цариград от представители на всички християнски църкви бил окончателно решен след пристигането на папските легати в Цариград през юни 869 г., той веднага изпраща своя болярин Петър в Рим с просба да бъде назначен за български


147

архиепископ дякон Марин или някой от кардиналите на римската църква — просба, в неизпълнението на която от страна на папата Борис бил твърдо убеден. И наистина Адриан II, както видяхме, отказал и едното, и другото, а изпратил за одобрение иподякона Силвестър; но Борис не само не го одобрил, но и незабавно го изпратил обратно в Рим, и то заедно с току-що дошлия анконски епископ Леопард и с изпратения в 868 г. специално за България епископ Доминик Тривентски, като най-енергично настоявал да му се назначи за архиепископ непременно портуенският еп. Формоза — искане, априорно вече неизпълнимо за папата. Но папа Адриан II и на него отказал и се задоволил да заяви пред българския княз, че той е готов да назначи, когото Борис пожелае, без да назовава поименно лицето, като изключвал Формоза и Марин, а това било равносилно, че папата няма никога да удовлетвори искането на Борис. Всички тия откази на Адриан II могли да послужат за Борис [като] достатъчно основание, за да скъса сношенията си с Рим, като незабавно извикал обратно своите пратеници, и да пренесе разрешението на въпроса за българския архиепископ в една по-горна инстанция; а пък голямата бързина, с която се водели тия преговори с римската курия, и главно изпращането на специално назначения за България епископ обратно в Рим очевидно без знанието, а може би и против волята на папата ясно показват, че Борис не искал, едно, да има при себе си папски хора и, друго, да изпусне важния момент, тъй като в това време Цариградският събор вече заседавал.

Свиканият от Василий I църковен събор от представители на цялата Христова църква бил открит от самия император на 5 октомври 869 г. Тоя събор, на който била предоставена пълна свобода на римските легати да се разпореждат, приел и подписал съставената по-рано в Рим и сега представена на събора “формула на единението”, с която се искало да се признае първенството на папството, да се осъдят иконоборците и Фотий с всичките му привърженици, да се приемат римските съборни решения по делата на Игнатий, да се отхвърлят всички държани от Фотий против него и папа Николай събори и тържествено да се признае законността на Игнатиевото възстановяване. [77] Всички въпроси, които били повдигнати съгласно с по-


148

сочената тук формула, били разгледани и решени според желанието на папата в десет заседания. През февруари 870 г., към края на събора, във византийската столица пристигнали и пратеници от българския княз начело с познатия вече на Борис болярин-дипломат и роднина Петър, който наскоро преди това се завърнал без никакъв резултат от Рим и заедно с други български видни велможи веднага бил изпратен от Борис в Цариград. [78] Българските пратеници били приети на драго сърце от Василий I и присъствували редом с пратениците на германския император Людовик Немски начело с Анастасий Библиотекар, които били дошли да преговарят за женитбата за Василевия син Константин с дъщерята на Людовик, а също да сключат съюз против сарацините, [79] на последното тържествено и многолюдно съборно заседание, което се състояло на 28 февруари в църквата “Св. София” под председателството на императора [80] и имало за главен предмет окончателното потвърдение на правилата или каноните, изработени от тоя събор, който западната църква смята като осми вселенски събор. [81]

На 4-ия ден след закриването на събора, т. е. на 4 март, когато всичката работа около приготвянето на отделните екземпляри от съборните актове за всяка църква била привършена в “Св. София”, дето били събрани представителите изразните църкви, по заповед иа императора били поканени папските легати заедно със заместниците на източните патриарси — александрийски, антиохийски и ерусалимски, в двореца, дето се намирал и патриарх Игнатий заедно с някои епископи, за да приемат българските пратеници, които носели писма и дарове
 

77. Hergenrther, каз. съч., II, стр. 79—80. Н. В. Платонов, каз. съч., стр. 28. А. Лебедев, каз. съч., стр. 137—138.

78. Anast. Bibl. Vita Adriani, Migne, ibid., t. 128, col. 1395/6, § 6401–4. ad Graecorum imperatorem. . . eundem Petrum, quern a Roma sine desideri: sul effectu sero receperat (Bulgarorum rex), cum aliis е latere suo Constantinopolim requisitionibus gratia, cui potissimum Bulgaria pertinere deberet, emisit.

79. А. Лебедев, каз съч., стр. 195. A. Vogt, каз. съч. стр., 226.

80. Anast. Bibl. Interpretatio Synodi VIII generalis, actio X. Migne, ibid., t. 129, col. 148 В. За имената на българските пратеници вж. Притурка № 2.

81. Hergenrther, каз. съч. , II, стр. 119—128. Н. В. Платонов, каз. съч., стр. 39—41. А. Лебедев, каз. съч. , стр. 195—198.


149

от българския княз. Българските пратеници се представили тържествено на това екстрено заседание в присъствието на императора. Когато били поднесени и приети обичните за случая поздравления, българският пратеник Петър станал и се обърнал към събранието със следните думи: “Българският княз, господин Михаил, като чува, че сте се събрали за ползата на светата божия църква от разни страни по волята апостолска, с радост това прие и на вас, пратениците на апостолския престол, твърде много благодари, задето сте намерили за достойно през времето на вашето преминаване [през България] да го поздравите с вашите писма.” На това папските легати отговорили: “Понеже ние ви признаваме за синове на св. римска църква, то не трябваше и не искахме да преминем, без да ви поздравим — вас, които св. апостолски престол, разбира ce пригръща като собствени членове.” След това българските пратеници продължили: “До днес ние бяхме езичници и недавна пристъпихме към благодатта на християнството; поради това, за да се не покаже, че в нещо грешим, желаем да узнаем от вас, които заемате мястото на висшите патриарси, на коя църква ние сме длъжни да се подчиняваме.”

