Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му

Захари Стояновъ

 

4. ВЪ БЪЛГАРИЯ

 

 

Разбира се, че когато и най-малко компромитиранитѣ момчета бѣтали отъ Сърбия, то и нашиятъ херой направилъ това сѫщото. За кѫде заминалъ той отъ Бѣлградъ, за насъ това остава дълбока тайна. [72] По всѣка вѣроятность, той е отишелъ въ Ромъния — Букурещъ да търси хора и помощь, съ които да приведе въ изпълнение своитѣ високи планове. Какъ е билъ посрещнатъ тукъ, дали е намѣрилъ поне скромни срѣдства за прехрана, азъ съмъ въ положение да докажа, ако не фактично, то поне виводно. Трѣбва да знаете, че Букурещъ по онова време още не е билъ огнище на българската революционна младежь, на ония интелигентни емигранти, които бѣгаха отъ турския сатъръ, а много по-после. Въ това време въ ромънската столица живѣели само безчувствени богаташи: Грудовци, Колоневци, Евлогиевци [73] и пр., които още се трудѣли какъ по-добре да изговарятъ гръцката буква, „θ” и какво окончание да притурятъ на своята фамилия, за да не личи, че е дебело-българска! Ако не цѣли ромъни или гърци, букурещкитѣ тогавашни българи били православни християни. За тѣхъ все едно било болница, колцо ли се поправя, фенерската патриаршия ли проси помощи за изплащането на своитѣ дългове, иерусалимски хитри калугери ли искатъ помощи за поправяне на светитѣ мѣста... Никакво българско общество не сѫществувало по това време въ Букурещъ, не сѫществувалъ и оня калъпъ, който се наричалъ Добродетелна Дружина [74] и въ който се претопявали грѣшнитѣ пари на мнозина благочестиви покойници, подарени ужъ за богоугодна цель…

 

Освенъ това, ако Каравелова, Ботйова, Стамболова, [75] и други деятели, много по-късно (1870—1875), букурещката богаташка дружина наричаше: чапкъни, вагабонти и бозаджии и не искаше да ги срещне по улицата, то можете да си въобразите, като каква цена е трѣбвало да има Левски въ очитѣ на тия хора — будно и скромно момче, ненавикнало да казва на бѣлото черно, на черното — бѣло, не запознато съ никаква пуста и фалшива етикеция. Не говоря за раздяконването му, което, ако нѣкой отъ тия благочестиви

 

 

56

 

християни научеше, на часа щѣше да доложи работата на патриаршеския свети намѣстникъ въ Ромъния.

 

Ето защо Левски не е останалъ дълго време и въ Ромъния, а е побързалъ да се завърне въ България, [76] за да бѫде по-близу при своитѣ угнетени братя. Отъ най-напредъ, когато той чувалъ отдалечъ, презъ стотина уста, за дветѣ християнски столици — Бѣлградъ и Букурещъ, съвсемъ други понятия ималъ за хората, въобразявалъ си, че като нѣма тамъ турци — всичко тече по медъ и масло, нѣма подлость калпазанство и лъжа. Колко е трѣбвало да тежи на душата на горещия български патриотъ, когато той се сражилъ съ горчивата практика и на скоро се убедилъ, че по-голѣма искреность и патриотизъмъ сѫществува въ неговитѣ карловски другари — кундурджии, отколкото въ облѣченитѣ въ скъпоценни кюркове богаташи и надути учени педанти, които туряли много по-високо своя гечинмекъ, отколкото благоденствието на своето отечество. Разбралъ той, че тукъ хората се хранятъ и лъжатъ повечето съ незаслужени хвалби и пустофразьорство — „тъй и онъй” ще направимъ, а на дѣло — положително нищо.

 

Трѣбвало Левски да бѣга отъ подобни хора. Той можалъ да разбере най-рано отъ всички тази проста и непонятна за мнозина истина, че ако иска човѣкъ да помогне на своитѣ братя, той трѣбва да отиде между тѣхъ. Инакъ ние не можемъ да си обяснимъ неговото завръщане въ България толкова скоро, отъ гдето той избѣгалъ преди една година, като си позволи да извърши и кражба. Не може да се предположи, даже, че той е оставилъ Ромъния и Сърбия, защото не е можалъ да намѣри срѣдства за преживяване. Когато хиляди обикновени сѫщества сѫ намирали добъръ гечинмекъ въ тия страни, то за пъргавия Левски е било десеть пъти по-лесно да направи това.

