IV. Борба с Византия за политическо надмощие
 

3.  Войните на цар Симеон за завоюването на Цариград
 

Докато цар Симеон се занимавал с вътрешни преобразования на държавата си, във Византия станала нова промяна около престола. Двете жестоки поражения на ромеите — ахелойското и катасиртското, последвали едно след друго, наред с вътрешните своеволия и безредици съвършено подкопали и така непопулярното Зоино правителство и ускорили падането му. Умният и енергичен друнгарий на флотата Роман Лакапин не се забавил да се възползува от неустойчивото положение на централната власт, за да направи преврат в Цариград и да достигне властолюбивите си стремежи. Той с помощта на възпитателя на младия император и на своите привърженици бил въведен през март 919 г. в двореца. Пър-

392

вата му работа била да свали Зоя, която веднага била изпратена в манастир, да изгони нейните привърженици и любимци от двореца и да унищожи влиянието им върху държавните работи. Благодарение на решителните мерки всичко това Роман сполучил лесно да извърши, а за да закрепи на първо време положението си, подир един месец, в април същата година, той оженил малкия Константин за дъщеря си Елена, а себе си обявил за василеопатор и взел управлението на империята в ръцете си.

Това събитие не могло да не обърне внимание на Симеон. Той разбирал добре каква спънка се изпречвала сега на пътя му към осъществяването на заветното му желание, защото сега вече властта не се намирала в ръцете на слаба жена, а управлението на империята в ръцете на нейните любимци, които на пръв план имали личните си интереси; напротив, начело на управлението дошъл човек умен и деятелен, който, по всичко се виждало, се стремял да заеме императорския престол. Симеон несъмнено е виждал в лицето на Роман свой съперник, а може би и похитител на императорската власт, в което по-сетне той го укорявал и обвинявал. Освен това бракът на Константин Багренородни с Елена отнел от Симеон вече всякаква възможност да закрепи влиянието си в Цариград по мирен начин, както той кроил по-рано; може би той се е надявал, че след приемането на титлата цар и самодържец предполаганият брак на дъщеря му с Константин по-скоро би могъл да стане. Сега обаче за него станало ясно, че само със силата на оръжието ще може да свали съперника си и да застане на мястото му. Но да тръгне направо за Цариград за него било също тъй безуспешно, както и в 913 г. Затова Симеон си съставил нов план: да отнеме всички ромейски владения на Балканския полуостров, да изолира столицата от другите области на империята и тогава вече с помощта на някой морски съюзник да нападне на него с всички сили. След като си начертал такъв обширен план, Симеон почнал да се готви за война и в края на 919 г. захванал да събира войските си към югозападните граници на държавата си с цел на следващата 920 г. да почне военните действия.

Известието за новите движения на българските войски

393

било неочаквано за византийското правителство и произвело силна тревога в Цариград, дето сега най-малко са очаквали възобновяване на войната, защото там мислели, че Симеон, след като одържал такава славна победа и приел титлата цар, ще се задоволи с това и че понеже Зоиното правителство, което било собствено причината за предната война, паднало, той няма да се реши да тръгне против новото, което не е изказало никаква враждебност спрямо него. Роман Лакапин предвиждал, че ако към вътрешните безредици — държавни и църковни, се прибави още и външна война, то ще му бъде твърде трудно да удържи властта в ръцете си и да обезсили враговете си, пък и за самата империя тая война ще бъде твърде опасна. Затова, съзнавайки всичката необходимост от мира с българския цар, той изпратил специално посолство при последния, целта на което била, след като то извести Симеон за падането на Зоиното правителство и изяви миролюбивото настроение на новото, да му предложи мир. Това посолство било снабдено и с писмо на патриарх Николай, в което ясно се виждало намерението на цариградското правителство да склони Симеон на мир.

Това писмо Николай почва с вайкане, че възпрепятствуван от старостта, която го удържа от далечно пътуване, той не е в състояние да дойде npи него лично; инак той би непременно постигнал целта си, защото не престанал бил ту с думи да умолява, ту да му целува главата, очите, милото лице, ръцете, ту да обгръща коленете му и дори нозете”; затова той се видял принуден да се обърне пък с писмо. Патриархът моли най-настойчиво Симеон “да обърне внимание върху причината на това посолство и върху важността на работата, за която са изпратени пратениците”, “моли неговата христолюбива душа за съшото онова, за което той, стоейки пред жертвеника, моли бога, т. е. за възстановяването на мира”. Като рисува грозната картина на последиците от предната война и се обръща към кротката душа на Симеон, патриархът пише: “Но, възлюбени ми сине, ако това е работа на дявола, то нека не му позволим да се подиграва с нас; ако пък тези достойни за съжаление и тежки събития са произлезли от злословието на хората, то бъди доволен с тия взаимни нападения. Не

394

добро дело заловиха предишните управители: те опечалиха душата ти с туй, че се повдигнаха срещу теб. Ти им доста отмъсти; помисли за останалите бедствия и угаси душевния си гняв, защото ония, които се бяха заловили да ти вредят, наказани са вече.”

Като го призовава да остави войните, убийствата и кръвопролитията и се обърне към великото дело на мира, Николай се позовава на “съществуващия закон, който има сила не само между хората, но и между дивите зверове”. “Често се случва, пише той, да виждаме как дивите зверове в гнева си се хвърлят един върху друг, но когато единият бива победен, другият се укротява. Нека не се стремим да надминаваме зверовете и да имаме неугасим гняв и безкрайно раздразнение.” По-нататък, като му напомня, че Христос е слязъл на земята, за да научи хората на мир и взаимна любов и че ако не запазват хората тоя мир и любов, те му нанасят най-тежка скръб, патриархът заплашва Симеон със страшния съд. “Помисли си само ти, сине мой, че пред бъдещия съд и пред страшния престол отделянето на знатни от бедни няма да стане според тяхното земно значение, а само според техните духовни заслуги. Вземи под внимание и туй, че още преди онова всемирно събрание пред неумолимия съдия обстоятелствата от сегашния живот след нашата смърт ще бъдат само един спомен за нас у ония, които тогава ще се въртят в тоя живот. Та и кой ли впоследствие, като чуе за такова убийство на християните, няма да порицава, проклина и да нарича виновниците му с всевъзможни безчестни имена?”

Най-сетне, като му посочва нищожеството на земната знатност, слава, власт и мощ, патриархът се старае да въздействува върху честолюбието на Симеон: “Иде ми наум, пише той, че ти още от детинство желаеше добро име, почетен и славен спомен. Да го не погубиш заради властолюбието и жестокостта на душата! Да се преселиш в бъдещия живот с похвала за своите добродетели е благо, но още по-голямо благо е да оставиш на приемниците си названието деца на честен, добър, кротък, спокоен и човеколюбив баща, а не чужд на тия качества. И да се не случи твоите синове, мои най-любезни чеда, да бъдат тъй злополучни, че вместо тия

395

хубави имена, които тук изброих, да получат в наследство противните. Такова наследство е по-почтено от оная власт и мощ, която ти ще им оставиш. Понеже ти се грижиш постоянно за това, ти, избраният от бога за управител на народа си, ти, който никога не се отклоняваш от снизходителността на душата си, обърни слуха си, а преди слуха и сърцето си и вземи под внимание нашите думи като думи на приятел и любещ баща.” [1]

Заедно с това писмо патриархът едновременно изпратил още две писма: до “българския архиепископ” и до “първия човек на Симеон”, вероятно кавхана Теодор, в които той, като посочва на техните длъжности да се грижат постоянно за поддръжката на мира, моли ги да ходатайствуват пред Симеон за възстановяване на мирните отношения между България и Византия. [2] Обаче нито специалното посолство, нито Николаевите писма не повлияли върху Симеон: той не само не счел за нужно да отговори на мирните предложения от Цариград и на патриарховото писмо, но и задържал при себе си пратениците византийски.

Новата война в 920 г. Симеон открил в една посока — южна, но на два фронта: западен в посока към Тесалия и източен — в Тракия. Българските войски на западния фронт бързо навлезли в Тесалия и стигнали далеч на юг във владенията на империята, без да срещнат сериозна съпротива. За техните действия в южните области на полуострова съставителят съвременник на житието на св. Лука Нови разказва следното: “Симеон, княз на скитския народ (българите ние обикновено наричаме така), като наруши договорите към ромеите и като че за да наложи силна ръка на нашите грехове, захвана да навлиза по целия материк; като поробваше и опустошаване; едни той лишаваше от живот, други от свобода и ги правеше поданици. Поради това едни [от жителите] се затваряха в градовете като в тъмници или крепости, други пък се спасяваха на Евбея и в Пелопонес.” [3] По-нататък се разказва как св. Лука и неговите хорети-
 

1. Migne, ibid., Ep. 11, col. 84—89. СбНУК, пак там, писмо VIII, стр. 23—27.

2. Migne, ibid., Ep. 12, col. 89—97.

3. Vita S. Lucae Junioris, Migne, ibid., t. CXI, col. 449 С: 

396

ци, принудени да се спасяват от това нашествие, преминали в Коринт и как българите ги преследвали на лодки. [4] Целта на това нахлуване в южните области на полуострова е очевидна: Симеон е искал да предизвика отново византийското правителство, както в 917 г., на открита война, за която той сега бил готов и като на-
 

Това житие било съставено от неизвестен автор през 2-рата половина на Х век. Самият свети Лука Нови е живял в Атика. К. Krumbacher, Geschichte der byzant. Litteralur, ibid., S. 196. Вж. М. Дринов, пак там, стр. 21, Съч., т. I, стр. 391.

4. Към времето на това българско нашествие ще трябва да отнесем следния разказ, който ни дава известният византийски пълководец Кекавмен в своя “Стратегикон” от XI век: “Имаше в Елада един многолюден град. Княз Симеон, тогавашният български тиранин, употреби много старание, за да го завладее, но напразно бил трудът му. Тогава той измисля да сключи любов с гражданите на крепостта, уж изпратените от него като да носят известие, а изпратени били [хора] най-досетливи и твърде смели и силни. Съображавайки, те видели, че портите [крепостни] имали нездрави куки (панти] и са отделени от земята. Като забелязали това, те донесли до ушите на тиранина. Последният избрал петима храбри мъже и ги изпратил в крепостга под предлог за [някаква] служба; а пък било им заповядано да носят на пояса си отзад брадви и щом влязат в портите, да умъртвят стражата, а куките [пантите] да разсекат. Това те и направили. Когато куките били разсечени, портите паднали на земята. Тогава, като дали веднага знака, който бил тям поръчан, те направили да навлязат и ония, които тиранинът имал приготвени за това. Когато гражданите били смутени поради станалото, хората на тиранина прескочили отвътре портите и завладели града без кръвопролитие.” Cecaumeni Strategicon et incerti scriptoris De officiis regiis libellus, edit. B. Vassiliewsky et V. Jernstedt, Petropoli, 1896, p. 32₂₈—33₁₇. Cp. В. Васильевский, Советы и рассказы византийското болярина XI века, СПб, 1881, отдел, отпеч., стр. 43—45. ЖМНПр, ч. 216 (1881), стр. 284— 286. За жал в горното известие не се дава името на града в Елада. Опитът на В. Васильевски (пак там), който въз основа на несъгласуването на двете думи в заглавието — , да види в  гр.  — дн. Костур в Южна Македония, или някой друг град със същото име в Тесалия, според нас едва ли може да се приеме, защото 1) за града и крепостта е изрично казано, че се намирал в Елада, и 2) македонският град-крепост Костур влизал в българската държава още по договора от 904 г. (вж. и по-горе, стр. 337). Но горното известие е важно за нас по това, че според него Симеон сам е участвувал в тоя поход, и се напълно съгласува с известието от житието на св. Лука Нови.

397

несе няколко силни удара, отново да се яви пред Цариград и да продиктува условията на толкова много желания мир от страна на Византия. Обаче в Цариград, предугаждайки плана на Симеон и предвиждайки колко мъчна и гибелна ще бъде за слабата империя открита война със силния и страшен български цар, решили да действуват по дипломатически в случая и да се опитат по мирен начин да достигнат прекратяването на опасната войка. С воденето на тая политика бил натоварен патриарх Николай, който до самата си смърт станал главен фактор в политическите отношения на Византия с България. За това му помогнало възстановяването на спокойствието и единството в цариградската църква.

Схизмата, която бе възникнала в цариградската църква още от 906 г. по повод четвъртия брак на Лъв VI Философ и докарала бе в 907 г. свалянето и заточението на патриарх Николай, продължавала да съществува и след връщането му от Александър в 912 г. и възстановяването му на патриаршеския престол. Но особено тя се засилва през слабото и размирно управление на Зоя и нейното правителство, защото противната на Николай партия намирала поддръжка в двореца, което й давало сила да се бори с патриарха. Обаче с падането на Зоя и правителството й паднала силата и значението на тая партия, а начело в управлението на империята сега стоял роман Лакапин, който съзнавал голямата вреда от тоя раздор в църквата за вътрешното успокоение на държавата, затова бил готов да съдействува за неговото премахване. След провъзгласяването на Роман за василеопатор патриарх Николай му предложил да свика събор за окончателното решение спора за четвъртия брак и да се унищожи разколът. Съборът се състоял в Цариград през юли 920 г., на който присъствували и отцепилите се от църквата епископи. На събора бил отхвърлен четвъртият брак и били отново потвърдени старите постановления изобщо за брака. Решенията на този събор, които носят името , били приети от повечето отцепили се епископи, които отново се върнали в лоното на цариградската църква. [5]

Веднага след закриването на събора патриарх Николай разпратил писма до разни лица, в които ги известявал, че се
 

5. Вж. Н. Попов, каз. съч., стр. 182—192.

398

прекратило “господството на демона в ромейската църква” Подобно писмо той изпратил и на Симеон, в което той му събщава за “радостното известие”. “Изслушай, пише той, като верен на бога човек радостното известие, което ще изцели благочестивата ти душа, защото, макар ти да си се ожесточил срещу световната () власт на сатаната, който навява съблазън през ония, които питаеха зли помисли против твоя драгоценен за мен живот и действуваха съвършено против желанието ми, все пак аз навярно зная, че ти, когато бедствуваше църквата, към което [нещо] ти състрадателно се отнасяше, наедно с нас разделяше горчивите тъги, тъкмо ти, който почиташ Христа и бога наш, от когото ти са назначени в сегашния живот власт и здраве, а в бъдещия — спасение и безкрайна слава, защото за това ние постоянно се молим и на това се надяваме.” Може би с тия думи патриархът е искал косвено да покаже на Симеон да не разчита сега на сгодната за него схизма в цариградската църква, с унищожението на която се турил край на вътрешните размирици в империята. [6] Обаче едва ли това е било едничката цел на това писмо и едва ли то е било предизвикано от това само наистина важно за Византия събитие.

След като се избавило от вътрешното зло — схизмата, византийското правителство сега съсредоточило всичкото си внимание на външния враг българския цар. Получавайки известия за успеха на българското оръжие и за жестокостите и опустошенията, с които се придружавали българските завоевания, то почнало да се страхува не само от загубата на византийските владения на полуострова, но и за самата империя. За да отстрани тая опасност, решено било да се устрои лична среща на патриарха със Симеон, защото в Цариград мислели, че под влиянието на новото събитие ще бъде много по-лесно лично да въздействува върху българския цар. Затова патриархът, за да може да постигне целта си, в писмото се старае да спечели разположението на Симеон, като изтъква и възхвалява личните му качества. “И кой пък, преди това [т. е. войните] да се случи, пише Николай, можеше да предполага, че Симеон, който със своя велик ум и благочестие е довел бъл-
 

6. М. Дринов, каз. съч., стр. 22, Съч., I, стр. 391.

399

гарския народ до голяма слава, който най-много мрази порока, почита справедливостта и чувствува отвращение към несправедливостта, който побеждава страстите, недостъпен е за чревоугодие не по-малко от ония, които се подвизават в планините, който не сръбва вино и с нищо не се отличава от ония, които са дали обещание да живеят вън от тоя свят, освен с дадената нему от бога власт да управлява — и тъй, кой може да предположи, че такъв велик и благочестив мъж подложи ромеи и българи на такива ужасни бедствия, на безкрайно кръвопролитие и на такова опустошение” и т. н.

Освен това, като смята новата война като такава, която не е предизвикана с нищо откъм Византия, патриархът представя работата тъй, че новата война била предприета само затуй, защото Симеон считал, какво не бил достатъчно отмъстил на предишните управници на империята за тяхното безумно опълчване в 917 г. против Бългапия. Желаний ми сине, пише той, дано не вземат връх нещастията! Дано и ти, както всеки благочестив човек, който няма равен на себе си по ум между съвременниците си, несравним по благородство на душата си, дано не отстъпиш на зломислието на нищожните хора, които не струват нито бодка (обол) и заради това, че са те огорчили подобни хора, няма да питаеш вечен гняв спрямо ромейското царство, чиито много и велики благодеяния ти твърде добре знаеш, тъй като сам си ги изпитал! Какво отношение има към ромейските власти и подвластния им народ тоза, дето някакви си човечета са дръзнали да въстанат против тебе? Какво отношение има към императора, който още нищо не съзнава, това, дето хората, които са водили лошо делата му, са взели такова решение спрямо тебе. Но ти си оскърбен; ти доста отмъсти на ония, които бяха те оскърбили, и при това много повгче, отколкото те заслужаваха! Не ли, когато някой е подложил на надлежното наказание другиго, който е тъкмял да нанесе обида, той, ако не е твърде жесток, задоволява сее това; когато пък отмъщението е било твърде разнообразно, нима той може да се гневи повече и да желае още повече да наскърби оногова, който го е оскърбил? Аз тук не говоря за някой кротък и човеколюбив [човек], подобен на теб, но за такъв, който, макар да е бил жесток и необуздан, все пак ще прекратя своята

400

жестокост, ще угаси огъня на гнева си и ще сключи мир с тогова, който несправедливо е намислил да вдигне ръка. Тъй и ти, сине мой, сам прекрати гнева си, върни се пак към предишната си кротост и тури край на човекоубийствата и на другите бедствия, каквито търпят досега християни от християни.”

