Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му

Захари Стояновъ

 

15. КОНВОЯТЪ

 

 

После това заптиитѣ не останали за дълго време въ Христовия ханъ въ Какрина. Мисъльта, че тѣ ще вървятъ въ Ловечъ, че до моста ги чака съ нетърпение цѣлото мюсюлманско население заедно съ бѣлобрадия кадия и каймакамина, на които известили предварително, безпокояла тѣхното бабаитско честолюбие. Тѣ тържествували още повече, че карали жертвата живъ, а не само главата му. Докарали отъ селото една талига, въ която турили двамата ранени — нашия герой и заптието, които седнали единъ до другъ, трѣбвало да се гледатъ въ очитѣ. Христа Цоневъ и клетия Никола вързали съ едно козиняво вѫже и ги подкарали подиръ талигата. Щомъ пристигналъ конвоятъ до първата долчинка, вмъкнали вѫтре Николчо, комуто дръпнали единъ бой, който му служелъ за предисловие. Питали го тѣ да каже правото — наистина ли сѫ хванали Василъ Левски Дякона, или друго нѣкое лице е минало на рѫката имъ по погрѣшка [*]. Николчо вдигналъ рамене и казалъ:

 

— Не знамъ.

 

После него дошло редъ на Христа Цоневъ, когото така сѫщо поступали надве-натри.

 

Колкото пѫтници срещналъ конвоятъ по пѫтя за Ловечъ, всичкитѣ ги задържалъ, че и тѣ били ужъ съучастници, изпратени да известятъ въ града какво е станало на Какрина. Къмъ пладне на 27 декемврий, третия день на Коледа, конвоятъ се приближилъ до Ловечъ. На край града било по-чернѣло отъ народъ, повечето бѣли чалми и всичкитѣ ефендета и кетипи, които нарочно били излѣзли да посрещнатъ нашия херой. Като мравки се тѣ трупали около талигата да го видятъ по-добре, а после захващали и да псуватъ. И нѣжнитѣ даже кадъни, чернитѣ очи на които не сѫ твърде щедри къмъ всѣкиго, трупали се по плетищата и дуваритѣ, да чакатъ хероя на деня, когото поздравявали съ обикновенитѣ „ханзъръ” и „домузъ кяфироглу [145]. Заптиитѣ стѫпали на пара. Важно и гордо вървѣли тѣ; мустакитѣ имъ били под-

 

 

*. Левски не се изказалъ на заптиитѣ въ хана.

 

 

118

 

сука ни на кръвь, въ видъ на кравайчета, съ обърнати краища; нагоре къмъ очитѣ имъ.

 

Талигата се спрѣла въ конашкия дворъ и тримата дру гари били заведени предъ каймакамина, който ги разпиталъ на подробно, отъ где сѫ родомъ, какви сѫ и пр. — нѣща обикновени въ подобни случаи. Най-напредъ попитали нашия херой. Той билъ поканенъ твърде учтиво да седне и казалъ следующето:

 

— Родомъ съмъ отъ Велико-Търново, но баща ми и майка ми се преселили преди 25 години въ Ромъния.

 

— А защо си ги ти оставилъ и си дошълъ тукъ по нашата земя? — попиталъ каймакаминътъ иронически, понеже знаялъ цѣлата биография на Левски.

 

— Търговецъ съмъ, за прехраната си събирамъ и купувамъ, а това, мисля, че не е забранено отъ никакъвъ вашъ законъ, — отговорилъ Левски не безъ достойнство.

 

— Я погледай тоя портретъ ца видимъ дали ще можешъ да го познаешъ кому принадлежи, — казалъ каймакаминътъ и подалъ собствения портретъ на Левски.

 

Левски сложилъ портрета на масата и не отговорилъ нищо на каймакамския въпросъ. После това сѫщиия портретъ билъ подаденъ и на двамата другари на Левски, които сѫщо така вдигнали рамене срещу зяпналия каймакаминъ [146]. Събралитѣ се тамъ ефендета и кетипи хвърлили още по единъ погледъ върху страдалцитѣ и почнали да даватъ помежду си заключения, че башъ-комитета е вече напреде имъ, че той е Василъ Левски, а не други, той води борба противъ динъ исляма и неговия босфорски представитель.

