Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му

Захари Стояновъ

 

13. ПРЕДАТЕЛСТВО

 

 

Мисъльта на Левски да се оттегли за нѣколко време въ свята Ромъния не можа да се осѫществи. Скоро той бѣ разочарованъ отъ редъ горчиви събития, които дойдоха едно подиръ друго да развълнуватъ още повече неговата душа. Годината 1872 бѣше най-злощастна както за Левски, така и за българския комитетъ. На 2 мартъ [135] въ 9 часа по турски, Ангелъ Кънчевъ разби черепа си на Русчушката скеля, когато се впуснали да го хващатъ, а той не поиска да се предаде, понеже бѣше давалъ клетва. Освенъ че Левски загубваше въ неговото лице единъ отъ добритѣ свои помощници, отъ друга страна турското правителство потрепера, нагледно констатира то факта отъ постѫпката на Кънчева и отъ намѣрената въ него кореспонденция: че въ България се е съживила опасната комита, която, споредъ увѣрението на вѣрнитѣ чорбаджии, била загинала ужъ окончателно на Бузлудженскитѣ върхове въ 1868 година. Полето за действие на цариградскитѣ шпиони, които имаха за центрове Букурещъ и Бѣлградъ, сега тѣ премѣстиха вече своя щабъ около София и Русчукъ. Левски бѣ тѣхниятъ идеалъ.

 

Сѫщото лѣто, презъ месецъ августъ, Левски се изгуби отъ Северна България за дълго време. Споредъ Христа Ивановъ той се маелъ най-много въ Сливенъ, дето билъ отишелъ да настанява за апостолъ Атанасъ Узуновъ. Презъ месецъ октомврий, по подбуждането на Димитъръ Общия, комитетитѣ въ Тетевенъ и Орхание удариха турската поща, съ цель да взематъ паритѣ, които тя носѣше. Турското правителство се наостри още повече. Освенъ въ поменатитѣ села, въ много други градове станаха претърсвания и запирания на младежитѣ, припознати за патриоти, а това показваше, че турското правителство не действуваше на вѣтъръ. Скоро после това падна въ рѫцетѣ имъ и самъ Димитъръ Общи.

 

Следующето писмо, изпратено отъ Търновския до Русчушкия комитетъ, ясно опредѣля тогавашното положение на комитетскитѣ работи:

Господине Петъръ Златевъ!

въ Русе.

 

Тоя часъ приехъ известие, че отъ братята паднали нѣкои и други въ неприятелски рѫце. Вземете нужднитѣ мѣрки зи всѣки случай. Писма и други работи прегледайте и кѫсайте, защото излѣзли нѣколко момчета слаби въ приказкитѣ си (истиндацитѣ). Прекѫсайте сношенията привременно, докато известиме за всичко, съ една речь, нищо недейте праща, дордето не ви разяснимъ работата — Ако сте пратили нѣщо наскоро, то побързайте да ни явите, но дано не сте. Много отъ момчетата сѫ хванати и, споредъ слухове, и самъ Общиятъ е падналъ въ рѫце.

 

Търново, 30 октомврий, 1872 год.

 

Безъ повече, за сега ви поздравявамъ

Ст. Карагьозовъ [*]”.

 

При всичко това обаче, комитетитѣ въ България не забравили да се погрижатъ за нашия герой, предъ когото вече зѣела пропастьта. Най-много тѣ се безпокоели, защото никой отъ Търново и Ловечъ не го знаели кѫде се именно намира и въ какво е положение. Нѣколко тайни куриери потеглили отъ Търново за разни страни нарочно него да търсятъ. Отче Матей Преображенски напълнилъ своитѣ калугерски дисаги съ „Приказкитѣ” (негово съчинение) и потеглилъ за Тракия, а Христо Караминкозъ отишелъ за Ловечъ. Комитетитѣ, освенъ че го търсѣли отъ точка зрение на предпазливость, да му кажатъ да се крие, или пъкъ да го поканятъ да се върне къмъ Дунава — неизбѣжно нуждно било да го намѣрятъ и за това, защото две писма се вече получили отъ Любенъ Каравеловъ изъ Букурещъ, който, предвидъ на софийското приключение, пишелъ на Левски да издигне знамето на революцията.

 

Едно отъ тия писма, което се е запазило въ оригиналъ. у Никола Обретеновъ, ето що гласи:

Брате Василе!

 

По-преди ви писахме и подканяхме на повдигъ, но нѣкакъ си опипомъ.