По-нататък Николай Мистик пише за желанието си “да се яви лично при Симеон и със собствените си уста да побеседва с него за това” — възстановяването на мира, “и за друго” — условията на мира, ако той се съгласи на “това велико и спасително за ромеи и българи дело”; при това той изказва надежда, че Симеон ще приеме предложението му, и го моли да му яви устно и писмено по задържаните апокрисиарии навярно за “благочестивото си намерение”. Освен това патриархът изявява готовност, като пренебрегва и старост, и слабост, и пътни мъчнотии, и далечина, да дойде там, дето сам Симеон поиска да назначи свиждането; но и при това патриархът отбелязва де собствено би желал да се срещне, посочвайки гр. Месемврия като място, средно между Цариград и Преслав. “И всичко, завършва Николай писмото си, което ще се каже и чуе [на срещата], ще бъде оповестено на ромеи и българи и с това войната ще се прекрати и ще се закрепи мирът, с който ще се прослави бог, а дяволът и ревностните му слуги ще се посрамят; и ще се възвеличи името ти в сегашния и бъдещия живот; и ще заживеят в спокойствие и далеч от бедствия подвластният под твоята ръка народ и народите, подчинени на империята, която с помощ божия ти е служила като учителка и пътеводителка към спасението и като възстанови предишните обичаи, ще те насочи към доброто и към най-възвишеното, ще ти даде възможност да се прославиш и по тоя качин да познаеш истинския жребий на Христа.” [7]

И тъй от страна на цариградското правителство се готвела лична среща на патриарх Николай със Симеон в Месемврия. Но как се отнесъл Симеон към това предложение?

Няма съмнение, че последните събития, които станали във Византия — падането на Зоиното правителство и обединението на цариградската църква — не са могли да не обър-
 

7. Migne, ibid., Ep. 14, col. 97—105. СБНУК, пак там, писмо IX, стр. 50—34.

401

нат вниманието на Симеон, но той, както изглежда, не им е придавал голямо значение. Сега всичките му грижи били насочени към това, как да направи византийската столица по-достъпна за себе си при предполаганото й завоевание. Българските войски, които били изпратени в Тракия в 920 г., насочили своя маршрут право на юг към Галиполския полуостров. Какво е било назначението на тия войскови части, се види от следното писмо на патриарх Николай до Роман кесаря, т. е. то е било писано между 24 септември и 17 декември 920 г. “Мълвата ни донесе (дай боже, да бъде лъжовна мълва), пише патриархът, че българите достигнали до Лампсак и причинили някакви пакости. Ако тая мълва е лъжовна, то нека се не отнесем с пренебрежение към казаното, а с помощ божия нека бъде въдворена безопасността на това място; ако ли пък е истина, то нека се приложи, колкото е възможно повече, по-голяма грижа, за да не се случи пак нещо подобно. Защото, ако е турено такова начало, те малко по малко ще се осмелят да навлязат и в самата област на Лампсак и тогава ще ни потрябва твърде голямо усилие, за да изправим работата. И тъй, нека сега всички грижи и старание бъдат насочени към това, щото при божие съдействие подобно зло да не пусне корен, след като се изпратят нататък с помощта на местните жители или хеландии, ако има, или пък поне две монери за защита и спасение на тоя пункт.” [8] От това писмо ясно става, че българските войски през есента на 920 г. достигнали до Дарданелите и се опитвали да излязат на малоазийския бряг и да завземат твърде важен пункт при входа в Мраморно море. Няма съмнение, че със завземането на Лампсак и Галиполи Дарданелският пролив би преминал в ръцете на Симеон, а Цариград би останал отрязан от другите европейски владения на Византия. Освен това и флотата на бъдещия му морски съюзник свободно би могла да проникне в Мраморно море. Но в това опитване на българите да преминат в Мала Азия не е изключен стремежът на Симеон да си облекчи достъпа към Цариград: щом заеме Дарданелите и се закрепи на малоазийския бряг, Симеон би могъл да прокара
 

8. Migne, ibid., Ep. 95, col. 301 D.

402

свободен път за войските си, за да може по-сетне, когато настъпи към Цариград, да го обсади и откъм Азия. [9]

Но щом се решавал на такова важно и заедно с това мъчно предприятие, Симеон в същото време не е могъл да не предвижда сериозни противодействия от страна на византийците, които, макар и да не водели открита война, все пак едва ли би позволили на българските войски да завземат такъв важен пункт, каквито са били Дарданелите. Но тук донейде му помогнали обстоятелствата. Тъкмо в това време, когато българските войски още отивали към Галиполския полуостров, Симеон получава писмото на патриарх Николай с предложение за лична среща. Това тъкмо предложение той и намислил сега да използува. За да отвлече вниманието на ромеите и по тоя начин да даде възможност на войските си без отпор да минат на малоазийския бряг, Симеон веднага дава съгласието си да се срещне с патриарха, но, при това трябва да се забележи, устно и, както изглежда, в неопределена и двусмислена форма с цел вероятно да провлече за някое време въпроса за мир и да може да държи ромеите в ръце дотогава, докато му трябвало. [10] Затова и бързото му съгласие било нищо друго освен един дипломатически маневр.

В Цариград, разбира се, на първо време не знаели целта
 

9. Инак обяснява целта на Симеон да се закрепи в Мала Азия Ф. И. Успенски. “Высадкой в Лампсак, пише той, в Дарданельском проливе он (Симеон) не только запер Константинополь, но и угрожал поднять против Византии славянские племена в М. Азии” (вж. Византийские владения на северном берегу Черного моря, “Киевская старина” за 1889 г., май и июнь, стр. 281). Но нам ни се струва, че надали това е било изключителната цел на Симеон в това време, когато всичкото му внимание било обърнато към Цариград. Наистина подобна цел би могла да се счита аналогична с онова явление, което се забелязва по-сетне в Пелопонес. Там в царуването на Роман Лакапин произлезли цял ред въстания на пелопонеските славяни (на милинги и езерци); но едва ли е възможно да се мисли, че тия въстания имат някое отношение към действията на Симеон, както предполагат някои историци (Дринов), още повече, че въстанието на милингите и езерците се отнася към по-късно време, около 940 г. (Ср. Rambaud, каз. съч., 269—270. , изд. 1887, стр. 98—99. К. Грот. каз. съч., стр. 213).

10. С това може да се обясни защо Симеон задържал изпратените по-рано апокрисиарии и само сега ги върнал назад в Цариград.

403

му. Обаче и при такъв утвърдителен отговор там се отнесли скептически към него. От една страна, бързото съгласие на Симеон, а, от друга, неопределенността и двусмислеността на отговора му породили както в правителството, тъй и у патриарха недоверие. Затова Николай Мистик, като се съмнявал в искреността на българския цар, изпратил му ново писмо между края на август и 24 септември, в което, като изказва голямата си радост, че Симеон приел предложението, пише: “Аз забравих старост, не обръщам внимание на слабостта си телесна и никак не мисля за пътните мъчнотии и теготи, а също и за самия труд, стига само ти да ни дадеш пълна увереност в това, че твоята прекрасна душа не е наклонна да пренебрегне нашето изнемощаване и няма да върнеш назад [без успех] това нечувано [досега] и унизително посолство, което предприема до тебе, сине мой, твоят стар и немощен баща. Аз вземам върху си посолство и за тебе, сине мой, полезно, и за ромеите не тъй тягостно и неизносно. И тъй, ако ти, както вече казах, тъй си разположен към това и от бога, и от твоето благоразумно усмотрение, и от нашата просба; ако ти колко-годе обръщаш вниманието на нашето смирение, то аз ще дойда, като хвъркам с душа и тяло и забравям и старост, и дори всичко онова, което отегчава живота ми.” За да принуди Симеон да се изкаже по-точно и определено, патриархът му посочва при какви условия би могла да се състои тяхната среща. “Ако ония предишни съблазни, пише той, се таят още в душата ти, което да не допуща бог, а така също и ония желания и стремежи (което [нещо] аз моля да оставиш настрана), които направиха нещастни ромеите и българите; ако старите помисли относно ромейското царство носиш още в себе си, то аз призовавам за посредник самия възвестител на волята на бога отца.” В заключение патриархът убеждава Симеон в името на бога да му изпрати точен писмен отговор за намерението си, “за да се не мори напразно, а след като се яви, да не произнася напусто думи за срамотите и да не послужи за посмешище на хора, които често обичат да се гаврят и подсмиват над нашите дела” [11].
 

11. Migne, ibid., Ep. 15, col. 105—108. СбНУК, пак там, писмо Х, стр. 37—39.

404

Последвал ли е след това писмо очакваният от патриарх Николай точен и писмен отговор на Симеон, ние не знаем; във всеки случай поставените от патриарха условия по никой начин не са могли да бъдат приети от Симеон, защото това би значело той да се откаже завинаги от заветната си идея и да унищожи всичко, което той бе направил дотогава за нейното осъществяване. Освен това първата смела крачка на Роман Лакапин за закрепяваме на властта — обявяването му за кесар на 24 септември 920 г. и на 17 декември с. г. коронясването му за император, доста били за българския цар да разбере, че никакви преговори няма да доведат към желаните резултати. Па и в Цариград скоро се убедили, че предполаганата среща не ще може да се устрои. Известието, че български войски се явили при Дарданелския пролив и се опитвали да преминат на малоазийския бряг и да завземат Лампсак, явно показало, че Симеон съвсем не мисли за мир. При такива обстоятелства естествено месемврийската среща, която се готвела, както видяхме, от патриарх Николай, не е могла да се състои и въпросът за мир останал пак открит.

Така свършила 920 г., а пък 921 г. едва ли е могла да донесе нещо спасително за империята. Българският цар ставал все по-опасен, а заедно с това и страхът в Цариград се усилвал. След като всички опити за морално въздействие върху него, за да го склонят на мир, не донесли никакви отрадни резултати, новият император Роман Лакапин и патриарх Николай решили сега да изменят политическата си тактика, като прибягнат към заплахи и разни реални предложения. Затова наскоро след издигането на Роман за император, вероятно в началото на 921 г., патриархът изпратил на Симеон ново писмо, в което, му съобщава, че пише “не само за мир, но и за друго нещо — за предстоящите нещастия на ромеите и българите”, защото “пак въоръжение на войски и отвсякъде сбор и движение на хиляди души, което той не може да представи”, т. е. че в империята се правели вече военни приготовления за открита война, и като му напомня “за оная проляна кръв ромейска и българска, с която се запетнила земята, когато се била захванала оная най-ужасна война между двата народа” т. е. за Ахелойското сражение, патриархът пише: “Представи

405

си какви бедствия очакват ромеите и българите! Не се гордей с това, че българите, макар много от тях и да станаха жертва на меч, все пак удържаха връх, а ромеите претърпяха немалко поражение, тъй като военното щастие не е винаги постоянно; резултатът на войната не е известен и промените в нея са многобройни; щастието преминава ту на една, ту на друга страна. Не мисли, че победата пак ще бъде твоя; но като човек имай пред вид винаги човешките дела, защото едни, които стоят, както те предполагат, на твърда почва, падат с необикновено падане; други, които се намират в критическо положение, поправят се; трети, които са одържали победа и са се прочули като непобедими, победени изведнъж погиват.” Затова патриархът подканя Симеон “да не пожелава да види пред себе си събрани в редове войски за бой, ново многобройно избиване на ромеи и българи и подновяване бедствията на предишната война, за да не се разкайва отпосле, когато в резултата й не се получи никаква полза”. “Ти желаеш слава, сине мой, богатство и славно име? Ти можеш, ако послушаш думите ми, да не отстъпваш от желанието си. Но обърни внимание на това, което казваме. Бог със своите съдби, чрез които той всичко знае, утвърди на императорския престол господин Роман, както, мисля, и ти сам вече знаеш. Свържи се с него чрез сватство, било като ожениш дъщеря за негово мъжко чедо, било като приемеш [твой] син [да бъде] жених на неговата дъщеря. [12] И кога това стане, ти няма да изгубиш нищо от копнежите, които право сочат към надлежната слава и твоята полза, нито за целия български род, нито за подчинения ти народ. Преди още ти искаше да се сродиш
 

12. В гръцкия текст това изречение гласи:

Migne, ibid., Ep. 16, col. 112, В. М. Дринов (каз. съч., стр. 22, Съч., I, стр. 391—2) го превежда: “Вступи в родство с Романом, или выдав свою дочь за его сына, или взяв его дочь в невесту себе”, което не съвсем точно предава смисъла. Симеон в 921 г. бил на 56—57 години и едва ли е мислел да встъпва в нов (трети) брак; очевидно тук е ставало дума за един от синовете на Симеон, и то за Петър, който тогава бил малолетен и поради това патр. Николай предлага на Симеон да сгоди сина си за Романовата дъщеря, вероятно също така малолетна, до тяхното съвършенолетие.

406

с императора, но тия, които трябваше да сторят това, отнесоха се лекомислено към твоето искане: сега ти имаш възможност да се украсиш с това родство. Ти искаше да станеш тъст на ромейския император, сега тебе ти се представя удобен случай за това.” А за да отстрани и предотврати каквито и да било възражения и дори отказ от страна на Симеон, патриархът продължава: “За тебе никак не трябва да се показва противно ( = противоречиво или враждебно) това, дето Роман недавна се възкачи на височината на империята, но, напротив, като имаш пред вид, че той, като да е ръководен от бога, тъй лесно като никой друг, може да се каже, беше избран на царството, ти си длъжен да се съгласиш на такъв родствен съюз. Мнозина са бивали императори, но тяхното възцаряване винаги се е придружавало с нещо непристойно за царското достойнство; а тоя, както казах, като да е ръководен от бога, достигна такава власт.” За да подкрепи тая си мисъл, Николай посочва това, че обединението на цариградската църква и прекратяването на многогодишните вълнения и смутове църковни настанали веднага щом Роман застанал начело на управлението, а в това обстоятелство той вижда, че “не без воля божия е връчен нему скиптърът на империята”, така че и “Симеон, като знае това, сега, ако иска, може да изпълни отколешното си желание — да влезе в родствен съюз с ромейския император и да бъде в единение с ромейската империя”. [13]

И тъй в Цариград мислели, че един брачен съюз между преславския и цариградския двор, който в това време би могъл да бъде сключен без опасност за императорския престол, ще може да доведе до желаната цел — сключването на мира. И наистина още в 914 г. Симеон сам посочи това средство като едничко примирително, когато той искал, както видяхме, да омъжи дъщеря си за Константин Багренородни; но тогавашното правителство го отблъсна, без да подозира, че с това то отблъсква мира между България и Византия за дълго време. Патриарх Николай, макар и да бил тогава отстранен от двореца, всичко това е знаел и сега, като искал да постави
 

13. Migne. ibid., Ep. 16, col. 108—113. СбНУК, пак там, писмо XI, стр 42—45.

407

новия император по-високо от предишните управители и да го представи като изпълнител на Симеоновото желание и чрез това да разположи българския цар, написал горното писмо по поръчка на императора до Симеон с предложение за предполаганата женитба или на Романовия син с дъщеря му, или на сина му с дъщерята на император Роман. Обаче при всичките убеждения и подканвания на патриарха Симеон отхвърлил това предложение и дори не намерил за нужно да му отговори, тъй като сегашното положение на работите във Византия никак не отговаряло на предишните му планове. Ние видяхме по-горе каква е била целта на Симеон, когато той предлагал в 914 г. да даде дъщеря си за Константин Багренордни. Само по себе си се разбира, че сега, когато Константин бил вече оженен за Елена, дъщерята Романова, и когато сам Роман станал император, то всеки брачен съюз не е могъл да му донесе никаква полза. За Симеон в даденото време, когато той владеел почти целия Балкански полуостров, когато събитията, които ставали във Византия за последните две години, отнели у него всяка надежда да получи по мирен начин непосредно влияние върху работите на империята, само война под стените на босфорската столица е могла да разреши въпроса за мир. И наистина Симеон не се забавил в същата 921 г. да тръгне направо за Цариград.

