Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му

Захари Стояновъ

 

5. ПЪРВО АРЕСТУВАНЕ

 

 

Но дързостьта на Левски съ коня на вуйка си и съ собствената своя коса не останали така ненаказани. Тахиръ сеизинъ, [88] отъ по-напредъ при архимандритъ Хаджи Василий, който въ това време се намиралъ въ Пловдивъ, като се научилъ за завръщането на Левски, известилъ на турското правителство, че дяконътъ, който билъ открадналъ коня на Хаджи Архимандрита, се е завърналъ вече въ Карлово. [*] Отъ Пловдивъ не се забавили да изискатъ Левски. Когато това известие се получило въ Карлово, полицията бастисала бащината кѫща на Левски, гдето го хванала. Затворили го въ конака, при всичкитѣ молби но зетя му, да го оставятъ подъ порѫчителство, за да отиде самъ да се представи въ Пловдивъ. Както самъ Левски, така и близкитѣ му роднини се силно съмнявали, че работата не е само за коня на вуйка му, но че нѣкой го е предалъ и за политически работи. [89] На основание на това съмнение, Левски порѫчалъ на зеть си да му достави въ затвора отрова и ножъ, съ които той искалъ да посегне на живота си, въ случай че захванатъ да го мѫчатъ да изказва политически работи.

 

Когато бедната му майка се научила за всичко това и го посетила въ затвора съ сълзи на очи, Левски я осѫдилъ жестоко да не жали за него. Той искалъ да направи отъ слабата и милостива жена студенъ камъкъ! После нѣколко

 

 

*. Христо Ивановъ, който по това време се намиралъ книговезецъ въ Пловдивъ, увѣрява, че Левски билъ предаденъ отъ сѫщия си вуйка: „Като се научихме, че въ затворътъ е докаранъ дяконътъ, говори той, то събрахме се нѣколко души и отидохме да молимъ г. Н. Герова и Докторъ Рашка, да го пуснатъ подъ порѫчителство. Тѣ се обещаха. После посетихме дякона въ затвора, който ни каза, че вуйка му Хаджи Василий го предалъ на турцитѣ, че билъ бунтовникъ и ходилъ въ Сърбия. На общината извикаха Хаджи Василий, когото осѫдиха да не носи патрахилъ една година и му казаха, да дойде на конака и каже на турцитѣ, че той е наклеветилъ Левски, заради коня ся само, а не че билъ бунтовникъ. Следъ три месеца затворъ Левскисе освободи. . . Захари Стояновъ.

 

 

61

 

дни той билъ изпратенъ за Пловдивъ заедно съ още единъ българинъ отъ Сопотъ, който така сѫщо билъ затворенъ за тескере. Майка му и зеть му се впустнали да отидатъ подире му да го придружатъ до Пловдивъ, но ударили изъ другъ пѫть и не могли да го достигнатъ. За да не бѫде съвсемъ съ голи рѫце, тя се помолила на съгражданина си Ив. Фурнаджиевъ [90] да ѝ даде въ заемъ 100—200 гроша.

 

— Съ подобни хора азъ не искамъ да имамъ нищо общо, — отговорилъ благоразумниятъ гражданинъ, като че на паритѣ, които щѣлъ да заеме, било написано неговото име.

 

Никой не помогналъ на Василевата майка, а това показва, че сититѣ и ония, на които било охолно около врата, били противъ Левски. Та и другояче не може да бѫде. Той ималъ на страната си бедната и угнетена младежь.

 

Чакъ до с. Черпелий, два часа надалечъ отъ Пловдивъ, нашитѣ двама пѫтници достигнали заптиитѣ, които карали Левски и другаря му. Отъ далечъ тѣ поздравили хероя съ кимване на очитѣ си, скритомъ отъ заптиитѣ. До Пловдивъ тѣ вървѣли подиръ конвоя на 100—200 крачки разстояние назадъ.

 

Когато влѣзли въ града, Левски срещналъ на моста Тодораки Кесяковъ, [91] комуто извикалъ:

 

— Нѣмамъ нищо! Помогнете ми!

 

Кесяковъ не се отказалъ да подействува отпосле за освобождението му.