 

— При всичко това, но азъ мисля, че ако тия момчета си кажатъ по права Бога за всичко, що знаятъ, то милостивиятъ падишахъ ще да ги прости великодушно, — казало едно голо ефенди, което приличало въ лицето на одрана лисица, и което мислило, че има работа съ нѣкой изпаднала юшурджия [147].

 

Левски не билъ твърде съобщителенъ въ ловчанския конакъ. Причината за това е била или неговата рана, която студътъ правѣлъ още по-чувствителна, или че още не билъ се успокоилъ отъ страшната сцена, или пъкъ че не приемалъ да влиза въ дълги и широки обяснения съ ловчанския каймакаминъ.

 

Следъ свършването на тия предварителни изпитвания, тримата другари били заведени въ затвора, нареченъ „Пар-

 

 

119

 

цалъ” [*], гдето обковали Левски въ дебели пранги на краката съ лалета [**] на врата и съ синджири, краищата на които завързали за външния прозорецъ. Не се минали и два-три часа, и Левски билъ изваденъ на разпитъ въ тихата и дълбока нощь, дето го маяли дълго време. Извадили и двамата му другари, които изново оковали въ студенитѣ желѣза. Изъ конашкия дворъ прѣчели много заптии съ пушки на рамо и на коне, което показвало, че ще се пътува нанѣкъде. Скоро впрегнали стари талиги презъ портитѣ, въ които турили Левски и другаритѣ му.

 

Талигитѣ, които носили нашия херой и другаритѣ му, вървѣли толкова бързо, щото азъ се не посвѣнявамъ да кажа, че въ заспалата Турция до него врема ни едно пѫтуване, било то поща, царски бомбаширъ [148] и прочее, не е вземало такова грамадно пространство въ нѣколко часа. Достатъчно е да предложа на читателитѣ само тоя фактъ, че отъ Ловечъ до Търново е отишелъ конвоятъ за 5—6 часа, когато разстоянието между тия два града е дванайсеть часа. Въ талигитѣ били впрегнати по четири коня, които промѣняли на нѣколко мѣста по пътя. Пътуването е ставало тайно, посрѣдъ нощь, съ силенъ и военеиъ заптийски конвой, а това показва още единъ пъть до колко високо ценѣло турското правителство нашия херой, до колко то се е бояло отъ българското население, да не би това последното да въстане и освободи своя юнакъ. Инакъ азъ не зная като какви причини би препятствували, ако пътуването ставаше дене. Напротивъ, до колкото азъ познавамъ нашитѣ петстотингодишни господари, за особено удоволствие считатъ тѣ, когато хванѣха нѣкой комита — да го прекаратъ презъ града, до колкото е възможно по-тържествено и презъ най-многолюдната улица. Каблишковъ, напримѣръ и Найденъ П. Стояновъ, когато ги хванаха въ 1876 година, докараха ги въ Ловечъ по пладне съ нѣколко цигулки и зурли, главата на Бенковски: презъ сѫщата година, която бѣха накичили съ лъвъ и паунови пера, предвождана отъ попъ Кирила съ кръстъ въ ръка, носѣха парадно презъ Орхание и я показваха на затворницитѣ даже, и на тѣмъ да произведло впечатление. Шесть души поборници отъ Ботйовата чета: Н. Обретеновъ. Сава Пеневъ [149], Руско Робътъ [150], Иванъ Кожухарчето [151], Ди-

 

 

*. Най-отвратителното отдѣление отъ Ловчанския затворъ. което познаватъ мнозина бунтовници. — З. С.

 

**. Желѣзна халка, която се заключва на врата и презъ която прекарватъ синджира. — З. С.

 

 

120

 

митрието [152] и други, които караха множество заптии за Търново, нарочно се спрѣха още по пладне на Балванската махала, така щото на другия день да влѣзатъ въ Търново, когато е пазаренъ день, за да може да ги види всѣки.

