Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му

Захари Стояновъ

 

ПРЕДГОВОРЪ

Историографски уводъ върху замисъла и изпълнението на биографията на Левски отъ Захари Стояновъ

(Стефан Каракостов)

Първата книга на Захари Стоянова

Захари Стояновъ познаваше ли Василъ Левски

Левски въ споменитѣ на Захари Стоянова

Какъ се роди идеята да напише биография на апостола

Захари Стояновь събира материалъ за биографията

Какъ работи З. Стояновъ

Биографията на Левски и мѣстото ѝ въ творчеството на З. Стоянова

Какъ съвременницитѣ оценяватъ книгата

Какво мѣсто заема тази книга въ творчеството на З. Стояновъ

Прослава на Левски и закрила на семейството на апостола

Две думи за редакцията на това издание

 

Първата книга на Захари Стоянова

Ако Захари Стояновъ води борба, за да покаже силата, величието и творчеството на Ботйова; ако води борба да го направи достѫпенъ за народа, да му събере и издаде съчиненията, да разкаже така пламенно за бурния му животъ, за смъртьта и пр. — то за Левски всичко това бѣ почти излишно. Причината на това положение се крие въ обстоятелството, че Левски още приживе стана безсмъртенъ [1] и любимецъ на една голѣма часть отъ поробения български народъ. Това най-добре призна предъ Левски Христо Ивановъ-Кнеговезецътъ съ следното си писмо до апостола:

 

„Брате!... ще Ви моля винаги да имате предвидъ голѣмо предпазване на живота си, понеже съ Васъ народътъ ще може да работи и да успѣе…” [2]

 

Съ Ботйовъ въпросътъ бѣ съвсемъ другъ — до смъртьта си той бѣ познатъ преди всичко на българската емиграция въ Ромъния и на интелигенцията въ България, която четѣше вестницитѣ на Любена Каравеловъ „Свобода” и „Независимость” и неговитѣ „Знаме”, „Будилникъ” и „Дума на българскитѣ емигранти”. Народътъ отъ преди освобождението познава Ботйова повече съ пѣснитѣ му, които пѣе като народни, а много често незнае и името му. За тѣзи дни, когато Ботйовъ е познатъ на малцина, а пѣснитѣ му се пѣятъ като народни, ето какво разказва стариятъ общественикъ Константинъ Т. Бозвелиевъ: „Влиянието на Ботйова въру българското общество започва съ неговитѣ пѣсни. Преди дори името му да бѣше достатъчно известно на широката публика, неговитѣ пѣсни

 

 

1. Вж. статитѣ ми „Христо Ботйовъ”, Литературенъ гласъ, г. XIV, бр. 558, 1942 г. и книгата „Левски и Общи”, София 1942 г.

 

2. Вж. „Василъ Левски — Писма, статии, пѣсни”, София, 1941 г., с. 205 + 2 факсимилета, съ предговоръ отъ Михаилъ Димитровъ и редакция на Стефанъ Каракостовъ.

 

 

6

 

се пѣеха отъ старо и младо, отъ учени и прости. Нѣкои отъ тѣзи пѣсни, като „На прощаване” и като „Майцѣ си”, бѣха станали популярни още преди Освобождението и се пѣеха „скришомъ”, по кѫщи и по дворове, или далече нейде въ полето, заедно съ бунтовнитѣ пѣсни на Чинтулова... Действителна и широка популярность добиха Ботйовитѣ пѣсни следъ Освобождението, когато захванаха да се печататъ... Влиянието на Ботйова върху умоветѣ на българската интелигентна младежь захвана да се усѣща още отъ 1881 г.” [1]

 

Ботйовъ доби истинското си величие и сила следъ като Захари Стояновъ презъ 1888 г. написа биографията му, [2] а презъ сѫщата година издаде за първи пѫть събрание на съчиненията му, [3] а за втори — Иванъ Клинчаровъ и Иванка Хр. Ботйова [4]. Популярностьта на Левски въ това време вече бѣ голѣма, защото той като революционенъ организаторъ бѣ проникналъ почти въ всѣки български край. Той бѣ поставилъ основитѣ на могѫщето комитетско движение, той бѣ душата на всичко и не веднажъ заставяше Каравелова да го следва. Затова, когато Захари Стояновъ ще започне, подъ влиянието на едни отъ първитѣ български мемоари на капитанъ Василъ Вълковъ” [5], а сѫщо така и подъ влиянието на Гарибалдевитѣ записки, излѣзли въ руски преводъ презъ 1860 г., тѣзи на Силвио Пелико и Херценовитѣ „Былое и думы”, да пише своитѣ записки, биографии на революционни дейци и спомени [6], първата му грижа ще е да разкаже за душата на българското освободително движение Василъ

 

 

1. Константинъ Т. Бозвелиевъ, Ботйовитѣ пѣсни следъ Освобождението, Сборникъ статии за Христо Ботйовъ — „Живъ е той”, уреждатъ Дим. Ц. Братановъ и Ст. Каракостовъ — предговоръ отъ Проф. д-ръ Борисъ Йоцовъ, София, 1940 г., с. 10—11.

 

2. З. Стояновъ, Христо Ботйовъ, (опитъ за биография), Русе, 1888 г., 8°.

 

3. Съчинения на Христо Ботйовъ, Стихотворения, Политически статии, Подлистници. Подъ редакцията на З. Стояновъ 1888 г., 8°, 222 + II.

 

4. Христо Ботйовъ, Съчинения, Нова и пълна редакция отъ † Иванка Хр. Ботйова—Христова и Ив. Г. Клинчаровъ, София,. 1906, 8°, с. XVI + 486.

 

5. За мемоаритѣ за Левски и изобщо за мемоаритѣ вижъ увода къмъ моята книга „Василъ Левски въ споменитѣ на съвреницитѣ си”, София, 1940 г.

 

6. Захари Стояновъ е челъ и споменитѣ на Наполеона „Mémorial de Sainte-Héléne”.

 

 

7

 

Левски — апостола на свободата. Така се роди първата книга на Захари Стояновъ „Василъ Левски (Дияконътъ), чѫрти изъ животътъ му”, Пловдивъ, 1883 г. с. 124 + скица. Това бѣ не само първата книга на Захари Стоянова, но и основата на неговото творческо дѣло.

 

 

Захари Стояновъ познаваше ли Василъ Левски

Захари Стояновъ не се е срѣщалъ никога  съ Василъ Левски, така както никога не бѣ се срѣщалъ съ Ботйова. У насъ разбира се и до днесъ се намиратъ автори, които пишатъ, че Захари Стояновъ участвувалъ въ заседанията на БЦРК, въ Букурещъ. Всичко това обаче е преписвано отъ единствения източникъ — Проф. Боянъ Пеневъ, който пише: „... българитѣ сѫ имали възможность да се сближатъ съ полската емиграция не само въ своето отечество и въ Цариградъ, но и въ Влашко. Тамъ нашитѣ революционери — Каравеловъ, Ботевъ, З. Стояновъ (к. м.), Стамболовъ — се запознаватъ и сприятеляватъ съ нѣкои отъ водителитѣ на полското възстание отъ 1863 г., и, благодарение на това запознанство и сприятеляване, у тѣхъ още повече закрепва революционниятъ идеалъ!?” [1] Съ сѫщата самоувѣреность, безъ да се опре на факти, Боянъ Пеневъ продължава: „...първитѣ негови (т. е. на Ботйова) биографи, Захари Стояновъ и Стоянъ Заимовъ, които сѫ се срѣщали съ него, считатъ своя познайникъ (Хр. Ботйова) за непоправимъ отчаянъ авантюристъ. [2] Единствената причина за тѣзи невѣрни твърдения на нашия професоръ и неговитѣ следовници, които го копиратъ некритично, е, че тѣ забравятъ обстоятелството, че „до Освобождението на България. Захари Стояновъ не е излизълъ вънъ отъ границитѣ на Отоманската империя, следователно до това време той нивга не е билъ въ Влашко и не е познавалъ тази страна” [3].

 

Захари Стояновъ не е познавалъ и Левски, макаръ, че революционното му пробуждане започва отъ днитѣ, когато Ангелъ Кънчевъ се самоубива на русенското пристанище на 5 мартъ 1872 г. Захари Стояновъ не можалъ дори съ погледъ да зърне неуловимия апостолъ. Когато той постѫпва на работа въ Русенското читалище, тукъ за първи пѫть научава

 

 

1. Проф. Боянъ Пеневъ, История на новата българска литература, редакция на Борисъ Йоцовъ, т. IV, часть II, с. 755.

 

2. Боянъ Пеневъ, тамъ, с. 1442.