 

Отъ друга страна, не можемъ да кажемъ, че само едни горчиви тъги и отчаяние е изпиталъ Василъ Ивановъ въ чужбина. Той видѣлъ какъ охолно живѣятъ хората, гдето нѣма турски ятаганъ, а това още повече го наскърбило, че неговитѣ братя съ осъдени на вѣчна погибель. Така сѫщо и срещата му съ Раковски и другитѣ български войводи не били просто събитие за него. Отъ всичко чуто и видѣно извлѣкълъ той сѫществена полза. Колкото за това обстоятелство, че когато Левски се завърналъ въ България, билъ изпратенъ отъ нѣкакъвъ Централенъ букурещки комитетъ, като емисарь, нѣщо, което утвърдяватъ мнозина, неизвестно на какво основание, това е чиста химера. Никога и съ никой

 

 

57

 

работникъ въ България не е имало нѣщо общо между Букурещъ и България. Любопитно ще бѫде да кажатъ тия господа, кога е сѫществувалъ тоя комитетъ, отъ кои хора се е състоялъ той? Да не бѫде Букурещката Добродетелна Дружина, съ своитѣ органи „Отечество” и „Стара-планина” и съ шкембеститѣ си членове? Или пъкъ подкупенитѣ Касабовъ [77], Грудовъ [78] и пр. отъ ромънското правителство [*], които подадоха мемоаръ на всемирния деспотъ Наполеонъ III? Чуло ли се е нейде или видѣло, щото богати хора и надути учени педанти да сѫ направили добро на своя народъ? Допущаме изключения, но твърде микроскопически.

 

Василъ Левски, както ще да се види по-нататъкъ, е работилъ въ Букурещъ само съ Каравелова и други нѣкои млади хора, повечето ученици отъ медицинското училище. Разбира се, че мнозина сѫ го познавали по улицата, но това не е достатъчно. Букурещкитѣ централни комитети „Добродетелни дружини” не само, че съ нищо не сѫ подпомогнали българскитѣ движения, но, напротивъ, били сѫ даже и противъ тѣхъ. Та и другояче можели да бѫде. Разликата между Хр. Георгиевъ [79] и Панаретъ Рашева [80] отъ една страна, и нашия Хаджи Иванча Хаджи Пенчовичъ [81] и Григорий Доростолочервенски [82], отъ друга, е тая, че първитѣ живѣели въ Ромъния, а вторитѣ въ турско. Въ сѫщность тия сѫ екземпляри отъ единъ катехизисъ. Четата на Хаджи Димитра, на Ботйова и на Тотя [83], апостолитѣ въ 1876 год. преминаха въ България безъ знанието на букурещкитѣ нотабили [84]. Още повече, когато четата на Хаджи Димитра и Стефанъ Караджата се борѣше на 8 юлий 1868 година съ Вардинското кално блато, Хр. Георгиевъ [85] и неговата чорбаджийска дружина протестира официално, че хората на Хаджи Димитра сѫ хайдути и не действуватъ въ името на българския народъ...!

 

Тия редове азъ написахъ да предизвестя всички поклонници на старото, безжизненото и на химерното, да се не обръщатъ къмъ Букурещъ, когато говорятъ за българскитѣ нови въстания: да не смѣсватъ богатото, ситото и бездейственото — съ угнетеното, честното и идеалното!

 

И така, нашъ Василъ Левски се завърналъ пакъ въ България, въ своето родно мѣсто, отъ гдето бѣше излѣзълъ съ такава опасность, едвамъ преди една година време. Споредъ неговия безименъ биографъ [**], той останалъ въ Габрово цѣли осемь месеца, гдето работилъ за въстанието (1862), а

 

 

*. Гледай запискитѣ на П. Хитовъ, стр. 6. — З. С.

 

**. Гледай в. „Селянинъ” — З. С.

 

 

58

 

после се занимавалъ съ абаджилъкъ. Тоя фактъ азъ не можахъ да провѣря по никакъвъ начинъ. Освенъ това, доколкото ми е известно, българското въстание въ 1862 година бѣше едновременно съ бомбардирането на Бѣлградъ, така щото Левски не е можелъ, въ едно и сѫщо време, да бѫде на две мѣста. Можеби, така просто да се е спрѣлъ само въ Габрово, като е искалъ да се опита да работи, съ голѣма предпазливость [86].

 

Следъ завръщането на Левски въ България, ние стъпваме на диритѣ му едвамъ въ Калоферъ. Това било въ есеньта въ 1863 година. Въ тоя последния градъ тѣ пристигнали заедно съ нѣкой си Христо Ивановъ [87], калоферецъ. Въ Калоферъ той се е крилъ и тайно изпратилъ по единъ човѣкъ известие до родителитѣ си въ Карлово, че се е завърналъ и скоро ще си дойде. Въ Калоферъ той преседѣлъ само три дни, отъ тамъ нощно време се прибралъ въ Карлово при майка си. Първата грижа на нашия херой била да си запази пакъ името Игнатий, за да не даде поводъ да се безпокои общественото мнение, да се покаже предъ съгражданитѣ си, че съ нищо не е отстѫпилъ отъ своя духовенъ санъ. За това той порѫчалъ на майка си, прави що струва, да му приготви дяконска одежда, докато не се е разчуло, че се е върналъ.

