Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му

Захари Стояновъ

 

10. ПОДЪ ЗНАМЕТО НА БЦРК И НАРОДНОТО ВЪСТАНИЕ

 

 

Отъ тукъ нататъкъ се захваща най-отчаяната деятелность на Василъ Дякона. Той ходѣлъ отъ село на село и отъ градъ на градъ въ България да проповѣдва словото божие, да буди духоветѣ. До срѣдата на 1870 година той не се ползувалъ съ грамаденъ успѣхъ, защото, колкото и да билъ вече опитенъ, пакъ не можелъ да се срещне съ народа непосрѣдствено. Той започналъ най-напредъ своята проповѣдь изъ градоветѣ, не отишелъ при ония, които иматъ най-голѣмо съприкосновение съ турския сатъръ, които говорятъ и работятъ, безъ участието на никакви авторитети и доктринерства. Подкачилъ той навсѣкѫде съ по-виднитѣ и авторитетни хора, както едно време направилъ дѣдо Никола (капитанино), Раковски и пр., като мислѣлъ, че тѣ ще го разбератъ най-много. Както видѣхме, въ Русчукъ той търсилъ Стоилъ Поповъ, редакторъ на вилаетския вестникъ Дунавъ [116], въ Пловдивъ отишълъ при нѣкогашнитѣ си благодетели: Найденъ Геровъ, Т. Кесяковъ, Докторъ Рашко и пр., въ Пазарджикъ — при Г. Консуловъ, хора които се радвали малко-много на незавидно положение. Отначало тѣ го приели, разбира се, сърадвали го въ трудната мисия, обещали се да работятъ — дали по нѣкоя пара, споредъ силитѣ си, и нищо повече. А Стоилъ Поповъ въ Русчукъ, комуто Христо Ивановъ открилъ работата, се разтрепералъ на мѣстото си и не пожелалъ да се срещне съ нѣкогашния си бѣлградски другарь. Та и другояче не можело да бѫде. Човѣкъ, който се титулувалъ ефенди, който ималъ всѣки день среща на русчукското слънце, немислимо било да вземе участие въ комитетскитѣ работи.

 

Останалитѣ приятели на Левски по другитѣ градове, макаръ и да приели участие, но пожелали да държатъ пасивна роль. Когато тѣ разбрали, че трѣбва да се натоварватъ и съ извършването на различни обязаности, съпроводени съ известна опасность, да приематъ и изпращатъ различни пощи, да се запознаватъ и съ селяни, което никакъ не е било въ тѣхенъ интересъ, тѣ отказали на Левски. То-

 

 

79

 

дораки Кесяковъ, съ когото Левски нарочно отишелъ да се срещне въ Хисарскитѣ бани, чистосърдечно се призналъ предъ тоя последния, че той съчувствува на неговото дѣло, но като човѣкъ съ кѫща и семейство не може да работи открито. Това сѫщо направили и другитѣ, а съ Найденъ Геровъ работата дошла до скарване.

 

Наскоро се върналъ въ Букурещъ и далъ отчетъ за своитѣ дѣла. Докато билъ още въ Тракия, той пострадалъ въ Сопотъ. Не могли да го заловятъ, но се компрометиралъ вече окончателно предъ турскитѣ власти. Това се случило така: Левски носѣлъ едно шаечено палто, което взелъ отъ Ромъния и което се оказва, че било откраднато отъ притежателя му, разбира се безъ негово знание. Като стоялъ на край село, дето се помайвалъ да чака другаритѣ си, които щѣли да му извождать коня, приближилъ се до други двама-трима да си запалятъ цигарата. Единъ отъ тѣхъ, Иванъ Цоковъ, си позналъ палтото и, безъ да му каже нѣщо, приближава се до него и го дръпва за скута. Левски си извилъ рѫцетѣ и съблича палтото, което остава въ рѫцетѣ на непознатия, k117. а той станалъ невидимъ напреде имъ. Въ джобоветѣ на палтото имало нѣкои писма и други съмнителни книжа, отъ които можело да се констатира неговата личностъ. Той сполучилъ да избѣга безъ да го види нѣкой, а двамата души, които щѣли да му изкарватъ коня, се върнали назадъ, като видѣли, че го нѣма. Презъ нощьта спалъ въ единъ издъненъ турски гробъ.

