Васил Н. Златарски

История на българската държава презъ срѣднитъ вѣкове. Томъ III. Второ българско царство. България при Асѣневци (1187—1280)

 

I. ОСВОБОЖДЕНИЕ И ОБЕДИНЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИТѢ ЗЕМИ

 

1. ПРЕМИНАВАНЕ НА КРЪСТОНОСЦИТѢ ОТЪ ТРЕТИЯ ПОХОДЪ ПРЕЗЪ БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВЪ И НАРУШЕНИЕ НА ДОГОВОРА МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И БЪЛГАРИЯ

 

 

Настаналитѣ следъ ловешкия договоръ въ 1187 год. мирни отношения между българи и ромеи [1] не траели дълго време. Прогласяването и коронясването на Асѣня I за български царь безъ съгласието на ромейския императоръ, както и отцепването на освободена България като автономна архиепископия безъ благословението на цариградския патриархъ — тия два факта не сѫ могли да не обърнатъ вниманието въ Цариградъ и да не ги считатъ като явно нарушение на мирния договоръ. Обаче тогавашниятъ императоръ Исаакъ II Ангелъ (1185—1195) не е могълъ нищо да предприеме противъ българитѣ, защото всичкото му внимание било съсрѣдоточено въ опасния за него бунтъ на Теодора Манкафа въ лидийска Филаделфия, който заплашвалъ да обхване малоазийскитѣ владения на империята. Отъ своя страна Асѣнь I и Петъръ не сѫ могли да не очакватъ противодействия откъмъ Византия въ една или друга форма за своитѣ смѣли и самоволни постѫпки. Затова тѣ не изпущали нито единъ случай, който би могълъ да имъ донесе, ако не узаконение, то поне признание на създаденото отъ тѣхъ ново положение въ освободената часть на България. Това тѣ най-първо получили отъ Сърбия.

 

 

1. Вж. В. Н. Златарски, История на българската държава и пр., т. II. София 1934, стр. 466—470.

 

 

2

 

Великиятъ сръбски жупанъ Стефанъ Немань, който още отъ 1183 год. се бѣ обявилъ за най-голѣмъ врагъ на византийския императоръ и, въ съюзъ съ маджарския краль Бела III (1173—1196), бѣше опустошилъ северозападнитѣ български земи и достигналъ бѣ до Срѣдецъ (1185) [1], следъ женитбата обаче на Исаака II Ангелъ съ дъщерята на Бела III, която промѣни неприятелскитѣ отношения между Маджарско и Византия на приятелски, се лишилъ отъ поддръжката на маджарския краль въ своя стремежъ да разшири предѣлитѣ на своето княжество за смѣтка на византийскитѣ владения. Това най-ярко изпѫква въ обстоятелството, че презъ времето на българското възстание, макаръ то да е представяло сгоденъ моментъ да предприеме нови нападения на северозападнитѣ български земи, но той не е посмѣелъ това да стори, защото задъ гърба си ималъ, ако не съюзника, то поне приятеля и тъста на ромейския императоръ. Презъ 1186 год. погледитѣ на Стефана Немань били обърнати къмъ Далмация, дето норманитѣ бѣха разпространили за кѫсо време своята власть; но тамъ той нѣмалъ успѣхъ и билъ принуденъ да сключи миръ съ Дубровникъ (27.IX. 1186) [2]. За да може да продължи борбата си съ Византия и да закрепи положението си следъ отказа си да признава властьта на императора, на Стефана Немань оставало само едно срѣдство: следъ възстановяването на българската държава да потърси съюза на търновскитѣ царе за съвмѣстни действия противъ Византия, защото, очевидно, той се боялъ, да не би да срещне въ лицето на възобновителитѣ на българското царство противници при прокарването на своя завоевателенъ планъ. Отъ своя страна Асѣнь I и Петъръ, едно, като не знаели, какви сѫ плановетѣ на Исаака II къмъ тѣхъ, и друго, като виждали въ предложението на сръбския великъ жупанъ официално признание на възобновената отъ тѣхъ държава, приели го, и съюзътъ билъ сключенъ, обаче при какви обстоятелства и на какви условия, остава неизвестно (1188) [3]. Отъ тоя моментъ

 

 

1. Пакъ тамъ, стр. 422—424.

 

2. К. Јиречек, История Срба. Свес. I. Београд 1922, стр. 197—198.

 

3. За тоя съюзъ узнаваме само отъ австрийския каноникъ Ансберта, който въ своето описание на 3-ия походъ, като разказва за вѫтрешното разложение на империята при приемницитѣ на Мануила I Комнинъ и за

 

 

3

 

общитѣ интереси като че ли налагали на българи и сърби да се сплотятъ за задружни действия, обаче, когато Стефанъ Немань предлагалъ съюзъ на българитѣ, той съвсемъ друго мислилъ, както ще видимъ по-нататъкъ.

  

Стр. 3 сл.

Относно кръстоносните походи срв. М. А. Заборов, Крестовые походы, Москва, 1956; Ј. Meyer, Geschichte der Kreuzzüge, Stuttgart, 1965; същия, Bibliographie zur Geschichte der Kreuzzüge, Hannover, 1960. Виж още M. А. Заборов, Введение в историографию крестовых походов (латинская хронография XI—XIII веков), Москва, 1966. Специално за Третия кръстоносен поход: Д. Ангелов, История на Византия, II, стр. 213 сл.; Стр. Лишев, Третият кръстоносен поход и българите, ИИИ, VII, 1957, стр. 205.

(Д. Ангелов)

 

За закрепата на своята държава не по-малко Асѣнь I и Петъръ се надѣвали да използуватъ едно ново твърде важно за тѣхъ събитие — преминаването на кръстоносцитѣ отъ 3-ия походъ презъ Балканския полуостровъ начело съ германския императоръ Фридриха I Барбароса (1152—1190). Наученъ отъ втория походъ, въ който преди 40 години бѣ взелъ сѫщо участие, Фридрихъ I, за да отстрани всѣкакви прѣчки, недоразумения и неприятности презъ време на пътуването, своевременно взелъ всички предпазителни мѣрки. Той изпратилъ пратеници и писма до всички владетели, презъ държавитѣ на които неговата армия щѣла да мине, а въ края на 1188 г. билъ сключенъ въ Нюренбергъ съ представителя на Византия логотетъ на дрома, Ивана Дука, тържественъ, утвърденъ съ взаимни клетви договоръ, по който германскиятъ императоръ се задлъжилъ мирно да премине презъ ромейскитѣ владения и да не допустне никакви пакости нито на градъ, нито на село, нито на крепость, нито на паланка, а ромеитѣ ще му набавятъ всичко потрѣбно въ изобилие, така че армията му да не търпи въ нищо недостигъ, но безъ мѫчнотии и въ излишекъ да намѣри както храна за хората, тъй и фуражъ за конетѣ. Заедно

 

 

разпадането на държавата при Исаака II Ангелъ, пише : In ea fluctuatione regni Grecię pręfati comites de Saruigia et Crazzia eo tempore, quo exercitus crucis Bulgariam transmeabat, occasione accepta partem Bulgarlę suę ditioni subiugaverant, federe inito cum Kalopetro adversus imperatorem Constantinopolitanum (вж. Historia de expeditione Friderici imperatoris въ изданието на А. Сhroust, Quellen zur Geschichte des Kreuzzuges Kaiser Friedrichs I. MGH, SS. nova series, t. V. Berlin 1928, S. 33, 7-11). Съюзътъ билъ сключенъ следъ обявяването на българската независимость, т. е. следъ есеньта на 1187 год., но и преди да стане известно за потеглянето на кръстоносната армия въ Сърбия, защото, ако сръбскитѣ жупани бѣха вече покорили часть отъ България тогава, когато кръстоносцитѣ минавали България отъ Браничево за Нишъ, съюзътъ вече е сѫществувалъ и дори въ думитѣ на Ансберта звучи упрекъ, че сръбскитѣ жупани, макаръ и да сѫ имали вече съюзъ съ Калопетра, това не имъ побъркало да заграбятъ български земи. Затова ние отнасяме съюза къмъ началото на 1188 год.

 

 

4

 

съ Ивана Дука, който се завърналъ въ началото на 1189 год., по желанието на Исаака II Ангелъ, Фридрихъ I изпратилъ специална комисия отъ видни кръстоносци въ Цариградъ, която да наблюдава за точното изпълнение на сключения договоръ. Споредъ Никита Акомината, едновременно Исаакъ II се разпоредилъ да се събиратъ запаси отъ храни и други потрѣби, а на областнитѣ началници заповѣдалъ незабавно да придружаватъ кръстоносцитѣ презъ ония мѣста, презъ които императоръ Фридрихъ ще минава [1].

 

Отъ Регенсбургъ, сборния пунктъ на кръстоносната армия, която на брой достигала до 120 хиляди души, на 11. май 1189 год. кръстоносцитѣ потеглили на кораби по Дунавъ и следъ десетодневно пѫтуване навлѣзли въ маджарскитѣ предѣли. Тамъ били посрещнати и приети много добре отъ Бела III, който разрешилъ на много маджарски магнати и рицари да се присъединятъ къмъ кръстоносното опълчение. Праздника на свв. ап. Петра и Павла то отпразднувало (29.VI.) въ полуразрушения гр. Бѣлградъ, първия български градъ на византийска територия, дето не останало за дълго. На 6. юлий кръстоносцитѣ вече пристигнали въ Браничево, дето тѣ напуснали корабитѣ и багажа си натоварили на кола. Отначало управительтъ на тоя градъ „колкото за очи” добре приелъ императора и кръстоносната войска, но после се показалъ коваренъ и негодникъ, защото той ги насочилъ не по главния и устроенъ пѫть, а по единъ скалистъ и барикадиранъ съ дървета и камъни пѫть; само благодарение на маджарскитѣ рицари-поклонници, които познавали добре пѫтищата въ тая область, тѣ преминали тоя мѫченъ пѫтъ благополучно, безъ да срещнатъ съпротива отъ страна на ромеитѣ. Но това не стигало. Когато кръстоносцитѣ на 11. юлий потеглили отъ Браничево и навлѣзли въ „пространната българска гора” (in ipsa silva longissima Bulgarie), поставени въ засади „ромеи, българи, сърби и власи полуварвари” нападали ариергарда на войската и фуражиритѣ и ги избивали съ отровни стрели. Залавя-

 

 

1. Niсеtas Choniata, ed. Bon., р. 525, 9-22. — Ansbert, ib., рр. 15, 15 — 16, 25. — К. Zimmert, Der deutsch-byzantinische Konflikt von Juli 1189 bis Februar 1190. Byz. Zeits, Bd. XII (1903), S. 43.

 

 

5

 

нитѣ отъ тѣхъ твърдѣли, какво тѣ това вършили по заповѣдь на браничевския началникъ, а главно по разпоредбата на ромейския императоръ; но и тѣ получавали заслуженото наказание чрезъ обесване. При преминаването презъ българскитѣ гори кръстоносната армия много се измѫчила и пострадала при събирането труповетѣ на убититѣ фуражири, отъ грабежитѣ на нападащи ромеи, които непрестанно отвличали коне и вървещитѣ безъ военна охрана кола, отъ мѫчнитѣ пѫтища и отъ голѣмата смъртность поради непредпазливо хранене. Но и при все това кръстоносцитѣ въодушевено, храбро и спокойно отивали все напредъ [1].

 

Когато Фридрихъ I заедно съ кръстоносната войска се приближавали до почти пустия градъ Равно (Rabnel и Rabinel, сег. Кюприя), настигналъ го пратеникъ отъ маджарския краль, който му съобщилъ отъ името на своя господарь, да се не очудва, задето ромейскиятъ императоръ дотогава не го поздравилъ и почелъ чрезъ нарочити пратеници, защото той не се намиралъ въ Цариградъ, а билъ въ Мала Азия, дето обсаждалъ Филаделфия. Между това дошѣлъ и пратеникъ съ писмо отъ Ивана Дука, въ което последниятъ казвалъ, какво неговиятъ господарь (Исаакъ II) се очудвалъ твърде много, задето Фридрихъ I не го още известилъ съ друго пратеничество за своето и на войската пристигане, за да ги проведатъ презъ страната по-грижливо, съ тържествени посрѣщания и съ приготвяне на добъръ пазаръ; но тъй като се научилъ вече за навлизането му въ неговото царство, той щѣлъ да изпрати насрѣща му хора, които ще очакватъ пристигането му въ гр. Срѣдецъ (Straliz) [2]. Тия думи били посрещнати съ негодуване отъ

 

 

1. Ansbert, ib., pp. 26, 29 — 28, 21. — Historia peregrinorum, ib., pp. 131, 26 133, 34 дава повече подробности за движението на кръстоносцитѣ следъ заминаването имъ отъ Браничево.

 

2. Понеже Никита съобщава, че когато станало известно, какво Фридрихъ I навлѣзълъ съ войската си въ ромейскитѣ владения, за което той известилъ по знатни и заемащи важни длъжности лица на императора, при него билъ изпратенъ сѫщиятъ логотетъ Иванъ Дука заедно съ Андроника Кантакузинъ, за да отстранятъ по пѫтя всички неудобства (Niсеtаs, ib., pp. 525, 21 — 526, 3) отъ една страна, отъ друга пъкъ понеже въ писмото си сѫщиятъ Иванъ Дука казва, че господарьтъ му щѣлъ да изпрати въ Срѣ-

 

 

6

 

Фридриха I, който виждалъ въ тѣхъ по-скоро подигравка, отколкото извинение, защото изпратенитѣ по-рано съ Ивана Дука пратеници-кръстоносци, отъ които Фридрихъ I билъ вече получилъ известие за тѣхното благополучно пристигане въ околноститѣ на Цариградъ, докато Исаакъ II отсѫтствувалъ отъ столицата, несъмнено сѫ съобщили на последния следъ завръщането му отъ Мала Азия за цѣлия маршрутъ на кръстоносното опълчение, така че Исаакъ II не е могълъ да не знае, че германскиятъ императоръ вече се намиралъ на византийска територия. Отъ тоя моментъ вече се поражда недовѣрие между двамата императори, което скоро се обърнало въ откритъ конфликтъ, изразенъ най-първо въ това, че Исаакъ, следъ като приелъ Фридриховитѣ пратеници, заповѣдалъ да ги арестуватъ [1]. Това брутално отнасяне на Исаака II къмъ Фридриховитѣ пратеници въ Цариградъ, несъмнено, се намирало въ права връзка съ съюза му съ турския султанъ Саладина. Тоя Саладинъ билъ владѣтель на Египетъ. Той свалилъ представителя на управляващата дотогава династия на Фатимидитѣ, завладѣлъ въ края на 60-тѣ години на XII вѣкъ

 

 

децъ хора насрѣща му, К. Zimmert, като смѣта, че тукъ става дума за едно и сѫщо пратеничество, т. е. че самъ Иванъ Дука се намиралъ въ това известително пратеничество и казва, че ако той премълчава за това въ своето писмо, то това се длъжи на неговата нечиста съвѣсть (п. т., стр. 47—48). Но тая идентификация ни се показва твърде пресилена и затова недопустима, защото, ако биха идвали при Фридриха I такива важни длъжностни лица и съ такава мисия, както Иванъ Дука и Андроникъ Кантакузинъ, то Ансбертъ едвали би пропусналъ да спомене за тѣхъ, още повече че Иванъ Дука му е билъ добре познатъ. Очевидно, тия две личности не сѫ ходили при германския императоръ, а е билъ пратенъ, както ще видимъ по-нататъкъ, братовчедътъ на Исаака II Ангелъ Алексий. И ако Никита сваля върху тѣхъ всичката вина за конфликта между двамата императори (Niсеtas., ib., p. 526, 3-7), то това трѣба да се разбира, че тия две личности съ своето влияние и съ своитѣ интриги най-много сѫ спомогнали за нарушението на Нюренбергския договоръ.

 

1. Ansbert, ib., pp. 28, 22—29, 23. — Нist. рeregr., ib., p. 134, 8-27. — За арестуването на Фридриховитѣ пратеници вж. тукъ по-долу, стр. 23. — Споредъ думитѣ на самия Фридриха I (вж. Ansbert, ib., p. 41, 24-34), арестуването на пратеницитѣ станало още когато кръстоносцитѣ се намирали въ Маджарско.

 

 

7

 

Египетъ и основалъ династията на Ейюбидитѣ. Следъ като закрепилъ властьта си въ Египетъ, той завоевалъ Сирия и по-голѣмата часть на Месопотамия и почналъ отъ всички страни да заплашва Иерусалимското кралство. Саладинъ разбилъ християнската войска при Тивериадското езеро въ 1187 г. и, следъ като завоевалъ нѣкои градове по морския брѣгъ, насочилъ орѫжието си противъ Иерусалимъ, който той завладѣлъ презъ есеньта на сѫщата година. Третиятъ кръстоносенъ походъ билъ насоченъ тъкмо противъ него и затова Исаакъ II Ангелъ се сблизилъ съ него, дори сключилъ съюзъ противъ иконийския султанъ, Саладиновъ врагъ, а при нужда и противъ Фридриха I Барбароса [1]. Кога е билъ сключенъ тоя съюзъ, точно не може да се опредѣли. Обаче обстоятелството, че той се поставя въ връзка съ арестуването на пратеницитѣ, което се отнася къмъ времето, когато кръстоносциiтѣ се намирали още въ Маджарско, и следъ завръщането на Исаака II отъ Мала Азия, ни дава достатъчно основание да приемемъ, че съюзътъ билъ сключенъ по-скоро въ края на юний 1189 г., отколкото въ края на юлий с. г., както К. Zimmert е наклоненъ да приеме [2]. Това се потвърдява и отъ самитѣ задлъжения на Исаака II къмъ Саладина. Ромейскиятъ императоръ се задлъжилъ: да изгони латинцитѣ отъ държавата си, да запрети на поданицитѣ си подъ страхъ на тъмниченъ затворъ да участвуватъ въ кръстоносни предприятия, да премахне какъвто и да било износъ на храни за останалитѣ още християнски пристанища въ Сирия и да се постарае да затрудни преминаването на кръстоносната германска армия презъ държавата си, ако не е въ състояние да я спре [3]. При такива задлъжения става съвсемъ ясно и понятно, защо Исаакъ II толкова рано се решилъ да наруши Нюренбергския договоръ, като заповѣдалъ още при встѫпването на кръсто-

 

 

1. А. А. Васильев, Византия и крестоносцы. Петербург 1923, стр. 65.

 

2. Вж. каз. ст., п. т., стр. 49—50.

 

3. Св. Георгиевъ, Императоръ Фридрихъ Барбароса на Балканския полуостровъ и въ българскитѣ земи. Българ. Истор. Библиотека, год. III (1930), т. II, стр. 128.

 

 

8

 

носцитѣ на византийска територия да имъ се правятъ всевъзможни прѣчки и спънки по пѫтя на тѣхното движение.

 

Докато вървѣли тия разправии между кръстоносци и ромеи, сръбскиятъ великъ жупанъ Стефанъ Немань използувалъ случая и, макаръ и да се намиралъ въ съюзъ съ българския царь, завзелъ българския градъ Нишъ, нѣкога-си добре укрепенъ градъ, но въ нѣкои части разрушенъ отъ маджарския краль Бела III презъ нападението още въ 1183 год. Когато Фридрихъ I съ армията си пристигналъ при Нишъ и прекарвали три и повече дни за пазаруване, Стефанъ Немань заедно съ брата си Срацимира, следъ като известили за своето пристигане, за да посрещнатъ германския императоръ, били приети на 27. юлий отъ Фридриха I, като поднесли нему и на отдѣлнитѣ началници на кръстоносната войска многобройни и ценни дарове, а себе си и всички свои снабдили съ орѫжия отъ тѣхъ. При срѣщата си тѣ настойчиво предлагали на императора военна помощь въ предстоящия походъ противъ ромейския императоръ, въ случай че тоя се противопостави на кръстоносната войска, защото тѣ предполагали, че при изказаната отъ ромеитѣ неприязненость къмъ кръстоносцитѣ сблъскванията между тѣхъ не ще могатъ да се избѣгнатъ. Освенъ това, двамата жупани съобщили на императора, какво тѣ „заедно съ третия си братъ Мирослава завзели съ мечъ и лѫкъ гр. Нишъ и около него и непосрѣдно цѣлата оная земя до Срѣдецъ, отнета отъ властьта на гърцитѣ и си я присвоили, като се стараятъ да разпространятъ своята власть и мощь, колкото е възможно, дори по-нататъкъ” [1]. Ако въ тия думи на сръбскитѣ жупани не трѣба да видимъ едни само саадохвалства, защото въ дадения моментъ тѣ не сѫ могли да направятъ такива широки завоевания или пъкъ тѣ сѫ имали предъ видъ тукъ предишнитѣ си нахлувания въ 1183 год. заедно съ маджаритѣ, когато достигнали, наистина, до Срѣдецъ, то къмъ това време би могло да се отнесе разорението и опустошението на българскитѣ градове въ долината на р. Тимокъ — Свърлигъ, Равни (сег. Равно при Княжевецъ) и Козъль (сег.

