Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му

Захари Стояновъ

 

14. ВЪ КАКРИНСКОТО ХАНЧЕ

 

 

Било тържественъ день за християнския свѣтъ — 26 декемврий 1872 година, втория день отъ Свѣтло Рождество Христово. Всичкото българско население на градъ Ловечъ, съ изключение на нѣколко души компрометирани съзаклетници, празднувало господнитѣ праздници, яло и пило до насищане. Чаршията, на която по-голѣмата часть принадлежи на еснафлии българи, била затворена. Тукъ-тамъ по улицитѣ се виждали най-много малки деца коладници които се преследвали отъ немирнитѣ турчета и се мѫчели да ги нападнатъ, за да имъ ограбятъ едно-друго, което имъ било подарено отъ българскитѣ кѫщи. Нарѣдко се срѣщали възрастни хора изъ града. Българитѣ отговявали около храненитѣ шопари съ бъклица въ рѫка, а правовѣрнитѣ мюсюлмани надували своитѣ дълги чибуци изъ миризливитѣ кафенета и берберници. И тѣ празднували заедно съ християнитѣ волею и неволею, защото ги е било гнѣвъ да се разтакатъ нагоре и надолу по улицитѣ и да миришатъ пърленето на свинетѣ. Тѣ били мрачни и наежени, като презъ рамазана. Който българинъ имъ се попаднѣлъ предъ очитѣ, ако билъ отъ сиромашката класа, псували го на вѣра и кръстъ, а богатитѣ не поздравявали и шепнѣли нѣщо на нисъкъ гласъ, дорде ги отминатъ.

 

Мразъ и сухъ коледенъ студъ, отъ друга страна, принуждавали ловчанското население да пази повечето топлитѣ стаи и задушнитѣ кафенета, отколкото да се наслаждава на замръзналия Осъмъ и на топлитѣ води на Башбунара. Жива душа не се подавала вънъ отъ линията на града съ изключение на нѣколко гладни ловджии, които излизали отъ града, прегънати на два ката и придружени отъ своитѣ още по-гладни копои. Дебелъ снѣгъ покривалъ земната повърхность, който придавалъ на града още по-голѣма монотонность. Студена, прозрачна мѫгла висѣла надъ хоризонта, която се извивала като змия по замръзнала повърхность на Осъма и лепнѣла по синия ледъ като на мокро кадифе. Всичко изглеждало мрачно настроено, повѣхнало и унило отъ немилостивата балканска зима.

 

 

110

 

Глухото ехо на градския часовникъ, който ударилъ четири по турски, се раздало между голитѣ лозчански скали, когато двама пѫтници българи, единиятъ селянинъ, а другиятъ облѣченъ въ еснафски дрехи, минали голѣмия мостъ и хванали севлиевския пѫть. Тѣ вървѣли ни бърже, ни полека, като обикновени пѫтници, които сѫ тръгнали по своя частна работа.

 

Ако градътъ Ловечъ бѣ кварталъ отъ цивилизования Парижъ или отъ северния студенъ Петербургъ, дето тайнитѣ агенти на полицията въ тия два града притежаватъ обонянието на Халепски копои, то навѣрно деликатната рѫка на тѣзи последнитѣ би опънала абичката на нашитѣ пѫтници, и най-напредъ отъ всемирното „пардонъ” щѣха да захванатъ да ги питатъ — кѫде отиватъ тѣ въ такъвъ светъ день, когато цѣлъ свѣтъ се весели.

 

Нѣма нужда да ви обяснявамъ, че единиятъ отъ тия пѫтници съ селскитѣ дрехи, бѣше нашиятъ херой Василъ Левски, а другарьтъ му — Николчо Бакърджията [143]. Левски отиваше за Търново, а вечерьта щѣше да се спре на Какринския ханъ, при Христо Цоневъ [144], три часа далечъ отъ Ловечъ, дето мислѣлъ да се срещне съ попъ Кръстя. Трѣбва да ви кажа, че този ханъ е билъ опредѣленъ за среща. Дали Левски самъ избралъ това мѣсто за по-безопасно, като е писалъ още писмото на попъ Кръстя, или пъкъ тоя последниятъ, по съвета на турцитѣ, е направилъ това, азъ си признавамъ съ съжаление, че не мога да констатирамъ. Споредъ увѣренията на Христо Цоневъ, който чулъ отъ устата на Левски, когато стигналъ вечерьта въ хана му, попъ Кръстю отговорилъ на Левски писменно че само въ Какрина, на хана, може да дойде при него.

