Васил Н. Златарски
История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187)

 

 

II. Епоха на ромеизацията

 

3. Преминаването на кръстоносцитѣ отъ първия походъ презъ българскитѣ земи и второто норманско нашествие

 

 

Следъ като очистилъ и усмирилъ по тоя начинъ Балканския полуостровъ, Алексий I Комнинъ намислилъ вече да обърне вниманието си къмъ източния неприятель на империята, къмъ турцитѣ-селджуци, за да отвоюва отново завладѣнитѣ отъ тѣхъ византийски земи въ Мала Азия. Но съ едни само срѣдства отъ европейскитѣ владения да постигне начертания си планъ за него било невъзможно, защото, военнитѣ сили на Византия били силно разнебитени и ослабени поради непрестаннитѣ войни. „Затова Алексий I решилъ да се обърне за помощь къмъ западнитѣ държави, пише Херцбергъ, и при това чрезъ посрѣдството на Римъ. Макаръ че църковната катастрофа, т. е. раздѣлението на църквитѣ, което станало при патриархъ Михаила Каруларий въ 1054 год., и да раздѣлила завинаги Изтокъ отъ Западъ, обаче омразата между тѣхъ не била още пустнала такива дълбоки корени, щото политиката на Византия въ борбата си съ селджуцитѣ, много по-сериозни и по-опасни врагове на християнството, отколкото нѣкогашнитѣ араби, да не е могла да помисли за единъ съюзъ съ Римъ”. Че такова сближение съ римския папа все още е било възможно въ даденото време, показва и това, че опитътъ въ същата посока, който билъ направенъ при Михаила VII Дука (1071—1078), намѣрилъ съчувствие отъ страна на папа Григория VII главно за това, че тоя императоръ намеквалъ въ обръщението си на възможность за ново обединение на източната църква съ римската. „Обаче въоръженията, които били предприети отъ тоя папа въ 1074 год. въ високъ стилъ и съ широки планове, не докарали никакви резултати: побъркали италиянскитѣ и германскитѣ раздори. Но въ даденото време поканата на императоръ Алексия I съвпадала съ общото настроение въ всичките слоеве на западното общество, — настроение, което се бѣ пробудило въ много страни на западна Европа и искало най-настойчиво да се отблъсне съ оръжие Ислама, както това сполучили да направятъ норманитѣ на о-въ Сицилия. Мощното религиозно-аскетическо въодушевение, чрезъ което се право сочило на необходимостьта да се изгонятъ отъ гроба Госпо-

 

 

Бележка на ред. Стр. 222

 

През последните години литературата върху кръстоносните походи нарасна извънредно много. Като по-важни нови работи могат да бъдат посочени: М. А. Заборов, Крестовые походы, Москва, 1956; Е. Meyer, Geschichte der Kreuzzüge, Stuttgart, 1965; същият, Bibliographie zur Geschichte der Kreuzzüge, Hannover, 1960. Вж. още М. А. Заборов, Введение в историографию крестовых походов (латинская хронография XIXIII веков), Москва, 1966; Д. Ангелов, История на Византия, II, стр. 159 сл.; История Византии, II, стр. 315 сл.

 

 

 

223

 

денъ турцитѣ, които владѣели Иерусалимъ още отъ 1076 год., заедно съ стремежа на папата да разшири своето господство и съ социални, политически и търговски подбуди подготвили за дълго време въ Европа оная атмосфера, която най-сетне създаде религиозно-воинственото преселение на западнитѣ народи къмъ Изтокъ, известно въ историята подъ името  к р ъ с т о н о с н и  п о х о д и, които представятъ едно отъ най-своеобразнитѣ явления презъ срѣднитѣ вѣкове и получили всесвѣтно — историческо значение”, като оставили не малъкъ споменъ и въ историята на нашия народъ.

 

Презъ есеньта на 1095 год. на събора въ Пияченца се представили предъ папа Урбанъ II (1088—1099) пратеници отъ византийския императоръ и заявили, че последниятъ искалъ да „ангажира мнозина, които да се задължатъ съ клетва да отидатъ на помощь на Алексия I”. Макаръ въ Пияченца да не станало дума за кръстоносенъ походъ, обаче Урбанъ II, който билъ проникнатъ отъ идеитѣ на своя предшественикъ Григория VII, напълно одобрилъ и усвоилъ неговитѣ планове: той сполучилъ да създаде не само между своитѣ съотечественици — френцитѣ, но и въ цѣла западна Европа духовно-воинствено настроение противъ владѣтелитѣ на Иерусалимъ за освобождението на Гроба Господенъ. Обаче византийскиятъ императоръ тогава не мислилъ още, че той съ това си предложение навличалъ нови беди върху империята; но той още въ началото на кръстоноснитѣ походи съзналъ своята грѣшка. „Съ голѣмо очудване и безпокойствие той посрещналъ известието за необикновеното и устроено при съдействието на папата движение презъ лѣтото на 1095 год., което обхващало все по-голѣми народни маси отъ западъ”. [1] Алексий I съвсемъ не това очаквалъ отъ Западъ. Въ критичната минута презъ 1091 год. Европа не му оказала никаква помощь, а сега, когато той дори самъ е могълъ да се разправи съ неприятеля, идѣла грамадна войска, която нѣколко пъти над-

 

 

1. Г. Ф. Герцбергъ, Исторія Византіи. Москва 1896, стр. 268269. — А. А. Васильевъ, Византия и крестоносцы, Петербургъ 1923, стр. 23—30. — Св. Георгиевъ, Първиятъ кръстоносенъ походъ и българскитѣ земи, Бълг. Ист. Библ. год. I, т. II (1928), стр. 78 и сл.

 

 

224

 

минавала византийската армия. Императорътъ се надѣвалъ, че западнитѣ народи ще го пожалѣятъ и ще му изпратятъ единъ отредъ, който ще влѣзе като часть въ неговата армия и който той ще държи въ пълна покорность. Излѣзло обаче не това, което се очаквало: оттука и произлѣзли взаимнитѣ недоразумения и недоумения, който стрували на империята не малко жертви. Но първитѣ печални резултати отъ грѣшката на императора било следено да изпита Балканскиятъ полуостровъ, и въ частность България и българскиятъ народъ.

 

Презъ пролѣтьта на 1096 год. известниятъ Валтеръ Голакъ, придруженъ отъ една огромна тълпа простъ народъ пилигрими, отъ Франция презъ Маджарско потеглилъ за Иерусалимъ. [1] Когато стигналъ въ Малевила (Malevilla, сег. Землинъ срб.-хър. Земунъ), безъ да срещне нѣкоя враждебность или неприятность отъ страна на маджаритѣ, той преминалъ на кораби Дунавъ при „българския градъ Белеграва” (Belegrava civitas Bulgarorum, сег. Бѣлградъ), отгдето той трѣбвало съ сила да си пробива пѫть, защото българското население, като виждало въ хората на Валтера едни само нехранимайковци и мошеници, посрещнало ги твърде недружелюбно. Когато Валтеръ разпъналъ палаткитѣ си наблизо подъ стенитѣ на Бѣлградъ, той се обърналъ къмъ тогавашния дука, намѣстникъ-управитель на България и комендантъ на Бѣлградъ, проедъръ Никита Карики [2], да иска позволение да купи въ

 

 

1. Пѫтуването на Валтера Голакъ, както и на Петря Амьенски презъ България описва каноникъ и пазитель на Ахенската църква Албертъ, който е живѣлъ презъ 1-та половина на XII вѣкъ, въ своята Historia Hierosolimitanae expeditionis, т. е. История на първия кръстоносенъ походъ, въ 12 книги (писана преди 1158 г.) до 1121 год., издадена у  B o n g a r s'a Gesta Dei per Francos, t. I, Hanoviae 1611, p. 184–381; отъ това издание ние се ползуваме. — За Алберта Ахенски вж. W. Wattenbach, Deutschlands Geschichtsquellen im Mittelalter 6-te Aufl. 2. Bd. Berlin 1894, S, 178—180. Сѫщо Св. Георгиевъ, п. т. стр. 88—89.

 

2. Въ текста у Алберта стои: principe Bulgarorum et magistratu civitatis (ib. p. 186, 11); по-нататъкъ сѫщиятъ тоя princeps се нарича duci et prineipi terrae (186, 45–46), dominus terrae (p. 186, 48), а най-сетне му дава и собственото име: Duce Nichita nomine, principe Bulgarorum et praeside civitatis Belegrave (p. 187, 14-15) (Ср. сѫщо р. 187, 49: Dux praefatus Nichita; p. 188, 24-25: ad ducem Nichita, principem Bulgarorum; p. 188, 39: Ducem

 

 

225

 

града храна за себе си и за войската си, но „тѣ, като ги счели за измамници и шпиони, забранили всѣкакви покупки”. Валтеръ и дружината му, оскърбени отъ тоя отказъ, нахвърлили се върху стадата отъ едъръ и дребенъ добитъкъ, които пръснато се пасѣли отвънъ града, и искали да ги откаратъ съ себе си; „тогава българитѣ и пилигримитѣ се скарали здравата, и работата стигнала до орѫжие”. Между това населението се погрижило за защита отъ тия готовановци; споредъ Алберта Ахенски, събрали се до 140 хиляди (sic) души българи и почнали да отбиватъ пилигримитѣ, които се

 

 