 

Когато се научилъ Хаджи Василий за завръщането на внука си, не закъснѣлъ да го посети, заедно съ калугера Кирила. Тѣ се били приготвили да му четатъ свети Василевитѣ молитви, но Левски е обърналъ другия листъ. На въпроса, кѫде е той ходилъ толкова време. Левски не пожелалъ да скрие нищо и така хладнокръвно и откровено говорилъ предъ двамата лицемѣри, щото вуйчо му малко по-малко излѣзълъ изъ търпение.

 

— Ще те предамъ на турцитѣ, — казалъ той въ гнѣва си.

 

— А азъ ще да имъ кажа, че ти си ме изпроводилъ да викамъ московцитѣ, — казалъ още по-гнѣвно Василъ Ивановъ и погледналъ право въ очитѣ на нѣкогашния си благодетель.

 

Архимандритъ Хаджи Василий опулилъ очи. Той се уплашилъ не на шега и отложилъ своето пастирско намѣрение да прави предателство.

 

— А що ти направи съ своята коса и съ дрехитѣ си? — попиталъ го втори пѫть архимандритътъ, за да тури край на разговора върху предателството.

 

— Хвърлихъ ги въ Дунава, — отговорилъ нашиятъ херой, безъ да му мигне окото.

 

 

59

 

Архимандритътъ поклатилъ злобно глава и си излѣзълъ. Като видѣлъ той, че планътъ му за предателство ударилъ на твърде чувствително мѣсто, т. е. че ако той направѣше това, то и двамата съ внука си трѣбваше да попаднатъ въ затвора, пустналъ въ ходъ друго едно срѣдство — интригата. Отдалечъ съветвалъ той роднинитѣ на Левски, а най-много зетя му Андрея, да не го прибиратъ въ кѫщитѣ си, защото щѣлъ да имъ навлѣче нѣкоя беля на главитѣ. Той не можалъ, обаче, да ги отклони отъ своитѣ родителски или роднински обязаности. Чудно! Хора съ деца, жена и кѫща не се бояли отъ нищо, а единъ старъ скѫперникъ-калугеръ, който нѣмалъ на тоя свѣтъ ни дете, ни коте, който се билъ отказалъ отъ всичко, — треперялъ надъ своята, ужъ Богу обещана душа!

 

Скроили и ушили на две на три единъ катъ калугерски дрешки на Игнатия, които той навлѣкълъ на гърба си и захваналъ да излиза на улицитѣ. За да заличи и онова подозрение на съгражданигѣ си, което вуйка му билъ така добъръ да разпространява, той започналъ да ходи въ черква, и ясниятъ му гласъ пакъ захваналъ да се раздава подъ сводоветѣ на „Света Богородица”. Така той преминалъ зимата до месецъ мартъ. Разбира се, че тукъ-тамъ, и много тайно, той посъбиралъ своитѣ най-вѣрни приятели, като Тинка Пулевъ, Ивана Тюрмето, и др., предъ които проповѣдвалъ словото Божие не съ кръста, а съ камата. Споредъ свидетелството на Иванъ Арабаджията отъ Царцово, впоследствие единъ отъ най-вѣрнитѣ му другари, той го чулъ единъ пѫть въ Карлово, когато стоели на Митко Тачевия дюкянъ да казва „Ние трѣбва да се посъбирваме сегизъ-тогизъ”, т. е. да почнатъ работа.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

72. Левски, следъ разтурянето на първата легия се прехвърля въ България. Дали презъ това време е ходилъ въ Букурещъ, ние още не знаемъ, но малка е вѣроятностьта да е билъ въ Ромъния.

 

73. Евлогиевци — Братята Евлоги (1819—1897) и Христо (1824—1873) Георгиеви, родомъ отъ Карлово, видни ромънски българи, които много често сѫ пречели на революционното движение. Това е правилъ най-много Христо Георгиевъ, затова Левски и Христо Ивановъ отиватъ да го търсятъ и убиятъ — съ убийството обаче изглежда Каравеловъ не е билъ съгласенъ. затова не е указалъ съдействия. Христо Георгиевъ е билъ водачъ ва партията на „старитѣ”. Той е билъ осмиванъ отъ Каравеловъ въ повестьта „Хаджи Нено”; а Ботйовъ, макаръ и сродникъ на Христа Георгиевъ, го нападалъ въ не една статия, нарича го „Горгорбашията”, „Хачо” и „Чорбаджиенъ”. Двамата братя сѫ дарили голѣми суми за българската просвѣта.