 

 

1. Ansbert, ib., pp. 29, 24—30, 25. — Hist. peregr., ib., pp. 134, 28— 135, 13.

 

 

9

 

Кожелъ) отъ сърбитѣ [1]. По-нататъкъ жупанитѣ „за самата земя, придобита съ военната имъ храбрость, предлагали сами, щото тя трѣба да бѫде получена отъ рѫката на хората на самия римски императоръ, а сѫщо и вѣрность за вѣчна слава на римската империя, подбудени не отъ нѣкой страхъ, а само насърдчени отъ уважение къмъ него и германското царство” [2]. Колкото тъмно и да е предадена мисъльта на сръбскитѣ жупани, все пакъ не е мѫчно да се разбере, че тѣ искали да предадатъ завоеваната отъ тѣхъ земя на императора и после да я получатъ отъ него като феодъ, съ други думи, тѣ били готови да признаятъ върховната власть на германския императоръ, а себе си — за негови васали. Доколко това предложение е било искрено, ние не знаемъ; но все пакъ не е мѫчно да се отгатне тѣхното интимно желание въ него, а именно: отъ една страна, за да узаконятъ заграбената незаконно отъ тѣхъ чужда земя, понеже я получили отъ своя сюзеренъ, германския императоръ, а отъ друга — за да могатъ по-лесно да постигнатъ третото си предложение, преговоритѣ за което били почнати по-рано и сега били довършени, а именно: дъщерята на Бертолда IV, отъ Андехсъ-Мерау, херцогъ на Далмация (т. е. на Хърватия или Мерания) и маркграфъ на пограничната область Истрия, да се даде за жена на Мирославовия синъ Тольена, князъ на Захълмие и Раса — провинции, които се допирали до Далмация [3].

 

На първото предложение Фридрихъ I Барбароса, следъ като отблагодарилъ за направенитѣ му почести и подаръци, отговорилъ, че „той отъ любовь къмъ Христа предприелъ това мѫчно странствуване противъ притѣснителитѣ на Иерусалимската земя и не замисля никакво зло отъ тщеславие или отъ нѣкаква амбиция противъ когото и да било християнски владетель, както не и противъ ромейския, ако тоя последниятъ е приготвилъ за войската вѣренъ приемъ, както често обеща-

 

 

1. Вж. Житіе и жизнь Св. Сумеωна, написано отъ сина му, краль Стефана Първовѣнчани, изд. отъ Р. J. Šafařik, Život sv. Symeona. Praha 1868, p. 8, cap. 7. — Cp. Јиречек, п. т., стр. 199.

 

2. Ansbert, ib., p. 30, 25-29. — Hist. peregr., ib., p. 135, 14-19.

 

3. Ansbert, ib., p. 31, 12-18.

 

 

10

 

валъ, и добъръ пазаръ; въ противенъ случай той се въорѫжава противъ лъжливитѣ християни — устроители засади на Христовитѣ поклонници наравно като противъ езичницитѣ и че съ (помощьта на) своитѣ ще си прокара пѫть съ желѣзо (орѫжие)[1]. Отъ последнитѣ думи, както и отъ това, че Фридрихъ I не се изказалъ по второто предложение, ясно става, че той въ отговора си билъ доста резервиранъ: нито приелъ, нито отхвърлилъ предложението на сръбскитѣ жупани за военна помощь. Що се отнася до третото имъ предложение, то по било прието, защото Бертолдъ клетвено се съгласилъ за женитбата на Тольена съ дъщеря му, която щѣла да се извърши на Георгевъ-день (23. IV. 1190 г.) въ Истрия, подъ условие, че Тольенъ ще наследи баща си Мирослава най-първо отъ всичкитѣ си братя. Договорътъ билъ скрепенъ съ даване на дѣсната рѫка отъ самитѣ жупани [2]. Така Ст. Немань кроилъ да присъедини и Далмация къмъ Сърбия по миренъ начинъ. Презъ времето на тия преговори въ Нишъ пристигнали български пратеници съ писмо отъ Калопетра, брата на българския царь Асѣня, въ което той „предупредително поздравявалъ Фридриха I Барбароса и изказвалъ своето разположение къмъ него, като съ длъжимата почить и съ клетва му обещавалъ сигурна помощь противъ неприятелитѣ” [3], т. е. противъ ромеитѣ. Това предложение, което има сѫщия изворъ — спрѣчкванията между ромеи и кръстоносци, ще трѣба да се постави въ връзка съ сѫществуващия тогава съюзъ между сръбския великъ жупанъ и българскитѣ царе, защото Ансбертъ го свързва тъкмо съ тоя съюзъ, а въ Historia peregrinorum се право казва, че сръбскитѣ жупани „предложили доброволна помощь както отъ себе си, тъй и отъ своитѣ съюзници и приятели, именно Калопетра и неговия братъ Асѣня” [4]. Отговорътъ на това предложение отъ

 

 

1. Аnsbеrt, ib., pp. 30, 30 — 31, 11. — Нist. peregr., ib., p. 135, 19-26.

 

2. Ansbert, ib., p. 31, 19-26. — Јиречек, п. т., стр. 200.

 

3. Аnsbеrt, ib., p. 33, 7-14.

 

4. Hist. peregr., ib., p. 135, 10-13: voluntarium offerentes auxilium tam de se quam de ipsorum coniuratis et amicis, Kalopetro scilicet et Assanio fratre illius etc.

 

 

11

 

страна на българскитѣ водачи несъмнено е билъ сѫщия, както и отговорътъ къмъ сръбскитѣ жупани — резервиранъ. Въ всѣки случай, „това е билъ моментъ, пише В. Г. Васильевски, когато разрешението на славянския въпросъ на Балканския полуостровъ се намирало въ рѫцетѣ на западния императоръ; това е билъ моментъ, когато Барбароса почти готовъ билъ да приеме съдействието на българския и сръбския вожди противъ Византия, а това неминуемо би повело къмъ разрушението на гръцката империя” [1].

 

Докато Фридрихъ I Барбароса съ армията си се намиралъ при Нишъ, при него се явилъ византийски пратеникъ севастъ Алексий, братовчедъ на Исаака II, който го поздравилъ отъ името на своя господарь. Той обещавалъ на германския императоръ спокойно преминаване и добъръ пазаръ по-нататъкъ презъ цѣлата византийска територия, като казвалъ, че браничевскиятъ управитель твърде много сгрѣшилъ, задето го прекаралъ недовѣрчиво и не му оказалъ никаква покорность, както му било заповѣдано отъ неговия господарь. Съобщилъ сѫщо, че той съ войска отъ въорѫжени хора пази при Срѣдецъ проходитѣ въ тая область противъ сръбскитѣ жупани, които насила навлѣзли въ ромейското царство и затова не трѣба да се допуска никакво подозрѣние за война отъ страна на него или ромеитѣ. По поводъ на тия думи Ансбертъ забелязва: „но той казва това съ уста, а въ сърдцето излъга” [2]. При такива едни увѣрения отъ византийска страна Фридрихъ, който все още билъ увѣренъ, че преминаването му презъ византийската територия ще стане тихо и мирно безъ никакви усложнения, отъ своя страна, взелъ мѣрки, щото и самата кръстоносна войска да не дава поводъ съ своето държане за нови недоразумения, особено противъ рицарскитѣ прислужници и фуражиритѣ, които, отивайки да събиратъ храна и фуражъ, предавали сѫ на грабежи и безчинствували. Затова на съвета съ началницитѣ било решено строго да се наказва всѣки, който се улови въ престѫпление, а върху вюрц-

 

 

1. В. Г. Васильевскій, рецензията му върху книгата на Ѳ. Успенскій, ЖМНПр., часть 204 (1879), стр. 196—197.

 

2. Аnsbеrt, ib., p. 33, 15-29.

 

 

12

 

бургския епископъ, който билъ известенъ съ своето красноречие, било възложено силно да порицае провинилитѣ се за нарушението на клетвата и мира и настоявалъ въ своитѣ речи да бѫдатъ спазвани всички божии закони и свѣтски заповѣди [1]. Освенъ това, като опитенъ и предпазливъ пълководецъ, Фридрихъ I все пакъ намѣрилъ за необходимо да реорганизира цѣлата си армия, която той раздѣлилъ на четири голѣми отреди съ опредѣлени началници и знаменосци; всѣки отъ тия отреди представялъ отдѣлна бойна единица, винаги готова за всѣкаква изненада [2].

 

Слсдъ като били изпълнени тия разпоредби, отъ Нишъ на 30. юлий Фридрихъ I, следъ като се простилъ съ своитѣ приятели, сръбскитѣ жупани, заедно съ кръстоносната армия продължилъ пѫтя си напредъ презъ неравни и мѫчни горски пѫтища; кръстоносцитѣ и тукъ се натъквали на барикади отъ дървета и камъни, но най-вече страдали отъ засадни и неочаквани нападения и отъ стрелци-разбойници, които, скривайки се въ гѫститѣ хръсталаци покрай главния пѫть, поразявали съ отровни стрели невъорѫжени и пѫтуващи непредпазливо кръстоносци; обаче много отъ тѣхъ били уловени и получили заслуженото наказание чрезъ обесване. Пасавскиятъ епископъ Дитполдъ въ писмото си за тоя преходъ разказва следното : „Въ втория проходъ, който бѣше твърде много укрепенъ съ камъни и дървета и отъ природата на самото мѣсто, бѣ се събрало голѣмо множество разбойници и крадци, както бѣ заповѣдалъ браничевскиятъ управитель, който ни бѣ изпреварилъ лукаво; това много затрудни хората на швабския херцогъ, който водѣше първия отредъ. Сетне, като нападнаха нашия отредъ и оня на меранския херцогъ (Бертолда IV), тѣ нараниха нѣкои, като имъ отнеха голѣма часть отъ багажа. Веднъжъ привечерь ние съ споменатия вече мерански хер-

 

 

1. Ibidem, pp. 33, 30— 34, 18. — Въ Нist. рeregr., ib., р. 138, 7-15 тия разпоредби сѫ отнесени къмъ времето следъ пристигането на кръстоносната войска въ Срѣдецъ, което едвали е вѣрно, защото при Срѣдецъ тя не останала, както ще видимъ, дълго време.

 

2. Аnsbеrt, ib., pp. 34, 19 — 35, 11. — Нist. рeregr., ib., pp. 138, 20 — 139, 6. — Ср. Св. Георгиевъ, п. т., стр. 124—125.

 

 

13

 

цогъ съ около двайсеть рицари вървѣхме напредъ, като пазѣхме последнитѣ отъ групата; но внезапно двамата синове на единъ воевода на тая область почти съ сто другари, като ни нападнаха мѫжки и смѣло, дълго се сражаваха съ насъ съ мечове и копия. Но ние съ божия помощь ги обърнахме въ бѣгство, така че повече отъ 40 ранени се изпокриха въ скривалища, и ние следъ това като събрахме тамъ 24 отъ тѣхъ докарахме вързани за опашкитѣ на конетѣ въ нашия лагеръ и тамъ накарахме да ги обесятъ за краката” „по вълчи начинъ” [1]. Въ споменувания тукъ воевода трѣба да се разбира нѣкой мѣстенъ воевода боляринъ — първенецъ български, чиито владения, вѣроятно, сѫ пострадали отъ нападенията и грабежитѣ на рицарскитѣ служители и фуражиритѣ. Че това сѫ български организирани чети отъ мѣстното население, които имали назначение не толкова да пакостятъ на кръстоносцитѣ, колкото да отбиватъ тѣхнитѣ нападения и грабежи, се види отъ следния случай, който ни предава Ансбертъ. „Знаменитиятъ швабски херцогъ, който предхождаше бащата — императоръ съ своитѣ отреди отъ шваби и баварци. . . избилъ чрезъ безчестно обесване твърде много разбойници уловени измежду българитѣ” [2]. Въ такива всѣкидневни сблъсквания кръстоносцитѣ изтрѣбвали нападащитѣ „неприятели гърци” съ страшни кланета, но при все това останалитѣ злосторници, отстранени по склоноветѣ на планинитѣ, ги безпокоили, докато минавали презъ цѣлата българска гора, съ нощни грабежи, но зато пъкъ и тѣ били безжалостно избивани отъ кръстоносцитѣ [3].

 

 

1. Ansbert, ib., p. 35, 12-32. — Нist. peregr., ib., pp. 135, 30 — 136, 4. — Вж. писмото на Фридриха I Барбароса до сина му и наследникъ Хенриха, Ansbert, ib., pp. 40, 23 41, 2 и писмото на пасавския епископъ Дитполда до австрийския херцогъ Леополда, MGH., SS. t. XVII, р. 509, 32 sqq. и българския преводъ на дветѣ писма у Св. Георгиева, Две писма на видни кръстоносци отъ Пловдивъ презъ 1189 год. Изв. Истор. Дво, кн. XI—XII (1931—32), стр. 254—255 и 259—260, отъ който ние се ползуваме, защото нѣмаме подъ рѫка латинския текстъ на Дитполдовото писмо.

 

2. Ansbert, ib., p. 36, 6-13: Illustris etiam dux Sueuię . . , perplures е Bulgaris latrunculos conprehensos ignominioso suspendio enecavit. — Hist. peregr., ib.

 

3. Ansbert, p. 36, 23-29. — Hist. peregr., ib., pp. 135, 30 138, 3, дава повече разкази за разнитѣ сблъсквания между кръстоносци и мѣстнитѣ жители презъ време на пѫтуванета между Нишъ и Срѣдецъ.

 

 

14

 

На 13. августъ кръстоносцитѣ пристигналипредъ гр. Стралицъ (Срѣдецъ), въ който тѣ не намѣрили не само никакъвъ приятелски приемъ, но и никакви храни и други потрѣби, въпрѣки даденитѣ обещания отъ Ивана Дука и отъ севаста Алексия. „Въ Срѣдецъ, пише еп. Дитполдъ, не намѣрихме почти никакъвъ човѣкъ, тъй като по заповѣдь на браничевския управитель хората отъ тая область бѣха избѣгали въ планинитѣ и бѣха отнесли съ себе си съестнитѣ припаси; тамъ войската поради липса на вино начена много да слабѣе” [1]. Още следъ потеглянето си отъ Нишъ кръстоносцитѣ вече разбрали, че тѣ ще срещнатъ съпротива отъ страна на ромеитѣ, а пъкъ появяването на разбойници ясно показало, че тѣхното пѫтуване не ще бѫде безопасно и самитѣ тѣ ще бѫдатъ изложени на разни изненади. Поради това, докато Фридрихъ I Барбароса следвалъ съ главното кръстоносно ядро по главния пѫть Нишъ—София—Пловдивъ, нѣкои отъ съюзницитѣ му бивали изпращани отъ дветѣ страни на главния пѫть съ задача, едно, да отбиватъ „разбойнишкитѣ шайки” и ромейскитѣ войски, ако такива случайно се появятъ странично, и, друго, да си набавятъ храни и всичко друго необходимо. Такъвъ единъ отредъ билъ образуванъ отъ австрийскитѣ кръстоносци начело съ пасавския епископъ Дитполда, далматинския и мерански херцогъ Бертолда и адвоката Фридрихъ отъ Бергъ, настоятеля на Пасавската църква и на мънастиря Мьолкъ, когото Ансбертъ приброява къмъ по-първитѣ (primores) и по-знаменититѣ (celebriores) участници въ третия кръстоносенъ походъ [2].

 

 

1. Св. Георгиевъ, каз. ст., стр. 255.

 

2. Ansbert, ib., p. 18, 5-7 et p. 21, 6, 34-37. — За действията на бергския адвокатъ Фридриха противъ разбойницитѣ между Нишъ и Срѣдецъ Ансбертъ ни съобщава следното : „Твърде упоритъ въ преследването на разбойници отъ тоя родъ, като забелязалъ, че единъ отъ тѣхъ се покачилъ на върха на едно дърво, за да стреля оттамъ въ неговитѣ хора, Фридрихъ го свалилъ съ стрела отъ дървото съ длъжимото наказание, като го обесилъ здравата на дървото, за което по-рано не особено здраво се бѣ зацепилъ; сѫщо така и други шестима той погубилъ за страхъ на останалитѣ съ сѫщото наказание — позорно обесване”; ibidem, pp. 35, 32 — 36, 6. — Hist. peregr., ib., pp. 133, 34 — 134, 7.

 

 

15

 

Когато на 14. августъ императоръ Фридрихъ I Барбароса съ войската потеглилъ на изтокъ по новия пѫть за Пловдивъ, отредътъ на бергския адвокатъ Фридриха подъ влияние на голѣмото разочарование въ Срѣдецъ взелъ юго-западна посока. Презъ Владайския проходъ-вододѣлъ нашитѣ кръстоносци насочили пѫтя си покрай Перникъ и Земенъ къмъ Велбуждъ (сег. Кюстендилъ), които били недостѫпни за тѣхъ поради своята непривзимаемость, и оттамъ движейки се въ сѫщата посока, тѣ дошли до малката крепость Градецъ при планина съ сѫщото име въ Паланешко, северно отъ днешна Крива-паланка, която представяла цвѣтущитѣ владения на мѣстния боляринъ, „благовѣренъ и твърде богатъ”, чийто домъ съ малка църква се намирали въ самата крепость. Боляринътъ приелъ радушно рицаритѣ, чрезъ което отнелъ у тѣхъ всѣка причина да го ограбятъ. Обаче освободителитѣ на гроба Господенъ не се постѣснили да покажатъ своитѣ нрави. Въ изображението на страшния сѫдъ, което обикновено се рисува въ нартеката на западната стена на църквата, въ случая въ болярската църква, като обяснили дяволитѣ, яхнали на грѣшницитѣ, за гърци, възседнали кръстоносцитѣ, тѣ намѣрили добъръ претекстъ не само да ограбятъ това цвѣтуще и богато селище, но и да изгорятъ най-жестоко както църквата, тъй и болярския домъ и най-безчеловѣчно да изколятъ немалко невинни хора [1].

 

Докато пасавскиятъ епископъ и далматинскиятъ дуксъ съ своитѣ хора били заети съ ограбването и разорението на Градецъ, бергскиятъ адвокатъ Фридрихъ самъ съ своитѣ пъргави и смѣли войници, продължилъ движението си по-нататъкъ напредъ (ulterius progrediens). По пѫтя си той трѣбало да изкачи и прехвърли една планина, завзета отъ неприятели, които отъ горе търкаляли голѣми камъни и хвърляха копия

 

 

1. Ansbert, ib., р. 56, 14-19. — Ср. Hist. peregr., ib., p. 148, 26-31, която съкратено парафразира Ансберта и неправилно предава собственото име Gradniz вм. Graditz. — Вж. В. Н. Златарски, Ансбертовиятъ „жупанъ или сатрапъ на България” не е билъ Добромиръ Хризъ. Годишникъ на Ист.-филолог. факул., т. XXIX, 6, стр. 6—8. — Ѳ. Успенскій, Образованіе второго болгарскаго царства. Одесса 1879, стр. 146.