Nichitam; p. 188, 41: Ducis Belegrave.  В и л х е л м ъ  Т и р с к и  пъкъ го право нарича Bulgarorum dux Nichita nomine (ib. p. 644, 8-9). И тъй, споредъ Алберта Ахенски, Никита билъ dux, princeps Bulgarorum, dux et princeps terrae, dominus terrae и praeses civitatis Belegrave. Наричайки Никита princeps Bulgarorum, dux et princeps terrae, dominus terrae, т. е. господарь князъ на българитѣ и на българската земя, Албертъ е искалъ, очевидно да изтъкне, че съ титлата dux се свързва по-широка власть, т. е. че Никита билъ не простъ водачъ на българитѣ, а господарь, князъ, и въ случая намѣстникъ императорски въ България (вж. тукъ по-горе, стр. 15). Това наше обяснение се подтвърдява отъ надписа на единъ моливдовулъ, който е известенъ въ два екземпляра и несъмнено принадлежи на нашия дука Никита (вж. В. Н. Златарски, Политич. положение на северна България и пр. п. т., стр. 38—39). Тоя надписъ представя едно двустишие, написано въ размѣръ на ямбически триметри, и гласи: , т. е. „Печатъ за писма на българския дука, проедъръ Никита Карики”, отъ което ясно се установява, 1. че Никита наистина е билъ дука, т. е. намѣстникъ-управитель на България; 2. че чинътъ му билъ , който Албертъ, като не разбиралъ значението на тая дума, просто превелъ съ съответната латинска дума praeses, idis, като ирибавилъ къмъ нея civitatis Belegrave, може би съ цель да посочи, че въ Бѣлградъ се намирало неговото постоянно мѣстопребивалище, което впрочемъ се право подтвърдява съ това, че го нарича Dux Belegrave, и 3. че прозвището му било  К а р и к и. За единъ споменува Анна Комнина (ib., II, р. 33, 1-8), който на о-въ Критъ въ 1092 се отметналъ отъ императора и се обявилъ за независимъ. Вж. и F. Chalondon, Essai etc. p. 147—148. За четенето на горния надписъ вж. Schlumberger, Sigillographie, p. 239. — N. Bănscu Changements etc. п. т., стр. 62 (14). — H. Мушмовъ, Византийски печати съ значение за българ. история, п. т., стр. 90—92. V. Laurent, Bulletin de Sigillographie byzantine, въ Byzantion, vol. V. (19291930), fasc. II, p. 590—592. — Ср. В. Н. Златарски, Намѣстници-управители и пр., п. т., стр. 145—147.

 

 

226

 

пръснали въ разни страни да търсятъ убѣжище; една часть отъ тѣхъ се скрили въ единъ молитвенъ домъ, но българи ги намѣрили и изгорили въ него до 60 души. Следъ тая нещастна случка, която му струвала много хора, Валтеръ, като оставилъ пръснатата си войска, като бѣглецъ крилъ се въ течение на осемь дена въ „българскитѣ гори” (sylvas Bulgarorum) и най-сетне стигналъ въ твърде богатия градъ Нишъ (Nizch), който се намиралъ въ срѣдата на българското царство” (in medio Bulgarorum regno). Тамъ той намѣрилъ дука Никита и му се оплакалъ за нанесенитѣ обиди и загуби. Никита се оказа милосърденъ, несъмнено по заповѣдь отъ Цариградъ; той призналъ Валтера за правъ въ всичко и въ знакъ на миролюбие снабдилъ го дори съ пари и оръжие. Освенъ това той му далъ водачи, за да мине спокойно презъ българскитѣ градове Срѣдецъ (Sternitz), Пловдивъ (Phinopolin) и Одринъ (Adrianopolin) и право да си купува храна, докато стигне заедно съ войската си до „Цариградъ, столицата на цѣлото гръцко царство”. Когато Валтеръ се отзовалъ предъ стенитѣ на византийската столица, той смирено и убедително молилъ императора да му позволи да живѣе мирно около Цариградъ и да си купува храни, докато го настигне Петъръ Пустинникъ, по убеждението на когото той предприелъ това странствуване. Алексий I благосклонно отговорилъ на просбата му и се съгласилъ на всичко. [1] Така, следъ като разположили лагера си подъ самата столица, кръстоносцитѣ почнали отново да се събиратъ окола Валтера. Не се минало много време, откакъ Валтеръ и дружината му преминали презъ България, и на Дунава се явилъ и Петъръ Пустинникъ отъ Амьенъ, придруженъ отъ „безбройна армия, казва Албертъ, като морския пѣсъкъ, която се била събрала около него отъ различни държави и състояла отъ френци, шваби, баварци и лотарингци”. Съ разрешението на маджарския краль Коломана (1095—1114) кръстоносцитѣ свободно преминали презъ цѣло Маджарско, но при гр. Ма-

 

 

1. Albertus Aquensis, ib., lib. I, cap. VII, p. 186, 8-58. — Св. Георгиевъ п. т., стр. 89—90.

 

 

227

 

левила (Землинъ) срещнали силенъ отпоръ отъ управителя на тая область, на име Гуцъ (comes Guz). Тоя графъ Гуцъ, „увлѣченъ отъ користолюбие”, влѣзълъ въ връзки съ дука Никита, и двамата решили: Никита съ своята пехота да удари на авангарда на Петровата армия, а Гуцъ съ конницата си да атакува ариергарда; „по този начинъ, пише Албертъ, тѣ могли биха лесно да заграбятъ цѣлия имотъ на такава многобройна армия, който състоялъ отъ коне, злато, сребро и дрехи, които тѣ предполагали да раздѣлятъ помежду си”. Петъръ обаче преварилъ тѣхното съюзяване. „Като се научилъ за него, той не искалъ да вѣрва, че българи и маджари, народъ християнски, ще се осмѣлятъ да извършатъ такова престъпление; но все пакъ той сполучилъ да въодушеви своята войска и бързо потеглилъ къмъ Малевила; тамъ станало голѣмо сражение, въ което Гуцъ и маджаритѣ били жестоко разбити, и градътъ билъ превзетъ отъ кръстоносцитѣ; въ града последнитѣ намѣрили голѣми запаси отъ храни, добитъкъ и много коне, което собствено имъ трѣбвало. [1]

 

Когато се научилъ за победата на пилигримитѣ, одържана при Малевила, управительтъ на България Никита, следъ едно съвещание съ близкитѣ си, не се решилъ да дочака Петра въ Бѣлградъ, а веднага се разпоредилъ за отстъпване въ Нишъ съ всички съкровища, като се надѣвалъ, че тамъ ще му бѫде по-добре и по-удобно да се защищава противъ безбройнитѣ тълпи на кръстоносцитѣ, тъй като тоя градъ билъ заобиколенъ съ яки стени. На бѣлградчани той заповѣдалъ да се отстранятъ въ гори и планини съ семействата и стадата си и въ непристъпни мѣста, докато дойде помощь отъ Цариградъ, и съ взематъ нужднитѣ мѣрки противъ дружинитѣ на Петра, и да отмъстятъ за поражението на Гуца. По въ това време Петъръ Амьенски получилъ известие, какво маджарскиятъ краль съ голѣма войска потеглилъ противъ него, за да отмъсти за нападението на владенията му и за избиването на маджаритѣ въ Малевила. Изплашенъ отъ това известие, Петъръ веднага напустналъ града и съ голѣма плячка и стада почналъ да прехвърля голѣмата си войска на събра-

 

 

1. Ibidem, cap. VIII. р. 186, 58—187, 46.

 

 

228

 

нитѣ по брѣговетѣ 150 кораба, и понеже тия не били достатъчни, къмъ тѣхъ прибавили набързо сглобенитѣ салове, свързани съ върбови прѫчки. Презъ време на преминаването презъ рѣката, освенъ че много отъ саловетѣ били увличани отъ течението на водата и се преобръщали, но появили се на лодки нѣкакви-си „п и н ц е н а р и и  (Pincenarii), които населявали България”, въ които ще трѣбва да видимъ печенѣзитѣ. Тия печенѣзи, които сѫ били изпратени несъмнено отъ дука Никита, защото Албертъ Ахенски по-нататъкъ ги нарича „пинценарии на бѣлградския дука”, [1] нападнали кръстоносцитѣ и много отъ тѣхъ изтрепали и потопили. „Петъръ, пише Албертъ, като видѣлъ, че хората му загиватъ и потъватъ, заповѣдалъ на баварцитѣ и швабитѣ и на другитѣ нѣмци, напомняйки имъ за клетвата да се покоряватъ, да помогнатъ на френцитѣ, своитѣ братя. Тѣ се качили незабавно на седемь кораби и потопили седемь лодки съ печенѣзи, отъ които само седемь били хванати въ пленъ; като ги докарали при Петра, кръстоносцитѣ изклали плененитѣ по негова заповѣдь. Като отмъстили по тоя начинъ за своитѣ, тѣ преминали презъ р. Сава [2] при Бѣлградъ. Петъръ влѣзълъ въ града, но, безъ да се бави тамъ, потеглилъ на пѫть и се скрилъ въ „обширнитѣ български гори” (ingentia et spaciosissima nemora Bulgarorum), като возѣлъ съ себе си голѣма, награбена въ Бѣлградъ плячка. „Следъ като прекарали седемь дена въ тая обширна гориста

 

 

1. Ibidem, сар. X, р. 188, 41: Pincenarios Ducis Belegrave.

 

2. Както тукъ (р. 188, 17), тъй и по-горе (р. 186, 21), гдето се говори за преминаването на Валтера и дружината му отъ Землинъ въ Бѣлградъ, (сѫщо ср. р. 188, 3-6), Албертъ нарича рѣката Maroa, въ която ще трѣбва да видимъ името на р. Морава; обаче да се отиде отъ Землинъ направо въ Бѣлградъ може, само следъ като се премине презъ Дунавъ или презъ р. Сава, но не и Морава; оттука ясно става, че Албертъ е объркалъ р. Морава съ р. Сава, за коятo той тукъ не споменува; а понеже името на Дунавъ му е било известно (вж. р. 187, 47: Danubius), то трѣбва да се приеме, че кръстоносцитѣ както на Валтера, тъй и на Петра Амьенски се прехвърлили отъ Землинъ въ Бѣлградъ не презъ Дунавъ, а презъ р. Сава, която, наистина, представя по-удобно и по-тѣсно мѣсто за преминаване, защото и опълчението на Готфрида Лотарингски малко по-късно минало тъкмо презъ р. Сава (вж. р. 199, 50-51: Sowa, както Албертъ р. Драва нарича Drowa, ib. p. 199, 45).

