Васил Н. Златарски
История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187)

ПРИТУРКИ

3. За поражението на ромеитѣ при крепость Диакене

(Къмъ стр. 101)

Това поражение ние изложихме споредъ разказа на  С к и л и ц а – К е д р и н а, който гласи следното :

„Като повелъ (соб. приелъ) войскитѣ и преминалъ Хемъ презъ тъй нареченитѣ Сидери (Желѣзни врата), той (ректоръ Никифоръ) потеглилъ противъ печенѣзитѣ, а като дошелъ, той се разположилъ въ едно мѣсто, отстоеще не много отъ Стохълмието, наричано Диакене. Следъ като насипалъ тамъ силенъ окопъ, той решилъ за следния день да остави тамъ обоза съ излишната войска, а самъ, добре снареденъ, да потегли и да се срази съ неприятелитѣ; защото той мислѣлъ безумно да ги завладѣе още при първото нападение и се уплашилъ и се боялъ, да не би нѣкой тайно да избѣга, па и не само той, но и цѣлата войска; тѣ носѣли съ себе си вѫжета и пояси (ремъци), за да вържатъ заловенитѣ. Да подозиратъ това имъ давало поводъ станалото въ началото нападение на тѣхъ за Кегена. Разбира се, когато печенѣзитѣ забелязали пристигането на ромеитѣ (защото и Тирахъ и неговитѣ хора, които заедно съ него бѣха напустнали столицата, се съединили съ тѣхъ (печенѣзитѣ) и се грижили за тѣхъ въ всичко полезно, казвайки “дълго сбогомъ” на това, което било обещано на Мономаха), и по-храбритѣ се завтекли напредъ, и когато Кекавменъ съ силенъ гласъ викалъ и призовавалъ, че сега е време за бой, защото тѣ (неприятелитѣ) сѫ раздѣлени и пръснати, и да не чакатъ цѣлия сборъ (тѣхенъ), останалото множество ромеи не одобрявали думитѣ му, а ректорътъ открито се над-

490

смивалъ, като казвалъ: „спри, стратилате! когато азъ командувамъ, самъ недей се вмѣсва въ работитѣ на пълководеца; защото не трѣбва да се напада на прътнатитѣ печенѣзи, да не би тѣ, изплашени, да се скриятъ въ горичкитѣ. Мене следващия, приятелю, не придружаватъ ловджийски кучета, които да ги подушватъ и изкарватъ отъ убѣжищата”. Въ такова положение се намирали работитѣ на ромеитѣ, а преднитѣ отреди на печенѣзитѣ дошли близу до ромейския лагеръ и, като се отклонили малко на страна, сами се разполагатъ на лагеръ, а на заднитѣ отреди дали знакъ да дойдатъ по-скоро. Когато всички дошли и се съединили, следъ като ректорътъ извелъ ромейскитѣ войски, и тѣ се противопоставили и дали знакъ пакъ на заднитѣ отреди да дойдатъ по-скоро. Когато тѣ дошли и се съединили, както казахме, и ректорътъ повелъ ромейскитѣ войски, самъ ректорътъ завзелъ срѣдата на ромейската фаланга, дѣсното крило началствувалъ Кекавменъ, а другото (т. е. лѣвото) — фригопулътъ. Когато боятъ се завързалъ, ромеитѣ не издържали, защото стратезитѣ първи се обърнали на бѣгъ, понеже ония, които не могли да понасятъ тропота на конскитѣ нозе, обърнали тилъ; само единъ Кекавменъ, като застаналъ съ своитѣ служители и нѣколко не много роднини и храбро се сражавалъ, падналъ заедно съ всички свои хóра. Печенѣзитѣ обаче не се осмѣлили да ги преследватъ, изплашени отъ засада, и затова ромеитѣ могли да се спасятъ невредими. Между това, като ограбвали падналитѣ и станали господари на много кола и на самия ромейски лагеръ съ обоза, тѣ разпъватъ палаткитѣ си подъ ромейския окопъ. Единъ печенѣгъ съ кличка Галинъ, който познавалъ Кекавмена, още когато тоя управлявалъ крепоститѣ по Дунавъ и откакъ народитѣ завързали единъ съ другъ сношения, като го намѣрилъ лежащъ между труповетѣ и го ограбвалъ, понеже, следъ като го обърналъ възнакъ, по лицето му забелязалъ и схваналъ, че той още дишалъ, турилъ го на коня си (защото той лежалъ безгласенъ поради това, че получилъ смъртоносни рани, една на откритата часть на главата, тъй като шлемътъ му падналъ, която (рана) достигала отъ темето до веждитѣ, друга (рана) отъ шията тамъ, гдето езикътъ има своя коренъ, като прерѣзала шията, достигнала до устата, и той останалъ безъ кръвь) и го донесълъ въ палатката си и, като го удостоилъ съ грижи и внимание, спасилъ го. — Печенѣзитѣ, които тъй лесно отблъснали нападналата войска, безъ страхъ оттогава ограбвали ромейската земя”. [1]