 

 

16

 

върху него и войницитѣ му, обаче той сполучилъ да ги надвие и пръсне. Необезпокояванъ вече отъ никого, той навлѣзълъ въ една богата и плодородна область, на име Flachia — Влахия, която немного, т. е. недалечъ отстояла отъ Солунъ [1]. Тукъ подъ „Влахия” презъ даденото време (XII вѣкъ) не може да се разбира нито „Струмица и Просѣкъ” [2], нито „околноститѣ на Солунъ и Сересъ”, или „северна Македония”, нито пъкъ „днешна Македония” [3], а само Акоминатовата μεγάλη Βλαχία [4], т. е. горна или северна Тесалия, защото и Ансбертъ, както и Никита Акоминатъ, нарича съ името „България” северо-западнитѣ и западнитѣ (Моравско и Софийско), а сѫщо и юго-западнитѣ (днеш. Македония) български земи [5]. При такова значение на Flachia само по себе си се разбира, че и планината, която нашиятъ бергски адвокатъ трѣбало да прехвърли по пѫтя си за Тесалия подъ ударитѣ на неприятелитѣ, по никой начинъ не сѫ могли да бѫдатъ Родопитѣ, нито на западъ, нито на юго-западъ отъ тѣхъ, както обикновено се приема, защото той се е движилъ несъмнено по главния пѫть, който пресича днешна Македония на югъ: Скопие — Велесъ — Прилепъ — Битоля — Кайляри — Кожани — Селфидже — Лариса, а друга нѣкоя, каквито не една е срѣщалъ по пѫтя си, като, напр., Бабуна планина. Въ Влахия или преди да влѣзе въ нея, той се натъкналъ, както изглежда, на известна съпротива отъ мѣстнитѣ жители, които Ансбертъ нарича „бунтовници” (rebelles), но и тѣхъ сполучилъ да надвие и дори избилъ нѣкои отъ тѣхъ. Докато адвокатъ

 

 

1. Ansbert, ib., p. 56, 19-29.

 

2. Ѳ. Успенскій, Образованіе, стр. 149.

 

3. П. Мутафчиевъ, Владѣтелитѣ на Просѣкъ. София 1913, стр. 10, 11 и 19 въ бел.

 

4. Nicetas, ib., p. 841, 14-15.

 

5. Ansbert, ib., рр. 33, 4; 36, 12; 38, 8; 41, 12, 19; 45, 24-25; 58, 16; 61, 3. — Ср. Hist. peregr., ib., p. 135, 11-12. — Вж. В. Н. Златарски, Потеклото на Петра и Асѣня, водачитѣ на възстанието въ 1185 година. Сп. Б. Ак., кн. 45 (22) (1933), стр. 29—38. — Ср. F. Tafel, De Thessalonica eiusque agro etc. Berolini 1839, p. 473, дето испанскиятъ евреинъ Вениаминъ Туделски († 1173), като споменува за Robinica и Κυνοποταμός въ Тессалия, пише: Наес est Valachiae initium, cuius incolae montes incolunt, т. е. „това е началото на Влахия, чиито жители населяватъ планинитѣ.”

 

 

17

 

Фридрихъ се намиралъ въ Влахия и заграбвалъ нужнитѣ му храни и други потрѣби, настигнали го отстаналитѣ негови другари, пасавскиятъ епископъ и далматинскиятъ дуксъ съ своитѣ хора, които, следъ като навлѣзли въ страната, така сѫщо заграбили немалко плячка [1].

 

„Когато следъ това, пише Ансбертъ по-нататъкъ, решавали да потеглятъ (обратно), тѣ срещнали (соб. „тѣ имали идещъ насрѣща си” или „насрещу имъ се явилъ”) нѣкого-си жупана или сатрапа на България, който, следъ като повърналъ на дукса единъ войникъ, плененъ въ България отъ насилието на разбойници, измолилъ отъ него (дукса) и отъ адвоката миръ за себе си и за своята страна” [2]. И тъй, Ансбертъ ни съобщава, че когато началницитѣ на нашия отредъ, следъ като се награбили съ изобилна и богата плячка, решавали да потеглятъ обратно отъ Влахия, за да настигнатъ отново другитѣ кръстоносци и да се присъединятъ къмъ армията на императора, при тѣхъ се явилъ „нѣкой-си жупанъ или сатрап на България”. Нѣма никакво съмнение, че последниятъ самъ се е нарекълъ така предъ тѣхъ, като далъ византийското име на длъжностьта си „сатрапъ”, очевидно, съ цель да посочи на своята широка и неограничена власть, а оттука и на високото положение, което той заемалъ. Обаче това име σατράπης е единъ отъ епитетитѣ, които е носилъ намѣстникъ-управительтъ на България, както това изрично свидетелствува М. Аталиатъ [3], следователно тоя Ансбертовъ „жупанъ или сатрапъ на България” не е могълъ да бѫде никой другъ, освенъ тогавашниятъ намѣстникъ на България, т. е. на днешна Македония, защото презъ XI и XII вв. съ името „България” се наричали, както се каза, западнитѣ и юго-западнитѣ български земи. Що се отнася до въпроса, кой е билъ тоя български

 

 

1. Вж В. Н. Златарски, Ансбертовиятъ „жупанъ или сатрапъ на България” и пр., п. т., стр. 8—9.

 

2. Ansbert, ib., p. 56, 30-33.

 

3. М. Attaliota, ed. Bon., p. 37, 12 et p. 38, 8: ὁ δὲ τῶν Βουλγάρων σατράπης; съ сѫщото име той нарича и управителя на тема „Придунавски градове” (Паристрионъ); вж. ibldem, р. 205, 5-6. — Ср. В. Н. Златарски, Устройство Болгаріи и положеніе болгарскаго народа въ первое время послѣ покоренія ихъ Василіемъ II Болгаробойцею. Seminarium Kondakovianum. t. IV (1931), стр. 53.

 

 

18

 

жупанъ или сатрапъ, то Ансбертъ не го назовава по име; обаче между известнитѣ засега моливдовули (оловени печати) на българскитѣ намѣстници-управители има единъ (дошелъ до насъ въ два екземпляра), който на опакото си носи следния надписъ:

т. е. „ Господи, помагай на твоя рабъ Лъва Дримисъ, вестъ и катепанъ на България” [1]. Обикновено тоя моливдовулъ се отнася къмъ края на Комниновската епоха или къмъ началото на Ангелитѣ [2]. Ако това опредѣление е вѣрно, то Ансбертовиятъ „жупанъ или сатрапъ на България” по време напълно съвпада съ вестъ Лъва Дримисъ, катепанъ или намѣстникъ-управитель на България отъ споменатия тукъ моливдовулъ. Въ полза на тая идентификация би могло да послужи и следното съображение. Въ текста на Ансберта се чете: quendam juppanum vel satrapam Bulgarię. Когато българскиятъ намѣстникъ-управитель е произнасѣлъ името на своята длъжность κατεπάνος и я обяснилъ съ известната на нашитѣ кръстоносци дума σατράπης, последнитѣ, за които първата дума била непозната, поради еднаквото окончание — πάνος смѣсили я съ ζουπάνος — дума, твърде добре тѣмъ позната още отъ срѣщата имъ съ сръбскитѣ жупани въ Нишъ. Поради това ние мислимъ, че думата juppanus — „жупанъ” е попаднала въ историята на Ансберта по недоразумение, и изразътъ трѣба да се чете: quendam catepanum vel satrapam Bulgarię, защото съединителната частица vel = „или” може да стои само между тия две имена, които означаватъ една и сѫщата длъжность, когато съ името ζουπάνος, ἀρχιζούπανος Никита Акоминатъ и Ив. Киннамъ наричатъ само сръбския жупанъ или велики жупанъ [3],

 

 

1. За изданията, четенията и попълванията на тоя надписъ вж. В. Н. Златарски, пакъ тамъ, стр. 54, бел. 25 — Ср. сѫщо и V. Laurent, Bulletin de sigillographie byzantine. Byzantion, t. V (1929—1930), fasc. II, pp. 611—614.

 

2. N. Bânescu, Changements politiques dans les Balkans après la conquête de l'empire de Samuel (1018). Nouveaux duchés byzantins: Bulgarie et Paristrion. Bulletin de l'Académie Roumaine, X (1923), p. 60.

 

3. Nicеtas, ib., p. 122, 4; p. 569, 13-14. — Впрочемъ Никита нарича Стефана Немань още и ἡγεμών (р. 704, 2), τοπάρχης (р. 207, 2) и веднажъ σατράπης (р. 206, 17-18). — Cinnamus, ed. Bon., pp. 101, 29; 102, 23; 199, 14; 274, 8.

 

 

19

 

а Ансбертъ го нарича навсѣкѫде comes или magnus comes [1].

 

При такова обяснение, кой е билъ „българскиятъ жупанъ или сатрапъ”, а пъкъ друго не може и да бѫде, ако не искаме да фантазираме, явяването му при началницитѣ на нашия отредъ става напълно понятно. Когато се научилъ за бързото нахлуване на кръстоносци въ Македония и за тѣхнитѣ грабежи и убийства, безъ да ги дразни и предизвиква съ орѫжие въ рѫка, защото не е знаелъ, дали не идатъ подиръ тѣхъ други такива грабители, българскиятъ намѣстникъ-управитель ги настигналъ въ Влахия — северна Тесалия и се явилъ при тѣхъ съ предложение за мирни споразумения и по тоя начинъ да ги разположи, за да не бѫдатъ тъй жестоки, когато на връщане ще минаватъ пакъ презъ страната. За тая тъкмо цель той и повърналъ на далматинския дуксъ войника-кръстоносецъ, който билъ плененъ въ България, т. е. въ днешна Македония, когато отредътъ минавалъ презъ тамъ, и то едвали отъ разбойници, а по-скоро отъ мѣстното население, — и затова той ги нарича rebelles-бунтовници, — което, както видѣхме, на нѣколко мѣста оказвало отпоръ. Предложението, очевидно, било прието, защото Ансбертъ казва, че жупанътъ или сатрапътъ „измолилъ отъ дукса и отъ адвоката миръ за себе си и за страната си”, т. е. било сключено временно споразумение, съглашение. Обаче „измолениятъ миръ” надали е миналъ безъ никакви задлъжения отъ страна на българския намѣстникъ-управитель. Понеже нашиятъ кръстоносенъ отредъ се бѣ отстранилъ твърде надалечъ отъ главния пѫтъ на общото кръстоносно опълчение и при това се намиралъ въ една непозната страна и между едно население, враждебно настроено къмъ него, то твърде правдоподобно се явява предположението, че българскиятъ управитель се задлъжилъ да посочи на нашитѣ кръстоносци най-краткия пѫть къмъ долината на срѣдна Марица, къмъ Пловдивъ, като ги снабдилъ и съ водачи, които ги провели по следния приблизително пѫть: отъ северна Тесалия (респ. отъ Лариса) на Сервия (сег. Сел-

 

 

1. Ansbert, ib., рр. 29, 24; 30, 20; 33, 7, 24; 35, 13; 46, 23; 55, 34; 60, 33-34; 62, 11-12. — Ср. В. Н. Златарски, Ансбертовиятъ „жупанъ или сатрапъ на България” и пр., п. т., стр. 13—14.

 

 

20

 

фидже) — Верея (сег. Караферия или Беръ) презъ Яница (тур. Енидже-Вардаръ) и презъ р. Вардаръ северно отъ Солунъ (затова Влахия се показала на нашитѣ кръстоносци недалечъ отъ тоя градъ), отдето преминали въ долината на р. Струма къмъ Мелникъ-Неврокопъ, по долината на р. Места и презъ Разлогъ и Чепинското корито стигнали при родопската крепость Баткунъ [1], при която тѣ били изненадани съ едно неочаквано нападение на ромейска войска отъ засада, може би, по предварително съобщение отъ мѣстното родопско население за тѣхното приближаване; но нашитѣ рицари, макаръ и да били принудени на първо време да отстѫпятъ, понеже отредътъ се движелъ разкѫсано, обаче когато се събрали всички, ромейската войска била съвсемъ разбита и въ преследването ѝ били избити много души [2]. Следъ отблъскването на ромеитѣ отъ Баткунъ нашитѣ кръстоносци се спуснали въ долината на срѣдна Марица и по главния пѫть пристигнали не по-кѫсно отъ срѣдата на октомврий с. г. при Пловдивъ, предъ който още на 24. августъ Фридрихъ I заедно съ кръстоносната войска се бѣ разположилъ на лагеръ [3].

 

Когато на 14. августъ главното ядро на кръстоносцитѣ потеглило отъ Срѣдецъ по главния пѫть за Пловдивъ и навлѣзло въ планинската область, тѣ се натъкнали по тѣсния пѫть на барикади отъ отсѣчени стари дървета и на натъркалени голѣми камъни, а „нѣкои стари крепости, паднали отъ старина — именно силата и защитата на цѣла България — били стегнати съ кули и бойници, казва самъ Фридрихъ I въ писмото до сина си Хенриха, противъ честьта на Бога и на светия животворенъ кръстъ за наша гибель и на цѣлото християнство” [4]. Когато стигнали при Ихтиманския проходъ (тъй нареченитѣ Траянови врата) императорътъ се научилъ, че наблизо

 

 

1. За това вж. В. Н. Златарски, Ансбертовиятъ „жупанъ или сатрапъ на България” и пр., п. т., стр. 11—13, 15.

 

2. Аnsbеrt, ib., p. 56, 1-13. — Нist. perеgr., ib., p. 149, 4-9. — В. Н. Златарски, п. т., стр. 5—6.

 

3. В. Н. Златарски, п. т., стр. 15—18.

 

4. Вж. писмото на Фридриха I у Ansbert, ib., p. 41, 6-14. — Ср. Св. Георгиевъ, п. т., стр. 260. — Сѫщо Ansbert, ib., pp. 37, 22-28; 38, 6-9. — Нist. рeregr., ib., р. 138, 16 -19. — Niсеtаs, ib., p. 526, 16-21.

 

 

21

 

при изхода на прохода ромейска войска чакала навлизането имъ въ тракийската равнина, Фридрихъ I, като взелъ съ себе си добре въорѫжени конници и въ лагера оставилъ часть отъ войската, преминалъ прохода и унищожилъ съ огънь всички барикади и прѣчки; ромейската войска, щомъ забелязала рицаритѣ, веднага обърнала тилъ и си отишла, „като съобщавали гърцитѣ, пише Ансбертъ, че тѣ въ бѫдаще никога нѣма да се осмѣлятъ да очакватъ пристигането на нашитѣ” [1]. Това ще да сѫ били несъмнено отредитѣ на протостраторъ Мануила Камица, племеникъ на Исаака II, и на доместика на запада Алексия Гидъ, на които ромейскиятъ императоръ, споредъ думитѣ на Никита Акомината, който тогава управлявалъ Пловдивската область и водѣлъ описа на имотитѣ тамъ, заповѣдалъ да следятъ за кръстоносцитѣ и отъ засади да ги нападатъ, щомъ се пръснатъ да събиратъ сѣно и храна [2]. Следъ това Фридрихъ I се върналъ въ лагера и дадена била заповѣдь, кръстоносцитѣ да преминатъ презъ прохода и на 20. августъ тѣ слѣзли въ тракийската равнина — въ „земя на име Църквица, която изобилствувала съ лозя и всички блага, и въ която всѣка нужда на войската била премахната по божия милость, тъй както уморениятъ застана подъ сѣнка, а жедниятъ — при изворъ” [3]. На 24. августъ кръстоносцитѣ се при-

 

 

1. Аnsbеrt, ib., p. 38, 18-27. — Нist. peregr., ib., p. 138, 16-23.

 

2. Nicetas, ib., pp. 526, 22 — 527, 5. — При това Никита съобщава още, че въ длъжностьта си пловдивски управитель той ималъ много неприятности. Той получилъ отъ своя императоръ заповѣдь, следъ като станало известно, че кръстоносцитѣ потеглили отъ Срѣдецъ, да възобнови стенитѣ на Пловдивъ и да го обиколи съ окопъ. И въ ония мѫчни и тревожни дни Никита се заловилъ съ усърдие за тая работа; обаче наскоро дошло предписание да събори всичко, за да не би градътъ да послужи като убѣжище за Фридриха I (ib., р. 526, 9-16).

 

3. Аnsbеrt, ib., p. 38, 24-25: reperimus terram planam vinetis et omnibus bonis habundantem Circvviz; въ писмото на Фридриха I, ib., р. 41, 16-18: Itaque universis clausuris per dei gratiam victoriose transitis in terram planam Circuitz omnibus bonis refertam pervenimus. — Hist. pеrеgr., ib., p. 140, 2-5: ingressi sunt terram adiacentem Circuiz, terram scilicet planam, fertilem et amenam, ubi messis triturate et uve jam mature ad vindemiam et omnium bonorum copiam invenerunt. — И тритѣ тия известия представятъ Църквица, като terra = земя, страна, область, когато еп. Дитполдъ

 

 

22

 

близили до Пловдивъ, „градъ твърде укрепенъ както отъ природата на мѣстото, тъй и отъ работата на изкуството”, и предъ него разпънали своитѣ палатки [1]. Градътъ обаче тѣ намѣрили съвършено празенъ и твърде богатъ, но „напуснатъ отъ ромеитѣ отъ страхъ предъ нашитѣ”, забелязва Ансбертъ; обаче, по заповѣдь на императора, тѣ не влѣзли веднага въ града, а останали нѣколко дена въ лагера отвънъ стенитѣ.

 

 

въ писмото си пише: „При Църквица се завърна при насъ заедно съ пратеника на гръцкия царь единъ маджарски графъ Лектофоръ” и пр. (Св. Георгиевъ, п. т., стр. 255), отъ което може да се разбере, че Църквица е било име на нѣкой пунктъ — селище, или мѣстность или рѣка. Но понеже това име не се срѣща нийде другаде, трѣба да се предположи, че то ни дава изопачено нѣкое българско географско название. Предложението на П. J. Шафарика вм. Църквица да се чете „Марица” би могло да се приеме, защото главниятъ пѫть, следъ като се спусне отъ планината въ равнината, и презъ срѣднитѣ вѣкове е вървѣлъ покрай рѣка Марица (С. Jireček, Die Heerstrasse etc., S. 94. — Княжество България, II, стр. 135). Не трѣбва ли да търсимъ тая Църквица въ описаното отъ Стефана Захариевъ (Описаніе на Татаръ-Пазарджишкѫтѫ каазѫ. Віена 1870, стр. 77) старо и голѣмо селище, което се намирало на 1 часъ северно отъ Татаръ-Пазарджикъ и близо до р. Тополница и което българитѣ наричали Трояновъ градъ, а близкия камененъ мостъ Трояновъ мостъ? (Ср. Jireček, п. т., стр. 36). Както и да било, едно е вънъ отъ всѣко съмнение, че кръстоносцитѣ, следъ като се спуснали отъ планинската область, спрѣли се за почивка въ западната часть на тракийската равнина, нейде западно отъ днеш. Татаръ-Пазарджикъ.

 

1. Еп. Дитполдъ въ споменатото писмо пише: „тукъ (т. е. тамъ, дето кръстоносцитѣ се спрѣли на почивка, следъ като се спуснали отъ планинската область, респ. при Църквица) се присъедини къмъ насъ и групата на господаря-императора” (вж. Св. Георгиевъ, п. т., стр. 255). Никита пъкъ, като говори, че направенитѣ барикади въ тѣснинитѣ (т. е. прохода) ни най-малко не му (на императора) затруднили пѫтя, пише: „а още по-забавно било това, че той (кральтъ) миналъ презъ другъ пѫть, влѣзълъ въ Пловдивъ и се разположилъ въ него на лагеръ; по тоя начинъ, като обиколилъ ромеитѣ, намѣрилъ се предъ тѣхь и вече бѣше завладѣлъ това, което бѣ затворено и заради което проходитѣ му бѣха заградени” (Nicetas, ib., р. 527, 3-9). Отъ съпоставката на тия две известия не е мѫчно да се разбере, че следъ като очистилъ прохода отъ прѣчкитѣ и се върналъ въ лагера, Фридрихъ I заповѣдалъ на главната кръстоносна войска да мине презъ Траяновитѣ врата по стария римски пѫть, а самъ съ една група свои рицари е миналъ, може би отъ предпазливость, предъ Момина клисура покрай Марица (дето днесъ минава ж. п. линия) и се присъединилъ при Църквица, дето войската се била спрѣла за почивка.