 

 

229

 

мѣстность, Петъръ стигналъ съ своитѣ хора въ градъ Нишъ (Nizch), защитенъ съ яки стени. Тамъ, като преминали една рѣка предъ града (р. Нишава несъмнено) по камененъ мостъ, кръстоносцитѣ завзели една широка ливада, покрита съ зеленина, и разпънали палаткитѣ си по брѣга на рѣката”. [1]

 

Като настанилъ така своитѣ пилигрими, Петъръ, следъ като се посъветвалъ съ по-старитѣ отъ воеводитѣ, чрезъ пратеници поискалъ отъ дука Никита позволение да направи нѣкакви покупки въ града. Никита се съгласилъ, но съ условие, че Петъръ ще му даде заложници, защото се боялъ, да не би кръстоносцитѣ да направятъ пакъ нѣкои оскърбления и насилия, както въ Бѣлградъ. Впрочемъ тая отстѫпчивость на Никита може да се обясни съ това, че той не бѣ още получилъ никакви инструкции отъ Цариградъ, какъ да се държи спрямо кръстоносцитѣ. Както и да било, но Петъръ приелъ предложението на Никита и му изпратилъ двама рицари, които останали въ града презъ цѣлъ день, докато кръстоносцитѣ правили своитѣ покупки, като получили голѣмо улеснение отъ гражданитѣ, които на беднитѣ пилигрими давали продукти безъ пари. Нощьта преминала спокойно, и Никита отпустналъ назадъ заложницитѣ. Но когато на следния день Петъръ потеглилъ на пѫть съ войската си, сто души отъ нѣмскитѣ пилигрими, които имали презъ времето на покупкитѣ въ предния день нѣкакви малки спрѣчквания съ единъ българинъ, останали назадъ, изгорили седемь воденици по Нишава и запалили нѣколко кѫщи, които се намирали въ покрайнините на града и съ това удовлетворили своята необузданость. Жителитѣ на Нишъ, като видѣли кѫщитѣ въ пламъци, оплакали се на дука Никита, като казвали, че „Петъръ и всичкитѣ негови другари сѫ лъжехристияни, крадци, а не мирни хора, защото тѣ, като изклаха плененитѣ ни пинценарии въ Бѣлградъ и избиха толкова маджари въ Малевила, сега се осмѣлили да запалятъ сградитѣ имъ, и забравили оказанитѣ тѣмъ много благодеяния”. [2]

 

 

1. Albertus, ibid. сар. IX, р. 187, 46—188, 23.

 

2. Ibidem, сар. X, р. 188, 23-42.

 

 

230

 

Следъ като изслушалъ оплакванията на гражданитѣ и узналъ за нанесенитѣ тѣмъ щети, дука Никита веднага заповѣдалъ имъ да се взематъ всички за орѫжие, а самъ приготвилъ конница, която той събралъ въ Нишъ, още когато узналъ за нападението на Малевила, и която състояла отъ кумани, маджари и печенѣзи, за да се впустне подиръ пи-лигримитѣ и да ги накаже за причиненото отъ тѣхъ зло. „На тая заповѣдь на дука, пише Албертъ, българи, команити (разб. кумани), много маджари заедно съ пинценарии (печенѣзи), които се събрали за условена заплата да защищаватъ града, грабватъ своитѣ рогови и костени лѫкове, обличатъ ризници и, като привързали байраци на копията си, пустнали се да стигнатъ Петра, който пѫтувалъ спокойно съ войската си”, безъ да знае нѣщо за станалото. Войскитѣ настигнали ариергарда на Петровата армия и безпощадно избили и изклали придружаващитѣ го; цѣлиятъ имъ обозъ билъ спрѣнъ, а женитѣ, девойкитѣ и момцитѣ били откарани въ пленъ заедно съ всичкия имъ имотъ и съ стадата: „тѣ останали, забелязва Албертъ, като пленници и въ изгнание въ българската земя (in terra Bulgariae) до день днешенъ”, т. е. до срѣдата на първата половина на XII. вѣкъ. Известенъ отъ единъ спасилъ се съ бѣгство за станалата катастрофа, Петъръ на съвета съ другитѣ по-благоразумни мѫже казалъ следното: „Насъ ни заплашва страшна беда поради неистовството на безсмисленитѣ нѣмци; много отъ нашитѣ и отъ самитѣ нѣмци паднаха подъ стрелитѣ и ударитѣ на дука Никита и войската му, наказани за пожара, за който азъ нищо не зная. Враговетѣ заграбили нашитѣ кола, нашитѣ богатства и нашитѣ стада. Азъ мисля, че по-добре ще бѫде да се върнемъ назадъ при дука и да сключимъ съ него миръ, защото нашитѣ не бѣха справедливи къмъ него тъкмо тогава, когато гражданитѣ ни доставиха миролюбиво всичко, въ каквото ние имахме нужда”. Това решение било изпълнено. Обаче, когато кръстоносната армия се върнала и отново се разположила на сѫщата ливада предъ града, а Петъръ билъ вече готовъ да иска предъ дука Никита извинение за себе си и за другаритѣ си и, като го успокои, да получи назадъ плененитѣ и

 

 

231

 

обоза, една тълпа безсмислени младежи отъ хиляда души, неукротими и буйни, поддържани отъ други хиляда младежи не по-малко буйни, безъ да гледатъ на желанието на Петра да сключи миръ и да се покоряватъ на заповѣдитѣ му, да бѫдатъ спокойни, минали едни по каменния мостъ, а други прегазили рѣката и съ викове и псувни нападнали на градската врата; другитѣ пилигрими, които били съ Петра, оставали спокойни на мѣстата си. Отъ това разногласие между кръстоносцитѣ се възползували българитѣ: тѣ излѣзли отъ града въ голѣмо количество и не само отблъснали нападателитѣ, но и много отъ тѣхъ избили при отстъпването имъ презъ Нишава. Като видѣли явната и жестока гибель на своитѣ хора, другитѣ пилигрими, които до тогава оставали спокойни, притекли имъ се на помощь; произлѣзълъ страшенъ бой, въ който кръстоносцитѣ били съвсемъ разбити и обърнати на бѣгъ. Петъръ Амьенски веднага изпратилъ при дука Никита единъ българинъ, който пожелалъ сѫщо така да вземе участие въ светия походъ въ Иерусалимъ, съ просба да почнатъ преговори за миръ и да опредѣлятъ самитѣ условия, което и станало. [1]

 

Но щомъ известието за почналитѣ се преговори се пръснало изъ лагера и настѫпило спокойствие, пехотната сгань, винаги буйна и неизправна, безъ да слуша увещанията на Петра и другитѣ водачи и безъ да дочака окончателното сключване на мира, натоварили полученитѣ обратно талиги и кола и потеглили на пѫть. Никита, както и гражданитѣ, като помислили, че това бѣгство било нарочно устроено отъ кръстоносцитѣ, само за да си получатъ обоза и пленницитѣ си и да не се обвържатъ съ нѣкакъвъ миръ, изпратили конница да ги преследва, която ги настигнала и избила много народъ и взела отново много пленници. Между плячката била откарана и колата, която возѣла съкровището на Петра Амьенски, пълно съ голѣмо количество злато и сребро; то било донесено заедно съ пленницитѣ въ Нишъ и предадено въ ковчежничеството на дука, а другата плячка била раздѣлена между

 

 

1. Ibidem, сар. XI—XII, р. 188, 43—189, 32.

 

 

232

 

конницитѣ. „Българитѣ, пише Албертъ, избили много народъ; тѣ откарали много деца съ майкитѣ имъ и безбройно количество женени и неженени жени”. [1] Петъръ и ония отъ водачитѣ, които сполучили да се спасятъ, се пръснали въ разни посоки и се скитали по голѣмитѣ и мрачни гори и най-сетне почнали пакъ да се събиратъ и отъ 40-хилядната си войска могли да набератъ чрезъ разни знакове всичко седемь хиляди души и потеглили отново на пѫть. Тѣ стигнали до единъ градъ, въ който не намѣрили нито хора, нито покѫщнина; тамъ тѣ се разположили на лагеръ и причаквали, дали нѣма да ги настигнатъ другаритѣ. Като нѣмало, отгде да си набавятъ храна, тѣ почувствували гладъ, понеже всичкитѣ имъ коли съ съестни припаси били отнети. „Тая злополука ги настигнала, пише Албертъ, презъ месецъ юлий, когато хранитѣ и всѣкакви продукти узрѣватъ въ нея страна и желтѣятъ предъ жетва. Докато народътъ гладувалъ, по-досѣтливитѣ хора намислили да пекатъ зърната отъ узрѣлото въ околностьта на тоя градъ жито и да хранятъ съ тѣхъ гладуващия народъ”. Така пилигримитѣ прекарали на това мѣсто три дни, презъ които почнали да се събиратъ отъ разни посоки пръснатитѣ бѣгълци, и броятъ имъ достигналъ до 30 хиляди души. На 8. юлий тѣ потеглили за Срѣдецъ. [2]

 

Между това пратеници отъ дука Никита пристигнали въ Цариградъ и донесли на императора за всички злини, които изпитали българитѣ отъ кръстоносцитѣ, а сѫщо и за избиването на маджаритѣ въ Малевила. Като узналъ за всичко станало, Алексий I Комнинъ веднага изпратилъ пратеници при Петра, който вече билъ напустналъ безлюдния градъ и когото тѣ намѣрили вече въ Срѣдецъ, и възъ основа на императорската заповѣдь му казали следното: „Петре, до го-

 

 

1. Споредъ Св. Георгиевъ, п. т., стр. 91—92, имало само две сражения между кръстоносци и българи и е смѣсилъ резултатитѣ отъ тия сражения.

