Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му

Захари Стояновъ

 

6. ЛЕВСКИ ХВЪРЛЯ РАСОТО

 

 

Било тържественъ день — Възкресение, вториятъ день — 1863 година, когато богобоязливото карловско население се натискало въ храма Света Богородица, за да чуе словото божие. Отдавна събранитѣ забелязали, че дяконъ Игнатий не се явявалъ още въ черква, за да заеме своето мѣсто въ качеството си на пѣвецъ. Той последниятъ не се забавилъ да се яви, но не дяконъ Игнатий, облѣченъ въ черно расо, съ капа на глава и дълги коси, а Василъ Ивановъ съ остригани коси, въ еснафски костюмъ, какъвто носятъ карловци! Всички били поразени отъ постъпката на Левски. Той привлѣкълъ вниманието и на мѫже, и на жени, и на старо, и на младо. Свещеникътъ даже, който въ това време кадѣлъ изъ черквата, билъ принуденъ да се обърне и да спре за нѣколко минути махалото на кадилницата. А Левски изглеждалъ спокоенъ, мѫчилъ се да запази пълно хладнокръвие, като че ли нищо не е станало. [*]

 

Защо той решилъ да се разкалугери [102] именно на такъвъ тържественъ день — Великдень, когато хората най-малко били заети съ своята работа и най-много обръщали внимание на чуждитѣ погрѣшки и недостатки, никой не е въ състояние да знае. Азъ се осмѣлявамъ да предположа, че той е искалъ да произведе по-голѣмо впечатление, да покаже на мало и голѣмо, доколко калугерството е пусто, какъ той го презира и не се бои отъ неговитѣ правила. Освенъ това, въ тази постѫпка на Левски се е криело нѣщо агитационно. Той желаелъ да докаже на съгражданитѣ си, че калугерството и неговитѣ рѫждясали понятия сѫ отживѣли вече своя вѣкъ; нови хора и нови идеи сѫ нуждни за България. . .

 

 

*. Въ границитѣ на българския характеръ е било, щото набожнитѣ карловци да бѣха се впуснали върху Левски и да го изпѫдятъ отъ черквата. Защо това не е станало, азъ не зная. По всѣка вѣроятность, Левски е успѣлъ вече да докаже на своитѣ съграждани, че не е цвѣте за мирисане. — З. С.

 

 

66

 

Нѣколко деня хероятъ на градеца Карлово билъ дяконътъ Игнатий. Въ всѣка българска кѫща предметътъ на разговоръ били неговото расо и косата му. Когато излизалъ по улицитѣ, тълпи отъ любопитни се трупали да го гледатъ.

 

— Господь нѣма да се стърпи. Той ще да отвори небето да изсипе върху главитѣ ни огънь и камъни, — говорѣли хаджиитѣ и свѣтогорцитѣ, които се хранѣли отъ даване пари съ тежка лихва.

 

— Ще да потопи той най-напредъ нашия градъ, въ който се е родилъ такъвъ дяволъ, — говорѣли втори и въздишали отъ сърдце и душа.

 

— Камъкъ и дърво да е родила майка му, — допълняли старитѣ баби и се прекръстяли набожно.

 

А Левски плувалъ херойски надъ безсъзнателнитѣ и заблудени свои съотечественици. Подсмивалъ се той над тѣхнитѣ вѣрвания и понятия, смѣло вървѣлъ по своя начертанъ пѫть, предъ никого не лицемѣрничелъ, отъ нищо свето и заветно не се боялъ.

 

Вуйчо му не билъ ни на небето, ни на земята. Той си кѫсалъ парцалитѣ и самъ не смѣелъ да се подаде изъ гради за постѫпката на своя внукъ. Следъ нѣколко дни Левски посетилъ единъ день училището, но учительтъ Даскалъ Димитъръ, за честьта на заведението и за името на града, не приелъ отстѫпника. За Левски нѣмало вече животъ и поминъкъ въ Карлово. Той напустналъ наскоро родния си градъ и излѣзълъ да търси прехрана по околнитѣ села, между простолюдието, гдето обичаитѣ и понятията не се ценятъ до фарисейска степень. Въ село Войнягово, два часа далечъ къмъ югозападъ отъ Карлово, той сполучилъ да се услови за учитель, която длъжность изпълнявалъ около една година.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

102. За разкалугеренето на Левски вж. „Василъ Левски въ споменитѣ на съвременницитѣ си”, с. 91—102.