Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му

Захари Стояновъ

 

1. РОДНО МѢСТО, СЕМЕЙНА СРѢДА, КАЛУГЕРСТВО

 

I

 

Василъ Левски Дяконътъ се е родилъ въ Карлово, [30] Пловдивски окрѫгъ, два-три деня предъ или после Петровдень 1837 година, отъ родители чисто българи, хора отъ срѣдна рѫка. Баща му се е казвалъ Иванъ Кунчевъ, [31] а майка му — Гина Караиванова. [32] Той ималъ и други още двама братя, Христо [33] и Петъръ. [34] Следъ смъртьта на баща му, майката на Левски останала въ твърде бедно положение. Младиятъ Василъ, дете на 8—9 години, билъ принуденъ да ходи съ майка си за дърва въ балкана. [35]

 

Въ мѣстното Карловско училище Левски ходилъ нѣколко години, гдето успѣлъ вече да се научи на тогавашното черковно четмо. Споредъ свидетелството на тогавашнитѣ му другари съученици, той се отличавалъ въ приемането и твърде скромно поведение ималъ, както въ оградата на школото, [36] така и по улицитѣ. Това несъобразно поведение съ послешния буренъ животъ на Левски се обяснява по това единствено обстоятелство, че дрипавитѣ и сиромашки синове отъ самото свое незавидно положение сѫ принудени да благоговѣятъ малко, противъ волята си, предъ бѫдещитѣ наследници на селскитѣ чорбаджии и капзамали; [37] а всичко това най-много е трѣбвало да разбира Левски,

 

Наскоро Левски трѣбвало да се прости съ родния си градецъ Карлово. Като станалъ на 13—14 годишна възрасть, вуйка му, Хаджи Василъ, архимандритъ, го взелъ съ себе си и го завелъ въ Стара-Загора, [38] гдето го използувалъ като слуга, а въ сѫщото време го изпращалъ и въ тамошното българско училище. Освенъ училищнитѣ предмети, които споредъ тогавашната метода не сѫ били твърде отъ естество да привлѣкатъ младата душа, Левски изучилъ въ кѫсо време и псалтикията. [39] На това му спомогналъ най-много неговиятъ ясенъ гласъ.

 

Цѣли три години проживѣлъ Левски вѣ Стара-Загора, въ разстояние на което време редовно посещавалъ учили-

 

 

38

 

щето, а после се завърналъ заедно, пакъ съ вуйка си, въ Карлово. По всѣка вѣроятность, въ Стара Загора, гдето сѫ блещукали по-развитички хорица, впечатлителната натура на Василъ Левски е научила много нѣща. Научилъ е той и това, че калугерството не е така свето и божествено, както си го тълкували старитѣ баби.

 

Въ Карлово Левски се главилъ у Стояна Кръстювъ [40] да се учи на занаятъ — абаджилъкъ. Той не закъснѣлъ да покаже своитѣ способности и въ черква, като изпѣлъ една недѣля херувикото, отъ което се трогнали карловскитѣ набожни първенци и пожелали да иматъ Левски и занапредъ псалтъ въ черквата. За възнаграждение на труда му пущали единъ дискусъ изъ черква, опредѣленъ нарочно за него и събранитѣ нѣколко петачета били негова заплата. Наскоро той отишълъ да слугува при Никола Пулевъ, [41] съ условие че тоя последниятъ ще го изпраща и въ училището. Всѣкиму е познато поведението на нашитѣ чорбаджии спрямо беззащитнитѣ слуги, поведение, което нѣма нищо човѣшко. Отъ това общо правило не правѣлъ изключение и Н. Пулевъ, който принуждавалъ бѫдещия български херой да му чеще коня, да му храни кокошкитѣ и пр., което възмущавало неговата душа. Ето защо той скоро напустналъ кѫщата на Пулева и пакъ се завърналъ при първия си господарь Стояна Кръстювъ. Но и у този последния не можалъ да стои повече отъ една седмица. Отъ една страна вуйка му, архимандритъ Хаджи Василий, го безпокоялъ да го покалугери, отъ друга — че и самъ Левски не можалъ да се помири съ своитѣ господари, които гледали на него не като человѣкъ, но като на подвластенъ робъ. Не твърде лесно и отъ единъ пѫть сполучилъ Хаджи Василий въ своето желание, да види внука си въ расо.

