Васил Н. Златарски

История на българската държава презъ срѣднитъ вѣкове. Томъ III. Второ българско царство. България при Асѣневци (1187—1280)

 

ПРИТУРКИ

 

6. Билъ ли е прогласениятъ въ 1235 г. търновски патриархъ зависимъ отъ цариградския?

 

Къмъ стр. 380 сл.

 

Отговорътъ на поставения тукъ въпросъ се намира въ връзка съ съдържанието на една часть отъ известното послание на цариградския патриархъ Калиста (1350—1354 и 1355—1364) отъ декемврий 1355 год. до търновското духовенство [1]. Въ това послание четемъ следното:

 

 

1. Това послание е дошло до насъ на гръцки подъ надсловъ:

издадено отъ Miklosich et Müller, Acta Patriarchatus Constantinopolitani. Vol. I, Vindobonae 1860, pp. 436—442, и въ старобългарски преводъ подъ надсловъ:

издадено най-първо, обаче непълно, отъ С. Н. Палаузовъ, Грамота патріарха Каллиста какъ новый источникъ исторіи Болгарской церкви. С. Петербургъ 1858 (въ Извѣстія II-го отдѣленія Академіи наукъ, т. VII (1853), стр. 155—163) паралелно съ гръцкия текстъ, който Палаузовъ получилъ отъ Н. И. Надеждина, споредъ преписи, направени въ Виенската библиотека. Пълно издание на старобългарския преводъ направи П. А. Сырку въ „Памятники древней письменности и искусства”, № 172. — Напоследъкъ В. Сл. Киселковъ въ статията

 

 

597

 

„Търновскиятъ патриархъ носѣлъ искони (ἄνωϑεν) и отъ начало името епископъ, подчинявайки се на светата божия велика църква; по-сетне по голѣмото настояване и молбата къмъ тоя нашъ великъ и свещенъ съборъ отъ страна на държащия тогава скиптра на българското царство, отъ почить къмъ него и къмъ неговия народъ, който бѣ подчиненъ на нашата светейша божия велика църква, дарувано бѣ по снизхождение на търновския (епископъ) (право) да се нарича патриархъ на България, но не и да бѫде съпричисленъ къмъ другитѣ светейши патриарси, и поради това той не се споменува въ свещенитѣ диптихи”. При това Калистъ привежда 28-о правило на IV вселенски съборъ и 36-о правило на VI вселенски съборъ, които той почти изцѣло привежда съ малки съкращения и споредъ които цариградскиятъ патриархъ получилъ старшинство надъ другитѣ източни патриарси и равноправность съ първосвещеника на стария Римъ. По-нататъкъ, като изтъква теорията за пентархията или управлението на църквата само отъ петимата равноправни патриарси [1], Калистъ казва, че следъ отцепването на римската църква отъ източната, старшинството между източнитѣ патриарси било предоставено изключително на цариградския, после вече идатъ александрийскиятъ, антиохийскиятъ и иерусалимскиятъ, и четирмата като равноправни се намирали винаги въ общение помежду си и поменуватъ взаимно имената въ всички църковни служби. Обаче отъ това право не може да се ползува търновскиятъ патриархъ, защото той е получилъ отъ цариградската църква, респективно отъ цариградския патриархъ да бѫде и да се нарича патриархъ и поради това се намира въ зависимость отъ него, а като такъвъ той трѣба да споменува името му въ свещенитѣ служби, да се намира въ постоянни сношения съ него, но не и той да се споменува отъ другитѣ патриарси и да се счита равноправенъ

 

 

си „Патриархъ Калистовата грамота отъ 1355 г.” (Духовна култура, № 50 (1932), стр. 210—221) дава въ съвремененъ преводъ тая грамота по гръцкия текстъ (вж. стр. 214—219). Трѣба да се съжалява, че г. Киселковъ, когато е писалъ своята статия, пропустналъ да вземе въ внимание рецензията на М. С. Дринова върху книгата на Сырку, Время и жизнь патріарха Евѳимія Терновскаго, въ „Съчинения”, т. III (1915), стр. 427—435, а сѫщо и нашата статия: „Билъ ли е св. Теодосий Търновски доносникъ предъ цариградската патриаршия”, въ „Библиотека”, приложение къмъ „Църковенъ вѣстникъ”, кн. VII, VIII и IX (1903), стр. 97—116. — За това послание вж. К. Радченко, Религіозное и литературное движение въ Болгаріи въ эпоху передъ турецкимъ завоеваніемъ. Кіевъ 1898, стр. 180—187. — П. А. Сырку, Время и жизнь патріарха Евѳимія Терновскаго. С. Петербургъ 1898, стр. 278—292.