 

3. Аспарухъ Емануиловъ, Христо Ботйовъ и Захари Стояновъ, Литературенъ гласъ, г. XIV, 1942, бр. 558.

 

 

8

 

за сѫществуването на „нѣкой си Левски”. Ето какво пише той когато чува името на апостола: „Изминаха се още нѣколко месеца, въ разстояние на които видѣхъ още много чудни, секретни нѣща да се вършатъ въ читалището. Единиятъ отъ приятелитѣ ми отсѫтствуваше твърде често отъ града; той ходѣше изъ България и Ромъния и бѣше станалъ по-откровенъ и съобщителенъ въ нѣкои работи, които служеха като предисловие. Между другото, той разказваше за нѣкой си Василъ Левски Дяконътъ, който отдавна време ходѣлъ изъ България да проповѣдва бунтъ противъ турцитѣ, като въ всѣки градъ си преправялъ името, на едно мѣсто се показалъ търговецъ, на друго свещеникъ, на трето овчарь и така нататъкъ. [1] А малко по-късно, когато младиятъ революционеръ Захари Стояновъ ще срещне единъ отъ вѣрнитѣ другари на апостола — Отецъ Матей Преображенски, Миткалото и когато ще го види да си сваля расото, изъ подъ което ще лъснатъ дръжкитѣ на „цѣла дузина револвери, той само ще каже: „Той бѣше последователь на Левски!

 

 

Левски въ споменитѣ на Захари Стоянова

Макаръ че Захари Стояновъ не можа да се срещне съ апостола, погълнатъ отъ хилядитѣ предания за великия му подвигъ, увлѣченъ отъ ентусиазма на разказвачитѣ-щастливци, които сѫ могли да го видятъ — и той започва да разказва какъ Левски изградилъ комитетитѣ [2], а следъ това се спира и на умората, която е обхванала Левски: „Василъ Левски, който билъ вече уморенъ отъ толкова скитане изъ България, мислѣлъ да се оттегли за нѣколко месеца на почивка [3] и затова готвѣлъ Ангелъ Кънчевъ за свой замѣстникъ.

 

Въ преразказването на слушанитѣ отъ него спомени, Захари Стояновъ говори съ особено увлѣчение и уважение за незамѣнимия другарь на Левски бай Иванъ Арабаджията отъ с. Царцово, пловдивско. Въ лицето на този човѣкъ, така нещастенъ следъ Освобождението, Захари Стояновъ вижда образа на Левски. И най-после ни разказва и преразказва за позорното дѣло на Кръстю Недѣлковъ: „Така, напримѣръ,

 

 

1. Захари Стояновъ, Записки по българскитѣ възстания, разказъ на очевидецъ. 1870—1876. Съ предговоръ отъ Проф. Ал. Балабановъ, София, s, а. с. 33.

 

2. вж. Запискитѣ, цитуваното издание, с. 65.

 

3. тамъ, с. 79.

 

 

9

 

тюпъ Кръстю отъ Ловечъ, който купи кръвьта на Левски, следъ освобождението умрѣ безъ време. Главната причцна за неговата смърть бѣха нѣколко дописки въ в. Славянинъ, въ който се говорѣше открито, че неговата свещеническа дѣсница е предала Левски на бесилката”. [1]

 

Приелъ като антена тѣзи спомени за Левски, разказвани отъ първитѣ сподвижници на апостола, Захари Стояновъ не бърза да ги преразкаже. Той живѣе съ тѣхъ, тѣ ставатъ рѫководно начало въ живота му — той се учи отъ тѣхъ. Затова, когато сетне ще седне да разказва и пише за епохата и героитѣ на бурята и устрема, той ще вземе образътъ на Левски за нравствена единица, съ която ще измѣрва и оценява всѣка своя и чужда постѫпка. Дори, когато следъ Освобождението става политикъ и иска да разреши известна обществена задача, той пакъ ще дири авторитета на Левски. Въ следосвобожденскитѣ политически борби, като единъ отъ първитѣ стамболовисти, той най-много ще се бори срещу представителитѣ на църквата: „Колкото лица отъ нашето черно духовенство сѫ заслужили на народа, всички сѫ били отстѫпници и донѣкѫде безбожници. Такива сѫ Бозвелията, Левски и пр.” [2]

 

Сѫщо така като стамболовистъ той се бори и срещу официалната политика на Русия и нейния императоръ. И тукъ, макаръ съвсемъ неумѣстно, пакъ вика на помощь паметьта, подвига и авторитета на Левски: „ А къмъ руското могѫщество ни той, ни Левски, ни пъкъ другъ нашъ патриотъ е апелиралъ” [3]. Това повикване на Левски и впрѣгането му кѫде трѣбва и не трѣбва, естествено ще бѫде пакостно за името на Левски, който не познава политическитѣ увлѣчения: той има една основна задача; да организира народа и го подготви за освобождението. Въ тази борба Левски допуска всички възможности стига да извлѣче полза за народното освобождение. Ето защо въ писмото си до Филипъ Тотя отъ 18 априлъ 1871 г. Левски ще даде следната политическа насока, въ която ще постави преди всичко волята за свобода и правото за независимостъ: „... да попитаме Негово Високо Императорско Величество за помощь, на който (у когото) сме увѣ-

 

 

1. Запискитѣ, с. 81.

 

2. Запискитѣ, с. 86.

 

3. Запискитѣ, с. 87.

 

 

10

 

рени, че безъ друго ще ни помогне... Брате, ние не отказваме помощьта и отъ дявола, но имаме си предначертание...” [1]

 

 

Какъ се роди идеята да напише биография на апостола

„Накѫдето и да се обърне човѣкъ, отъ  миналото на другитѣ народи се вижда, че тѣ сѫ имали своитѣ Левски, Бенковски...” [2] и пр., пише Захари Стояновъ. Въ този редъ на мисли обаче той изказва една дълбока тѫга, защото вижда какъ нашитѣ народни великани чезнатъ подъ праха на миналото; какъ тѣхнитѣ идеали се забравятъ; какъ нищо не се прави за да се запазятъ останкитѣ имъ, тѣхнитѣ съчинения, данни за страдалческия имъ животъ, отдаденъ на народа и свободата му. Затова съ присъщата си злъчность запитва:

 

— Кажете ми, може ли човѣкъ да не кълне, когато надъ гробоветѣ на Левски, на Бенковски, на Волова, на Икономова, на Кочо и пр. е порасналъ дивъ буренъ (на последния — лозе), като че народътъ, за който сѫ се жертвували, се е потурчилъ ... [3]

 

 Народътъ, разбира се, не се е потурчилъ, но една голѣма часть отъ него сега е погълната въ изграждането на новата държава, друга е впрѣгната въ работа, а и споменитѣ сѫ още прѣсни, кръвьта отъ Априлското въстание, Малешевското и Кресненското още не е засъхнала, ранитѣ отъ Освободителната война още не сѫ зарасли. Презъ тѣзи дни вниманието е погълнато и отъ злощастията донесени отъ решенията на Берлинския конгресъ и предстоящето съединение на Княжество България съ Източна Румелия. Въ тѣзи дни на голѣми исторически събития Захари Стояновъ заговорва за нашитѣ голѣми синове, градили българското революционно освободително движение. Той иска да извика тѣхнитѣ сѣнки, да разгласи тѣхното дѣло и чрезъ тѣхъ да продължи борбата за пълното освобождение на Тракия, Македония и Моравско... Затова той настоятелно винаги ще припомня:

 

— Ние имаме герои, нашата народна гордость, като Л. Каравеловъ, Левски, Хаджи Димитъръ, Караджата, Ботйовъ, Бенковски, Воловъ, Каблешковъ и много други; но на малцина сѫ тѣ известни, за малко отъ тѣхъ се знае де почива свещениятъ имъ прахъ, нищо не е направено, за да се увѣ-

 

 

1.Василъ Левски, Писма, статии, пѣсни”, София, 1941. Пълно събрание подъ редакцията на Стефанъ Каракостовъ, с. 31

 

2. Запискитѣ, с. 18.

 

3. Запискитѣ, с. 21.