 

2. Albertus, ib., cap. XIII, р. 189, 33—190, 10. Макаръ Албертъ Ахенски и да не назовава по име тоя градъ, приема се, че това е билъ днеш. Бѣла Паланка, стариятъ гр. Remesiana. C. Jireček, Heerstrasse etc S. 90). — Св. Георгиевъ, п. т., стр. 93.

 

233

 

сподарь-императора достигнаха тежки обвинения противъ тебе и твоята войска, защото въ предѣлитѣ на собствената му държава вие сте извършили грабежи и безчиния. Затова императорътъ ти забранява да оставашъ въ градоветѣ повече отъ три дни, докато стигнешъ въ Цариградъ. Възъ основа на императорската заповѣдь, ние ще предпишемъ на всички градове, презъ които ще минешъ, мирно да продаватъ на тебе и на твоитѣ хора всичко необходимо и въ нищо да не ти прѣчатъ по пѫтя, защото ти си християнинъ и всичкитѣ ти хора сѫ така сѫщо християни. Императорътъ напълно ти прощава престъпленията, които сѫ извършили твоитѣ хора по своята необузданость и ярость спрямо дука Никита, защото тѣ сѫ заплатили скѫпо за нанесенитѣ отъ тѣхъ обиди”. Петъръ съ радость изслушалъ благосклонната разпоредба на императора и, като благодарилъ Бога, безъ да се бави дълго въ Срѣдецъ, потеглилъ съ цѣлия си народъ за градъ Пловдивъ, гдето, подъ влиянието на неговитѣ разкази за постигналитѣ го злини, гръцкото население направило на кръстоносцитѣ голѣми подаръци въ византийски пари, сребро, коне и мулета въ името божие и Христа ради. Снабдени по тоя начинъ съ всичко необходимо, пилигримитѣ съ радость на третото утро заминали за Одринъ, гдето останали само два дена (24. и 25. юлий), защото тамъ ги присрещнали нови пратеници на императора и имъ съобщили, че последниятъ желае да види Петра, колкото е възможно по-скоро. Отъ Одринъ пилигримитѣ потеглили право за Цариградъ, предъ чиито стени на известно разстояние на 1. августъ 1096 г. се разположили на лагеръ, като имъ било дадено право да си купуватъ въ столицата необходимитѣ припаси. Тамъ тѣ се съединили съ хората на Валтера и дѣлили помежду си и храни, и орѫжие, и всичко потрѣбно за живота, [1] безъ обаче да се откажатъ отъ своитѣ грабливи наклонности.

 

Не е мѫчно да си обяснимъ, коя е била причината, гдето Алексий I Комнинъ, безъ да гледа на многото злини, които кръстоносцитѣ нанесли на държавата му, се отнесълъ

 

 

1. Albertus, ib., cap. XIV—XV, р. 190, 13-14.

 

 

234

 

къмъ тѣхъ тъй миролюбиво и дори имъ помагалъ, а пъкъ когато Петъръ Амьенски пристигналъ въ Одринъ, той изпратилъ нови пратеници при него съ покана да побърза за Цариградъ, „защото императорътъ горѣлъ отъ желание да види Петра поради ония разкази, които той чувалъ за него”. Като ромеецъ Алексий I не питаелъ никакво довѣрие изобщо къмъ чужденцитѣ, а особено къмъ тия неканени гости — кръстоносцитѣ, които, едвамъ встъпили въ предѣлитѣ на империята, и вече показали, на какво сѫ тѣ способни. Сега той бързалъ по-скоро да се отърве отъ тѣхъ и да избави Балканския полуостровъ отъ тѣхнитѣ грабежи и буйства, едно, защото българското население и тъй било наежено противъ византийскитѣ власти и би могло да използува и тая неукротима тълпа, която стояла сега подъ стенитѣ на столицата, и, друго, защото до него дошло известие, че нови войски идѣли отъ западъ, и то вече не безредни тълпи, а добре уредена армия подъ предводителството на най-видни западни князе и графове, които, ако би се съединили съ дружинитѣ на Валтера Голакъ и Петра Амьенски, едва ли лесно би се отървалъ отъ тѣхъ, още повече че самъ императорътъ кроялъ да ги използува, за да си върне азиятскитѣ владения на империята. Затова следъ петь дена отъ пристигането на Петра всичката тая сгань била прекарана въ Мала Азия, която, както е известно, загинала още въ първитѣ сражения съ турцитѣ.

 

И наистина, не се минало много време, и България посетили нови кръстоносци, които обаче не оставили такъвъ лошевъ споменъ за себе си благодарение, отъ една страна, на голѣмата и строга дисциплина, която владѣела въ тѣхнитѣ редове, а отъ друга — на тѣхнитѣ предводители. Това били войскитѣ на херцогъ Годфрида Лотарингски, които презъ Маджарско минали тихо и мирно и, изпроводени отъ самия маджарски краль, стигнали въ Малевила, отгдето презъ р. Сава се прехвърлили и се разположили на лагеръ предъ „българския градъ Бѣлградъ”. Следъ като се приготвили добре, кръстоносцитѣ потеглили на пѫтъ. Тѣ навлѣзли въ голѣмитѣ „български гори” (Bulgariae Silvas) и стигнали безъ никакви

 

 

235

 

инциденти първомъ въ Нишъ (Niz). Но преди да стигне въ Нишъ, херцогътъ билъ посрещнатъ отъ пратеници на Алексия I, които му врѫчили писмо отъ своя господарь съ следното съдържание: „Алексий, императоръ на Цариградъ (столица на гръцката държава), (поздравява) съ голѣма радость херцогь Готфрида и неговитѣ съшктници. Моля те, най-християнский княже, да не допустнешъ, щото твоята войска (gentem tuam) да граби и опустошава държавата и земитѣ ми, въ които ти си навлѣзълъ, но ти ще имашъ свобода да купувашъ, и по тоя начинъ отъ нашата власть ще ти се даде възможность да купувашъ и да ти се продава всичко достатъчно, отъ което се нуждаешъ”. Къмъ това предупреждение Готфридъ се отнесълъ съ надлежното внимание и не допустналъ никакви недоразумения между мѣстното население и кръстоносцитѣ. Отъ Нишъ последнитѣ дошли въ Срѣдецъ (Sternitz, Straliciam), отгдето презъ Ихтиманския проходъ (exsuperatis claustris, qui vulgo dieuntur Sancti Basilii) слѣзли въ по-равни мѣста, които доставяли изобилни храни, пристигнали въ „прекрасния градъ Пловдивъ”, знаменитъ и твърде богатъ градъ.

 

Тамъ се пръсналъ слухъ, какво Хуго, графъ де Вермандуа, братъ на френския краль Филипа I, човѣкъ съ голѣми претенции, но съ малки способности, който по-рано отъ Апулия излѣзълъ въ Драчъ, гдето билъ любезно приетъ и сетне съ голѣма почить билъ доведенъ въ Цариградъ, се намиралъ въ пленъ въ Византия, — слухъ, основанъ на това, че императорътъ, който билъ получилъ едно надуто писмо, въ което Хуго искалъ да бѫде достойно посрещнатъ, наистина държалъ френския графъ подъ надзоръ, и че фактически не се ползувалъ съ пълна свобода. Тоя слухъ подигналъ страшно незадоволство въ лотарингската войска, и се почнали грабежи по страната. Готфридъ не задържалъ войницитѣ отъ тѣхнитѣ своеволия и грабежи, които се продължили до пристигането на кръстоносцитѣ подъ стенитѣ на столицата на 23. декемврий, като мислилъ, че съ това ще принуди императора да освободи пленницитѣ, което въ действителность било постигнато. Настаналитѣ обаче следъ

 

 

236

 

това недоразумения между Алексия I и, Готфрида, които недоразумения имали въ основата си, отъ една страна, старанието на първия да получи отъ втория ленна клетва, а отъ друга — недовѣрието и отказътъ на последния, донесли най-после въорѫжени сблъсквания между ромеи и кръстоносци и ускорили пристигането на другъ единъ отъ виднитѣ участници на първия походъ предъ Цариградъ — на Боемунда Тарентски. Още презъ зимата въ едно писмо до Готфрида, като изтъквалъ злобата на ромеитѣ и тѣхната упорита и непреодолима омраза къмъ латинскитѣ народи, Боемундъ го съветвалъ за презъ зимата „да отстѫпи отъ столицата къмъ Одринъ и Пловдивъ” или да отведе войската си „въ ония богати страни, за да ѝ даде да си почине въ изобилие отъ хранителни припаси, които тя тамъ ще намѣри”. „Азъ пъкъ, писалъ Боемундъ, съ божия помощь въ началото на пролѣтьта ще побързамъ (да дойда) при тебе, моя господарь, и съ братска обичь ще дамъ съветъ и ще окажа съдействие противъ безбожния владѣтель на гърцитѣ”. [1]

 

И наистина, презъ есеньта още на 1096 г. Боемундъ заедно съ своя племенникъ Танкреда и други италиянски и галски владѣтели и съ една 10-хилядна армия се прехвърлилъ презъ Адриатика въ Драчъ, отгдето презъ Епиръ пристигналъ на Коледа при Костуръ (Castoream). Но понеже гражданитѣ имъ прѣчили да направятъ нужднитѣ покупки, кръстоносцитѣ насила откарвали стада отъ дребенъ и едъръ добитъкъ и всичко необходимо за ядене и голѣми загуби нанесли на мѣстнитѣ жители, които ги мразѣли като неприятели; Оттамъ тѣ навлѣзли въ една много плодородна страна, на име Пелагония (Битолско), и се разположили тамъ на лагеръ. „Като чули, пише Вилхелмъ Тирски, че въ съседство се намирало селище, напълнено само отъ еретици жители (богомили?), кръстоносцитѣ съ голѣма бързина се нахвърлили и, като завзели съ сила крепостьта, запалили сградитѣ, а, следъ като гражданитѣ загинали едни отъ мечъ, други въ

 

 

Бележка на ред. Стр. 236

 

Срв. Д. Ангелов, Богомилството в България, стр. 374.