 

Полицията въ Сопотъ и карловскиятъ мюдюринъ, който билъ известенъ още на часа, повдигнали на кракъ цѣлата правителствена сила. Узнало се вече, че избѣгалиятъ човѣкъ не е другъ никой, освенъ Василъ Дяконътъ. Кѫжщата, въ която живѣела майка му, и ония на близкитѣ му приятели, били бастисани. Свикали се на едно мѣсто по-първитѣ карловски граждани, като: Д. Несторъ Софтовъ, Р. Патевъ, Иванъ х. Цочевъ и други, които така сѫщо употрѣбили като полиция да търсятъ, но всичко било напраздно: майката на Левски говорѣла на заптийския чаушъ Шерифъ, че намѣсто тѣ да търсятъ сина ѝ, тя трѣбвало да го иска отъ тѣхъ преди всичко, че го била видѣла преди малко. За тия дръзки слова единъ отъ заптиитѣ ѝ ударилъ плесница, после я арестували въ кѫщата на попъ Христа, гдето престояла нѣколко дни.

 

Когато всички тия строгости ставали въ Карлово, Левски поздравявалъ срѣдногорскитѣ върхове отъ Стара-планина.

 

 

80

 

Отъ Калоферъ той взелъ тескерето на нѣкой си Стойно Бешикташътъ, съ което и преминалъ границата.

 

Турцитѣ го записали вече въ черната книга, не само въ родното му мѣсто, но и въ всѣки градъ изъ България. Оттукъ нататъкъ имената: Дяконъ, Левски, Василъ Иваноолу, Кешишъ, Дервишъ и пр. захващатъ да вървятъ изъ уста въ уста между заптиитѣ и билюкъ-башиитѣ [118]. Турското правителство захваща да гони Левски не като човѣкъ, а като сила, която заплашва отоманското величие. Левски, скромното дяконче, псалтътъ, войняговскиятъ даскалъ, който не притежавалъ нищо друго освенъ твърдъ характеръ, решителность и горещъ патриотизъмъ. Колко силенъ и славенъ станалъ той!...

 

*

 

Въ Букурещъ нашиятъ герой билъ посрещнатъ, както подобавало на единъ апостолъ като него, чрезъ устата на когото трѣбва да говори цѣлъ български народъ. Онова, което той съобщилъ за своята деятелность въ България, дало надежда на приятелитѣ му, че по този начинъ ще може да се дойде до възможно по-добри сетнини. Разисквали и нареждали много въпроси и дошли до заключение, че ако се яви човѣкъ предъ простолюдието малко по-тържествено, съ шарено пълномощно, окрасено съ печати, написано вѫтре съ лъвове, полумесеци и саби, съ билети и пр., изпратенъ ужъ отъ нѣкакво си Привременно правителство, или Централенъ български революционенъ комитетъ, то ще да има по-голѣма цена предъ очитѣ на всѣки отсамъ Дунава българинъ.

 

И порѫчали тогава печатъ, голѣмъ колкото единъ турски часовникъ, съ разяренъ лъвъ по срѣдата, който тъпче немилостиво въ краката си полумесеца, наоколо съ голѣми букви написано: „Привременно Българско правителство, I. О. Ц. Б. Р. К.” Напечатали билети, издадени отъ привременното правителство, подпечатани съ сѫщия печатъ и преподписани отъ председателя на правителството подъ знакъ „кърваво дете”, напечатали прокламации и правила, излѣзли ужъ отъ Женева, а въ сѫщность писани и печатани отъ Л. Каравеловъ въ неговата печатница на Strada Yirgul. И така самъ Левски, Каравеловъ, Ценовичъ и пр. съставили страшния Букурещки централенъ комитетъ! Тѣ били и временно правителство, и председатели, и всичко. Така го изисквали тогавашнитѣ тежки обстоятелства.

 

 

81

 

Ето два отъ гореспоменатитѣ документи, съ които Левски е ходилъ изъ България, съ първия да иска пари, а съ втория да кълне новопостѫпилитѣ членове:

 

Б р а т и я ! [*]

 

Всѣки въобще българинъ иска днесъ своето добро и желае да се освободи отъ агарянското робство, следователно и вие, ако сте само българинъ и честитъ човѣкъ и ако желаете добро на отечеството си, трѣбва да се предадете съ всичкото си сърдце и душа на народното дѣло и да покажете, че сте достоенъ синъ на България и свободолюбивъ човѣкъ. Повтаряме, ако сте вие родолюбецъ, християнинъ и мѫжъ, то трѣбва да изпълните долуказанитѣ наши и на всичка България желания, а ако ли не, то честнитѣ и родолюбиви българи ще ви прокълнатъ и твърде скоро ще ви изпратятъ при. . . сѣщайте се. Предателитѣ, чорбаджиитѣ, изедницитѣ и турскитѣ подлизурки ще висятъ на едно дърво съ нашитѣ неприятели — страшно ще бѫде народното отмѫщение. Който днесъ не желае да бѫде свободенъ, той не е българинъ и не е човѣкъ! И така, вие сте свободни да изберете за себе си пѫть и да вървите по него, т. е. — или съ насъ и съ народа, или съ турскитѣ джелати и кървопийци. Прибързайте да запишете името си на страницитѣ исторически съ златни или съ черни думи и постарайте се да явите по-скоро; черното робство ли искате или златната свобода.