Тоя въпрос бил съвсем неочакван за представителите на римската курия и крайно ги учудил. Понеже тоя въпрос те считали за фактически решен в полза на своята църква, те отговорили: “На св. римска църква, на която чрез тебе, Петре, твоят господар се предаде на блажения княз на апостолите Петър заедно с цялото царство на своя народ, вие показахте, че сте принадлежали и трябва да принадлежите тъкмо на нея, чрез това, дето приехте изисканите наши свещеници и до днес ги държите у себе си с дължимата чест.” Без да отричат това, българските пратеници отговорили: “Ние признаваме, че искахме и получихме от св. римска църква свещеници и до днес ги имаме и мислим на нея да се покоряваме във всичко, обаче вие решете заедно с тия заместници (викарии) на патриарсите на римската ли, или на цариградската църква трябва по-разумно (rationabilius) да се покоряваме.” На тоя вече поставен по-категорично въпрос папските легати отговорили: “С божия помощ ние свършихме това, което св. апостолски престол бе ни поръчал да определим заедно с източните; а за вашето дело другояче


150

не трябва да се постъпва, освен както то е решено, а понеже не сме получили никакви инструкции [по него], то нищо нито сме решили, нито мислим, че трябва да се решава в ущърб на св. римска църква. При все това, понеже цялото ваше отечество навсякъде е напълнено с наши свещеници, ние обявяваме, доколкото се иска от наша страна, решително мнение, че вие не трябва да принадлежите на никоя [друга] църква освен на св. римска.”

След тоя решителен отговор от страна на римските представители намесили се заместниците на източните патриарси, които се обърнали към българите със следния въпрос: “Когато вие завзехте отечеството [си], кажете на чия власт то беше подчинено и [там] латински ли или гръцки свещеници имаше?” Българските пратеници отговорили: “Ние завоювахме отечеството [си] с оръжие от властта на гърците и там намерихме не латински, а гръцки свещеници.” Тогава източните викарии отсъдили: “Ако там сте намерили гръцки свещеници, то ясно е, че това отечество е било под управлението на Цариград.” На това римските легати възразили: “Вие не трябва да вземате за доказателство гръцките свещеници, понеже разликата на езиците не нарушава църковния ред. Защото апостолският престол, ако и да е сам латински, обаче поставяйки в много места както всякога, тъй и сега съобразно със страната гръцки свещеници, не е, нито беше длъжен да изпитва ущърб на привилегията си.” Но източните представители казали: “Макар че вие доказвате [собств. учите], че назначението на гръцки свещеници било ваше право, обаче не можете никога да отричате, че тая страна е принадлежала на гръцкото царство.” На това римските легати отговорили: “Както не говорим лъжа, казвайки, че управлението на България принадлежи нам по друг начин [на друго основание], тъй тъкмо никога не отричаме, че същата България е принадлежала и на гръцкото царство. Но трябва да обърнете внимание на това, че едното определят правата на катедрите, а другото допущат разделенията на царствата. У нас не става дума за разделението на царствата, а говорим за правото на катедрите.” [82]
 

82. В предговора си към 8-ия събор Анастасий развива тая мисъл по-обширно така: “Когато римляните се присъединиха, местоблюстителите на из-


151

След това викариите на източните патриарси казали “Ние искаме да узнаем това, което казвате, че България по друг начин принадлежи вам.” Римските легати продължили: “Апостолският престол, както за това можете да се научите от декреталиите на свещенейшите римски първосвещеници, изкони канонически [законно] управляваше и владееше двата Епира, новия и стария, цяла Тесалия и Дардания, в която и днес се показва град (civitas) Дардания, чиято страна сега се нарича България по тия българи. И поради това управлението, което тогава при нахлуването на езичниците българи бе изпуснал от ръцете си, той [апостол, престол] не бе отнел от цариградската църква, както се мисли, но сам [го] получи обратно от тях [българите], след като станаха християни. [83] Второ,
 

точните патриарси отсъдили, че българският диоцез трябва да се подчинява на града, на който той се е подчинявал преди дохождането на българите, защото правното положение в светските работи е едно, а в църковните — друго; и макар тая страна преди да е била подчинена на гърците, обаче те не можаха на законно основание (legitime) да си присвоят никакво право в нея, която, изгубена с оръжие през толкова време, те не били в състояние с война отново да завземат; макар по-рано тя да е била подчинена на гърците, все пак явно е, че римляните са я завладели, а гърците, както по-горе бе показано, не се помнят да са я държали, освен само докато владеели римския скиптър. Макар пък гръцките господари (principes) — доколкото се отнася до държавата — и да са господствували над тая страна, обаче те не могат да пререшават правото на божията църква, която знае само благост и мир, ако те, борейки се с разни народи, и да оставали или победени, или победители. Поради това един от нейните учители се провиква: “Ако ли пък някой иска да спори, ние нямаме такъв навик, нито пък църквата” (1. Кор. XI, 16), макар това същото, дали източните местоблюстители са решили, и да не се доказва с никакви други доказателства” (Migne, ibid., t. 129, col. 20 С—D).