 

1. Вж. В. Н. Златарски, История на българска държава и пр., т. I, ч. 2, стр. 84.

 

 

598

 

съ тѣхъ, а пъкъ ако не извършва тия задлъжения спрямо другитѣ патриарси,той нарушава църковния уставъ. „Нарушавайки непристойно (οὐ καλῶς) това църковно постановление, пише Калистъ, и отбѣгвайки повинованието къмъ нашата мѣрность и къмъ съборната божия църква, отъ която, както се каза, можа да бѫде патриархъ по снизхождение, той никакъ не споменува нашата мѣрность, вършейки неумѣстни дѣла и вънъ отъ първоначалнитѣ съглашения, опредѣлени отъ грамотата на светейшия патриархъ господинъ Германа, защото самиятъ патриархъ казва въ едно отъ своитѣ съчинения, защищавайки се относно това, „Нашето мнение не е такова, писалъ патриархъ Германъ, не е такова а имайки предъ видъ (ἐπαγγελλόμενον, ) свѣтската (политическата) обща полза то не вписа въ грамотата (οὐκ ἐτομογράϕησεν) [1] че почетениятъ (съ патриаршеския санъ) архиерей на българския народъ е напълно автокефаленъ, но все пакъ той плаща данъкъ, т. е. ще дава данъкъ и берии (оброци) на почелия го патриархъ и, като съвноситель на данъкъ, ще споменува името му въ църква, като единъ отъ (подчиненитѣ) на Цариградъ митрополити, и ще бѫде виканъ за смѣтки и отчети, т. е. на сѫдъ, ако нѣкога бѫде обвинеиъ, че се е отклонилъ отъ плащане на данъкъ”. Това е обещанието и съглашението на българската църква къмъ Цариградъ, продължава Калистъ, па освенъ това, ако цариградскиятъ престолъ вика на сѫдъ, изправя и осѫжда другитѣ патриарси, александрийския, антиохийскии и иерусзлимския, и имъ дава власть (τὸ κῦρος δίδωσι), както божественитѣ правила опредѣлятъ и деянията (фактитѣ) свидетелствуватъ, то колко още повече трѣба да бѫде господарь на българската църква тоя престолъ, отъ който той (българскиятъ архиерей) бѣ почетенъ да се нарича патриархъ”.

 

Макаръ въ 1235 год. въ Калиополь да биде тържествено призната българската църква за независима, както е известно, и биде учредена търновската патриаршия, все пакъ цариградскитѣ патриарси не се отказали отъ домогванията си за върховно главенство надъ българитѣ. Презъ XIII вѣкъ самитѣ събития въ Византия не позволявали на цариградската патриаршия да се залови за старитѣ си смѣтки. Обаче въ XIV вѣкъ, когато църковнитѣ работи на Византия били уредени, а патриаршеския престолъ завзелъ патриархъ Калистъ, който изобщо се отличавалъ съ суровость, неотстѫпчивость и властолюбие, отново изпъкналъ на сцената стариятъ въпросъ за отношенията на търновския патриархъ къмъ цариградския. Къмъ това тъкмо време се отнася въпросното тукъ послание, и затова Калистъ, за да обоснове своитѣ домогвания, потърсилъ въ миналото доказателства. Но нека разгледаме, какво той говори.

 

 

1. Въ старобългарския преводъ отрицанието е пропустнато, и чрезъ това смисълътъ е съвсемъ затъмненъ, а глаголътъ е преведенъ „свитком написано даанїа принести паки”.

 

 

599

 

Преди всичко патриархътъ пише, какво търновскиятъ патриархъ отъ самото начало билъ епископъ и билъ подчиненъ на „светата божия велика църква”, т. е. на цариградската. Това, обаче, не е вѣрно. Първиятъ търновски духовенъ рачалникъ не е билъ само простъ епископъ, защото той отъ самото начало билъ възведенъ въ архиепископъ, а то помимо волята на цариградския патриархъ и затова той, както и неговото паство-българскиятъ народъ съвсемъ не сѫ били подчинени на цариградската църква, защото последната отъ самото начало дълго време не го е признавала, а следъ въвеждането на унията съ Римъ той е нѣмалъ никакви сношения и общения съ цариградския патриархъ чакъ до 1233 год., когато били почнати преговоритѣ за възобновата на общението съ цариградската църква; но тия преговори не дадоха, както е известно, никакви резултати, и царь Иванъ Асѣнь II се видѣлъ принуденъ самоволно да прогласи българската църква въ 1234 год. за независима начело съ патриархъ избранъ отъ събора на българскитѣ епископи.