 

Нашитѣ желания сѫ вамъ известни, но ние пакъ трѣбва да ви ги повторимъ. Ние желаемъ да се освободимъ изподъ турското иго и да бѫдемъ хора. Пригответе се и вие и очаквайте оная минута, която ще твърде скоро да избие. Но за да извършиме това велико дѣло, намъ сѫ потрѣбни две нѣща: хора и пари. Хора ние имаме, а пари нѣмаме, но съ божията помощь ще да найдемъ твърде скоро и тѣхъ. Нашиятъ Главни Народни комитетъ е избралъ насъ за събиране потрѣбнитѣ за нашето освобождение пари, ние ще да ги събереме. А отъ де? — Ние ще да ги съберемъ отъ тамъ, отъ дето сѫ ги събирали и другитѣ народности, т. е. — отъ самия народъ. И така ние предлагаме и вамъ да пожертвувате веднажъ за всѣкога щото можете и колкото можете. Всѣкиму изъ васъ ще бѫде даденъ билетъ отъ Българското Привременно правителство, а това правителство ще да отговаря за дадената му сума предъ народа, т. е. предъ Българския Народенъ Революционни Комитетъ, който така сѫщо ще да отговаря предъ бѫдещото българско свободно

 

*. Тая покана, която се прочиташе на всѣки оглашенъ, е написана отъ г. Кънчевъ и Левски — З. С.

 

 

82

правителство. Привременното българско Правителства ще да държи подробни смѣтки, отъ дека колко е вземало, дека ги е употрѣбило. Колко българи сѫ погинали, какъ сѫ погинали и пр. и пр. Щастливи сѫ ония наши народолюбци, които повдигнатъ рѫка за своята свобода. Тѣхнитѣ имена ще да се славятъ вѣчно. А страшливитѣ, изедницитѣ и хладнокръвнитѣ ще бѫдатъ проклети вовѣки вѣковъ. Който е българинъ, когото е България родила и който не иска да бѫде турски робъ, той трѣбва да жертвува всичко, за да може после да добие много. „Да продадемъ имането си, да заложимъ женитѣ си и децата ся и да откупиме отечеството си”, рекълъ Мининъ. [120]

 

Господине! Ние искаме да ви кажемъ много, но за сега стига и толкова. Отъ васъ самия зависи да притурите това, щото ние не сме. . .

 

Вамъ ще да се покаже чудно нашето предложение, защото то ще дойде до васъ ненадейно, но за чудене време не остава — историята насъ не ще да чака да се чудиме. Всичкото това вие трѣбва да държите тайно, — и вашитѣ най-близки приятели не трѣбва нищо да знаятъ, вие трѣбва да отговаряте сами за себе си. Гледайте да не кажете после: „Азъ искахъ да помогна, но нѣмаше отъ де да се науча навѣрно кому да дамъ и какъ да дамъ”. Ние имаме хора навсѣкѫде и познаваме всѣкиго отъ васъ; познаваме състоянието ви и даже духа ви. Следователно, ние ще да намѣримъ възможность да ви явиме... Но вие може да кажете: „Нѣмаме пари” — вземете на заемъ, продайте стока, заложете кѫщата си и дайте първия билетъ, единъ знакъ, а тоя знакъ ще бѫде вашето спасение. Когато нашитѣ юнаци станатъ подъ байракъ (а това ще бѫде твърде скоро), то тежко томува, който имъ не покаже билета си и знака си! Който не приеме участие въ нашето народно движение, той ще да се счита за предатель и за неприятель на народа ни и ще да се разплати за грѣховетѣ си, а фамилията му ще бѫде укорена предъ свѣта. Повтаряме, ако дадете доброволно, щото сте длъжни да дадете, то ще бѫдете честити и заедно съ вашето домочадие ще бѫдете подъ нашата защита чакъ до онзи день, а ако постѫпите съ насъ варварски, т. е. ако предадете писмото ни или човѣка ни, когото ви пращаме да се разберете; ако изнесете навънъ нашитѣ желания и ги разкажете на нѣкои наши български изроди, или ако търсите причина, за да не дадете това, що се иска отъ васъ, съ една дума, ако злоупотрѣбите съ нашето довѣрие, то страшно ще ви се отмъсти. Вземете си на ума, че ония мѫже, които стоятъ като главатари въ народното движение, които съставяватъ временното правителство, не се боятъ вече отъ никого и решили сѫ да вървятъ напредъ, безъ да се обръщатъ назадъ.