 

— Не притежавамъ азъ всичкитѣ качества да стана калугеръ, говорѣлъ нашиятъ херой, което може би да е служило отъ негова страна, само за просто срѣдство на отказване, защото въ тригодишното си пребиване около калугеритѣ, той ималъ възможность да се запознае, както казахъ, съ тѣхния животъ и да се убеди, че не е мѫчно нѣщо да бѫде човѣкъ калугеръ, доволно е да има дебели очи. Левски предлагалъ на вуйча си да го изпрати най-напредъ въ нѣкоя семинария да свърши, па после вече да се покалугери. Вуйчо му продължавалъ обаче да отказва, защото нему не трѣбвало ученъ внукъ, а трудолюбивъ и вѣренъ просекъ да ходи отъ село на село да събира милостиня отъ православното стадо, а за тази скромна мисия не сѫ потрѣбни никакви ка-

 

 

39

 

нонически правила. Съгласилъ се Левски; борбата за сѫществуване играла най-главна роля за неговото по-нататъшно роптание: той билъ поставенъ между две морета — отъ една страна грубиятъ господарь, а отъ друга — черното расо и „Господи помилуй”. Вуйчо му Хаджи Василий надвилъ и съ това, че се обещалъ да изпрати Левски на учение, като му праща по хиляда гроша и следъ смъртьта си да завещае нему всичкото си богатство, стига да го види единъ пѫть че се е подстригалъ.

 

Когато Левски склонилъ вече да се покалугери, то Хаджи Василий го посъветвалъ да не говори никому за това, даже и на майка си. Тази предпазливость Хаджи Василий е употрѣбилъ не за друго, освенъ да не побъркатъ на плана му нѣкои сродници или приятели на Левски съ своитѣ съвети, че не е добро да си почерни човѣкъ душата. Всичко било вече готово, актътъ на пастригването щѣлъ да се извърши въ Сопотския монастиръ Св. Спасъ. Тогава чакъ Хаджи Василий известилъ на майката на Левски и на нѣкои тѣхни сродници, които така сѫщо отишли да придружатъ младия Василъ до речения манастиръ, кѫдето и присѫтствували на тържеството съ сълзи на очи. Това се е случило на връхъ на самия день на Света Екатерина, 24 ноемврий 1857 година, когато Левски билъ на 18—19 години. [42]

 

Като подушили карловскитѣ граждани, че тѣхниятъ любимъ пѣвецъ е заведенъ въ Сопотския манастиръ да се отрече отъ мира сего, отъ човѣчеството, изпратили една депутация отъ двама души граждани, Пѣю Красевъ и Ив. Г. Пѣева — да го взематъ назадъ. Но било вече късно. Когато тѣ пристигнали на Сопотския манастиръ, обредътъ билъ вече извършенъ.

 

— Вие търсите псалта си Василя Иванова, но той е вече Игнатий, казалъ архимандритъ Хаджи Василия на карловскитѣ пратеници.

 

Тукъ съмъ длъженъ да ви кажа, че нашиятъ херой е билъ нареченъ Игнатий въ подстригването.

 

После нѣколко деня почернениятъ Игнатий се е завърналъ въ Карлово, разбира се, не самъ и не безъ пазители. Цѣли четиридесеть деня той престоялъ въ Светогорския калугерски метохъ [43]. Не се знае, дали излизането му по улицитѣ и срещането му съ грѣшнитѣ миряни е било запретено отъ калугерския катехизисъ, докато борбата между черното расо и буйната душа се помирятъ окончателно, докато изгасне съвършено всичко човѣшко и младо въ тая душа, съ помощьта на молитвитѣ и нощнитѣ бдения, или пъкъ самъ

 

 

40

 