83. По тоя отговор ето какво пише Анастасий в предговора си : “Източните местоблюстители . . . отсъдили, щото българското отечество, което се било настанило в Илирик, трябва да се подчинява на цариградския диоцез, макар и да е ясно, че някога си в двата Епира, Дардания, Дакия [Средиземна], Тесалия и в другите провинции, разположени в Илирик, винаги е действувала разпоредбата на апостолския престол, както свидетелствуват разни писма на римските първосвещеници, изпратени от папа Дамас [336—384] в същите провинции; а гръцките господари, насърчавайки ги само със сила, подпомагани от цариградските предстоятели по причина, която току-що по-горе отбелязахме, отклонили ги от апостолския престол. Относно повръщането им не се оказва, щото досега апостолският престол да е направил някое оплакване, защото наскоро, както се, каза по-рано, често споменаваният български народ дохожа


152

защото българите, които, след като си подчинили страната по международното право и я владеят толкова много години, понеже я завзели, сами се предадоха специално под покровителството и управлението на апостолския престол, са длъжни заслужено [справедливо] нам да се подчиняват — нам, които те доброволно избраха за свои учители. Трето, защото св. апостолски престол по заповед на светейшия папа господин Николай, както през някои от нас тук присъствуващи, които там посветихме много църкви и поставихме свещеници, [84] тъй и през почтените епископи Павел, Доминик, Леопард и Формоза, а също и през еп. Гримоалд, когото досега същите българи, както те се признаха пред нашите очи, имат заедно с много наши свещеници и който с много труд и благодарение на Христовото предводителство ги превеждал от разни заблуди към истината на католическата [православна] вяра — същите тия българи ето вече три години [апостолският престол] държа, държи, управлява и с тях разполага. Поради това непоследователно е, щото римската църква без съгласието на върховния римски първосвещеник да бъде съблечена от ония, от които тя сега се оказва облечена.”

Тогава заместниците ка източните патриарси попитали: “Изкажете се на основание на кое от тия права искате да завладеете” [България]. На тоя въпрос папските легати отговорили: “Св. апостолски престол не е избрал, нито чрез нас избира вас, които стоите, разбира се, по-долу, за съдии над своето дело, защото той сам тъкмо има специално право да съди цялата църква; а пък той не ни е и поръчвал да изказваме мнение по това дело. Поради това, понеже не сме получили от него пълномощие, ние го оставяме за съда на неговото знание, на оногова, който всякога е в състояние да приведе много неща от множество книги за своя защита: всяко ваше мнение се пре-
 

и си присвои всичко с право за завладяване. Но щом религията се връща, веднага и естественото право върху диоцеза се променява” [в полза на апостолския престол] (Migne, ibid., loc. cit., col. 21 В).

84. От тия думи на Анастасий излиза, че същите еп. Донат и дякон Марин, които били дошли в 853 г. заедно с Павел и Формоза с цел да заминат през България за Цариград, са взели таа също участие в дейността на последните при уредбата на България по обреда на римската църква поне докато чакали разрешение от Цариград (вж. по-горе, стр. 126).


153

зира от него също тъй лесно, както то се леко изказва.” [85]

Тоя остър отговор принудил вече източните представители да изместят въпроса на чисто политическа почва, като казали: “Доста непристойно е, дето вие, които се отказвате от ромейската империя и се свързвате чрез договори с франките, запазвате [си] права за управление в царството на нашия господар. Поради това ние отсъждаме, щото българското отечество, за което узнаваме, че било по-рано под гръцка власт и е имало гръцки свещеници, да се отново върне сега чрез християнството пак на св. цариградска църква, от която то било отделено чрез езичеството.” Тогава римските легати високо протестирали: “Мнение (sententiam), което вие изригнахте по-скоро отколкото произнесохте или от страх, или за угода, или каквото и да е то, с властта (auctoritate) на св. дух ние съвсем унищожаваме до определението на св. апостолски престол, тъй че то никак не заслужава да носи името решение. А тебе, патриарше Игнатий, заклеваме с властта на св. князе-апостоли пред бога и неговите ангели и пред всички присъствуващи, щото съгласно с това писмо на светейшия твой възстановител, гос-
 

85. Тоя отговор Анастасий предава в предговора си в следната форма: “За всички е очевидно, че нито ние, нито местоблюстителите на източните престоли не сме поканени да дойдем в Цариград, за да защищаваме каквито и да било диоцези, а пък спора, за чието разглеждане и изтъкмяване сме било изискани от благочестивите императори, било назначени от нашите предстоятели, с божия помощ ние вече разрешихме и подписахме всеки отделно със собствения си подпис. Що се отнася до диоцеза Илирик, който апостолският престол по старо и нему възвърнато от неговите владетели при сегашните обстоятелства право владее сега със спокойно държане и правилно използува, то същият най-главен престол нито е оскърбен, нито е предизвикан по някой спор, та да праща за него; но ние не приемаме върху си ролята на негови защитници или застъпници, нито пък знаем какво той, ако би потрябвало, би отговорил на подчинените. Защото ние, които не сме получили от него никакви инструкции, поради това не можем без [негова] заповед нищо да решаваме; но ние заключаваме, че местоблюстителите източни нямат намерения да вземат върху си ролята на съдии в спорове, за които те не са повикани или избрани за съдии нито от едната, нито от другата страна, особено когато апостолът забранява, думайки: посредник на едного не е [такъв]; и свещените канони учат, че мнението не на какви да е, а на избрани съдии най-малко трябва да се презира, и един от добрите отци казва: “Справедлив посредник не е оня, който слуша едната страна така, че нищо не запазва за другата страна” (Migne, ibid., 1. cit., col. 21 С — 22 A).