 

Ние се не боиме вече нито отъ турското беззаконие, нито отъ турскитѣ мекерета, Всичкитѣ турски мѫки, бесилници, пращане въ 

 

83

Диаръ-Бекиръ и пр. сѫ предъ окото на българскитѣ юнаци нищо. Всѣки юнакъ има своето предназначение въ главата си, а народниятъ комитетъ и Привременното Правителство ще да предварятъ всѣко зло и ще да награждаватъ всѣко добро. На нашето чело е написано: „Чиста свобода, или юнашка смъртъ!”

 

Решавайте се сега по-скоро да ни кажете „съ нази ли сте”, или „противъ насъ”, защото хиляди юнаци чакатъ отговора ви.

 

(?) 1871 год. мартъ 10

 

Надписъ на печата:

ПРИВРЕМЕННОТО ПРАВИТЕЛСТВО въ БЪЛГАРИЯ

ЛЕВЪ

I. ОТД. отъ Б. Р. Ц. К.

въ България

  

НАЧИНЪ НА КЛЕТВАТА  [*]

 

Новооглашениятъ ще се изправи предъ една маса, на която ще има сложено едно евангелие или единъ кръстъ, единъ ножъ и единь пищовъ, ще си тури лъвата рѫка на сърдцето, а дѣсната ще си вдигне нагоре и ще следва да дума следващитѣ думи

 

Заклевамъ се своеволно въ честьта си и въ отечеството си, предъ Бога и предъ честното събрание на съзаклятието, че отъ всичко, което ми се яви, нѣма да кажа и открия никому нѣщо, до смърть и до гробъ.

 

Заклевамъ се и обещавамъ, какво ще работя съ всичкитѣ си способности за освобождение на отечеството си България.

 

Заклевамъ се и обещавамъ, какво полагамъ за Светата тази щель животъ и имотъ.

 

Заклевамъ се и обещавамъ безусловна покорность на законитѣ и заповѣдитѣ на Съзаклятия Тайния Централенъ Български Комитетъ, съвършено мълчание и тайность на дѣлата.

 

А въ противенъ случай, ако бѫда предатель или престѫпникъ, съгдасявамъ се да блда прободенъ отъ орѫжието на това съзак- 

 

*. Тази клетва бѣше формална за всичкитѣ членове на тайното общество, на която тѣ се кълнѣха. Споредъ увѣрението на мнозина, тя е написана отъ рѫката на Левски. Наотоящиятъ екземпляръ принадлежи на частния комитетъ въ Турно-Мугурели, който ми се достави отъ г. Коцовъ въ Видинъ — З. С.

 

 

84 

лятие, което има длъжность да ме брани, а право — да ме сѫди.

 

Заклевамъ се,

 

Отъ Ц. Р. Б. К. въ България

За Ч. Р. Б. К.

Въ Т. Мугуреле, 1872 г.

 

Надписъ на печата:

ПРИВРЕМЕННОТО ПРАВИТЕЛСТВО ВЪ БЪЛГАРИЯ

ЛЕВЪ

I ОТД. отъ Б. Р. Ц. К.

Въ България

 

*  *  *

 

Левски се връща изново пакъ въ България и почва деятелна пропаганда. Сега той захваща работа вече не съ богатитѣ и ученитѣ, но съ простолюдието, съ хора еснафи и занаятчии, земледѣлци и пр., които едвамъ знаяли да си запишатъ името. Така напримѣръ въ Търново се съставилъ комитетъ [отъ Ив. X. Димитровъ — бакърджия, Хр. Караминковъ —халачинъ; въ Стара-Загора отъ К. Ганчевъ и Господинъ Михайловски — кундурджии; въ Русчукъ отъ Н. Обретеновъ, Р. Ивановъ, Т. Кърджиевъ [121] и пр. хора отъ долна рѫка; въ Пловдивъ отъ Матевски и Хр. Търневъ, първиятъ учитель, а вториятъ бакалинъ и т. н. Закипѣла бърза работа отъ дветѣ страни на Балкана. Съставили се комитети, избрали се председатели, секретари и касиери, наредили се тайни пощи и полиция, опредѣлила се изпълнителна власть, сипнали се пожертвувания, името на Дякона станало по-популярно отколкото на султана и на вселенския патриархъ. Най-голѣмата деятелность на Левски въ Северна България е Ловчанския окрѫгъ. Село Български изворъ е било главниягь пунктъ на неговитѣ действия; а въ Южна България — село Царцово, единъ часъ разстояние отъ градъ Пловдивъ на северозападна страна.