смирениятъ Игнатий си е наложилъ тази мѣрка. Така или инакъ, но тежко е било презъ тия четиридесеть деня на неговата душа. Ако Левски не бѣше на осемнадесеть години, ако неговото подстригване е било отложено къмъ 1862—1866 година, когато между българитѣ бѣха посѣяни тукъ-тамъ по-свѣтли прогресивни идеи отъ скептицизма на деветнадесети вѣкъ, то ние не щѣхме да описваме сега българския херой въ черно расо и съ дълги коси. Казахъ, че той билъ принуденъ да послуша вуйка си отъ голѣма нужда, нужда за лично сѫществувание. Немислимо е, не може да се предположи даже, че той е билъ жертва на монашески мистицизъмъ, поклонникъ на аскетически животъ и на задгробното блаженство. Това не може да се докаже, ни съ духа на епохата, ни съ срѣдата, въ която е живѣлъ Левски, ни съ неговия характеръ и темпераментъ. Следующиятъ фактъ, извършенъ отъ него, когато той е билъ вече черенъ калугеръ, говори въ полза на моето предположение. Единъ отъ прозорцитѣ на карловския протосингелъ гледалъ къмъ пѫтя. Когато Левски миналъ една вечерь покрай кѫщата на този последния, надникналъ презъ прозорчето. Божиятъ човѣкъ лежалъ на скромната си постеля, а едно младо момиче го гъделичкало по краката...

 

— Абе, старъ пръчъ, ти като правишъ това, то ние трѣбва да тръгнемъ по бѣли гащи изъ улицитѣ... казалъ той.

 

На другия день протосингелътъ се оплакалъ, и нѣколко души почтени старци отишли да събератъ ума въ главата на немирния безбожникъ, който се подигралъ така дръзко съ черковнитѣ служители. Когато тѣ наближили до вратата на келията, Левски ги посрещналъ съ ятаганъ въ рѫка. Съветницитѣ отстѫпили мълчаливо. Вуйчо му е желалъ да го покалугери по две причини: първо, да има вѣренъ човѣкъ, който да събира милостиня, а второ, че споредъ неговитѣ светогорски понятия, когато всѣка година пъплѣли къмъ Хилендарския манастиръ за успокоение на своята кална съвѣсть не само благочестиви българи, но и богати руски помѣщици и влашки чокои, едва ли не калугерството е било най-блестящата и почетна кариера. Нѣмало тогава българското учителско тѣло; тия последнитѣ се считали селски измикяри, на равна степень съ влашкитѣ слуги и селскитѣ кехаи.

 

Дали нашитѣ изводи сѫ правоподобни, на това ще ни помогне самъ Левски, да подкрепимъ заключението си съ собственитѣ негови дѣла и поведение. Всички тия митарства: калугерска килия и черни броеници, абаджийската игла: и напръстникъ, чуждата врата и „ чорбаджийскитѣ поучения”,

 

 

41

 

намѣсто да убиятъ и задушатъ буйната натура и нейнитѣ пламенни мечтания, нѣщо, което е възможно само съ обикновенитѣ смъртни и слаби сѫщества, — напротивъ, още повече укрепили Васила и го въорѫжили къмъ всичко, що пъпли и се стреми да угнетява неговитѣ бедни братя. „Отъ деспотичнитѣ държави излизатъ най-голѣмитѣ защитници на сиромащьта и най-горещитѣ свободолюбци”, говори Милъ [44], а това е поразителна истина и споредъ насъ. Защо само италианци и поляци бързатъ да увеличатъ редоветѣ на въстаналитѣ за свобода и човѣшко право народи, когато англичанитѣ и други свободни нации симпатизиратъ на борцитѣ, само докато прочетатъ вестницитѣ? Затуй че поляцитѣ и италианцитѣ знаятъ, що ще каже богопомазана крепка дѣсница и папска индулгенция.

 