154

лодин Адриан, върховния първосвещеник, което ето ти поднасяме, ти да пазиш своята ревност непричастна във всяко управление на България, като не изпращаш там никого от твоите [епископи], та да не би св. апостолски престол, който ти е възвърнал твоето, да се покаже, че губи своето чрез тебе. Но по-добре е, ако считаш, че имаш — което ние не вярваме — някоя справедлива жалба, да не пропуснеш тържествено да я поднесеш на св. църква, твоята възстановителка.”

Предизвикан по тоя начин, патриарх Игнатий, приемайки папското писмо, което при многократните подканвания отказал да прочете, отговорил: “Не дай боже, щото аз да се вплитам в тия предубеждения против достойнството на св. апостолски престол, аз, който не се държа тъй младежки, че да може нещо да ми се отнеме тайно, па не съм тъй изумял старчески, щото сам да пренебрегвам това, което съм длъжен да порицавам у другите.” Така се свършила препирнята. [86]

Според това изложение на Анастасий Библиотекар излиза, че дейността на екстреното заседание се състояла само в препирнята между римските легати и представителите на източните църкви, препирня, която от чисто църковна почва се изместила на политическа и се завършила с лично нападение върху патриарх Игнатий и с неговия отказ да се подчини на римския папа в българския въпрос. Че предадената от Анастасий препирня по въпроса за юрисдикцията в България е наистина станала, в това не може да има съмнение, защото самата постановка и самото тогавашно положение на въпроса право я налагали; но дали само с тая препирня е свършило екстреното заседание, или е било взето някое общо решение по въпроса, за това Анастасий премълчава; ако се съди по думите му: Hoc fine collocutio ilia finita est, би трябвало да се приеме, че такова общо решение не е било постигнато и че
 

86. Така Анастаснй ни предава дейността на екстреното заседание във Vita Adriani, Migne, ibid., t. 128, col. 1391/94, § 632—637, н в съкратен вид в края на Praefatio към 8-я събор, Migne, ibid., t. 129, col. 20 В—22 А. Макар той и да не е присъствувал на това заседание, но очевидно имал е под ръка самия негов протокол. — За тоя протокол и изобщо за историческата стойност на Анастасиевите съобщения вж. В. Н. Златарски, Как е бил разрешен българският църковен въпрос в 870 г., в “Духовна култура”, год. I (1920), кн. 1 и 2, стр. 55—59, а също и тук в края, Притурка № 3.


155

спорещите страни са останали на своите противоположни мнения. Обаче в “предговора” си той отбелязва, че “на българските пратеници било дадено някакво си писмо, написано с гръцки думи и букви, което съдържало, какво уж източните местоблюстители, бидейки арбитри между римските местоблюстители и патриарх Игнатий, отсъдили, че българското отечество, което се бе настанило в Илирик, трябва да се подчинява на цариградския диоцез” [87].

Тъкмо тоя пасаж предизвиква неволно следните въпроси: от чие име е било написано споменаваното в него писмо до българския княз, от кого то е било подписано и как са го допуснали папските легати, ако те действително са се противопоставяли докрай на решението на източните представители — въпроси, отговор на които не намираме у Анастасий, а пък той не е могъл да не знае за всичко това, щом предава съдържанието на самото писмо. Това именно премълчаване на Анастасий дава пълно основание да се мисли, че в края на краищата папските легати са приели решението на заседанието по българския въпрос, а може би да са подписали и писмото до българския княз. Това заключение се подкрепя и от по-нататъшния разказ на Анастасий за отношенията на Василий I към папските представители. Веднага след закриването на екстреното заседание императорът дал гощавка на папските легати и ги обдарил с богати дарове, след което те заминали обратно за Рим, придружени до гр. Дирахий (Драч) от специално за това назначен императорски чиновник, спатарий Теодосий. Това внимание от страна на Василий I показва ясно, че той иска да изкаже своето задоволство от държането и поведението на римските легати не само през време на събора, но и на екстреното заседание по българския въпрос, който бил разрешен в полза на Византия, макар че сам Анастасий пише: Sed imperialis commotio licet spemfronte simularet, augmentum suscepit. [88]
 

87. Migne, ibid., t. 129, col. 21 A—В: Excerpto quod datum est missis Vulgarorum quoddam scriptum Graecis verbis et litteris exaratum, continens quasi loci servatores Orientis inter loci servatores Romanos et patriarcham Ignatium arbitros (for. arbitri) existentis iudicaverint, Vulgarorum patriam quae in Illyrico constitute est, diocesi Constantinopolitnnae subiiciendum.