 

Но това се правѣше тогава, когато ръкавицата бѣше хвърлена вече, когато 10 души българи се ценѣли за единъ фишекъ барутъ. Въ 1872 година, обаче, не бѣше така. Турция пазѣше още своя авторитетъ, не бѣ престанала да счита българитѣ, че тѣ сѫ нейни вѣрни и благонадеждни поданици.

 

Когато се хвана Левски, общи сърадователни телеграми се изпратиха отъ Ловечъ до всичкитѣ вилаети, мютюсарафлъци, каймакамлъци, мюдюрлъци и прочее. Бѣхъ въ Русчукъ,  когато се получи една отъ тия депеши, още на 27 декемврий, следъ хващането на Левски. Случи се така, щото тая депеша да я получи едно българче, телеграфистъ, на име Петъръ Д... На часа съобщава той тази новина на едного отъ съзаклятницитѣ на комитета Иванчо И..., безъ да го знае, че и той е комита. Невѣрниятъ телеграфистъ пристѫпи своята чиновническа клетва не отъ патриотическа точка зрение, а просто за това, защото искаше да жени сестра си за Иванча, та за това гледаше по всѣки начинъ да му спечели благоволението. Разбира се Иванчо още на минутата извести на своитѣ едномисленици, които взеха предварителни мѣрки.

 

Въ тиха дълбока нощь, часа на четири по турски, потеглиха нашитѣ пѫтници отъ Ловечъ, придружени отъ 20 заптии, всичкитѣ на коне, и понѣколко въ талигитѣ. Жива душа отъ града, освенъ конашкитѣ хора, не усѣтили това ненадейно пътуване. Христо Цоневъ и Николчо Бакърджията били турени въ едната талига, вързани и опетлени съ тежки синджири, а въ другата билъ помѣстенъ Левски, при когото седналъ ловчанскиятъ милиязиминъ [153]. Часътъ седемь презъ нощьта конвоятъ пристигналъ въ Севлиево, гдето се маялъ единъ часъ, докато промѣнятъ конетѣ, и пакъ потеглилъ за къмъ Търново.

 

Защо именно сѫ карали Левски въ Търново само за два-три дена, когато въ София заседаваше вече комисия, азъ не мога да опведѣля.

 

Отъ Севлиево конвоятъ се подкрепилъ съ още нѣколко души заптии, защото турцитѣ се бояли, че въ Кална-Курия може да ги нападне нѣкоя българска чета, което не е било възможно по много причини, а най-главното, че студената зима не благоприятствувала за подобни подвизи, и че никой не е знаялъ още отъ околнитѣ села за хващането на юнака. Талигитѣ не вървѣли къмъ Търново, а просто хвърчели като

 

 

121

 

орли по замръзналия пѫть. Тѣ осъмнали задъ Кална-Курия, и чакъ тогава поотдъхнали. Минали покрай Ново Село, родното мѣсто на Отче Матей Преображенски, гдето Левски е билъ толкова пѫти, отминали и с. Леденикъ и настигнали търновскитѣ лозя. Въ последния този градъ вече се знаяло за пристигането на скѫпия гостъ. Отдавна бръснатитѣ вратове на пиянитѣ ефендета се кривѣли къмъ Марно-поле, отдето трѣбвало да се подаде конвоятъ. Турскитѣ кафенета, които сѫ покрай севлиевския пѫть, отдавна били вече пълни съ бабаити, които сърбали своитѣ горчиви кафета едно подиръ друго.