Още в началото на пролетта Симеон почнал да изпраща предните си отряди един след друг в Тракия, които, опустошавайки всичко по пътя си, дошли чак до Катасирти близо до Цариград. В това време Роман Лакапин решил, ако не открита война да поведе, то поне, доколкото било възможно, да попречи на бързото движение на българските войски или да ги принуди да се оттеглят от столицата. Изпратен бил с войска от Византия срещу тях най-добрият и опитен пълководец, доместик Пот Аргир. В същото време в Цариград ставали съвещания как да избавят столицата от приближаващата се опасност. Решено било да се опитат да купят мир под заплахи; но с отстъпчиви предложения. С изпълнението на това решение бил натоварен пак патриарх Николай, който изпратил дълго умоляващо за мир писмо до Симеон. В това писмо той описва нашироко скръбта и тъгата си за предстоящите бедствия

408

които ще постигнат и ромеи, и българи, но в същото време той заплашва Симеон, че “отново почнало движението на отрядите, отвсякъде тръгвали и се събирали купища народ, които не е известно коя страна ще ги приеме гостоприемно, кое място ще побере всичките вкупом”; при това щял да началствува и предводителствува не друг някой, а сам царят с цялата си свита: “той сам щял да бъде главнокомандуващ, сам щял да началствува над всичките, сам щял да се хване за оръжие и заедно с това щял да бъде и воин, и сподвижник, и разпоредител в сражението”. Като го моли най-настойчиво да послуша “наставленията на смирения си баща за обща полза, за добрия спомен и славното име, което Симеон се старае да придобие сега на земята и в бъдеще на небесата”, патриархът пише: “Недей жела, щото тая многобройна армия пак да се приближи към границата на България, та бащи [т. е. ромеите] да извадят мечове против децата си [т. е. българите], деца против бащите си, които всевластният Дух е свързал с такова родство; нека не пожелаем да видим оня страшен ден и оня час, в който отново земята ще се обагри с християнска кръв. Ако, както казах по-горе, е още съмнително коя ще бъде победата, във всеки случай несъмнено е това, че земята ще се обагри изобилно с кръв и сълзи като дъжд ще потекат по лицата на ромеи и българи.” Но под прикритието на тия скърби, тъги, заплахи, наставления, предупреждения патриарх Николай в края на писмото си прави следното предложение: “Ако при божия помощ мирът бъде сключен, то каквото и да пожелаеш и да поискаш от ромеите за прекъсването на войната — данък ли, или нещо друго, обяви ни; само нека твоето искане бъде изпълнимо, а не твърде тежко и непосилно. Аз пък всякога ще прося и моля и ще употребя всички средства пред сега управляващата с божия помощ ромейските дела държавна власт дотогава, докато исканото от вас не се изпълни докрай.” [14]

С такова ново предложение се обърнал патриархът от името на императора към Симеон. Между това военните действия почнали. Изпратеният против българите доместник Пот Аргир, като навлязъл в българска територия, достигнал до
 

14. Migne, ibid., Ep. 17, col. 113—121. СбНУК, пак там, писмо XII, стр. 47—51.

409

град Термопол, [15] дето решил да се спре и да чака появяването на българите. Той изпратил турмарх Михаил, син на патрици Морелеон, на рекогнисцировка; последният, като забелязал един български отряд, ненадейно го нападнал, много българи избил, но сам бил ранен и като се върнал в столицата, умрял. [16] Тоя наглед нищожен инцидент много повредил на ромеите и ускорил появяването на български войски под стените на Цариград. Симеон, научен от опит, изпратил няколко отряда за прикритие на оня път, по който в 917 г. така ненадейно се явили при Ахелой ромейските войски, и с това да запази границите на България от неочаквана опасност, а сам с главните сили, както ще видим, намислил бил да тръгне на юг право към Одрин. Обаче известието за съдбата на отряда при Термопол, от една страна, а, от друга, писмото на патриарх Николай, в което последният пише за въоръжението на многобройна армия, целта на която била уж отново пак да тръгне към границите на България, принудили Симеон да мисли, че ромеите наистина са вече потеглили по същия път. Той незабавно отделил силна войска и под началството на кавхана и миника [17] и други пълководци, като им заповядал да вървят
 

15. Това са знаменитите римски Aquae calidae, а средновековният град , , , на запад от Анхиало и югоизток от Айтос в полите на планината при с. Лъджакьой, дн. Айтоски бани. За тях подробно вж. К. Иречек, Княжество България, II, стр. 757—758. Heerstrasse, стр. 148; Archol. Fragmente aus Bulgarien, Arch.-epigr. Mitt., X, S. 168 и сл. W. Tomaschek, Idrs, S. 33—34.

16. Sym. Logoth., ibid., p. 818 = Theoph. Contin., p. 400_1–8. = Leo Gram., ibid., p. 305_9–16. Skyl—Cedr., II, p. 298_11–19, разказва, че Михаил, след като попаднал в българска засада, понеже нямало накъде да бяга, обърнал се към самозащита; много българи избил и прогонил, но сам ранен, когато се върнал в столицата, наскоро умрял.

17. Симеон Логотет предава тия две имена като собствени , както и у Теофановия продължител и у Скилица—Кедрин само във форма , а у Лъв Граматик те са съвсем изпуснати. Още А. Куник, който съвършено правилно предложи вм.  да с чете , обърна внимание, че това не са собствени имена, а български държавни титли, както това се види от обяснителните думи у Скилица—Кедрин, като за първия се дава, че бил , т. е. един от неговите велможи, за другия , т. е. първия измежду конярите. Вж. А. Куник и бар. Розен, Известия ал-Бекри и пр., ч. I, СПб, 1878, стр. 152.

410

колкото е възможно по-скоро направо за Цариград. Като преминали планините (вероятно Странджа планина), те в късо време стигнали до околностите на столицата и почнали да заплашват с нападенията си на предградския дворец при Изворите [18] и на горната част на пристанището Стена — сега Златния рог. Император Роман, като се боял да не захванат българите да опустошават предградията на столицата, наскоро събрал доста голяма войска от императорската гвардия, наемните войски и градския гарнизон и я изпратил против тях под началството на Иван ректор и с него Лъв и Пот Аргир. Към тях се присъединила и флотата, която влязла в залива и извадила матросите на вътрешния бряг на Златния рог. Сражението станало на петата седмица на великия пост, или между 11 и 18 март 921 г., на ниската равнина при Изворите: българите съвсем неочаквано нападнали на ромеите със страшен вик и устрем и ги обърнали на бяг; ректор Иван едвам се спасил на един кораб, а Лъв и Пот Аргир в крепостта; от войниците едни, за да избягнат от ръцете на неприятеля, отчаяни се хвърляли във водата, други станали жертва на меча, трети пък попаднали в плен у неприятелите. Българите, без да срещнат друга съпротива, като изгорили двореца при Изворите и опожарили всичко по Златния рог, почнали безпречно да се разпореждат в околностите на Цариград. [19]

Така почнал новият, но и последният поход на Симеон против византийската столица.

Докато българските отряди успешно действували в околностите на Цариград, Симеон решил сам да потегли в поход с главните си сили. Но още преди тръгването си от България, той изпратил по задържания при себе си патриаршески апокрисарий-монах писмо до Николай Мистик, в което той ясно посочвал целта на предстоящия си поход. В отговор на патриарховото предложение да влезе в родствен съюз с ромейския
 

18. — Живоносни извори, дн. Балъкл, отвън стените, на запад от Силиврийските порти. [В същност Пиги е дн. Касъм паша в Галата, квартал на Цариград.]

19. Sym. Logoth., ibid., 819₁₃—820₁₇ = Theoph. Contin., ibid., p. 401₃— 402₆. Leo Gramm., ibid., p. 306₆—307₇. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 299₆—300₈. Zonaras, ibid., IV, p. 58₂₈—59₁₀.

411

царски двор и на просбата му да не иска в условията за мир, ако последният бъде сключен, нищо мъчно изпълнимо и невъзможно, Симеон писал, че бил готов да се съгласи на мир, но че последният е възможен само на следните условия: “Оня, който е вече въведен на императорския престол”, т. е. Роман Лакапин, “трябва да слезе от него” и “управителите на ромейското царство и народът трябва да признаят него за свой император и господар”. При това Симеон доказвал, че тия условия колкото са възможни, толкова са и изпълними, защото той би счел за невъзможно, ако би поискал “възкресяването на умрелите [убитите] българи”. Освен това Симеон в постигането на целта си да завземе престола на ромейските императори бил дотолкова уверен, че писал: “Богу това е угодно, понеже той знае и желае да докара делото докрай.” А за да снеме от себе си приписваната нему от патриарха вина за нещастията и бедствията, които произлизали дотогава, Симеон ги отдавал на “евнусите” (така той иронично наричал управниците — любимци на Зоя), които не само отхвърлили предложението му за брачен съюз в 914 г., но още се осмелили да излязат против него. Като представял работата така и считал Роман за похитител на престола, Симеон с това тъкмо показвал, че целта на предстоящия му поход била да свали похитителя от престола и да обяви себе си за ромейски император.

Писмото на Симеон турило патриарх Николай в съмнение, защото, от една страна, той виждал в думите на българския цар желание да сключи мир, а, от друга, Симеоновите тежки условия го карали да мисли, че Симеон му се присмивал. Тъй или инак, но патриархът се надявал, че мирът е още възможен, и затова не се забавил да отговори на Симеон по същия монах. [20] Като изтъкван писмото си доколко исканията му са невъзможни и неизпълними, и като го убеждава най-настойчиво да се откаже от своите кроежи за византийския престол, патриархът му предлага очевидно по поръчка на императора, “злато, одежди и дори в краен случай част от земята” на империята като прибавка, която поне на българите може да донесе полза, а на ромеите няма да причини особена загуба,
 

20. Migne, ibid., Ep. 18, col. 121—125. СбНУК, кн. XII, 1895, писмо XIII, стр. 121—124.

412

стига само да се съгласи на мир; той го моли да предаде на забрава това, с което той бил опечален от “евнусите”, защото те за своята несправедливост и безумие получили заслуженото наказание от бога и са достатъчно отмъстени. Затова патриархът подканя Симеон, ако той наистина има намерение да възстанови мирните отношения, да “напише просто и ясно условията и да не иска нищо съмнително и невъзможно — свалянето на оногова от престола, който е от бога покачен”, и да “изпрати човек, достоен за славата му, поклонник на мира и почитател на истината”, т. е. пълномощник, какъвто щял да бъде изпратен и от ромейска страна, за да се почнат преговорите за мир. “Ако в твоето сърце, завършва патриархът, има истинско желание за мир, то доста е да се говори за това; ако ли пък веднъж се е закрепила в сърцето ти мисълта, че ти трябва да седнеш на престола на ромейското царство и, както изглежда, си получил (не зная отде) пълна увереност в. това, че уж това е богу угодно, понеже той знае и желае да докара делото докрай, то не мисли, че с войни и убийства ще достигнеш желанието си, защото свалянето на поставения от бога е невъзможно. И тъй чакай това, което, както ти мислиш, от него е определено да ти се даде.”

Обаче това писмо не заварило Симеон в България, понеже той вече се намирал в поход. Патриарх Николай, като предполагал след известието за тръгването на Симеон, че това писмо няма да попадне в ръцете му, той изпратил до Симеон друго писмо [21] със същото съдържание в главните точки, с тая само разлика, че като го призовава да му напише за спасителния мир “просто и без двусмислености”, патриарх Николай вече не споменава за водене на преговорите чрез пълномощници; той решил още един път да се опита да получи от Симеон лична среща с надежда, че при личните обяснения ще сполучи да го склони на мир. “Аз даже сам — пише той, — ако това бъде нужно, ще дойда при тебе, тъй като ти без съмнение отиваш за Ираклея или за Силиврия, и сам ще поведа преговорите за мир и ще кажа с божия помощ, че ония от вашите искания ще бъдат приети, които са възможни.” Предположението на Николай за движението на Симеон било
 

21. Migne., ibid, Ep. 19, col. 125—128. СбНУК, пак там, писмо XIV, стр. 124—125.

413

предизвикано, както изглежда, от това, че българските войски на Галиполския полуостров, като не сполучили да преминат на азиатския бряг и да завземат пролива, упътили се по северния бряг на Мраморно море към горните градове, за да се съединят вероятно с ония, които са действували при Цариград, или пък да служат като прикритие на пътя към Солун.

Обаче патриарх Николай не само получил отказ за лична среща, както ще видим по-долу, но и се излъгал относно движението на Симеоновия поход. И наистина в началото на лятото 921 г. Симеон с главните си сили потеглил на юг, но той още не бързал да тръгне направо против Цариград: той трябвало предварително да завоюва още един важен пункт — Одрин, който все още се намирал в ръцете на ромеите. Като прехвърлил Стара планина през Чалъкавакския, или Върбишкия лроход, Симеон се спуснал по долината на р. Тунджа и като достигнал до Одрин, обсадил го. Тук той разположил главната си квартира и мислел, докато вървяла обсадата, да приготви всички необходими средства за превземането на босфорската столица. Обаче интригите на византийците отвлекли за няколко време вниманието му.

Докато цар Симеон се готвел за своя грандиозен поход, който трябвало да разреши многогодишната жестока борба между България и Византия, и българският цар ставал все по-опасен за последната, византийското правителство, виждайки критичното положение на империята и съзнавайки, че за отблъскване на страшния неприятел му е нужна и външна опора, отново обърнало погледите си към Сърбия, понеже тя е била едничкият в онова време съюзник за нея, който винаги е можал да вреди и отвлича Симеон от Цариград. Затова император Роман всякак се стараел да унищожи българското влияние в Сърбия и отново да привлече сръбския княз към Византия. Но понеже Роман знаел, че на сръбския престол седял княз Павел Бранович, поставен от Симеон и при това верен и предан на българските интереси, той на първо време предполагал със силата на оръжието да прокара влиянието си в Сърбия. Наскоро след поставянето на Павел на сръбския престол той изпратил княз Захарий, сина на Прибислав (Първослав) [22], когото имал
 

22. Захарий бил внук на Мутимир и син на Прибислав (Първослав), по-

414

при себе си, като го снабдил вероятно с нуждите средства за да отнеме престола от Павел. Захарий обаче нямал успех: той бил победен, пленен от Павел и изпратен в България. Но тая преданост на Павел към Симеон продължавала недълго. Докато патриарх Николай се стараел със своите умоляющи писма да склони българския цар за мир, Роман направил място за своите интриги: той сполучил да се споразумее с Павел и да го настрои враждебно към Симеон. Но докато Симеон се намирал в България, Павел не се решавал да обяви своята, враждебност открито, понеже и него би могла да постигне съдбата на предшественика му Петър Гойникович. Затова той чакал според уговорката с Роман Симеон да тръгне с войските си към Цариград и да почне войната с Византия. И наистина според Константин Багренородни на четвъртата година от князуването си, т. е. през есента в 921 г., когато Симеон вече стоял с войските си под Одрин и го обсадил, Павел внезапно изменил приятелските си отношения към българския цар на враждебни. Щом узнал за отпадането на Павел, Симеон, веднага дал войска на Захарий и го изпратил в Сърбия, за да свали Павел, но при условие, че ще остане верен на българите. В Цариград очевидно се надявали, че тая внезапна измяна на Павел ще извика българския цар от пределите на империята и сръбските работи надълго ще отвлекат вниманието му от столицата. Но Симеон тоя път лесно се разправил със сърбите : Захарий победил Павел и завзел сръбския престол. [23]
 

стария брат на Брана, следователно братовчед на Павел. Как е попаднал той в Цариград, не е известно. К. Грот предполага, че “той сам като син и наследник на законния княз търсил покровителство и помощ у византийския император, но може би и последният да го е извикал повечето за собствени цели”. К. Грот, каз. съч., стр. 193, бел. 3.

23. Const. Porphyr., ibid., cap. 32, p. 157 казва, че , a по-нататък пише:

Съпоставяйки посочените и в двете места “три години”, не е мъчно да се убедим, че отцепването на Павел е станало след изтичането на пълни три години или през четвъртата година от князуването на Павел, който бил покачен на сръбския престол от Симеон веднага след Ахелойския бой, т. е. през есента на 917 г. или началото на 918 септемврийска година, следователно нашето събитие е станало след изтичането на 921 септемврийска година или в началото на 922 г., т. е. през есента 921 яну-

415

Макар сръбското въстание и да било скоро усмирено, обаче опитът на Павел Бранович за отцепване силно подействувал върху Симеон. Като е знаел, че това е дело на византийски интриги, той, възмутен от двуличната политика на ромейските управници, които, от една страна, го умолявали за мир, а, от друга, се стараели да въоръжат срещу него най-верните му и предани съюзници, решил да скъса сношенията, си с Цариград и отговорил веднага на патриарх Николай с едно сърдито и дръзко писмо. Както видяхме, патриархът вече на два пъти залагаше да се сдобие от Симеон с лична среща, но той може би никога тъй силно не се е надявал да я получи както сега поради отцепването на Сърбия. Обаче Симеон побързал веднага да разбие надеждите му. В писмото си той ясно му доказал, че разбира към какво се стреми Византия, но че подобни действия от нейна страна никога няма да доведат до мирни резултати. Той не само отхвърлил всяко съгласие за мир, но дори открито заявява, че никаква среща няма да го убеди в това при подобна политика на византийския император. Симеон право заявявал на патриарха, че тоя нищо няма да достигне от това, за което се блъска и за което се е решил да вземе върху си мъчнотиите на пътуването. Освен това, за да го накара окончателно да се откаже от мисълта за среща, Симеон му писал, че нито старостта му няма да го трогне, нито пък присъствието му ще го склони на мир, а, напротив, предупреждавал го, че няма да изкаже никакво разположение към него и неговото приемане с нищо няма да се отличава от приемането на другите пратеници, които са идвали досега при него; при това Симеон, като да иронизира патриарха, писал, че ако дори последният предприеме пътуването си, но подобно на апостолите, които са отивали на проповед несигурно и не са знаели за резултата от пътуването си, нека се надява да получи за трудовете и страданията си висше мъздовъздаяние.

Оскърбен от това писмо, патриарх Николай не се забавил да отговори на Симеон. В дългото си писмо [24] той го укорява
 

арска година, тъкмо когато Симеон вече стоял под Одрин. Ср. Дринов, каз. съч., стр. 51, Съчинения, I, стр. 420. К. Грот, каз. съч., стр. 187 и 193—194.