 

 

23

 

Бързото напредване на кръстоносцитѣ най-сетне изплашило Исаака II Ангелъ, който поискалъ вече да почне преговори съ Фридриха I за мирното преминаване на армията му въ Мала Азия. Затова той изпратилъ нарочитъ пратеникъ нѣкой-си пизанецъ Яковъ съ писмо до Фридриха, придруженъ отъ единъ маджарски графъ, Лектофоръ (Lectoforus) [1], който билъ членъ отъ пратеничеството, изпратено въ Цариградъ още въ началото на 1189 год. заедно съ Ивана Дука. Тѣ пристигнали въ Пловдивъ преди кръстоносната войска, и маджарскиятъ графъ, като продължилъ пѫтя си насрѣща ѝ, настигналъ я, когато тя почивала още при Църквица (21. VIII), а Яковъ пизанецъ останалъ въ Пловдивъ да чака пристигането на императора [2]. Тамъ още графътъ разказалъ на императора и на князетѣ за окаеното положение на членоветѣ отъ първото пратеничество, а именно, че докато кръстоносното опълчение се намирало още въ Маджарско (т. е. наскоро следъ пристигането на пратеничеството въ Цариградъ), ромейскиятъ императоръ заповѣдалъ, императорскитѣ пратеници, които били изпратени „за благото на мира и приятелство”, да бѫдатъ обявени за пленници и, ограбени и подложени на всѣкакви оскърбления, били хвърлени въ тъмница. Това Исаакъ II направилъ, споредъ думитѣ на Ансберта, „за позоръ на кръстоносната войска и на цѣлото християнство и за угода на своя приятель и съюзникъ султанъ Саладина, неприятеля на кръста и на всички християни”. Поради това цѣлата войска се възмутила отъ постъпката на ромейския императоръ и възроптала противъ нея, защото тя била „противъ правото и обичаитѣ както на всички народи, които служатъ на християнската вѣра, тъй и на варварскитѣ”, и „оттогава свободно се грабѣха благата на ромеитѣ, а остатъцитѣ се унищожавали” [3], а пъкъ Фридрихъ I право пише, че

 

 

1. К. Zimmert (п. т., стр. 51, бел. 1) предполага, че това е име на нѣкоя придворна титла (Hoftitel).

 

2. Тукъ ние следваме реда на фактитѣ, установенъ така основателно отъ К. Zimmert, п. т., стр. 52.

 

3. Ansbert, ib., p. 39, 6-18; р. 41, 23-30. — Hist. peregr., ib., рр. 140, 16 — 141, 6.  Дитполдъ у Св. Георгиева, п. т., стр. 255.

 

 

24

 

оттогава „кръстоносната войска не престана да опустошава и да превзима градове, крепости и села” [1].

 

На другия день следъ пристигането на кръстоносцитѣ при Пловдивъ (25. августъ) въ лагера имъ се явилъ споменатиятъ пратеникъ на Исаака II, пизанецътъ Яковъ, и му врѫчилъ писмо отъ своя господарь до Фридриха I Барбароса, което било написано „съ голѣма надутость и съдържало, споредъ думитѣ на самия Фридрихъ I, еднакво заплашвания, ласкателства и коварства” [2]. Какво е било собствено съдържанието на писмото, докато другитѣ извори нищо не казватъ за него, само писмото на еп. Дитполда ни го съобщава. „И тъй, споменатиятъ царь (Исаакъ II Ангелъ), като се наричаше гордо и нахално божи ангелъ, и изворъ на нашата вѣра, и римски императоръ, дигаше довѣрието си отъ нашия господарь-императора, като казваше (разб. въ изпратеното писмо), че е научилъ отъ донесението на френския и английския краль [3] и на браничевския управитель, какво господарь-императорътъ билъ влѣзълъ въ Гърция съ намѣрението, щото, следъ като изтрѣби и изкорени гърцитѣ, да предаде това царство въ владения на сина си, швабския херцогъ. Освенъ това заяви, че приятелството, което чулъ, че било свързано между господаря-императоръ и великия жупанъ, било за него твърде важно и подозрително. Все пакъ прибавилъ, че ако господарьтъ-императоръ би му доброволно далъ заложници отъ войската, той би му позволилъ преминаване презъ пролива св. Георги и пазаръ, както бѣ уговорено. [4] На това отгоре каза, че иска да се пре-

 

 

1. Аnsbеrt, ib., p. 41, 31-32.

 

2. Ibidem, p. 39, 2-6; р. 41, 22-24. — Нist. peregr., ib., p. 140, 14-15.

 

3. По поводъ на тия думи К. Zimmert (п. т., стр. 53; бележи: vermutlich eine Erfindung Isaaks, което едвали е справедливо, защото тъкмо въ това време въ Цариградъ се намирали агенти на френския краль Филипа Августа, които съобщавали на своя господарь разни отчасть правдиви, отчасть лъжливи слухове и новини, а сѫщиятъ краль ги съобщавалъ въ Англия (вж. В. Г. Васильевскій, рецензия върху Ѳ. Успенскій, Образованіе и пр., ЖМНПр., ч. 204, отд. 2, стр. 195—196, прим. 1. — Ср. В. Н. Златарски, История на бълг. държава, т. 2, стр. 481, бел. 2).

 

4. Споредъ Hist. peregr. (ib., p. 140, 25-27), Исаакъ II искалъ като заложници самия Фридриховъ синъ, швабския херцогъ и други шестима измежду епископитѣ и князетѣ, които Фридрихъ самъ избере.

 

 

25

 

даде на негово разположение половината отъ земята, която нашата войска би завладѣла отъ сарацинитѣ. Господарьтъ-императоръ и князетѣ, като чуха това, макаръ и да бѣха много раздразнени, все пакъ отговориха споредъ времето и мѣстото вежливо и мѫдро, като казаха, че когато получатъ пратеницитѣ си, които били измъчвани, ограбени отъ вещитѣ си въ това време, за обида и присмѣхъ на Саладиновитѣ пратеници, позорно и нечовѣшки третирани, хвърлени въ нечистотиитѣ на затвора, — би могълъ да ги намѣри благосклонни за волята си, съгласно съ честьта на Бога и империята” [1]. Какъ е било отговорено на Исааковото писмо — писмено ли, или устно по пратеника на цариградския императоръ, западнитѣ извори не казватъ; обаче Никита Акоминатъ, който нищо не говори за писмото на Исаака II до Фридриха I, съобщава, че последниятъ намѣрилъ за нужно незабавно следъ пристигането си при Пловдивъ да пише на протостраторъ Мануила Камица и да му обясни, какво напразно ромеитѣ забавятъ движението му напредъ и незаконно му заграждатъ пѫтя, защото нито по-рано, нито сега не е ималъ на умъ нищо неприязнено или враждебно къмъ ромеитѣ, и своитѣ условия спазва ненарушимо. Протостраторътъ предалъ съдържанието на писмото му на своя господарь, като го питалъ, какъ трѣба да се действува следъ това [2]. Отъ това известие, съпоставено съ онова на Дитполда, би могло да се заключи, или че Фридрихъ I отговорилъ на императора не направо, а чрезъ протостратора, защото това, което Фридрихъ I обяснилъ на последния, не е нищо друго, освенъ отговоръ на обвиненията, хвърлени отъ Исаака II, както видѣхме, върху германския императоръ, или че Фридрихъ I е писалъ едновременно на цариградския императоръ и на протостратора, което впрочемъ едва ли е вѣроятно, защото пратеникътъ е донесълъ писмо само отъ ромейския императоръ, а Фридрихъ I едвали би се унизилъ пръвъ

 

 

1. Вж. у Св. Георгиева, п. т., стр. 255—256. — Ср. К. Zimmert, п. т., стр. 52—54.

 

2. Nicetas, ib., рр. 527, 21 — 528, 7.

 

 

26

 

да пише на протостратора, както излиза отъ думитѣ на Никита; но и първата часть на горната алтернатива не може да се счита за вѣрна, защото германскиятъ императоръ, ако е отговорилъ писмено, е могълъ да отговори само направо на ромейския императоръ; тукъ има у Никита нѣкоя бърканица.

 

Както и да било, но предложеното отъ Исаака II Ангелъ условие, за да се почнатъ преговоритѣ по преминаването на кръстоносната войска въ Мала-Азия, Фридрихъ I и кръстоноснитѣ князе не приели, или по-добре, поставили друго едно условие — освобождението и възвръщането на първитѣ имъ пратеници. Между това на 26. августъ кръстоносцитѣ влѣзли въ Пловдивъ и се настанили въ него. Никита съобщава, че, когато Фридрихъ I влѣзълъ въ Пловдивъ, той го намѣрилъ съвсемъ празенъ, защото всички по-важни жители избѣгали отъ него; ако пъкъ нѣкой останалъ, то това е билъ нѣкой сиромахъ, чийто имотъ се състоялъ въ това, което той носѣлъ на гърба си, или пъкъ нѣкой арменецъ „И наистина, пише Никита, едни само арменци считаха пристигането на аламанитѣ не нашествие на народитѣ, а дохождане на приятели, защото тѣ въртятъ съ аламанитѣ търговия и взаимно сѫ съгласни съ тѣхъ въ твърде много еретически възгледи” [1]. А споредъ

 

 

Стр. 26

Във връзка с влизането на кръстоносците в Пловдив и създадените между тях и местното население стопански отношения срв. Стр. Лишев, За стоковото производство във феодална България, София, 1957 г., стр. 63, 73. Срв. и Д. Ангелов и др., Икономика на България, I, София, 1969, стр. 102.

(Д. Ангелов)

 

 

1. Niсеtаs, ib., р. 527, 10-17. — В. Макушевъ (вж. рецензията му върху Иречековата История болгаръ, въ ЖМНПр., ч. 197 (1878), стр. 55—56) счита споменуванитѣ тукъ арменци за български богомили, което едвали е приемливо, защото самъ Никита казва, въ какво състои съгласяването имъ съ аламанитѣ (нѣмцитѣ), а именно: „Така арменцитѣ и аламанитѣ еднакво изхвърлятъ почитането на светитѣ икони; еднитѣ и другитѣ употрѣбяватъ при свещенослужението прѣсенъ хлѣбъ и, като се отклонили отъ правия пѫть, спазватъ като законъ и друго нѣщо, което се отхвърля отъ православнитѣ християни” (ib., р. 527, 17-21). Наистина, богомилитѣ отхвърляли иконитѣ, но тѣ така сѫщо сѫ отхвърляли и евхаристията, а тукъ тъкмо за последната става дума. Какво е разбиралъ Никита подъ това „друго нѣщо”, въ което арменцитѣ вѣрвали, но което се отхвърляло отъ православнитѣ християни, мѫчно може да се каже; въ всѣки случай подъ „арменци” тукъ у Никита по никой начинъ не могатъ да се разбиратъ богомилитѣ, защото въ даденото време строго се различавали въ Пловдивско арменци отъ българи. Така Ансбертъ разказва, че, когато върлуванията на кръстоносцитѣ въ Пловдивската область станали съвсемъ непоносими, „тогава арменцитѣ и нѣкои отъ българитѣ, които населяватъ часть отъ

 

 

27

 

думитѣ на Ансберта, въ Пловдивъ кръстоносцитѣ намѣрили много удобства за войската. „И понеже преминаването презъ морето, пише той, бѣше отказано отъ гръцкия императоръ, ние почнахме между това да се настаняваме въ него като въ собственъ и частенъ домъ, като събирахме гроздето на оная земя и го изстисквахме, а хранитѣ (fruges) изваждахме отъ изровенитѣ ями, и понеже това гостоприемство бѣ назначено за насъ, всѣки отъ насъ си доставяше задоволство. Въ тоя градъ най-сетне ние прекарахме единадесеть седмици (26.VIII—11.XI), защото „смълча земята предъ насъ” (1. Макав. 1, 3) и, тъй като Господъ ги удържаше, „нѣмаше вече противникъ, нито пъкъ спънки” (3. Цар. 5, 4) [1]. Но едвали Ансбертъ е тука правъ.

 

Следъ като получилъ отговора на Фридриха I и кръстоноснитѣ князе, Исаакъ II Ангелъ не само не приелъ миролюбиво да отговори, но и намѣрилъ за потрѣбно да подбуди протостраторъ Мануила Камица по-силно да напада аламанитѣ (германцитѣ) и дори го укорявалъ, задето до тогава все още се съмнявалъ, дали трѣба последнитѣ да се затриватъ и изтрѣбватъ, „когато тѣ на отдѣлни отреди излизатъ да търсятъ

 

 

оная земя, като дойдоха при господарь-императора” и пр. (Аnsbеrt, ib., p. 45, 24-27), затова ние мислимъ, че тукъ Никита, макаръ и да говори за вѣрскитѣ отличия на тия арменци отъ православнитѣ, е употрѣбилъ името „арменци” по-скоро въ етнически, отколкото въ вѣрски смисълъ. — Ѳ. Успенски пъкъ счита тия арменци за павликяни (Образованіе и пр., стр. 222—228), обаче едвали и това може да се приеме за вѣрно, защото въ Пловдивъ сѫ се различавали еднитѣ отъ другитѣ, както това се види отъ следнитѣ думи на Анна Комнина: „Тоя градъ, пише тя, ималъ нещастие да бѫде мѣстоживѣлище на последователи отъ многоразлични нечестия. Тоя градъ съвмѣстно владѣели арменцитѣ и тъй нареченитѣ богомили (за които и за тѣхната ересь тя се обещава да говори по-сетне), а така сѫщо и безбожницитѣ павликяни, които сѫ клонъ отъ манихейската ересь” (Anna Comnena, edit. Teubn., II, lib. XIV, cap. 8, p. 257, 6-10). И тъй, тукъ имаме най-добро доказателство, че и въ вѣроизповѣдно отношение и тритѣ тия категории въ населението на Пловдивъ се строго различавали: арменцитѣ не сѫ били нито павликяни, нито богомили, а сѫ изповѣдвали монофизитската ересь. По тоя начинъ мнението на В. Макушева, че населението на Пловдивъ образували богомили, е съвсемъ недопустимо (вж. В. Г. Васильевскій, рецензията му върху книгата на Успенскій, ЖМНПр., ч. 204, отд. 2., стр. 214—217).

 

1. Ansbert, ib., рр. 39, 19 — 40, 3.

 

 

28

 

храни, и на широко пасящи стада насамъ-нататъкъ се разпръскватъ съ извънредно голѣма надежда” [1]. Така писалъ Исаакъ II Ангелъ, защото около него имало хора, които пророчески му внушавали, „ какво Фридрихъ съвсемъ нѣма намѣрение да отива въ Палестина, но всичкото му внимание е насочено къмъ Цариградъ и нѣма ни най-малко съмнение, че той ще влѣзе въ него презъ тъй наречената Ксилокеркска вратичка [2] и че първомъ ще извърши страшни престѫпления, а сетне ще изпита и съответното наказание споредъ праведнитѣ слѵдби Божии” [3]. Протостраторътъ пъкъ, повинувайки се на царскитѣ заповѣди, оставилъ безъ внимание писмото на Фридриха I и се заловилъ да причинява на кръстоносцитѣ всевъзможни злини, когато фуражиритѣ отивали да набиратъ материали. Веднажъ, като взелъ съ себе си около две хиляди отбрани конници, Мануилъ Камица ималъ намѣрение да се добере презъ нощьта наблизо до Пловдивъ, да заседне задъ тамшнитѣ хълмове и сутриньта да нападне фуражиритѣ, при това той заповѣдалъ на обоза съ прислужницитѣ му, както и на другата войска, при която се намиралъ самъ Никита Акоминатъ, да отстѫпятъ оттамъ [4].

 

Но още преди да настѫпи деньтъ, кръстоносниятъ щабъ се научилъ отъ арменцитѣ, които се намирали въ крепостьта

 

 

1. Nicetas, ib., p. 528, 8-13.

 

2. Διὰ τῆς λεγομένης Ξυλοκέρκου πυλίδος τῆς πόλεως. Ксилокеркъ, т. е. „Дървенъ циркъ” билъ, както се предполага, сѫщиятъ Влахернски ипподромъ при Влахернитѣ и мънастиря св. Мамантъ, отъ който е получила името си и малката врата въ стената на Теодосия I, и то тамъ, дето тя се съединява съ стената на Ираклия. Вж. Г. Ласкинъ, Георгій Кодинъ о древностяхъ Константинополя. Кіевъ 1905, стр. 103 и 117.

 

3. Nicetas, ib., pp. 528, 14 — 529, 1. — При това Никита разказва, че „Исаакъ, обвзетъ отъ такива мисли, зазидалъ Ксилокерската врата съ тухли и варъ и често разправялъ, като въртѣлъ въ рѫцетѣ си току-що изкованитѣ отъ медь стрели, че той вече ги наточвалъ, за да ги забие въ сърдцата на аламанитѣ; после, посочвайки къмъ страничната врата на Влахернския дворецъ, отъ която се виждали поля, разстилащи се по гладката равнина задъ Филопатийскитѣ укрепления, извиквалъ, че ето оттука той щѣлъ да пуща стрели, да поваля и да поразява аламанитѣ, тъй че смѣхъ об хващалъ всички, на които се случвало да чуватъ такива речи” (ib., p. 529, 1-10).

 

4. Nicetas, ib., pp. 533, 18 — 534, 5.

 

 

29

 

Прусинъ (τὸ ϕρούριον τὸν Προυσηνόν), дето собствено стояла на лагеръ императорската войска, за намѣренията на протостратора. Тогава швабскиятъ херцогъ Фридрихъ, синътъ на германския императоръ, като чулъ, че ромейската войска се спрѣла твърде близо, на нѣкакви три хиляди крачки отъ Пловдивъ и че не само е готова да нападне кръстоносцитѣ, но и скришно да наблюдава за войската имъ, избралъ сѫщо отборъ войници на брой до петь хиляди (споредъ Никита), „всички оковани въ желѣзо” и още презъ нощьта потеглилъ съ тѣхъ, безъ да бѫде забелязанъ нито отъ съгледвачитѣ, нито отъ поставената стража и сѫщо безъ да се срещне и съ отборния отредъ на протостратора, защото последниятъ вървѣлъ близо къмъ планината (къмъ севернитѣ поли на Родопитѣ), дето имало селища, пълни съ съестни припаси, и се криелъ задъ височинитѣ, като се стараелъ да не бѫде забелязанъ отъ неприятеля; а кръстоносцитѣ пъкъ смѣло вървѣли по пѫть на равното поле, който водѣлъ право въ ромейския лагеръ. Но, като не намѣрили въ лагера никого и се научили, че войсковиятъ обозъ още предния день надвечерь заминалъ оттамъ, а отборниятъ отредъ заминалъ, за да нападне върху тѣхнитѣ съплеменици, които отишли да търсятъ храна, кръстоносцитѣ безъ да чакатъ друго известие, обърнали конетѣ, за да намѣрятъ ония, които тѣ търсили. Не успѣли още тѣ да се спуснатъ отъ височинката, която се издигала до Прусинската крепость, и изведнажъ неочаквано тѣ се ударили съ ромейската войска, която била заседнала тъкмо задъ тая височинка. Въ завързалата се битка аланскиятъ отредъ, който билъ подъ командата на Тодора, синъ на Алексия Врана, почти цѣлиятъ загиналъ, защото първъ влѣзълъ въ бой съ кръстоносцитѣ; ромеитѣ пъкъ позорно се обърнали на бѣгъ, обаче кръстоносцитѣ се нахвърлили върху тѣхъ отстрани, наранили ги съ смъртоносни рани, отъ които повече отъ 50 заедно съ знаменосеца си паднали убити. Самъ протостраторътъ едвамъ сполучилъ да избѣгне плена, като три дена се губилъ по други разни пѫтища. Многома отъ разбититѣ се върнали въ лагера безъ орѫжие и безъ коне, които тѣ изгубили презъ време на бѣгството. Следъ това сражение ромеитѣ престанали да

 

 

30

 

нападатъ кръстоносцитѣ и се отстранили на доста значително разстояние до 60 стадии: докато кръстоносната войска се върнала въ Пловдивъ, ромеитѣ отстѫпили навѫтре въ Родопитѣ въ областьта Ахридосъ на почивка, като се грижили само, какъ да уцѣлѣятъ и опустошавали собствената си земя за прехранване [1].