88. Ibid., loc. cit., col. 1393/4, § 6381–11.


156

Най-сетне, че писмото до българския княз, което очевидно съдържало решението на екстреното заседание, било написано и изпратено със съгласието, одобрението, а може би и с подписите на папските легати, се доказва и от бързото и безотпорно напущаме на България от еп. Гримоалд и латинските свещеници и замяната им с гръцко духовенство, която последвала наскоро след това. Тая нова промяна в църковното управление на България Борис могъл да постигне тъй лесно само въз основа на такъв един документ, издаден и подписан от представителите на всички църкви, каквото могло да бъде тъкмо въпросното писмо до българския княз. Да се разбере, че това е станало тъй, дава и сам Анастасий, когато съобщава, че Борис за свое оправдание изпратил до апостолския престол по завръщащия се Гримоалд предълго писмо, “преплетено, както сам Анастасий се изразява, с нищо неструващи подписи, уж под предлог на обмислено решение на председателствуващите в събора”, т. е. на папските легати. [89] Колкото тъмно и да е изказана тук мисълта, все пак личи, че когато Борис изпращал римското духовенство от България, той се позовавал върху подписите на папските легати. Наистина Анастасий представя работата така, че Гримоалд напуснал проповедническата си длъжност в България без знанието на апостолския престол и че се върнал оттам твърде богат, с което се хвърля подозрение, че той бил подкупен от Борис [90]; но в такъв случай как ще се обясни доброволното заминаване на латинските свещеници, които очевидно не са могли да бъдат подкупени? Анастасий пише, Гримоалд твърдял, какво бил изгонен от българите, когато писмото на Борис до папата мълчало за подобно нещо, а пък латинските свещеници от България казвали, че не били изгонени нито от гърци, нито от българи, ами били измамени от епископа. [91] Ако се допусне, че Борис наистина бил
 

89. Migne, loc. cit., col. 1395/6, § 6407–10 et per eundem Grimoaldum episcopus, quia sine conscientia sedis apostolicae commissum sibi praedicationis officium deserens Romam ditissimus remeavit, magnum epistolae volumen frivolis allegationibus, tanquam sub praetextu deliberatae sententiae, synodo praesidentium implicatum apostolicae sedi super excusatione sua remisit.

90. Вж. Е. Голубинский, каз. съч., стр. 252, бел. 57. М. Соколов, каз. съч., стр. 209.

91. Migne, loc. cit., § 64010–14: In quo facto, quia episcopus a Bulgaris expul-


157

подкупил Гримоалд с цел да отстрани чрез това всеки отпор от негова страна в смисъл, че нямал никакви инструкции от Рим, а Гримоалд за свое оправдание изтъквал, какво той бил изгонен насила от българите — това от една страна, а от друга пък, ако свещениците се оправдавали с това, че били измамени от епископа, отричайки всяко насилствено изгонване, то очевидно Гримоалд е основавал тая измама на друго нещо, а това е могло да бъде тъкмо писмото до българския княз, според което латинското духовенство трябвало да напусне България съгласно с взетото и прието от папските легати решение, че тая страна преминава под ведомството на цариградския патриарх. Изобщо въпросът за напущането на България от латинското духовенство е изложен у Анастасий твърде смутолевено. Макар и да допуща някаква взаимна (но от страна на кого?) измяна, Анастасий предоставя на “Христа да изнесе всичко наяве за изпитание на своите роби”, с което ясно се намеква, че тоя въпрос бил тацитно потушен и не било наредено никакво разследване по него. Както и да било, но остава вън от всяко съмнение, че при всичките си протести папските легати в края на краищата приели решението на заседанието и се съгласили да се съобщи това решение на българския княз с известното вече нам писмо.

Но при това заключение неволно възниква въпрос: как е могло да се постигне това съгласие? Анастасий, както видяхме, систематично избягва да спомене за него поради тенденцията си да омаловажи решението на екстреното заседание. Обаче изпращането на първия български архиепископ от Цариград наскоро след закриването на заседанието и съдбата на латинското духовенство в България ни дават достатъчно основание да мислим, че след препирните в заседанието бил поставен от източните представители, които в случая според думите на Анастасий изстъпали като арбитри, въпросът за автономността на българската църква като примирително средство, което било
 

sum epistola tacente se asserit, et presbyteri non se pulsos a Graecis vel Bulgaris, sed ab episcopo circumventos, profecto dubiura quin mutuae subsit proditionis imago, donec Christus renum rimator et cordium, in suorum servorum examine hanc in locum protulerit, non videtur (предполага се, че текстът не е довършен).


158

приемливо и за двете спорещи страни: папските легати виждали в него 1) един вид отстъпки от страна на византийците и 2) възможност да избягнат някой нов конфликт между Рим и Цариград, който не бил желателен за тях след такива големи успехи на събора, като са имали пред вид, че самото предложение се напълно схождало с обещанието на папа Николай I за бъдещия свещеноначалник на българската църква, дадено на Борис в неговите “Отговори”, а пък при установеното на събора подчинение на цариградската църква спрямо римската и при едно вътрешно църковно самоуправление на България на римската курия се представяла възможност все още да запази влиянието си там, особено при наличността на римското духовенство в дадения момент; за цариградското правителство и църква пък признаването автономността на българската църква било важно, 1) защото с това се удовлетворявало желанието на княз Борис, изпълнението на което му било категорично отказано от Рим, и 2) защото предварително било уговорено и осигурено, че Борис сам ще се обърне към цариградската църква за църковна уредба на държавата си, чрез което се анулирал един от главните аргументи на папските легати в спора за България — доброволното преминаване на българите и на техния княз под римската църква.