 

 

1. Albertus, ib., lib. II, сар. VI—XIV, р. 199, 36—202, 42. — Willermi Tyrensis Historia rerum etc, lib. II, cap. III—IV, p. 653, 4-18, 48-57—654, 9; cap. X, p. 656, 45-55. — Св. Георгиевъ, п. т., стр. 95—98.

 

 

237

 

пожара, върнали се оттамъ съ голѣма и богата плячка”. Императорътъ, като се научилъ, че войската на Боемунда се приближавала, тайно заповѣдалъ на началницитѣ на своитѣ войски, които поради зимата били разположени въ сѫщитѣ мѣстности, да я следятъ съ всичката войска на ония области отстрани чакъ до р. Вардаръ непрекѫснато и, ако имъ се падне случай, удобно време денемъ или нощемъ, тайно или по другъ начинъ, да се опитватъ да тревожатъ минаващата кръстоносна войска, защото твърде подозрително се гледало на Боемундовото навлизане. Но въ сѫщото време Алексий I изпращалъ свои хора при Боемунда съ писма, въ които се обръщалъ къмъ последния съ ласкави думи и го канилъ по-скоро да дойде при него. А пъкъ ромейскитѣ пълководци които следвали и наблюдавали войската на Боемунда, при преминаването ѝ презъ Вардаръ нападнали на останалитѣ отреди, но при това тѣ потърпѣли поражение. Боемундъ, обаче, който по хитрость не отстѫпвалъ на Алексия I, не обръщалъ внимание на всичко това, скрилъ своето незадоволство и продължилъ пѫтя по стария крайбрѣженъ пѫть via Egnatia, къмъ Цариградъ, като искалъ да използува приятелската покана на императора. Тамъ той пристигналъ на 3. априлъ 1097 год. въ четвъртъкъ предъ Великдень и се присъединилъ къмъ Готфрида Лотарингски за съвмѣстни действия противъ турцитѣ. [1]

 

Отъ сѫщия характеръ било и преминаването на енергичния и воинственъ графъ тулузски Раймундъ съ голѣма кръстоносна войска, който презъ северна Италия и Далмация презъ есеньта на 1096 г. се спустналъ по източния брѣгъ на Адриатическо море въ Драчъ, отгдето навлѣзълъ въ византийска територия. Кръстоносцитѣ минали презъ югозападнитѣ български земи, по via Egnatia, сѫщо подъ непосрѣдното наблюдение на наемни императорски войски, състоящи отъ турци, кумани, печенѣзи и българи, които не позволявали на кръстоносцитѣ да се отбиватъ отъ пѫтя си на-

 

 

1. Albertus, ib. cap. XVIII—XIX, р. 203, 48—204, 20. — Willеrmus ib. cap. XIII—XIV, p. 658, 12—659, 23. — Подробно вж. Св. Георгиевъ, п. т., стр. 98—105.

 

 

238

 

вѫтре въ страната; и, ако е имало такива случаи, последнитѣ бивали нападани отъ ромейската войска и мѣстнитѣ жители, като имъ устроявали по пѫтя засади и ги избивали, на което и кръстоносцитѣ отговаряли съ не по-малка жестокость, така че работата дошла до въоръжени сблъсквания, каквото е било сражението при Русионъ (Rossa, сег. Рускьой). Алексий I, за да прекрати тия нежелателни сблъсквания, извикалъ чрезъ пратеници Раймунда да дойде по-скоро въ столицата, макаръ че и следъ това враждебнитѣ действия между ромеи и кръстоносци не се прекратявали. Последни отъ кръстоноснитѣ водачи, които минали така сѫщо презъ българскитѣ земи (Bulgarorum regiones), били херцогъ Робертъ Нормандски, синътъ на Роберта Фризъ, и неговиятъ зеть Стефанъ графъ на Блуа и Шартъръ. Тѣ отъ Бриндизи минали морето презъ пролѣтьта на 1097 г. и излѣзли при Драчъ, отгдето по via Egnatia тихо и мирно, както изглежда, пѫтували безъ всѣкакви инциденти било съ ромейската войска, било съ мѣстното население и стигнали предъ Цариградъ. [1] Така предъ столицата на Византия били събрани почти всички главни водачи на кръстоноснитѣ опълчения. Тѣ били задържани отъ императора доста време и само следъ дълги разправии и преговори съ тѣхъ, за да осигури за себе си всички завоевани отъ кръстоносцитѣ земи, и, следъ като дали ленна клетва и се признали за ленници на ромейския императоръ, Алексий I Комнинъ имъ разрешилъ да минатъ презъ Босфора и да навлѣзатъ въ Мала Азия.

 

Такива били събитията, които се разиграли въ българскитѣ земи въ началото на първия кръстоносенъ походъ и въ връзка съ него и оставили въ историята на българския народъ твърде нелестенъ споменъ за преминаването на първитѣ освободители на гроба Господенъ презъ нашето отечество. Вече това обстоятелство, че и мѣстното българско население наредъ съ императорскитѣ войски се противопоставяло навсѣкаде на кръстоносцитѣ, за да се защити отъ тѣх-

 

 

1. Albertus, ib., cap. XX—XXI, р. 204, 20-56. — Willеrmus, ib. lib, II, cap. XVI—XXII, p. 659, 50— 664, 33. — Подробно вж. Св. Георгиевъ, п. т., стр. 106—115.

 

 

239

 

нитѣ своеволия и грабежи, ясно показва, че то е гледало на тѣхъ като на разбойници и искало часъ по-скоро да се отърве отъ тия неканени гости. Затова едва ли може да се допустне, че съ запознаването си съ западноевропейскитѣ народи у българитѣ се е зародила мисъльта съ тѣхна помощь да се освободятъ отъ владичеството на ромеитѣ, особено при Алексия I, когато политическото и социално-економическото положение на българския народъ се бѣ твърде влошило, както ще видимъ, а националното съзнание у българитѣ бѣ силно притиснато.

 

*

 

Обаче презъ времето на първия кръстоносенъ походъ на българскитѣ земи било садено още единъ пѫтждь да се подложатъ на нападение откъмъ норманитѣ, респек. отъ страна на Боемунда Тарентски. Когато следъ първитѣ успѣхи въ борбата съ турцитѣ-селджуци Боемундъ завладѣлъ Антиохия и основалъ антиохийското княжество, въ него се породила идеята да образува въ Азия силна, самостойна норманска държава, която напълно да отговаряла на неговия държавнически умъ, засвидетелствувана храбрость и голѣмо честолюбие. Поради това подъ предлогъ, че Алексий I Комнинъ не му пращалъ помощь противъ селджуцитѣ, той отказалъ да му предаде завоеванитѣ зами съгласно съ договора отъ 1097 г., а оттука и да признава върховната власть на византийския императоръ. Обаче, когато опитътъ му да наложи рѫка на слабото Иерусалимско кралство се оказалъ несполучливъ, Боемундъ обърналъ вниманието си отново къмъ селджуцитѣ. Повиканъ на помощь отъ арменския князъ на гр. Малатия Гавриила противъ кападокийския султанъ Мелико-Гази Данишменда, който обсаждалъ тоя градъ, Боемундъ, неочаквано нападнатъ отъ последния, преди да достигне Малатия, билъ съвсемъ разбитъ и попадналъ въ пленъ (1100 г.). Отъ тая злополука на антиохийския князъ поискалъ да се възползува Алексий I, за да го окончателно унищожи: той предложиль на Данишменда голѣма откупна сума на условие, че норманътъ ще му баде предоставенъ на пълно разпореждане. Но

 

 

240

 

тоя опитъ не далъ никакъвъ резултатъ, и Боемундъ останалъ като пленникъ цѣли три години, до 1103 год., когато билъ откупенъ за 100 хиляди жълтици, заплатени една часть отъ Балдуина Едески, а другата часть отъ арменския князъ Когъ-Василъ (1082—1112), владѣтель на областьта Комагенъ, който се намнралъ постоянно въ връзки съ кръстоносцитѣ и особено съ Танкреда, братовчеда на Боемунда. [1]

 

Следъ завръщането си отъ плена Боемундъ намѣрилъ съвсемъ измѣнени работитѣ на антиохийското княжество. Въпрѣки това, че Танкредъ, който управлявалъ княжеството презъ времето на Боемундовия пленъ, умѣло защитавалъ норманскитѣ интереси, тѣхната държава била силно стѣснена, отъ една страна, отъ селджуци, а отъ друга — отъ ромеи. Сега тъкмо Боемундъ искалъ да отстрани тая заплашваща отъ две страни опасность. Но въ борбата съ селджуцитѣ той потърпѣлъ пълно поражение при гр. Харранъ, южно отъ Едеса, и едвамъ сполучилъ да се спаси отъ пленъ. Действията му пъкъ противъ ромеитѣ сѫщо така били безуспѣшни. Следъ тия чувствителни несполуки за Боемунда станало повече отъ ясно, че при тогавашнитѣ обстоятелства, а главно при силитѣ, съ които той разполагалъ, осѫществението на първоначалнитѣ му планове — да основе силна, самостойна норманска държава въ Сирия — се оказало невъзможно. Затова, безъ да се отказва отъ първоначалната си цель, Боемундъ решилъ да потърси нови сили и срѣдства за нейното окончателно постигане. Като предалъ властьта надъ разлагащето се антиохийското княжество на Танкреда, въ 1104 г. той заминалъ за Италия. [2]

 

Следъ като се завърналъ отъ Азия, Боемундъ предприелъ пѫтуване по Европа, за да вербува нова войска. Презъ януарий 1105 год. той пристигналъ въ Бари и тамъ останалъ до септемврий, но, преди да предприеме своето пѫтуване по Европа,

 

 

1. П. Безобразовъ, Боемундъ Тарентскій, п. т., стр. 85 (49)—99 (55). — Г. Ф. Герцбергъ, п. т., стр. 270—273. — F. Chalandon, ib., р. 217—222, 232—233.

