Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му

Захари Стояновъ

 

12. АНГЕЛЪ КЪНЧЕВЪ

 

 

Въ началото на 1872 година той не бѣше вече самъ. Освенъ стария му другарь Димитъръ Общи (македонецъ), той прибра за другарь и А. Кънчевъ, човѣкъ съ систематично образование [*], нѣщо, което е рѣдкость въ въстанническитѣ движения. А. Кънчева Левски щѣше да остави на свое мѣсто, а той мислѣше да се оттегли за опредѣлено време въ Ромъния, защото ставаше вече явенъ навсѣкѫде. Той продължаваше да ходи още, за да запознае Кънчева съ работата и хората. Тържество бѣше за Левски, когато той тръгна изъ България, придруженъ отъ двама-трима апостоли, които слушаха и питаха него. Гордость бѣше за Левски да отговаря, когато го запитваха на новия му другарь, че той е свършилъ военно училище преди една година. Освенъ това, А. Кънчевъ бѣше до такава степень представителенъ момъкъ, щото и въ днешно време той можеше да произведе впечатление въ всѣко село и градъ.

 

Въ Царцово Левски се явява единъ день придруженъ отъ двамата си адютанти, всички на коне. Левски говорилъ на смѣхъ, че единиятъ му е хазнатарь, а другиятъ — секретарь. Сега неговата шега повече минувала на Кънчева, когото най-подигравалъ и му се присмивалъ на ученитѣ теории и доктрини, отъ които, разбира се, Кънчевъ не е билъ още освободенъ.

 

— Я погледни, нѣма ли решението на този въпросъ да е писано въ нѣкоя отъ твоитѣ книги или военни карти, — говорилъ той на А. Кънчевъ, като разисквали нѣкоя работа, защото тоя последниятъ обичалъ да гледа много карти и различни описания на Турция.

 

Той посетилъ и Пловдивъ съ своитѣ другари, които представилъ на тамошнитѣ работници Хр. Търневъ, А. Ботоловъ, Матевски [130] и пр. въ Търневия ханъ на Кършияка. Къмъ Д. Общи Левски не хранѣше твърди взаимни чувства

 

 

*. Училъ се въ Русчукъ, Табуръ-Чехия, Болградъ и Бѣлградъ. Въ последния градъ той бѣше свършилъ военно училище въ чинъ офицеръ.

 

 

100

 

и довѣрие. Много пѫти той е искалъ да го накаже, но, при нѣмането на по-решителни хора, които да заематъ мѣстото, отлагалъ е своето намѣрение. Когато на Общия се паднало жребието да убие орханийския дяконъ Дионисий [131], той се маялъ и отлагалъ изпълнението на това решение нѣколко месеци, като не се решавалъ да пристъпи къмъ дѣлото. Левски бѣше принуденъ нѣколко пѫти да го уведомява, че, ако той не изпълни решението, ще бѫде наказанъ съ смърть [132].

 

На едно мѣсто въ гората, гдето Хр. Ивановъ отишелъ да търси Общи съ нѣколко още момчета съвсемъ за друга цель, когато тоя последниятъ видѣлъ, че се изправили напреде му толкова въорѫжени хора все отъ тайната полиция, затрепералъ на мѣстото си, като мислилъ, че тѣ сѫ проводени да го накажатъ. Това бѣше преди убийството на орханийския дяконъ.

 

Левски не можеше да се помири съ това просто обстоятелство, че когато Общиятъ изгърмѣлъ да удари дякона, не можалъ да се качи отъ единъ пѫть на коня си отъ страхъ, за което се разчуло по всички комитети.

 

— Това е срамъ и унижение за мене, — казвалъ той.

 

Че Левски е ималъ право да подозира Общи въ безхарактерность, това се доказва най-добре, като ще види читательтъ по-нататъкъ. Когато А. Кънчевъ тръгна да ходи съ Левски, по това именно време уставътъ на Българския Революционенъ комитетъ бѣше съставенъ, и двамата апостоли го носѣха отъ градъ за градъ, за да го показватъ на комитетитѣ на одобрение и потвърждение. Този фактъ е достатъченъ да потвърди — до колко българскитѣ патриоти сѫ ценѣли народната воля, до колко тѣ сѫ задържали право за себе си, на което никой нѣмаше да имъ попрѣчи. Та и така трѣбваше да бѫде. Тамъ, дето нѣма изедничество, тирания, дребнавъ интересъ, пусто доктринерство и богопомазана рѫка, никой се не бои отъ народната воля и широката сво-бода. Народитѣ не сѫ звѣрове, на които, като имъ отслабишъ юздитѣ, да хапятъ...