Как е бил формулиран самият въпрос, не може да се установи; но несъмнено в неговата основа слегнал фактът, че подобни автономни църкви съществували както на Изток, каквито били арменската, коптската, сирийската, тъй и на Запад, каквато била в даденото време моравската църква, еднакво призната от двете църкви — римската и цариградската. Въз основа на тоя факт, който не са могли да отричат папските легати, може с положителност да се каже, че автономията на българската църква била призната и от двете страни и че ако източните представители според думите на Анастасий “отсъдили, че българското отечество трябвало да се подчинява на цариградския диоцез”, то това трябва да се разбира, че на екстреното заседание било предложено от тях и прието от другите, щото първият български архиепископ да бъде изпратен от Цариград, понеже българските славяни и българите принадлежат на цариградската църква. Само при такава


159

постановка на въпроса според нашето схващане би могло да се постигне общо съгласие в решението на поставения в заседанието въпрос за юрисдикцията в България. Това тъкмо решение било съобщено на Борис в онова писмо, за което Анастасий казва, че било предадено на българските пратеници веднага след закриването на екстреното заседание, и което несъмнено било подписано както от представителите на източните църкви, тъй и от папските легати; защото, ако Борис в оправдателното си писмо, изпратено до папата по завърналия се в Рим еп. Гримоалд, се позовал, както видяхме, върху “подписите на председателствуващите в събора”, т. е. на папските легати, то тия подписи той е могъл да знае само по въпросното писмо. [92]

Така въпреки очакванията в Рим и може би против желанията в Цариград българският църковен въпрос бил разрешен в 870 г. със съборно признание на автономността на новоучредената българска църква. Гръцкото духовенство ще да е пристигнало и било настанено в България през същата 870 г., защото самото положение на работата не допускало отлагане и провличане от страна на Византия. Също тогава и по същата причина бил назначен съгласно с предварителните условия с Борис първият български архиепископ, който пристигнал в България с епископи и свещеници, които почнали да уреждат българската църква според обредите на цариградската или източната църква. [93]
 

92. Вж. В. Н. Златарски, каз. ст., пак там, стр. 59—62.

93. Че пръв архиепископ бил изпратен в България при Василий I, вж. Theoph. Contin., ed. Bon., p. 34214–19: “Той [българският народ] се издигна до убеждението да приеме архиепископ и страната да се покрие от епископи; и чрез тях, и чрез повиканите от планините и пещерите земни и изпратени там [в България] от императора — благочестивите монаси той приема отеческите обичаи и за Христа изцяло се улавя” (гръцкия текст вж. на стр. 140). Папа Адриан II в писмото си до император Василий I от 10. XI. 871 г. пише favore vestro frater et coepiscopus noster Ignatius in Bulgarorum regione consecrare praesumpsit antistitem, unde mirati sumus etc. (Migne, Patrol. lat., t.122, col. 1310, С). А папа Иван VIII в писмото си до хърватския княз Домагой (865—876) от 872/3 г. пише: Ad mentem reducimus, qualiter greca falsitas Bulgarorum nobis iure pertinentem patriam per Ignatium, quam nos recuperaveramus, occupare non timuit; qui frequenter ob hoc excomunicatus non.


160

От това разрешение спечелила най-първо Византия. Чрез него тя сполучила не само да си отвоюва придобития от нея приоритет в покръщането на българите и да си върне исторически принадлежащата ней в църковно и политическо отношение източна половина на Балканския полуостров, но и да разшири църковната си власт и върху една немалка част от западната му половина, която по-рано била под римската църква, а сега, влизайки в границите на българската дтржава, преминавала в току-що възникващия български църковен диоцез. Чрез това се нанасял чувствителен удар върху явния стремеж на римските папи към църковно всевластие, а оттука и върху свързаното с него западно, респ. франкско политическо влияние на Балканския полуостров и изобщо в Близкия Изток — влияние, чието унищожение и била главната цел на цялата понататъшна дейност на император Василий I. По тоя начин, като отстъпвали привидно на римската курия на Цариградския събор в 869—870 г., признавайки авторитета на папата, Василий I и патриарх Игнатий останали герои на византийската държавна и църковна традиция и чрез това показали, че борбата между двете съперници-църкви не само не е свършила, но и тепърва почва и че българският църковен въпрос ще играе немаловажна роля в нея до окончателния разрив между Рим и Цариград, между Изток и Запад.

Не по-малка била ползата от това разрешение и за България. Преди всичко княз Борис чрез своето лавиране между Рим и Цариград по въпроса за независимостта на новоучредената българска църква сполучил най-сетне да постигне желанието си, макар и не в оня вид, който той си представял първоначално: възвръщайки се в 870 г. към Византия, той не получил патриарх, а само архиепископ, който наистина признавал върховната власт на цариградския патриарх, но във вътрешното управление на църквата си бил съвършено самостоен, както това се потвърждава от по-сетнешните настоявания на римската курия пред българския княз за възвръщането на България отново под властта на римския папа и както това показва
 

solum non quievit, verum etiam illuc quemdam scismaticum sub nomine archiepiscopi destinavit. Вж. Starine, XII (1880), str. 212, № 2. F.ii, Prirunik izvora hrvatske historije, dio I, . 1, Zagreb, 1914, str. 200 b.