И така, нашъ Василъ бърже крачелъ къмъ пълната си възрасть, лицемѣрничелъ калугерски, показвалъ се, че храни ненависть къмъ мирското грѣшно блато; но подъ черното расо горѣлъ силенъ огънь. После четиридесеть дневенъ затворъ, той почналъ да посещава изново карловското училище, въ което се славѣлъ по него време за добъръ преподаватель даскалъ Ботю. [45] Това не продължило много време. Практичниятъ отецъ Хаджи Василий, комуто било длъжность християнска да ревизира всичкитѣ български села, щомъ чукне пролѣтьта, не се забавялъ да вземе и Левски подире си — да му помага въ събиранието на милостинята, да се запознае съ първата обязаность на своя духовенъ чинъ. Левски се покорилъ, но вѫтрешно възнегодувалъ и захваналъ да мисли по кой начинъ да се освободи или отъ вуйка си, или пъкъ изцѣло отъ черното расо. Не веднъжъ неговото човѣшко достойнство бивало оскърбено и унижено въ обиколкитѣ имъ по селата съ козеньови дисаги презъ врата. Срамувалъ се Левски, нѣмало още перде на неговитѣ очи и тенеке на лицето му, липсвалъ отъ него куражътъ да иска това и онова отъ селянитѣ, безъ никакво право, безъ трудъ и мѫки, само съ едно благославяне, съ „Господи помилуй”. Отецъ Хаджи Василий заплащалъ на внука си съ груби поучения и съ калугерска безочливость.

 

Единъ пѫть, когато двамата во Христе братя се намирали въ с. Арапово, архимандритъ Хаджи Василий предложилъ на подчинения си дяконъ Игнатий да съблѣче отъ гърба си расото и да увие въ него сѣното, което имъ билъ подарилъ единъ селянинъ отъ Арапово — за конетѣ. Това сѣно Левски трѣбвало да пренесе презъ селото по пладне, за да го занесе на друга една кѫща, кѫдето били се уста-

 

 

42

 

новили. Всѣки може да си въобрази въ какво трѣскаво положение се намиралъ нашиятъ самолюбивъ херой, когато билъ поканенъ да изпълни заповѣдьта, просешката заповѣдь на вуйка си. Той отказалъ.

 

— Свѣтътъ да се провали, вуйчо, но азъ пакъ нѣма да се унижа дотолкова и като човѣкъ, и като дяконъ, — казалъ той.

 

Нѣколко неприятни думи се размѣнили помежду имъ посрѣдъ пѫтя, които думи не останали чужди и на присѫтствуващитѣ тамъ селяни. Малко останало, тия щѣли да се сбиятъ помежду си.

 

Не само отъ точка зрение да запази своето човѣшко достойнство е направилъ този отказъ Левски. И други причини го накарали да постѫпи така. Подъ черното расо, на сѫщото онова мѣсто, дето трѣбвало да виси светогорски кръстъ, черна броеница и трѣбникъ, стоялъ скритъ и единъ револверъ, който навѣрно щѣлъ да се види, ако Левски си е събличалъ расото.

 

Тоя фактъ — носенето на револверъ отъ страна на едно духовно лице — е въ състояние да ни убеди, че Левски е билъ разколебанъ, не е служилъ съ присърдце въ крѫга на званието си, турилъ билъ вече намѣрение да се впустне въ по-буренъ животъ. Отъ день на день отношенията между отца Василия и дяконъ Игнатия ставали по-обтегнати.

 

— Азъ, вуйчо, не съмъ турилъ на гърба си черното расо да ми служи само като срѣдство да простирамъ рѫка по проситба, — говорилъ той.

 

Оплакалъ се нѣколко пѫти и предъ родителитѣ си, че му е много тежко да обикаля по селата съ вуйка си: но тоя последниятъ не искалъ даже да чуе, знаялъ той и отъ свещеното предание, и отъ практика, че единъ вчерашенъ дяконъ трѣбва да бѫде като робъ: заради това останалъ неумолимъ предъ сродническитѣ застѫпвания, ни на йота не измѣнилъ своята линия на поведение къмъ ученика си и родината си.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

30. Карлово е старъ рѫчно-индустриаленъ градъ и родно мѣсто на създателя на българския вестникъ Иванъ Андреевъ Бого-

 

144

 

ровъ. Въ своята „Кратка Географія”, Букурещъ, 1851, той пише следното за Карлово: „Карлово.., фабриченъ градъ, при Стара рѣка, разложенъ до политѣ на Балкана, върховетѣ на когото сѫ покрити съ вѣчни снѣгове, прохлаждаванъ отсѫдѣ съ изворни води; има 2 църкви, едно училище, изпаднато отъ първия си росенъ цвѣтъ, нѣколко фабрики за пъстри тюлбени, други за сахтияни и машини и 15 хиляди турци, българи и евреи, часть отъ които се залягатъ съ търговия по Влашко и съ мѣсни произведения, а останалитѣ съ различни занаятия и най-паче съ украйника [гайтани], главното имъ рѫкодѣлие, за което иматъ доста чаркове край рѣката”.