 

На края до лозята чакали нарочно два шеркета (пощенски коли), изпратени да взематъ Левски и другаритѣ му. Но не били само двата шеркета. За голѣмо чудо, турското правителство, съ всичкия си умъ, изпратило въ лозята около половинъ табуръ войска, конница, която посрещнала и нашитѣ пѫтници, заобиколила ги отъ четири страни, и така тържествено се опѫтили къмъ града. Трима души или, по-добре, единъ човѣкъ, всичкитѣ вързани, и двеста души войска, съ револвери и винчестери пушки! Вижда се работата, че турцитѣ сѫ се плашили и отъ велико-търновчани, да не би и тѣ да поискатъ да отърватъ юнака, а тия последнитѣ не знаели още — дали наистина Левски е хванатъ, или отче Матей Преображенски.

 

Талигитѣ преминали презъ търновската чаршия, заобиколени отъ войската. Мало и голѣмо се трупало изъ Бѣла-Бонината улица и по Баждарлъкъ, за да гледа страдалцитѣ. На първа линия стояли малкитѣ турчета и кадънчета, които си вадѣли малкитѣ езичета и викали:

 

— Комита-гяурляръ!

 

На втора линия държали мѣсто агитѣ, които си плюели брадитѣ да псуватъ, а следъ тѣхъ идѣли нашитѣ българи, отъ търговската класа, които си подавали презъ дюгенскитѣ врата само главитѣ.

 

— На мѣстото си замръзнахъ, — говори Христо Ивановъ, — когато познахъ, че единиятъ отъ вързанитѣ бѣше братъ ми, вториятъ братовчедъ ми, а третиятъ Василъ Левски. На тоя последния впихъ погледъ си, за да го изгледамъ за последенъ пѫть. Той бѣше усуканъ въ единъ ямурлукъ, а главата му вързана. Щомъ ме съзрѣ измежду множеството, клюмна полечка съ главата си въ знакъ на поздравление и очитѣ му се напълниха съ сълзи...

 

Право отпредъ конака спрѣли талигитѣ. Прозорцитѣ били почернѣли отъ кетипи, ефендета и чибукчии, които ре-

 

 

122

 

шавали сѫдбата на юнацитѣ още отъ сега. Въ Търново изпититѣ били много по-строги и подробни, отколкото въ Ловечъ. Не само нашиятъ херой държали по нѣколко часа, но и другаритѣ му, така сѫщо мѫчели да си признаятъ, че тѣ сѫ негови едномишленици. И тукъ правителството не било напълно увѣрено, че е хванатъ сѫщинскиятъ Левски. Христо Цоневъ казвалъ, че той, като ханджия, прибиралъ въ заведението си всички хора, а Николчо се вѣрилъ и кълнѣлъ, че е еснафлия човѣкъ, идѣлъ въ Търново да си купува бакъръ, и като дошелъ въ Ловченскитѣ лозя, непознатиятъ човѣкъ го настигналъ на пѫтя.

 

Три пѫти, единъ следъ другъ, водили нашия херой на дълги изпити, той продължавалъ да отказва, че е Левски. Най-после билъ принуденъ да каже истината.

 

— Изповѣдахъ правото, — казалъ той на своитѣ другари, когато го довели една нощь при тѣхъ въ затвора. — Пашата притежава такива силни документи за моята личность, щото всѣко по-нататъшно отказване става безполезно. Най-много ме мѫчи Стефанъ Карагьозоолу и още единъ българинъ.

 

— Ако не вѣрвашъ мене, че съмъ турчинъ, — говорѣлъ пашата, — то тия чорбаджии сѫ ваши българи, нека тѣ те увѣрятъ, че царското правителство нѣма лоши намѣрения спрѣмо тебе.

 

Карагьозоолу и другарьтъ му направили ниско темане и почнали да се лигавятъ красноречиво, за да убеждаватъ хероя. Разбира се, че той погледналъ съ презрение на тѣхнитѣ полупотурчени кални физиономии, и ако се е призналъ, то не тѣхното красноречие е била главната причина, а документитѣ, както казахъ.

 

Следъ признаването си Левски казалъ следующето на пашата.