 

Сега ви обаждаме, че обстоятелствата извикватъ безъ друго куражъ въ нашата страна и подигане на революцията

 

*. Петъръ Златевъ е Никола Обретеновъ, а Стефанъ Карагьозовъ — Иванчо Хаджи Димитровъ. — З. С.

 

 

104

Причинитѣ, които и ти можешъ да познавашъ, не щеме да ти разказваме, а обаждаме ти само, че трѣбва да вървишъ на бой, безъ да губишъ ни минута. На всичкитѣ тѫдявашни юнаци се писа, които ще да заминатъ насреща. Надѣвайте се за помощь и отъ С. и Ч. (Сърбия и Черна-гора).

 

Букурещъ, 9 ноемврий 1872 година.

 

(под.) Кара-Мустава Бучукоглу (Каравеловъ)”

 

Куриеритѣ пристигнали единъ по единъ въ Търново съ противоречащи известия за Левски, когото лично не можали да видятъ. Христо Караминковъ узналъ въ Лоwечъ много странни сведения за неговото пребиваване въ този градъ. Едни говорили (разбира се отъ съзаклетницитѣ), че виждали Левски да ходи съ мотика на гръбъ по лозята и да хвърля писма предъ портитѣ на работницитѣ, да му дадатъ комитетскитѣ тефтери и писма, защото се боялъ вече отъ pредателство; други пъкъ говорили съвсемъ противното [136].

 

Отче Матей, следъ дълги скитания изъ Тракия по сливенско и заарско, стѫпилъ въ диритѣ на Левски въ Стара-Загора, но, докато успѣе да се срещне съ него, той заминалъ за Пловдивъ, на кѫдето и отишелъ да го гони.

 

Въ едно писмо изъ Търново до Русчукъ, съ дата 25 ноемврий (1872), писмо отъ Иванъ Хаджи Димитровъ, се говори така:

 

„Нѣмаме още точни сведения за приключението (софийското). Тия дни очакваме да дойде главниятъ книжарь (Левски), когото намѣрили въ Заара. Като се споразумѣемъ съ него, ще ви пиша...”

 

Чакъ къмъ Перущица отче Матей Преображенски намѣрилъ нашия герой. Говорилъ му той на дълго и на широко за работитѣ въ софийско, разказвалъ му, че Общи предава вече, убеждавалъ го да се върне въ България и да бѣта въ Ромъния, но всичко напразно. Левски билъ смутенъ. Едно му се искало да отиде до Ловечъ, за да спре предателството, а отъ друга страна кроелъ планове за да организира една дружина отъ тракийски съзаклетници, за да заварди софийския пѫть около Пазарджикъ и да освободи осѫденитѣ затворници, когато ги каратъ за Цариградъ.

 

На отче Матей той далъ препоръчително писмо до едно лице въ Карлово, тамъ да го чака нѣколко дни, отъ д то заедно ужъ щѣли да пѫтуватъ за Търново. Чакалъ Матей въ Карлово день, чакалъ два и три, но Левски не се явява никакъвъ, дордето най-после полицията и хората въ Карлово захванали да се заглеждатъ по-внимателно въ ка-

 

 

105

 

лугерското му расо. Трѣбва да ви кажа и това, че отецъ Матей бѣше отъ ония оригинални хора, които правѣха впечатление не само въ Карлово, но и въ многолюдния Лондонъ би повлѣкли подиръ себе си, ако не другиго, то поне уличнитѣ деца. Неговитѣ габровски калеври, окърпени отгоре и отдолу съ разни околчести ями, скъсаното му расо, по раменетѣ на което се намираше каль и презъ Петровитѣ сухи пости, най-вече охлузената му калугерска капа, която отъ черна — бѣ станала като жълтъ мешинъ, не го препорѫчваха за чистъ човѣкъ. Драгоценна рѣдкость бѣ отче Матей, и мене ми е жаль, че мѣстото не ми позволява да дамъ тукъ нѣколко епизоди отъ бурния му животъ. Нему би позавидѣли и най-отчаянитѣ руски нихилисти, при всичко, че той не бѣ ходилъ по-далечъ отъ Преобреженския манастиръ, гдето бѣше приелъ своето подстригване. Въ тъмни нощи той се е катерилъ по стръмния търновски дервентъ, за да лепи остри сатири по стенитѣ на сѫщия този манастиръ, въ които осмиваше немилостиво своитѣ во Христе братия.