 

 

11

 

ковѣчи тѣхната паметь, когато отечеството имъ, за което сѫ станали жертва, е днесъ свободно...” [1]

 

Първата статия, съ която заговорва съ чувство на възторгъ предъ дѣлото на Левски, Захари Стояновъ озаглавява „Имената на българскитѣ възстаници, които сѫ посѣгнали сами на живота си[2], написана презъ 1881 г. априлъ месецъ. Въ нея той само търси и казва това, което е най-известно: популярностьта на Левски, предателството на попъ Кръстя и трагичната смърть на Левски. [3]

 

Василъ Левски Дяконътъ, родомъ изъ Карлово. Ако нѣкога историята припознае, че и българскитѣ бунтовници сѫ действували нѣщо за нашето освобождение, то навѣрно, името на тоя български синъ, ще фигурира на първо мѣсто. Нито едно село, нито една колиба, гдето е живѣлъ българинъ, не е останало да не бѫде посетено отъ Василъ Левски, който въ продължение на 8—10 години, преоблѣченъ на попъ, на търговецъ, на простъ овчарь и пр. пр., съ преправена физиономия, заобиколенъ съ хиляди опасности, скиталъ между своятъ народъ. Въ 1873 г. турското правителство го хвана, съ помощьта на попъ Кръстя, изъ Ловечъ, на единъ ханъ близо до с. Какрина, ловчанско окрѫжие, гдето той често ходѣше да нощува, при своя едномисленикъ Христа Какриналията и гдето предательтъ попъ Кръстю го извести да отиде, ужъ че щѣло да има събрание. Една нощь, въ софийската тъмница, като не намѣрилъ друго орѫжие, съ което да посѣгне на живота си, ударилъ си нѣколко пѫти главата о стената; но неизвестно е, дали е можалъ да умре на мѣстото си, защото на другия день, рано сутриньта, висѣлъ вече на бесилницата въ гр. София”.

 

Отъ тѣзи редове, започващи съ революционната дейность на Левски и свършващи съ бѣсилото, можемъ да догадимъ началото на замисъла на една биография за Левски. Идеята за тази биография се ражда отъ необходимостьта да се разкрие живота на свѣтлия апостолъ, а изпълнението — подъ напора на онѣзи богати творчески сили, които бликатъ у едва навършилия тридесеть години Захари Стояновъ.

 

 

1. Запискитѣ, с. 17.

 

2. Вж. в. „Работникъ”, г. I, 1881 бр. 28.

 

3. За краятъ на Левски вж. книгитѣ ми: „Василъ Левски въ споменитѣ на съвременницитѣ си, София, 1940 г. и „Левски и Общи”, София, 1942.

 

 

12

 

 

Захари Стояновь събира материалъ за биографията

Какъ Захари Стояновъ започна да  събира материалъ за тази книга, която ще сложи основитѣ на неговото творчество, което днесъ четемъ съ увлѣчение?

 

Преди всичко трѣбва да знаемъ, че той не се оповава на своитѣ знания и паметь — той не е въ пълния смисълъ на думата мемоаренъ авторъ. Затова предприема нѣколко обиколки, срѣща се съ живи още другари-сподвижници на Левски, взема споменитѣ на не единъ, има дълги разговори съ други, чете бележкитѣ на Христо Ивановъ-Книговезеца [1], вѣрниятъ другарь на апостола, пише писма до тѣзи, които не може да срещне — съ една дума обогатява съ материалъ свойтѣ папки, изъ които ще се родятъ незабравими редове и страници въ нашата литература и история. Въ Русе Захари Стояновъ има единъ свой сподвижникъ още отъ първитѣ дни на своето революционно пробуждане. Това е Ботйовиятъ четникъ Никола Обретеновъ [2], съ когото въ дълги беседи Захари Стояновъ се мѫчи да си изясни тъмнитѣ страници изъ революционото движение, за да може сетне подъ своето перо да ги превърне въ незабравими. Когато разговорите не сѫ достатъчни, започватъ писмата. Така Захари Стояновъ на 29 декемврий 1882 г., започналъ вече да прави своитѣ бележки и систематизира даннитѣ за Левски, пише до Обретенова, като го запитва: 

„За убийството на дяконътъ въ Орхание нищо не зная. [3] Не можешъ ли да се справишъ за тия нѣща? А кога се хвана Левски и кога го обесиха? . . Христо Голѣмиятъ много знае за Левски. Но где го я?.. „Рисава [4] не ми е предала документитѣ, да видя що си ми проводилъ. Ще ми трѣбватъ сведение за Букурещъ и Гюргево. Напримѣръ: Л. Каравеловъ, Ботевъ, Ценовичъ и др. не съставляватъ ли тъй

 

1. Споменитѣ на Христо Ивановъ за Левски; издадохме въ книгата си „Василъ Левски въ споменитѣ на съвременницитѣ си”, София, 1940, с. 43-61.

 

2. Вж. Никола Т. Обретеновъ, Записки за българскитѣ въстания, подъ редакцията на Проф. Мих. Арнаудовъ, София, 1942.

 

3. Този „Дяконъ” изглежда ще да е Паисий, дяконъ въ Ловечъ, убитъ отъ Димитъръ Общи — вж. Стефанъ Каракостовъ, Левски и Общи, София, 1942, с. 86—90 и Димитъръ Т. Страшимировъ, Василъ Левски, томъ 1, Извори, София, 1929, с. 122.

 

4. Домашната прислужника на Захари Стоянова, която пристигнала отъ Русе въ Пловдивъ.

 

 

13 

наречения комитетъ? 2) Кой издаваше „Уставътъ на комитета” и пр. 3) Като ходѣха депутатитѣ въ Букурещъ (на събрание), то кой участвуваше въ тѣхъ отъ Букурешлиитѣ? 4) Каква роля играеше Л. Каравеловъ? 5) Въ Гюргево колко лица взеха участие въ съставлението на планътъ? — Азъ писахъ за Ц. К., че той е билъ плашило само за в. Дунавъ, за шпионитѣ и др., а на дѣло нищо не е вършилъ. — Но трѣбваше да се каже, че и тамъ е имало хора, които сѫ действували. Напр. Н. Цвѣтковъ и Войводовъ, които убиха въ „Германия”, кой ги е билъ изпратилъ?” [1]

 

Когато Христо Ивановъ-Книговезецътъ написва своитѣ записки и съобщава на Захари Стояновъ, че ще му ги даде за да ги използува за биографията на Левски, нашиятъ бай Захари изпитва съмнения, което изказва въ едно писмо отъ 8 януарий 1883 г., до Обретенова;

 

„И Христовитѣ записки едва ли иматъ нѣкаква цена. Той писалъ за моабети и кубарлокъ. Той знае много нѣща, но трѣбва да седнешъ насреща му, па да пишешъ. Тѣзи хора не знаятъ кое е нуждно и кое не... Но трѣбва да има човѣкъ пари, да обиколи всичко. За Шопското възстание има писано на френски, гдето е ходилъ нарочно човѣкъ... Где се намира Христо Голѣмиятъ, за да му пиша... Че ти ужъ ми казваше, че знаешъ нѣщо за централниятъ комитетъ вѣ Букурещъ, а сега ми пишешъ, че искашъ сведения отъ другиго...” [2]

 

Отъ това писмо се вижда, че Захари Стояновъ още въ началото на 1883 г. не е започналъ да пише биографията на Левски. Той още не е събралъ всичко: той непрекѫснато събира материали, пише писма, пѫтува... Мнозина изглежда ще да сѫ били на негово разположение, да даватъ материали и събиратъ сведения.

 

Биографията на Левски Захари Стояновъ написва презъ втората половина на 1883 г. като до м. септемврий той още събира материали. Така на 3 августъ 1883 Никола Обретеновъ праща следното писмо до Захари Стояновъ заедно съ материали необходими за биографията: 

„Сѫщо така ти пращамъ и клетвата на БЦРК, съчинена отъ Василъ Левски. Тѣзи два документа [3] ги донесе Заимовъ

 

1. Изъ Домашния архивъ на Захари Стояновъ, намиращъ се въ Русе, у Аспарухъ Емануиловъ.

 

2. Домашниятъ архивъ на Захари Стояновъ.

 

3. Споредъ Аспарухъ Емануиловъ единъ отъ тѣзи документи е писмо, съчинено отъ Ангелъ Кънчевъ, за да се събиратъ пари за организацията.