24. Migne, ibid., Ep. 20, col. 128—137. СбНУК, кн. XII, писмо XV, стр, 129—134.

416

и порицава за крайното неуважение към просбите на стария “баща-архиерей” и за пълното пренебрежение на трудовете и страданията му. Но особено силни и с дълбоко убеждение са думите, с които патриархът, ако и донейде софистически, доказва, че Симеон, като прокарвал правилно сравнение на трудовете и страданията на апостолите с неговия труд и страдание, с това същото вече потвърждавал, че желанието на патриарха да предприеме пътуване в полза на ромеите и българите, както и отиването на апостолите на проповед, излиза от волята и желанието на самия бог и че той ще получи също такава награда, каквато са получили и апостолите; оттука Николай логически извежда, че ако повелителят на небето и земята одобрява желанието му и въздава награда за него, то още повече Симеон като човек, който е получил властта от бога, длъжен е да признае справедливостта на неговото желание и да награди трудовете и страданията му с мир между ромеи и българи. При това, като посочва въстанието на Гайна готски и успеха от личната му среща с Иван Златоуст, патриархът укорява Симеон, че той се туря по-долу по снизходителност и кротост от тоя необразован и груб варварин, понеже отхвърля предложението му да дойде на свиждане, и го заплашва с това, че той ще изгуби славата си не само пред съда на историята и потомството, но дори на съвременниците, “защото, ако не всички, то много от неговия [Симеоновия] народ и род, както чувал патриархът, порицават непрестанната война и охкат под станалото”. Но наред с тия порицания и укори Николай след такъв един груб и решителен отговор от Симеон, като не искал повече да се унижава и да става за присмех, решил направо да му пише, че се отказва занапред от намерението си, но заедно с това той го моли “да прави в тоя живот това, което ще го покаже свободен от всяко порицание и ще го причисли към блажения живот на светиите”.

Симеон в писмото си до Николай споменавал за някаква си обмяна. Няма съмнение, че тук се има пред вид обмяна на пленници-българи, и то ония, които били взети при неочакваното сражение при Термопол. [25] Какво е принудило Симеон да иска тая обмяна, трудно е да се каже; може би той се е боял да
 

25. Вж. по-горе, стр. 408—409.

417

не би пленените българи, облагодетелствувани и одарени от Роман, да му изменят и чрез това да му напакостят в по-нататъшните действия или пък той е искал да отвлече вниманието на цариградското правителство временно с протакането на обмяната, докато му е било потребно за своите цели. Както и да било, но Симеон получил съгласие от Цариград. “Като се бои от бога, пише патриархът, и се срамува от бъдещите поколения, ромейското правителство е съгласно; но все пак размяната ще стане по закона за произвеждане на размените. Затова ще трябва няколко [лица] от вас да дойдат тука и от своя страна ще се явят при вас и ромеи, тъй че при общо обсъждане как трябва да се разменим, ще стане размяната и при това тъй, че тя да бъде сгодна и полезна както за ромеите, тъй и за българите.” Дали тия пълномощници са се срещали и изобщо дали обмяната на пленниците е станала, засега остава неизвестно. Така изминала 921 година.

На следващата 922 г. Симеон, като отстранил, както изглежда, всички пречки, решил да пристъпи към приготвяне на необходимите средства за завоеванието на Цариград. След като усмирил въстанието в Сърбия, той под Одрин не останал в бездействие. Надали може да се мисли, че всичкото му внимание е било съсредоточено върху обсадата на Одрин. Няма съмнение, че Симеон, имайки под ръка голяма и силна войска, лесно би могъл да превземе тоя град и не чакал би неговото предаване тъй дълго, ако би той искал в скоро време да свърши с него. Обаче тая огромна армия назначена била не за обсадата на Одрин, а за друго много по-важно и по-сериозно предприятие, което още му предстояло — за обсадата на Цариград. Симеон не бързал в движението си към столицата, защото още не бил изпълнен планът му относно завоеванието на Цариград.

Ние видяхме по-горе, че Симеон още в 919 г. бе решил, че да тръгне право за Цариград ще бъде възможно само тогава, когато завоюва и присъедини към държавата си другите византийски владения на полуострова, и че крайната си цел, т. е. завоеванието на босфорската столица, ще постигне само с помощта на някой морски съюзник. [26] В даденото време пър-
 

26. Вж. по горе, стр. 392—393.

418

вата част от неговия план била почти свършена. Наистина опитът на българите да преминат и да се закрепят на малоазийския бряг при Дарданелите, което също така е влизало в плана му, свършил с несполука, но затова пък целият Балкански полуостров още в 920 г. се намирал в ръцете им : в западната му част българските завоевания се простирали чак до Пелопонес, а в източната — цялото северно прибрежие на Бяло море на изток от Струма, целият Галиполски полуостров и европейските брегове на Мраморно море били окупирани в 921 г. от български войски; в същата година силни отряди българи стояли пред самия Цариград, а сам Симеон с главните си сили обсадил Одрин. Такива били успехите на българите, когато Симеон решил да пристъпи към изпълнението на втората част от плана си, т. е. да си намери съюзник, който да владее силна флота.

Неговото внимание се спряло на африканските араби, които въпреки това, че в 914 г. сключили, както видяхме, съглашение да помагат на Византия срещу един ежегоден доста голям данък, не се задоволявали вече от него и от 918 г. почнали отново да нападат на византийските владения в Италия. [27] Към техния халиф ал-Махди от династията на Фатимидите се обърнал Симеон чрез специално пратеничество с предложение за съюз против Византия на следните условия: 1) халифът трябва да изпрати флотата си към Цариград, а Симеон в това време ще пристигне през Тракия със своята армия и като се съединят по тоя начин и двете сили — сухопътна и морска, ще обсадят столицата от суша и море и 2) след завоеванието на Цариград богатата плячка ще бъде разделена по равно между съюзниците, обаче арабите ще се върнат в земята си,. а пък столицата ще остане за Симеон. Когато българският цар изпращал това пратеничество с горните предложения и условия, той преследвал две цели: 1) да разстрои опасния за него съюз между Византия и фатимидския халиф и 2) като е знаел враждебните отношения на африканските араби към Византия, обещавал им византийските владения в Италия и Сицилия, за да ги привлече на своя страна. Българските пратеници отпътува-
 

27. А. А. Васильев, каз. съч., II, стр. 213, 217—218, 220.

419

ли тайно за Африка, [28] като са заминали вероятно от някое българско пристанище на Адриатика.

За да прикрие своите сношения с фатимидския халиф, Симеон се стараел всякак — и косвено и непосредно — да отвлича вниманието на византийците. Най-първо той се заловил да окупира всички градове-крепости, които се намирали между Одрин и Цариград. Ето какво четем за участта на град Виза в житието на св. Мария Нова — светица, която живяла, подвизавала се и умряла в тоя град. [29] “Българският княз Симеон, след като тръгнал в поход против ромейската [държава], [30] опустошил цялата Тракийска област, като изтребил всичко до самите стени на Цариград и повечето градове сринал наравно със земята. Поради това жителите на Виза, като не можели повече да остават в нея, стеснявани [изтощавани] цяло петилетие, като улучили удобно време, напуснали града и си отишли, след като с огън обърнали всички къщи в пепел.” Визенци избягали отвъд Странджа планина на изток от град Мидия. Когато Симеон завзел Виза и я намерил пуста от хора и къщи, той заповядал да бъдат сринати до основа обхванатите от огъня стени, а земята да бъде разорана и засята, което наистина
 

28. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 365_6–16. А. А. Васильев, каз. съч. , стр. 220—221, отнася тоя факт към 924 г. Обаче ако се съди но Симеоновите отношения към Византия в това време според преписката на патр. Николай, изпращането на българските пратеници в Африка не може да се отнесе по-късно от 922 г. и не по-рано от средата на тая година.

29. Това житие под наслов:  се намира в един ръкопис от XIV век в библиотеката на лаврата “Св. Атанасий” на Атон под К. 81. По тоя ръкопис съобщи съдържанието му и даде in extenso отделни пасажи , ; същото направи и Г. Баласчев, Новые данные для истории греко-болгарских воин при Симеоне, ИРАИК, т. IV (1899), стр. 189 и сл., по препис, направен от същия ръкопис, обаче в текста у Баласчев (стр. 193) Симеон се нарича , а душата му  (стр. 197) — думи, които не намираме в текста у Гедеон (стр. 298 и 300); следователно те са прибавени от новия преписвач на житието за Рус. археолог. ин-т, затова ние ги изпущаме. Житието според Гедеон било написано в края на Х или началото на XI век (стр. 295), а Баласчев определя не по-късно от походите на руския княз Светослав в България (пак там, стр. 203—205).

30. В гръц. текст стои: ; очевидно тук е пропуснато съществителното при члена , вероятно .

420

станало. Когато пък влязъл във Виза и намерил в нея само една черква небутната от огъня, тръгнал на оглед, като определял едни [черкви] за житници [складове], други — за живелища, а трети — за конюшни. Като дошъл в черквата на светицата и хвърлил очи към раклата (в която лежали мощите й), той [Симеон] попитал присъствуващите чия е тя. Като му разправили и разказали за извършваните от лежащата в нея чудеса, той заповядва да бъде тя [раклата] отворена. Но когато я отворили, изведнъж излязъл пламък и всички изплашил. Като видял това, Симеон заповядал на близките си съвсем да не бутат черквата, а на свещениците разрешил да служат литургия всекидневно. След като поселил в тоя град някои от близките нему и за началник на крепостта при него назначил някой си Вулий, [31] заминал си, за да постави гарнизони така също и по другите тракийски градове. [32]
 

31. Г. Баласчев, пак там, стр. 219, приема, че това е собствено име. Обаче не подлежи на никакво съмнение, че тук имаме изопачение на прабългарската  и  в надписите от IX век, както показва и имен. пад. , която у визант. летописци взема форма  и  у Конст. Багренородни в израза , защото византийците често бъркат титлените имена със собствени, като напр. ,  вм.  па дори и . Bж. J. Marquart, Die Chronologie der alttrc. Inschriften, Leipzig, 1898, S. 41—42, под черта. Ср. тук стр. 409, бел. 16, стр. 458, бел. 2; и 481, бел. 19. По-скоро тук може да се мисли, че е изпусната , защото се казва, че там били поселени някои от близките на Симеон.

32., пак там, стр. 298—299. Г. Баласчев, пак там, текст, стр 193—194, неточен превод, стр. 197—198. Че изложените тук факти се отнасят към 922., се установява от самия гръцки текст, дето се чете:

Тук изречението  очевидно трябва да се разбира в смисъл, че визенци не са могли да останат повече в града си, защото или не са искали да дочакат съдбата на другите тракийски градове, или пък те вече са изпитали ударите на българските войски, които били изпратени в Тракия в предната година. Затова изречението  по никой начин не може да се разбира, че визенци били обсаждани от българите цели пет години преди изселването им, защото в такъв случай 1) те едва ли биха могли така масово да напуснат града и да го опожарят и 2) ако те са улучили удобно време да извършат изселването, то това значи, че те са се решили на такова предприятие, когато в околностите на града е нямало български войски. Очевидно, че второто изречение пояснява смисъла на

421

Едновременно с окупацията на тракийските градове-крепости българската войска, която стояла при Цариград, получила заповед да нападне столичните предградия. Така през юни 922 г. българите се упътили към двореца на св. Теодора [33] и без да срещнат съпротива, нападнали го и го изгорили. Предполагайки, че това е било начало на нови военни действия против столицата, Роман Лакапин веднага събрал началниците на гарнизона и успял дотолкова да ги въодушеви със своята реч, че те решили на драго сърце да положат костите си за империята и християните. Ромеите нападнали българския лагер в тил и изклали всички, които там се намирали. Щом узнали за това, българите се върнали в лагера и веднага завързали бой с ромеите. При всичката си отчаяна храброст последните били разбити и обърнати на бяг, та едвам се спасили зад Влахернската врата. [34]

Наскоро след това сражение под стените на Цариград Симеон изпратил в столицата две писма едно след друго до патриарха и до императора. [35] Първото писмо, адресирано до патриарх Николай, било дотолкова обширно, че последният се
 

първото, т. е. че визенци не са могли да остават повече в града затуй, защото те не искали да бъдат измъчвани ( не значи само “да бъде някой обсаждан”, блокиран, но има и по-широко значение “да бъде някой в крайно стеснено положение, измъчван” и по друг начин) в течение на цели пет години, т. е. докато е траела окупацията на Тракия от българските войски до 927 г. Но понеже в края на нашия разказ (пак там, стр. 197) се отбелязва, че визенци се върнали в родния си град () само след като бил сключен брачният съюз с българите и мирни отношения настанали между последните и ромеите, т. е. в 927 г. при цар Петър, то ясно става, че изселването на визенци, а оттук и окупацията на тракийските градове-крепости се отнася към 922 г.

33. Дворец и църква “Св. Теодра” се намирали при Юстиниановия мост над рекичката Варвизе, която течала отвън Влахерните при Космедия. Предполага се, че тоя дворец е идентичен с двореца на св. Мамант (вж. В. Н. Златарски, История на българската държава, I, 1, стр. 274), който заменили в ново време султанските кьошкове при Сладките води. Г. Ласкин, О древностях Константинополя, стр. 198.

34. Sym. Logoth., ibid., p. 821₁₂—822₉. = Theoph. Contin., p. 402₂₂— 403₁₉. = Leo Gram., ibid., p. 307₁₀—308₁₅. Skyl.—Cedr., ibid., II, 302₂₁—303₁₄.

35. За съдържанието на тия две писма се научаваме от 21 (XVI) на Николай Мистик до Симеон, които се отнасят така също към 922 г. (вж. по-долу).

422

отказва да отговори на всяка част отделно, защото се боял да не напише цял том. Най-първо в него Симеон уверявал патриарха, че подражавал на божието смирение, защото той повикал някой си “смирен мъж” и “не счел недостойно за себе си да се разговаря лично с тогова, който бил поставен много по-ниско от неговото славно величие”. Кой е бил тоя смирен мъж и защо е идвал при Симеон, не може да се разбере от отговора на патриарха; може би това ще да е бил пак някой монах-куриер на Николай. По-нататък Симеон писал, че подражавайки на божието смирение, той желае да сключи мир, но при това не пропуснал да спомене и тоя път за претенциите си върху императорския престол, защото писал, както и по-рано, че “бог желае, щото той да завладее ромейската власт”, и че “всичко, което е извършено от него, той е направил от любов към съгласие и запазване на мира”. Затова той искал да му се изпратят апокрисиарии, от които да може да узнае намерението на императора и сената и чрез които да почне преговорите за мир.

Това писмо крайно изненадало патриарх Николай и той побързал да му отговори с цел да се убеди в искреността на Симеоновите думи. Като изказва задоволството си, задето се явило желание да сключи мир, патриархът все още намира, че неговото “писмо съдържало много неясности и теглело ту насам, ту нататък”, защото “той нападал чужди владения — владенията на своите родни отци, и се стремял към привилегиите на оная царска власт, която поваля всяко племе пред нозете си; нито един народ, откак е станала известна ромейската мощ, не е могъл да се похвали, че ромеите са прекланяли врат пред него”. Николай му доказва, че мирът, който той иска, ще може да настане “само след като сложи оръжие, кръвопролитието и бедствията на пленените се прекъснат, сълзите на вдовица и сираци се спрат, когато изчезне страстта към користолюбие и желанието да се завладява чужда собственост”. . . “Това е истински мир, пише той, който е в сила да възвиси не заблуда [измама ], а прекратяване на войната, спиране на кръвопролитията, доволство от честта и властта, които са ти дадени от бога и оставени от прадедите, запазване на границите, които са установени от отците ти, и на сключе-

423

ния между ромеите и българите мир, след като познахте Христа и бога. Ако ние мислим така, тогава наистина дори сам дяволът с цялото си войнство не ще бъде в състояние да отвърне нашия с тебе мир. Но ти казваш: бог желае, щото вие да завладеете ромейската власт. Лъжливи кроежи, непристойни мисли, неизвестно по резултата си предприятие!” Като се отказва да отговоря на всяка част от писмото на Симеон, патриархът го подканя да си спомни за онова старо време, когато съществувал “прекрасен и свят мир” между ромеи и българи и за добрите резултати от него; да си спомни и за страшния съд и големите отговорности пред него за своите действия. Що се отнася до исканите от Симеон апокрисиарии, патриархът пише: “Било би, мили ми сине, по-просто и вън от всяко подозрение да се изпратят назад задържаните от вас [апокрисиарии] и чрез тях да ни обявиш за решението си и ако не и двамата, то поне единият с някого от вашите и тогава само ще бъдат изпратени други, които ти по-преди бе намислил да искаш. Засега задръжката на по-рано изпратените не дава възможност да се изпратят други. И тъй като ходатаят Христос и бог наш наистина е сложил в душата ти искрено желание за мир, нека бъдат изпратени назад задържаните или пък един от двамата наедно с пратеник от твоята велеславна власт; когато те уредят работата и ни донесат условията, които вие ще им съобщите, тогава ще бъдат изпратени и оттука хора, които да възвестят намеренията на нашия от бога венчан император и на сената.” [36]

След получаването на горното писмо Симеон, без да отговори на патриарха, като узнал настроението в Цариград, наскоро изпратил друго писмо до императора, т. е. до Константин Багренородни, но не до Роман Лакапин, защото Симеон не го признавал за законен император. То съдържало, както изглежда, искрени уверения от страна на Симеон за неговото намерение да прекрати войната и да сключи мир, без да споменава нещо за условията или за своите властолюбиви претенции; в това писмо, както и в онова до патриарха, българският цар пак искал да се изпрати при него “човек надежден и истино-
 

36. Migne, ibid., Ep. 21, col. 137 В—148 А. СбНУК, пак там, писмо XVI, стр. 138—144.

424

любив”, който да му съобщи начина за сключването на мира и за това, как императорът и целият му сенат се отнасят към предлагания мир. На това писмо обаче отговорил не императорът, а пак патриархът. “Ние, пише той, случайно прочетохме писмото ти до императора и от него узнахме за твоето прекрасно намерение и за това, че по божие изволение твоята човеколюбива и кротка душа има намерение да прекрати войната, да тури край на убийствата и кръвопролитията и да възобнови онзи мир между ромеи и българи, който е дарувал Христо с и бог наш.” Той благодари на бога, задето той вложил на Симеон такава мисъл, и го моли “да всели в почтената му душа повече миролюбие и да позволи на ромеи и българи да се наслаждават от спасителните плодове на мира”, и се надява, че “мисълта за мир постоянно, както и в дадения момент, ще се проявява в сърцето на Симеон и по тоя начин винаги ще го просветява”. Тия думи на патриарха ясно показват, че той след получаването на Симеоновото писмо до императора не само се уверил в искреността на българския цар да сключи мир, но и уверил в това и императора, и сената, които “вече взели решение [т. е. да влязат в преговори] и имат намерение да го изпълнят”, защото тук той видял в обръщането на Симеон с предложение за мир аналогично на онова в 913 г. Симеон и сега, както и тогава, изпраща до императора писмо, в което без всякаква враждебност и претенции изказва желание да сключи мир и моли да му изпратят апокрисиарии. Такава неочаквана промяна припомнила на патриарха за внезапното отстъпване на Симеон от Цариград в 913 г. Затова във второто си писмо патриархът вече не пише, че изпращането на апокрисиарии е възможно само тогава, когато Симеон върне назад задържаните от него, а право го известява, че той праща архиерей “своя син”, възпитан и ръкоположен от самата му ръка; при това прибавя, че той изпраща тъкмо тоя човек, за да “няма повече никакви недоразумения”, т. е. че присъствието на “сина” му напълно може да замени самия патриарх и затова въпросът трябва да се разгледа и реши окончателно. Но при това Николай заклева Симеон в името на самия владика на всичко, царя и бога, да не задържа пратеника-архиерей повече от 15 дена, но след като му съобщи всичко, как-

425

ното мисли за мира, подир изтичането на 15-тия ден да го отпусне назад без огорчения и спънки. [37]

Симеон тъкмо това и желаел. Нему му трябвало да почне само преговорите, за да ги проточи до завръщането на пратениците му от Африка, после да обяви на Византия неизпълними за нея условия, отново да почне войната и да потегли наедно с морския си съюзник за Цариград. Дохождал ли е при Симеон гореспоменатият архиерей и какъв е бил резултатът от преговорите, ние не знаем; във всеки случай както патриарх Николай, тъй и византийското правителство трябвало да се разочароват в надеждите и очакванията си, защото падането на обсадения Одрин, което се случило наскоро след това, [38] явно им показало, че всичко това от страна на Симеон било нищо друго освен хитрост и че той не е мислил за мир.