 

По-нататъкъ: колкото е вѣрно твърдението на Калиста, че издигането на търновския архиепископъ въ патриаршески санъ станало по настояването на „държащия тогава скиптра на българското царство”, т. е. на царь Иванъ Асѣня II, толкова е противъ истината увѣрението му, какво първото станало по снизхождение отъ страна на цариградския патриархъ, защото то било извършено, както е известно, на събора въ Калиополь съ съгласието и признанието на всички източни патриарси, а не само на цариградския, следов., по съборно решение, а не по снизхождение на последния. Сѫщо така не може да се приеме и твърдението на Калиста, че търновскиятъ патриархъ не е могълъ да бѫде причисленъ къмъ другитѣ светейши патриарси, защото самъ никейскиятъ императоръ Иванъ Ватаци въ писмото си до източнитѣ патриарси искалъ отъ тѣхъ не само да нарекатъ търновския архиепископъ патриархъ, но и

[1], поради това не може и дума да става за нѣкаква зависимость на търновския патриархъ отъ цариградския, защото само свещеноначалникъ на напълно независима църква може да носи името патриархъ, а оттука и самъ той е съвсемъ независимъ.

 

За да подкрепи своитѣ невѣрни твърдения, патриархъ Клистъ се позовава 1. на нѣкаква си грамота на патриархъ Германа II (1226 —1240), въ която, споредъ думитѣ му, първоначалнитѣ съглашения съ българската църква били точно опредѣлени, и 2. на нѣкакво съчинение на сѫщия патриархъ, въ което той се защищавалъ, трѣба да се предполага, противъ укоритѣ на съвременницитѣ му, загдето направилъ такива голѣми отстѫпки на българитѣ. Но и тия твърдения на

 

 

1. Вж. Синодикъ царя Борила, стр. 85.

 

 

600

 

Калиста не издържатъ критика. Преди всичко, досега не е открита такава грамота на патриархъ Германа II съ подобно съдържание, както и до днесъ не е известно казаното съчинение на сѫщия патриархъ; но и самъ Калистъ е изпадналъ въ противоречие: отъ една страна, той твърди, че въ въпросната грамота били опредѣлени първоначалнитѣ съглашения съ българската църква, когато, отъ друга страна, споредъ приведенитѣ думи отъ съчинението на самия Германа, самъ последниятъ казва, че той не вписалъ въ грамотата, какво почетениятъ съ патриаршески санъ архиерей на българския народъ е напълно автокефаленъ, защото ималъ предвидъ свѣтската обща полза, т. е. политическитѣ тогавашни събития, следов., въ нея не се споменувало за никакви съглашения между дветѣ църкви. Тукъ, очевидно, имаме явенъ признакъ, че това не сѫ думи на патриархъ Германа II, а измислици на самия Калиста.

 

Като е знаелъ, че въ съборния актъ, за който ни говори синодиковиятъ разказъ за възобновата на българската патриаршия, не се споменувало нищо за отношенията на новопрогласения търновски патриархъ кьмъ цариградския, Калистъ използувалъ тая непълнота, за да изведе самъ, че първиятъ плащалъ данъкъ на втория. Досега все още не е открито нито едно известие, отъ което би могло да се установи, че наистина българската църква следъ 1235 год. до срѣдата на XIV вѣкъ е плащала данъкъ на цариградската. Опитътъ на Михаила VIII Палеологъ да унищожи на Лионския съборъ въ 1274 год. търновската патриаршия и да подчини българитѣ въ църковно отношение на погърчената Охридска архиепископия, се свършилъ съ пълна несполука; напротивъ, българската църква решително се противопоставила на тогавашната уния на цариградската църква съ римската и не ѝ дала да се закрепи въ самата Византия и изобщо на Балканския полуостровъ. Поради това не само била запазена българската църковна независимость, но и тогавашниятъ търновски патриархъ Игнатий билъ нареченъ , т. е. опора на правовѣрието, на православието.

 

Сѫщо така и твърдението за подсѫдностьта на търновския патриархъ подъ цариградския принадлежи пакъ на Калиста, защото Германъ II не е могълъ да говори за нея, особено при живота на Иванъ Асѣня II, тъй като той умрѣлъ преди смъртьта на последния (въ 1240 г.) и досега нѣмаме никакво известие, въ течение на 120 години търновскиятъ патриархъ да е билъ виканъ на сѫдъ въ Цариградъ; следов., и това твърдение на Калиста се явява като продуктъ на неговитѣ крайно преувеличени претенции за нѣкакво особно по-високо положение между всичкитѣ източни патриарси и на домогванията му да подчини и тѣхъ подъ своята власть, когато неговото по-високо положение между равноправнитѣ съ него източни патриарси изтичало отъ това, че неговото седалище се намирало въ столицата

 

 

601

 

на империята, и поради това никакви „божествени правила това не опредѣлятъ”, и никакви „деяния не свидетелствуватъ”, защото, ако да имаше такива, Калистъ несъмнено би ги посочилъ, както посочи и съответнитѣ правила на вселенскитѣ събори за старшинството си надъ другитѣ източни патриарси и за равноправностьта си съ римския първосвещеникъ [1].