 

 

14

отъ Видинъ. Той ги взелъ отъ Коцова, училищенъ инспекторъ въ Видинъ. Въ Запискитѣ или въ брошурата за Левски, трѣбва да се вмѣстятъ и двата тия документа. Но това е твоя работа. Само гледай да си свършишъ работата и ми ги върни по-скоро, защото такива сѫ условията, а още повече, че въ Коцова има много писма отъ Левски, Каравелова и Ботйова, та ще могатъ да се взематъ и тѣ, като му се върнатъ тѣзи документи. Коцовъ събира сведения за Левски и ще вади брошура за него. Твойта ако е готова прати я да я печатамъ. Ценовичъ [1] ми обеща, че ще ми даде всички писма и документи подъ разписка, но кога — не зная. Въ София нѣкой си Соколовъ ималъ много писма и други книжа по възстанието. Ще му пишемъ съ Георги Петковичъ, понеже се билъ обещалъ, че ще ги даде. Материали има много, но работа е, че трѣбва да имашъ пари и да ходишъ по разни мѣста въ България и Тракия”. [2]

 

Никола Обретеновъ изглежда е билъ въ пълна услуга на Захари Стоянова, защото на 26 с. м., следъ горното писмо пише второ, ценно не само за историческата наука, но и за българската архивография, която още не се е родила. Ето какво пише Обретеновъ:

„За деятелностьта на Левски въ Изворъ, Тетевенъ, Етрополе и Видаре, Орханийски окрѫгъ, пиши на Ташо Шонтова въ Орхание, който, може би, да събере нѣкои сведения, но разбира се трѣбва да му дадешъ бележки: сѫщото това направи и съ Коцова въ Видинъ, като пишешъ на Филипова, който сега е свободенъ (т. е. изпѫденъ е отъ служба). Въ София писахъ, а сѫщо казахъ и на Петковичъ за документитѣ, които се намиратъ въ нѣкой си Соколовъ. За Букурещкия комитетъ ще се взематъ много добри сведения отъ Балкански, даже той днесъ ми каза, че ималъ много писма отъ Раковски, Хаджи Димитра, Караджата и други лица, но и той е леке като Капитанъ Райча въ Габрово, та не зная какъ ще се споразумѣеме. Въ Капитанъ Райча има много добри документи относително Хаджи Димитровата чета, но какво го праввашъ, като е маскара; има едно писмо отъ Хаджи-Димитра, което съдържа псувни противъ чорбаджиитѣ въ Влашко, гдето не помагатъ нищо за въорѫжаване четата. Не зная дали ще бѫде добре да накарашъ Славейкова и

 

1. Димитъръ Ценовичъ, касиеръ на БЦРК въ Букурещъ, за него вж. книгата ни „Василъ Левски въ споменитѣ на съвременинцитѣ си”, София, 1340, с. 84—87.

 

2. Домашниятъ архивъ на Захари Стояновъ.

 

 

15

Каравелова да му искатъ копия отъ тѣзи нѣща. Той много ги уважава. Въ него има и едно писмо отъ Братиянова до Раковски. Въ Сливенъ, за тамошната чета, ще пишешъ на Димитра Куюмджията. Навсѣкѫде пиши, пиши, че пакъ пиши и — нищо. Дано се пооправатъ работитѣ нѣкакъ тука, та да се приберемъ наедно. Тогава ще можемъ да я вършимъ по-добре”. [1]

 

Къмъ края на месецъ септемврий, с. г. Захари Стояновъ започва да приготвя въ завършенъ видъ глави отъ рѫкописа си, т. е. отъ биографията на Василъ Левски. Съ издаването на книгата се заема пловдивчанинътъ Т. Гатевъ, който записва едно голѣмо число спомоществуватели отъ Пловдивъ, Карлово, Н. Загора, Чирпанъ, Вратца и Сливенъ.

 

Отъ това, което знаемъ отъ домашната архива на Захари Стоянова и онова коете са намира въ Архивния отдѣлъ на Софийската народна библиотека, трѣбва да заключимъ, че Захари Стояновъ и до днесъ остава като образецъ на ученъ архивографъ [2]. Всичко онова, което е успѣлъ да събере, той е описалъ и подредилъ. Днесъ въ архивата му има десеть списъка (описи) на документи, които е използувалъ за своитѣ съчинения. Отъ тѣзи списъци правимъ извлѣчения на документитѣ за Левски и отъ Левски, които Захари Стояновъ е притежавалъ.

 

 

Какъ работи З. Стояновъ

Отъ начинътъ, по който Захари Стояновъ избира материалитѣ за биографията на Левски се вижда какъ той работи, т. е. много малко се облѣга на собственитѣ си спомени. Макаръ че подъ неговото перо излизатъ редове, които оставатъ ненадминати въ нашата литература — редове, които нѣма да бѫдатъ затъмнени ни отъ единъ биографъ на апостола, Захари Стояновъ живѣе съ чувството, че не всичко е можалъ да улови така, както го е почувствувалъ:

„Признавамъ, че до много събития се докоснахъ твърде повърхностно, множество факти останаха неизяснени и неизследвани, но всички тия погрѣшки азъ можехъ да залича само тогава, ако лично отидѣхъ на мѣстото да ги изпитамъ и провѣря. За тая цель не жалихъ ни трудъ, ни неудобство; но едно само важно обстоятелство, което зависѣше отъ мене,

 

1. Пакъ тамъ.

 

2. Архивография, наука за издирване, подреждане, обясняване и издаване на архиви съ обществено значение.

 

 

16

ми побърка. Тукъ азъ говоря за матерналнитѣ срѣдства, безъ които е невъзможно...” [1]

 

Въ тѣзи признания Захари Стояновъ отива още по-далечъ; той не се докосва до много подробности за живота на нѣкои отъ нашитѣ бунтовници, защото главната му задача винаги е била да покаже „доколкото е възможно съ по-много факти и подробности като какви хора (к. м. — Ст. к.) сѫ били нашитѣ бунтовници[2]. Захари Стояновъ е погълнатъ повече отъ личностьта изцѣло, а по-малко отъ подробноститѣ за деятелностьта, въ които чувствува, че може да се загуби величието на подвига.

 

 

Биографията на Левски и мѣстото ѝ въ творчеството на З. Стоянова

Захари Стояновъ, въпрѣки всички  превратности, на които го подхвърля животътъ следъ Освобождението, си остава съ вѣрно чувство къмъ народа и извоюваната свобода: „Трѣбва да ви кажа, бае Кръстевичъ”, пише той до Гавраилъ Кръстевича, „че тая свобода, която притежава днесъ страната, въ която властвувате, за тая свобода азъ съмъ изялъ толкова тояги, колкото нокти сте ударили вие изъ турскитѣ канцеларии...” [3] Едновременно съ тази свобода той люби и народа, комуто дава всичко: „Най-после къмъ васъ, братя, прости сиромаси, се обръщамъ. За васъ съмъ се трудилъ да напиша настоящата си книга...” [4] Биографията на Левски той слага подъ печатъ къмъ края на месецъ февруарий 1884 г. За тревогитѣ около печатането и вниманието, което отдава на книгата, виждаме отъ писмата му, които сѫщо се намиратъ въ домашната му архива. Тѣзи писма сѫ все до Обретенова.

 

Така на 5 декемврий 1883 Захарий Стояновъ пише:

„Написахъ на Левски биографията, която ще дамъ да се печати.” [5]

Презъ срѣдата на декемврий, с. г. той продължава:

„Левски е подъ печатъ. Продадохъ го едному, той иска да го връща, па да видимъ. Ще те известя каквото направя...”

 

1. Запискитѣ, с. 19.

 

2. Запискитѣ, с. 19.

 

3. Вж. Стефанъ Каракостовъ, Пловдивската революция в. „Дѫга”, г. IX, 1942, бр. 495.

 

4. Запискитѣ, с. 25.

 

5. Все отъ домашната архива на Захари Стояновъ.

 

 

17

 

На 24 декемврий с. г. дава следнитѣ сведения: 

„Ще видя Левски доколко ще се похарчи. Той е вече на пѫть. 4 коли сѫ напечатани [1]. Ще ти изпратя. Ще излѣзе може-би 8—10 коли. Но много лошъ печатъ. Ами колко екз. да печатимъ? Доволно ли сѫ 2000 или 3000? На абонатитѣ имената да ги туримъ ли на краятъ? [2] Отговори. Отъ Левски бива ли да пратя на Ангела [Т. Обретеновъ], да ги продава за своя смѣтка или до Глобата [3] ... Изпращамъ ти две коли на Левски въ особенъ пакетъ по пощата. Има въ Враца [4] единъ ученикъ отъ Пловдивъ, Михаилъ Гатевъ, братъ на Гатева, който издава Левски. Той искалъ да ходи намъ где си да се учи, което зависело отъ директора на гимназията. Ако се познавашъ съ този последниятъ, кажи нѣколко думи. Момчето ще дойде при тебе”.

 

Захари Стояновъ самъ схваща, и то много ясно, че биографията на Левски ще бѫде основа на творческото му дѣло. Чрезъ установяването деятелностьта и живота на Левски, той може да обръща глава къмъ четническото движение, а сѫщо така да изучва и събитията, които станаха следъ Левски — Априлското въстание и опълченското движение. Ролята, която изиграва запознаването съ живота на Левски и написването на биографията се вижда отъ писмото му до Обретенова, отъ 13 януарий 1884: „Получихъ ти писмото заедно съ Левски. Тѣ (колитѣ) не ми трѣбваха, защо ги върна. Пращамъ ти още 2—6 и 7 коли, защото други нѣма. Тя (книгата) ще излѣзе до 5—6 дена. Какъ, хареса ли ти? Азъ казвамъ, че отъ Запискитѣ 2,000 е доволно. Левски ще бѫде като предисловие: ако той се харчи, ще се харчатъ и Запискитѣ”.