 

Следъ тая блѣскава победа по общото решение на императора и князетѣ възложено било пакъ на швабския херцогъ Фридриха заедно съ сродника му меранския дуксъ Бертолда [2] и съ голѣма избрана часть отъ кръстоносната войска „да завоюва твърде богатия градъ на име Верроя (Veroi, сег. Стара Загора), владянъ отъ езичници и турци, поданици на цариградския императоръ”, подъ които ще трѣба да разбираме, очевидно, наемнитѣ ромейски войски, които сѫ образували веройския гарнизонъ. Когато единъ день херцогътъ се приближавалъ до градскитѣ врата и нареждалъ войницитѣ на отдѣлни

 

 

1. Niсеtаs, ib., рр. 534, 5 — 536, 1. — Нist. рeregr., ib., p 141, 12-23. — Де се е намирала крепостьта Прусинъ или Брусинъ (както К. Иречекъ, Княжество България, II, стр. 391, предлага да се чете по български) може да се опредѣли по следнитѣ данни: 1. военнитѣ действия несъмнено сѫ ставали подъ севернитѣ склонове на Родопитѣ южно отъ Пловдивъ; 2. при тая крепость собствено билъ разположенъ ромейскиятъ лагеръ; 3. Мануилъ Камица заповѣдалъ на обоза и останалата при него войска да отстѫпятъ отъ тамъ, отъ мѣстото на лагера, и 4. следъ сражението обозътъ и войската въ отстъплението си достигнали до родопската область Ахридосъ, т. е. въ областьта на срѣдна и долна Арда, днеш. Кържалийско и часть отъ Мѫстанлийско. Отъ тия думи ясно става, че отстъплението вървѣло отъ равнината по пѫтя Пловдивъ—Станимака и презъ днеш. Тополово въ областьта Ахрида, дето е имало много други крепости, следов., ромейскиятъ лагеръ билъ разположенъ около пѫтя за Станимака близо до планината, оттука крепостьта Прусинъ се е намирала тамъ наблизу, и ние я поставяме при днеш. с. Карагачъ или при с. Кукленъ, дето има развалини отъ стари крепости, а въ с. Калояновъ върхъ виждаме височината, задъ коя то билъ заседналъ протостратора съ своя отредъ преди сражението и при която станало избиването на аланитѣ и бѣгството на ромеитѣ.

 

2. Лично Бертолдъ не ще да е участвувалъ въ това предприятие, защото въ това време той се намиралъ далечъ отъ Пловдивъ — въ днеш. Македония, и само маршалътъ му съ групата на своя господарь е действувалъ тамъ и изобщо въ Пловдивско. Вж. подробно В. Н. Златарски, Ансбертовиятъ „жупанъ или сатрапъ на България” и пр., п. т., стр. 18—20.

 

 

31

 

групи за нападение на неприятелитѣ или за завоевание на града, изведнажъ той видѣлъ въорѫжени неприятели предъ вратата, които наблюдавали кръстоносцитѣ, като че ли имали намѣрение да направятъ нѣщо велико и да имъ дадатъ сражение, обаче станало съвсемъ друго: „при шума на служителитѣ и на младитѣ войници кръстоносци, които съ викъ се нахвърлиха изведнажъ върху тѣхъ, неприятелитѣ позорно обърнали тилъ и презъ другата врата на града, качвайки се по височинитѣ, въ бѣгство потърсили спасение. Кръстоносцитѣ, следъ като завладѣли града, намѣрили тамъ храна и ечемикъ, брашно, вино, волове и овци въ твърде голѣмо изобилие и множество разни дрехи, които събрали до пресита почти и, като останали тамъ четири дена, завърнали се при своитѣ обременени съ плячка” [1].

 

Следъ като се обезпечилъ съ завземането на Верроя откъмъ северо-изтокъ, Фридрихъ I, за да се избави отъ изненади отъ страна на отстъпилата въ Родопитѣ ромейска войска, изпратилъ своя маршалъ, Хенрихъ фонъ Калденъ, „мѫжъ опитенъ въ война и неуморимъ презъ време на почивка”, да отиде по пѫтя на отстѫплението. Най-първо той завзелъ „много укрепената и прочута крепость Скрибенционъ (Scribention)”, която не може да бѫде друга, освенъ Станимашката крепрсть (сега наречена Асѣнева крепость) [2], следъ като гражданитѣ били неочаквано принудени да се предадатъ и да признаятъ властьта на германския императоръ. Тогава пакъ той завзелъ и „монашеския замъкъ”, който се намиралъ надъ тая крепость и не може да бѫде другъ, освенъ днешниятъ Бачковски мънастиръ, защото игуменътъ произхождалъ отъ Hibernia вм. Hiberia, гр. Ἰβηρία-Иверия, днеш. Грузия. Калденъ дори довелъ игумена при императора, „който любезно го задържалъ при себе си и се стараелъ да се отнася къмъ него съ неочак-

 

 

1. Ansbert, ib., p. 44, 12-30. — Hist. peregr., ib., р. 141 23-33.

 

2. Това се ясно види отъ описанията ѝ. — Така Ansbert, ib., p. 45, 2-3, пише : castellum munitissimum ас famosum Scribention dictum. — Въ Hist. peregr., ib., p. 141, 7-9, четемъ: Erat oppidum quoddam haud longe а Philippopoli in arduo montis situm nomine Scribention, tam naturali positione loci quam menibus turritis firmissime conmunitum. — Cp. K. Иречекъ, Княжество България, II, стр. 424 и 426.

 

 

32

 

вана почить,” а тия думи ясно показватъ, че кръстоносцитѣ въ случая сѫ се държали къмъ мънастиря коректно [1]. Едвали може да се допусне, че кръстоносцитѣ сѫ проникнали по сѫщия пѫть навѫтре въ Родопитѣ, защото тѣ се бояли, очевидно, отъ засади. Поради това тѣ обърнали главно внимание на крепоститѣ въ Пловдивско. Така маршалътъ на пасавскич епископъ и на меранския херцогъ съ отреда на своя господарь нападналъ на нѣкакъвъ-си градъ на име Брандовей, жителитѣ на който оказали голѣма съпротива предъ града, дето дали сражение, но не могли да издържатъ и се затворили въ града, като хвърляли камъни и пущали стрели и по тоя начинъ отбивали нападателитѣ отъ стенитѣ. Тогава кръстоносцитѣ обсадили града и пратили пратеникъ при своя господарь да искатъ помощь; обаче, преди да дойде тая помощь, гражданитѣ изпаднали въ отчаяние, предали града и го предоставили на обсадителитѣ пъленъ съ блага, за което животътъ имъ билъ пощаденъ. По сѫщия начинъ се предалъ на кръстоносцитѣ и „твърде укрепениятъ градъ на име Пернисъ[2]. „Така въ кѫсо време, пише Ансбертъ, гореказанитѣ три града и около десеть кре-

 

 

1. Ansbert, ib., p. 45, 1-9. — Hist. peregr., ib., p. 141, 7-12.

 

2. Що се отнася до въпроса, кои крепости трѣба да видимъ въ Брандовей (Brandouei) и Пернисъ (Pernis, а въ Hist. peregr.: Permis), то първата крепость се търси при с. Воденъ, южно отъ Пловдивъ въ планината, а въ Пернисъ виждатъ нѣкакъвъ-си Петричъ, какъвто засега е неизвестенъ, следов., и двата тия града-крепости се помѣстятъ въ прохода на Станимашката рѣка — Чая, но това едвали е възможно, защото въ такъвъ случай тия крепости биха могли да бѫдатъ завоевани отъ маршалъ X. фонъ Калденъ, който, както видѣхме, бѣ проникналъ по сѫщия проходъ въ Родопитѣ до Бачковския мънастиръ, затова нѣмало защо отново да се праща маршалътъ на пасавския епископъ въ сѫщата посока и мѣстность. Очевидно, както Брандовей, тъй и Пернисъ сѫ се намирали вънъ отъ казаната мѣстность. Затова като имаме предъ видъ, че това сѫ били отдѣлни градове-крепости, каквито е имало цѣлъ редъ по севернитѣ склонове на Родопитѣ, но пакъ въ Пловдивско и че военнитѣ действия сѫ ставали покрай тия крепости, ние искаме въ Pernis да видимъ изопаченото име на градъ-крепость Περιστίτζα, българ. Перущица, а обстоятелството, че Pernis доброволно последвалъ примѣра на Брандовей, следов, тия две крепости не сѫ били много надалечъ една отъ друга, ни дава основание да разбираме подъ Брандовей една отъ другитѣ крепости пакъ тамъ. напр., крепостьта Св. Юстина.

 

 

33

 

пости съ цѣлата околна область завладѣ войската на Христа и на св. Кръстъ”. Всичкитѣ тия военни действия, чиято главна цель била да грабятъ градоветѣ и селищата подъ видъ на набавка на храни, дотолкова дотегнали на мѣстното население, че то било принудено да потърси защита у императора и началницитѣ на кръстоносцитѣ. „И тъй, пише Ансбертъ, арменци и часть отъ българитѣ, които населявали часть отъ оная земя подъ данъкъ (sub tributo), като дойдоха при господаря-императоръ и при началницитѣ на войската съ пълно смирение и голѣмо изявление на молби и като изявяваха сѫщо съ клетва вѣрность и подчинение, измолваха сигуренъ миръ за себе си и селата си на условие, че при Пловдивъ ще набавятъ за войската, докато тя пребивава тамъ, пазаръ на стоки за продань (forum rerum venalium). Това тѣ вѣрно извършиха” [1]. Тия постоянни нападения съ цель за грабежъ не се забавили да се отзоватъ лошо върху моралното състояние на кръстоносната войска. Угриженъ твърде много за това, Фридрихъ I, за да стегне по-добре дисциплината, раздѣлилъ войската на групи по 50 души, надъ които назначилъ пентархи или петдесетници, които да рѫководятъ както военнитѣ работи, тъй да изглаждатъ и всички възникващи спорове, безъ нарушение правото на императорския маршалъ. Сѫщо така той учредилъ и единъ видъ върховенъ воененъ съветъ, състоящъ отъ 60 души по-добри и по-благоразумни рицари, по съвета и решението па които да се извършватъ всички войскови дѣла; обаче практиката скоро показала неудобствата на такова голѣмо число съветници, и императорътъ ги намалилъ отъ 60 на 16 души [2].

 

Между това Фридрихъ I не преставалъ да промишлява за освобождението на своитѣ знатни пратеници въ Цариградъ, дето тѣ гниели въ затвора. Безъ да обръща внимание на надменното и недостойно за римската империя посолство на ромейския императоръ, той изпратилъ въ византийската столици двама отлични рицари, следъ като получилъ увѣрение отъ нѣкои ромейски началници за сигурностьта на живота имъ.

 

 

1. Аnsbеrt, ib., p. 45, 24-31.

 

2. Ibidem, p. 46, 1-12.

 

 

34

 

На тия двама пратеници било възложено да отхвърлятъ всички укори на цариградския императоръ, отправени противъ германския императоръ: че последниятъ никога не е давалъ като бенефиция на сръбския великъ жупанъ, неприятель на Византия, който се билъ срѣщалъ съ кръстоносцитѣ при Нишъ въ България, нито България, нито никоя друга земя подъ ромейска власть, нито пъкъ се е сговарялъ съ нѣкой краль или князъ противъ ромейското царство; освенъ това на сѫщитѣ пратеници било възложено да напомнятъ на Исаака II за клетвата, която била дадена отъ негово име отъ канцелара въ Нюренберъ, за сигурностьта на живота и за прехвърлянето (презъ морето) на Христовото войнство и какъ всичко това несправедливо било нарушено по всевъзможни начини и най-сетне да му напомнятъ и за извършеното безчестно, отъ вѣкове нечувано дѣло по оковаването на Фридриховитѣ пратеници. Както изглежда, това последното съставяло главната задача на пратеницитѣ, т. е. тѣ трѣбало главно да настояватъ за освобождение и отпущане членоветѣ на първото пратеничество, защото и едното, и другото наскоро последвало. Голѣмитѣ военни успѣхи на кръстоносцитѣ, които се придружавали съ ограбването и разорението на богата южна България, а сѫщо и завладяването и настаняването имъ въ всички главни тракийски градове и крепости най-сетне принудили Исаака II да промѣни поведението си спрямо германския императоръ [1]. Следъ като задържалъ двамата пратеници подъ разни видове забикалки и лукави измислици, така че тѣ се отчаяли въ завръщането си, той най-сетне освободилъ главнитѣ членове на първото пратеничество и другитѣ рицари и ги изпратилъ съ

 

 

1. За тая промѣна въ отношенията на Исаака II къмъ кръстоносцитѣ Никита Акоминатъ приписва и на себе си известна заслуга. „И ние сами, пише той, следъ като пристигнахме подиръ немного време (въ Цариградъ), така сѫщо обстойно му (на императора) описахме цѣлото положение на работитѣ, като прибавихме, че аламанитѣ казватъ, какво нищо друго не било подбудило ромейския императоръ да презре клетвитѣ, дадени на западнитѣ християни, освенъ съюзътъ му съ главатаря на сарацинитѣ, скрепенъ по приетия у сарацинитѣ при сключване на приятелство обичай чрезъ това, че всѣки отъ двамата съюзници разрѣзвалъ на гърдитѣ си нѣкоя жила, и изтеклата отъ нея кръвь давалъ на другия да пие. По тоя начинъ ние успѣхме да надвиемъ неговото упорство” (Nicetas, ib., p. 536, 2-10).

 

 

35

 

двамата пратеници при Фридриха I Барбароса. На 28. октомврий при всеобща и преголѣма радость на цѣлото кръстоносно войнство начело съ императора и другитѣ началници тѣ били тържествено посрещнати въ Пловдивъ. „О колко изобилни сълзи отъ радость тамъ се пролѣха! възклицава Ансбертъ. Дори самъ императорътъ не можа да се въздържи отъ сълзи, следъ като получи твърде желанитѣ и много необходимитѣ въ Христовата войска мѫже, отнети свърхъ очакване отъ връзкитѣ на смъртьта и отъ гърлата на вълци”. Съ тѣхъ пристигнали и пратеницитѣ на ромейския императоръ, именно „канцеларьтъ на цариградския императоръ и други четирма велможи, които ромеитѣ обикновено наричали „севасти” [1].

 

На другия день, 29. октомврий, следъ тържествената срѣща въ голѣмо събрание отъ князетѣ, клира и рицаритѣ. освободенитѣ пратеници разказали „за жалката трагедия на своето позорно пленство, ограбване, гладуване, подиграване и разни охулвания и какъ гръцкиятъ императоръ къмъ скръбьта имъ прибавилъ и това, че заводнитѣ жребци (equos emissarios), които тѣ имали за по-добри, далъ на пратеницитѣ на сарацинския Саладинъ като подаръкъ, а последнитѣ, като ги възседнали и пропускали насамъ-нататъкъ, наклонявали ги надъ вратоветѣ имъ за подигравка”. Освенъ това сѫщитѣ разказ-

 

 

1. Ansbert, ib., pp. 46, 13 — 48, 4. — Ето какво пише еп. Дитполдъ въ споменатото писмо: „Каква пъкъ радость бѣ у насъ въ този день, въ който получихме пратеницитѣ си, едва бихме могли да опишемъ, защото повече отъ три хиляди избрани рицари, въртящи въ дѣсницитѣ си копия и щитове, имъ излѣзоха насрѣща почти на шесть мили, така че гръцкиятъ канцлеръ и другитѣ личности сѫ изплашиха много, тъй като се страхуваха да не сѫ имъ били приготвени примки. Когато това чу херцогътъ на Швабия и другитѣ първенци веднага, като свалиха щитоветѣ, любезно ги посрещнаха, като казаха, че такъвъ е германскиятъ обичай, и че това е направено за радость на посрѣщанитѣ и въ честь на гърцитѣ. Сетне, следъ като бѣха посрещнати гръцкитѣ пратеници, а нашитѣ пратеници бѣха заведени чакъ при господаря-императоръ съ голѣмо веселие, като нѣкои пѣеха: „Пристигнахте желанни” и т. п., нѣкои викаха: „Днесъ, Господи, е твоятъ день”. А господарьтъ-императоръ, като излѣзе отъ жилището си и се хвърли въ прегръдкитѣ на епископа и графа, прие ги съ много сълзи, казвайки: „Благодаря на Бога, защото моитѣ синове бѣха мъртви и оживѣха, загинали и се намѣриха” (Лук. 15, 32). Вж. Св. Георгиевъ, п. т., стр. 257.

 

 

36

 

вали, че цариградскиятъ патриархъ, „псевдоапостолъ” въ речитѣ си къмъ народа въ празднични дни наричалъ „Христовитѣ поклонници”, т. е. кръстоносцитѣ псета и обикновено проповѣдвалъ, че всѣки гръкъ, който билъ обвиненъ въ убийството на десеть души, ако убиелъ сто „поклонници”, щѣлъ да бѫде освободенъ отъ предишнитѣ убийства и оправданъ отъ всичкитѣ си престѫпления [1]. Следъ като били изслушани разказитѣ на освободенитѣ пратеници, въ събранието били приети официално и пратеницитѣ на ромейския императоръ [2]. Канцеларътъ му, следъ като произнесълъ обичнитѣ въ такива случаи поздравления, поднесълъ на Фридриха I писмо отъ своя господарь. Самитѣ пратеници обещавали на думи, разбира се, свободно преминаване презъ „Хелеспонтското море” между градоветѣ Абидосъ и Систосъ и отдавно обещания готовъ пазаръ и справедлива размѣна на пари [3].

 

Поднесеното императорско писмо, споредъ Ансберта, съдържало сѫщитѣ обещания, лукавщини и хитрини, защото, пише той, „коварниятъ гръцки императоръ отложилъ бѣ пре-

 

 

1. Ansbert, ib., pp. 48, 31 49, 10. — Ср. писмото на Фридриха I до сина му, Ansbert, ib., р. 43, 12-17; у Св. Георгиева, п. т., стр. 262. — Hist. peregr., ib., рр. 142, 29 —143, 23.

 

2. За приема на ромейскитѣ пратеници Никита Акоминатъ разказва следния любопитенъ епизодъ. Тъй като Фридрихъ I узналъ между другото отъ освободенитѣ пратеници, че Исаакъ II Ангелъ дори не имъ давалъ столове, а като роби наредъ съ ромеитѣ трѣбало да стоятъ прави предъ него, и не били удостоени съ никаква почить, макаръ че тѣ били епископи и негови роднини, той силно се наскърбилъ и не можалъ да скрие досадата си. „Когато му се представили нашитѣ пратеници, пише Никита, той (Фридрихъ I) заповѣдалъ както на тѣхъ, така и на слугитѣ имъ да седнатъ наредъ единъ до другъ, като не позволилъ да стоятъ прави нито на готвачитѣ, нито на коняритѣ, нито момчетата готвачи. На забележката отъ страна на пратеницитѣ, че не е прилично на слугитѣ да сѣдятъ наедно съ великия императоръ (доста е и това, дето господаритѣ имъ сѣдятъ), той не отстѫпилъ въ нищо, а, напротивъ, турилъ ги да седнатъ наредъ съ господаритѣ имъ, като искалъ съ това да подиграе ромеитѣ и да имъ каже, че въ тѣхното отечество не се прави разлика нито по доблести, нито по произходъ, но както свинаритѣ събиратъ всички свини въ единъ оборъ, безъ да отдѣлятъ обикновено угоенитѣ отъ неугоенитѣ, така и ромеитѣ всички турятъ единъ до други” (Niсеtаs, ib., рр. 536, 20 — 537, 16).