Обсаден от войските на Симеон още в началото на лятото 921 г., Одрин, като не получавал никаква помощ нито от Цариград, нито от друго място, понеже бил отвсякъде отрязан, държал се, доколкото имал възможност. За обсадата и падането му византийските летописци разказват следното: “Симеон, българският княз, заобиколи града с всичката си войска и като го обложи с як окоп, почнал обсадата. Но когато жителите почувствували голям недостатък от хляб и страшен глад ги замъчил — защото нямало откъде да набавят храна, те, принудени от оскъдията, предали се на българите заедно с войската, която Симеон изловил и заковал във вериги и след като ги удостоил с хиляди оскърбления, избил ги с ужасна смърт, свойствена на неговата сурова и жестока душа.” [39] Такава една постъпка, такава безчовещина на Симеон (ако е възможно да се вярва на византийците) съвсем не отговаряла на настроението му — да подражава на божието смирение, никак не говорило в полза на това, че всичко това той правел
 

37. Migne, ibid., Ep. 22, col. 148—149. СбНУК, пак там, писмо XVII, стр. 144—145.

38. Че падането на Одрин се отнася не към 923, а към 922 г., вж. СбНУК, пак там, стр. 153—154. [Вж. Г. Острогорски, Историjа Византиjе, Београд, 1959, стр. 255, който продължава да се придържа към 923 г.]

39. Sym. Logoth., ibid., p. 823_10–20. Theoph. Contin., ibid., p. 404₂₂— 405₇. = Leo Gramm., ibid., p. 309_10–18. Skyl.—Cedr., II, p. 302₂₁—303₁₁. Zonaras, ibid., IV, p. 59_13–18.

426

“от любов към съгласие и спазване на мира”. С тая постъпка Симеон, макар и да писал малко преди това за мир, ясно показал, че той никак се не стреми към оня мир, за който патриарх Николай бе писал, че “не се домогва до чуждото, не напада на ония, на които би трябвало най-малко [да напада], не повдига ръце към оръжие, не дава повод за война, не се радва на кръвопролитие и не умее да пленява”. Но падането на Одрин било важно за ромеите не само защото то разкрило хитростта на Симеон, но и защото то увеличило страха пред българите. Одрин бил последната крепост, която още задържала българския цар да не потегли към Цариград; но с падането му пътят за столицата бил вече открит за Симеон. В Цариград сега не можели да очакват нищо друго, освен да видят Симеон под стените му. Трябвало да се помисли за отблъскване неминуемата опасност, към което и побързали да пристъпят.

Изплашени, от една страна, от известието за падането на Одрин, а, от друга, оскърбени от хитростта и измамата на българския цар, патриарх Николай и Роман Лакапин решили да се опитат със заплахи, ако не да го принудят на мир, то поне да задържат още за някое време очакваното нападение на столицата. Като искал да припомни на Симеон доколко гибелно било за България нашествието на маджарите в 895 г., което го накарало без време да сключи мир с Византия, Николай Мистик му изпратил веднага ново писмо, [40] в което той писал: “Огромно нашествие, доколкото аз мога да разбера, при царското старание или е приготвено, или пък ще бъде приготвено против вашата власт — нашествие на руси и с тях печенеги, па още алани и западните турци, които всички единомислено се съгласили да вдигнат война против тебе.” Когато се научил за тия приготовления, патриарх Николай, смутен и съкрушен твърде много за предстоящите кръвопролития според думите му, убеждавал “властвуващите по божия милост над ромейския народ” да не допущат нашествието на тия народи против българите; да бъдат дълготърпеливи, без да гледат на злините, нанесени от българите; да не се предават до такава степен на
 

40. Migne, ibid., Ep. 23, col. 149—157. СбНУК, пак там, писмо XVIII, стр. 149—153.

427

злоба и омраза, ако и под предлог, “че се бранят от българския народ, но всякак да се стараят да внушат на племената, живеещи в безбожие, че те изтребват с името на Христа и бога наш наречените братя и синове, ако и те [последните] чрез губителните клевети на дявола да са станали врагове и неприятели”. На тия думи боголюбовите ромейски императори не възразили нищо и не настоявали за такава защита против българите, които причинили толкова злини на ромейската власт, но изказали наклонност към отколе желания от тях мир и казали на патриарха следното: “Отче и пастирю на стадото Христово Каквито бедствия и да ни е причинил българският народ, ние няма да отстъпим от собственото си решение; ние не държим сметка за проляната от тях [българите] кръв на нашия народ и другата всепогибел (), която те, подбуждани от лукавия демон, са причинили на нашите поданици, но ние не причисляваме [към това] оня преврат (), който ние издържахме през толкова години при изгонването на отблъснатите вече племена, нито пък ония [преврати], на които още ще трябва да се подложим. Но понеже ти имаш желание да молиш нашата царска власт за това, то ако искаш, извести му, че наместо война и убийство ние желаем мир, и ако ти сполучиш да го убедиш със своите думи, то ние няма да противоречим на просбата ти.”

Като подкрепя горните думи с личната си молба към Симеон да погледне на благото на мира, да обърне внимание, върху спасението на своя народ, “да не остава при губително съперничество, да не предпочита убийства, кръв, овдовяване безчадие, с една дума, опустошението на земята пред ония добри и приятни дела, каквито изтичат за ромеите и българите от мира”, патриархът по-нататък пише: “Знай, повтарям, че ако аз колко-годе съм разбрал смисъла на царското движение против вас, то те [императорите] няма да престанат да подбуждат за вашето погубване всеки народ; и турци [маджари] и алани, и печенеги, и руси и други скитски племена дотогава, докато те не изтребят българския народ съвършено. Аз не зная защо би било съмнително моето предположение, че тяхната [на императорите] всекидневна усърдна грижа няма да се осъществи на дело.” Въпреки това колебание в достоверността

428

на съобщеното от него известие, в последните думи на патриарха ясно прогледва старанието му да накара Симеон да повярва на думите му. Затова патриарх Николай повтаря: “И сега още христолюбивият император е готов с връзките на мира да се съедини с тебе като със син и брат и с благодарност да направи всичко, с което би съумял да удовлетвори твоята власт съгласно със здравия разум. Няма обаче ние да упорствуваме в гибелните си намерения и няма да предпочетем въоръжението и войната пред едно множество от племена, които са готови или душата си да положат, или всеобщо да изтребят българите.” Като му напомня, че не е известен изходът от войната и че няма да избегне божието справедливо наказание. Николай съобщава на Симеон, че известният ренегат Лъв Триполит. който от 904 г. след превземането на Солун [41] се прославил като непобедим и се хвалил, че ще превземе и Цариград, скоро преди това в същата 922 г. претърпял страшна катастрофа на о-в Лемнос, като получил справедливо божие наказание след 17 или 18 години за своите суетни мечтания. [42] В заключението си патриарх Николай моли бога да не постигне и Симеон същата съдба, но да му бъде внушено и сам насочен към желания мир, та заедно с това и българите “да се отвърнат от войната с ония, които са тръгнали или имат намерение да тръгнат против тях”.

С такива заплахи мислели в Цариград да въздействуват върху Симеон, за да отклонят неговото нападение на “столицата. Но Симеон, както се види, разбрал, че това са само едни заплашвания, защото надали Византия в даденото време е била в сила да изпълни предприятието, за което патриархът го предупреждавал, па не й позволявало и крайно разстроеното положение на финансите й. [43] Но в същото време той не тръгнал веднага след падането на Одрин за Цариград: той чакал връщането на пратениците си от африканския халиф. Обаче как се отнесли в Цариград към бавността на Симеон? Дали там са мислели, че тя била извикана от заплахите, остава засега неизвестно. Но от това, че патриарх Николай отново се обръ-
 

41. Вж. по-горе, стр. 323 и сл.

42. А. А. Васильев, каз. съч. , II, стр. 219.

43. М. С. Дринов, каз. съч., стр. 25; Съчинения, I, стр. 394.

429

ща към него с писмо, [44] се види, че там са очаквали нещо от тая бавност. Патриархът, като да забравил съдържанието на последното си писмо, старае се в новото писмо да придобри Симеон и отново да се опита да почне преговори за мир. Затова, като начева със своята “постоянна грижа за спасението и славата на Симеон”, “за взаимното отдъхваме на ромеите и българите” и “за прекратяването на бедствията, от които не само сегашният живот на двата народа се затъмнява, но и бъдещият се отчуждава от собствения си жребий”, патриархът се обръща пак към него с просба и молба, дори като “припада към коленете му, да изслуша просбата му, ако и късно, и да я не пренебрегне”. Ясно става, че Николай Мистик с това свойствено нему смирение се опитвал да застане в същото положение в сношенията на Византия и Симеон, както и по-рано, т. е. в положение на посредник, защото той искал, докато бил още жив, да види мир между ромеи и българи; ясно е, че с общи разсъждения за неустойчивостта на човешкия живот и за това, че смъртта не е разборчива, че не само “остарелите, но и пълните със сили в най-цветуща възраст падат под косата на смъртта” — ясно е, че патриархът Николай, предполагайки какво бавността на Симеона е предизвикана от нерешителност и колебание да тръгне към столицата, искал да се възползува от това и се старае нравствено да въздействува върху българския цар и да покаже, че още е възможно, ако той поиска. да отклони готвената против него опасност. Той дори се старае да го оправдае и да снеме от него вината за бедствията от предната война, като се съгласява с мнението му, че всичката вина лежала върху предишните управници на империята, безумието на които собствено и предизвикало оная война, но на които Симеон “ стократно вече отплатил за онова, което той претърпял от тях”. Затова в името на духовното родство между ромеи и българи, което са създали не плът и кръв, а всесветият Дух, патриархът го умолява да прекрати войната и го приканва да възобнови мира.

Едновременно или наскоро след горното писмо на патриарх Николай и Роман Лакапин така също се опитал да из-
 

44. Migne, ibid., Ep. 24, col. 157—161. СбНУК, пак там, писмо XIX, стр. 160—162.

430

ползува бавенето на Симеон и да го склони на мир. Като искал да покаже пред Симеон нравственото величие и сила на империята и чрез това да го принуди да спре очакваното движение към столицата, Роман изпратил до българския цар писмо, съдържанието на което според думите на Николай Мистик се отличавало със своята суровост, която била предизвикана от обидите на Симеон, но в същото време запазвало дължимото към последния почитание. Разсърден от суровите изрази на Роман, Симеон, който далеч не е искал да се откаже от Цариград, в порива на гнева си изпратил до патриарха писмо, в което той се изразявал по адрес на Роман крайно рязко и оскърбително. В това писмо Симеон явно показал, че суровостта не достигнала целта си: напротив, като считал Роман за похитител на императорския престол, той уподобявал себе си на “великия Мойсей”, който по внушение и послание божие идвал да избави империята от похитителя; при това той представял работата като почната от прадедите му, а той “след подвизите на праотците и отците се ползувал от трудовете им”.

Патриарх Николай, като виждал, че самонадеяният Симеон и не мисли за промяна на действията си, не се забавил да му отговори и да посочи неоснователността на думите му. [45] Затова най-първо той се спира върху делата на Симеоновия баща, Борис. “Откак българският народ, пише патриархът, преклони врат пред Христа и бога наш, ти си вторият от получилите неограничена власт () над него [46]. И затова справедливо би било и ти да наследиш от блажения си баща както неговата власт, така и неговата миролюбива душа и други християнски качества. Той с божия помощ тури основата, на теб пък подобава да издигнеш зданието, а не да рушиш и да подкопаваш основите; той завърза любовните връзки () с ромеите, ти си пък длъжен да ги стегнеш, доколкото имаш сила, а не да ги скъсаш; той по внушение свише оттегли оръжието от убийствата на християните, ти пък, като
 

45. Migne, ibid., Ep. 25, col. 161—168. СбНУК, пак там, писмо XX, стр. 163—168.

46. Николай Мистик, както се види, смята Симеон за втори християнски господар в България и не споменава нищо за Владимир, вероятно защото последният е бил вероотстъпник.

431

почиташ баща си като роден син и наследник на неговия боголюбив нрав, длъжен си съвсем да го захвърлиш, като вредно нещо. Ето за какво трябва да мисли твоята славна добр одетел, ето какво [ти подобава] да правиш и без чуждо наставление, а не да извършваш такива достойни за съжаление дела, каквито произлизат сега!”

По-нататък, като описва в какво тежко душевно състояние би се намирал баща му Борис, ако би бил жив в онова време, патриархът пише, че Борис “като тегли с двете си ръце космите на побелялата си глава и брада, с ридание би извикал: “Защо разрушаваш това, което аз с помощ божия създадох и което е станало похвала и за мене, и за тебе, и за целия наш народ? Защо моите трудове, за които цялото човечество в бъдеще ще облажва мене и нашия род, ти съсипваш, като причиняваш на себе си и на нас неизменима загуба?” Но според патриарха, и в даденото време, макар и да се намира със светиите и е застанал пред бога, той, като чувствува тогавашните противни работи, “ако и животът на светиите да е по-горе от всяка печал”, щял да скърби много повече и да каже много повече, “защото той като свободен от тая превратност, приближен към висшия разум, има по-голяма възможност за това. Наред с това патриархът доказва, че делото на Симеон няма нищо общо с делото на Мойсей, защото той, “без да получи предсказание от бога” и “да види славата божия”, не може да се счита за избавител на божия народ от някакво си робство или зло, та затова всичко, което върши и към което се стреми, “става не по божие внушение и послание, а по човешко злорадство, което подбужда да се предпочитат противни на божията воля дела”. Поради това, ако Симеон би искал “след подвизите на праотците и отците да използува трудовете им”, то “понеже неговият свети баща много се е потрудил по делото на мира между ромеите и българите, той би трябвал о да се ползува съгласно с неговите трудове и да се откаже съвсем по неговия пример от война с едноверците”.

Като доказвал по тоя начин несъстоятелността на твърденията му и неправилната насока на действията и стремежите му, патриархът, макар и убеден, че нито заплашителни, нито сурови и строги писма не действуват върху Симеон, все пак

432

не губел надежда и отново го призовал да прекъсне войната, да остави претенциите си и да възстанови мира с ромеите. Заедно с това той отново му предлага по-раншните условия: “Злато ли искаш, пише той, или сребро, или каквато се пада част от земята, или пък поднасяне на други неща, които са за българите приятни, за ромеите неотегчителни”, като при това явно загатва на Симеон, че цариградското правителство е готово да плаща ежегодно данък. “Срещу ромеите, продължава патриархът, имали са войни персите и българите, вашите прадеди, войни малко или много продължителни, но все пак те са се свършвали и [воюващите] са влизали в мирни преговори, като са установявали определен данък, който понякога са плащали ромеите, а понякога и на ромеите. Нали е такъв донейде обичаят на войната? Но да се съперничи най-вече за да се заграби чужда власт — сам да станеш господар на цял народ и държава, това е едно от най-тягостните дела, а спрямо ромейското царство е и съвсем невъзможно.”