 

Книгата скоро следъ това излиза отъ печатъ. Захари Стояновъ продава всичкитѣ броеве. Това научаваме отъ едно писмо, сѫщо отъ домашната архива на Захари Стоянова. Писмото е отъ жена му, Анастасия, до Обретенова. Въ него тя пише: „Захария продаде биографията на Левски на едно момче, но не зная да се не повърне. Далъ е 10 лири турски,

 

 

1. Казано е въ смисъль на „набрани”, защото отъ следващитѣ редове се вижда, че още не е установилъ тиража.

 

2. Имената сѫ сложени въ първото издание.

 

3. Прѣкоръ на Никола Табаковъ въ Русе.

 

4. Никола Т. Обретеновъ въ това време е Врачански околийски началникъ.

 

 

18

 

а другитѣ после ужъ”. [1] Тѣзи опасения обаче отиватъ напраздно. На 13 февруарий 1884 г. той пише: „,.. Левски хвръкна вече. Само въ Пловдивъ се продадоха 2,000 и не стигнаха даже”.

 

 

Какъ съвременницитѣ оценяватъ книгата

Биографията на Левски, написана отъ  Захари Стояновъ има такъвъ успѣхъ, какъвто може-би до нейното излизане не е имала никоя друга книга. [2] Авторътъ получава десетки писма, въ които се изказватъ възторзитѣ на читателя: „Пишатъ ми приятели отъ София и Ломъ, пише той до Обретенова, че книгата има успѣхъ...” Русофобската, обаче, тенденция на З. Стоянова предизвиква русофилскитѣ срѣди у насъ — това сѫ славянофилитѣ и борцитѣ срещу Стамболовиското движение, което още не е станало факторъ. Не по-малко сѫ раздразнени и рускитѣ вестници — обстоятелство, което той самъ признава: „Страшно ме нападатъ рускитѣ вестници за Левски и Запискитѣ. Наричатъ ме „безнравственъ”. Ще имъ отговоря. По тая причина и Каравеловъ се билъ уплашилъ, та не иска да ми отпусне помощь. Азъ порадохъ прошение до Народното събрание. Ако и да отпуснѣло Народното събрание помощь, той щѣлъ да се противи, като че България е Русия. Ама тъй е то”.

 

Сѫщото недоволство въ България изказва и в. „Марица”, съ бр. 575, редакторъ С. С. Бобчевъ. Захари Стояновъ обаче не остава длъженъ. Той служи на едно разбиране и следва своята политическа линия, за това дава следния отговоръ чрезъ страницитѣ на в. „Южна България”, г. II, 1884, броеве 68 и 69 отъ 29 февруарий и 3 мартъ:

 

Отворено писмо на г-на С. Бобчевъ, редакторъ на в. „Марица”.

 

Азъ мислѣхъ, че нѣма да имамъ вече злочестината да се срещна съ тоя екземпляръ публично, но кажете ми що да правя, драгий читателю, когато ме предизвикватъ, когато си търсятъ белата и подъ земята. Да ми се критикува само книгата, да говорятъ

 

1. Книгата е била издадена не само отъ Гатева, но и при участието на З. Стоянова, който на 30 януарий 1884 пише до Обретенова: „Като се напечата книгата ще остана борчлия около 40—50 лири. Нищо!”

 

2. „Подъ Игото” на Иванъ Вазовъ излиза следъ 1889 г., а Захари Стояновитѣ „Записки” презъ срѣдата на 1884 г., и то само томъ първи.

 

 

19

що щатъ, нека имъ бѫде простено. Но да ти кажа в. Марица, т. е. г. Бобчевъ, че съмъ играелъ ролята на блудница, въ такъвъ случай чакъ до седмото небе отивамъ да си търся правото. Най-напредъ, ще да помоля читателитѣ да не търсятъ твърде строго благоприличие отъ мене. Не забравяйте, че азъ имамъ работа съ хора доносчици, които не взематъ отъ дума, които минуватъ у насъ за симпатични, за патриоти, за публицисти, когато въ другитѣ страни тѣ не могатъ да се подадатъ на улицитѣ, освенъ нощно време, защото честнитѣ хора имъ викатъ, като на кучета.

 

Въ 575 брой на в. Марица, единъ ужъ абонатъ, а въ сѫщность пакъ г. Бобчевъ, прави моята книга Левски на прахъ и пепель. Азъ вѣрвамъ, че Н. Кралско Височество въ Сърбия е билъ по-милостивъ къмъ избититѣ радикали, отколкото г. Бобчевъ къмъ мене и спрямо книгата ми Левски. Въ 5 годишното си сѫществувание в. Марица, която се е мъчила да поддържа гладки отношения и съ умрѣлитѣ, едва ли има примѣръ да е постъпвала така безсъвѣстно, както съ мене и съ книгата ми, а всичко това показва, че има нѣкой отъ нейния таенъ персоналъ, когото да го боли. Безсъвѣстностьта, злобата и личната вражда нѣматъ граница. Господствому говори, че героятъ В. Левски билъ излѣзълъ изъ моитѣ ръце безнравственъ и безхарактеренъ. Пусти нравственъ кодексъ, — колко е той гъвкавъ, колко лицемѣрни кепазета не сѫ си затуляли лицето задъ него, на колко той шарлатани не е послужилъ да си скриятъ задъ него калната съвѣсть! Левски билъ безнравственъ, че развалилъ рахатлъка на единъ страстолюбивъ калугеръ, че искалъ да взема съ ножъ въ ръката, нощно време, пари отъ ония хаджии, които печеляли отъ сиромашка сълза. А какъ искате вие, симпатичний ? — Да издава полицейска газета, да прави отъ черното бѣло, да хвали силнитѣ кръвопийци, да си е продавалъ съвѣстьта, като на панаиръ и пр. и по тоя начинъ да печели пари? Това ли е вашето нравствено кормчие? Това ли сѫ поучителнитѣ уроци? Не ви е срамъ. Не забравяйте, че Левски е вземалъ тия пари, не за да си прави къща съ балконъ, а да освобождава роби, въ числото на които спадате и вие. Той е вземалъ насилствено пари отъ Ненка Капзамалина, и отъ други негови събратия, които наистина, че сѫ били българи, но въ кепазеликътъ не би останали по-долу и отъ турскитѣ кърсердари. Азъ никой пъть нѣма да се зачервя, че съмъ разказалъ постѫпката му съ калугерътъ, но скърбя още, че нѣмамъ на ръка такива нѣколко факта, които съ безценни, защото показватъ пламенната и буйна душа на моятъ герой, защото турятъ граница между великото и гнусното, между заплюваното и честното. Когато вие пишете на г. Дановъ биографията, тамъ разбирамъ, че всичко трѣбва да бѫде казано мило и строго нравствено, като напримѣръ, какъ той ви е плащалъ редовно,

 

20

какъ учтиво е отивалъ въ ковчежничествата да получава литературнитѣ насърдчавания и пр.

 