 

И така, отче Матей билъ принуденъ да тръгне за Търново, а Левски, намѣсто за Карлово, се отправилъ за Татаръ Пазарджикъ. Колко тукъ се е маялъ, съ кого се е срѣщалъ и какво е действувалъ намъ е положително неизвестно. Около срѣдата на месецъ декемврий той се наготвилъ да тръгне, викалъ при себе си стариятъ си вѣренъ Другарь бай Иванъ Арабаджията, за да му даде нѣкои наставления — какъ да постѫпи въ негово отсѫтствие, ако би да се откриятъ работитѣ и въ Тракия. За другарь презъ планината той е взелъ Никола Рѫженкова отъ Татаръ Пазарджикъ, който по собствено желание искалъ да отиде, понеже ималъ гръдна болесть и, като се чувствувалъ, че наскоро ще умре, казалъ, че предпочита да стане това умиране поне на вѫжето.

 

Иванъ Арабаджията оставилъ въ селото му, защото по това време билъ хванатъ въ Карлово нѣкой си Станю [*], за когото имало опасность да не направи нѣкое предателство. Въ такъвъ случай, споредъ бай Иванъ, щѣлъ да пострада и самиятъ Левски.

 

Твърде трогателна станала раздѣлата между Левски и неговитѣ другари, нѣщо, което тия последнитѣ не били виждали другъ пѫть отъ негова страна. Той билъ много нажаленъ, и едва не покапали сълзи отъ очитѣ му, като да е

 

 

*. Това предателство е действителна слушка. За него вж. Стефанъ Каракостовъ, Василъ Левски въ споменитѣ на съвременницитѣ си, стр 91—102. — Ред.

 

 

106

 

знаелъ, че това била последна раздѣла, че нѣма той да види вече своята мила Тракия, нейнитѣ равни полета, хубавата? Срѣдна гора и бистрата Стрѣма, която го свързвала съ толкова велики възпоминания!...

 

— Сбогомъ, до сега бѣхме въ рая, а отъ тукъ нататъкъ ще отидемъ въ ада, — казалъ той и въздъхналъ, когато потеглили вече конетѣ.

 

Подъ думата рай той разбиралъ Тракия, а адътъ — Северна България [*], отъ която се страхувалъ.

 

Двамата наши пѫтници пристигнали до въ Троянъ благополучно. Тукъ Левски си оставилъ иглената пушка и саблята. [**] Щомъ пристигналъ въ Ловечъ нощно време, най-напредъ се срещналъ съ Николча Сирковъ, единъ отъ съзаклетницитѣ, когото разпиталъ подробно за всичко станало въ негово отсѫтствие въ разстояние на четири месеци.

 

Въ това време въ Ловечъ сѫ се били извършили доволно важни събития, които въ всѣки случай трѣбвало да иматъ лоши сетнини. На всички патриоти въ града кѫщитѣ били бастисани и претърсени отъ правителството, нѣколко души имало вече затворени, между които билъ и Маринъ п. Лукановъ; ония, които не сѫ били още побутнати, отъ минута на минута очаквали да ги нападнатъ, защото Общиятъ следвалъ вече да издава въ София.

 

Преди да пристигне Левски въ Ловечъ, още станало и следующето произшествие. Председательтъ на революционния комитетъ бѣше по това време попъ Кръстю [140] отъ Ловечъ, на когото комитетътъ, отъ признателность, бѣше му подпомогналъ да си направи една кѫща. Той бѣше лице твърде

 

 

*. Понятието на нашия герой въ отношение на дветѣ Българии има неопровержимо правдоподобие. Въ продължение на нашитѣ въстанически движения азъ не зная въ Тракия да е станало нѣкакво предателство, съ изключение на Ненко Балдевчанина [137]. Не е така, обаче, и въ Северна България. Освенъ Левски, Северна България е издала още: А. Кънчевъ, Общи, Г. С. Раковски, Воловъ, Бенковски, Икономовъ, Каблишковъ, Н. Славковъ, Заимовъ, Обретеновъ, Г. Апостоловъ [138], — всичкитѣ апостоли. Не говоря за други, по-стари предателства, не споменувамъ имената на други братя: само въ троянско сѫ предадени (отъ българитѣ) около 30 души. Но за всичко това — на друго мѣсто.