 

При такива явни противоречия въ посланието на патриархъ Калиста и такива сериозни възражения противъ неговитѣ твърдения не остава никакво съмнение, че патриархъ Германъ II не е издавалъ никаква особна грамота, нито пъкъ е писалъ нѣкакво съчинение за своя защита следъ тържественото признание на българската църковна независимость и възобновата на българската патриаршия на събора въ Калиополь въ 1235 год.: всичко изложено въ разгледваното негово послание е диктувано отъ неговото крайно властолюбие и главно отъ домогванието му да подчини българитѣ въ църковно отношение на цариградския патриархъ и чрезъ това да увеличи приходитѣ на патриаршията [2].

 

Подкрепа на Калистовитѣ невѣрни твърдения се търси въ тъй нареченото „Атоно-ватопедско сказание”, споредъ което ужъ между новия търновски патриархъ и цариградския възникнали отъ самото начало сблъсквания поради спора не за вѫтрешния обсегъ на правата, а за външнитѣ предѣли на компетенцията, че търновскиятъ патриархъ искалъ да си присвои нѣкакво-си право въ отношение къмъ солунската митрополия и дори фактически осѫществилъ своитѣ претенции, като рѫкоположилъ въ Солунъ за митрополитъ нѣкого-си Михаила Пратанъ, че най-сетне той, т. е. търновскиятъ патриархъ, макаръ не

 

 

1. В. Г. Васильевскій, Обновленіе болгарскаго патріаршества при Іоаннѣ Асѣнѣ II въ 1235 го ду, п. т., стр. 212—213, макаръ и да вижда въ думитѣ на патриархъ Германа „нѣкоторую двусмысленность и уклончивость”, все пакъ приема, че „дани и оброки, несомнѣнно выговоренные греками, могли имѣть совершенно другой смыслъ, чѣмъ указаніе на всегдашнюю подчиненность, — смыслъ добровольной платы за полезную и желательную уступку”. — П. А. Сырку, каз. съч., стр. 291—322, като изобличава неоснователностьта на твърде широкитѣ претенции на цариградската патриаршия спрямо българската църква, мисли, обаче, че нѣкои отъ предишнитѣ задлъжения били оставени въ сила и следъ учредяването на търновската патриаршия, а именно: произнасяне въ службитѣ отъ българския патриархъ името на вселенския патриархъ и получаване св. миро отъ цариградската църква за известно възнаграждение. — М. С. Дриновъ въ каз. рецензия, п. т., стр. 428, намира това мнение на П. А. Сырку за „съвършено вѣрно”.

 

2. Ср. П. Никовъ, Църковната политика на Иванъ Асѣня II, стр. 96—98.

 

 

602

 

право, а посрѣдствено се стремѣлъ да подчини на своето влияние и атонскитѣ мънастири [1]. Обаче това атоно-ватопедско сказание не е нищо друго, освенъ единъ грубъ фалсификатъ, който трѣба да се изхвърли отъ срѣдата на историческите паметници и документи, както ние, следъ като анализирахме съдържанието на сказанието, доказахме неговата легендарность, фактически невѣрности и несъобразности, а сѫщо и голѣмата му бъркотия въ хронологията и историческитѣ личности. Като изтъкнахме вѫтрешната връзка на въпросното сказание съ разгледваното тукъ послание на патриархъ Калиста отъ 1355 год., отъ една страна, а, отъ друга, съ грамотата на патриархъ Филотея отъ априлъ 1368 год., ние дойдохме до заключение, че сказанието било съчинено презъ последната четвърть на XIV вѣкъ [2].

 

И тъй, отговорътъ на поставения отъ насъ въпросъ ще бѫде: прогласениятъ въ 1235 год. търновски патриархъ е билъ съвършено независимъ отъ цариградския, както и българската църква била призната за напълно автокефална съ всичкитѣ права на една самостойна църква.

 

 

1. Вж. В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 214 и особено бележка 1 на стр. 214—216.

 

2. Подробно вж. В. Н. Златарски, Единъ гръцки фалсификатъ, който се отнася къмъ българската история, п. т., стр. 240—256.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]