Зная азъ где ви боли, сѣщамъ се защо възставате така ожесточено противъ моя трудецъ, но на пусто. Азъ никога нѣиа да взема за мото, че: чистата и жива действителность, която била цинизъмъ въ всичкитѣ благородни (sic) изкуства, трѣбвало да се остави. Разбирате вие тука, читателю, накѫде отива думата. То значи, че намѣсто да съмъ турялъ Левски, такъвъ какъвто си е той, то да съмъ го проводилъ по-напредъ или по седмото небе да се разходи, или пъкъ въ Парижъ (да си облагороди езика á ла В. Хюго), та такъвъ да го представя на читателитѣ, килавъ и осакатенъ. Намѣсто да говори той „подли чорбаджии и лицемѣри калугери”, да се изразява така: — „О, любовьта, любовьта, тя ми разкѫса сърдцето!”. . . (пуста кобилица!) Или пъкъ, заплюването на г. Бобчева да не се казва въ натура, а да се опоетизира малко, т. е. че не е билъ заплюванъ той, а нѣкаква си жидкость, въ видъ на роса, е покапала по лицето му. Това значи литературно достойнство. Разбирашъ ли, читателю, че и менъ ме бива за поетъ? Нека се изпълни само десетгодишниятъ юбилей на Бобчева, откакъ е постѫпилъ въ редакцията на Марица, и вие ще видите каква биография ще да му напиша азъ, заедно съ баба Мария, която той почерпилъ на Хисаря съ една ракийка. Всѣки редъ ще бѫде поръсенъ съ поезия. Азъ държа паролъ, че следъ нѣколко години, когато излѣзе на бѣлъ свѣтъ биографията на Л. Каравеловъ и на Ботева, то тѣхнитѣ имена ще да престанатъ вече да се явяватъ въ полицейскитѣ газети. Сега тѣ сѫ мезе въ устата и на шпионитѣ даже, защото никой не знае що за хора сѫ били тѣ. Вие, симпатичний, сте обезобразили биографията на Л. Каравеловъ: (какъ не ви потрепера рѫката да се докоснете до това лице), но въ вашитѣ рѫце той не е излѣзълъ Л. Каравеловъ, а свети Харалампий. Неговото стихотворение на В. Левски, (което читателитѣ ще намѣрятъ въ моята книга), вие сте го фалшифицирали, като сте го прекѫсали на най-доброто мѣсто. Какво малодушие, какви рабски настроения, накъвъ шарлатанлъкъ! — Где е покойниятъ да те дръпне за мазното ухо. Той живѣлъ емигрантинъ въ чужда страна, надъ главата му висѣли и турски шпиони, и чорбаджийски интриги, и подлизници въ роде на г. Бобчева, но пакъ се не побоялъ да напише тия стихотворения. Днесъ въ Свободна България, когато за нищо не бесятъ, учтивиятъ и симпатиченъ Бобчевъ, не му хванало куражъ да изкаже онова, което казалъ други. И тия хора сѫ служители на идея, и тѣ ше съставятъ общество и ще създаватъ характери! — Позоръ.

 

Безсъвѣстниятъ критикъ, заедно съ него и полицейската уважаема Марица си кривятъ устата да говорятъ, че Левски билъ изпълненъ съ лъжи. Цѣло шарлатанство. Азъ написахъ четири стра-

 

21

ници предисловие на книгата да докажа, че не е възможно да хвана всичко отъ деятелностьта на героятъ, казахъ, че може да има нѣщо неточно, но кой те слуша? Възможно ли е да търся искреность отъ ония, които правятъ базъргянство съ съвѣстьта си? „Не било истина, ми казватъ, че Левски си билъ хвърлилъ дяконскитѣ дрехи на Великдень. Това станало другаде. А где другаде ? — Защо не ми се обясни да поблагодаря въ такъвъ случай на почитаемиятъ критикъ? Азъ утвърдявамъ: Левски хвърлилъ дрехитѣ си въ Карлово, въ черквата свети Никола, а погрѣшно е казано въ книгата Св. Богородица. Н. Михайловски, живущъ по настоящемъ въ Пловдивъ, другарь на героятъ, казва, че е писалъ и дописка за това чудо въ цариградскитѣ вестници. Освенъ това, коситѣ на дякона се съхраняватъ и до днешенъ день отъ неговата сестра. Свидетели: неговитѣ другари и карловскитѣ граждани, сестра му и зеть му Андрей. Лъжа ли е ? — Лъже Бобчевъ и „Марица”. Второ, — Левски си хвърли дрехитѣ въ Пловдивъ; капата и расото натъпка въ реторадното мѣсто. Свидетель: Благоговейний отецъ Тилевъ, родомъ отъ Татаръ-Пазарджикъ, Източна Румелия, архиерейски намѣстникъ. Лъжа ли? — Лъже Бобчевъ и „Марица”. „И преди Левски сѫ сѫществували комитети въ България”, говори по-нататъкъ критикарьтъ. А защо ги той не каже кои сѫ и отъ кои лица сѫ се състояли? Защо г. Бобчевъ, въ качеството си на историкъ, не обясни тоя фактъ да му цѣлуна рѫка отъ признателность? Азъ утвърдявамъ: до появяването на Левски, въ България не сѫществуваше нищо организирано, което да прилича горе-долу на съзаклятническо общество, което да има вземане-даване непосрѣдствено съ народътъ, което да работи и да действува по единъ и сѫщи пѫть. Признавамъ нѣкои частности но това не е комитети. Кой е билъ апостолътъ на тия комитети? Раковски? Наистина, той е пѫтувалъ изъ България, дохождалъ е и въ Пловдивъ; но какво е правилъ въ тоя градъ: питайте старитѣ търговци, питайте Т. Власакова, и тѣ ще да отговорятъ.

 

Азъ заявявамъ съ историческа гордость, че Василъ Левски е глазата на българскитѣ революционни деятели, той нареди комитети, той се доближи най-много до страданията на своитѣ братя. Въ литературно отношение, азъ признавамъ за такъвъ Л. Каравеловъ. Който знае други по-велики деятели отъ тѣхъ: нека си издигне гласътъ. Не забравяйте, че това е мое частно мнение, че ако азъ утвърдявамъ и говоря въ полза на тогова и оногова, то не съмъ подкупенъ отъ чорбаджиитѣ за 60 лири, а просто така съмъ убедень. А защо Бобчевъ ратува противъ Левски, че не билъ такъвъ, т. е. пръвъ, за това сѫществува едно твърде важно обстоятелство. Той иска да даде палмата на първенството другиму, дѣлата и убежденията на когото не сѫ опасни за хората отъ категорията на Ма-

 

22

рица. Разбирамъ, че на мнозина патентовани учени, отъ категорията на Бобчева, които иматъ злочестината да мислятъ, че тѣхвата диплома принася нѣкаква си полза, че безъ нея е невъзможно да помогне човѣкъ на народътъ си, нѣма да имъ дойде добре, като описвамъ бай Ивана Арабаджията за герой, но кой имъ е кривъ? Азъ не пиша за учени и кабинетни знаменитости; когато приближа перото до хартията, не се размислямъ най-напредъ дали тая или оная фраза, фактъ и изражение отъ написаното ми ще да се хареса на височеството, на преосвещенството, или пъкъ на Н. Благородие. Моето перо нѣма нищо общо ни съ тѣхниятъ чай, ни съ орденитѣ имъ, нито пъкъ се придържамъ отъ формитѣ на различни авторитети. Азъ пиша за ония презрени сѫщества, които съ своята простота направиха да прогърми името българинъ по четиритѣ страни на свѣтътъ и който днесъ тъпче и най-последниятъ доносчикъ. Пиша така, както правятъ, говорятъ и мислятъ българитѣ, па кѫдето му излѣзе краятъ. Между стотина души, които се придържатъ у идеалното и отвлѣченото, отъ перото на които излизатъ само мили фразички, нека за разнообразие се намира и единъ, който да псува. Не отъ псувни и цинизъмъ пропадатъ народитѣ, а отъ полицейскитѣ писатели.

 

Фактътъ, че Левски изгърмѣлъ на Раковски въ Бѣлградъ, азъ не го изсмукахъ отъ пръститѣ си, нѣмахъ никакъвъ интересъ да го измислямъ. За това ми съобщиха Кара Иванъ и Андрей; много пѫти самъ Левски е говорилъ за това произшествие предъ своитѣ другари. Освенъ това, азъ говоря, гдето му е мѣстото, че не можахъ да подтвърдя истинностьта му. Кой слуша! Думата шкембести членове, така сѫщо възмутила благата душа на Бобчева. А знаете ли защо ги той защищава? — Затуй, защото е стоялъ напреде имъ въ видъ на въпросителна, защото имъ е цѣлувалъ и краката, за мекитѣ жълтици, на които бѣ почналъ въ Букурещъ да издава вестникъ („Стара-Планина”).

 

Да кажа нѣщо за 60-тѣ жълтици, за които ме хапи г. Бобчевъ. Азъ имамъ готова книга за печатъ по Българскитѣ възстания но за да я издамъ набѣлъ свѣтъ, нѣмамъ срѣдства. Много врати похлопахъ, за да ми се отпусне нѣкоя сума. На едно мѣсто ме питаха имамъ ли диплома, на друго — на коя партия принадлежа, на трето— искаха да ми цензеруватъ рѫкописитѣ и пр. Най-после Постоянниятъ комитетъ, въ който се намѣриха хора да мислятъ по български, независимо отъ желанието на Кесяковци и Петковци, опредѣлиха да ми се даде помощь 60 лири [*], върху които ще трѣбва

 

 

*. Да не помислите, че 60 лири съмъ ги турилъ на рѫка. Не. Тѣ ще се предадатъ направо въ печатницата отъ Дирекцията на просвѣщението, а на менъ оставатъ сермия само псувнитѣ на г. Дановата „Марица” (З. С.)