 

3. Аnsbеrt, ib., p. 48, 4-8; р. 49, 10-15.

 

 

37

 

минаването на Христовитѣ поклонници за-презъ зимната суровость; освенъ това той билъ приготвилъ за насъ, незнаещи и непредвиждащи, на три мѣста засади отъ турци и своитѣ кумани, тъй че подъ видъ на недостигъ на кораби нашата войска при прехвърлянето, раздѣлена отсамъ и оттатъкъ, т. е. отъ дветѣ страни на пролива св. Георги, да бѫде нападната съ война, а пъкъ гребцитѣ, обиколени отъ шлемоветѣ на сѫщитѣ неприятели, да бѫдатъ избити” [1]. За всичко това кръстоносцитѣ узнали, споредъ Ансберта, отъ своитѣ пратеници и главно отъ арменцитѣ, които били, както видѣхме, въ услуга на германския императоръ [2]. Че, наистина, Исаакъ II Ангелъ е кроилъ подобенъ планъ, се види отъ следнитѣ думи на Фридриха I въ писмото му до сина му Хенриха отъ 16. ноемврий: „Най-сетне, наистина, следъ много посолства и хитрувания на пратеницитѣ (ромейски) изкусно той (Исаакъ II) предложи коварството, което бѣ намислилъ срещу наша милость още отъ по-рано, като ни предостави преминаване презъ суровата зима; и така, следъ като бѣха отпуснати до нашата особа пратеницитѣ ни,.... отново обещаваше сигурно минаване, изобилие отъ кораби, добъръ пазаръ, обикновена парична размѣна” [3], и Никита споменува, че Исаакъ II, следъ като измѣнилъ отношенията си къмъ кръстоносцитѣ, „почналъ да се грижи за изпращането на аламанитѣ на изтокъ”; отъ което може да се заключи, че Исаакъ II, наистина, правилъ подобно предложение, но то било отхвърлено, защото веднага той пише, че като узналъ, какво Фридрихъ I „поради настѫпването на зимата (това бѣше вече въ ноемврий) отложилъ похода до пролѣтьта, той пакъ се върналъ къмъ предишнитѣ убеждения” [4]. Впрочемъ на кръстоносцитѣ не било мѫчно да разбератъ, че ромейскиятъ императоръ нѣмалъ никакви добри намѣрения, веднага следъ като било прочетено въ събранието писмото му до Фридриха I. Още въ адресната часть на писмото Исаакъ II „погрѣшно и съ обикновена надутость”

 

 

1. Ibidem, р. 48, 8-15.

 

2. Ibidem, р. 48, 24-30.

 

3. Ibidem, рр. 41, 35 — 42, 6; у Св. Георгиева, п. т., стр. 260—261.

 

4. Nicetas, ib., p. 536, 12-15.

 

 

38

 

себе си нарекълъ римски императоръ, а Фридриха I титулувалъ не императоръ, а само краль на Германия (regem tantum Alamannie). Това силно оскърбило всички слушащи, а германскиятъ императоръ произнесълъ къмъ ромейскитѣ пратеници следната знаменита речь. „На всички, които сѫ съ здравъ разумъ, е известно, че единъ е самодържецъ — римскиятъ императоръ, както единъ е и общиятъ отецъ, именно римскиятъ първосвещеникъ. Затова, когато азъ спокойно държа скиптра на римската държава повече отъ 30 години безъ противоречие отъ страна на всички крале или князе и съмъ миропомазанъ и издигнатъ въ Римския градъ отъ върховния първосвещеникъ съ императорско благословение. Тая монархия моитѣ предшественици, римски императори, славно ми повѣриха следъ повече отъ 400 години, защото отъ Константиновия градъ тя бѣ пренесена въ старото седалище на империята, главата на свѣта, въ Римъ при акламацията на римлянитѣ и князетѣ на империята, както и съ решението (волята) на върховния първосвещеникъ и светата католишка църква поради бавната и безплодна помощь на цариградския императоръ противъ тиранитѣ на църквата. Прочее трѣба да се очудваме, защо моятъ братъ и вашиятъ господарь, цариградскиятъ императоръ, узурпира неподходящата и незаслужена отъ него титла и глупаво се слави съ чужда за него честь, когато отлично знае, че азъ и по име се наричамъ и по дѣла съмъ Фридрихъ, императоръ римски и всѣкога августъ Освенъ това въ писмата си той ме поздравява съ изрази на братско чувство, когато самъ себе си изключава отъ братска вѣрность, дори и отъ християнското благочестие, — той, който плени моитѣ вѣрни и знатни мѫже, Христови поклонници и означени съ знака на светия кръстъ, безъ всѣка вина и, лишени отъ своитѣ нѣща, хвърли ги въ затворъ, съ гладъ ги измѫчи и разни обиди имъ причини. И тъй, ако той не възстанови отнетото у моитѣ пратеници и съответно не ги удовлетвори за нанесенитѣ безъ причина неправди и ако не ме поздравява въ писмата си съ длъжимата почить и съ името римски императоръ и не ни увѣри чрезъ най-избрани залож-

 

 

39

 

ници [1] за справедливъ пазаръ и парична размѣна и за сигурность въ преминаването презъ морето, което се нарича св. Георги, —да не мисли по никой начинъ за друго, да изпраща било пратеници, било писма при насъ. Нека прочее той знае безъ съмнение, че ние сѫщо сме готови по божия милость да си пробиемъ пѫть съ орѫжие. Нѣма да скрия и това, че сѫщиятъ вашъ господарь съ глупаво въздигане въ предишното си пратеничество ми препоръчваше своята благосклоность, когато азъ — цѣлъ свѣтъ е свидетель — не се нуждая отъ милостьта на никой човѣкъ, а само на всемощния Богъ и отъ посрѣдничествата на добри хора предъ Бога” [2]. Ромейскитѣ пратеници били крайно смутени отъ тая речь и твърде малко имали какво да отговорятъ на всички тия упрѣци; но все пакъ ако и да се опитали съ разни забикалки и несигурни обещания да защитятъ своя господарь, тѣ не сполучили и се върнали въ своя си безуспѣшно [3].

 

 

1. Въ броя на тия заложници, споредъ Дитполда, влизали следнитѣ личности: синътъ, братътъ, вуйката (чичото ?) на ромейския императоръ, както неговитѣ канцеларъ, маршалъ и столникъ. При това Дитполдъ съобщава за още едно условие, за което Ансбертъ не споменува, а именно: ако гръцкиятъ императоръ „направи да премине съ миръ, сигурность и съ добъръ пазаръ земята (му) и пролива Св. Георги, той самъ (Фридрихъ I) отъ своя страна ще му позволи да избере нѣкои отъ армията, ще (ги) накара да се закълнатъ, че той ще влѣзе въ земята (му) безъ никакво лошо намѣрение, нито съ замисълъ къмъ държавата му”. Вж. у Св. Георгиева, п. т., стр. 256—257.

 

2. Аnsbеrt, ib., pp. 49, 18 — 50, 35. Съдържанието на тая речь е предадено и въ писмото на еп. Дитполда (отъ 11.ХІ.), но не тъй пълно, както тя е изложена у Ансберта; впрочемъ у него се срѣщатъ пасажи, които нѣма у последния. Така еп. Дитполдъ влага въ устата на Фридриха I и следнитѣ думи: „А неговиятъ (на Исаака II) предшественикъ, благочестиво споменатиятъ Мануилъ, и когато бѣхме врагове единъ на другъ, поставяше ясно името ни въ писмата си, нито съ нѣщо отнемаше достойнствата на нашето величие. Това и ние правѣхме къмъ него на свой редъ”. Вж. Св. Георгиевъ, п. т., стр. 257—258. — Съвсемъ свободно е предадена тая речь отъ автора на Нist. рeregr. (ib., pp. 143, 24 — 144, 12), като измѣнилъ дори и външната форма.

 

3. Ansbert, ib., p. 51, 1-5. — Hist. peregr. разказва, че следъ като изслушали речьта на императора, ромейскитѣ пратеници се изплашили твърде много, защото тѣ очаквали следъ това да бѫдатъ хвърлени въ зат-

 

 

40

 

Отъ изказанитѣ въ гореприведената речь на германския императоръ категорични изявления и непремѣнни условия се ясно види, че къмъ даденото време (края на октомврий и началото на ноемврий) Фридрихъ I бѣ вдигналъ всѣка вѣра въ всички увѣрения и обещания на ромейския императоръ, и особено подъ влиянието на пръснатитѣ слухове за коварнитѣ намѣрения на Исаака II къмъ кръстоносцитѣ при преминаването имъ въ Мала Азия; за него било повече отъ очевидно, че кръстоносната войска ще може да мине презъ останалитѣ византийски владения въ Европа само съ силата на орѫжието и при това следъ като ги подчини подъ властьта си и завоюва и самия Цариградъ, защото въ писмото до сина си Хенриха отъ 16. ноемврий той пише: „И тъй, понеже е невъзможно преминаването ни презъ пролива св. Георги, ако не получимъ отъ цариградския императоръ най-избрани и безъ всѣко изключение видни заложници и не подчинимъ цѣла Романия на нашата власть, като напомнюваме, настойчиво молимъ мѫдростьта на царското ти благородие, щото да изпратишъ удобни на твое величие пратеници въ Генуа, Венеция, Анкона и Пиза и въ други мѣста за подкрепа съ галери и кораби, щото, като ни се притекатъ на помощь въ Цариградъ къмъ срѣдата на мартъ, тѣ по море, а ние отъ суша да обсадимъ града” [1]; и по-нататъкъ: „при това да не пропуснешъ да пишешъ на господинъ папата, щото да опредѣли

 

 

воръ. Фридрихъ I, като забелязалъ това, обърналъ се къмъ тѣхъ съ нова речь и ги успокоилъ, като казалъ, че въ римската империя нѣма навикъ да се причиняватъ оскърбителни неправди на каквито и да било пратеници. „Въ едно обаче, продължилъ императорътъ, имамъ пълна надежда на моя братъ, вашия господарь, че, преди азъ да навлѣза въ предѣлитѣ на царството му, той напълно ще възстанови това, за което се знае, че е било задържано отъ нѣщата и доспѣхитѣ на моитѣ пратеници”. Следъ това гърцитѣ казали, че тѣ не сѫ дошли да отговарятъ на такива въпроси, защото нѣмали нито инструкции, нито подобна мисия. „Така, безъ да решатъ дѣлото на мира, тѣ се върнаха въ Цариградъ, като донасяли нищо друго, освенъ слуха на несъгласието и заплахитѣ на воинитѣ” (ib., p. 144, 13-29). Но всички тия съобщения ние считаме като догадки на автора на Historia peregrinorum и затова не имъ отдаваме значение.

 

1. Ansbert, ib., p. 42, 12-20; у Св. Георгиева, п. т., стр. 261.

 

 

41

 

нѣколко проповѣдници въ разни страни, които да подбудятъ божия народъ противъ враговетѣ на кръста, особено пъкъ противъ гърцитѣ” [1]. При такъвъ широкъ планъ на бѫдащитѣ действия Фридрихъ I почналъ усилено да се приготвя.

 

Понеже настѫпвала вече зима, то отначало решилъ да презимува въ Пловдивъ, а неговиятъ синъ Фридрихъ, швабскиятъ херцогъ, да остане съ по-голѣмата часть отъ войската въ Верроя (сег. Стара-Загора), „докато пролѣтната топлина прогони суровостьта на зимния вѣтъръ” [2]. Обаче на свикания воененъ съветъ, който напълно одобрилъ плана за презимуване въ Тракия, било решено да се побърза да се завземе и гр. Одринъ, като особено важенъ центъръ въ Тракия, чрезъ което значително ще се улесни и бѫдащето нападение и завоевание на Цариградъ, а пъкъ незасегнатата отъ кръстоносцитѣ область на тоя градъ би могла да достави и изобилна храна и плячка. Тъкмо когато се готвѣли да потеглятъ за Одринъ, при императора пристигналъ пратеникъ на маджарския краль Бела III съ писмо, въ което кральтъ подъ предлогъ, че не се позволявало да се върви напредъ, изисквалъ да не се откаже позволение на всички маджари, които участвували въ Христовото войнство, да се върнатъ въ отечеството си. Дали Бела III е направилъ това изискване по своя инициатива, или то е станало по натискъ отъ Исаака II, и какво се е гонѣло съ изтеглянето на маджаритѣ-кръстоносци отъ Фридриховата армия, точно не се знае; споредъ Ансберта, Бела III направилъ това, защото „той се явявалъ по-малко вѣренъ на господаря-императоръ и на цѣлото Христово войнство, а пъкъ къмъ своя зеть, гръцкия императоръ, билъ доброжелатель и неуморимъ подбудитель къмъ погубване на всички наши, безъ да прецени дори, че и въ Христовото войнство се намираше и знатнѣйшиятъ му зеть, блѣстящиятъ швабски херцогъ, украсенъ превъзходно съ знаковетѣ на добродетели и благородство” ; а пъкъ, ако е мислѣлъ, че съ изтеглянето на маджаритѣ-кръстоносци ще ослаби значително Христовото и на

 

 

1. Ansbert, ib., p. 43, 12-20; у Св. Георгиева, п. т., стр. 262.

 

2. Ansbert, ib., p. 42, 6-12; у Св. Георгиева, п. т., стр. 261. — Hist. peregr., ib., p. 144, 30-34.

 

 

42

 

св. Кръстъ войнство, то, споредъ Ансберта, то нѣма да почувствува следъ това никаква загуба [1]. Но Фридрихъ I отложилъ въпроса за връщането на маджаритѣ, защото тъкмо въ това време билъ заетъ съ потеглянето на войската отъ Пловдивъ и главно обмислялъ въпроса за положението на тоя градъ, да не би, ако той остане съвсемъ празенъ следъ изтеглянето на цѣлата войска, отново бѫде завладѣнъ отъ враговетѣ. Затова за запазване на Пловдивъ били избрани и оставени тамъ петима епископи, а именно, лютихски, пасавски, мюнстерски, тулски и архиепископъ тарентазиански съ тѣхнитѣ хора и други видни рицари съ отборъ опълчение, на които била оставена голѣма часть отъ багажа, товарни животни и заплатитѣ на войската [2].

 

Следъ като били направени тия разпореждания, кръстоносната войска начело съ императора на 5. ноемврий излѣзла отъ Пловдивъ и поела пѫтя за Одринъ, въ околноститѣ на който отново почнала да се събира ромейска войска. На третия день тѣ стигнали въ гр. Близимосъ, [3] дето останали цѣли седемь дена, защото Фридрихъ I съ неголѣма свита трѣбало да се върне въ Пловдивъ, за да съобщи на оставените тамъ негови защитници нѣкои тайни работи. Следъ завръщането на императора тѣ продължили пѫтя си и стигнали въ Констанция [4]. Тукъ Фридрихъ I разрешилъ на кръстоносцитѣ-маджари да се върнатъ въ отечеството; отъ тѣхъ само трима барони останали въ кръстоносната армия, а другитѣ шестима графа заедно съ всички други и съ епископа на

 

 

1. Ansbert, ib., рр. 51, 19 — 52, 3.

 

2. Ibidem, p. 52, 3-14.

 

3. Крепость на брѣга на р. Сазлийка при вливането ѝ въ Марица, близу до днеш. Симеоновъ градъ. Подробно за тоя градъ вж. В. Н. Златарски, История на българ. държава и пр., т. II, стр. 185 сл. — Въ Hist. peregr. той е нареченъ Glismon, разбира се, погрѣшно.

 

4. За тая крепость споменува само Historia peregr. (ib., p. 145, 7-8). Тя се намирала на главния пѫть между Пловдивъ и Одринъ и, как то се предполага, южно отъ с. Оваджикъ. Подробно вж. В. Н. Златарски, Известията за българитѣ и пр., София 1908, стр. 68 п. л. — Отъ сѫщия, История на българ. държава, т. I, ч. 1, стр. 301.

 

 

43

 

гр. Задаръ се върнали на 19. ноемврий [1]. Оттамъ кръстоносцитѣ продължили пѫтя си напредъ, безъ да срещнатъ какъвъто и да било отпоръ, при освѣтлението на цѣлата оная страна отъ пожаритѣ на градове, паланки и села, защото ромейската войска безспирно отстѫпвала. Когато последната дошла въ Одринъ и видѣла, че не може да направи никаква остановка, гражданитѣ били дотолкова силно изплашени и, безъ да могатъ да взематъ или да поведатъ нѣщо съ себе си, веднага напуснали града; отъ тѣхъ една часть отишла къмъ Цариградъ, а друга — къмъ Димотика (Dimothicon) [2]. На 22. ноемврий кръстносцитѣ безпрѣчно влѣзли въ Одринъ, който заварили съвсемъ празенъ, дето тѣ намѣрили въ изобилие всичко необходимо за живѣене и се настанили за зимуване. Почти едновременно регенсбургскиятъ епископъ Конрадъ, поддържанъ отъ другъ единъ рицарь, регенсбургски гражданинъ, завладѣлъ близката крепость Проватонъ (Probaton), сев.-изт отъ Одринъ при днеш. село Провадия, съ пристѫпъ, понеже ромеитѣ най-сетне се обърнали въ бѣгство, и оттамъ незабавно набралъ голѣма и богата плячка отъ всичко необходимо както за себе си, тъй и за своитѣ другари. На 24. ноемврий падналъ и добре укрепениятъ и защищаванъ отъ силни и смѣли кумани и ромеи градъ Димотика (Timoticon). Тоя градъ билъ силно нападнатъ отъ швабския херцогъ, сина на императора, но срещналъ силенъ отпоръ отъ страна на защитницитѣ му, които се опирали главно на природно укрепения градъ и на своитѣ сили. Обаче единъ смѣлъ и храбъръ рицарь, Хуго отъ

 

 

1. Аnsbеrt, ib., рр. 52, 15 — 53, 2. — Нist. рeregr., ib., рр. 144, 30 — 145, 15. — Заминаването на маджарскитѣ кръстоносци, споредъ Ансберта, станало още отъ Близимосъ, а споредъ Hist. peregr., следъ пристигането имъ въ Констанция, което е по-вѣрно, защото отъ Пловдивъ кръстоносцитѣ тръгнали на 5. ноемврий и подиръ три дни, т. е. на 8. с. м. стигнали въ Близимосъ, дето престояли седемь дена, т. е. до 16. с. м., а пъкъ маджаритѣ заминали на 19. ноемврий, т. е. тъкмо следъ пристигането на кръстоносцитѣ въ Констанция, следов., за пѫтя отъ Близимосъ сѫ употрѣбили само три дни. Установяването на тия дати дава възможность да се опредѣли, че писмото до сина си Хенриха Фридрихъ I е писалъ въ Констанция, а не въ Пловдивъ. Вж. К. Zimmert, п. т., стр. 64.

 

2. Hist. peregr., ib., рр. 145, 24 — 146, 2.

 

 

44

 

Вормсъ, сполучилъ да се изкачи на градскитѣ стени и, последванъ отъ други такива храбреци, нахвърлили се върху враговетѣ и, като разбили градскитѣ врата, впуснали въ града другаритѣ си. Макаръ кръстоносцитѣ и да нѣмали много човѣшки жертви, все пакъ тѣ постъпили твърде жестоко съ всички, които намѣрили въ града: освенъ децата и женитѣ тѣ изклали на брой повече отъ 1500 души. Тая жестокость, споредъ Ансберта, произлизала не само отъ силния отпоръ на гражданитѣ, но и отъ това, че димотичени предложили на кръстоносцитѣ бъчва съ вино, въ което била пусната силна отрова. Но за чудо, отровата не подействувала на кръстоносцитѣ, а само на мѣстнитѣ жители, въ което Ансбертъ вижда благоволение божие къмъ първитѣ. Единъ рицарь позналъ въ града три свои коня, които му били отнети въ България насила отъ разбойници. Сѫщо тогава била завзета отъ столника и виночерпеца на императора и крепостьта Никица (Nikiz, нар. Никея или Малка Никея, сег. Хафса), околното население на която произвеждало „отрова или упойка”, т. е. макъ и опиумъ, дето сѫщо така билъ направенъ несполучливъ опитъ за изтравяне на кръстоносцитѣ. „Сега се разбра отъ нашитѣ, завършва Ансбертъ, че отъ встъпването ни въ България и сетне често ни е била приготвяна отрова, но съ божия милость тя за насъ била превръщана въ благо” [1].