 

— Азъ съмъ Василъ Левски, мене казватъ Дяконътъ. Не съмъ хайдутинъ, както вие ме наричате, но човѣкъ като всичкитѣ ваши раи, съ тая само разлика, че обичамъ народа си, което не е грѣхъ за никого. Времената, теглилата на тоя народъ и нахлуването въ земята ни на различни европейски спекуланти, които малко по малко завладѣха вече отоманската империя съ желѣзници и фабрики; отъ тѣхъ се предпочитатъ доктори, инженери и прочее, когато толкова наши българи има достойни, но правителството ги презира — принудиха ме да тръгна измежду народа, за да му отвора очитѣ

 

 

125

 

предъ пропастьта, която отдавна зѣе [*] вече. Правителството, вмѣсто да ме подпомогне, захвана да ме преследва като разбойникъ и хайдутинъ. Отъ тамъ гоненъ, отъ тукъ преследванъ, малко по малко взеха ме на очи, станахъ човѣкъ опасенъ за всѣкиго, когато всѫщность азъ не правя никому зло; а само поискахъ да свѣстя народа си, докато не сѫ го купили хитритѣ европейци. Отъ най-напредъ имахъ намѣрение да излѣза предъ султана, да му кажа болкитѣ на народа, но щомъ ми излѣзе лошаво име, напуснахъ се отъ тая мисъль. Тази е моята цель, така мисли цѣлиятъ български народъ, а ако всичко това е престѫпление, то вамъ остава да се разпоредите! ... [**]

 

Така казалъ Левски и клюмналъ глава на рамото си. Разбира се, че той не изказалъ напълно своята цель и убеждение, желаелъ е, може-би, чрезъ това да се покаже не чистъ български патриотъ и бунтовникъ, а космополитъ и приятель на Босфорското слънце, за да може по тоя начинъ да избѣгне вѫжето. Предъ Софийската комисия, обаче, ние виждаме, че той говори съвсемъ друго.

 

Търновскиятъ паша му отговорилъ, че е напълно съгласенъ съ неговитѣ взглядове, съ тая само разлика, че, докато въ страната сѫществува редовно правителство, ни той, ни пъкъ друго частно лице иматъ право да се грижатъ за тия работи.

 

— Това е работа на девлета и на баба-Алието, чуджумъ, — прибавилъ той.

 

Ние поздравяваме търновския паша съ неговитѣ либерални взглядове. Ако на негово мѣсто бѣше нѣкой християнски управитель или губернаторъ, когото интересътъ на службата е научилъ да мисли и сѫди по буквата и статията на закона и на циркулярнитѣ предписания, то негова милость щѣше да се възмути отъ отговора на Левски и на минутата бѣ готовъ да му извика: „Малко по-голѣмо уважение и благоприличие къмъ правителството”.

 

До това време нашиятъ херой билъ гологлавъ, защото шапката му останала при вратника на Какринското ханче. Пашата му поискалъ най-напредъ извинение, а после го помолилъ, ако приема, да му купи фесъ или калпакъ.

 

 

*. Где е да се подаде сега изъ гроба българскиятъ патриотъ и да погледне на какъвъ халъ е неговото отечество, когато нѣма вече ни султанъ, ни търновски мютесарифинъ? — З. С.

 

**. Вж. Споменитѣ на Христо Ивановъ издадени въ книгата „Василъ Левски въ споменитѣ на съвременницитѣ си” — стр. 43-61.

 

 

124

 

— Фесъ желая азъ, — казалъ Левски.

 

Нѣколко феса отъ различни форми били донесени, за да си избере Левски какъвто пожелае. Отъ вечерьта на 26 декемврий той не билъ хапвалъ нищо. Единъ чаушинъ съ калайдисана сения на главата, върху която имало разни съблазнителни ястия, кускуси, пилафи, соуклуци, влѣзалъ въ затвора и сложилъ сенията предъ ероя.

 

— Това ви го изпраща Негово Превъзходителство паша ефенди, — казалъ той и се оттеглилъ.