 

Най-много се трудилъ Левски за тия комитети така, щото да станатъ едно общо тѣло, да се съобщаватъ помежду си по лесенъ и удобенъ начинъ, за да могатъ въ дадения случай да се известяватъ по най-бързъ начинъ и да могатъ да окриватъ намиращия се въ опасность работникъ, билъ той апостолъ или другъ нѣкой работникъ. За тая цель Левски сполучилъ да привлѣче на своя страна много съдържатели на ханища по главнитѣ пѫтища, на нѣкои отъ тѣхъ давалъ капиталъ и ги поддържалъ въ всѣко отношение. Така

 

 

85

 

напримѣръ въ Ново село, на пѫтя между Търново и Севлиево, той подбуди отецъ Матея, неговъ помощникъ, да направи ново здание въ това село, ужъ ханъ, а въ сѫщность — свърталище на апостоли и тайни куриери. Фалшиви тескерета, паспорти и печатитѣ на всички градове въ България, за подпечатване на пѫтни тескерета, били въ разположението на Левски. Въ скоро време той можалъ да основе, до колкото ни е известно до сега, революционни комитети въ следующитѣ градове и села: Търново, Ловечъ, Русчукъ, Шуменъ, Разградъ, Плѣвенъ, Троянъ, Изворъ, Гложене, Орхание, Тетевенъ, Етрополе, Ссфия, Пловдивъ, Карлово, Сопотъ, Калоферъ, Аджаръ, Сливенъ, Стара-Загора, Хасково, Татаръ-Пазарджикъ, Батакъ, Перущица, Царцово, Конаре, Войнягово, Дѫбени, Панагюрище, Марзанъ, Карнофоля и пр. Въ нѣкои мѣста, като Русчукъ, Шуменъ, мисля и Хасково [*], той не е ходилъ лично, а изпращалъ своитѣ помощници, като Димитъръ Общи, Ангелъ Кънчевъ, Отецъ Матей Преображенски, [122] Сава Младеновъ [123] и други. Доколкото ни е известно, той е ходилъ при следующитѣ лица въ България: въ Ловечъ — при братя Луканови и др.; въ Търново — при Иванъ х. Димитровъ и Христо Ивановъ; въ Тетевенъ — у Марина; въ Лѣсковецъ — при Маринь Станчевъ [124]; въ Пловдивъ — най-напредъ при Докторъ Рашко и при Найденъ Геровъ, а после при Христо Търневъ, Матевски и др. Въ Пазарджикъ — при Г. Консуловъ, Ръженковъ и Червенъ Стояна; въ Батакъ — при Петъръ Горановъ; въ Перущица — при Петъръ Боневъ и Отецъ Филевъ; въ Карлово — у Ганю Маджарина и Недю Тачевъ; въ Царцово — при Иванъ Арабаджията и Божилъ Георгиезъ; въ Ръжево Конаре — при Кара Боню; въ Стара Загора — при Колю Ганчевъ; въ Троянъ — при нѣкого си Ганко (който му предаде орѫжието въ 1876 година); въ Бълг. Изворъ — при Димитъръ (на когото често вземаше тескерето) и пр.

 

Кореспонденцията между новосъставенитѣ комитети се водѣла съ шифровани букви и условни знакове и думи. Писмата се подписвали до най-продаденитѣ българи въ града, а човѣкъ, който ги е носѣлъ, знаелъ кому да ги даде. Така напримѣръ, въ Търново писмата сѫ се адресиррали до Стефанъ Карагьозовъ; въ Русчукъ — до Димитъръ Селвели и П. Златовъ; въ Стара Загора до Хаджи Господина, въ Сли-

 

 

*. Споредъ Стоянъ Заимовъ Левски въ Хасково се е срѣщалъ съ него и П. Беровски — вж. Стефанъ Каракостовъ „Василъ Левски въ споменитѣ на съвременницитѣ си”, София 1940 г. — Ст. К.

 

 

86

 

венъ — до Сарѫиванова и пр. Това се е правило отъ точке зрение на предпазливость, така щото, ако се случи да пропадне писмото, то като се прочиталъ неговия адресъ, правителството се е довѣрявало и на писмото и на човѣка, който го носи. Така сѫщо и градоветѣ сѫ носили други названия. Търново и тамошнитѣ работници се наричали — Асеновци, Старозагорчани — Атиловци; Русчукъ — братя Кубратови; Сливенъ — Славомиръ и пр.

 

Както виждате, въ Турция сѫществувало и друго едно правителство, освенъ султановото, наистина привременно. Съзаклятницитѣ, които се наричаха братя помежду си, и които се гордѣеха, че участвуватъ въ светото учреждение, много повече се боеха отъ изпълнителната власть на комитета, отколкото на правителството. Едно отдѣление, наречено тайна полиция, членоветѣ на която не бѣха известни никому, освенъ на председателя, наблюдаваше дѣлата и поведението на всѣки единъ работникъ отдѣлно [*].

 

Че комитетътъ не се е шегувалъ съ своитѣ недобросъвѣстни членове, азъ мога да окажа на нѣколко факти, ксито напълно потвърждаватъ нашитѣ думи. Нѣкой си Стоянъ Пеневъ, словослагатель при Любенъ Каравеловъ въ Букурещъ, докато се накани да предаде приятелитѣ на своя господарь въ турско, намѣрилъ се една нощь закланъ и обезобразенъ срѣдъ улицата въ Дишъ-Варошъ. Дяконъ Дионисий, сѫщо така предатель, биде убитъ съ пушка една нощь въ Орхание.