 

Така или инакъ, но турското правителство отъ Ловечъ знаяло вече напълно, че подъ скромната стрѣха на Какринския ханъ ще да нощува на 26-и вечерьта нашиятъ герой. Той не билъ потеглилъ отъ Ловечъ, когато Чаушъ Бошнакъ Хюсеинъ и други още преоблѣчени заптии заминали за Какрина да снематъ практически планъ на поменатия ханъ. Като дошли нашитѣ двама пѫтници до Пази-Мостъ, срещнали двама души заптии, които идѣли откъмъ Какрина по пѫтя. Левски се отбилъ отъ пѫтя и ударилъ отъ къмъ южна страна кѫде лозята, ужъ че отива по работа. Едното заптие, което било твърде на близу, запитало Левски кой е и кѫде отива:

 

— Азъ те познавамъ много добре, а ти мене не позна-

 

 

111

 

зашъ, — оттоворилъ той. — Отъ Ловечъ съмъ родомъ и отивамъ на лозето си.

 

Заптиитѣ си заминали удовлетворени къмъ града, Левски ударилъ презъ лозята, а Николчо Бакърджията следвалъ севлиевския пѫть. По-нататъкъ тѣ се събрали пакъ близу до гьола и вървѣли заедно до Какрина. Освенъ двамата заптии, срещналъ по пѫтя тукъ-тамъ други хора — турци и българи, които били така сѫщо заптии, но преоблѣчени. Нѣма съмнение, че тия последнитѣ се усъмнили върху нашитѣ пѫтници, но отъ страхъ, или по особена заповѣдь, не се решили да ги нападнатъ. Попъ Кръстю се е потрудилъ, между друго, да обясни пастирски — кой е Левски и какъ той пипа.

 

Вечерьта тѣ стигнали живо и здраво въ Какрина. Въ Христовия ханъ било пълно съ весели селяни, които приказвали всички едновременно, и на които лицата едвамъ можело да се виждатъ отъ дима, произведенъ отъ печенето на тлъститѣ кебапи. Нашитѣ пѫтници минали наредъ около пиянитѣ селяни съвсемъ незабелязано. Единъ само отъ тия последнитѣ попиталъ Христа Цоневъ:

 

— Кои сѫ тия момчета?

 

— Азъ съмъ дѣдо Ивановия синъ, — отговорилъ Левски, и работата си останала така.

 

На два и половина часа вечерьта селянитѣ единъ по единъ си отишли по кѫщитѣ, и въ хана останали господари само тримата едномисленици. Вечеряли тѣ що далъ Господь, поговорили за едно за друго, а попътъ го нѣмало да се яви никакъвъ. Почакали до срѣдъ нощь и, като си отбили надеждата, че никой нѣма да дойде, легнали си да спятъ, като се наговорили, че сутриньта ще да станатъ много рано да вървятъ за Велико-Търново. Нашиятъ герой искалъ да минатъ презъ Севлиево, дето ималъ работа, но Николчо Бакърджията, който щѣлъ да го придружава, както и Христо Цоневъ, посъветвали го да ударятъ право презъ селата, защото въ Севлиево може да се случи нѣкоя опасность.

 

Така спокойно се разговаряли тримата едномисленици, безъ да подозиратъ, че отъ Ловечъ имъ идатъ скѫпи гости.