 

Въ Пловдивъ Левски билъ туренъ въ затвора. Братъ му Христо, който се намиралъ това време въ Пловдивъ и който се научилъ отъ майка си за сѫдбата на Дякона, завтекалъ се при ефендетата да узнае, по какви причини е затворенъ братъ му. Зарадвалъ се той, зарадвала се и майка му, когато чули, че единствената вина на Левски не е за нищо друго, освенъ за открадването на вуйчовия му конь.

 

Дълго време сродницитѣ на нашия херой се маяли изъ Пловдивъ, на много ефендета, кетипи и на наши мемлекетъ — чорбаджиларъ хлопали тѣ вратата, но отъ никѫде помощь. Нѣмало помощь не за това, че работата била много сложна, но за тая проста причина, че съ голи рѫце отивале да молятъ тамъ, гдето сѫ трѣбвали пари, а не човѣколюбие. Ние видѣхме колко пари е искала сиромашката майка на Левски отъ Ив. Фурнаджиевъ. Не заминали тѣ и портата на Цока Каблишкова, тогавашенъ български намлия чорбаджия въ пловдивския конакъ. Но помогналъ ли е Цоко Каблишковъ на нашитѣ просители? Трѣбва ли питане и за това? Нуждни ли сѫ обяснения? Азъ апелирамъ къмъ всички

 

 

62

 

съвременници, който отъ тѣхъ знае да е чулъ или видѣлъ, че нѣкой конашки българинъ е направилъ нѣщо добро, то нека ми го покаже, за да му запиша името съ златни букви. Ако Хаджи Иванчо Хаджи Пенчовичъ [92] прибърза най-напредъ да подпише смъртната присѫда на нашия герой, ако Стефанъ Карагьозовъ [93] отъ Търново употрѣби най-голѣма строгость и хитрина върху му, за да признае писмата си съ подписъ Кешишъ, че нему принадлежатъ, то можемъ ли да искаме противното отъ по-малкитѣ чорбаджии, като Цока Каблишковъ? Присѫтствувалъ съмъ на повече стъ двадесеть истиндака зъ България по разни градове, видѣлъ съмъ много чорбаджии, срѣщалъ съмъ се и съ стотини приятели, които сѫ ги видѣли; всички еднопласно потвърждаватъ:

 

— Пази Боже отъ нашитѣ конашки ефендета! Ако турскиятъ мюдюринъ [94] пита:

 

— Приемашъ ли си редовно храната, чорбаджията отговаря низкопоклонно:

 

— Не трѣбва да се дава хлѣбъ, ефендимъ, на тия кучета.

 

Та и другояче не може да бѫде. После танзиматътъ, когато и българитѣ имали вече право да иматъ свои хора зъ конашкитѣ работи, какво сѫ направили турцитѣ? Събрали всички кепазета изъ България, които нѣмали ни съвѣсть, ни Богъ, ни вѣра, и ги поставила изъ конацитѣ да казватъ само „еветъ[95] и да цапатъ имзитѣ [96], безъ никакво понататъшно съпротивление. Тѣ били слѣпи орѫдия въ рѫцетѣ на агитѣ. Не говоря за старитѣ чорбаджии, които сѫ сѫществували до преди 40—50 години, докато на българитѣ не било позволено още да носятъ фесове и да заседаватъ въ конака. Тѣ били, ако не български родолюбци, което било немислимо тогава, то поне — благочестиви християни. Колко монастири, черкви, па даже и училища, тукъ тамъ, се дължатъ на тия наши първенци! Идете на Света Гора, на Рилския манастиръ, на Бачковския и пр. и вие ще се увѣрите, кой е ктиторъ и приложникъ. [97] Мрачната епоха на чорбаджилъка е нова. Но за това — другъ пѫть. Щастливъ се считамъ, че само единъ фактъ мога да констатирамъ, дето и въ душата на турско ефенде се е проявила висока и благородна черта. Азъ говоря за Илийчо Ефенди [98] отъ Видинъ.