 

Следъ като окончателно се утвърдилъ въ Одринъ чрезъ завоеванието на близкитѣ около него крепости, Фридрихъ I поискалъ да се обезпечи отъ страна на своитѣ славянски съседи. Когато въ края на м. юлий презъ времето на преговоритѣ на Стефана Немань съ Фридриха I български пратеници се явили въ Нишъ съ писма отъ Калопетра, брата на българския царь Асѣня I, въ които той предупредително поздравявалъ германския императоръ и предлагалъ сигурна помощь противъ неприятелитѣ, т. е. противъ ромеитѣ, Фридрихъ I тогава отговорилъ, както и на сърбитѣ, резервирано, защото все още не знаелъ, какъ ще се развиятъ по-нататъкъ отноше-

 

 

1. Аnsbеrt, ib., рр. 53, 12 — 55, 21. — Hist. peregr., ib., pp. 146, 3 — 147, 3.

 

 

45

 

нията между кръстоносци и ромеи; сега обаче, когато войната съ Византия за него ставала неизбѣжна, за да може да продължи пѫтя си по-нататъкъ, Фридрихъ I Барбароса не се забавилъ да влѣзе въ връзка съ българскитѣ царе, за да осигури обещаваната по-рано военна помощь. Еп. Дитполдъ въ споменуваното вече нѣколко пѫти писмо отъ 11. ноемврий между другото пише: „Власитѣ сѫ съ насъ” [1]. Тукъ подъ „власи”, съгласно съ тогавашната терминология, се разбиратъ българитѣ отъ освободената въ 1187 г. северна България [2], а това ясно показва, че водачитѣ на българитѣ, Петъръ и Асѣнь, зорко сѫ следили за всички действия на кръстоносцитѣ въ Тракия и, както изглежда, отрано влѣзли въ преговори съ Фридриха I, за да запазятъ своитѣ владения тамъ. Така, откакъ кръстоносцитѣ се бѣха настанили въ Пловдивъ и особено следъ завоеванието на Верроя, никакви кръстоносни отреди не се появили по-нататъкъ къмъ изтокъ въ северна Тракия, въ областьта Загора или Загорье, която вече влизала въ предѣлитѣ на новопрогласеното отъ 1187 год. българско царство съ центъръ Търново и то въ дѣла на Петра; тѣхнитѣ действия бѣха насочени главно въ южната часть на Пловдивската область, а сетне и южно отъ главния пѫть къмъ Одринъ. Само въ тоя смисълъ, споредъ насъ, трѣба да се разбиратъ и думитѣ на еп. Дитполда „власитѣ, т. е. българитѣ отъ освободена България, сѫ съ насъ”. И въ дадения моментъ Фридрихъ I тъкмо възъ основа на тия постоянни връзки поискалъ да си осигури обещаната отъ българскитѣ водачи военна помощь.

 

Съ сѫщата цель Фридрихъ I се обърналъ и къмъ сръбския великъ жупанъ. Ансбертъ ни разказва следното: „Между това, докато ние, разположени всрѣдъ неприятели презъ нѣколко седмици, не чувахме никакво известие за положението на нашитѣ съюзници и поклонници, които оставаха при Пловдивъ, господарьтъ-императоръ, следъ като се посъветва, делигира далматинския херцогъ, холандския графъ и Фридриха,

 

 

1. Вж. у Св. Георгиева, п. т., стр. 258.

 

2. Вж. В. Н. Златарски, Потеклото на Петра и Асѣня и пр., п. т., стр. 34—38; 42—44.

 

 

46

 

адвокатъ бергски, и нѣкои по-видни рицари съ 1200 души въорѫжени съюзници, и ги назначилъ за Пловдивъ на 7. декемврий, да докаратъ нашия багажъ заедно съ колата и товарнитѣ животни (somariis), едно, за да доведатъ съ себе си въ Одринъ всички останали тамъ наши съюзници тъй сигурно съ цѣлата покъщнина, че, следъ като се съедини войската, да се побърза негли съ решението за по-нататъшно пътуване на поклонницитѣ на животворния кръстъ, и, друго, да поговорятъ приятелски при входа на българскитѣ клисури (in introitu clusarum Bulgarie) съ великия сръбски жупанъ относно войската, която трѣба да се изпрати намъ на помощь противъ Цариградъ, ако случайно му (на императора) се обяви война” [1]. И тъй, на далматинския херцогъ Бертолда и на неговитѣ другари било възложено да отидатъ отъ Пловдивъ при входа на българскитѣ клисури, т. е. на Траяновитѣ врата, значи нейде при днеш. Ихтиманъ (срѣднов. Щипонье) и тамъ да нареди срѣща съ бъдещия си сватъ Стефана Немань, за да уговорятъ количеството на помощната войска, която трѣбало да се изпрати отъ последния на кръстоносцитѣ противъ Цариградъ, съгласно съ обещанието на великия жупанъ презъ месецъ юлий въ Нишъ, като при това Ансбертъ бележи, „ако случайно се обяви война на императора”, защото за него миролюбивиятъ Фридрихъ I не може да бъде нападатель, какъвто той въ дадения моментъ се готвѣлъ да бъде. И тъй, обръщанията на Фридриха I и въ България, и въ Сърбия трѣба да се отнесатъ къмъ първата половина на м. декемврий.

 

Между това сношенията между Одринъ и Цариградъ не се прекъсвали. Макаръ и да ималъ успѣхъ въ войната противъ цариградския императоръ, която тоя глупаво навлѣкълъ на себе си, Фридрихъ I, споредъ Ансберта, „помняйки обаче чистосърдечното намѣрение противъ нападателитѣ на светия градъ Иерусалимъ, обхванатъ отъ голѣма досада поради безплодното протакание на нашето изгнание въ Гърция (Византия), тъй като той отъ дънъ-душа се отвръщавалъ отъ проливане на християнска кръвь, но която щѣло-нещѣло трѣ-

 

[[ редъ 8 отдолу: въ рѫкописа (л. 27) се чете: „въ войната противъ цариградския императоръ, която тоя глупаво обявилъ на себе си, Фридрихъ I, споредъ Ансберта. . .”, поправено: .която тоя глупаво навлѣкълъ на себе си. . .”, възъ основа текста на Ansbert, ib., р. 57, 16-17. — Ив. Дуйчев. ]]

 

1. Ansbert, ib., p. 55, 22-37. — Нist. peregr., ib., pp. 148, 32 —149, 4.

 

 

47

 

бало да се пролива въ тия опасности”, — се обръщалъ съ писма и чрезъ свои пратеници къмъ Исаака II, щото тоя, понеже до тогава несправедливо постѫпвалъ спрямо предишнитѣ пратеници, „да даде увѣрение относно мира и безопасностьта на пратеницитѣ, на които отъ дветѣ страни бѫде възложено да сключатъ миръ. Ако той (Исаакъ II) държи на това, следъ като съгласието между единия и другия императори бѫде възобновено и бѫде известено чрезъ избрани заложници за преминаването и пазаря, нека Христовата войска продължи пѫтя си мирно отъ неговата земя и да върви напредъ съ силна рѫка за освобождението на земята на взаимното обещание”. При голѣмитѣ военни успѣхи на кръстоносцитѣ, които въ своето движение все повече се приближавали къмъ столицата, като всичко ограбвали, и при слуха за съюзнитѣ имъ сближения съ българи и сърби, Исаакъ II Ангелъ разбралъ всичката безсмисленость на своята дотогавашна упоритость, „тъй като той видѣлъ, че неговата земя и градове, бидейки не въ състояние да се противопоставятъ, ще бѫдатъ опустошени отъ кръстоносцитѣ”, най-сетне възприелъ предложенията на германския императоръ. Тогава отъ Цариградъ пристигнали въ Одринъ на 24. декемврий двама пратеници, пансевастъ Евматий Филокалъ и пизанецътъ Яковъ, които, следъ като били дадени най-избрани заложници, заявили, че безъ съпротива и забава ще сключатъ миръ и съгласие. Но, когато да се приематъ окончателно и да се подпишатъ уговоренитѣ условия на мира и приятелството, ромейскитѣ пратеници решително се отказали отъ нѣкои договорни точки отъ твърде голѣма важность. Възмутени отъ това поведение на ромеитѣ, Фридрихъ I и князетѣ унищожили мирния договоръ и изпратили пратеницитѣ на ромейския императоръ съ обявяване на война [1].

 

Докато вървѣли тия преговори, българскиятъ царь Петъръ, който добре е билъ запознатъ съ отношенията между Фридриха I и Исаака II, преценявайки важностьта на момента за германския императоръ предъ видъ предстоящата му война,

 

 

1. Ansbert, ib., pp.57, 15 — 58, 11. — Ср. Hist. peregr., ib., p. 148, 15-25.

 

 

48

 

поискалъ да го експлоатира въ полза на българската държава. Затова въ отговоръ на запитването на Фридриха I чрезъ пратеници, му съобщилъ, че въ началото на пролѣтьта (1190 г.) ще изпрати 40 хиляди души власи, т. е. българи, и кумани, които владѣятъ лѫкъ и стрела, като вь сѫщото време го настойчиво молилъ, „да му бѫде възложена отъ него (Фридриха) императорската корона (диадема) на гръцкото царство”. [1]

 

 

1. Ansbert, ib., р. 58, 12-18: Kalopetrus Blacorum et maxime partis Bulgarorum in hortis Tracię domnus, qui se imperatorem... et coronam imperialem regni Grecię ab eo sibi imponi efflagitabat seque ei circa initium veris quadraginta milia Blacorum et Cumanorum tenentium arcus et sagittas adversus Constantinopolim transmissurum constanter asseverabat. — Първиятъ издатель на Ансберта, знаменитиятъ славистъ Добровски дава четене: qui se imperium et coronam imperialem etc., безъ да забележи, че Петъръ не е могълъ да иска отъ Фридриха I да тури върху него imperium, но зато пъкъ новиятъ издатель А. Chroust открилъ, че тукъ въ текста е направенъ доста голѣмъ пропускъ, може би, случайно при преписването, който той попълва приблизително така: qui se imperatorem [nominabat], което намира своята подкрепа въ следнитѣ думи на сѫщия Ансбертъ: Kalopetrus, Blachorum domnus itemque а suis dictus imperator Grecię. Но какво значи тукъ imperator Grecię ? Да се наричалъ Петъръ или Асѣнь царь на Византия, нѣмаме и не може да сѫществува подобно известие при онова неопредѣлено положение, въ което се намирала освободена България, следов., подъ imperator Grecię трѣба да се разбира, че Петъръ се е наричалъ отъ своитѣ съ титлата на ромейския императоръ βασιλεύς — царь. По-нататъкъ А. Chroust предлага веднага да се чете: et legatos misit ad imperatorem, qui eum salutabant, вмѣсто което ние бихме предложили: et nuntium (или legationem, както е въ Hist. peregr., ib., р. 149, 14), защото въ сѫщия пасажъ се чете quem nuntium. . . remisit; a думитѣ qui euin salutabant да се изпуснатъ като неумѣстни, защото поздравитѣ въ подобни случаи сѫ били обикновено нѣщо, и не се вържатъ съ другия текстъ, защото това пратеничество не е било, следъ първото презъ юлий месецъ, второ и последно, а е имало и други, за които Ансбертъ не ни съобщава. И тъй, гореприведениятъ пасажъ въ български преводъ гласи: „Калопетъръ, господаря на власитѣ (българитѣ отъ освободена северна България) и на по-голѣмата часть българи въ оградитѣ на Тракия (въ областьта Загора), който се [наричаше императоръ, бѣ изпратилъ пратеникъ (или пратеничество) при императора] (въ Одринъ) и настоятелно молѣше да му се възложи отъ него императорската корона на Гърция и увѣряваше положително, че въ началото на пролѣтьта ще му изпрати 40 хиляди власи (българи) и кумани, които владѣятъ лѫкъ и стрела противъ Цариградъ”, срещу съответния пасажъ въ Hist. peregr., който гласи: „Калопетъръ, който заедно съ брата си Асѣня господаруваше надъ влашкитѣ народи (populis Blaco-

 

 

49

 

Обикновено това последното изречение се разбира буквално, какво наистина „Петъръ при убеденостьта, че Византия ще бѫде сломена, поискалъ отъ Фридриха, щото той да предаде нему византийската императорска корона” [1]. Би било крайно наивно, ако допуснемъ, че такава мисъль е могла да мине презъ главата на Петра презъ 1189 год., когато междудържавното положение на свободна България. било крайно неопредѣлено. Възобновата както на политическата самостойность на българитѣ чрезъ избиране и коронясване на свой царь въ 1187 г., тъй и на църковната имъ независимость чрезъ учредяването на търновската архиепископия, станала, както показахме на друго мѣсто, самоволно не само безъ съгласието, но и безъ знанието на византийското правителство и на цариградската църква [2]. Освенъ това въ Цариградъ са знаели несъмнено за прегороритѣ и сближението на българскитѣ царе съ кръстоносцитѣ и тѣхнитѣ водачи; и въ едното, и въ другото тамъ виждали явно нарушение на мирния договоръ отъ 1187 год., а пъкъ съ предложението на Петра въ 1189 год. за една 40-хилядна армия противъ ромейския императоръ българскитѣ царе ставали вече открито въ редоветѣ на византийскитѣ врагове. За да предупреди всѣкакви претенции и противодействия отъ страна на Византия, Петъръ сега се обърналъ къмъ Фридриха I съ просба да получи отъ рѫката му „императорската корона на гръцкото царство”, което не може, както се каза, да се разбира буквално, а значи споредъ насъ, Петъръ искалъ, германскиятъ императоръ да признае царското достойнство на

 

 

rum) изпратилъ пратсничество въ Одринъ като молѣше да се възложи на главата му отъ рѫката на императора диадемата на гръцкото царство и обещаваше, че ще му дойде на помощь съ 40 хиляди кумани противъ цариградския императоръ” (р. 149, 13-23). Съпоставяйки двата тия текста, не е мѫчно да се забележи, че тѣ не се различаватъ сѫществено съ изключение на това, че въ Hist. peregr. е означено, къде дошло българското пратеничество — въ Одринъ, че самъ Петъръ те дойде на помощь имиератору, и че 40-хилядната войска състояла само отъ кумани.

 

1. Св. Георгиевъ, Императоръ Фридрихъ Барбароса и пр., п. т., стр. 140.

 

2. Вж. В. Н. Златарски, История на българ. държава и пр., т. II, стр. 472 сл.

 

 

50

 

българския царь, което по значение и сила да го приравнява съ ромейския императоръ, а чрезъ това се узаконявало и независимото междудържавно положение на възобновената българска държава, — признание, което при настаналитѣ враждебни отношения той не е могълъ да очаква отъ Исаака II Ангелъ, който е гледалъ на Петра и Асѣня като на най-голѣми и опасни врагове, както ще видимъ по-нататъкъ. Едвали трѣба и може да се свързва съ тая просба на Петра нѣкаква васална зависимость спрямо германския императоръ, защото императорска корона сѫ могли да носятъ само съвършено независимитѣ господари [1]. Че въ тоя смисълъ трѣба да разбираме разгледваното известие на Ансберта и на Historia peregrinorum, ще ни покаже отговорътъ на Фридриха срещу предложението на Петра. Ансбертъ пише: „Господарьтъ-императоръ отпрати отъ себе пратеника благосклонно споредъ обстоятелствата и на Калопетра отписа угодливи (приятни) работи” [2]. Ако въ първата половина на горното изречение видимъ една прикрита форма за приемане на военната помощь, и то „споредъ обстоятелствата”, т. е. ако стане нужда, то отъ втората половина става явно, че Фридрихъ I отговорилъ писмено на Петра по неговата просба съ „угодливи работи”, които само сѫ гъделичкали честолюбието му, но въ какво се е заключавала тая угодливостьл не се казва. Нѣщо повече ни дава Historia peregr., дето четемъ: „Императорътъ обаче даде на неговата просба приятелски и угодливъ отговоръ споредъ обстоятелствата, макаръ и да бѣше заетъ съ друга грижа и съ по-голѣмо безпокойствие за извършване на начертания пѫть. Защото много повече той желаеше да се притече на помощь на отвѫдморскитѣ страни и да види благата на Иерусалимъ, отколкото съ бавянето си въ Гърция да

 

 

1. Ѳ. Успенскій, Образованіе и пр., стр. 150, изобщо разбира даденото изречение приблизително въ сѫщия смисълъ. Той само пише: „но германскій императоръ долженъ былъ за это не только признать свободу Болгаріи, но и обезпечить за Петромъ императорскій титулъ”, безъ да даде каквито и да било обяснения къмъ текста на Ансберта.

 

2. Ansbert, ib., p. 58, 18-20: Quem nuntium domnus imperator benigne а se pro tempore remisit et Kalopetro placentia rescripsit.

 

 

51

 

защищава чужда нему държава” [1]. Макаръ тукъ да се говори само за отговора на Фридриха I на просбата на Петра, но несъмнено тоя отговоръ се отнася и до предложението му за военна помощь, защото едната, и другото сѫ били тѣсно свързани. И тъй отговорътъ, споредъ Historia peregr., билъ приятелски и угодливъ, но и тукъ се прибавя „споредъ обстоятелствата”, отъ което става ясно, че отговорътъ не е билъ категориченъ, „защото, обяснява се, той (императорътъ) много повече желаелъ да се притече на помощь на отвѫдморскитѣ страни и да види благата на Иерусалимъ, отколкото съ бавянето си въ Византия да защищава, да спасява чужда нему държава”. Тукъ подъ „чужда нему държава” може да се разбира само българската държава и, ако Фридрихъ I трѣбало да я защищава, да я спасява, изпълнявайки просбата на Петра, то трѣба да се приеме, че самъ Петъръ му е изложилъ причината, — неопредѣленото и непризнато междудържавно положение на българската държава и е искалъ да получи отъ рѫката му императорска титла, т. е. да признае царското достойнство на българския царь, чрезъ което би се узаконило и междудържавното положение на държавата му. Фридрихъ I обаче, макаръ и да намиралъ, може би, правота въ искането на Петра и въ това отношение той се изказвалъ благосклонно и благоприятно, понеже наистина е искалъ да се възползува отъ предлаганата военна помощь, все пакъ предъ видъ на важностьта на самото искане и свързаната съ него отговорность той се сдържалъ да даде категориченъ отговоръ и поставялъ всичко въ зависимость отъ обстоятелствата. Но и при такъвъ неопредѣленъ отговоръ Петъръ и Асѣнь не губили надежда, че ще могатъ да постигнатъ крайната си цель, поради новата промѣна въ отношенията между кръстоносци и ромеи.

 

 

1. Ibidem, p. 149, 18-23: Imperator vero illius petitioni amicabile et placens pro tempore dedit responsum, quamvis alia cura et maiori sollicitudine propositum iter proficere moneretur. Amplius namque desiderabat partibus transmarinis succurrere et videre bona Hierusalem quam in Grecia demorando alienum sibi imperium vendicare. Издательтъ А. Chroust изтъква, че авторътъ на Hist. peregr. е заимствувалъ отъ Ансберта само израза „placens pro tempore”, следов., за останалото той е ималъ другъ изворъ.