 

Легнали да спятъ. Никакъвъ шумъ се не чувалъ отъ вънъ, освенъ бучението на вѣтъра въ широкия куминъ, лаенето на нѣколко гладни кучета въ селото и пиянскитѣ пѣсни на нѣкои селяни, които посрѣщали още отъ вечерьта утрешния свети Архидяконъ Стефанъ. После нѣколко часа Николчо Бакърджията се събудилъ цѣлъ цѣленичекъ разтреперанъ. Треперѣлъ той, защото видѣлъ твърде лошъ сънь, сънь необикновенъ. Сънувалъ Николчо, че отъ тавана на кѫ-

 

 

112

 

щата висѣли нѣкакви страшни чудовища, които не го пущали да излѣзе навънъ. Станалъ той отъ леглото си и викналъ на другаритѣ си:

 

— Хайде да вървимъ!

 

Христо Цоневъ запалилъ кибритена клечица и, като погледналъ часовника си, казалъ, че е още рано. Освенъ това, пѫтьтъ, изъ който щѣли да пѫтуватъ нашитѣ приятели, Христо Цоневъ го е знаелъ само на два часа (разстояние), за това не трѣбвало да бързатъ толкова рано. И Христо Цоневъ щѣлъ да придружи пѫтницитѣ до известно мѣсто.

 

Легнали тѣ втори пѫть, но Николчо не заспалъ вече. После два часа Христо излѣзълъ отъ хана и отишелъ да обади на домашнитѣ си, че на другия день ще отсѫтствува отъ хана, а ако пита нѣкой, да кажели, че е отишелъ за свине по близкитѣ села.

 

Левски не станалъ въ това време; той казалъ само на Христа Цоневъ „по-скоро” и дръпналъ ямурлука презъ главата си. Външнитѣ врата на хана скрипнали и Христо Цоневъ излѣзълъ. Десетина минути следъ неговото заминаване сѫщата тая врата така силно се хлопнала, щото цѣлото здание се залюлѣло чакъ отъ основата. Левски и Николчо трепнали отъ най-напредъ, но после се успокоили, като помислили, че Христо Цоневъ може да се е завърналъ, и Николчо отишълъ да му отвори.

 

Докато той тури рѫка на дебелата дървена ключалка, грубиятъ и разтреперанъ гласъ на едного отъ гоститѣ му отворилъ очитѣ:

 

— Ачъ капуи, бре ханджи (отвори вратата)! — изревалъ той.

 

Николчо ималъ смѣлостьта да познае въ тия думи гласа на онова сѫщото заптие, което питаше Левски презъ деня въ лозята „кой си и кѫде отивашъ?” За да се увѣри по-добре въ качеството и количеството на нощнитѣ гости, турилъ си окото на една дупка и погледналъ навънъ. Що да види, Боже мой? Синджиръ заптии се групирали около хана, съ запрегнати пушки въ рѫцетѣ, съ натъкнати байонети, пристѫпвали предпазливо, съ поемането на душата си, къмъ стенитѣ на сградата, която криела тѣхния осемьгодишенъ заклетъ врагъ Василя Левски Дякона, гордостьта и славата на злощастна България!

 

Каква ужасна мисъль! Какво тържество на неприятеля, който е треперѣлъ при всѣко помърдване на крака си, да не би да изпусне опетляната вече жертва въ примкитѣ на пре-

 

 

113

 

дателя, примки, които се състояли отъ патрахилъ, отъ черна капа и отъ черковенъ трѣбникъ.

 

— Предателство, бай Василе, заптии настѫпватъ, познахъ едного по гласа! Ставай, бай Василе! Цѣлиятъ ханъ е заобиколенъ отъ щикове!... — пришъпналъ Николчо на нашия херой, безъ да се обади на заптието.

 

Нѣма нужда да ви разказвамъ, като какъ сѫ се отразили тия думи на сънливия човѣкъ, на човѣка, който сънувалъ и бълнувалъ въ разстояние на десеть години само заптии, щикове, предателство и пр. Той скочилъ, като че забили въ сърдцето му остъръ ножъ, и ямурлукътъ, съ който билъ завитъ, хвръкналъ настрана, повдигнатъ като отъ вихрушка.

 

— Истина ли? Позна ли ги? — попиталъ само той Николча и се приготвилъ за настѫпващата борба.