 

Когато турското сѫдилище въ Русчукъ, презъ 1876 година, осѫди на смърть осемнадесеть души борци, повечето отъ четата на Ботйова, въ числото на които бѣха и двама души апостоли, Обретеновъ [99] и Заимовъ [100], Илийчо Ефенди

 

 

63

 

се отстѫпи въ качеството си на защитникъ, и такава патетическа речь произнесе въ полза на осѫденитѣ и въ щета на правителството, щото заседаващитѣ български ефендета, които бѣха ударали преди малко имза, затрепераха на мѣстата си, а подстриганитѣ бради на турскитѣ сѫдници заиграха отъ ядъ. Смъртното наказание се замѣни съ пожизнено заточение.

 

Отъ кѫщата на чорбаджи Цоко Каблишковъ сродницитѣ на Василъ Левски отишли при Найденъ Геровъ. [101] Стариятъ български патриотъ, комуто Дяконътъ билъ известенъ вече, приелъ просителитѣ твърде учтиво.

 

— Нѣмаше ли за Василя да бѣга въ Сърбия и Ромъния? Не знае ли той, че въ турското царство като него хора не могатъ да живѣятъ? — казалъ Н. Геровъ.

 

После той се обърналъ къмъ зачудената майка, която за пръвъ пѫть чула подобенъ отзивъ за сина си, и на която казалъ, че тя трѣбва да се гордѣе, че е родила такъвъ синъ,.Нѣколко още съчвуствени думи отъ страна на Н. Геровъ, който обещалъ и лично да подействува за Левски, ободрили убитата майка.

 

Въ Пловдивъ билъ повиканъ отъ страна на турското правителство и вуйката на Левски, архимадритъ Хаджи Василий, въ качеството си на тѫжитель, който и не се забавилъ да се яви. Но слава Богу, че той тукъ се показалъ повече човѣкъ, отъ страхъ може да му не навлѣче Левски нѣкоя беля, за което бѣше му казалъ вече въ Карлово. Правителството полюбопитствувало да знае кѫде е ходилъ Левски зъ разстояние на една година, на което той отговорилъ, че търсѣлъ случай да постѫпи въ нѣкое училище. Запитали го и за тескерето му, за което, като се научили, че го оставилъ ужъ въ Видинъ, поискали да го изпратятъ до тоя градъ по етапенъ редъ, но като видѣло правителството, че други причини за обвинение нѣма, освободили го.

 

*

 

Въ Пловдивъ Левски останалъ за нѣколко деня. Тукъ той можалъ да намѣри достатъчно число приятели, които съчувствували на неговитѣ идеи. Малко по малко той станалъ известенъ. Вуйчо му отказалъ вече категорически да го приеме още единъ пѫть при себе си, подъ предлогъ, че като билъ извършилъ вече една кражба, не заслужавалъ никаква милость. По настояването, обаче, на нѣкои пловдивски граждани предъ вуйча му, тоя последниятъ едвамъ склонилъ да спомогне на Левски, за да остане въ пловдивското училище.

 

 

64

 

Неизвестно по какви причини той не останалъ въ Пловдивъ повече отъ единъ месецъ, при всичко че нѣмало никакво препятствие за това. Може би, че той не е намѣрилъ поле за деятелность между пловдивската младежь. Върналъ се Левски въ Карлово и пакъ захваналъ да служи въ черкви като дяконъ, съ съгласието на вуйка си. Трудилъ се той да поддържа добри отношения между себе си и почтеното общество, но късно било вече. Отдавна между него и между алъшъ-веришкото общество била препрѣчила черна котка. Укори, хули и гласове отъ негодувание започнали да се сипятъ върху му, че той е вече нетърпимъ, далъ е достатъчни доказателства, че нѣма да стане човѣкъ, не обича парата. Ако Левски, по примѣра на вуйка си, ходѣше да бѣли орталъка съ немилостива проситба, ако той бѣше изялъ правото на нѣколко вдовици, да стане пара сейбия човѣкъ, то нѣма съмнение, че карловското висше общество щѣше да го запише въ числото на умнитѣ си и достойни хора!

 

Вуйчо му архимандритътъ, на когото най-много натяквали, че държи Левски при себе си, решилъ да вземе по-строги мѣрки за изкоренение на злото.