 

23

да прибавя още петь пѫти по 60, та така да ми излѣзе цѣлата книга. Въ тая си книга азъ описвамъ дѣлата на стотина души български деятели, отъ половината на които гробоветѣ сѫ известни само менъ. Ето въ що се състои, читателю, моето подкупване и продаването на невежественото ми перце. Ако Бобчевъ и редакцията на в. Марица не се удовлетвори и съ това, то нека заповѣда и разгледа протоколитѣ въ П. комитетъ и той ще да се увѣри кой е подействувалъ най-много да се вземе прошението ми подъ внимание. Въ съставътъ на П. комитетъ»,както е знайно, влиза и г. Тодораки Кесяковъ. Тоя последниятъ има злочестината да не мисли, заедно съ г. Бобчева и да ми мѫти водата изъ Пловдивъ, — значи, че е неговъ неприятель. Тогава защо азъ да кажа, че Левски се познавалъ съ Кесякова. Вестникъ Марица не ме пита дали това е истина или не.

 

На безсъвѣстнитѣ хора не имъ трѣбва истина. А дали азъ правя отъ Кесякова герой, това нека кажатъ читателитѣ. Фактътъ, че Левски ходилъ при него на Хисарътъ, азъ го споменахъ само за това, за да докажа, че богатитѣ хора не сѫ работили съ Левски. Тоя фактъ азъ го не съчинихъ по Бобчевски, но го чухъ отъ хора другари на Левски, безъ па съмъ си отворилъ устата да попитамъ Кесякова дали това е истина или лъжа. Но да оставимъ всичко това на страна. Най-после Кесяковъ предатель ли е? Не е ли и той българинъ? Невѣроятно ли се вижда на Марица, че Левски се е срѣщалъ съ него? Чудно! Бай Иванъ Арабаджията, на когото г. Бобчевъ да се продаде заедно съ Таковскиятъ си орденъ и съ дипломата си „на правахъ южныхъ славянъ”, не може да му купи само теслата — и до днешенъ день живѣе въ с. Царцово, 1—2 часъ до Пловдивъ. Нека него пита редакцията на Марица, ако азъ лъжа. Братия Папазоолу изъ Казанлъкъ, които сѫщо така минуватъ днесъ за чорбаджии и които сѫ приемали въ кѫщитѣ си Левски, добре че не имъ споменахъ имената, а то втори пунктъ за обвинение щѣше да се състави. Тоя фактъ азъ не споменахъ, не че се побояхъ, а защото го научихъ отпосле. Въ второ издание ще го имамъ предъ видъ.

 

Въ моитѣ Записки азъ хваля не само българи, които за служаватъ, разбира се, но гърци и турци даже. Докторъ Владо, напримѣръ, който бѣше като баща на затворенитѣ въ Пловдивъ, азъ му плета вѣнци. Е добре, тогава ще ме обвините ли, че съмъ станалъ Елинско патриоти? Иванъ Грозевъ, за когото Марица казва, че не съмъ му споменалъ името, е ученикъ на Левски отъ 1870 година. Каква смѣлость отъ страна на безсъвѣстнитѣ ретроградисти!

 

Говоришъ за събития, които помнатъ още стотина хора, а тѣ ти казватъ, че лъжешъ. Ако бѣхъ писалъ за по-стара епоха, тогава, 

 

24 

волею и неволею, ще преклонишъ вратъ предъ олтарътъ на Марица ще преглътнешъ думата лъжецъ.

 

Колкото за тупурдията, която ми прави Марица, това е бошъ-лафъ. Такива мокри бабаити, които се затулятъ задъ гърбътъ на Данова, азъ не бихъ ги удостоилъ и съ презрение даже. Съ подписъ, съ подписъ! Въ И. Румелия не бесятъ за това. За сега толкова.

 

Пловдивъ, 27 февруарий 1884.

Захарий Стояновъ

 

 

Въпрѣки тѣзи нападки биографията на Левски се изчерпва още презъ първата половина на месецъ мартъ. Захари Стояновъ обаче вижда нѣкои нейни недостатъци. У него има чувство за изправность — необходимо е да се събератъ и още данни. Сега, следъ успѣхътъ на първото издание, той вече лесно ще може да събира материали. Ето защо той излиза съ единъ „Позивъ къмъ всичкитѣ другари, приятели и познайници на покойниятъ Василъ Левски [1]” — въ който казва:

 

„Първото издание отъ книгата животописанието на Василъ Левски можа да се продаде въ разстояние на нѣколко дена, повечето въ Пловдивъ. Това ме насърдчава да пристъпя къмъ второто ѝ издание, което ще допълня, разбира се, значително.

 

За да мога да постигна цельта си напълно, азъ моля всичкитѣ приятели и другари, които сѫ работили съ покойниятъ български деятель, които знаятъ нѣщо отъ животътъ му и деятелностьта му, или сѫ слушали отъ другиго, да запишатъ всичко подробно и ми го изпратятъ направо въ Пловдивъ. Само по тоя начинъ ще може да се постигне цельта: да имаме единъ день пълната биография на Българскиятъ великъ патриотъ.

 

Между другото, най-нуждно е да се знае: 1) какво е говорилъ покойниятъ за своята велика задача: устройството на тайнитѣ комитети? 2) чрезъ какви срѣдства се е мѫчилъ той най-много да постигне приготовлението на бентътъ ? 3) колко пѫти знаете да го е гонило или търсило правителството: мѣстото и датата? 4) кой е билъ предательтъ? 5) по кой начинъ е можалъ да избѣга той отъ заптиитѣ? 6) всѣки пѫть все съ едни дрехи ли е дохаждалъ (съ какви именно)? 7) по кой начинъ си е промѣнявалъ чертитѣ на лицето (напримѣръ: вапсуване на косата, кожата 

 

1. Вж. в. „Южна България”, г. II, 1884, бр. 76 и 80 отъ 28 мартъ и 14 априлъ.

 

 

25

и пр.)? 8) кои лица сѫ го придружавали въ пѫтуването ? и пр.

 

За второто издание портретътъ на Левски ще бѫде порѫчанъ въ Европа.

 

Моля почитаемитѣ редактори на българскитѣ вестници да публикуватъ настоящето.

 

Пловдивъ, 24, III. 1884 г.

З. Стояновъ”.

 

Този позивъ не остава безъ последствия. Захари Стояновъ е засипанъ отъ стотици писма. Така софийскиятъ книжарь К. Кушловъ му пише:

 

„Бай Стояновъ, четохъ възванието ви въ вестницитѣ. Имамъ доста материалъ да ви изпратя, но още не сѫ ми пристигнали нѣкои бележки, за които писахъ да ми ги изпратятъ отъ селото ми. Отъ тука има доста сведения да се събератъ отъ нѣкои лица за незабравимиятъ ми бая Левски; азъ ще се постарая да поканя тия лица, които ми казаха, че знаятъ по нѣщо. Пращамъ ти портрета на бая Левски — той го имахъ още отъ 1870 г. Сега е копиранъ на тоя по-голѣмъ форматъ.

 

Бая Стояновъ! Недей забравя въ бѫдещето издание да вмѣстишъ цѣлъ устава на Б. Р. Комитетъ, така да познаятъ днешнитѣ маскари дето се надуватъ на готово, че не сѫ тѣ нищо днесъ на свѣта, освенъ едни подлизурки и че още преди тѣ да си помислятъ даже за свобода, имало е чисти българи, които сѫ имали вече едно тайно правителство. [1]

 

Необходимостьта отъ едно второ поправено издание е голѣма. Тази необходимость е още по-голѣма поради предстоящето откриване на Паметника на Левски: „И Левски трѣбва да се издаде”, пише той до Обретеновъ, на 25 ноемврий 1884 г., „особено, че догодина ще му се открива паметника”. Увлеченъ въ политическитѣ събития, отдаденъ всецѣло на предстоящето съединение на Източна Румелия сь Княжество България, Захари Стояновъ не успѣва да приготви замисленото издание.

 

 

1. Такова писмо съ данни за Левски билъ приготвилъ и Спасъ Гълѫбовъ, но не го изпратилъ. Вж. Проф. д-ръ Константинъ Гълѫбовъ, Въстанието въ Перущица, София, 1940 г, и Стефанъ Каракостовъ, Василъ Левски въ споменитѣ на съвременницитѣ си, София, 1940, с. 76—87. Писмото носи дата 10 марть 1885 г.

 

 

26

 

Какво мѣсто заема тази книга въ творчеството на З. Стояновъ

Разбира се, че основно, защото като  хвърля свѣтлина върху живота на Левски, Зах. Стояновъ изяснява миналото и бѫдещето: четническото движение и развоя на Вѫтрешната революционна организация. [1]

 

1. На четническия периодъ отъ освободителното движение Захари Стояновъ посвещава книгата си „Четитѣ въ България на Филипъ Тотя, Хаджи Димитра и Стефанъ Караджата (1867—1868), Пловдивъ, 1885 г.