 

74. Добродетелната дружина — организацията на „Старитѣ” — чиито членове бѣха все заможни българи. Ботйовъ води жестока борба срещу Добродетелната дружина. Вж. Михаилъ Димитровъ, пълно събрание съчиненията на Хр. Ботева, с. 83—150 и М. Димитровъ, комитетътъ на старитѣ Добродетелната дружина, Сборникъ България 1000 години.

 

75. Стефанъ Стамболовъ (1353—1895) емигрантъ и революционеръ, той става вождъ презъ 1875 г. на злополучното Старозагорско въстание. Другарь на Ботйова. Той има стихове, които издава презъ 1875 г. заедно съ Ботйова подъ заглавие „Пѣсни и стихотворения”. Следъ освобождението на България той става единъ отъ първитѣ строители на новата държава. За него вж. Симеонъ Радевъ, „Строители на съвременна България”, ч. I и Антонъ Страшимировъ, „Диктаторътъ”, ч. 1, II и III.

 

76. Завръщането на Левски въ България се налага преди всичко отъ обстоятелството, че революционното движение още не се е зародило. Въ това време подъ влияние на Раковски хайдутството преминава въ едно четническо организирано движение,

 

77. Ив. Касабовъ вж. 58.

 

78. Ив. Грудовъ сподвижникъ на Иванъ Касабова въ мнимия таенъ революционенъ комитетъ отъ 1866 г., вж. 58.

 

79. Христо Георгиевъ, вж. 73.

 

80. Панаретъ Рашевъ (1808—къмъ 1880) отъ Търново, из-

 

 

152

 

глежда гърчеещъ се българинъ, възпитаникъ на влахийския принцъ Ал. Гика. Името на Панарета, като букурещки духовникъ, се срѣща много често въ творчеството на Ботйова.

 

81. Хаджи Иванчо хаджи Пенчовичъ ефенди, роденъ въ Русе, отчаянъ привърженикъ на султана, личенъ приятель на Митхадъ-паша. Той е единъ отъ онѣзи българи, които участвуваха въ комисията, която осѫди Левски на обесване. Участвуваль въ развитието на цьрковния въпросъ. Следъ Освобождението, когато Стоянъ Заимовъ го запиталъ, защо подписалъ смъртната присѫда на Левски, той отговорилъ, че се страхувалъ да не би Високата порта и Султана да му отнематъ орденитѣ (Вж. Стоянъ Заимовъ, Миналото, т. I, II и III).

 

82. Григорий Доростолочервенски, виденъ духовникъ и деецъ отъ времето на черковния въпросъ. Живѣелъ въ Русе и не веднажъ съ действията си предъ турската власть предизвиквалъ недоволството на нашитѣ революционери-емигранти. Захари Стояновъ познава дейностьта му отъ Русе, затова взима отрицателно отношение къмъ него. За Григория Доростолочервенски вж, у Проф. Мих. Арнаудовъ „Екзархъ Иосифъ и българската културна борба (1870-1915)”, София, 1940.

 

83. Филипъ Тотю. Виденъ войвода на чета и борецъ за политическото освобождение на България. Родомъ е отъ с. Килифарево, търновско. Презъ 1857 г. едновременно съ четата на Панайотъ Хитовъ, кѫдето знаменосецъ е Левски — той миналъ Дунава при Свищовъ и пребродилъ Балкана. За него вж. Захари Стояновъ, „Четитѣ въ България на Филипъ Тотя, Хаджи Димитра и Стефанъ Караджата”, (1867-1868), Пловдивъ, 1885 г., сѫщо и писмата на Левски. Филипъ Тотю почива презъ 1907 г., като оставя своитѣ спомени, записани отъ Ф. Стояновъ.

 

84. Нотабили — лат. първенци — Така сѫ се наричали букурещкитѣ български първенци, които не сподѣлятъ политиката на младитѣ. Затова Ботйовъ отправя срещу тьхъ неспирно укори и подигравки.

 

85. — вж. 73.

 

86. Неизвестниятъ биографъ на Левски отъ в. „Селянинъ”, тукъ грѣши, понеже съобщава, че презъ 1862 г. Левски подготвялъ въстание. Тази дейность Левски започна презъ 1869—1870 г.

 

87. Този „нѣкой си” Христо Ивановъ може би е Христо Ивановъ Книговезеца — (вж. — 25.), който въ това време се установява въ Пловдивъ, въ Дановата книжарница.