 

2. F. Chalandon, ib. p. 233—236. П. Безобразовъ, п. т., стр. 92 (56)—94 (58). — Г. Ф. Герцбергъ, п. т., стр. 273.

 

 

241

 

той сполучилъ да се сдобие съ благословението на папа Пасхалия II (1099—1118), който не само одобрилъ плана на Боемунда за освобождението на Гроба Господенъ, но и прикомандирувалъ къмъ него епископъ Бруно като легатъ на папския престолъ; епископътъ го придружавалъ презъ времена пътуването му. Презъ мартъ той вече обхождалъ Франция, а на Великдень въ Нормандия се срещналъ съ английския краль Вилхелма, който разрешилъ на своитѣ васали да се присъединятъ къмъ Боемунда и да му помогнатъ въ предприятието. Навсѣкѫде въ Франция той се домогвалъ да възбуди господствуващето тамъ аскетическо настроение и показвалъ на народа донесенитѣ отъ Светата земя мощи и други свети предмети. Той се срѣщалъ нѣколко пѫти съ френския краль Филипа I и въ 1106 год. се оженилъ въ Шартъръ за разведената му дъщеря Констанция. Въ речьта си, която той държалъ тамъ отъ олтаря на Богородица, той проповѣдвалъ походъ за освобождението на Гроба Господенъ, но въ сѫщото време подбуждалъ слушателитѣ си противъ враговетѣ на християнството и особено противъ ромеитѣ схизматици и тѣхния императоръ. Тая речь имала нечуванъ успѣхъ. На 26. юний 1106 г. Боемундъ заедно съ папския легатъ присѫтствувалъ на църковния съборъ въ Пуату, гдето двамата говорили речи, и къмъ Боемунда се присъединили много видни рицари; презъ августъ сѫщата година той се върналъ въ своето княжество Тарентъ и останалъ тамъ до есеньта на 1107 год., като стъкмявалъ флота и се приготвялъ за походъ. [1]

 

Но противъ кого е билъ насоченъ тоя походъ? Понеже главнитѣ автори, които сѫ описали тоя походъ, сѫ разногласни, то и новитѣ историци различно отговарятъ на тоя въпросъ, който се свежда къмъ следното: главниятъ обектъ на Боемунда въ този походъ, споредъ едни, билъ Иерусалимъ, т. е. защитата на Гроба Господенъ отъ неприятелитѣ, а споредъ други — изключително Византия, т. е. покорението на византийската империя, съ други думи, Боемундъ искалъ да осѫществи мисъльта на баща си Роберта Гюискаръ.

 

 

1. П. Безобразовъ, п. т., стр. 100 (64)—103 (67). — F. Chаlаndon, ib., p. 242—243.

 

 

242

 

Тия два въпроса, споредъ насъ, не бива да се разглеждатъ отдѣлно единъ отъ другъ, защото тѣ сѫ тѣсно свързани помежду си. Заминавайки отъ Азия, Боемундъ, както видѣхме, не се отказалъ отъ първичния си планъ, защото въ противенъ случай той би изтеглилъ цѣлата норманска войска заедно съ братовчеда си Танкреда, особено ако той би решилъ въ душата си да унищожи Византия. По-нататъкъ презъ 1105 и 1106 год., пътувайки по Европа, той проповѣдвалъ кръстоносенъ походъ противъ неприятелитѣ на Гроба Господенъ, между които той поставялъ и ромеитѣ и тѣхния императоръ, и то не само като такъвъ, отъ когото трѣбва да се освободи Светата земя, но и като такъвъ, който главно му попрѣчилъ за закрепата и засилването на антиохийското княжество, следователно императорътъ се явявалъ въ очитѣ му, като неговъ личенъ неприятель; оттука за Боемунда било повече отъ ясно, че първомъ той трѣбвало да сломи силата на тоя свой врагъ, да го принуди да се откаже отъ завоеванието на Сирия и, като сключи за себе си твърде сгоденъ миренъ договоръ за нѣколко години, да бѫде свободенъ откъмъ Византия при осѫществението на първоначалния си планъ — да основе силна, самостойна норманска държава въ Сирия. По тоя начинъ на Боемунда се налагало отъ самото положение на работитѣ да насочи своя походъ презъ Византия, а не противъ Византия, въ смисълъ на завоевание, за Азия. [1]

 

Алексий I Комнинъ, който своевременно узналъ както за заминаването му за Италия, а сѫщо и пътуването му по Европа за събиране на нова многобройна войска, отъ своя страна се заловилъ да се приготви да посрещне новото нападение на Боемунда. Той събралъ войскитѣ отъ цѣлата империя, вербувалъ наемници въ чужбина, дори и турци. Извикалъ отъ Сирия войскитѣ, командувани отъ Кантакузина. Още презъ септемврий 1105 год. той самъ пристигналъ въ Солунъ, и произведенъ билъ наборъ на войници въ България,

 

 

1. Вж. подробно по тоя въпросъ П. Безобразовъ, п. т., стр. 95 (59)—100 (64).

 

 

243

 

които самъ императорътъ обучавалъ. Следъ това събралъ корабитѣ отъ всички приморски области на империята, къмъ които била присъединена и венецианска флота. За „велики дука” на образуваната по този начинъ флота назначилъ Контостефана, комуто било поръчано зорко да отбранява адриатическия брѣгъ и да не позволи на норманитѣ да направятъ десантъ. Въ Драчъ назначилъ за дука Алексия Комнинъ, втория синъ на севастократора Исаака, като му възложилъ добре да укрепи тоя градъ и да отбива всички нападения. Очевидно, Алексий I Комнинъ ималъ за цель не само да не позволи на неприятеля да навлѣзе въ империята, както бѣ въ 1097 год., но и да го не допустне изобщо да излѣзе на адриатическия брѣгъ. Отъ Солунъ той заминалъ за Струмица, отгдето посетилъ мънастиря Богородица Елиуса при днеш. село Велюша или Велюса и направилъ известни дарения; оттамъ дошелъ до Слопимъ ( или , неизв.) и оттамъ презъ Валовище (, тур. Демиръ-хисаръ) се завърналъ въ Солунъ, а въ началото на ноемврий 1106 год. въ Цариградъ [1].

 

Между това презъ есеньта (октомврий) на 1107 год. Боемундъ потеглилъ отъ Бриндизи на 200 транспорта и 30 военни кораба, които носѣли една армия отъ 34,000 души (а споредъ други 3,400, което е малко вѣроятно [2]). Великиятъ дука на византийската флота Контостефанъ, въпрѣки поръчкитѣ на императора, не можилъ да възпре десанта на норманската флота, и Боемундъ излѣзълъ при Авлона, завладѣлъ града, а на 13. октомврий се разположилъ предъ Драчъ. Планътъ на Гюискаровия синъ, очевидно, билъ същиятъ както и на баща му презъ 1081 год.: отъ Драчъ да потегли срещу Солунъ и оттамъ за Цариградъ. Известенъ своевременно отъ Алексия Комнинъ, дука и защитникъ на Драчъ, за пристигането и обсада на града отъ норманитѣ, Алексий I вед-

 

 

1. Annа, ib. II, р. 153, 16—155, 17; 165, 28. — П. Безобразовъ, п. т., стр. 103 (67). — Вж. В. Н. Златарски, Намѣстници-управители на България и пр. п. т., стр. 391—392, и тукъ по-долу, стр. 310.

 

2. П. Безобразовъ, п. т., стр. 104 (68), бел. 1. — F. Chalandon, ib., p. 243.

 

 

244

 

нага взелъ всички необходими мѣрки, за да локализира войната: веднага заповѣдалъ на флотата въ Адриатическо море зорко да бди и да прекѫсне всѣкакви сношения на неприятеля, та да попрѣчи за снабдяването му съ съестни припаси. После, като повѣрилъ охраната на столицата на великия друнгарий на флотата и евнухъ Евстатия Киминианъ и на Никифора Деканъ, императорътъ потеглилъ отъ столицата, за да поеме самъ рѫководството на воннитѣ действия. Но, споредъ думитѣ на Анна Комнина, той трѣбвало да спре твърде близко до Цариградъ, въ Геранионъ, да чака чудото, което обикновено ставало въ Влахернската църква, при заминаването на императора за нѣкоя война. Това е било на 1. ноемврий 1107 год., когато потеглилъ за Солунъ. По пѫтя като стигналъ въ Хировакхи, той назначилъ бившия български управитель Ивана Таронитъ за епархъ, т. е. префектъ на столицата, следъ което продължилъ пѫтя си, но като миналъ Марица и се разположилъ на лагеръ при Псилонъ, било открито ново съзаклятие противъ живота на императора, начело на което застаналъ единъ отъ българитѣ Аароновци, именно правнукътъ на царь Иванъ-Владислава Ааронъ заедно съ брата си Теодора, които били интернирани въ гр. Анхиалъ. Следъ това Алексий I стигналъ въ Солунъ, гдето се събрала армията му, разпратилъ отдѣлни отреди да завзематъ разни проходи, презъ които норманитѣ биха могли да завладѣятъ Епиръ, а самъ останалъ въ Солунъ до края на зимата. [1]