Що се отнася до докаченията и оскърбленията на Симеон по адрес на Роман Лакапин, патриархът, като излиза от принципа, че “нищо не е тъй свойствено на една власт и мощ, колкото невъзмутимостта и спокойствието на душата и непорочност в думите и делата”, убеждава Симеон, че той не трябва да пише тъй надменно към “избраните от висшия жребий на царството, което едничко бог е учредил на земята като неразрушимо”, още повече, че ще дойде време, когато всички, щат не щат, ще преклонят врат и ще “признаят неговото [на ромейското царство] господство и ще се покланят”. Последните думи, с които партиархът несъмнено искал да покаже твърдостта и непокътността на Източната империя, понеже сам бог я закриля, са пълни със заплахи не по-малко от предишните. “Ти справедливо пишеш, забелязва патриархът, че враговете обикновено противоречат един на друг. Пиши противоречейки, но не докачай, а запазвай от древността подобаващото на властителите достойство и не падай до нищожност и низост, които са несъобразни с твоята мощ. Защото да се нанася обида е свойствено на нищожните и, тъй да кажа, на незнаещите приличие хора и съвсем не на възвеличените и умеещите да упътват и другите към приличие. Нимй ти не знаеш, че обик-

433

новено не само самодържците, но и ония, които претендират за почтеност, се чуждеят и отвръщат от обидите като от нещо кално, съблюдават чистотата на езика и речта си и най-много се грижат да не оскверняват помислите си с обиди.” ... “Тъй и ти, сине мой, като запазваш достойнството на своето величие, удържай се от обиди, когато пишеш, а особено когато изпратеното до тебе царско писмо не съдържа нищо обидно, но като запазва дължимото към тебе почитание, представя от себе си само благосклонен отговор.” Обаче, без да гледа на всичко казано от Симеон за Роман, патриарх Николай, като изтъква, че “царското разположение, запазвайки приятелските отношения, счита Симеон за брат и любим приятел и че тая любов и разположение са истински”, призовава го да остави настрана обидите, да се отнася в писмото си със същото почитание, с което сам се удостоява от императора, и да пише по работите на войната каквото иска.”

С такива средства и похвати, като не разбирали причините на Симеоновата бавност, в Цариград са се стараели да се възползуват от нея, та ако не склонят българския цар на мир,то поне да го отвлекат навреме от по-нататъшните му движения към столицата. Но Симеон останал непоколебим, понеже той бил дълбоко уверен, че ще постигне крайната си цел. Обаче тъкмо тая негова бавност му много повредила и тя трябва да се счита и за главна причина, задето той не само не можал да осъществи заветната си идея, но дори се видял принуден да се върне в България без всякакъв успех.

Докато Симеон стоял под Одрин и чакал своите съюзници, за да тръгне към ромейската столица, докато той мислел, че се намира в предвечерието на своята победа и тържество, на морето произлязло събитие, което окончателно разстроила неговите планове. Българските пратеници, които били проводени, както видяхме, в средата на 922 г. при африканския халиф да сключат съюз, пристигнали благополучно в Африка; халифът ал-Махди на драго сърце приел всички предложения на Симеон и изпратил с неговите пратеници някои свои велможи, за да потвърдят окончателно договора. Но по пътя българските и африканските пратеници били заловени в Калабрия от гърците и веднага изпратени в Цариград. Роман Лакапин, като

434

се научил за преговорите на Симеон с халифа, бил крайна изненадан, но в същото време умело използувал случката: той веднага хвърлил българите в тъмница, а с арабите решил да се отнесе добре с намерение да отвлече ал-Махди от съюза с българския цар. Като обсипал с богати подаръци тях и техния повелител, императорът ги изпроводил назад при халифа, като при това им казал да предадат на своя господар, че “така ромейските императори знаят да отплащат на враговете си”; освен това той се извинявал за ненавременната вноска на плащания на халифа според договора данък, причината за което били тогавашните смутове, т. е. войната със Симеон, а не някакво нежелание. Разказите на арабските пратеници и подаръците на императора дотолкова подействували върху ал-Махди, че тоя се отказал съвършено от плана за съюз със Симеон и предпочел да се намира в мир и приятелство с Роман, комуто дори намалил данъка наполовин; оттогава ромеите плащали на халифа 11 вместо 22 хиляди жълтици, което продължавало до времето на Никифор Фока. [47]

Не е мъчно да си представим каква е била радостта в. Цариград, когато узнали там за разстройството на тоя замислен от Симеон и тъй опасен за Византия съюз, защото, ако да бе се той осъществил и арабската флота заедно с българските войски бе обсадила Цариград, то последният едва ли би издържал борбата. Сега както императорът, тъй и патриархът разбрали причината за Симеоновата бавност; на тях сега станало ясно защо Симеон при всички сгодни условия, които те му предлагали, и благоприятни обстоятелства не се решавал да тръгне към столицата. Но ако и да узнали целия план на Симеон, ако и да се убедили, че бурята, която се измъквала над Цариград, преминала, обаче те не знаели по-нататъшните намерения, бъдещите планове на българския цар. Затова те мислели, че сега и тъкмо сега ще бъде по-лесно, отколкото друг път да го склонят на мир и по тоя начин да спрат нападението върху столицата. Като искал да използува това толкова сгодно за Византия обстоятелство, патриарх Николай наскоро след това изпратил на Симеон по поръчка на правителството
 

47. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 356—357. A. Rambaud, каз. съч., стр. 336—337. А. Васильев, каз. съч., II, стр. 221.

435

писмо, [48] в което той ясно посочвал как са гледали в Цариград на Симеоновата несполука. “Дошла ми е мисъл, пише той, че ако не преди, то поне сега [т. е. след тая несполука] твоята прекрасна и кротка душа, доколкото аз узнах характера ти през времето на нашето продължително свиждане, ще приеме наставленията на един баща, който обича сина си, и ще угаси огъня и пламъка, който със силното си избухване вреди на ромеи и българи.” Тук, като споменава за предишната си (в 913 г.) лична среща със Симеон, патриархът вероятно му е намеквал за готовността си и сега да се яви за възстановяване на мира, за което той моли с кървави сълзи. Освен това патриархът прибавя още и туй, че и “ромейските императори, които са готови винаги да послушат наставленията му, да приемат съветите му, не злопаметствуват, не искат повече война, ако и да са изпатили жестоко от българите, и се надяват, че за всичко, което са несправедливо изтеглили от тях, те особено с помощта на висшето правосъдие ще бъдат способни да прославят неистинската според мнението на Симеон власт”. Че наистина в Цариград са гледали на Симеоновата несполука като на дело на божественото провидение и са били вече уверени в спасението на империята, се види от следните думи на патриарха: “Относно ромеите аз питая някои надежди, виждайки как те несправедливо страдат и знаейки, че бог всякога протяга помагащата си ръка на ония, които теглят несправедливо, когато той реши с премъдрия си съд, а понякога и по-дълго чака, като иска наяве да извади обидите на страдащите. Относно пък българите аз не питая никаква блага надежда за бъдеще, защото вие мислите, че навсякъде вас ви покровителствува някакво щастие.”

И тъй в Цариград придавали голямо значение на Симеоновия неуспех и много добре разбирали доколко той е бил чувствителен за българския цар. И наистина събитието, което се разиграло на морето, било котва спасителна за империята и се явява, както ще покаже по-нататъшната политика на Симеон, като криза в многогодишната борба между България и Византия за надмощие. Но как се отнесъл Симеон към това събитие?
 

48. Migne, ibid., Ep. 26, col. 167—172. СбНУК, пак там, писмо XXI, стр. 170—172.

436

Той може би и да е съзнавал, че сега с унищожението на съюза с африканския халиф, на който той така много разчитал, всичките му планове се разрушават, че му е отнета всяка възможност да завоюва Цариград, но гордостта и честолюбието му не могли да се примирят с мисълта, че трябва да се откаже завинаги от византийския престол. И той наистина не се отказал; сега той си съставил нов план за бъдещите си действия: той решил да извади византийските управници от тяхната пасивна политика, да ги накара да почнат открита война и след като нанесе на ромеите няколко решителни удара, да съкруши империята и по тоя начин със сила да завземе престола на източните императори. Затова Симеон почнал с Византия една политика, в която той се явява по-скоро отмъстител за несполуката си, отколкото завоевател.

След като се убедил, че Цариград и сега, както и по-рано останал недостъпен за него, Симеон отворил дума за мир, защото знаел, че императорът и патриархът били всякога готови да сключат мир. В изпратеното до патриарх Николай писмо Симеон се изказвал в полза на мира, а в исканията си станал по-отстъпчив: той вече изоставил претенциите си за византийския престол; сега той искал тържествено влизане в Цариград и понеже патриархът по-рано му предлагал освен злато, сребро и драгоценни одежди още и част земя, поискал така също да му се отстъпят всички византийски владения на Балканския полуостров като компенсация за загубите, нанесени му от ромеите, и при това той настойчиво искал да се изпратят от Цариград при него хора, с които да почне преговори. Подобни условия, разбира се, не са могли да бъдат и мислими за цариградското правителство, особено в дадения момент, защото да се позволи на Симеон триумфално влизане в столицата значело би да го признаят за победител и тогава ромеите длъжни биха били да приемат всички предписани от него мирни условия, а пък да му се отстъпят византийските владения на полуострова значело би да се откажат от Цариград.

Обаче тая привидна отстъпчивост на българския цар давала възможност да се съди за неговото положение след несполуката в замисления план: в нея както патриархът, тъй и Роман видели промяна в политиката на Симеон и предугажда-

437

ли, че сега той сам няма да се реши да тръгне против столицата. Затова, като продължавали, както и по-рано, своята държана политика, те бързали да се възползуват сега от желанието на Симеон да почне преговорите. В отговора си [49] на Симеоновото писмо патриархът пише, че мирът е възможен само тогава, когато “тежките условия, които Симеон предлага, се променят на по-отстъпчиви”, защото, “който иска невъзможното, желае не мир, а по-скоро непрекъсната вражда”; при това патриархът доказва на Симеон, че само взаимните съглашения, а не желанията само на една от страните е в състояние “да закрепи мир и приятелство”. “Тъй и ти, любезни ми сине, като син на мира — и наистина ти си син на мира, защото си се родил на светия си баща през време на мира [50] — ти, като получил властта над своя народ от Христа, който е дал мир на целия свят, като искаш мирни отношения, предложи условия за мир, и ти ще получиш удовлетворение за загубите, нанесени теб от ромеите.” Освен това патриарх Николай, като виждал в думите на Симеон известна отстъпчивост и предполагал, че тя му се налага от крайно нес годното му положение, счел за нужно да повтори предложените по-преди условия, т. е. да му се предадат злато, сребро и други достояния, а така също и част от земя по избор, но в същото време той направо заявява, че “нито влизането в столицата не ще му бъде позволено, нито другото, за което Симеон говорел”, т. е. отстъпката на византийските владения на полуострова, защото “господството над целия запад принадлежи на ромейската власт”. “И тъй, като оставиш това, предложи възможни условия, и онова, което ти бе прибавено и което с божия помощ навярно ще ти принесе полза, а то е, че нито твоите предшественици не са имали за данъкоплатец ромгйското царство, нито ти досега не си знаел такива печалби. А пък царствуващите по жребий и сенатът им без тягост и изцяло ще се съгласят на това и с помощ божия ромеите и българите отново ще се съединят пак с връзките на свещения мир.” В заключение патриархът съгласно с желанието на Симеон съобщава, че за
 

49. Migne, ibid., Ep. 27, col. 172—176. СбНУК, пак там, писмо XXII, стр. 174—177.

50. За смисъла на това изречение вж. по-горе, стр. 280, бел. 2.

438

мирните преговори “е изпратен един мъж по божия милост всецяло предан на благочестието и добродетелта, ризникът () от храма на Св. Богородица и владичица наша във Влахерните”, и че само след завръщането му, ако само Симеон се съгласи на мир, “ще бъдат изпратени видни в църквата и държавата лица, които да утвърдят и скрепят договорите”.

Тоя ли отрицателен отговор, изпратен от Цариград на Симеоновите искания, или съзнанието, че завоеванието на столицата било вече невъзможно, или пък едното и другото заедно са предизвикали по-нататъшните действия на българския цар, не е известно; във всеки случай неговото желание сега било да извади византийското правителство от пасивната му политика и да го накара да почне открита война. За тая цел Симеон избрал средства, които в очите на ромеите били крайно непристойни за него. Така изпращаните при него от Цариград хора той задържал при себе си и като за отмъщение за своите пратеници, които Роман затворил в тъмница, отнасял се с тях твърде сурово и дори жестоко, така че патриарх Николай бил принуден да му забележи, че “това го няма нито у един от другите народи и дори у неверните” [51]. Към императорите на Византия [52] Симеон се отнасял крайно немарливо и високомерно и не считал за нужно да отговаря на писмата им, а право писал до сената, за което патриархът така също го укорявал. “Като получи писмо, пише той, от тия, които са поставени от бога да властвуват над ромейския народ, ти пишеш отговор не тям, а на сената, за което е чудно да се чува и дори неприлично, а това [обстоятелство] навлича върху тебе укор. Защото кой от хората, като получи писмо от управителя, го оставя [без отговор] и пише на поданиците му? Кой, след като остави без внимание повелителя, от когото като от господар собствено зависи да се съгласи или не се съгласи върху казаното, ще захване да беседва с подчинените му и ще почете за достойно да приеме техните мнения? Чувал ли си ти нещо подобно да се е случвало нейде между хората? Нийде
 

51. Migne, ibid., Ep. 28, col. 177 С. СбНУК, пак там, писмо XXIII, стр. 180.

52. В това време във Византия имало трима императори: Роман Лакапин, син му Христофор (от 921 г.) и младият Константин Багренородни.

439

досега не е бивала такава несъобразност и няма такъв, който, като чуе за това, да не осъди строго подобен възглед.” [53] Но и с това Симеон не се ограничил. Той според летописците почнал да опустошава и разорява Тракия и Македония, като “палел жилища и изсичал дървета”.

Между това в Цариград произлязло твърде важно както за църквата, тъй и за империята събитие, което е имало немалко значение за по-нататъшните българо-византийски отношения : възстановявали се сношенията между римската и цариградската църква.

След Цариградския събор в 920 г., на който биде отхвърлен, както видяхме, четвъртият брак и биде обявено обединението на цариградската църква, патриарх Николай, за да нанесе окончателен удар на противниците си, от които някои, опирайки се на папския авторитет, продължавали да упорствуват, възобновил сношенията си с Рим и всякак се стараел да възстанови общението на двете църкви. Той действувал в това дело ту непосредно, като изпращал чести писма до папа Иван Х (914—929), в които той се явявал доста отстъпчив и дори въздигал римския първосвещеник дотолкова, че обединението на цариградската църква уж не можело да се счита за действително без неговото утвърдение и скрепение, ту косвено чрез други лица, към които патриархът се обръщал да съдействуват за примирението между римската и цариградската църква. Особено чести станали тия обръщения на цариградския патриарх към папата от 921 г., когато Симеон ставал все по-опасен за империята, от което може да се заключи, че заляганията и грижите на патриарх Николай за сближение с Рим са изтичали от съображения за в полза не само на църквата, но и на империята.

И наистина, когато в Цариград виждали, от една страна, успехите на българите и опасността откъм българския цар, а, от друга, че всички старания и залягания, употребени от патриарха и императора, да отклонят тая опасност по мирен начин останали без никакви резултати, а пък всички средства за отпор били изчерпани, във Византия захванали да мислят, че еднич-
 

53. Migne, ibid., Ep. 28, col. 180 В — С. СбНУК, пак там, писмо XXIII, стр. 181.

440

ката помощ, която още е могла да се очаква, била помощ от Запад, но и тя била би възможна само при съдействието на папата, така че, като се стараели да възстановят връзките и общението с Рим, и патриархът, и императорът се надявали, че чрез папата те ще сполучат да получат ако не материална, то поне морална помощ против българския цар. Но римската курия останала глуха към всичките тия възвания и предложения от Цариград. Обаче след падането на Одрин в 922 г., когато движението на Симеон към столицата станало неминуемо, от Цариград били отново изпратени апокрисиарии до римския първосвещеник с открита, както изглежда, просба за защита от българския цар. Резултатът от това посолство било това, че през лятото на 923 г. в Цариград пристигнали папските легати, епископите Теофилакт и Кар, които заедно с цариградския патриарх предали на анатема четвъртия брак и “всичко, което се нуждаело от лекуване, получило надлежното излекуване”, т. е. дошли до пълно споразумение. Така било възстановено отколе желаното общение между римската и цариградската църква. [54]

От това толкова важно събитие, на което в Цариград тъй много разчитали, патриарх Николай не можал да се не възползува, за да въздействува върху Симеон. Той веднага, след като сближението на двете църкви станало факт свършен, известил с писмо [55] Симеон за него като за събитие, важно за цялата Христова църква. Но изпращането на това писмо от патриарха било извикано не само от едно негово желание, но и по подбуда на “светейшия папа, неговия брат и съслужител”. Защото според думите на Николай Мистик, “тъй като се разнесло по цялата земя и навсякъде се говорело за достойните
 

54. За вървежа на сношенията на патр. Николай с римския папа вж. подробно в СбНУК, кн. XII, 1895, стр. 156—Ш. Ср. Hergenrther, каз. съч., т. III, стр. 684—694. Той изтъква между другите причини, по които папа Иван Х се съгласил въпреки предишното си мълчание за сближение на двете църкви да изпрати свои легати в Цариград, и това, че папата искал да използува тоя случая, за да осъществи старите домогвания на своя престол върху България и да подбуди българския цар да се върне отново под властта на римската църква (пак там, стр. 691).