 

2. На комитетското изграждане — „Василъ Левски (Дияконътъ), Чѫрти изъ животътъ му”, Пловдивъ, 1883.

 

3. На въстанията посвещава:

I. Очеркътъ си за Бачо Киро, помѣстенъ въ „ Четитѣ въ България...”.

 

II. Записки по българскитѣ възстания. Разказъ на очевидци (1870—1876), томъ I, Пловдивъ, 1884, томъ II, Русе, 1887, томъ III, София, 1892 г.

 

III. Чѫрти отъ живота и писателската деятелность на Любенъ Каравеловъ. Речь, казана на 3-й мартъ, Пловдивъ, 1885 г.

 

IV Любенъ Каравеловъ и неговитѣ клеветници, София, 1885 г.

 

V. „Христо Ботйовъ, опитъ за биография”, Русе, 1888 г.

 

 

Прослава на Левски и закрила на семейството на апостола

Освенъ съ биографията на Левски, Захари Стояновъ се стреми да издига и налага безсмъртния образъ на апостола въ всѣки удобенъ случай. Чрезъ Левски той иска да гради и осѫществи народни идеали. Той създава най-хубавата прослава за подвига и безсмъртието на народния ни поетъ.

 

Захари Стояновъ е видѣлъ следосвобожденската трагедия на мнозина дейци отъ освободителното движение. Той е видѣлъ тѣхната нѣмотия и страдание, а сѫщо така е покъртенъ отъ моралното падение на близки сродници на тѣзи народни герои... Затова, отдаденъ съ всичка сила се бори

 

 

1. Тукъ не посочваме Захари Стояновитѣ съчинения, които се отнасятъ за времето следъ Освобождението.

 

 

27

 

за да помогне на тѣзи страдалци. Когато единствената най-близка до Левски — сестрата на апостола, подава молба до Петото обикновено народно събрание, 1888 г., за помощь, Захари Стояновъ като подпредседатель на камарата и председателствуващъ заседанието, за да прекрати разискванията върху дали и защо да се отпусне пенсията, предлога: „Който желае да се говори повече да си вдигне рѫката...” Това идва като гръмъ срѣдъ словоохотливитѣ народни представители и никой не си вдига рѫката. Следъ това предложение Захари Стояновъ предлага второто: „Който не приема да се отпусне на сестрата на Василя Левски 360 лева годишна пенсия, да си вдигне рѫката... (Никой не вдига). Приема се!” [1]

 

Какво голѣмо благодеяние е извършилъ Захари Стояновъ за тази народна сестра — сестрата на Левски — Яна Иванова Кунчова, се вижда отъ нейната молба. Въ нея бедната Ана Кунчова излага бедственото си положение. Едно удостовѣрение, приложено къмъ молбата ни говори, че тя и нейниятъ мѫжъ, седемдесеть-годишенъ старецъ нѣматъ съ какво да прехранятъ дветѣ си деца.

 

Презъ сѫщата година, месецъ следъ това, подъ председателството на Захари Стояновъ въ началото на заседанието, и подъ председателството на П. Славковъ въ края на заседанието, се приема решението да се отпуснатъ 20,000 лева за довършване паметника на Левски въ София. Тукъ заслугата на Захари Стояновъ, Христо Векиловъ, докладчикъ на предложението, Д. Петковъ, П. Зогравски, комуто е тропано, че е искалъ да се отпускатъ 30,000 лв. и П. Славковъ, не е било малко, защото намѣрили се и такива народни избраници, които сѫ дигали рѫка противъ отпущането на помощи за постройка паметника на Левски.

 

 

Две думи за редакцията на това издание

Първото издание на тази книга се слага подъ печатъ презъ 1883 г., а излиза на свѣтъ презъ януарий или началото на февруарий 1884 г. Както видѣхме, то се продаде само въ нѣколко дни. Въпрѣки желанието обаче на Захари Стояновъ той не можалъ да приготви второ допълнено издание. Политическитѣ събития по Съединението, Сръбско-българската война, политическитѣ борби, писането на Запискитѣ и Ботйовата биография и мн. др. обстоятелства не поз-

 

 

1. Заседанието на 19 ноемврий 1888 г. вж. Дневницитѣ на Народното събрание.

 

 

28

 

волиха на този майсторъ на историческия разказъ да направи второ издание на биографията на Василъ Левски. Да не забравяме, че Захари Стояновъ започна да пише презъ 1882 г. и презъ 1889 г., септемврий месецъ, той почива предивременно въ Парижъ. Трѣбва да скърбимъ, че е писалъ въ толкова кратко време...

 

*  *  *

 

Интересътъ къмъ Левски никога не е отслабвалъ, напротивъ съ всѣки изминатъ день, още отъ смъртьта му, 19 февруарий 1873 г., та до днесъ — навечерието на седемдесетгодишнината отъ смъртьта на апостола. Днесъ ние вече наброяваме нѣколко биографии на апостола: отъ Стоянъ Заимовъ, Никола Станевъ, Ст. Чилингировъ, Людмилъ Стояновъ, научната, за която само се направи подготовката отъ Д. Т. Страшимировъ, една отъ най-хубавитѣ на Ив. П. Орманджиевъ, двутомния биографиченъ романъ отъ Цв. Минковъ, както и нѣколко писания отъ случайни автори. Но въпрѣки всичко това, въпрѣки незабравимитѣ страници, които написа Иванъ Вазовъ по предания на Ив. Грозевъ, единствената биография на Левски, която винаги ще се чете и никога съ нищо нѣма да бѫде замѣстена си остава тази на Захари Стояновъ. Това схвана най-добре Цвѣтанъ Минковъ, който следъ като написа романизуваната биография на Левски, написа предговоръ къмъ дветѣ издания на Захари Стояновата биография на Левски — презъ 1937 г. въ с. 144 и 1940 г. въ с. 159 [1]. Въ този предговоръ Цвѣтанъ Минковъ писа:

„Захари Стояновъ е първиятъ биографъ у насъ. Неговитѣ животописи, обаче, съвсемъ не сѫ едни фактични изложения за живота и дейностьта на Ботйова или Левски. Това сѫ първитѣ романизирани животописи у насъ, написани художествено, увлѣкателно, въ форма на романъ. Особно е внушителна съ своитѣ художествени ценности биографията за Ботйова”.

 

„Захари Стояновъ, самобитенъ и самоукъ писатель, владѣе изкуството да очертае историческата срѣда, да проникне въ личностьта на своя герой, да разкрие не само външната анекдотичность на живота му, не всѣкога провѣрена и установена критично, но и да поддържа силенъ, неотразимъ интересъ у читателя, като разкрива живота и идеологията на

 

1. Споредъ каталозитѣ и инвентарната книга на Народната библиотека.

 

 

29

своитѣ герои въ свѣтлината на предосвободителната етика и така заразява читателя съ идеализма на онова поколѣние”. „Очертътъ му за Левски, като начало у насъ отъ тоя видъ, страда отъ нѣкои композиционни грѣшки и недостовѣрность въ изложението, но още тука личи новиятъ подстѫпъ на автора, останалъ и до днесъ единственъ представитель на тоя видъ животописи”. [1]

 

*  *  *

 

Настоящето издание, което поднасяме на читателя, е критично. Въ нашия уводъ върху замисъла и изпълнението на биографията на Левски ние се опитахме да дадемъ и отношението на Захари Стояновъ къмъ Левски. Запазихме езика на Захари Стоянова така както го имаме въ първото издание, но го предадохме на съвременъ правописъ. Не сѫ правени измѣнения нито въ словореда, нито въ глаголнитѣ времена и чужди думи. Въ края на книгата даваме бележки върху текста, обяснения, допълнения, поправки, добавки, посочваме необходимата библиография, а сѫщо така даваме и бележки за сподвижницитѣ на Левски, чиито имена се срѣщатъ въ книгата.

 

Изказвамъ дълбока благодарность къмъ моя отличенъ приятель Аспарухъ Емануиловъ — отличенъ изследвачъ и архивографъ на Захари Стоянова, за улесненията, които ми направи при подготовката на това четвърто критично издание, направено отъ насъ по случай седемдесетгодишнината отъ обесването на безсмъртния апостолъ. Рѫководното правило на Захари Стоянова: „Святата истина ми бѣ знамето” е и наше.

 

     София, день на Отца Паисия, 1942 г.

 

Стефанъ Каракостовъ

 

 

 1. Захари Стояновъ, Василъ Левски (Дяконътъ), черти изъ живота му. Съ предговоръ отъ Цв. Минковъ, София, s. a., книгоиздателство „Игнатовъ, А. Д. — София, с. 5.

[Next]

[Back to Index]