 

Следъ като се закрепилъ въ Авлона, Боемундъ съсрѣдоточилъ вниманието си на Драчъ и искалъ какъ-и-какъ да го завладѣе. Следъ дълги приготовления той можалъ да предприеме сериозни действия само съ настъпването на пролѣтьта 1108 год. Той сполучалъ да завладѣе нѣколко крепости около Драчъ; обаче и тритѣ опитвания на норманитѣ да завладѣятъ града се оказали безъ резултатъ, защото въ лицето на дука Алексия Комнинъ, защитника на града, тѣ срещнали опитенъ пълководецъ, който съ своята бдителность и предупредителность успѣлъ да осуети всичкитѣ имъ атаки

 

 

1. Anna, ib. II, р. 174, 1—178, 9. — Вж. тукъ по-горе, стр. 133. — F. Сhаlаndon, ib., p. 243—244.

 

 

245

 

и опити да завладѣятъ стенитѣ на града. Освенъ това презъ пролѣтьта на военния театъръ се явилъ и самъ Алексий I. Отъ Солунъ презъ Пелагония и Охридъ той навлѣзълъ въ днеш. Албания и се разположилъ на лагеръ при крепость Дѣволъ, т. е. на равнината между р. р. Шкумба и Дѣволъ, гдето тия рѣки се най-вече сближаватъ. [1] Алексий I помнилъ добре страшното поражение, което той бѣ потърпѣлъ въ 1081 год. при Драчъ и, наученъ отъ опита, решилъ тоя пѫть да не дава генерално сражение. Той само заповѣдалъ на лековъорѫжената войска сегизъ-тогизъ да безпокои норманитѣ и да пущатъ стрели, но главно въ конетѣ, а не въ яздачитѣ, защото, споредъ Анна, императорътъ знаелъ, че норманскитѣ рицари поради желѣзното си облѣкло сѫ неуязвими. Следъ това той се разпоредилъ да се завзематъ и укрепятъ всички крепости около Драчъ, кѫдето били изпратени войски. Така,  А в л о н а, пристанището Иерихо и Канина имали за свой защитникъ  М и х а и л а  К е к а в м е н ъ;  П е т р у л а  крепость, която се намирала по пѫтя отъ днеш. Елбасанъ за Драчъ, завзелъ  А л е к с а н д ъ р ъ  К а в а с и л а; въ  Д е б ъ р ъ  на Черни Дринъ билъ поставенъ гарнизонъ подъ началството на известния намъ  Л ъ в ъ  Н и к е р и т ъ, бившия дука на Пари-стрионъ, който ималъ назначение, очевидно, да пази Охридъ и пѫтя на отстъплението на императора въ случай на нужда; на  Е в с т а т и я  К а м и ц а  било възложено да брани проходитѣ около  А р б а н ъ, днешния Кройски окрѫгъ съ Миридитскитѣ и отчасти Дукагинскитѣ планини, и най-сетне крепость  Г л а в и н и ц а  при горното течение на днеш. р. Гяница, лѣвъ притокъ на долни Семени, отбранялъ пълководецътъ  А л и я т ъ. [2]

 

Въпрѣки това, че ромеитѣ завзели такива важни стратегически пунктове, които опасвали мѣстноститѣ около Драчъ, все пакъ Боемундъ сполучилъ да си пробие пѫть и да завладѣе Арбанонъ (сег. Елбасанъ) съ околнитѣ крепости, а сѫщо

 

 

1. Вж. В. Н. Златарски, Де се е намиралъ Дѣволъ. Известия на Истор. Д-во, кн. V (1922), стр. 35—45.

 

2. Anna, ib. II, р. 189, 26—190, 11, 27, 29. — П. Безобразовъ, п. т., стр. 105 (69)—106 (70). — Ср. В. Н. Златарски. Намѣрениятъ въ Албания надписъ и пр., п. т., стр. 71—72.

 

 

246

 

ио-сетне и Дебъръ. Норманитѣ „ограбили областьта Мокра (западно отъ Охридското езеро) и завзели Багора, твърде голѣма планина между българскитѣ и диррахийски планини”. [1] Следъ това братътъ Боемундовъ Гвидо Далъ сражение на Евстатия Камица, въ което му нанесълъ страшно поражение. Норманската войска удържала още една победа надъ отбранителя на Главиница при горното течение на р. Гяница Алиатъ, който падналъ убитъ. Между това положението на норманската войска не било много добро: отъ една страна, съединената ромейско-венецианска флота внимателно пазѣла адриатическия брѣгъ и не допущала никаква връзка съ Италия, а отъ друга — сухопѫтната войска завземала всички планински проходи на изтокъ отъ Драчъ; прехраната била свързана съ голѣми мъчнотии, и въ лагера на Боемунда се почувствувалъ гладъ и се почнала нѣкаква стомашна болесть, може би, холера. Затова по-нататъшнитѣ действия на норманитѣ били насочени главно, какъ да се отстрани това бедствие и да се набавятъ храни. [2]

 

На мѣстото на убития Алиатъ императорътъ изпратилъ въ Главиница Кантакузина, който по пѫтя си обсадилъ завзетата отъ норманитѣ крепость Милонъ, при прохода на р.

 

 

1. Theophylacti Bulgari Epistola 65 apud Meursium,  M i g n е, ib., col. 484 C:

т. е „Областьта Мокра (Мокра е часть отъ Охридско) е ограбена отъ роба и отстѫпника. Багора (това е твърде голѣма планина, която се намира между българскитѣ и диррахийскитѣ планини) завзелъ бунтовникътъ”. Тукъ подъ „робъ”, „отстѫпникъ” и „бунтовникъ” се разбира тъкмо Боемундъ Тарентски (за това вж. митр. Симеонъ, п. т., стр. 164—167). Съ сѫщитѣ имена архиеп. Теофилактъ го нарича и въ писмото си до солунския митрополитъ Теодула (Писмо 11-о по Меурсия. Migne, ib., col. 376 D—377 В. — Митроп. Симеонъ, п. т., стр. 56—57). — Тукъ, план.  Б а г о р а  е сѫщата  Б а б а г о р а. Вж. тукъ по-горе стр. 173, бел. 1 и подробно В. Н. Златарски, Багора—Бабагора—Bagalatus. Сборникъ въ честь на А. Иширковъ. София 1933, стр. 187—190.

 

2. Anna, ib., II, р. 190, 12-27; 191, 4-11. — П. Безобразовъ, п. т., стр. 106 (70). — В. Н. Златарски, Намѣрениятъ въ Албания надписъ и пр. п. т., стр. 73.

 

 

247

 

Симени въ Музакийската равнина, но не можилъ да завладѣе крепостьта, защото на помощь на обсаденитѣ се явили нормански рицари, които принудили Кантакузина да отстъпи отъ Милонъ. Появявянето на Кантакузина подъ тая крепость и опитването му да я завладѣе, както изглежда, открили плана на Алексия I, и Боемундовиятъ братъ Гвидо решилъ да го осуети, като се разправи поотдѣлно както съ Михаила Кекавмена, тъй и съ Кантакузина. Той изпратилъ една часть отъ рицаритѣ противъ защитника на Иерихо и Канина, комуто нанесли поражение. Следъ това тѣ се обърнали къмъ Кантакузина, като проникнали до лагера му; но тукъ норманитѣ били разбити, и Кантакузинъ отново ги преследвалъ до кр. Милонъ. Но Боемундъ, който въ това време се намиралъ въ твърде стѣснено положение и на море, и на суша и чувствувалъ голѣма нужда отъ храна, изпратилъ доста голѣма часть отъ войската си, за да ограби градоветѣ около Иерихо, Канина и Авлона. Кантакузинъ обаче зорко следилъ за движението на норманитѣ и веднага изпратилъ нѣкого-си Вероита съ силна войска; тоя сполучилъ да ги разбие и при отстъплението си да изгори корабитѣ на Боемунда. Тогава последниятъ, разядосанъ отъ тая чувствителна несполука, събралъ до седемь хиляди пеша и конна войска противъ Кантакузина, като билъ увѣренъ, че още при първото ѝ нападение ромейската войска заедно съ пълководеца си ще бѫде взета въ пленъ. Но и тоя пъть Кантакузинъ, благодарение на своята бдителность и всѣкогашна готовность, сполучилъ да имъ нанесе пълно поражение при р. Дѣволъ (сег. Семени), като много отъ тѣхъ избилъ и пленилъ, а останалитѣ потънали въ вироветѣ на рѣката. „А всички графове, забелязва Анна, той изпратилъ при императора и после се върналъ при план. Томоръ”, като продължавалъ да нанася на норманитѣ нови поражения. По едно време положението на Боемунда малко нѣщо се подобрило. Контостефанъ лошо охранявалъ илирския брѣгъ и преплувалата отъ Италия флота сполучила да донесе храна на норманската войска. Известенъ за този новъ промахъ на великия дука на флотата, императорътъ го смѣнилъ и на мѣстото му назначилъ Маврокатакалона, който турилъ край на всѣкакви връзки

 

 

248

 

съ Италия и изгорилъ нѣколко неприятелски кораби, които се опитвали да пристанатъ на брѣга. [1]

 