1. Skyl.-Cedr. ib. p. 597, ₁₈—600, ₉. — За тия отдѣлни отреди противъ печенѣзитѣ Zonaras говори само въ общи черти:

(ib., p. 176, _19-24).

491

Но за това поражение на ромеитѣ съобщаватъ и други двама византийски писатели, които доста много се отличаватъ отъ Скилица-Кедрина. Така  М.  А т а л и а т ъ, който не само не дава географски имена за мѣстото, гдето е станало събитието, но и не назовава по име ромейския главнокомандуващъ, казва само, че за началникъ на прехвърленитѣ отъ Азия въ Европа наемни войски билъ назначенъ „единъ евнухъ отъ свещенствуващитѣ, следъ като билъ почетенъ съ достойнството ректоръ”, [1] отъ което става ясно, че тукъ става дума тъкмо за ректоръ Никифора на Скилица-Кедрина, „пълномощенъ стратегъ” — главнокомандуващъ на втората армия, изпратена въ 1049 год. на помощь на одринския управитель Константина Арианитъ; той, наистина, билъ евнухъ и свещеникъ. [2] Следъ това М. Аталиатъ пише:

„Като приелъ войскитѣ, той (евнухътъ-ректоръ) право се устремилъ противъ враговетѣ и, преди да насипе окопъ, да се разположи на лагеръ, да свика воененъ съветъ и да натрупа необходимото, явява се предъ фронта на противницитѣ, както билъ съ тежеститѣ и накупенитѣ снаряжения, стараейки се самъ той и неговитѣ хора да заловятъ противопостроилитѣ се преди бѣгството и да извършатъ тѣхната всепогибель. Когато обаче ония (т. е. противницитѣ), като се оградили съ колата, приемали нападението имъ, нѣкои бѣгомъ и съ голѣмъ викъ се нахвърлили върху бойния редъ на тия ромейски фаланги. Следъ като пустнали мѣтко попадащи стрели и разбъркали конетѣ имъ (на ромеитѣ) съ ударитѣ, принудили ги позорно да се обърнатъ на бѣгъ, защото всѣки отъ тѣхъ се боялъ, да не би да се лиши отъ живота отъ невидѣлица и да пострада заедно съ бѣгащитѣ. Когато пъкъ станало второ сражение, понеже ромеитѣ били сѫщо обърнати на бѣгъ, скититѣ (печенѣзитѣ) ведната се втурнали подиръ тѣхъ бѣгащитѣ. Когато стратиотитѣ се смѣсили въ безредието на множеството, а западнитѣ стратиоти не (се осмѣлили) да влѣзатъ въ бой и да отклонятъ поражението на съратницитѣ си поради това, че тѣ били надвити около началото на сѫщия день, настанало всеобщо бѣгство на ромейскитѣ войски и неизказаното имъ избиване. Тия, които спасили живота си, като снели всеорѫжието и слѣзли отъ конетѣ и се напъхали въ една дълбока гора и стръмни мѣста, едвамъ се завърнали въ своитѣ страни”. [3]

Ако сравнимъ приведенитѣ тукъ два разказа, то не мѫчно да се установи, че Скилица-Кедринъ въ случая се е ползувалъ не отъ М. Аталиата, както въ други мѣста, а отъ другъ нѣкой изворъ, който доста се отличавалъ отъ последния. Така въ него ректоръ Никифоръ

1. М. Аttаlеiаtеs , ib. p. 32, _11-12: .