 

Великъ станалъ нашиятъ герой въ тази критическа минута. Силно забило неговото юнашко сърдце, диханието му се усилило, ни на минута той не се замислилъ какво трѣбва да прави: грабналъ съ себе си единственото свое богатство — чантата съ разни документи и планове, разровилъ огъня, въ който заровилъ други нѣкакви писма, въорѫжилъ и дветѣ си рѫце съ два вѣрни другари — шестоогнени револпери, помолилъ Николча само да му отвори заднитѣ врати и да се оттегли настрана.

 

Като страшна бури, като крилатъ ангелъ, като сѫщински лъвъ изкочилъ той на двора между двата реда байопети и два огъня свѣтнали отъ рѫцетѣ му, които освѣтлили изкривенитѣ лица на заптиитѣ и на които куршумитѣ свирнали въ въздуха. Гърмогласенъ кучешки лай се разнесълъ въ селото, при който се съединила и грубата команда на неприятелитѣ:

 

— Вурунъ! Тутунъ! [*]

 

Хероятъ печелилъ вече равната поляна, защото уплашенитѣ заптии чистѣли пѫтя отпреде му. Но на пѫтя му стърчи още високъ плетъ, съ подострени колища, който той трѣбва да прескочи. Съ обикновената си бързина той се метналъ като кошута на плета, но когато щръкналъ на върха му — най-изгодната позиция за замѣрване, изпоплашенитѣ и налѣгали на земята заптии покрай сѫщия плетъ отворили насреща му страшенъ огънь. Около двадесеть-тридесеть пушки изгърмѣли отъ единъ пѫть, разбира се, повечето на вѣтъра, защото въ подобна минута и най-добриятъ мѣрачь

 

 

*. Стреляйте! Хванете го!

 

 

114

 

не чини нищо. Юнакътъ пакъ би билъ спасенъ посрѣдъ тая глутница кеседжии, ако две важни обстоятелства не му побъркали. Единъ отъ неприятелскитѣ куршуми сполучилъ да скѫса лѣвото му ухо, отъ която рана той билъ зашеметенъ вече, но пакъ е можалъ да следва. Когато, обаче, поискалъ да скочи на земята отъ вънкашната страна на плета, цървулътъ му се закачилъ на единъ отъ остритѣ колове, и той повисналъ на вратника, обесенъ съ главата надолу. Нѣколко минути мѫченикътъ-херой стоялъ въ това положение. Чупилъ той рѫце на четири страни, извивалъ се нагоре, пищѣлъ като ястребова птица за братска помощь, докато костеливата рѫка на Торошкия помакъ не го стиснала за гърлото. Турцитѣ не се спуснали отъ единъ пѫтя да го хванатъ. Най-напредъ тѣ следвали да стрелятъ върху Левски, за да го доубиятъ, понеже мислѣли, че той е падналъ отъ тѣхнитѣ куршуми. Обаче, тъмната нощь го спасила. Страшна шумотевица и радостни викове подигнали заптиитѣ, като видѣли вече хероя предъ себе си, вързанъ и държанъ отъ десетина-двадесеть рѫце.

 

Да се върнемъ пакъ въ ханчето. Когато Николчо отворилъ вратата на Левски бързо се върналъ пакъ на леглото си, наметналъ ямурлука си и се присторилъ, че спи. Чулъ той всичко, що станало навънъ, но вѣрвалъ, че Левски е сполучилъ да избѣга, защото заптиитѣ се замаяли твърде много. Селскитѣ чорбаджии, заедно съ Христо Цоневъ, разбудени отъ гърмежътъ на пушкитѣ, пристигнали вече около хана. Викове, псувни, заповѣди, команди всѣкакъвъ родъ се умножавали отъ минута на минута около хана. По на заденъ планъ на нѣколко крачки разстояние стоели наредени селскитѣ кучета, като почетенъ караулъ, и лаяли съ всичката си сила. Всичко това показвало, че не е само единъ човѣкъ хванатъ, не на едного е нанесена победа, а на цѣла неприятелска армия... Тукъ присѫтствували всички заптии и бабаити отъ Ловечъ, а това показва до колко високо се е ценѣлъ талантътъ на нашия херой.