Като се видѣлъ най-сетне заобиколенъ отъ всички страни отъ неприятеля и се убедилъ, че той не ще може да превземе Драчъ, че мѫчно ще продоволствува войската си, защото отъ Италия не можело нищо да се докара, а пъкъ да граби страната сѫщо не било възможно, Боемундъ почналъ преговори за миръ. Особено го подбуждали къмъ това другитѣ рицари, които били останали при него, като казвали, че тѣ се заловили за едно предприятие, което надминава силитѣ имъ, и че Богъ ги наказва за алчностьта и несправедливостьта имъ да се сражаватъ съ християни — ромеитѣ. Но нѣма съмнение, че главната причина, която го принудила да иска миръ отъ императора, била измѣната, която извършили най-близки до него лица, на които той се довѣрявалъ най-много, братъ му Гвидо и Робертъ Монфорски. При отчаяното положение, въ което се намирали норманитѣ и тѣхниятъ вождъ, много отъ рицаритѣ виждали, че ще загинатъ всички отъ гладъ и отъ върлуващата болесть, и поради това тѣ решили на своя глава, безъ знанието на Боемунда, да се обърнатъ къмъ императора съ предложение да ги приеме, което Алексий I направилъ на драго сърдце, като при това имъ направилъ подаръци и ги почелъ съ разни титли. Едно отъ главнитѣ условия отъ страна на рицаритѣ било това, че императорътъ ще имъ даде пѫтъ свободно да заминатъ за Светата земя, отъ което може съ известна достовѣрность да се заключи, че измѣната на рицаритѣ не се дължала на нѣкои егоистични стремежи, а се налагала отъ самитѣ стекли се тежки обстоятелства, безъ обаче тѣ да се откажатъ отъ първоначалната си цель: вмѣсто съ орѫжие въ рѫце да преминатъ презъ Византия, както искалъ да постѫпи за свои лични цели тѣхниятъ вождъ, и което въ края на краищата се оказало невъзможно, тѣ предпочели спокойно да преминатъ презъ тая държава и да запазятъ своя животъ и сили за борба съ мюсюлманитѣ. Нѣма съмнение, че прего-

 

 

1. Anna, ib., II, р. 191, 11— 198, 24. — В. Н. 3латарски, п. т., стр. 73—77. — П. Безобразовъ, п. т., стр. 106 (70)—107 (71).

 

249

 

воритѣ на рицаритѣ съ императора се почнали преди сключването на окончателния договоръ. [1]

 

Както и да било, но тая постѫпка на рицаритѣ ускорила сключването на мира: за Боемунда, който разбралъ напълно своето тежко положение, не оставало нищо друго, освенъ да побърза съ сключването на мира съ императора. Нему се искало, обаче, да запази своя външенъ престижъ и да води преговори съ източния монархъ, като равенъ съ равенъ. Боемундъ поискалъ, щото нѣколко знатни ромеи да му бѫдатъ оставени за заложници, и императорътъ изпратилъ четирма пратеници, за да уговорятъ, какъ ще се водятъ преговоритѣ за миръ. Боемундъ искалъ да го посрещнатъ на шесть стадии най-близкитѣ сродници на императора, самъ императорътъ да стане на крака, щомъ той влѣзе въ палатката му, да не споменува за предишната васална клетва, да му бѫде позволено да говори за всичко, колкото му било угодно, императорътъ да го вземе за рѫка и да го тури да седне при възглавието на своето седалище, да му бѫде позволено да влѣзе, придруженъ отъ рицари, и да не прекланя нито глава, нито колѣне. Пратеницитѣ се съгласили, щото императорътъ да го вземе за рѫка и да го тури да седне при възглавието, да го посрещнатъ царски роднини, обаче не най-близкитѣ, да влѣзе съ придружаващи го рицари; на другитѣ условия тѣ не се съгласили. Трима отъ пратеницитѣ били предадени на Гвидо като заложници. Четвъртиятъ пратеникъ, Константинъ Евфорвинъ, позволилъ на Боемунда да пренесе лагера си на по-здраво мѣсто, а въ замѣна на това Боемундъ разрешилъ на Евфорвина да влѣзе въ Драчъ, гдето всичко намѣрилъ въ добро състояние. Боемундъ, придруженъ отъ Евфорвина, отишълъ въ императорския лагеръ при Дѣволъ; Алексий I Комнинъ го взелъ за рѫката, както било уговорено, и поканилъ да седне при царското седалище. Отначало преговоритѣ не тръгнали добре и заплашвали да се прекѫснатъ. Защото императорътъ му спомнилъ, макаръ и между другото, за предишния договоръ между тѣхъ, уговарвалъ Боемунда добро-

 

 

1. Подробно вж. П. Безобразовъ, п. т., стр, 107 (71)—113 (77). — Ср. В. Н. Златарски, п. т., стр. 82—83.

 

 

250

 

то да му се покори и да накара и Танкреда да направи същото. Това силно оскърбило гордия норманинъ, и той излѣзълъ отъ царската палатка, съ намѣрение да се върне къмъ Драчъ, но кесарь Никифоръ Вриений сполучилъ да придума Боемунда да се съгласи съ нѣкои искания на императора и го върналъ, като го уловилъ за рѫката, отново въ царската палатка. Следъ това безпрѣчно билъ подписанъ на 2. септемврий 6617 = 1108 год. мирниятъ договоръ, чиито главни точки били следнитѣ:

 

Боемундъ отново се призналъ за васалъ на императоръ Алексия I Комнинъ и на неговия синъ Ивана; той се задължилъ да имъ помага противъ всѣкакъвъ неприятель, билъ той християнинъ, или мюсюлманинъ; въ случай че му побърка война и бѫде боленъ, той обещалъ да изпрати на Византия помощна войска; той се задължилъ да не завоевава нито единъ градъ, който се намира или нѣкога се намиралъ въ предѣлитѣ на византийската империя, да не почва война по собствена инициатива; ако пъкъ той отвоюва нѣкой градъ длъженъ е да го предостави на императора, който или да го запази, или да му го даде като ленъ; той се обещалъ да не се признава за васалъ на нѣкой другъ монархъ, всички възможни завоевания да счита за ленни на Византия. Той обещалъ съ сила да накара Танкреда да предаде всички земи на Византия съ изключение на тия, които ще бѫдатъ предадени на Боемунда като ленни. По-нататъкъ въ договора се изброявали всички градове и страни, които оставали като ленни на Боемунда, а сѫщо и ония, които трѣбвало да се върнатъ на Византия. Антиохия се предавала на Боемунда въ пожизнено владение, а графство Едесско за наследственъ ленъ. Дадена му била и почетната титла „севастъ”. Най-сетне на императора било предоставено правото да назначава антиохийския патриархъ и се задължилъ освенъ това да заплати на Боемунда 20 таланта. [1]

 

Колкото тежки и да били за Боемунда тия условия, той трѣбвало да ги подпише, защото неговото предприятие противъ

 

 

1. Anna, ib. II, р. 201, 32—221, 14. — П. Безобразовъ, п. т., стр. 113 (77)—115 (79). — Вж. Fr. Dölger, Regesten, 2. Teil, n. т., стр. 51, № 1243.

 

 

251

 

Византия потърпѣло пълна несполука, така че той не билъ въ състояние да продължи похода по-нататъкъ на изтокъ, т. е. да се върне въ Антиохия и да продължи борбата съ селджуцитѣ, защото неговата войска чувствително била намалена както отъ византийското орѫжие, тъй и отъ разнитѣ епидемически болести, които ще трѣбва да поставимъ въ връзка съ липсата на необходимата храна и изобщо съ глада, който бѣ настаналъ въ неговия лагеръ; но несъмнено главната причина, която направила армията на Боемунда недееспособна за по-нататъшни действия, било нарушението на военната дисциплина и изчезването на сплотеность: рицаритѣ действували, както видѣхме, на своя глава, грижили се повечето за себе си и не искали единодушно да се заловятъ за изпълнение плана на своя вождъ. Боемундъ разбралъ, че той не е вече въ състояние да държи въ рѫцетѣ си кръстоносната войска. И наистина, следъ подписването на мирния договоръ повечето рицари отишли въ Цариградъ, отгдето тѣ, почетени съ много дарове, заминали за Иерусалимъ; други се върнали въ роднитѣ си мѣста, а трети намѣрили края на живота си въ българскитѣ земи при разни случаи. Така, не много следъ това, докато Боемундъ не бѣ напустналъ областьта на военнитѣ действия, братъ му Гвидо се разболѣлъ и открито призналъ измѣната, извършена отъ него; но не можилъ да получи никога прошка отъ брата си, защото се поминалъ наскоро отъ треска (малария). „Тогава сѫщо и Робертъ, съучастникъ въ сѫщата измѣна, умрѣлъ, безъ да бѫде възхваленъ отъ устата на нѣкого за заслугитѣ”, завършва западниятъ хронистъ Ordericus Vitalis, който най-подробно описва трагедията на Боемунда на Балканския полуостровъ. Тоя Робертъ, за когото тукъ Ордерикъ споменува, е Робертъ Монфорски (Robertus de Monteforti), който билъ погребанъ въ мънастиря Св. Димитъръ при кр. Главиница, чиито развалини бидоха разкопани презъ последната война при с. Балши (въ горното течение на р. Гяница); надгробниятъ му надписъ билъ написанъ на мраморния стълбъ — подъ надписа съ името на князъ Бориса отъ IX. вѣкъ, въ който надписъ се съобщава за покръщането на българския князъ

 

 

252

 

Михаила съ народа му въ 6374 год. = 865 г. Отъ тоя надписъ се установява, че Робертъ Монфорски се е поминалъ на 20. септемврий 1108 год., т. е. наскоро следъ подписването на мирния договоръ. [1] При такива обстоятелства за Боемунда не оставало нищо друго, освенъ да се върне отново въ Италия и да формирува нова кръстоносна войска, за да се яви отново въ Антиохия и да възстанови тамъ своята сирийска държава, но тая своя мечта Боемундъ не можилъ да постигне, защото той се поминалъ въ 1111 год.

 

 

1. П. Безобразовъ, п. т., стр. 116 (80). — В. Н. Златарски, Намѣрениятъ въ Албания надписъ и пр., п. т.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]