161

най-ясно въвеждането на славянското богослужение малко по-късно в България и изобщо национализирането на българската църква. [94] Но за Борис в дадения момент било важно това, че той получавал тоя архиепископ формално не по волята и снизхождението на византийския император и на цариградския патриарх, а по решението на една конференция, на която присъствували представители от всички центрове на християнската църква; тъкмо това обстоятелство, на което очевидно Борис е много държал, давало още по-голяма гаранция за бъдещата самостойност на българската църква и я ограждало от всякакво посегателство от страна било на цариградската, било на римската църква. Затова твърде е възможно, щото у Борис още
 

94. Е. Голубински (каз. съч., стр. 254—255, бел. 64), като определя понятието за двата рода архиепископи в източната църква, именно архиепископи по-долни и по-горни от митрополитите, изтъква, че понеже първият даден на българите най-висок предстоятел на църквата им навсякъде в известията се нарича архиепископ, а не митрополит, то би трябвало да се предположи, че той бил архиепископ, по-горен от митрополит, т. е. “че гърците освободили българския митрополит от подчинение на цариградския патриарх при самото учредяване на митрополията”, по-нататък продължава: “Но това последното е крайно съмнително и трябва да се мисли, че по своето значение българският архиепископ бил обикновен, подчинен на цариградския патриарх митрополит, а получил името архиепископ, а не митрополит само затова, че непосредно преди това българите имали преговори с папата да им се даде архиепископ (както това име се употребявало на Запад предимно вместо митрополит и както изключително то се употребява в преговорите на българите с папата), т. е. че за да се обозначи източното понятие, взето било тук западното име (българите, на които преди това папата искал да даде архиепископ, като не знаели, че на Запад архиепископ и митрополит са означавали едно и също нещо, искали и от гърците да им дадат архиепископ — и гърците им дали митрополит с име, но не със значение в техния източен смисъл на архиепископ.” — Ние напълно споделяме мнението на Голубински, че византийците дали на Борис такъв архиепископ, какъвто му обещал папата и какъвто сам Борис очаквал да получи от Рим през време на преговорите си; обаче не можем да приемем, че тоя архиепископ по значение се равнявал на митрополит в западен смисъл, защото сам папа Николай I точно определил в § 73 на своите отговори какъв щял да бъде бъдещият български архиепископ: той най-първо ще бъде посветен от първосвещеника на апостолския престол и сетне ще си назначава така също епископи, които след смъртта му ще избират негов приемник, но поради далечния път избраният няма вече да дохожда тук [в Рим] за посвещение, а епископите, които били посветени от починалия архиепископ, събрани наедно, ще го избират; а между това той не трябва да заема катедрата и


162

от самото начало да се породила надежда да се сдобие с патриарх в бъдеще, и то въз същата основа, въз която го получила и самата Византия, т. е. заради царствуващия град, когато Рим, който е отричал самата законност в приложението на тая основа към църковната уредба, от по-рано и завинаги унищожавал всяка такава надежда. Но наред с това Борис отстранявал и оная опасност за вътрешната му политика, която го заплашвала, както посочихме по-горе, ако той бе останал под Рим: ние тук разбираме въпроса за отношенията между духовната и светската власт в държавата. Въвеждането на византийската църковна уредба в България донасяло поради установените тогава отношения между църквата и държавата във Византия много по-голяма свобода за държавната власт, отколкото между църквата, и държавата на Запад, дето римските първосвещеници в лицето на папа Николай I и близките му приемници почнали енергично да се намесват в работите на държавите, без да позволяват на последните да се намесват в делата на църквата, и да стесняват свободата в действията на държавната власт. [95] В същност тия отношения се определяли от противоположните интереси изобщо
 

освен тялото Христово [нищо] да не посвещава, преди да получи от римския престол палиум, както се задължават да постъпват всички архиепископи на Галия, Германия и други страни (вж. по-горе стр. 113—114). И тъй обещаният от папата български архиепископ не щял да бъде обикновен такъв в западен смисъл, а ще се равнява на галския архиепископ, щял да има свои епископи, от които ще се избира, и само щял да получава санкция от римския папа. Такъв ще да е бил и архиепископът, когото Борис искал за себе си и в Цариград се съгласили да изпратят в България в 870 г., т. е. това не е бил обикновен митрополит, подчинен на цариградския патриарх, както го представя Голубински, а автономен архиепископ, който във вътрешното управление на църквата си бил напълно самостоен и само признавал върховната власт на цариградския патриарх, с други думи, българската църква получила в 870 г. вътрешното самоуправление на една поместна или частна църква, както това се практикувало изобщо на Изток. Че тъкмо в тоя смисъл трябва да разбираме думата архиепископ, се види и от писмото на папа Адриан II до император Василий I от 10 ноември 871 г., дето посветеният от Игнатий български свещеноначалник се нарича antistes “предстоятел” (вж. Migne, ibid., t. 122, col. 1310 С) — епитет, който се давал не на митрополити, а на началници на отделни църкви и на патриарсите.

95. И. Троицкий, каз. ст., стр. 80.


