Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му

Захари Стояновъ

 

16. СЛЕДСТВИЕТО

 

 

Рано предъ тъмни зори, когато столицата на старитѣ Асеновци спѣла спокойно и само бистрата Янтра била господарка на историческата Трапезица, водитѣ на която тихо шумолѣли подъ прозрачния ледъ, по Марно-поле се търкаляла колесницата съ нашия херой. Двадесеть души заптии, които се групирали около талигата, вървѣли мълчаливо и негодували въ себе си, че за единъ гяуринъ имъ нарушили сладкия сънь. Нѣколко отъ тѣхъ опинали отъ време на време дебели цигари, за да се разсънятъ, които свѣтѣли като звезди въ нощната тъмнина. Тѣхнитѣ осукани въ шалове физиономии предавали още по-голѣма мрачность на картината. Когато талигата достигнала чакъ до Сарафидевата фабрика, тогава нашитѣ пѫтници познали, че отиватъ пакъ обратно за Севлиево.

 

На светаго Василия, на новата 1873 година, пѫтницитѣ осъмнали въ градъ Севлиево. Тукъ тѣ постояли нѣколко часа, докато се отморятъ конетѣ, и пакъ тръгнали на пѫть съ сѫщата бързина. Въ Ловечъ останали до срѣдъ нощь. Ни въ тоя последния градъ, ни въ Севлиево имало вече тежки инстиндаци. Часътъ четири презъ нощьта, по турски, потеглили тѣ отъ Ловечъ съ сѫщата таинственость, както и отъ Търново, а въ осемь пристигнали въ Плѣвенъ; трѣбва да ви кажа, че въ всѣки градъ раната на Левски е била преглеждана отъ специалисти доктори или отъ практически турски джерахи. Въ Плѣвенъ правителството довело едного отъ тия последнитѣ, който, въ присѫтствието на нѣколко ефендета отъ по-горна рѫка, старателно омилъ и прегладалъ раната на хероя. Къмъ него не били показвани ни груби псувни, ни лична ненависть. Всѣки се считалъ щастливъ да се приближи къмъ Левски, да му каже нѣколко думи, разбира се, не злобни...

 

На 2 януарий конвоятъ пристигналъ въ село Луковитъ, гдето преспалъ, а отъ тамъ потеглилъ за Орхание. Маршрутътъ билъ устроенъ така, щото въ тоя градъ пристигнали тъкмо въ четири часа, т. е. въ дълбоа полунощь. Отдавна чакали тукъ 200 души войска конница, която трѣбвало да съпровожда юнака презъ гориститѣ мѣста, пакъ отъ страхъ, разбира се, да не стане нападение на конвоятъ отъ страна на комититѣ. Разпоредилъ се така сѫщо и орханийскиятъ каймакаминъ да отдаде приличнитѣ почести на хероя, за

 

 

126

 

когото слушалъ толкова анегдоти отъ своитѣ подведомствени заптии, и който твърде често посещавалъ повѣрения му каймакамлъкъ. Докато си починатъ конетѣ, той изходатайствувалъ отъ началника на конвоя да остави за нѣколко минути „комититѣ” да влѣзатъ въ конака, за да си отпочинатъ и да се постоплятъ въ стаята. Гостолюбивиятъ каймакаминъ не излѣзълъ съ праздни рѫце предъ тримата гости. Той наредилъ нѣщо като закуска или кафалтия. Най-напредъ едно младо кетипче въ черно алатурка сетре и съ бръснатъ вратъ, който лъщѣлъ като брусъ, подало една черна табличка, върху която имало три готови цигари и три чаши съ черно кафе, които можали да събиратъ по сто драма отъ всѣкаква жидкость. Левски изпилъ кафето, но отъ цигарата се отказалъ, защото не употрѣбяваше тютюнъ.

 

После това каймакаминътъ, който си кривѣлъ отдавна устата да влѣзе въ разговоръ съ хероя, захваналъ най-напредъ отъ личнитѣ обяснения.

 

— Тебе ли казватъ Василъ Ивановъ? — казалъ той, като опъналъ брадата си като тютюва.

 

— Азъ съмъ, — отговорилъ Левски.

 

А Левски пакъ на тебе думатъ? — повторилъ Негово Благородие.

 

— Да, на мене.

 

— А Дяконъ?

 

— Пакъ съмъ азъ, — повторилъ Левски.