2. Вж. тукъ по-горе, стр. 100, бел 1.

3. М. Attaleiates, ib., p. 32, ₆—33, ₁₃.

492

не е представенъ дотолкова безгриженъ и неопитенъ пълководецъ, както у Аталиата; докато у Скилица-Кедрина се говори за едно сражение, споредъ Аталиата имало две такива, и въ второто сражение ромеитѣ били окончателно разбити, защото западнитѣ, т. е. европейскитѣ стратиоти отказали да помогнатъ на съратницитѣ си — източнитѣ стратиоти въ критичния моментъ, когато Скилица-Кедринъ хвърля вината за поражението върху стратезитѣ, които първи се обърнали на бѣгъ. Голѣмитѣ подробности у Скилица-Кедрина около личностьта на Кекавмена, за когото Аталиатъ нищо не споменува, ни подсѣщатъ да мислимъ, че тоя писатель се е ползувалъ непосрѣдно отъ нѣкой подробенъ официаленъ рапортъ върху тая катастрофа, написанъ, може би, отъ самия Кекавменъ или нѣкой неговъ човѣкъ, когато Аталиатъ ще да е изложилъ работата по лични разкази на участници въ самия походъ. Поради това ние и даваме предимство на Скилица-Кедриновия разказъ.

Вториятъ писатель, който споменува за въпросното поражение, е  а в т о р ъ т ъ  н а  „С т р а т е г и к о н а”. Въ 64 § подъ надсловъ „За печенѣзитѣ” той пише:

„Когато по божие попущение се явиха печенѣзитѣ и навлѣзоха въ ромейскитѣ предѣли, биде изпратенъ отъ най-благочестивия ромейски императоръ Мономаха Константинъ Ректоръ съ войска и голѣма сила да воюва съ тѣхъ. Като излѣзълъ въодушевенъ противъ безбройната имъ войска, той не разбилъ лагеръ, не разпъналъ палатката си и не далъ почивка на уморената войска, но се втурналъ въ битка съ тѣхъ. Печенѣзитѣ пъкъ, които си отпочинали, съ бодрость изкочили напредъ и се построили въ боенъ редъ срещу тѣхъ; защото храната и почивката обикновено правятъ по-смѣли дори и твърде страхливитѣ. Ромеитѣ и тѣхнитѣ коне, измѫчени отчасть отъ труда на направения пѫть, отчасть отъ умора и жажда, не могли да издържатъ и най-малкия напоръ, но веднага се обърнали на бѣгъ, и станало голѣмо избиване. Тамъ паднали най-силнитѣ и най-храбритѣ отъ ромеитѣ, загинали десетки хиляди, и почти цѣлата ромейска страна се изпълнила съ сълзи”. [1]

По съдържание горниятъ разказъ стои по-близу по Аталиатовия, макаръ той да отдава поражението на ромеитѣ изключително на неразпоредителностьта на главнокомандуващия; съ Скилица-Кедриновия разказъ той се схожда по това, че въ него така сѫщо се говори за едно сражение, но затова пъкъ съвсемъ се различава отъ него по името на главнокомандуващия. Авторътъ на Стратегикона го нарича  К о н с т а н т и н ъ  Р е к т о р ъ: очевидно той е смѣсилъ ректоръ

1. Strategicon, ib., р. 22, ₂₅—23, ₁₁. — В. Г. Васильевскiй, Совѣты и пр., п. т., стр. 260—261 (19—20).

493

Никифора съ  е т е р и а р х ъ  К о н с т а н т и н а, военачалника на третата армия, изпратена въ 1050 год. на помощь на Константина Арианитъ; той сѫщо така билъ евнухъ. [1]

1. Вж. тукъ по-горе, стр. 102, бел. 1. — Ср. Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 159, бел. 3.

[Previous] [Next]

[Back to Index]