 

Надъ всичкитѣ работи на комитетитѣ наблюдаваше Левски; когато най сѫ се ненадѣвали, той е пристигалъ нощно време да ги ревизира. Ако се намиралъ въ Татаръ Пазарджикъ, когато се е научавалъ, че нѣкоя опасность заплашва Търновския комитетъ, той се намиралъ за два дни въ Търново, за да предвари злото. Ако работницитѣ се боятъ да предприематъ нѣкое трудно дѣло, той се решава самъ да извърши това, стига да не пострада работата. Карловския кабзамалинъ Ненко, отъ когото пищѣло цѣлото население, той самъ взелъ на себе си труда да го накаже. Два дена го чакалъ заедно съ Иванъ Арабаджията на Гьопценския мостъ, но не се случило да мине. Съ нѣколко още другари той наказва нѣкого си Хаджи Мустафа отъ с. Асакърово за това че тоя последниятъ, както и братъ му, страшно мѫчели българитѣ. Левски бѣше навсѣкѫде и никѫде. Цѣла върволица

 

 

*. За всичко това сѫществува комитетски уставъ, който азъ не намѣрихъ за нужно да публикувамъ, до причина на голѣмия му форматъ — З. С.

 

 

87

 

заптии; шпиони, бюлюкъ-башии вървѣли подире му, но въ всѣки случай той можалъ да избѣгне тѣхното преследване съ разни хитрости и решителни постѫпки. На колко шпиони, на бабаити и на всѣкакъвъ родъ правителствени агенти избѣгвалъ той изъ рѫцетѣ, когато тѣзи последнитѣ напълно вече тържествували, че обещаното възнаграждение отъ правителството е въ рѫцетѣ имъ.

 

Трѣбва да забележа и това, че турското правителство било обещало 500 лири на оногова, който може да убие Левски, а 1000 — ако го хване живъ. Разбира се, че тоя фактъ е мѫчно да се провѣри и потвърди, но заптиитѣ и чаушитѣ говорѣха открито за тази награда и ето защо така деятелно преследваха нашия херой. Само той и никой другъ можа да ходи изъ България цѣли петь години. Колкото вида костюми, турски и български, сѫ сѫществували на Балканския полуостровъ, той ги е видѣлъ на гърба си по време на своето пѫтуване въ България. Принуденъ е билъ още да си мѣнява и цвѣта на коситѣ.

 

Но не само Левски е билъ преследванъ. Много други лица, които знаели много повече за устройството на рая, отколкото на революционнитѣ комитети, бивали хващани и затваряни по за нѣколко дни, докато се направи нуждната справка. Иванъ Молловъ, прочутъ книжарь изъ България, който имаше съ Левски само това сходство, че притежавалъ руса коса и жълти мустаци, щомъ пристигналъ въ Заара, билъ хванатъ отъ множество заптии въ дукяна на Колю Ганчевъ и заведенъ въ конака. Него препознали за Левски.

 

Безбройни сѫ случаитѣ за борбата на Левски съ турскитѣ власти и предателства. Въ всѣко село, въ всѣки градъ, кѫдето е стѫпилъ неговиятъ кракъ, и днесъ се приказватъ анекдоти изъ живота му, какъ избѣгалъ, какво говорѣлъ, какъ шпионитѣ тичали като копои подире му и прочее.

 

Една вечерь въ Сопотъ, когато той билъ свикалъ тамошнитѣ патриоти на заседание, подушилъ работата единъ шпионинъ, който, като се възлагалъ на могѫществото на своитѣ приятели-турци, вмъкналъ се въ заседанието и седналъ наредъ съ другитѣ честни работници. Тия последнитѣ, които познавали съотечественика си отблизу и които на другия день щѣли да се гледатъ по улицата, смутили се и поискали да си излѣзатъ. Левски забелязалъ това и знаялъ коя е причината на безпокойството. Безъ никакви забележки, безъ употрѣблението на нѣкакви хитрости, той се прибли-

 

 

88

 

жилъ до шпионина и такава плесница му ударилъ, щото низката и продадена тварь започнала да трепери изъ стаята. Събранието се разпилѣло, Левски билъ принуденъ да вземе нея нощь нѣколко часа мѣсто, но и шпионинътъ не дръзналъ да се възползува отъ случая. Вижда се работата, че той билъ поразенъ отъ смѣлия херой. Обикновено има такива случаи, щото калнитѣ и низки твари противъ волята си сѫ принудени нѣкога да благоговѣятъ предъ смѣлитѣ и необикновени таланти, когато тия последнитѣ излѣзатъ напреде имъ въ всичкото свое величие.