163

на Изток и Запад. В даденото време според покойния проф. И. Троицки те имали такъв вид:

“На Изток била тогава империя, която претендирала за представителство на старата римска империя с нейното изключително световластие; на Запад от 800 г. възникнала такава също империя със същите претениции. На Изток била църква, която си усвоила изключително право да представя вселенската църква; на Запад била същата църква с тъкмо такава претенция. А понеже крайните цели на едната и другата църква за всесветно владичество съвпадали с крайните цели на империите, то между тях и империите им сама по себе си се установила известна солидарност, за да се постигне общата цел със съединени усилия. На Изток съществувала вече пълна хармония във вътрешните отношения между църквата и държавата и пълна солидарност на империите във външните отношения към другите църкви и държави, която се изтъкнала тъй релефно на цариградската конференция (870 г.); не тъй било на Запад: там Рим не само отделял своя църковен принцип от държавния, но се и опитвал да подчини последния под първия и допущал солидарност на църковните интереси с държавните само тогава и дотолкова, когато и доколкото това било полезно за първите. Но понеже, от една страна, след възстановяването на Западната Римска империя в 800 г. Рим скъсал политическата си връзка с Източната империя и се присъединил към групата на западните държави, а, от друга пък — своите планове спрямо Изток той можал да осъществи само с помощта на Запад, то чрез това се установявала известна солидарност между него и Запад и върху политическа почва. Обаче тая солидарност имала значение само във външните отношения, и то в борбата с Изток; във вътрешните църквата винаги е стояла по-високо от държавата. Поради това общата програма на действията се осъществявала на Изток под ръководството на императора, а на Запад се съставяла и ръководила от папата. А понеже програмите на двете империи и двете църкви били тъждествени, в същност те се отричали помежду си и стояли пред такава дилема: или едната да погълне другата, или пък да разделят света помежду си. Понеже първото се оказало невъзможно, то станало последното: вместо една вселенска империя и църква явили се две


164

вселенски империи и църкви и останалите частни държави и църкви трябвало да избират между подчинението на едната или другата империя и църква.”

“В действителност обаче нито едната, нито другата империя не сполучила да осъществи програмата си напълно дори и в оная половина на света, която й се падала като пай. От църквите пък това сполучила само западната църква спрямо западната половина, дето тя асимилирала със себе си всички национални църкви и ги превърнала в една римско-католическа, тясно сплотена не само с единство в наредбата и вероучението, но и с единство в управлението. Източната пък църква сполучвала да свърже със себе си частните църкви само с единство в наредбата и вероучението и само временно — в управлението. Ето защо народите и частните църкви, които са влизали в сферата на църковното и политическото влияние на Византия, ползували се с много по-голяма свобода както във вътрешните си работи, тъй и във външните си отношения, отколкото ония, които се присъединили към римската църква.”

“По тоя начин България, като се присъединявала към източната църква, влизала наистина в сферата на политическото и църковното влияние на Византия, но това влияние било за нея много по-малко стеснително, отколкото влиянието на Рим. При това в перспектива й се отваряла възможност не само за политическа, но и за църковна самостойност спрямо Византия — което тя и наистина постигнала в [Х и] XIII век, но с което тя никога не би могла да се сдобие от Рим.” [96]

Тъй или инък, но главната сетнина от отказването на Борис от Рим и присъединението му към Византия била тая, че новооснованата българска църква получила вътрешно самоуправление. С отвоюването на самостойна църква Борис не само издигнал България до положението на независима държава в политическо и църковно отношение в IX век, но създал здрава историческа основа за бъдещите поколения, която послужила и не престава да служи като крайъгълен камък в по-сетнешните борби на българите за духовна свобода. На тая църковна самостойност се дължи и това, дето Борис можал, както ще видим, да отстрани от държавата си непонятните за народа
 

96. И. Троицкий, каз. ст., стр. 83—35.


165

чужди езици — гръцкия и латинския, и да въведе в църквата ни народния език — славянския, като по тоя начин, от една страна, направил самата ни църква народна, чрез което пък се запазила българската народност, а, от друга, отворил широк път на нашия народ за самобитно културно-просветно развитие въз национална почва.

Но значението на българския църковен въпрос в IX век с неговото разрешение не се ограничило само със сдобиването на посочените изгоди частно за българския народ; то е оказало не по-малко влияние и върху хода на общоевропейската история: освен това, че в спора на римската църква с цариградската той послужил като нов повод да се изкажат целите и по-ясно да се определят стремежите на двете църкви-съперници, няма съмнение, че главната и всесветна последица от приемането на християнството изобщо и в частност от присъединението на България към източната църква било това, че Борис спасил великото дело на славянските първоучители и спомогнал за бързото развитие на славянската книжнина, чрез което България стана просветно огнище за другите славянски народи; защото, ако Борис не бе приел навременно християнството и още по-навременно не би се отказал от Рим, то учениците на св. Кирил и Методий, изгонени от латинското духовенство из Моравия и Панония, надали биха намерили същия радушен прием и подслон в България, какъвто им оказал Борис — господар, който имал вече самостойна църква. Нито от папа Николай I, нито от папа Адриан II Борис не получил отстъпки; ако ли пък последният папа допуснал на първо време славянския език и богослужение в Панония и Моравия, то това било предизвикано от туй, че България била завинаги изгубена за Рим, защото всичките опити на римската църква да върне българския народ в своето лоно останали, както ще видим по-нататък, без никакви резултати: България останала за много векове в сферата на византийското влияние, което играло важна роля както във всички отрасли на духовния и културния живот, тъй и в политическите съдбини на нашия народ.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]