 

— Ти трѣбва да отидешъ за нѣколко време въ Рилския или Хилендарския манастиръ, — казалъ той на Левски.

 

Левски отговорилъ:

 

— Да помисля.

 

Но вѫтрешно той се решилъ вече, че е време да дойде до крайности, да хвърли маската на калугерското лицемѣрие и да обяви борба противъ своитѣ глупави съвременници.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

88. Сеизинъ — тур. конегледачъ — конярь. Споредъ Христо Ивановъ (вж. 25) предателстовото извършилъ самиятъ архимандритъ Василий.

 

89. Това, пакъ споредъ Хр. Ивановъ, извършилъ архимандритъ Василий (вж. 25 и 88).

 

90. Иванъ Фурнаджиевъ виденъ Карловски чорбаджия.

 

91. За освобождението на Левски по искане на Д-ръ Рашко Стойчевъ (вж. 29) и Христо Ивановъ (вж. 25) се застѫпилъ управительтъ на Дановата книжарница въ Пловдивъ Якимъ Груевъ (1828—1912) отъ Копривщица. Следъ Освобождението Груевъ е билъ министъръ на народната просвѣта. Тодораки Кесяковъ е отъ копривщенския родъ Кесяковци.

 

92. Хаджи Иванчо Пенчовичъ — вж. 81.

 

93. Стефанъ Карагьозовъ, чорбаджия и конашки приятель, който като „българинъ” е участвувалъ въ Търновското разпитване на Левски.

 

94. Мюдюринъ — тур. околийски управитель.

 

95. Еветъ — тур. — Да — съгласни сме,

 

96. Имзитѣ — подписитѣ — да си слагатъ подписитѣ.

 

97. Дарители на манастиръ: ктитори и приложници.

 

98. Илийчо Ефенди — видински първенецъ, който се застѫпилъ за заловенитѣ Ботйови четници. За този българинъ Н. Т. Обретеновъ е говорилъ често на Захари Стоянова.

 

99. Н. Т. Обретеновъ (1849—1939) Отъ Русе, синъ на баба Тонка. Отъ двамата му братя — Петъръ е убитъ като бунтовникъ при Търново, а Ангелъ е заловенъ презъ 1868 г. като четникъ при Сливенъ. Ангелъ е билъ въ четата на Хаджи Димитра. Отъ Сливенъ той билъ пратенъ на заточение въ Сенъ Жанъ Дакръ. Освободенъ презъ 1878 г. той е разказалъ споменитѣ си на Захари Стояновъ, който пъкъ написалъ книгата „Четитѣ въ България...”. Никола Обретеновъ е писалъ много пѫти спомени. Такива излѣзоха и подъ редакцията на проф. Мих. Арнаудовъ: „Спомени за българскитѣ възстания, уводъ и редакция на проф. М. Арнаудовъ”, т. I, София, 1942. Никола Обретеновъ не всѣкога е достовѣренъ.

 

100. Стоянъ Петровъ Заимовъ (1853—1932) отъ с. Рупкитѣ, Чирпанско. Участникъ въ Старозагорското и Априлско въстания. Народенъ учитель и общественикъ следъ Освобождението. Ос-

 

 

154

 

вобождението на България дочаква като заточеникъ въ Сенъ Жанъ Дакръ, откѫдето е освободенъ по силата на Санъ-Стефанския договоръ. Написалъ е своитѣ исторически мемоари подъ насловъ „Миналото — Беллетристически и исторически очерки” и „Биографията на Василъ Левски”. За него вж. „Василъ Левски въ споменитѣ на съвременницитѣ си”, с. 153—167 и с. 234—235.

 

101. Найденъ Геровъ (1823—1900) отъ Копривщица, чийто баща Хаджи Геро Мушекътъ става прототипъ на Любенъ Каравеловия Хаджи Генчо отъ повестьта „Българи отъ старо време”. Въ Пловдивъ е билъ руски вице-консулъ и като такъвъ е участвувалъ въ народнитѣ работи. Въ неговата архива се намиратъ писма, отъ които се вижда, че тай е следвалъ дейностьта на Левски.