 

 

52

 

Следъ дръзкото отхвърляне на мирния договоръ и прекъсване на преговоритѣ отъ Коледа кръстоносцитѣ възобновили своитѣ грабежи въ незасегнати дотогава области. Херцогъ Фридрихъ, който билъ главно заетъ съ доставката на фуражъ и храни и затова билъ нареченъ „на мила и проста шега економъ или доставчикъ на войската” презъ днитѣ, въ които било българското пратеничество въ Одринъ, съ прислужницитѣ на войската заминалъ отъ Одринъ, придруженъ само съ триста съюзници рицари, и смѣло преминалъ презъ Македония (южна днешна Тракия) и завладѣлъ градъ Кулосъ [1] и други два града, чиито имена Ансбертъ забравилъ, следъ като ромеитѣ избѣгали, а оттамъ се спусналъ къмъ морето, безъ да срещне нѣкакъвъ отпоръ и мощно нападналъ градъ Менасъ (сег. Еносъ при устието на Марица), „който е обиколенъ отвсѣкѫде съ море, освенъ единъ само достѫпъ; гражданитѣ избѣгали на кораби, а той откаралъ оттамъ нечувана (famosam) плячка. Всички тия градове, щомъ ги завземалъ, херцогътъ скоро напущалъ, „защото, обяснява Ансбертъ, ние нѣмахме въ Гърция постояненъ градъ (Евр. XIII, и), а въздишахме за оня Господевия Иерусалимъ — фигуративно небесния Иерусалимъ” [2].

 

Не следъ много подиръ завръщането си въ Одринъ, херцогъ Фридрихъ въ трети походъ съ воененъ отредъ потеглилъ „къмъ една гѫста гора и твърде укрепена отъ планинската природа на мѣстото, отдето кръстоносцитѣ бивали обръщани въ бѣгство съ стрели като дъждъ отъ скрититѣ въ горитѣ и били обирани, и, като изгонилъ било съ стрели, било съ мечове жителитѣ на ония мѣста, получилъ орѫжието на мнозина, награбено тамъ отъ кръстоносцитѣ, и откаралъ съ

 

 

1. Ansbert, р. 58, 28: civitatem Culуs dictam. Това несъмнено е малката крепость у Анна Комнина (ib., I, рр. 227, 16 et 228, 15) τὸ τοῦ Κούλη πολίχνιον, чието мѣстонахождение ние опредѣлихме приблизително между днешнитѣ градове Айреболъ и Кешанъ. Вж. В. Н. Златарски, История на българ. държава и пр., т. II, стр. 189, бел. 2.

 

2. Ansbert, ib., рр. 58, 21 — 59, 31. Ние не допущаме, че завземането на Еносъ да е свързано съ очакваната отъ Фридрих а I флота, за която той пише въ писмото отъ 16. ноемврий (вж. тукъ по-горе), защото херцогътъ, следъ като ограбилъ града, напусналъ го, безъ да остави тамъ войски.

 

 

53

 

себе си не малка плячка”. Следъ това жителитѣ на сѫщитѣ планини и гори чрезъ пратеници се обърнали къмъ императора и молили миръ занапредъ за себе си и за своитѣ, като обещавали пазаръ на нѣща за продань, непрекѫсната предпазливость спрямо злоумишленицитѣ-кръстоносци и помощь на войската; при това тѣ върнали на императора 18 коня, които били откарани отъ тѣхъ”. Предъ видъ на обещанието имъ на пазаръ отъ всичко необходимо Фридрихъ I изпратилъ при тѣхъ за сигурностьта на пазаря единъ игуменъ гръкъ отъ Одринъ заедно съ единъ слуга, императорски куриеръ, които обаче още презъ първата нощь били най-жестоко обезглавени „отъ придошлитѣ врагове”. „Жителитѣ на горитѣ уловили знаменосеца на тия врагове и го обесили на бѣсилка, а на другитѣ останали поставили засади, желаейки чрезъ него да покажатъ на кръстоносцитѣ, че чрезъ това тѣ снематъ отъ себе си и отъ своитѣ подозрението за смъртьта на императорскитѣ пратеници” [1]. Предавайки тоя разказъ, Ансбертъ не дава никакво географско название, нито дори опредѣля посоката на това нападение; обаче като се вземе предъ видъ планинската и гориста мѣстность, трѣба да се предположи, че действията сѫ ставали въ Родопитѣ, кадето херцогъ Фридрихъ навлѣзълъ, може би, нагоре по долината на р. Арда; ако това предположение е приемливо, тогава въ жителитѣ на сѫщитѣ планини и гори ще трѣба да видимъ родопското българско население, което Ансбертъ строго различава отъ „придошлитѣ врагове”, т. е. ромейски войници. Затова това население моли за миръ за себе си и за своитѣ отдѣлно и иска да покаже, че то не държи съ „враговетѣ”, т. е. ромеитѣ и е готово да защищава интереситѣ на кръстоносцитѣ. Но отначало родопското българско население се показало враждебно, защото то изтрѣбвало съ стрели като проливенъ дъждъ всички кръстоносни отдѣлни отреди, които сѫ прониквали въ неговата область по плячка; но, очевидно, то е следило за промѣнитѣ въ отношенията между кръстоносци и ромеи и споредъ тѣхъ се е държало спрямо първитѣ, както е било въ случая.

  

 

Стр. 53

Тълкуванията на В. Н. Златарски въз основа на текста на Ансберт, че родопското население след първоначалната си враждебност било склонно да защищава интересите на кръстоносците, трудно могат да бъдат приети. Срв. критически бележки по този повод в статията на Стр. Лишев, Третият кръстоносен поход и България, стр. 221. Както се отбелязва там, Златарски не е използувал всички данни в разгледания от него разказ на латинския писател.

(Д. Ангелов)

 

 

1. Ibidem, p. 59, 4-30.

 

 

54

 

Всички тия нападения на кръстоносцитѣ за грабежи и безчинства, за часть отъ които Ансбертъ споменува въ своята „История”, и при Одринъ, както и при Пловдивъ, много лошо се отразили върху морала и дисциплината на кръстоносната войска. „Цѣлата войска, пише Ансбертъ, се преизпълняше съ плячката отъ самитѣ врагове гърцитѣ и поради това изобилствуващитѣ наслади и продължителното празно стоене доставяха на повечето разпалване на пороцитѣ, а оттука, споредъ известното поетическо изречение: „любовьта къмъ монетата расте, споредъ както самитѣ пари растатъ” (Ювеналъ 14, 139), — тогава въ сърдцата на многома зацарува алчность за извънредна раскошъ поради грабежитѣ и убийствата и подъ необходимото своеволие, за принасяне на съѣстни припаси промъкна се обща почти у всички и повече, отколкото е необходима, злоупотрѣба съ плячкосване, а отъ неумѣрената любовь „да иматъ” привързаностьта и предишната справедливость у многома отъ нашитѣ както при Пловдивъ, тъй и при Одринъ, охладѣ и това, което, по-рано въ Христовата войска бодърствуваше — вѣрность и съгласие, замѣнени отъ алчностьта и нейната дъщеря завистьта, въ многома вече закуца, а нѣкои дори отъ простия народъ, опиянени отъ обѣда на раскоша, позорно се опетниха”. Императоръ Фридрихъ I, както и всички князе-военачалници били много огрижени отъ това разложение на войската и прибѣгвали къмъ всевъзможни срѣдства, дори и до смъртно наказание, за премахване на това отслабване на дисциплината и за повдигане на религиозното настроение, особено се стараели морално да въздействуватъ [1].

 

 

1. Между другитѣ способи за въздействие противъ разврата Ансбертъ ни описва следния: „Имаше сѫщо и много (такива), които, водени, като стария Финеесъ (синъ на Елеазара, синъ на свещеникъ Аарона, Числа, XXV, 7 и 11), отъ божия духъ и отъ ревность за божия домъ (Псл. 68, 10. — Иоанъ, II, 12), наказваха прелюбодейцитѣ, колкото залавяха, съ достойния способъ за посрамване: тѣ развеждаха както мѫже, тъй и жени, публично голи, съ вързани на гърба рѫце и съ хвърленъ на половитѣ органи парцалъ, презъ цѣлия градъ за страхъ и назидание на другитѣ и, най-сетне, като ги потапяха нѣколко пѫти презъ самия зименъ студъ въ протичащата рѣка, отпускаха ги съ подобаващия присмѣхъ и подигравки”. — Ansbert, ib., pp. 59, 31 — 60, 20. — Ср. Св. Георгиевъ, п. т., стр. 137—138.

 

 

55

 

Докато Фридрихъ I Барбароса и неговитѣ военачалници били завзети съ тия важни въпроси, новата промѣна у цариградския императоръ къмъ него му облекчила разрешението имъ. Исаакъ II Ангелъ, виждайки предъ себе явната гибель на държавата, защото всичко на полуострова се бѣ вдигнало противъ нея, най-сетне облагоразумѣлъ. Къмъ края на януарий въ Одринъ се представили предъ императора предишнитѣ двама пратеници негови, пансевастъ аколутъ Евматий Филокалъ и пизанецътъ Яковъ, и му заявили, че тѣхниятъ господарь е готовъ да изпълни всичкитѣ желания на германския императоръ, а именно, той молилъ за миръ, обещалъ пазаръ на предмети за продань и нужното количество кораби за преминаване на Хелеспонта и свърхъ това обещание за удостовѣрение и сигурность потвърдилъ, че ще даде знатни заложници. Германскиятъ императоръ приелъ благосклонно ромейското пратеничество; но поради по-ранното непостоянство на Исаака II въ преговоритѣ, той изпратилъ въ Цариградъ заедно съ него Бертолда отъ Кунигсбергъ, Маркварда Анвайлерски и Маркварда Нойенбургски, императорски Kämmerer, които да разузнаятъ, доколко сѫ истински обещанията, и да установятъ окончателно и напълно условията на мира [1].

 

Между това ония части отъ кръстоносцитѣ, които бѣха оставени въ Пловдивъ, потеглили отъ тоя градъ на 15. януарий съ цѣлия обозъ съгласно съ заповѣдьта на императора, но отъ омраза къмъ ромеитѣ съ пожаръ съвършено унищожили тоя градъ; други пъкъ насочили пѫтя си къмъ Верроя, който тѣ предали на „отмъстителни пламъци”, следъ като събрали предварително достатъчна плячка. Всички следъ това

 

 

1. Ansbert, ib., p. 60, 21-32; р.61, 3-10. — По-нататъкъ Ансбертъ излага новинитѣ, които билъ донесълъ върналиятъ се отъ Маджарско императорски пратеникъ клирикъ Еберхардъ. Между другото той разправялъ, че, когато минавалъ презъ България, „той видѣлъ тѣлата на всички почти погребани по пѫтя тамъ перегрини Христови изровени по извънредната дивотия или лудешката глупость на българитѣ за безчестие на Христовата войска, споредъ Давидовото изречение : „труповетѣ на Твоитѣ раби предадоха за храна на птицитѣ небесни” и пр. (Псл. 78, 2), освенъ само наистина девственото тѣло на почтения абатъ Агмунденски, което по чудна божия помощь останало небутнато”. Ibidem, pp. 61, 31 — 62, 4.

 

 

56

 

се събрали въ Констанция, дето чакали да ги настигне далматинскиятъ херцогъ Бертолдъ съ своитѣ другари следъ срѣщата (colloquio) съ великия жупанъ [1]. Но тая срѣща не се състояла, защото Ст. Немань билъ заетъ въ това време съ голѣмитѣ разорения на българскитѣ градове (grandi labore jet bello in Bulgaria) отъ Срѣдецъ до Призренъ: крепоститѣ Перникъ, Землянъ (сег. Земенъ), Велбуждъ (Кюстендилъ), Житомискъ (развалини при Пастуха между Кюстендилъ и Дупница), а сѫщо и Стобъ на р. Рила [2] и затова, когато дошелъ на уговорено мѣсто, той намѣрилъ вмѣсто него само пратеникъ, който съобщилъ, че великиятъ жупанъ е готовъ да изпрати една войска отъ 20 хиляди души; заедно съ него настигналъ другаритѣ си въ Констанция на 21. януарий 1190 г., отдето, движейки се къмъ Одринъ и пристигайки въ различно време най-сетне на 5. февруарий цѣлата кръстоносна войска на Фридриха I Барбароса се събрала наедно [3].

 

Презъ всичкото време, докато вървѣли преговоритѣ въ Цариградъ, сблъскванията на кръстоносци съ ромеи не преставали. Така на 1. февруарий 1190 г. неуморимиятъ швабски херцогъ нападналъ на гр. Аркадиополь (Archadinopolim) (cer. Люлебургасъ). Макаръ кръстоносцитѣ и да намѣрили града изпразненъ отъ войници и отъ всички необходими за живота нѣща, все пакъ нѣкои отъ тѣхъ намѣрили тамъ много вино и храни и ги отнесли на своитѣ другари [4]. Ансбертъ съобщава още за много такива сблъсквания, които се отличавали съ не по-малки жестокости отъ по-раншнитѣ. Така между другото той съобщава, че единъ отредъ начело съ вюрцбургския епископъ и графоветѣ на Салмъ, Видъ и Спанхаимъ, като потеглилъ „въ посока къмъ земята на българитѣ, т. е. къмъ българскитѣ владения въ северна Тракия, завоювалъ два града, напустнати отъ неприятелитѣ, и трети съ силата на орѫжието съ много кръвь на повече отъ 5 хиляди убити, а едина отъ тѣхъ опожарили”. Сѫщо така другъ единъ отредъ начело съ

 

 

1. Вж. тукъ по-горе, стр. 45 сл.

 

2. К. Jиречек, каз. съчин., стр. 201.

 

3. Ansbert, ib., pp. 60, 32 61, 3; р. 62, 5-19.

 

4. Ibidem, р. 62, 20-26. — Hist. peregr., ib., p. 147, 12-18.

 

 

57

 

абенбергския графъ и познатия намъ Фридрихъ, адвокатъ бергски, „най-враждебно настроения къмъ враговетѣ въ войската на св. Кръстъ, като се насочилъ въ южната страна, произвелъ страшно клане на хора и откаралъ богата плячка” [1].

 

Дали всички тия опустошителни нападения сѫ били предприемани отъ кръстоносцитѣ, за да иматъ известно влияние върху вървежа на преговоритѣ за миръ, които въ това време се водѣли въ Цариградъ, или пъкъ тѣ сѫ ставали по старъ навикъ, мѫчно е да се установи; въ всѣки случай на 24. февруарий 1190 год. споменатитѣ делегати на двамата императори се явили отъ столицата въ Одринъ и представили на Фридриха I въ окончателна форма мирния договоръ, който съдържалъ въ 14 точки най-подробно изложение задлъженията на ромейския императоръ, тъй и на кръстоносцитѣ — къмъ него [2]. Докато вървѣли приготовленията на кръстоносцитѣ за предстоящия имъ пѫть, „великиятъ доместикъ (dapifer), пише Ансбертъ, на цариградския императоръ, който бѣше събралъ преогромна войска, за да разстрои общитѣ отреди на враговетѣ власи, чрезъ пратеници умолявалъ господаря-императоръ, тъй като между него и неговия господарь, цариградския императоръ, братъ на царството му, билъ сключенъ миръ, той да му отпусне славното войнство на Христовитѣ перегрини на помощь за борба противъ власитѣ. Въ сѫщия обаче день и Калопетъръ, господарьтъ на власитѣ, нареченъ отъ своитѣ императоръ на Гърция, като изпратилъ писма, усилено молилъ помощьта на Христовитѣ перегрини противъ гръцката войска, но и еднитѣ, и другитѣ пратеници били върнати безуспѣшно отъ господаря-императоръ въ своя си” [3]. Върху това известие на Ансберта, което е отъ голѣма важность за

 

 

1. Ansbert, ib , рр. 63, 9 — 64, 4. — За жаль Ансбертъ не дава имената на тия три града къмъ българската земя и поради това не може да се опредѣли, де собствено е действувалъ тоя отредъ. Що се отнася до отреда на графъ абенбергски и адвоката Фридриха, то и мѣстото на неговитѣ действия сѫщо точно не може да се опредѣли, макаръ и да е дадена южна посока, разбира се, отъ Одринъ.

 

2. Ibidem, рр. 64, 5 — 66, 36. За договора вж. К. Zimmert, Der Friede zu Adrianopel (Februar 1190), Byz. Zeits. Bd. XI, SS. 303—320.

 

3. Аnsbеrt, p. 69, 16-27.

 

 

58

 

насъ, ние ще се спремъ по-подробно по-нататъкъ; тукъ само ще изтъкнемъ, че и дветѣ пратеничества — българско и ромейско, били изпратени въ Одринъ между 24. февруарий — сключването на мирния договоръ, и 1. мартъ 1190 г. — потеглянето на кръстоносцитѣ отъ Одринъ, следов., въ края на февруарий вървѣли вече военни действия между българи и ромеи. И наистина, следъ като били изпълнени всички предварителни задлъжения и главно били дадени и отъ дветѣ страни исканитѣ по мирния договоръ знатни и важни заложници, при точното изпълнение отъ страни на Исаака II всичко уговорено, кръстоносцитѣ потеглили отъ Одринъ за Калиополь (сег. Галиполи), отдето трѣбало да стане прехвърлянето имъ въ Мала Азия. На 1. мартъ потеглилъ съ своитѣ швабски и баварски отреди херцогъ Фридрихъ, а на следния день (2.III) — останалата войска начело съ императоръ Фридриха I Барбароса. Поради дъжделивото време движението ставало твърде мѫчно, защото пѫтищата били лоши и колата едвамъ се движили. На Връбница 18. мартъ кръстоносцитѣ били въ Русионъ (Rossam при днеш. Рускьой), дето по-голѣмата часть отъ войската поради лошитѣ пѫтища напустнала колесницитѣ и товарнитѣ кола и почнала да товари само конетѣ. На 21. мартъ тѣ стигнали въ градъ Брахолъ (Brachol), а на великия четвъртъкъ (22. III.) били вече въ Калиополь. Още сѫщия день буйниятъ херцогъ Фридрихъ пръвъ преминалъ пролива съ голѣма тържественость, а презъ страстния петъкъ и св. сѫбота били прекарани всички негови отреди. Поради проливнитѣ дъждове прехвърлянето било спрѣно и Великденя (25. мартъ) другитѣ отреди прекарали на европейския брѣгъ и при това морето било силно развълнувано. Когато бурята утихнала, прехвърлянето на другитѣ части било продължено и най-сетне на 28. мартъ самъ императоръ Фридрихъ I, заобиколенъ отъ петь галери, при звуковетѣ на военнитѣ трѫби, преминалъ съ последнитѣ части на кръстоносното опълчение. „И тъй, завършва Ансбертъ, отъ преминаването на Сава, т. е. на рѣка Сове, когато навлѣзохме въ земята, подвластна на гърцитѣ, до преминаването на Калиополь, т. е. отъ Европа въ Азия наброяватъ

 

 

59

 

се тридесеть и деветь седмици, които ние прекарахме въ България и Гърция въ голѣмо благополучие” [1].

 

Преминаването на кръстоносцитѣ отъ третия походъ презъ Балканския полуостровъ не оставило по-добри спомени отъ онова на първитѣ два похода. Преди всичко то донесе пълно економическо разорение поради постояннитѣ грабежи и буйства на кръстоносцитѣ въ областитѣ, презъ които тѣ минали и споходили, близки и по-отдалечени, както видѣхме, отъ главния пѫть, а пъкъ безумната политика на Исаака II Ангелъ спрямо Фридриха I Барбароса, вследствие на която населението било оставено безъ всѣка защита, подкопавала основно византийската власть на полуострова, особено въ българскитѣ земи, които още не били освободени. Но престояването на кръстоносцитѣ на полуострова особено повлияло върху политическитѣ отношения: то създаде окончателното нарушение на мирнитѣ отношения на Сърбия и особено на България къмъ Византия. Чрезъ кроения си съюзъ съ Фридриха I, който бѣ изразенъ въ предложената военна помощь отъ 60-хилядна армия (40 хиляди българи и кумани и 20 хиляди сърби), тѣ открито заставали въ редоветѣ на ромейскитѣ врагове и, следъ напущането на полуострова отъ кръстоносцитѣ, тѣ не сѫ могли да очакватъ отъ Византия нищо друго, освенъ отмъстителна война, чиято цель била, както ще видимъ по-долу, ако не унищожението на славянскитѣ държави, то поне най-строго наказание и преди всичко на българитѣ.

 

 

1. Ansbert, ib., pp. 69, 33 —71, 31. —Hist. peregr., ib., p. 152. 14-28.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]