 

— Бей, че много имена си ималъ ти, казалъ каймакаминътъ и поклатилъ главата си. — Ти имаше единъ добъръ атъ, какво го направи? — прибавилъ той, каточе Левски не билъ арестантинъ, а нѣкой мемлекетъ чорбаджия. — Помня те единъ пѫть като се зърна предъ очитѣ ми съ него и отиде та се не видя като орелъ. Очитѣ ми останаха тогава въ коня ти!

 

— Минали времена! — отговорилъ нашиятъ херой на тия каймакамски любезности и се обърналъ на друга страна.

 

Докато това ставало вѫтре въ конака, навънъ се приготвяло деятелно по какъвъ таинственъ начинъ да се нареди нощната експедиция презъ Балкана, гдето имало най-голѣмъ страхъ за нападение отъ страна на комитетитѣ. Били докарани две талиги, които войската оградила като стена, за да не може да проникне наоколо имъ никое любопитно око отъ града. Па кой ли е билъ тоя любопитенъ, който да рискува нощно време да наближи конашката ограда, около която прихали охранени коне, свѣтили цигари, задъ които се криели мрачни фигури и дрънкали дълги кавалерийски сабли!

 

 

127

 

Всичко това, взето заедно, гарантирало таинственостъ на похода, но турцитѣ сѫ строги, когато работата се касае до болното имъ мѣсто, разбирали значението и важностьта на оногова, за когото били изпратени. Посрѣдъ тия стени отъ хора, коне и жълти винчестери, шесть костеливи рѫце държали нашия герой подъ мишницитѣ, когото турили въ една отъ приготвенитѣ талиги. Забележете, че това е станало тайно и отъ двамата му другари, които чакъ до Ссфия не знаели кѫде се намира той. Вѫтре при него въ сѫщата тая талига сѫ влѣзли трима заптии, съ запрегнати пушки, които трѣбвало да държатъ краищата на синджиритѣ. На гърба на Левски билъ наметнатъ заптийски ямурлукъ, което сѫщо така имало своето значение, Николчо и Христо били турени въ друга талига.

 

Часа на петь по турски конвоятъ потеглилъ за София, придруженъ отъ 250 солдати отпредъ и отзадъ въ странитѣ на талигитѣ. Стѫпването хилядата конски крака по замръзналия пѫть тресѣли земната повърхность. Грозно и страшно ревѣлъ балканския хребетъ, който заглушавалъ конския тропотъ. Всички мълчали. На талигаджиитѣ било забранено да подканватъ своитѣ коне съ обикновенитѣ „Хайде!” и „Де-е-е!”... Рано сутриньта на 4 януарий часътъ на 2 конвоятъ поздравилъ калната София. Тукъ Левски билъ отдѣленъ окончателно отъ своитѣ другари. Разбралъ той вече, че за него нѣма спасение, та за това намѣрилъ свободно време да даде нѣкои порѫчки на Николчо Бакърджията.

 

— Азъ отивамъ вече! — казалъ той. — Страшно е да не пострада и Христо Цоневъ, понеже и него познава Димитъръ Общиятъ, а ти ще останешъ свободенъ. Много здраве на всички братя и приятели. Кажи имъ да ми простятъ, ако въ нѣщо съмъ ги докачилъ или разсърдилъ... Кажи имъ, че моята обязаность бѣше твърде тежка. Нека никой отъ тѣхъ се не бои, защото азъ много повече ще гледамъ тѣхъ да запазя. Гледайте да вземете отъ попъ Кръстю комитетскитѣ писма и паритѣ, които сѫ народна поть. Разправи на Николчо Сирковъ [154], че 3000 гроша азъ изпратихъ за купуване на пушки, а другитѣ събрани комитетски пари да имъ търси хрѣдството да се върнатъ на сиромаситѣ, отъ които сѫ взети. Колкото за другитѣ комитетски принадлежности — печати, книжа, писма и пр., да имъ търси лесното да ги изпрати на Каравеловъ въ Букурещъ. Тѣ ще ви потрѣбватъ пакъ... Сбогомъ!...

 

Едри сълзи се спуснали по измѫченото лице на героя, когато той свършилъ.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

154. Николчо Сирковъ —При залавянето на Левски, апостолътъ е казалъ на Никола Цвѣтковъ (вж, 143), че трѣбва да се съобщи на Николчо Сираковъ да прибере комитетскитѣ пари и материали.