 

Левски хапналъ два-три пѫти отъ богатата трапеза и престаналъ. Той мълчалъ повечето, въздишалъ жално и не повдигалъ очи да погледне наоколо си. Да не си помисли нѣкой, че се е уплашилъ отъ бесилката, която стояла вече предъ него въ всичката си грозота? Далечъ такава мисъль отъ всѣкиго. Левски не се е страхувалъ отъ нищо, но просто го било срамъ да падне живъ въ неприятелски рѫце, да го разкарватъ отъ градъ на градъ, да тържествуватъ отгоре му пиянитѣ кетипи и кръстенитѣ турци, най-после болѣло го сърдцето, че пропада светото дѣло, отлага се робството на България още за много години. Всичко това азъ не говоря само виводно, но притежавамъ и нѣколко факти, отъ страна на другаритѣ му, ко то потвърждаватъ моитѣ заключения [*].

 

После чаушинътъ, въ затвора влѣзълъ юзбашията, който заповѣдалъ на затворницитѣ да стоятъ мирни, да не говорятъ съ тримата души и да не ги безпокоятъ [**].

 

Въ сѫщото това време нашитѣ съзаклятници въ Търново свикали извънредно заседание, съ цель да размислятъ по кой начинъ да освободятъ юнака, ако това е възможно. Въ заседанието, обаче, се явили само трима души: Христо Ивановъ, Иванчо Хаджи Димитровъ и Христо Караминковъ. Разисквали и решили тѣ много нѣща, но, като не било пълно събранието, решили само да подпалятъ конака. Двама души ходили ужъ да хвърлятъ запалителни вещества около правителственото здание, но, за щастие, тѣ паднали на праздно мѣсто. На втория день се свикало по-голѣмо събрание, но Левски нѣмало вече въ Търново, той хвърчалъ съ царския шеркетъ къмъ Кална-Курия.

 

 

*. Тѣзи факти сѫ събрани и издадени въ цитуваната книга — Ст. К.

 

**. Турцитѣ не смѣеха да оставятъ Левски въ особена стая, защото се страхуваха, че може да се самоубие. И за това попъ Кръстю се постаралъ да имъ даде инструкции — З. С.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

145. Ханзаръ, домузъ, кяфироглу. . . тур. — свиня, прасе, невѣренъ синъ (синъ на невѣрникъ баща).

 

146. Тукъ, въ конака, попъ Кръстю е посетилъ заловения Левски и му остановява самоличностьта, Вж. „Василъ Левски въ споменитѣ на съвременницитѣ си”, с. 222.

 

147. Юшурджия — тур. лице, което е наело събирането на десятъка.

 

148. Бомбаширъ — тур. — пратеникъ, делегатъ.

 

149. Сава Пенева — родомъ отъ Търново, четникъ въ Ботйовата чета, качилъ се на парахода „Радецки” отъ Пикетското пристанище. Той билъ заловенъ въ Балкана, предаденъ отъ нѣкой си Пенчо Троянеца.

 

150. Руско Робътъ — Руско Робевъ, четникъ въ Ботйовата чета, родомъ отъ Котелъ.

 

151. Иванъ Кожухарчето — Иванъ Кожухаровъ — роденъ отъ с. Ченге, Айтоско — четникъ въ Ботйовата чета.

 

 

168

 

152. Димитрието — Димитъръ Тодоровъ отъ с. Нова Махала, габровско. Четникъ въ Ботйовата чета. За него вж. статиитѣ ми въ „Култура”, г. I, бр. 4; “Бургазки фаръ”, XIX, бр. 5257, сѫщо и статията „Последниятъ Ботйовъ Четникъ Димитъръ Тодоровъ — Габровчето почина” — в. „Заря”, бр. 9732 (1940). Димитъръ Тодоровъ ни е оставилъ и споменитѣ си пръснати по вестници, а сѫщественото събрано въ една книга подъ заглавие: „Спомени на Димитъръ Тодоровъ — Димитрото, четникъ отъ Христо Ботйовата чета съставилъ по запискитѣ му Георги Караивановъ”, София, 1928 г.

 

153. Милиязиминъ — тур. — поручикъ.