 

**. Въ 1876 година видѣхъ съ очитѣ си това орѫжие въ ловчанския конакъ, което бѣше предалъ, следъ четири години, нѣкой си Ганко, не че му го искалъ нѣкой, но отъ вѣрноподанически чувства. Както пушката, така и саблята сѫ кавалерийски. [139]

 

 

107

 

много предадено на комитетскитѣ работи. Между другитѣ лица, които бѣше предалъ Общиятъ въ София, разбира се, че първо мѣсто трѣбваше да държи попъ Кръстю, като председатель на най-голѣмия комитетъ. Вижда се работата, че Общиятъ не е поменувалъ името „попъ Кръстю” [141], защото, като се приело известие отъ София да го хванатъ, уловили най-напредъ попъ Лукана, когото изпратили въ София предъ изпитателната комисия.

 

— Не е тоя попъ, — казалъ Общи, като му представили попъ Лукана. — Оня е по-младъ и дребенъ.

 

Тогава хванали попъ Кръстя. Но чудно: после нѣколко часа той билъ пуснатъ на свобода; а това турско благоволение трѣбваше да отвори очитѣ на всички работници, и най много на нашия герой.

 

— И самата природа да въстане противъ мене, то пакъ не може да ме задържи да не се срещна съ него, — викалъ Левски вънъ отъ себе си, когато го увещавали приятелитѣ въ дома на Величка п. Луканова [142] — да се не среща съ попъ Кръстя, защото е опасенъ. Не е сега време.

 

— Азъ искамъ да го видя, желая да знамъ какво той ще ми се оправдава, какъ ще ме погледне въ очитѣ... Той е отговоренъ и предъ мене, и предъ васъ, и предъ цѣлия български народъ...

 

Никой и нищо не било въ състояние да надвие на разярения Левски. Той се сърдѣлъ на всички, викалъ, скачалъ, цѣлия свѣтъ искалъ да разруши, само и само да спаси своето свето дѣло, за което билъ работилъ толкова години. А за себе си нищо не говорѣлъ, никакви предпазливи мѣрки не искалъ да вземе, при всичкитѣ съвети и убеждавания на приятелитѣ. Най-много той искалъ да се срещне съ попъ Кръстя, да вземе отъ него тефтеритѣ, копията на писмата и крупнитѣ суми пари, които били повѣрени на неговитѣ рѫце.

 

— Азъ не искамъ да се зачерня предъ лицето на българския народъ, да ме обвинява потомството — говорѣлъ той.

 

На 24 декемврий Левски написалъ дълго писмо на попъ Кръстя, съ което му опредѣлилъ въ сѫщото време и мѣсто, кѫдето трѣбвало да се срещнатъ лично.

 

Тукъ съмъ длъженъ да дамъ нѣколко разяснения за въ полза на читателитѣ, за да можатъ да вникнатъ по-добре. въ приготвеното вече гнусно предателство.

 

Когато турското правителство освободило попъ Кръстя, следъ нѣколко часа, никой освенъ него не е присѫтствувалъ предъ каймакама, та за това мѫчно е да се узнае какви именно условия сѫ се извършили между предателя и пра-

 

 

108

 

вителствения човѣкъ. Две главни причини сѫ подбудили най-много светиня му да вземе образа на Юда. Първата осезателна причина е била, че за да отхвърли той вѫжето отъ врата си, което щѣше да му се падне, като председатель на комитета, то естествено бѣше, че това вѫже той трѣбваше да го метне другиму. А това последното лице не можеше да бѫде друго никое, освенъ нашия херой. Дали той е наумилъ най-напредъ турската власть за това, или пъкъ турцитѣ отъ само себе си сѫ му предложили да предаде Левски, за мене е тайно. И двата случаи сѫ възможни. Обаче, споредъ увѣренията на мнозина, въ това число и Христо Цоневъ, другарь на Левски чакъ до София, преди да се освободи попъ Кръстю, между ловчанския каймакамъ и софийската изпитателна комисия сѫ се размѣнили нѣколко депеши, и най-после правителството дало на попъ Кръстя тържествено обещание, че ако той извърши сполучливо своя подвигъ, не само че ще бѫде освободенъ, но трѣбва да се надѣва на награда. Правителството почнало да туря въ действие своето обещание, като освободило още на минутата попъ Кръстя. Сега тоя последниятъ трѣбвало да изпълни своето обещание и пастирската си длъжность. Писмото на Левски, което той получилъ нѣколко дни следъ освобождението си, било вече първа крачка. Втората причина, която подействувала на отецъ Кръстя да стѫпи на Христовото тѣло е била златниятъ телецъ. Както казахъ, у него имало дебели комитетски суми, които нему щѣли да останатъ следъ предаването на Левски.