 

Втори пѫть се похлопало на вратата на хана, сега още по-силно. Но нашъ Николчо спи сдокойно подъ ямурлука.

 

— Чупете, сѣчете, палете! — викали гърлеститѣ онбашии и ритали съ краката си вратата и стенитѣ на хана.

 

Чакъ когато извикалъ Христо Цоневъ, който билъ хванатъ вече навънъ, тогава едвамъ Николчо станалъ да отвори вратата. Около петь-шесть заптии, съ щикове въ рѫцетѣ, го посрещнали на вратата и го взели наоколо си. Запалили

 

 

115

 

свѣщи и кандила изъ хана и претърсили отъ игла до конецъ где що се намирало.

 

— Донесете тоя гяуринъ вѫтре, — казалъ началникътъ на заптиитѣ.

 

И скоро до стената се изправилъ човѣкъ съ наведена глава, гологлавъ и раздърпанъ.

 

— Азъ помислихъ, че това лице е нѣкой селянинъ, заловенъ отъ заптиитѣ около хана, — говори Николчо. — Но като доближиха свѣщьта до непознатия, що да видишъ!? Той билъ Левски! Познахъ го само по дрехитѣ, защото цѣлото му лице бѣ облѣно съ алена кръвь, косата му и драхитѣ му — така силно омацани и отъркаляни съ снѣга. Не си вдигаше той главата да погледне нѣкого отъ присѫтствуващитѣ. Рѫцетѣ му бѣха извити и вързани отзадъ съ пояса му, гащитѣ му — развързани и ухото повиснало надъ страната!

 

— Елате ме опашете, — каза той на български. А никой отъ насъ не смѣеше да се доближи до него.

 

— Опаши тая свиня, бе пезевенкъ! — каза ми едно отъ заптиетата и азъ се приближихъ до него. Тогава той си повдигна главата и каза:

 

— Прощавайте, братя българи, и ти, о мило отечество! За тебъ отивамъ.

 

— Ние ще да простимъ тебе, — отговорили заптиитѣ, които до единъ знаеха български,

 

Край огъня лежеше другъ единъ заптия, нараненъ отъ куршума на Левски...

 

И въ това ужасно положение нашиятъ херой не забравилъ слабитѣ и беззащитни свои братя. Той намѣрилъ време да каже на Христо Цоневъ, да се не боятъ отъ нищо, а само да отказватъ, защото той ще вземе отгоре си всичката вина. Въобще, заптиитѣ се отнесли твърде благородно съ Левски. Ни бой, ни псувни, ни други безобразия — нѣща обикновени въ подобни случаи — не били употрѣбени. Това сѫщото се повтори и въ други градове, както ще се види по-надолу. Мнозина твърдятъ, че хероятъ е претърпѣлъ нечувани мѫки, но това сѫ патриотически прибавки. Сами заптиитѣ вързали главата на Левски, т. е. раната му, преди да тръгнатъ за Ловечъ.

 

Когато всичко било свършено, потерята ударила да се весели за спечелената победа. Много оки ракия и вино се

 

 

116

 

изпило въ Христовия ханъ, които му били заплатени на тоя последния съ паритѣ намѣрени у Левски. Забравихъ да кажа, че когато го хванали, кисията му била разпилена до вратника върху снѣга. Черенъ котелъ билъ туренъ на огъня, въ който котелъ претопили нѣколко оки снѣгъ, за да дирятъ разпилянитѣ пари. Нѣколко заптии единъ по единъ носѣли на рѫце голѣми топки снѣгъ, които нацеждали въ котела.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

143. Николчо Бакърджията — Никола Цвѣтковъ — Казанджията, е роденъ на 1849 г. въ Ловечъ. Той е единствениятъ очевидецъ на залавянето на Левски въ Къкринското ханче. За него и неговитѣ ценни спомени вж. „Василъ Левски въ споменитѣ на съвременницитѣ си, с. 217—223, сѫщо статията на Гено Ивановъ въ сб. „Ловечъ и Ловченско”, (кн. IV, с. 86—95).

 

144. Христо Цоневъ — Латинеца — съдържательтъ на Къкринското ханче, комитетски човѣкъ.