 

Другъ единъ пѫтъ — въ Ловечъ, Левски отишелъ да иска пари отъ единъ богатъ българинъ, който се обещалъ на мѣстнитѣ работници, че само тогава ще пожертвува нѣщо и ще се запише работникъ, когато види съ очитѣ си бѫдещия български освободитель.

 

Левски не закъснѣлъ да му се представи.

 

Бѫдещиятъ работникъ билъ отъ оная категория хора, които желаятъ да се запознаятъ съ нѣкого или да се научатъ нѣщо само отъ просто любопитство. Когато дошло време да брои опредѣленото количество, то нему се не щѣло, и за това отложилъ за другия день. На уречения день Левски се явилъ пакъ при него въ кѫщата му; но жадниятъ за пари богаташъ прибѣгналъ до хитрости. Той поставилъ слугата си да пази на двора съ порѫчение — че като се яви такъвъ и такъвъ човѣкъ, да му каже, че нѣма никой и да не го пуска да влѣзе.

 

Левски върви напредъ и не иска да слуша, що му говори слугата. Тоя последниятъ, додето говорѣлъ най-напредъ както се следва, захваналъ да вика на високо: „Вънъ! и по-искалъ да се хвърли върху оногова, който билъ неприкосновенъ за цѣло едно царство.

 

Левски пламналъ, но не искалъ да повдигне шаеченото си палто, подъ което се криели револвера и кама. Глупавото момче, възползувано отъ неговото смущение, продължавало да вика още по-силно. Тогава Левски стисналъ дръжката на своята остра кама и забилъ острилото ѝ въ гърдитѣ на момчето, което рухнало на земята, прегънато на два ката. Хитриятъ господарь, който до това време гледалъ презъ прозореца, излѣзалъ на двора и изревалъ като заклана крава:

 

— Дръжте го!

 

Но Василъ Ивановъ станалъ вече невидимъ [125].

 

Това било по пладне. Заптийскитѣ касатури вече дрън-

 

 

89

 

кали по улицитѣ, съседитѣ се трупали окодо кѫщата, кѫдето се търкаляла въ кръвьта си издъхващата жертва. Всѣки пита за автора на престѫплението, никой го не чулъ и не видѣлъ.

 

Другъ единь пѫть Левски дошелъ въ Карлово съ конь, подъ седлото на който имало разни брошурки и броеве отъ в. „Свобода”, които той раздавалъ по приятели. Слѣзълъ въ кѫщата на Станю Славчевъ, [126] единъ отъ неговитѣ другари, който по това време билъ запрѣнъ въ конака за бунтовни работи, а кѫщата му била запечатана отъ правителството. На часа Левски избѣгалъ презъ махлата за Сопотския монастиръ, а коньтъ му билъ прибранъ отъ сродницитѣ му, които взели грижата.

 

Стотина още такива приключения е преживявалъ Левски, които за сега азъ не мога да поднеса на читателитѣ, но занапредъ се обещавамъ да ги събера съ най-малкитѣ имъ подробности.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

116. в. „Дунавъ” въ Русе редакторъ Стоилъ Поповъ отъ Карлово.

 

117. Историята на тази случка съ сетрето на Левски сме изложили въ книгата си „Василъ Левски въ споменитѣ на съвременницитѣ си”, с. 74—83, кѫдето сѫ дадени различни описания отъ съвременници.

 

118. Бюлюкъ-башии — тур. военачалници.

 

119. (с. 81). Писмото за пари, събирани отъ чорбаджиитѣ. За него вж. „Василъ Левски — писма, статии, пѣсни”, кѫдето има такива писма.

 

120. Мининъ — Кузма Миничъ Захариевъ Сихорукий. Мининъ — руски националенъ деецъ отъ смутното време. Подробности за неговата деятелность имаме отъ къмъ 1611 г. Въ борбата за народно обединение той казва: „Да се хвърлимъ въ помощь на московската държава, така да не жалимъ нищо, двороветѣ да продадемъ, женитѣ и децата да захвърлимъ, да бѫдемъ на чело тамъ при всѣки, който се хвърля за истинската правилна вѣра”.

 

121. Т. Кърджиевъ, членъ на Русенския комитегъ, следъ Освобождението русенскитѣ граждани издаватъ едно табло съ портретитѣ на членоветѣ на русенския комитетъ. Тамъ е и портретътъ на Кърджиева.

 

122. Отецъ Преображенски Миткалото, отъ Търновския революционенъ комитетъ — куриеръ на Левски. Въ „Кървава пѣсень” Пенчо Славейковъ е далъ неговия образъ подъ името попъ Матей. На 5 априлъ 1872 г. Левски пише до Сава Кършовски като казва: „Писмото съ 150 л[ири] т[урски] ми донесе о. М[атей].” („Писма, статии, пѣсни”, с. 89).