55. Migne, ibid., Ep. 28, col. 176—181. СбНУК, пак там, писмо XXII, стр. 179—182.

441

за съжаление събития, [които станали] между ромеи и българи, ако и да не е видял със собствените си очи тия толкова големи бедствия, пленения, горчивини, изтребвания на църкви, насилия над девици, овдовявания, сирачества — ако и да не е видял всичко това, но като се дълбоко съкрушавал в душата от слуховете само и като не бил в състояние да претърпи горчивата скръб, изпратил [светейшият папа] своите съвети и угодни богу архиереи Теофилакт и Кар, които донесли със себе си и писмо от папата до Симеон, “целта и намерението на което, били да се отстранят раздорите между ромеи и българи..., да се утвърди мирът”. На тия папски легати съгласно с решението на “папата и на всичките негови подвластни епископи” било поръчано да отидат с папското писмо в България и да го връчат на самия Симеон. Освен това било им заповядано, ако Симеон остави без внимание увещанията и посредничеството, на папата и неговите епископи, да го свържат “с неразривните връзки на св. дух”.

Патриарх Николай обаче задържал легатите в Цариград, като мотивирал постъпката си с това, че се побоял да не би Симеон да задържи и подложи тия мъже на притеснение и оскръбления, на каквито се подлагали изпращаните от Цариград апокрисиарии. Но едва ли само това обстоятелство е накарало патриарха да задържи легатите и да изпрати на Симеон само папското писмо. Няма съмнеение, че Николай, подозирайки, какво папската курия няма да пропусне удобния случай, за да постигне старите си домогвания да подчини България под своята власт, повече се боял да не би Симеон, изпълнен от гняв и омраза към Роман Лакапин и изобщо към ромеите, задето, те не само не приемали неговите предложения за мир, но и отказали да признаят неговото царско достойнство, а на българския свещеноначалник — патриаршеския сан, чрез папските легати да влезе в споразумение с папата за преминаване към римската църква. Предвиждайки всичко това, патриарх Николай не се ограничил само с едно препращане на папското писмо. За да произведе последното по-голямо впечатление върху Симеон и да не бъде оставено без внимание, патриархът от своя страна се старае в писмото си да увеличи значението му. Той направо предупреждава Симеон да не навлече върху си

442

със своето незачитане думите на римския първосвещеник гнева на върховните апостоли подобно на Ананий (Деян. ап., гл. V, ст. 1—5) и влъхва Елим (Деян. ап., гл. XIII, ст. 6—12), защото, ако той отхвърля авторитета на папата, отхвърля и авторитета на самите апостоли, “на които папата денем и нощем ревностно служи”; но заедно с това патриархът изказва надежда, че както Симеон е вече много пъти оказвал почитание към светите и върховни апостоли, тъй и сега той ще се отнесе с надлежното почитание и към “седящия на техния престол”.

Както изглежда, патриарх Николай отдавал голямо значение на намесата на папата в българо-византийските отношения, защото в края на писмото си, като укорява Симеон за пренебрежението му към византийските императори, което той нарича “измислица, свойствена повече на един смешник, отколкото на един сериозен човек”, той отново подканя Симеон, “ако той наистина мислел за мирни преговори, да изпрати писмо до ония, които от бога са получили управлението и попечението за неговия народ (а не до сената), и ако това е тъй, да назначи място, дето трябва да се съберат пратениците за преговори”. Доколко патриархът бил убеден, че писмото на папата ще повлияе върху българския цар, се види от това, че въпреки всичките подигравки и измами от страна на Симеон и лошото отнасяне с ромейските пратеници той отново изказва готовност да се яви на лична среща с него. “Ако ти сам желаеш да присъствуваш [при преговорите], пише той, извести и за това, та да се явя при тебе заедно с ония от високопоставените в .държавата, които са упълномощени от нашите христолюбиви царе. Така постъпи, ако наистина ти си намразил войните и убийствата и имаш силно желание за мир; ако ли пък твоите думи не са думи на човек, който се грижи за мир и се стреми към него, а са хитрини и приказки, пуснати на шега, то по-добре е тогава да се замълчи, да не се пише подобно нещо и да не се старае [човек] да отговаря на твоето пустословие с пустословие.”

Обаче всичките надежди на патриарха не се оправдали. Нито примирението и сближението на римската и цариградската църква, нито писмото на папата не произвели на Симеон очакваното впечатление. Той, както и по-напред, продължавал да води вероломната си политика, а ромеите да държи в едно

443

неопределено положение; той, както по-рано, продължавал опустошенията и разоренията. Тогава в Цариград решили с добро и кротост да подействуват върху Симеон. Роман Лакапин, като разчитал така също на папското писмо, а и като виждал нерешителността на Симеон, изпратил до него едно “приятелско” и според думите на патриарха “с почитание написано” писмо, в което той го молел за мир. Но Симеон и от това не бил трогнат; напротив, той отговорил на императора крайно дръзко и презрително: неговото писмо, както казва патриарх Николай, било пълно с иронии, дързости и докачения. Затова наскоро след това патриархът от своя страна така също изпратил ново писмо, [56] което и по тон, и по съдържание носи същия приятелски и примирителен характер, както и писмото на Роман, и се стараел нравствено да въздействува върху Симеон и да го склони на мир.

Като се вайка, че дотогава не бил видял никаква полза от писмата си при всичката им многобройност, патриарх Николай напомня на Симеон, че “откак християните оскверняват себе си с взаимни убийства, той [Симеон] не е помислил за страшния съд божий”. По-нататък, като посочва на напредналата му възраст, понеже вече се приближавала шестдесетата година на Симеоновия живот, [57] патриархът го уговаря, че време е вече да се прекрати кръвопролитието и да се помисли за бъдещия живот, за нравствените задължения на всеки един управител и християнин, отчет за които той трябва да представи пред страшния съдия; че не може човек много да се надява, какво животът му ще продължи, защото и младежът не е гарантиран в това, и че късно ще бъде вече да се мисли и разкайва човек за делата си в оня ден, когато душата трябва да се отдели от тялото. Затова, като му обгръща бащински коленете и му целува устата, очите и целия него, умолява го да прекрати войната и да се съгласи на мир. Със същата бащинска грижа патриархът го придумва да помисли и за себе си и да не остави подире си “клет и достоен за проклятие спомен за туй, че известният Симеон, който се просла-
 

56. Migne, ibid., Ep. 29, col. 181—185. СбНУК, пак там, писмо XXIV, стр. 185—187.

57. За това изречение подробно вж. по-горе, стр. 280.

444

вил в своя род с мъдростта си, правия си съд и различните си добродетели, светилото на българския народ, по подобен начин потъпкал мира, който бил сключен от родния му баща, нарушил собствените си съглашения, клетви и договори с ромеите и станал техен много по-жесток враг, отколкото неговите прадеди, които не познавали Христа и бога наш; [и нека не казват], че той не само не се показвал такъв през живота си, но след смъртта си оставил непримирима война с радост, че мечовете на ромеи и българи са обагрени с кръв от убийства”. Най-сетне, като говори за постоянното желание на “от бога венчаните императори” за мир и за постоянната им готовност да го сключат, патриарх Николай известява Симеон, че и в дадения момент са изпратени от Цариград хора, които да влязат в преговори с него, и че сега всичко зависи от него “да влезе в надлежните съглашения, угодни богу и полезни за ромеи и българи”. Що се отнася до дръзкото писмо на Симеон до императора, патриархът пише: “Аз мисля, сине мой, че ти отлично знаеш, какво надменността (макар нищожният и прост народ инак и да мисли) е свойствена само на хора слаби и лишени от разум, а пък ония, които са получили от бога висшата власт, ако съзнават своята слава, никога няма така да постъпват... За предлежащите работи, за каквито и трябва да пише един прославен човек, пиши с желание да възстановиш предишния ред на работите, ползата и мира, както всеки, който е получил власт от бога като един християнин, който има още да се представи пред страшния съд божий и да даде отчет за своята власт, за управление на подчинените си и за тяхното спасение. Но не пиши само иронии, дързости и докачения, които позорят не ония, против които ти ги пишеш, а, напротив, повече съдействуват за твоето осъждане. Аз от уважение и любов към тебе не исках да говоря за това, но казах го, подбуден от правдивостта си.”

Доколко е подействувало върху Симеон съдържанието на това писмо на патриарх Николай и дали са направили нещо в полза на мира отново изпратените апокрисиарии, ние не знаем; известно е само, че наскоро след това Симеон се явил под стените на Цариград и пръв предложил мир. Причините за тая странна наглед постъпка ще трябва да търсим в събитията, кои-

445

то ставали по това време на северозападните покрайнини на българската държава.

Унищожението на съюза с африканския халиф повлякло подире си не само разрушението на Симеоновите планове относно Цариград; то предизвикало и други събития, които собствено принудили българския цар да се върне безвременно в България. Ние тук имаме пред вид новото въстание в Сърбия. Поставеният от Симеон в 921 г. на сръбския престол княз Захарий, синът на Прибислав (Първослав), както и предшественикът му, отметнал се от българския цар и отново преминал към Византия. Константин Багренородни съобщава, че Захарий, “след като прогонил Павел, сам завладял властта над сърбите, но като си спомнил за благодеянията на ромейския император, въстанал веднага () против българите, защото съвсем не желаел да им се подчинява, а [предпочел] да бъде по-скоро подвластен на ромейския император” [58]. И тъй според Константин Багренородни Захарий сам прогонил Павел Бранович и веднага след това се отметнал от Симеон. Обаче надали всички тия действия са могли да станат тъй скоро. Преди всичко Захарий не е могъл сам да заеме сръбския престол, едно, защото той нямал възможност, понеже в това време се намирал в ръцете на българския цар и поради това, както видяхме, само с помощта на последния той можал да достигне свалянето на Павел, и, друго, защото, ако бе достигнал сам всичко това, то той нямало защо да изменя на Симеон и да преминава на византийска страна. Наистина Захарий още в 920 г. се опитвал при съдействието на Роман Лакапин да свали Павел, но това му предприятие, както видяхме, свършило с пълна несполука. Не можал той да се отметне от Симеон и веднага след заемането на сръбския престол, защото нему е била твърде добре известна участта на предшествениците му, която е могла да го сполети твърде лесно, понеже в 921 г. Симеон, незает почти с никакви сериозни действия, имал е възможност внимател-
 

58. Const. Porphyr., De admin, imp., ibid., cap. 32, p. 157_18–22:

Cp. К. Грот, каз. съч., стр. 188 и 194.

446

но да следи за всичко, което е ставало на полуострова; най-сетне, преди да се закрепи на престола, Захарий едва ли би се решил да предприеме нещо против българския цар. Няма съмнение, че и тоя път тук всичко е вървяло под натиска на Византия.

Когато след падането на Одрин движението на Симеон към Цариград било неминуемо, когато Византия в тая критическа минута се решила да търси външна помощ, за да въздействува против Симеон, ние видяхме че в края на 922 г. били изпратени в Рим пратеници с просба за защита от българския цар. В това време вероятно било изпратено тъй също посолство и в Сърбия при Захарий, на което било поръчано да го повдигне с разни обещания против Симеон. Трябва да се предположи, че това или подобно на това посолство е припомнило на Захарий, а не той сам си спомнил, за благодеянията на ромейския император и благодарение на византийските обещания той е предпочел да бъде подвластен на ромеите, а съвсем не за туй, защото той сам не искал да се подчинява на българите, както ни предава Константин Багренородни. Но Захарий още се бавел; той трябвало да чака сгоден момент, за да се обяви открито на византийска страна. Такъв обаче скоро му се представил: първата несполука на Симеон дала повод на Захарий за измяна и той въстанал против българския цар. Разгневен от известието за отмятането на Захарий и за въстанието в Сърбия, Симеон веднага изпратил войска срещу сърбите, като мислел, че ще се разправи със Захарий също тъй лесно, както и с неговите предшественици. Но тоя път Симеон се излъгал. Сръбското въстание взело големи размери и имало повсеместен характер: това било не един само стремеж на Захарий да се отцепи; в него взел участие целият сръбски народ, за да свали българското влияние, както показва жестоката разправа на Симеон, която обхванала цялата сръбска земя. [59] Освен това сръбското въстание намерило отглас и между самите българи. Продължителните и непрекъснати войни на Симеон с Византия били крайно тежки и съсипателни за населението на собствена България, поради което те предизвикали силен ропот между българите, ропот, който най-сетне преми-
 

59. К. Грот, каз. съч., стр. 188 и 195.

447

нал в открито въстание [60]. Поради това, щом избухнало в Сърбия въстание, всички недоволни, особено в западната половина на царството, чийто брой трябва да е бил значителен, използували сръбското движение, за да се вдигнат едновременно против Симеон [61]. До какви сериозни размери дошло въстанието в Сърбия, показва несполучливият изход на първото Симеоново опитване да го усмири. Българската войска, изпратена в Сърбия, за да свали и накаже княз Захарий под началството на двама известни нам воеводи, Теодор Сигрица и Мармаис, била съвсем разбита от сръбския княз. Предводителите били взети в плен и изклани, а главите и оръжието им били изпратени като трофеи на византийския император, “защото, казва Константин Багренородни, войната между ромеи и българи още продължавала и както предишните князе пращали посолства при ромейскяя император, тъй и той [Захарий] никога не преставал да им се подчинява и служи”. Това поражение на бъл-
 

60. Недоволства от непрекъснатите войни на Симеон се изказвали в България много по-рано. Още в 921 г. патриарх Николай писал на Симеон:

Migne, ibid., Ep. 20, col, 135 С. Вж. по-горе, стр. 415. Че тия недоволства се усилвани и извикали въстание, което е имало право отношение към сръбското, се види от писмото на Роман Лакапин, изпратено до Симеон в 925 г., дето императорът като говори за жестокостите при усмирението на сърбите, част от които се спасявали във Византия, пише:

т. е. “И тъй, разбери и туй: миналата година прибягнаха към мирната и тиха наша държава до 20 хиляди българи, които, като че ли са намразили вашата войнолюбива съпротива и непримирими помисли. ,  Вж. тук по-долу, стр. 459.

61. М. С. Дринов, каз. съч., стр. 84, Съч. I, стр. 453, мисли, че това били тъй наречените “външни боляри”, именно наследствените управители в западните области на българската държава, които, намирайки се в подръчни [подчинени] отношения към българския цар, теготили се под силната власт на Симеон и се стремили към независимост. Тоя стремеж се проявил открито при приемника на Симеон, цар Петър, в чието царуване, както ще видим избухнали цял ред въстания в западните български области, целта на които била да се освободят от властта на българския цар.

448

гарите повдигнало духа на сърбите и въстанието все повече се усилвало и разпространявало.

Известието за печалния изход на сръбския поход и сериозността на въстанието силно смутили Симеон. [62] Той веднага разбрал всичката опасност, която го заплашвала от тая страна, а пък бързото разпространение на въстанието показало, че работата не търпи отлагане. Поради това Симеон бил принуден да отстъпи в България и да побърза с усмирението на въстаналите. Но в същото време той, както и по-напред, не мислел да се откаже от Византия. Затова, като знаел, че откъм византийците не може да има никгква опасност, Симеон решил да сключи временно примирие с императора, без каквито и да било задължения и условия с цел да почне отново войната с Византия след усмирението на сръбското въстание. И наистина, без да се бави много, Симеон тръгнал с всичката си войска към Цариград. В началото на септември 923 г. той се приближил към столицата и се разположил на лагер пред Влахернските врата. [63]

Веднага след пристигането си Симеон поискал да дойдат при него патриархът и някои византийски велможи, за да почне преговорите за мир. След като били дадени заложници от едната и другата страна, при него се явили патриарх Николай, патриций Михаил Стипиот и Иван мистик и съуправител. Като поговорил с тях за мира, Симеон ги изпратил назад и изказал желание лично да се срещне със самия император. Роман се твърде много зарадвал на това, защото се надявал, че най-сетне мирът ще бъде сключен и ще се прекратят кръвопролитията. За срещата било назначено място на брега при Космедия, в горната част на Златния рог, отвън Влахернските стени, дето била построена в морето една здрава платформа така щото да може удобно да пристигне императорската триера; платформата била обиколена с ограда, отвътре на която трябвало да стане срещата.
 

62. Const. Porphyr., De admin, imp., cap. 32, p. 157₂₂—158₆. Cр. К. Грот, Каз. съч., стр. 188 и 194.

63. Че това събитие се отнася към 923, а не към 924 г. вж. подробно СбНУК, XIII, 1896, стр. 298, бел. 1, и История на българската държава, т. I, ч. 1, стр. 374—375.

449

Докато ставали тия приготовления, Симеон изпратил да изгорят храма “Св. Богородица” при “Живоносния извор” () и всичко около него, “от което било ясно, забелязва летописецът, че той съвсем не желаел мир, а само мамел императора с празни надежди”. Роман пък в това иреме заедно с патриарха отишъл в църквата на Влахернската св. Богородица и влязъл в църквицата Св. Ракла (), която се намирала в дясното крило на олтара при ризницата [64], дето на колене и с вдигнати към небето ръце, обливайки със сълзи свещения под, молил светата и пречиста Богородица да смекчи неумолимото и жестоко сърце на високомерния Симеон и да го убеди да сключи мир. След това императорът, като извадил от “Св. Ракла” свещения “омофор” (пояс) на Богородица, опасал се с него като с несъкрушима броня и придружен от патриарха и свита войници, украсени с щитове и оръжие, дошъл на приготвеното за среща място.