 

Писмото на Левски до предателя, въ което той означавалъ мѣстото за срещане, най-напредъ било прочетено отъ ловчанския каймакамъ. И се засмѣли тогава всички конашки пиявици — отъ каймакама до чибукчията. Юзбашии, мелиязими, чауши, онбашии и прости нефери били въ необикновено движение. Кроене на планове и разни стратегии въ по-горнитѣ крѫгове, шушукане въ заптие-одаларѫ, пълнене на пушки и пищови съ прѣсенъ барутъ, даване низки темена изъ конашкия дворъ, което показвало готовность и самопожертвувание, викане ту тоя, ту оня бабаитинъ, които имали вече каква-годе известность, дрънкане на касатуритѣ по конашкитѣ стълби, — съ една речь, приготовлявалъ се вече дързостенъ походъ, който се забелязвалъ и отъ гражданитѣ. Но никой не знаялъ истинската негова цель отъ страна на българското население, освенъ отче попъ Кръстю, който въ това време стоялъ въ една отъ конашкитѣ стаи, колѣно до колѣно съ ухиления каймакамъ.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

135. За самоубийството на Ангелъ Кънчевъ — Левски пише: „Научили сте се чрезъ вестника за Ангелъ Кънчевъ, че се убилъ въ Русчукъ. . . Остави името си безсмъртно. За честнитѣ хора е такава смърть”. („Писма, статии, пѣсни”, с. 87).

 

136. Това твърди въ споменитѣ и Величка Луканова, по мѫжъ Хашнова, сестра на М. п. Лукановъ. — вж. „Василъ Левски въ споменитѣ на съвременницитѣ си”, с. 216: „Величка; по баща попъ Луканова, а по мѫжъ Хашнова, разказва, че следъ освобождението на попъ Кръстя отъ затвора на 18 ноемврий 1872 г., получила на три пѫти последователно, писма, хвърляни нощно време въ двора ѝ, на неинъ адресъ съ подписъ на Левски, съ съдържание да занесе кореспонденцията му на нейното лозе, и че той, Левски, ще се яви да я вземе. Обаче тя подозирала, че въ тия писма се крие предателство, защото познала почерка на попъ Кръстя. („Изъ споменитѣ на Д. Пъшковъ”).

 

137. Ненко Балдевченина — делегатъ въ Великото народно събрание въ Оборище — родомъ отъ с. Балдьово. Ненко Балдевченинътъ е издалъ заседанието въ Оборище и решението, че въстанието ще се вдигне на 11 май 1876 г., но поради предателството му, избухнало на 20 априлъ т. г. За него Захари Стояновъ пише: „Въ рапорта на турската комисия е казано, че лицето, което е направило предателството, е нѣкой си Tetko, което, по всѣка вѣроятность е Ненко, но побъркано въ преводитѣ”.

 

138. Георги Апостоловъ (1853—1876) отъ Стара-Загора секретарь на Ботйовата чета. Високоинтелегентенъ революционеръ, участникъ въ Старозагорското въстание (1875), а на следната година, четникъ при Ботйова. За него вж. Константинъ Апостоловъ, „Георги Апостоловъ, чърти изъ живота и революционната му дейность”, Стара-Загора, 1929. Въ свои бѫдещи проучвания за Георги Апостоловъ ще изнесемъ нови сведения за живота на този голѣмъ революционеръ.

 

139. По този въпросъ Д. Т. Страшимировъ изнася нѣколко писма въ книгата си „В. Левски, т. I, Извори”, София, 1929, 691. Тамъ се говори за пушката на Левски.

 

 

167

 

140. Попъ Кръстю Недѣлковъ, касиерътъ на Ловченския революционенъ комитетъ. Какъ той извършва предателството се вижда отъ материалитѣ изнесени въ книгата „Василъ Левски въ споменитѣ на съвременницитѣ си”, отдѣлътъ „Предателство”, с. 199—238.

 

141. Димитъръ Общи е познавалъ попъ Кръстя, но само като свещеникъ, а не по име. И понеже попъ Кръстю е билъ доносчикъ предъ турската полиция, арестували бащата на Маринъ п. Лукановъ — тогава Общи казалъ, че не този е членъ на комитета, а младиятъ попъ — т. е. Кръстю Недѣлковъ. Последниятъ билъ задържанъ само за единъ день и освободенъ.

 

142. Величка п. Луканова, вж. 115 и 136. Въ първото издание на биографията на Левски тя писана като мѫжъ.