 

123. Сава Младеновъ, сподвижникъ на Левски, отъ Тетевенъ. За него Левски говори въ писмата си. Загиналъ въ борбата за освобождение, въ мѣсностьта „Козница”, кѫдето сега се намира и гробътъ му. Сава Младеновъ е патронъ на Тетевенската студентска корпорация.

 

124. Марянъ Станчевъ — Цензора отъ Лѣсковецъ, членъ на Лѣсковския комитетъ и участникъ въ революционнитѣ дви-

 

 

164

 

жения. Следъ Освобождението предава писмата си отъ Левски въ Народната библиотека. Починалъ презъ 1905 г.

 

125. Ето какъ Левски извършва това нападение, което С. С. Бобчевъ въ в. „Марица”, бр. 575, искаше да отрече: „... Презъ тия дни щѣхъ да се сдобия съ силата на орѫжието си, щѣхъ да посрещна доста риботи и твоитѣ борчове щѣхъ да платя и . . ., но времето ми не спомогна: съ още единъ другарь (Вуто отъ Видраре — Ст. К.), по пладне въ Ловечъ, въ срѣдъ града, преоблеченъ, тайно че презъ друга кѫща влизамъ у едного чорбаджия, комуто бѣха искали помощь за заточеницитѣ въ Диаръ Бекиръ, а това куче като не далъ ни пара, напсувалъ ги и ги укорилъ, че били разваляли спокойствието имъ — на шкембетата. Азъ искахъ да го (убия) и паритѣ му да задигна, но правихъ смѣтката си въ кѫщи, на пазарятъ не излѣзе така, а да видимъ каква — презъ деньтъ, по европейски часътъ 3, (бѣхме) скрити въ кѫщата му. Фамилята му бѣше отишла на Троянския манастиръ, а той съ калфата си само, 24 годишенъ момъкъ, споредъ както изпитахъ, отъ дюкяна си дохождалъ (в)сѣки пѫть предъ момчето единъ и половина часъ, то не бѣше така предъ Св. Богородица, въ пон(е)дѣлникъ по 3 часа европейски, дохажда калфата му, отваря портата, която бѣше заккючена отъ вънь и влиза, по преди да до(й)де, (азъ) бѣхъ изчупилъ врати, сандъци и не намѣрихъ повече, освенъ 1400 гроша) тур(ски), (в)се бешлици, така бѣхъ приготвенъ вѫтре, ако до(йдеше) той (по)-напредъ нѣмаше да става никакъвъ шумъ, а то доде (то) нададе викъ; „Тичайте хора”. На която страна бѣхъ въ двора, до като пристигна то (в)се вика и се бори съ другаря ми — пристигнахъ, ръгнахъ го съ камата си на смърть, та дано сбъркаше народътъ посоката ни на гласа, който бѣше напълнилъ улицата — (то обаче) не умря изведнажъ, захвана да вика повече, което не можеше да се укрие вече — ръгнахъ го още веднажъ за да се не мѫчи и да не може да каже какви сѫ били (нападателитѣ). Жалко за невинното момче, но ако не бѣше така, инакъ бѣше оцапано на много страни: докато постигнемъ цѣльта си ще отидатъ и невинни хорица доста. Като отворихъ портата, то свѣтъ бѣше като панаиръ. Съ излизането ни изведнажъ вдигамъ кървавия си ножъ и съ нѣколко турски речи впущамъ се връзъ народа, отвориха ни пѫть и следъ насъ, ето ти и полицията, изгледа ни па това си бѣше. На другия день търсения, запирания, кого (г)де срещнатъ. (М)омчето не казал(о), че ги видѣло хайдутитѣ. Доста топордия, запираха и отъ членоветѣ ни които бѣха комшии на оногова човѣка: едни отъ българитѣ казватъ: „Турци бѣха”, а други — „турци и българи”, а турцитѣ: „Българи сѫ, ето и куршумътъ (г)дето падналъ отъ тѣхъ, въ нашитѣ турци нѣма такива пушки”, съ (други) думи още, че „това е

 

 

165

 

комитетска работа и ний трѣб(в)а да търсимъ по (в)сичкитѣ кѫщя на българитѣ”, па нищо (не направиха). (25 августъ 1872 г.) (Вж. Стефанъ Каракостовъ, Левски и Общи, с. 39—46).

 

126. Станю Славчевъ — Табанлиятъ, отъ Карлово, наистина е билъ предаденъ, но благодарение на Неда Цвѣткова една смѣла българка архивата на Левски е била спасена. Следъ освобождението Неда Цвѣткова е разказала тази случка. За нея вж. „Василъ Левски въ споменитѣ на съвременницитѣ си”, с. 96—102. Вж. тукъ с. 105.