 

Съ Левски ходѣлъ на често и Сава Младеновъ изъ Тетевенъ, който познавалъ и военното обучение. И до день днешенъ въ кѫщата на бай Ивана Арабаджията личатъ дърветата на тавана разрѣзани и окълцани отъ върховетѣ на ножоветѣ, когато Левски и Младеновъ правѣли упражнения съ сабли и ножове.

 

Най-после, азъ съмъ длъженъ да кажа, че Левски не бѣше само революционеръ, апостолъ и бунтовникъ. Той е

 

 

101

 

училъ селянитѣ презъ течение на цѣлата своя деятелность на много полезни нѣща: да си отварятъ училища, да изпращатъ децата си въ тѣхъ, какъ да живѣятъ и пр.

 

Твърде на често, презъ два-три месеца [*], Левски е отива лъ въ Букурещъ да се срѣща съ Любенъ Каравелова и да участвува въ събранията, на които присѫтствували много делегати отъ България, изпратени отъ тайнитѣ комитети. Тия събрания ставаха въ кѫщата на Каравелова и на Д. Ценовича.

 

Каравеловъ обичалъ твърде много Левски. За него Левски е билъ идеалъ. Както е известно, Каравеловъ не е излизалъ отъ своето писалище по цѣли шесть месеци, нито пъкъ се е обличалъ за предъ хора. Но когато пристигналъ Левски, той е посещавалъ за неговъ хатъръ и Чешмеджиево, и булеварда, и други публични мѣста. Единъ пѫтъ е ходилъ и до Гюргево да го изпрати, придруженъ и отъ други още приятели. Много сведения изъ България, които се помѣстваха въ „Свобода” и „Независимость”, [133] се дължатъ на Левски. Винаги той носѣше съ себе си по нѣколко екземпляри отъ този вестникъ, както и други Каравелови съчинения, които раздаваше на отсамнитѣ братя съзаклетници. Левски носѣше и отрова при себе си въ видъ на петелка. Отъ дѣсната страна на дрехата си той винаги носѣше голѣма доза отрова, за да може да я глътне, когато се види въ опасно положение [134].

 

Знакътъ по който се разпознаваха работницитѣ и който Левски бѣ далъ на всички, бѣше: А. Т. С. К., което значи: азъ и ти сме отъ единъ комитетъ.

 

 

*. При Каравеловъ Левски е ходѣлъ следъ 1870 само веднажъ — презъ мартъ и априлъ на 1872 г. — Ст. К.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

130. Матевски — За него Захари Стояновъ въ първия томъ на своитѣ „Записки по Българскитѣ възстания”, (второ издание), София, 1894, пише: „Матевски, тоя сѫщий Матевски, другарьтъ на Левски, организаторътъ на „Гимнастическитѣ дружества”, комуто се дължи сѫществуванието на Южна-България, бѣхме свидетели, като са погреба. Двама души съ дискосъ въ рѫцетѣ, ходѣха отъ дюгенъ на дюгенъ да събиратъ по петаче и две за неговото погребение” (с. 15).

 

131. Дяконъ Дионисий — изглежда, че става дума за Дяконъ Паисий, за когото Левски писа на Димитъръ Общи: „Научавамъ се отъ вѣрни наши хора, че дяконъ Паисий ми е мѫтѣлъ водата. . . псувалъ тѣзи, които проповѣдвали бунта т. е. насъ” (с. 91. „Писма, статии, пѣсни”). Паисий е билъ убитъ отъ Дим. Общи (вж. Д. Т. Страшимировъ, В. Левски, т. I, с. 122, 347 и 358. Вж. сѫщо Марко Иванъ Марковски, „Спомени и очерки изъ българскитѣ революционни движения”.

 

 

166

 

132. Вж. 131. Даннитѣ говорятъ повече за едно престараване на Общи.

 

133.Независимость” — Следъ обира на Общи, Каравеловъ спира в. „Свобода” (1869—72) и започва в. „Независимость” който излиза до 1874 г.

 

134. Този фактъ е повече идализация.