В четвъртък на 9 септември в 4 часа (около 10 часа преди пладне) пристигнал там и цар Симеон начело на голяма свита, “построена в редове”, от които едни имали златни щитове и копия, други — сребърни, а някои били украсени с друг род оръжие; всички пък били облечени в железни брони. Те обиколили Симеон и го приветст вували като император на ромейски език. Всички членове на сената стояли на градските стени и оттам гледали на това зрелище. “И наистина, забелязва летописецът, струвало да се погледне на смелостта и величието на императора и да се почуди [човек] на непоколебимото присъствие на духа и мъжеството му, защото той, като видял такова нахълтване от неприятели, не се уплашил, не паднал духом и не отстъпил, но излязъл тъй безстрашно, като да отивал при приятелска войска, че почти отдавал душата си на неприятелите за изкупуване на своите поданици.” Роман пръв се покачил на казаната платформа и очаквал Симеон. След като били дадени заложници от двете страни и българите внимателно огледали платформата, да не би се оказала някоя измама или засада, Симеон слязъл от коня си и се
 

64. За църквата “Влахернска св. Богородица”, както и за църквицата “Св. Ракла” в нея, вж. подробно у Н. П. Кондаков, Византийские церкви и памятники Константинополя, Одесса, 1886, стр. 17—21.

450

приближил до императора. Те се приятелски приветствували и почнали да говорят речи един към други за мира. Тогава Роман произнесъл следната реч: “Чух, че ти, бидейки благочестив човек, се представяш и за истински християнин, а пък виждам, че делата [ти] никак не се съгласяват с думите [ти]. Защото на благочестивия човек и християнин е свойствено да обича мир и любов, понеже “Богъ любы есть” и се казва, че на нечестивия и безверния е свойствено да се радва на убийства и на неправедно пролени кърви. И тъй, ако ти си истински християнин, в което сме напълно уверени, спри най-сетне неправедните убийства и проливането на невинни кърви и сключи с нас, християните, мир, защото ти си християнин и сам [така] се наричаш, а не искай да оскверняваш десниците на християни с кръвта на едноверни християни. И сам ти си човек, който очаква смърт, възкресение и въздаяние; днес съществуваш, а утре в прах ще бъдеш разложен; една огненица ще изгаси всяка гордост. И наистина какъв отговор ще дадеш на бога, когато отидеш там, за неправедните убийства? С какво лице ще насочиш очите си към страшния и справедлив съдия ? Ако това правиш от желание за богатство, аз ще те изпълня до ситост с желаемото, само задръж десницата си, полюби мира, обикни съгласието, та и ти сам да проживееш живот мирен, безгрижен и необезпокояван, а християните най-сетне да си починат от бедствия и да престанат да убиват християни, защото не им подобава да вдигат оръжие против единоверци.” Тая реч според летописеца дотолкова подействувала върху Симеон, че той, посрамен, се съгласил да сключи мир. Когато след това Симеон бил обсипан с великолепни дарове, двамата господари се разотишли. Летописецът разказва, че през времето на тая среща се случило нещо чудесно, което за виделите го се показало необикновено. Когато двамата господари се разговаряли, два орела, след като прелетели над тях, извикали, сближили се един до друг и веднага се разделили: единият хвръкнал към столицата, а другият — в посока към Тракия. Тия, които видели това, счели го за недобра поличба (), защото, казвали, двамата господари се разотишли, без да се спогодят относно мира () Симеон, като се завърнал в лагера си, разказал на своите вел-

451

можи за благоразумието и смирението на императора и обоготворявал неговия вид, мощ и безстрашлив ум. [65]

Така ни описват византийските летописци тая знаменита среща на българския цар Симеон с ромейския император Роман Лакапин на 9 септември 923 г. [66] Но те колкото подробно и последователно да излагат самия факт на срещата, толкова накратко и неопределено представят резултата от нея. От тех-
 

65. Sym. Logoth., ibid., p. 824₁₇—828₁₉. = Theoph. Contin., ibid., p. 405₁₇— 409₂₀. = Leo Gramm., ibid., p. 310₁—314₄. = Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 303₂₀— 306₁₇. Zonaras, ibid., IV, p. 59₂₄—60₆, съвсем съкратил разказа на своя извор — Иван Скилица. В словото “На мир с българите” царската среща се описва в § 16 така: “И като пристигна, веднага извиква императора (). И “о вяра ваша и благородство! защото, като се довери чрез първата на бога, а чрез второто на вас и като доказваше на дело изречението: “Аз желая да спася народа [Илиада, I, 117] или да загина”, ти, невъоръжен като Давид [I Цар. XVII, 39, 43], се облече в блестящи панцири, а той, както чуваме за Голиат [I Цар. XVII, 5—10], дохожда с надменност и предвождан от оръженосци (), отваря дума () за приятелството [си], като много говореше на варварски език, но повечето на развален гръцки (); после, като изслуша потребното, на другия ден той си отива, като се съгласи да уреди работата (). И както по-дивите от зверовете, след като изпаднат в безпомощно състояние от стрелящите (); се състезават със стрелите, така и тоя с вражда отбит, изля свойта жлъч върху дъбовите гори. И тъй, бог не допусна, щото Йесеевият син и след помазването и вдъхновението да тури дори основата на дома [I Паралип. XXII, 8—10], защото, ако той отхвърля желязото от Египет, то как ще допусне ръка на кървите? Обаче той подбужда сина му да свърши делото [т. е. да сключи мира] тъкмо защото той не е причастен в тях [кървите]. Така, струва ми се, и той, който от младини бе упражнен в тях [кървите], не биде допуснат до тъй свещеното дело [мира]. Поради това той по-скоро благоволи да изпълни желанието чрез неговия син” (вж. в изданието на Ф. Ив. Успенски — Летопись Ист-филол. общества при Новорос. универ., IV, Визант. отдел, II (1894), стр. 82—83). В тая картина не е мъчно да се разбере, че личността, за която се говори в 1-во и 2-о лице, е Роман, а в 3-о — Симеон. Самият факт — срещата — е предаден, макар и накратко, в духа на летописеца с една само подробност, че Симеон говорил на развален гръцки език, което едва ли трябва да се приеме за вярно, защото, ако Симеон е живял около десет години в Цариград и се учил в Магнаврската академия, за което получил името  — полугрък, той не е могъл да говори на развален гръцки език. Очевидно това е само една риторическа формула, с която ораторът искал да унизи българския цар.

66. [Вж. Г. Острогорски, Историjа Византиjе, стр. 257, и Fr. Dlger, Regesten der Kaiserurkunden des Ostrmischen Reiches, 1, Mnchen—Berlin, 1924, № 604, които отнасят въпросното събитие към есента на 924 г.].

452

ния разказ мъчно може да се установи дали е бил сключен мир или не, защото, от една страна, те разказват, че Симеон, посрамен от речта на императора, се съгласил да сключи мир, а, от друга, че двамата господари се разотишли, без да се спогодят относно мира. [67] Въз основа на предходните събития
 

67. Това ясно противоречие е довело новите историци до две диаметрално противоположни мнения при неговото обяснение. Така Ал. Рамбо, като се опитва да премахне това противоречие, счита думите на летописците за “напълно вероятни и подходни към положението на работите”. “И наистина, пише той, превъзходството на Византия пред България се състои не в оръжието, не в атаката на крепостите, не във външната цивилизация: Симеон твърде добре доказал това. Но това е било вътрешната цивилизация, християнството, всичко наедно по-дълбоко у византийците; това е било силата нравствена, религиозна, която мощно е действувала върху българите, макар те и да не си давали сметка за това. После законността, древността, това наследие на старата цивилизация и на римската слава — всичко се съсредоточавало в ръцете на византийците; четиринадесет века броеше империята от Август, седем века — християнството от Константин; целият Изток, всички северни народи, самите българи преди всичко били обърнати от гърците в християнство; името на Византия станало синоним на цивилизация и религия; ето кое без съмнение наедно с вида на тия непоколебими стени на Византия, от край до край покрити с войници, машини, безбройни тълпи от народ, ето кое трябвало да действува върху въображението на варварина, докато той се разговарял с императора... Той (Симеон) се оттеглил от. Цариград, както Атила от Рим, смутен, сконфузен, учуден от отстъпката. Него го обзела нерешителност; той снел обсадата, без да подпише договор, и свършил войната, без да се реши да сключи мир” (вж. A. Rambaud, каз. съч., стр. 335—336). Така ни представя работата Рамбо. Обаче надали това е тъй за вярване и надали подхожда към положението на работите. Преди всичко Симеон не е обсаждал в 923 г. Цариград, а, както видяхме по-горе, веднага след пристигането си под столицата поискал да дойдат при него патриарх Николай и велможите, за да поговорят за мир, и след това вече станала срещата с императора; второ, по-горе беше казано какви причини принудили Симеон да влезе в преговори за мир и каква била при това целта му, така че едва ли може да се допусне, че от подобни разсъждения заедно с “вида на непоколебимите стени на Византия, от край до край покрити с войници, машини и безбройни тълпи от народ”, които са били добре известни на Симеон, последният можал да бъде дотолкова “смутен и учуден”, че се отказал съвсем от Цариград, “без да подпише договор и да се реши да сключи, мир”; трето, Симеон съвсем не “свършил войната, без да сключи мир”, защото, както ще видим по-долу, неопределените отношения спрямо Византия продължавали и след срещата с императора, и най-сетне, четвърто, едва ли Симеон на срещата е можал да се пусне в подобни разсъждения, каквито, му приписва Рамбо, и да дойде до такова заключение, когато неговите разговори, както

453

и с помощта на предпоследните две писма (30—XXV и 31—XXVI) на патриарх Николай не е мъчно да се отстрани това привидно противоречие и да се разбере истинският смисъл на разглежданите събития.

Сериозната опасност, която заплашвала Симеон от севе-
 

се научаваме от последното писмо на патриарха, били пълни със свойствените нему ирония и остроумие, когато Симеон тъкмо в тоя момент чувствувал своето величие и надмощие над ромейския император, когото държал пред нозете си и показвал политическото безсилие на Византия.

Друг възглед, съвсем противоположен на горния, по тоя въпрос изказва М. С. Дринов. Като отхвърля мнението на Рамбо и другите нови историци, Дринов право пише, че тяхното “обяснение на работата е крайно погрешно и произволно”, че нито мир бил сключен, нито войната била прекратена. “Ако наистина това свиждане е произвело такова силно действие върху Симеон, казва Дринов, то права сетнина от това било би сключване на мир или поне прекратяване на войната, а между това ние не видим нито едното нито другото, макар мнозина от новите историци да са убедени в противното. Византийските летописци, на които тия историци се основават, не говорят, че това свиждане свършило със сключване на мир. Едни от тях право твърдят, че господарите се разотишли, без да свършат делото на мира. Други пък ако и да споменават, че Симеон изказал готовност да се помири, но в разказа си за свършването на свиждането право ни дават да забележим, че свиждането свършило твърде печално за възлаганите върху него надежди от византийското правителство.” “Че наистина с това свършило свиждането, пише Дринов на друго място, твърде явно посочват две писма на патриарх Николай до Симеон, които били написани вече след свиждането; и в двете патриархът настоятелно моли за по-бързото сключване на мира” (вж. каз. съч., стр. 31—32, Съчинения, I, стр. 400—401). И тъй Дринов основава мнението си на летописните показания и на патриарх Николаевите последни две писма. Наистина летописците разказват, както видяхме, че Симеон, от една страна, изказвал готовност да сключи мир, а, от друга, че господарите се разотишли, без да се спогодят относно мира, но в същото време те не говорят, че войната не се прекратявала и че “срещата свършила твърде печално за възлаганите върху нея надежди от византийското правителство”, защото те представят войната като свършена и нийде след това не говорят за продължението й. От друга пък страна, и писмата на Николай Мистик, които Дринов сочи като доказателство за непрекратяване на войната, ако и да говорят за “настоятелната просба на патриарха за по-бързото сключване на мира”, те обаче съвсем не говорят, че войната е продължавала. Така в едното от тях (пис. XXV—30), написано след оттеглянето на Симеон в България, наистина патриархът го моли да сключи по-скоро мир, но тая молба била предизвикана не от това, че войната е вървяла все още, а от това, че Симеон след срещата си с императора, на която той обещал да сключи мир, бавил се още да изпълни обещанието си и затова и целта на това писмо била да напомни

454

розападните покрайнини на царството му, както видяхме, извикала го в България и той бил принуден втори път да се оттегли от стените на Цариград. Обаче тая необходимост го туряла в крайно несгодно за него положение спрямо Византия. Нему не бил нужен мир, защото той не бил достигнал още заветния си стремеж, инак той би трябвало да се откаже завинаги от всичко, което бил направил в течение на десет години за постигане на целта си. Но в същото време право да отстъпи в България и да върне на Византия безвъзмездно всичко, което се намирало в неговата власт, не му позволявала гордостта и честолюбието: това би значило да се смири пред вечния враг, да се откаже от завоеванията си, от своето величие, слава и сила пред слабата Византия, която той държал толкова дълго време в страх и трепет и която още тъй неотдавна го умолявала за мир и готова била да отстъпи част от владенията си. Но, от друга пък страна, да води война на два противоположни фронта било така също невъзможно.

Какво направил Симеон в тая критическа минута? При всичката опасност откъм северозапад той, както и по-рано, бил далеч да се откаже от византийската столица. Затова, като знаел, че от страна на Византия, която била всякога готова да сключи мир, не може да има такава опасност, той решил да сключи временно примирие без всякакви задължения и условия, за да може след потъпкването на въстанието в Сърбия и България отново да почне войната с Византия и вече да довърши почнатото; с императора и патриарха той мислел да се отнесе дипломатически: той искал да скрие от тях намере-
 

на Симеон за обещанието за прекратяването на войната, защото последният още преди срещата си с императора много пъти бил писал, че “желае да изтъкми отношенията към византийците, да сключи мир и да прекрати с божия помощ междуособната борба на християните”, но че той дотогава още нищо от това не изпълнявал. Другото писмо (XXVI—31) се отнася към много по-късно време, както ще видим по-долу, а не е последвало наскоро след предното и освен това то е било предизвикано поради новите действия Симеонови против Византия, които след срещата били прекъснати до втората половина на 924 г., тъй като Симеон бил зает с други рабрти, както ще покажат последните две писма, които при внимателното им разглеждане ни карат инак да си обясним въпросното и привидно противоречие на византийските летописци.

455

нието си, за да не срещне отпосле в тях силни противници, и поради това стараел се да представи работата тъй, като че ли иска да сключи дълъг мир. Той се явил под стените на Цариград с всичката си войска и както в 913 г. пръв предложил мир; той поискал да дойдат при него патриархът и велможи, пред които право заявил на Николай Мистик: “Аз излязох от земята си при тебе, за да почна преговори за славно и важно дело — за мира.” [68] След това той назначава среща със самия император Роман, за да свърши делото по мира. В същото време Симеон, като искал да покаже, че ако той пръв предлага мир, то това е извикано не от укорите и заплашванията на Роман, не от молбите и по съветите на патриарх Николай и не от неговото безсилие пред слабата империя, изгаря пред самия Цариград околностите му и изпраща българите по плячка.

Настъпва денят на срещата. Симеон и тук се старае да покаже своето надмощие, величие и сила пред ромейския император: той се явява в пълния си блясък като цар; а за да изтъкне, че в основата на византийската политика лежи измама и чрез това да унизи пред себе си представителя й, той заповядва внимателно да прегледат платформата, на която той трябвало да се покачи; най-сетне в разговора с императора той се стараел да покаже, че му предписва условията на мира и че сега всичко от него зависи. В туй време, когато императорът в своята реч смирено го молил да прекрати убийствата и кръвопролитията, да утвърди мира с християните и да не позволява на ръцете християнски да се оскверняват с кръвта на единоверците; когато той му разкривал картината на нищожеството и кратковременността на земния живот и му напомнял за нравствените задължения на човека, Симеон се изразявал твърде уклончиво и неопределено в разговора с императора, а тъй също немарливо и дори иронически; той, без да
 

68. Migne, ibid., Ep. 31, col. 189, А:

Cp. СбНУК, пак там, писмо XXVI, стр. 198.

456

споменава нито за условията на мира, нито за начина на сключването му, извъртал се само с едни обещания, че “враждебните отношения към тях [ромеите] няма повече да се подновяват, че те няма вече да се нуждаят от хитона, който по необходимост се обличал през време на война, и много друго — пише патриархът — за окончателното прекратяване на войната и възстановяването на мира” [69]. Освен това Симеон в присъствието на императора и висшите чиновници се осмелил да укорява и порицава и дори, както сам Николай Мистик се изразява, “да се подиграва” с патриарха. Като представял работата тъй, че уж враждебните отношения между двете съседни държави са създадени от ромеите, че уж сам той не желаел война, Симеон обвинявал патриарха в това, че той, “като възведен на архипастирския престол, бил е в сила да попречи на войната, а ако ли не, то поне да отлъчи от църквата ония, които не са се покорявали на неговите умувания” [70]. “Ти без съмнение ще разбереш, ако само поискаш, че тия думи не са нищо друго освен твоя подигравка над мене” — пише патриархът. [71] Над всичко това отгоре Симеон, като да иронизирал патриарха, оплаквал се, че в Ахелойската битка конят под него бил ранен благодарение на молитвите на последния. Такъв характер носела срещата на византийския император с българския цар в 923 г. под стените на Цариград. След това, надарен с великолепни и многобройни дарове, Симеон се върнал в лагера, като оставил византийците в пълно уверение, че мирът в скоро време ще бъде сключен.
 

69. Migne, ibid., Ep. 31, col. 189 А—В. СбНУК, пак там, писмо XXVI, стр. 198.

70. С тия думи Симеон правил намек на неочакваното нахлуване на византийските войски в пределите на царството му в 917 г.

71. Migne, ibid., Ep. 31, col. 189 С—D. СбНУК, пак там, писмо XXVI, стр. 199.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]