 

„Карлово има много градини за всѣкакви овошки и трендафили, отъ които вадятъ доста гюлево масло, което съставлява главниятъ поминъкъ на тежкитѣ му търговци. Тоя градъ е прочутъ по недѣлния си пазаръ, на когото дохождатъ жителитѣ отъ всичкитѣ близки села та си накупуватъ потрѣбнитѣ [нѣща]. Наблизу изъ Балкана Стара-рѣка образува водопадъ (сучюрумъ), навижданъ лѣтемъ отъ Карловци за разхлаждание; има и топли води, наречени бани. Споредъ приказванието на жителитѣ, основатель на тоя градъ билъ нѣкой си Карлъ (с. 187.)

 

Въ книгата си „Нѣколко дена разходка по българскитѣ мѣста„ Иванъ Богоровъ пише: „На два часа раздалечъ отъ Калоферъ, при самитѣ поли на Стара-Планииа се нахожда Карлово, единъ отъ най-рѫкодѣлнитѣ градове въ Турско” (с. 27 изданието на Добромиръ Чилингировъ, стъкмилъ Стефанъ Илчевъ).

 

31. Иванъ Кунчевъ, виденъ карловски еснафъ-бояджия, братъ му Видулъ Кунчевъ е войвода на хайдутска чета и загиналъ като врагъ на робството.

 

32. Гина Караиванова произхожда отъ виденъ карловски родъ, който западналъ но далъ нѣколко видни духовници. Духовникъ е билъ и братъ ѝ — Архимандритъ Василий — вучото на Левски.

 

33. Христо И. Кунчевъ е билъ четникъ при Филипъ Тотя, починалъ въ Букурещъ презъ 1870 г. отъ туберкулоза.

 

34. Петъръ И. Кунчевъ е единъ отъ карловцитѣ, които сѫ участвували въ Априлското въстание и следъ това е емигрантъ въ Букурещъ, откѫдето съ рускитѣ войски като опълченецъ въ Освободителната война минава въ България и се бие за поробеното си отечество. Въ войната получава много рани, които следъ освобождението не можали да зарастнатъ и той починалъ отъ тѣхъ.

 

35. Левски има и сестра — Яна, която ни е оставила своитѣ спомени за детството на брата си. Вж. „Споменитѣ на съвременни-

 

 

145

 

цитѣ си”, с. 168—172. Тя доживява освобождението и прекарва старинитѣ си въ бедность, подкрепяна отъ една малка пенсия отпусната отъ Народното събрание.

 

36. Като ученикъ Левски е билъ скроменъ и тихъ. Дъщерята на Райно Поповичъ, по мѫжъ Д-ръ К. Попова ни е оставила споменитѣ си за тѣзи дни. Вж. „Василъ Левски въ споменитѣ на съвременницитѣ си”, с. 88—90.

 

37. Капзамалинъ — тур. бирникъ.

 

38. Въ Стара-Загора Левски е ималъ възможность да работи надъ самообразованието си.

 

39. Псалтиръ — Сборникъ отъ Давидовитѣ пѣсни молитви.

 

40. Стоянъ Кръстевъ, карловски еснафинъ.

 

41. Никола Пулевъ — чорбаджия въ Карлово.

 

42. По този въпросъ вижъ споменитѣ на Василъ Караивановъ въ книгата ни „Василъ Левски въ споменитѣ на съвременницитѣ си”, с. 141—148.

 

43. Въ Карлово е имало метохъ на Светогорскитѣ манастири

 

44. Джонъ Стюартъ Милъ (1806—1873) икономистъ и философъ. Привърженикъ на малтусианството. Написалъ книги върху Индия, а изъ философията — „Кантъ и позитивизма” и „Система на логиката”.

 

45. Даскалъ Ботю Петковъ, баща на поета Христо Ботйовъ, виденъ книжовникъ и преводачъ. Неговото просвѣтно дѣло е първата предпоставка за развитието на Ботйова.